Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (10) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Кралството на Родгар в страната Венден

Корабът достигна брега по времето за следобедна молитва и аз наум поисках прошка от Аллах за невъзможността си да коленича и да му отдам почитта си както следва поради глупостта на неверниците нордмени, които смятаха, че молитвите ми ще им донесат проклятие и даже заплашиха да ме убият, ако ме видят да се моля.

Всеки от тях беше облякъл бойните си одежди, които изглеждат така: първо, ботуши и гамаши от сурова вълна, нагоре дреха от нещавена кожа, дълга до коленете и с козината навън. Върху нея всички освен мен си сложиха ризници от метални халки. После всеки запаса меча си, взе в ръцете си копие и щит от твърда кожа, а на главите си сложиха кожен или метален шлем^[1]. Единствен Булиуиф държеше меча си в ръце — толкова грамаден беше той.

Вдигнали глави към огромния палат на Родгар, воините се дивяха на блестящия му покрив и изкусна направа, като си казваха, че няма друг такъв по света — с такива високи сводове и богата украса — но в думите им липсваше уважение.

Накрая слязохме от кораба и закрачихме по застлания с камъни път, водещ към палата, сред звъна на мечове и тракането на брони. Не след дълго видяхме край пътя, набита на кол, прясно отсечена волска глава. Всички нордмени въздъхнаха и лицата им добиха тъжен израз при вида на тази поличба. Въпреки че тя нищо не ми говореше, аз вече бях навикнал на обичая им да убиват животни при най-малката несигурност или заплаха. Явно обаче тази волска глава не беше обикновено приношение, а нещо повече.

Булиуиф се огледа настрани през полята и погледът му попадна на самотна земеделска къща, каквито ги има много в земите на Родгар. Стените им са от дърво и намазани със смес от кал и слама, която се налага да се сменя често поради обилните дъждове. Покривът е също от навързани туфи трева и дървени колове. Отвътре има само пръстен под и огнище, както и животински тор, защото стопаните спят заедно с животните заради топлината на телата им и използват фъшкиите за гориво.

Булиуиф заповяда да се насочим натам и ние поехме през полята, покрити със зеленина и подгизнали от влага. Веднъж-дваж спряхме и спътниците ми оглеждаха земята, преди да преминем нататък, но явно не забелязваха нищо важно. Аз самият също.

И отново Булиуиф спря отряда и посочи към тъмната почва и тогава наистина видях със собствените си очи следа от крак, всъщност от много крака. Бяха плоски и по-уродливи от всичко познато и на всеки пръст се забелязваше отпечатък от закривен нокът и уж приличаше на човешки, но не беше. И при все че го видяха очите ми, умът ми отказваше да го повярва.

Булиуиф и останалите клатеха глави при тази гледка и ги чух да повтарят една и съща дума отново и отново: „вендол“ или „вендлон“ или нещо такова. Значението на това име ми беше непознато, но усетих, че е безсмислено да питам Хергер — и той, и всички останали сякаш бяха ослепели и оглушали. Продължихме безмълвно към стопанството, като съзирахме все повече и повече от ноктестите отпечатъци по пръстта. Воините вървяха бавно, ала не поради предпазливост — никой не беше извадил оръжие; по-скоро ужас, чиято причина не разбирах, но усещах заедно с тях.

Достигнахме до къщата и влязохме вътре и там, със собствените си очи видях следното: на земята лежеше мъж, млад на възраст и добре сложен, и тялото му беше разкъсано крайник по крайник — на една страна торсът, на друга ръка, на трета крак. Кръвта се стелеше на гъсти локви по пода и по стените и по всяка повърхност и в такова изобилие, сякаш къщата е била боядисвана в кървавочервено. Имаше също и жена, разчленена по подобен начин, както и дете, невръстно момченце на по-малко от две години, тялото му подобно на кървящ дънер с изтръгната от раменете глава.

И това видяха собствените ми очи и беше най-страховитата гледка, на която съм бил свидетел и тогава повърнах и ми прилоша, като не след дълго повърнах отново, без да мога да се съвзема напълно.

Никога няма да успея да надникна в душите на нордмените. Колкото повече ми прилошаваше, толкова по-спокойни и безучастни пред този кошмар оставаха те и тихо обсъждаха следите от нокти по откъснатите крайници и как са разчленени телата. Особено внимание отделяха на факта, че всички глави липсват; обърнаха внимание и на нещо безкрайно ужасяващо, споменът за което ме кара да треперя и до ден-днешен.

Тялото на невръстния младенец го бяха дъвкали някакви демонски зъби, особено меката плът отзад на бедрото, както и рамото. Тази драма видях със собствените си очи.

