Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (21) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Авторски пояснения

Романът „Тринадесетият воин“ е резултат на едно предизвикателство. През 1974 моят приятел Курт Виладсен ми предложи да съставя и проведа университетски курс, наречен от него „Велики и скучни“. Курсът трябваше да включва всички текстове, смятани за основи на Западната цивилизация, които никой вече не чете с желание поради тяхната монотонност и скучност. Курт каза, че, според него, първият кандидат за този курс трябва да бъде епическата поема „Беоулф“.

Изразих несъгласие и заспорих, че „Беоулф“ е история привлекателна и пълна с драматизъм; бях готов да докажа твърдението си. Веднага след като се прибрах у дома, започнах да нахвърлям бележки за настоящия роман.

Отправната ми точка беше научната традиция, разглеждаща епическата поезия и митологията като творения, в чиято основа лежат действителни събития и факти. Предположението на Хайнрих Шлиман за истинността на „Илиада“ довежда до археологическото разкриване на това, което, според него, са Троя и Микена. По тази логика Артър Евънс, повярвал в мита за Минотавъра, успял да открие двореца на Кносос в Крит.^[1]

По силата на тази традиция М. И. Финли и други са проследили пътя на Одисей, по данните в творбата на Омир^[2], а Лайънъл Карсън е описал реалните маршрути, залегнали в основата на мита за Язон и Аргонавтите^[3]. Изглеждаше напълно логично тогава, по силата на тази традиция, човек да допусне, че „Беоулф“ също почива върху действителни събития.

Истинската случка отдавна е загубила реални измерения в разказите, предавани от уста на уста в продължение на векове, и в резултат се е получила фантастичната история, четена от нас. Въпреки това ми се стори напълно възможно да се възпроизведе обратният процес. Да се отстрани пласт по пласт натрупаната поетическа инвенция и да се стигне до ядрото от автентични човешки преживявания, нещо, случило се в действителност.

Осъзнах обаче, че идеята да се възстанови фактическата основа на разказа може да представлява привлекателно предизвикателство, ала бе твърде непрактична. Съвременната наука не предлага обективна процедура за отделяне на поетичната измислица от житейските факти, послужили за основа. Дори опитът да се извърши нещо подобно би означавал да се вземат безброй субективни решения, големи или малки, на всяка страница, и в резултат да се получи друга измислица, съвременен псевдоисторически фантастичен разказ за предполагаемия ход на действителните събития.

Неразрешимостта на тази дилема ме накара да се откажа от подобен подход. Разбира се, намерението ми да напиша роман предполагаше да създам собствена измислица. Измислицата обаче изисква строга логика, а аз бях разтревожен от логиката, която подплатяваше тази, което исках да създам. Тъй като един истински учен не би могъл да направи това, което възнамерявах, то аз пък не можех да претендирам, че с писанието си съм го постигнал. Това не беше провал на въображението или липса на кураж — беше си чисто практически проблем. Подобно на учения, аз също не знаех кои от елементите в „Беоулф“ да запазя и кои да отхвърля, и на основата на какъв критерий.

Въпреки че идеята да работя в хронологически обратен ред изглеждаше непостижима, тя продължаваше да занимава ума ми. Започнах да си задавам различни въпроси. Ако предположех за момент, че споменатият проблем не съществува и подобен процес е осъществим, как би изглеждал полученият разказ? Вероятно щеше да представлява еднообразна поредица от някакви сражения, случили се преди повече от хиляда години. Предположих, че ще прилича на безбройните описания на очевидци, свидетели на известни събития и разказали видяното, без представа за неговата стойност и значение.

Тази линия на разсъждения ми подсказа решението на проблема. Съвсем определено ми се искаше моят разказ да бъде разказ на очевидец. Не можех да го извлека от самия текст на произведението, нито желаех да го измисля. Това се оказа моята задънена улица. В един момент обаче осъзнах, че не е необходимо да си измислям — аз просто можех да открия вече съществуващия разказ.

Да допуснем, че съвременен наблюдател е присъствал при всички събития и е съставил описание, което по-късно е било превърнато в епическа поема. Да допуснем също, че въпросният разказ винаги е съществувал, но не е бил възприеман като такъв. Ако това беше така, тогава нямаше да се налага да се измислям каквото и да е. Просто можех да възпроизведа оригиналния текст и да въведа мои коментари във вид на бележки, адресирани към читателя.

Идеята за съществуващ ръкопис заобикаляше спънките от логично естество, защото намереният документ нямаше да бъде мое творение, макар и написан от мен. Съзнавам абсурдността на подобни съображения, но ние сме подвластни на подобни абсурди през целия си живот. Много често актьорите не са в състояние да играят успешно без някакъв предмет или изкуствени мустаци, или някакъв друг изкуствен атрибут, който да ги предпазва от пълно сливане с образа им на сцената. Бях се озовал в същото положение.

