Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Тринадесетият воин
или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа - Оригинално заглавие
- Eaters of the Dead [=The 13th Warrior], 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пламен Ставрев, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Историческо фентъзи
- Митология
- Приключенска литература
- Хорър (литература на ужаса)
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 57 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
Издание:
Майкъл Крайтън. Тринадесетият воин
ИК „Селекта“, 1999
ISBN 954-8371-56-1
История
- — Добавяне
Смъртните мъки на вендол
Аз също заспах. Хергер ме събуди със следните думи:
— Трябва да дойдеш бързо.
Чух далечен тътен. Погледнах към прозореца от мехур[1] — още не се беше съмнало, но сграбчих меча си. В действителност бях заспал, без да махам бронята си. Изтичах навън. Беше времето преди зазоряване, въздухът беше тежък, изпълнен с мъгла и с далечния тропот на копита.
— Това са вендол. Знаят, че Булиуиф е смъртно ранен и искат да си отмъстят за смъртта на тяхната царица.
Всички воини на Булиуиф, както и аз сред тях, заехме позиции край укрепленията, които бяхме издигнали срещу вендол. Те бяха в доста окаяно състояние, но нямахме друг избор. Взирахме се в мъглата, за да съзрем галопиращите към нас конници. Очаквах да ме обземе голям страх, но не почувствах такъв, защото вече знаех какви са вендол — бяха същества, макар и не хора, то поне прилични на хора, както маймуните приличат на нас; освен това знаех и нещо много важно — те бяха смъртни и можеха да умират.
В това обаче бях сам — по лицата на воините на Булиуиф, въпреки усилията си да го скрият, беше изписан страх. Нещата стояха така — наистина бяхме убили майката на вендол, която беше техният предводител, но пък бяхме загубили Булиуиф, който беше нашият предводител, така че в редиците ни не се усещаше никаква бодрост, докато очаквахме приближаването на тътена.
Тогава чух някакво оживление зад себе си и когато се обърнах, видях това — Булиуиф, блед като самата мъгла, облечен в бяло и с превръзки на раните си, стоеше изправен върху земята на царството на Родгар. На всяко рамо имаше по един черен гарван и при тази гледка нордмените нададоха силен вой, вдигнаха високо оръжията си и нададоха боен вик.[2]
Булиуиф не пророни нито дума, нито пък погледна наляво или надясно; не даде знак, че познава някого около себе си, а запристъпя с отмерени крачки напред, подмина линията на укрепленията и там зачака нападението на вендол. Гарваните отлетяха, той стисна здраво своя огромен меч Рундинг и срещна врага.
Няма думи, с които да се опише последното нападение на вендол в това ранно утро. Няма думи, които да опишат колко кръв се проля, какви писъци изпълниха тежкия въздух, как коне и конници умираха в мъчителна агония. Със собствените си очи видях Ехтгов, с неговите стоманени ръце — главата му бе посечена от вендолски меч и заподскача по земята като зелка, а езикът й още мърдаше в устата. Видях и Веад да поема копие в гръдта си — остана прикован за земята и се гърчеше там като риба на сухо. Видях как момиченце попада под конски копита и как тялото му бе сплескано, а от ухото му потече кръв. Видях и една робиня на крал Родгар — тялото й бе разцепено точно надве, докато бягаше от един конник. Видях така да загиват и много деца. Видях коне да се изправят на задните си крака и да хвърлят ездачите си, за да се нахвърлят върху тях старци и старици и да ги убият, преди съществата да смогнат да се изправят на нозе. Видях и Виглиф, сина на Родгар, да бяга от схватката и да се крие като страхливец. Него ден не видях обаче вестоносеца.
Самият аз убих три вендол, като бях улучен от копие в рамото — тази болка изгаряше като огън. Кръвта ми направо завря по дължината на ръката ми, както и в гърдите. Стори ми се, че ще се просна мъртъв на земята, ала продължих боя.
Слънцето започна да се подава иззад мъглата, тя се отдръпна и конниците изчезнаха. На дневна светлина всичко наоколо беше осеяно с трупове, като сред тях имаше и много вендол, тъй като не бяха прибрали мъртвите си. Това бе истинският знак за тяхната кончина, тъй като бяха разбити и нямаше вече да могат да нападат Родгар, и хората от неговото кралство го разбираха и се радваха.
Хергер се погрижи за раната ми и бе превъзбуден, докато не внесоха тялото на Булиуиф в голямата зала на палата на Родгар. Булиуиф беше мъртъв десетки пъти — тялото му бе посечено от оръжията на дузина неприятели, лицето и тялото му бяха окъпани в собствената му кръв. При тази гледка Хергер избухна в сълзи и понечи да скрие лицето си от мен, ала нямаше нужда, защото сълзи покапаха и от моите очи.
Булиуиф бе поставен пред крал Родгар, чийто дълг беше да държи реч. Ала старецът не беше в състояние да го стори. Той успя да изрече само това:
— Тук лежи воин и герой, достоен за боговете. Погребете го като велик крал.