Напуснахме къщата и хората на Булиуиф вървяха с напрегнати и мрачни лица, като продължаваха внимателно да оглеждат меката почва край нея, отбелязвайки, че няма отпечатъци от конски копита — това явно бе важно за тях, ала аз не проумях защо, навярно поради слабостта и гаденето, които все още чувствах.

Докато вървяхме, Ехтгов направи следното откритие — малко парче камък, колкото детски юмрук, издялкано и загладено по първобитен начин, и всички се скупчихме да го огледаме.

Видях, че представлява торс на бременна жена, без глава, ръце или крака, само тяло с голям издут корем и над него висящи, издути гърди.^[2] Фигурката беше груба и грозна и напълно безобидна, ала за мое най-голямо удивление нордмените изведнъж пребледняха и затрепериха и ръцете, с които искаха да пипнат статуетката, се тресяха и накрая Булиуиф гневно я хвърли на земята и с дръжката на меча си я разтроши на дребни каменни късчета. През това време няколко от воините му се хванаха за коремите и заповръщаха на земята; всички ги бе обзел ужас, който аз не разбирах.

Най-после се отправихме към палата на крал Родгар. Никой не обели нито дума през този почти едночасов преход; всеки от нордмените бе обзет от горчиви мисли, но парализиращият ги страх вече не се усещаше.

Преди да пристигнем до целта си ни посрещна вестоносец на кон и препречи пътя ни. Той огледа оръжията, воинския вид на цялата ни група и самия Булиуиф и произнесе нещо с предупредителен тон. Хергер ми каза:

— Иска да узнае имената ни.

Булиуиф отвърна нещо на вестоносеца и по тона му разбрах, че не му е до игра на дворцови любезности. Хергер продължи:

— Булиуиф му каза, че сме поданици на Хиглак, крал на Ятлам и сме дошли по дела на крал Родгар и трябва да говорим с него.

После добави, въпреки че мислеше точно обратното:

— Каза също, че Родгар е достоен крал.

Вестоносецът ни каза да продължим до палата и да изчакаме отвън, докато той доложи на краля за пристигането ни. Това и направихме, въпреки че Булиуиф и спътниците му ръмжаха и мърмореха сърдито. Нордменският обичай повелява гостоприемство и чакането отвън не беше проява на любезност. Все пак застанахме пред вратите, даже всички свалиха оръжията си, но не и броните, и ги оставиха до входа на палата.

Дворецът беше заобиколен от всички страни с къщи, построени по нордменските правила, издути встрани и заострени нагоре като в Трелборг, само че тук не бяха подредени в квадрати. Не се виждаха също укрепления и земни насипи. От палата и дългите къщи около него земята се спускаше към обширна зелена равнина с пръснати тук-там земеделски постройки, а отвъд нея се намираха височините и началото на тъмна гора.

Запитах Хергер чии са къщите наоколо и той отговори, че някои са на краля, други на семейството и велможите му, както и жилища за слугите и по-низшите членове на двора му. Добави също, че е трудно място, но аз не разбрах какво искаше да каже.

Най-после ни допуснаха в палата, за който мога да кажа, че е едно от чудесата на света, още повече поради неговото разположение в суровите северни земи. Поданиците на краля го наричат Хурот. Нордмените дават човешки имена на нещата от своя живот — на къщите, на корабите и най-вече на оръжията си. И така този палат Хурот беше голям колкото главния палат на халифа и богато украсен със сребро и дори злато, което се среща доста рядко в земите на Севера. По всички стени имаше изображения и орнаменти, направени с най-голямо великолепие и изкусност и целият той беше истински паметник на мощта и величието на крал Родгар.

Кралят седеше в далечния край на залата, толкова дълга, че едва го различавахме. Зад дясното му рамо беше застанал същият онзи вестоносец и той изрече дълга тирада, която гласеше следното:

— О, кралю, тези тук са отряд от воини, пристигнали от кралството Ятлам. Дошли са по море и техният предводител е Булиуиф и желаят да разкажат за мисията си. Не ги отпращай, о, кралю, техните обноски са на благородници, а осанката на предводителя им е тази на велик воин. Посрещни ги като достойни люде, о, кралю.

И така ни поканиха да се приближим до краля.

Крал Родгар имаше вид на смъртник. Немлад, с побеляла коса и много бледа кожа, с лице, белязано от мъка и страх, той ни изгледа, като бърчеше очи, дали от подозрителност или лошо зрение, не мога да кажа. После заговори и Хергер преведе следното:

— Знам за този човек, защото аз проводих да го извикат за геройски подвиг. Той се казва Булиуиф и аз го видях като дете, когато прекосих морето и гостувах на баща му Хиглак, мой прелюбезен домакин в кралството Ятлам, и сега неговият син идва при мен във време на нужда и скръб.