Какъв вид разказ би бил най-подходящ? Сметнах, че най-благодатният разказ би бил този на някакъв страничен наблюдател — човек, който не е част от културата и който би могъл да съобщава обективно събитията в тяхната последователност. Но кой би могъл да бъде този наблюдател? Откъде би могъл да се появи?

Преравяйки спомените си, осъзнах, че познавам необходимата личност. През десети век арабин на име Ибн Фадлан пропътувал разстоянието от Багдад до съвременна Русия и влязъл в контакт с викингите. Ръкописът му е добре познат на учените и съдържа едни от най-ранните съобщения за техния живот и култура.^[4] В годината преди да се дипломирам бях прочел части от ръкописа и бях наясно, че арабинът има стил и собствен глас. Можеше да бъде имитиран. Звучеше достоверно и неочаквано. Почувствах, че след хиляда години Ибн Фадлан не би имал нищо против да получи новата роля на свидетел на събитията, залегнали в основата на епическата поема „Беоулф“.

Въпреки че пълният текст на ръкописа съществува в преводи на руски, френски, немски и много други езици, английският вариант е частичен. Събраните от мен фрагменти съставят първите три глави на „Тринадесетият воин“^[5], като са извършени съвсем дребни промени.

Останалата част от романа е написана от мен в стила на ръкописа, като съм си позволил да отправя Ибн Фадлан на това въображаемо пътешествие. Добавени от мен са също коментарите и педантичните бележки под линия.

Наясно бях, че действителното пътуване на Ибн Фадлан през 921 година се е състояло твърде късно, за да послужи за основа на Беоулф, за която множество авторитети са убедени, че е съставена с около сто и петдесет години по-рано. Но все пак датирането на поемата е несигурно, още повече, че в качеството си на писател мога да претендирам за право на известна свобода при боравене с фактите. Романът съдържа и други съвсем явни анахронизми, особено срещата на Ибн Фадлан с оцеляла група от неандерталци. (Една от особеностите на книгата е, че в изминалите междувременно десетилетия науката ревизира възгледите си относно неандерталците и предположението за съществуването на индивиди от тях в обозримото историческо време отпреди хиляда години вече не изглежда така невероятно, както при нейното първо издание.)

Съгласен съм, че играта с реалните факти се заплита все повече и повече с напредването на повествованието и в определен момент става трудна преценката за правдоподобност и измислица. В резултат на отдавнашните си пристрастия към манипулацията на фактите и разместването на критериите, каращи човека да приема определени неща за действителност и други за фикция, си признавам, че в „Тринадесетият воин“ отидох твърде далеч. Докато пишех романа, имах чувството, че успявам да правя това разграничение. Например буквалният превод от латински на името на цитирания преводач Пер Фраус-Долус означава „измама чрез подвеждане“, но след известно време аз самият вече не бях сигурен кои пасажи са истински и кои — измислени. Веднъж се наложи да потърся отново някои справки в библиографията си и след часове изнурителен труд, прекарани в справочния отдел на библиотеката, се усетих, че въпросните текстове са плод на собственото ми въображение. Бях бесен, че изгубих времето си, но можех да виня само себе си.

Споменавам това, защото склонността да се размиват границите между реални и въображаеми факти е вече характерна черта на съвременното общество. Измислицата е вече неразличимо вплетена във всичко — от научно-популярните очерци до телевизионните новини. Телевизията, разбира се, е известна всекиму със своята продажност и внушенията й не се приемат на сериозно от болшинството от нас, обаче мирогледът на „постмодерния“ учен представлява сериозно предизвикателство. Често в академичните среди се защитават мнения, че не съществува разграничение между действителност и измислица и че всеки подход към прочита на определен текст е пристрастен и личен и, следователно, измислицата е толкова валидна, колкото и неоспоримите открития. В най-добрия случай подобен мироглед просто позволява на изповядващия го да извини липсата си на традиционната научна дисциплинираност. В най-лошия случай обаче той е нагъл и опасен.^[6]

Подобни възгледи не съществуваха преди двадесет години, когато седнах да пиша този роман, дегизиран под формата на научна монография и си мисля, че модата в академичната мисъл може и да се промени, особено ако учените започнат да прибягват до измислени бележки под линия, както направих аз.

При създадените обстоятелства се налага изрично да кажа, че справките и бележките в настоящия следговор са действителни. Останалата част от романа, включително въведението, самият текст, бележките на автора, справките и библиографията трябва да бъде определена като напълно измислена.

Когато беше публикувана за пръв път, тази игрива версия на „Беоулф“ предизвика доста раздразнени бележки от страна на критиците, сякаш бях осквернил Светая Светих. Изследователите на автентичния текст обаче я намират за забавна и много от тях ми писаха, за да ми го съобщят.