Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (18) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Завръщане от Север

Прекарах още няколко седмици в компанията на воините и благородниците от кралството на Родгар. Това бяха приятни дни, защото хората бяха щедри и гостоприемни и най-внимателни с мен и раните ми, които заздравяваха добре, хвала на Аллаха. Скоро обаче започнах да усещам желание да се върна у дома. На краля обясних, че съм пратеник с мисия на халифа на Багдад и трябва да изпълня поръчението му или да понеса гнева му.

Въпреки думите ми Родгар все не скланяше да ме пусне да тръгна, като казваше, че желае такъв благороден воин като мен да остане в земите му и да се радва на всички заслужени почести. Добави, че съм му приятел завинаги и мога да поискам всичко, стига да е в негова власт или притежание, но въпреки това все отказваше да ме пусне, като измисляше непрекъснато всякакви пречки и поводи за отлагане. Първо бяха раните ми, отдавна зараснали, после каза, че трябва да се възстановя напълно, дори и да не бях се чувствал никога по-силен. Накрая каза да изчакам да бъде подготвен кораб, което било сериозно начинание и когато пожелах да узная колко време ще отнеме това, кралят отговори неясно, сякаш това беше последната му грижа. Когато се опитвах да бъда по-настоятелен в желанието си да се върна у дома, той се сърдеше и ме питаше дали съм недоволен от гостоприемството му. На това нямаше как да не отговоря с благодарност за неговата щедрост и за всеки жест на удовлетворение. Реших, че кралят не е толкова глупав, за колкото го мислех и отидох при Хергер за съвет, като му разказах за тревогите си и дори споделих:

— Май Родгар не е този, за когото се представя и е много трудно да го заблудя.

Хергер веднага ме опроверга с думите:

— Погрешно мислиш, друже. Той е оглупял старец и в постъпките му няма смисъл. — После добави, че ще направи каквото трябва, за да ме пусне кралят.

И така стана. Съвсем скоро Хергер поиска да бъде изслушан и когато кралят го прие, му казал, че е велик и мъдър управник, чийто народ го обича и уважава заради успеха в държавните дела и грижата за благополучието на поданиците. Ласкателството веднага смекчило стареца. После заговорил, че от петимата сина на краля е оцелял само един — Вулфгар и той се намира през девет земи в десета, след като е бил проводен като пратеник при Булиуиф. После казал, че е време да бъде привикан у дома и за целта трябва да се сформира дружина от воини, които да доведат единствения наследник на краля. Всичко това било казано на Родгар поверително и на четири уши. Вярвам, че след това Хергер е прошепнал няколко думи и на ухото на кралица Вейла, която имаше голямо влияние над съпруга си.

Няколко дни по-късно, на един от пировете, Родгар обяви, че заповядва да бъде приготвен кораб и да се събере дружина, която да се отправи на път и да доведе Вулфгар обратно у дома. Аз, разбира се, настоях да се присъединя към воините, на което кралят нямаше как да откаже. Подготовката на кораба отне няколко дни и през това време ние с Хергер бяхме неотлъчно заедно. Той беше решил да не участва в пътуването.

Един ден, както седяхме на хълмовете и наблюдавахме как долу на брега зареждат кораба с провизии и го приготвят за път, Хергер ми каза:

— Предстои ти дълъг път и всички ние ще молим боговете да те закрилят.

Попитах за кои богове става дума и той отвърна:

— За Один, и Фрей, и Тор, и Вирд, и за всички останали, които могат да ти помогнат по пътя.

Това бяха имената на нордменските божества и аз веднага побързах да кажа:

— Аз вярвам в единствения бог и той е Аллах, Милостивия и Всеопрощаващия.

— Знам това — рече Хергер. — Може в твоята земя един господ да е достатъчен, ала тук не е така. Тук има много богове и всеки си е важен сам за себе си, затова ще се молим на всички за твое добро.

Благодарих му, защото не се съмнявах в искреността на думите му, макар и да не беше правоверен. Молитвите му щяха да бъдат чути, защото Бог уважава искрените слова, казани дори и от устата на неверник.

Хергер отдавна знаеше колко е различна моята вяра от неговата, но с приближаването на деня на заминаването ми все по-често ме разпитваше за Исляма и често гледаше да ме хване неподготвен, за да разбере дали не го лъжа. Приемах многобройните му въпроси като някаква проверка, също както Булиуиф беше изпитвал някога умението ми да пиша. Стараех се винаги да отговарям по един и същ начин и така увеличавах още повече объркването му. Един ден той ме запита, без да показва, че и преди сме говорили за това:

— Какво представлява този твой господ Аллах?

— Аллах е единственият Бог, той направлява всички неща, вижда всичко, знае всичко и разполага с всичко. — Бях го казвал и преди.

Хергер помисли малко и каза:

— Ти никога ли не го гневиш този твой Аллах?

— Да, но той е всеопрощаващ и милостив.

— Когато не противоречи на целите му ли? — попита Хергер.

Отговорих, че това е така и Хергер се замисли над думите ми. Накрая тръсна глава и изрече:

— Рискът е твърде голям. Човек не бива да възлага твърде много надежди само на едно-единствено нещо, било то жена, кон, оръжие или каквото и да е то.

— Такава е моята вяра — отговорих аз.

— Ти си знаеш най-добре. Съществуват обаче твърде много неща, непонятни за човека. И където завършва човешкото познание, там започва царството на боговете.

Разбрах, че никога няма да го убедя в правотата на вярата си, нито той мен, и така се разделихме. Беше скръбна раздяла. С мъка на сърцето си взех сбогом с Хергер и останалите воини. Усетих, че той изпитва същото и стиснахме раменете си един на друг, и аз се качих на борда на черния кораб, който потегли към страната на Даните. И както се отдалечавахме от бреговете на Венден, последното нещо, което видяха очите ми, бяха блесналите покриви на големия палат Хурот, и когато обърнах поглед — пред мен се стелеше сивият огромен океан. И тогава се случи следното:

Ръкописът завършва внезапно в този момент и последните думи в края на страницата са „nunc fit“. Въпреки че повествованието явно продължава, други пасажи не са открити досега. Това е, разбира се, чиста историческа случайност, но всеки от превеждалите ръкописа коментира уместността на този внезапен завършек, който предполага началото на някакво ново приключение, някаква друга необичайна гледка. Можем само да съжаляваме, че поради решаващата дума на изминалите столетия те ще останат скрити от гладния поглед на съвременния читател.