И тогава Родгар заповяда да извикат воините му и да донесат даровете и да се започне празненство.

След това заговори Булиуиф и той приказва дълго, но Хергер не превеждаше, защото щеше да прояви неуважение, ако говори едновременно с него. Все пак разбрах Булиуиф да казва, че е научил за бедите, сполетели Родгар и му съчувства за тях, и че бащиното му кралство е разрушено от същия враг, и че е дошъл да спаси държавата и поданиците на Родгар от злото, надвиснало над главите им.

Аз все още не знаех името на този враг и какво мислят те за него, въпреки че бях видял пъклените му дела и разкъсаните на парчета хора.

Кралят заговори отново и сякаш искаше да избърза, преди да са влезли неговите воини и приближени. И думите му според Хергер бяха следните:

— О, Булиуиф, познавах баща ти, когато бях млад и отскоро седнал на трона. Сега съм стар, сърцето ми не бие добре. Главата ми е клюмнала, очите ми са замрежени от плач и срам от признанието за своята слабост. Както виждаш, дори и тронът ми е като празно място. Земите ми се обръщат в пустош и дори не мога да кажа какво са сторили пъклените изчадия с кралството ми. Често нощем в пиянска смелост воините ми се кълнат да ги победят, но когато бледата зора пропълзи над мъгливите поля, виждам кървави тела навсякъде. Вече ти разказах за мъката на живота си и повече няма да говоря за това.

Сложиха ни пейка да седнем, а пред нас струпаха ядене. Попитах Хергер какви са „пъклените изчадия“, за които говореше кралят. Хергер се ядоса неимоверно много и каза никога повече да не питам.

Вечерта се състоя голямо празненство и кралят Родгар и кралицата Вейла, облечена в обсипана със злато и скъпоценни камъни одежда, стояха начело на трапезата пред всички благородници и велможи на кралството. Те всички изглеждаха убоги и невзрачни; пиеха прекомерно и мнозина от тях бяха ранени или осакатени. В очите им се четеше страх и пустота, пусто беше и веселието им.

Там беше и синът, наречен Виглиф, за когото разказах, че бе убил трима от братята си. Той беше млад и строен, с руса брада и очи, които непрестанно шареха насам-натам и никога не се случваше да спрат на едно място или да срещнат погледа на друг. Като го видя, Хергер каза: „Каква лисица е този“. Това означаваше, че той е лукав, с променлив характер и лъжлив, тъй като за северните народи лисицата е животно, способно да приема каквато си иска форма.

В средата на празненството Родгар изпрати вестоносеца си до портите на палата и той погледна навън и съобщи, че тази нощ няма да падне мъгла. Всички изведнъж се развеселиха и ги обзе истинско празнично настроение; облекчение се изписа по лицата на всички, само това на Виглиф остана непроменено.

По едно време той стана на крака и каза:

— Пия в чест на нашите гости и най-вече на Булиуиф, истински смел воин, дошъл да ни подкрепи в нашето изпитание, и се надявам то да не се окаже твърде голямо препятствие за него.

Хергер прошепна думите на ухото ми и аз долових, че те са едновременно и хвалебствие, и обида. Всички очи се обърнаха към Булиуиф в очакване на отговора му. Той стана, погледна Виглиф и чак тогава проговори:

— Не се страхувам от нищо, дори и от онзи, който се промъква през нощта, за да убива хората, докато спят.

Аз помислих, че това се отнася за този „вендол“, но Виглиф побледня и стисна стола, на който седеше.

— Ти за мен ли говориш? — попита той с треперещ глас.

— Не, но не се страхувам нито от теб, нито от чудовищата, идващи с мъглата.

Младият Виглиф беше настоятелен и въпреки подканата на краля да си седне на мястото, той се обърна към събралите се благородници и каза:

— Този Булиуиф, дошъл от чужди брегове, на вид е много горд и силен, но съм устроил едно изпитание за смелостта му, защото гордостта може да заслепи всекиго.

И изведнъж един здравеняк воин, седнал на маса до вратата, зад Булиуиф, скочи на крака, грабна едно копие и се втурна към гърба на Булиуиф. И всичко това отне колкото човек да си поеме дъх. Ала Булиуиф се извърна, също грабна едно копие и го заби направо в гърдите на нападателя, като го вдигна във въздуха през главата си и го забоде в стената. Нанизан като на шиш, на стената на палата, нападателят ритна с крака във въздуха и изпусна последен дъх. Тогава настана суматоха и Булиуиф се обърна с лице към Виглиф и рече:

— Това ще бъде съдбата на всяка заплаха.