След тези думи той напусна залата. Мисля, че изпитваше срам, тъй като самият той не взе участие в боя. Също и синът му Виглиф бе избягал като страхливец и мнозина го бяха видели, наричайки го „жена“ — това също може да го беше засрамило. Или пък е имало и друга причина, която не зная. Всъщност той беше един много стар човек.
После Виглиф каза тихо на вестоносеца: „Този Булиуиф ни свърши добра работа, направи добре, че и умря, когато трябва.“ Това той каза, след като баща му, кралят, беше напуснал залата.
Хергер чу думите му, чух ги и аз и аз пръв издърпах меча си. Хергер ми извика:
— Не се бий с този, той е хитра лисица, а ти си ранен.
Аз му отвърнах:
— Кой го е еня? — и предизвиках сина Виглиф на самото място. Виглиф изтегли меча си. Тогава Хергер ме ритна или удари по някакъв начин изотзад и тъй като не очаквах това, се проснах на пода. След това Хергер започна боя с Виглиф. Вестоносецът и той извади оръжие и се запромъква лукаво, за да мине зад Хергер и да го прониже в гръб. Вестоносеца го убих, като го промуших в корема и той изрева зверски, когато мечът ми потъна до дръжката в него. Виглиф чу това и макар да се бе бил храбро до този момент, сега го обзе страх в боя с Хергер.
Тогава стана така, че крал Родгар чу битката; той се върна в голямата зала и започна да се моли да прекратим боя. Усилията му обаче останаха напразни. Хергер бе твърд в своето намерение. Застанал над тялото на Булиуиф, той замахна с меча си и уби Виглиф, който се строполи върху масата на Родгар и сграбчи бокала на краля, и го поднесе към устните си. Само че той умря, без да пие и това беше краят на всичко.
Сега от отряда на Булиуиф, някога наброявал тринадесет, бяхме останали само четирима. Ние четиримата изнесохме тялото на Булиуиф и го поставихме под дървен покрив, с чаша медовина в ръка. След това Хергер се обърна към насъбралите се хора:
— Кой ще умре с този благороден мъж?
Една жена, робиня на крал Родгар, каза, че ще умре с него. Тогава се пристъпи към обичайните приготовления на нордмените.
Макар Ибн Фадлан да не споменава колко време е изтекло, навярно до погребалната церемония са минали няколко дни.
Приготвиха кораб на брега под палата на Родгар, натовариха го със злато и сребро, както и с телата на два коня. Беше издигната и шатра и тялото на Булиуиф, вече вкочанено, беше вкарано вътре. В този студен климат то цялото беше почерняло. После робинята бе заведена до всеки от воините на Булиуиф, също и при мен; аз също я обладах и тя ми каза: „Моят господар ти благодари.“ Лицето и поведението й излъчваха радост, която като че ли превишаваше обичайните емоции, които тези хора показват. Докато се обличаше отново в дрехите си, които имаха по тях много прекрасни украшения от злато и сребро, аз й казах, че е много радостна.
Имах предвид, че тя беше хубаво момиче, и младо, което скоро щеше да умре — тя го знаеше, знаех го и аз. Тя ми каза:
— Радостна съм, защото скоро ще видя своя господар.
До този момент не беше пила нито капка медовина, така че думите й бяха искрени. Лицето й грееше щастливо като на дете или като на жена, която очаква дете — това беше същността на нещата.
Тогава й казах това:
— Кажи на своя господар, когато го видиш, че останах жив, за да пиша. — Не зная дали тя разбра тези думи, затова добавих: — Такава беше волята на твоя господар.
— Тогава ще му кажа — отвърна тя и весело се запъти към следващия воин на Булиуиф.
Не зная дали тя разбра какво исках да й кажа, защото единствената представа за писане, които тези хора имат, е гравирането върху дърво или камък, което правят рядко. А пък и навярно не успях да се изразя добре на нейния език. Както и да е, тя весело пристъпи нататък.
И така вечерта, при заник слънце, корабът на Булиуиф бе подготвен на брега, и девойката беше отведена в шатрата на кораба; старицата, наречена ангел на смъртта, я прободе с кинжал между ребрата, а Хергер и аз дърпахме ремъка, който я удуши, и след като я поставихме да седне до Булиуиф, си тръгнахме.
През целия ден не бях слагал хапка в устата си, защото знаех, че ще трябва да взема участие в тези дела, а нямах желание да се излагам, като повърна в някой момент. Ала него ден в нито един миг не ми прилоша, нито пък ми се зави свят и почувствах тайна гордост от това. Вярно е и това, че в мига на смъртта си девойката се усмихна и това изражение на лицето й се запази, така че тя седна до господаря си с усмивка на пребледнелите си устни. Ликът на Булиуиф бе почернял, очите му — затворени, но изразът му бе спокоен. Така видях тези двама души за последен път.
После запалиха кораба на Булиуиф и го изтикаха в морето, и нордмените, застанали на скалистия бряг, отправиха множество молитви към своите богове. С очите си видях как теченията понесоха кораба като пламтяща клада, докато изчезна от погледа и нощта се спусна върху земите на нордмените.