Веднага след това Хергер заговори на висок глас, като на няколко пъти сочеше към моя милост. Аз гледах като вцепенен забития на стената воин и не можех да кажа нито дума.

Най-накрая Хергер се обърна към мен на латински:

— Трябва да изпееш една песен за двора на краля. Това е желанието на всички.

— Какво да пея? Та аз не знам песни — отвърнах аз, а той продължи:

— Изпей нещо за душата! — и добави: — Само да не е нещо за твоя единствен бог Аллах. Никой не го е грижа за подобни глупости.

Казвам истината, не знаех какво да изпея, тъй като не съм бард или менестрел. Застанах безмълвен и всички се вторачиха в мен. Хергер ме подкани:

— Пей за крале и за смели битки.

Аз отвърнах, че не зная такива песни, но предложих да разкажа една басня, която в моята страна се смята за смешна и забавна. На това той отвърна, че съм направил разумен избор. И аз заразказвах — на краля и на кралицата му, и на сина му Виглиф, и на всички събрани воини и велможи историята за калеврите на Абу Касим, позната на всички граждани на Багдад. Разказвах шеговито и през цялото време се усмихвах, и отначало нордмените се смееха и се пляскаха по коремите.

Но малко по малко, с напредването на разказа, те спряха да се смеят и ставаха все по-оклюмали, и когато баснята свърши, имаше само мъчително мълчание. Хергер ми каза:

— Ти не би могъл да знаеш, но баснята ти не е смешна и сега ще трябва да замажа положението — и веднага започна дълга реч, която долових като шега по мой адрес, и тогава настъпи всеобщ смях и малко по малко празненството се възобнови.

Историята за калеврите на Абу Касим е древна в арабската култура и добре известна на съвременниците на Ибн Фадлан.

Тя съществува в много версии и може да бъде разказана пестеливо или богато украсена в зависимост от намерението и настроението на разказвача. Накратко казано, Абу Касим е богат търговец и скъперник, който се стреми да скрие богатството си с цел да се пазари по-успешно. За да си придаде по-бедняшки вид, той носи чифт особено вехти и износени калеври с надеждата да заблуди хората, но без особен успех. Вместо това околните приемат стремежа му за неуместен и глупав.

Един ден, след като успява да купи изключително изгодно товар стъклария, той решава да отпразнува успешния пазарлък, но не съгласно приетия обичай да почерпи познатите си, а да си подари посещение до обществената баня — безспорен лукс за един скъперник. Докато оставя дрехите и обувките си в предверието, един от познатите му го укорява за вехтите калеври, неподхождащи на положението му. Абу Касим отговаря, че те още му служат добре и влиза вътре заедно със събеседника си. След тях в банята пристига влиятелен съдия и също оставя там дрехите си и чифт елегантни и скъпи калеври. Когато Абу Касим излиза от банята, наместо вехтите си кундури намира прекрасен чифт нови обувки и като предполага, че са подарък от неговия познат, ги нахлузва и си отива в къщи.

На излизане от банята вместо собствените си калеври съдията открива оня опърпан и вехт чифт, който всеки знае, че принадлежи на Абу Касим. Разгневен, той изпраща слугите си да намерят липсващите обувки и скоро те ги откриват на краката на крадеца, който бива откаран в съда и осъден да плати солена глоба.

Проклинайки лошия си късмет, Абу Касим се връща вкъщи и ядно захвърля вехтите си калеври през прозореца в мътната река Тигър. Няколко дни по-късно група рибари изваждат, заедно с учудващо скромния улов, злополучния чифт и ядосани, че кабарите са разкъсали мрежите им, хвърлят подгизналите кундури през първия отворен прозорец. Прозорецът се оказва този на Абу Касим и калеврите се стоварват право върху поставените там стъкленици, като правят целия товар на сол.

С разбито от мъка сърце Абу Касим се заклева, че проклетите калеври няма да му навредят повече и за да бъде сигурен, като истински свидлив скъперник, вместо да плати някому, той взема лопата и сам ги заравя в градината си. За зла чест съседът му го вижда да копае — физически труд, подходящ само за хора с ниско положение и решава, че щом богаташът върши това лично, той вероятно изравя съкровище. Човекът бил верен поданик и веднага донесъл на халифа за видяното, защото, съгласно местния закон, всяко съкровище, зарито в земята, принадлежи на владетеля.

Извикан пред двора, Абу Касим предизвиква единствено смях с твърдението си, че е заровил чифт стари обувки — явен опит да прикрие истинската си цел. Ядосан, че го вземат за глупак с подобна безсмислена лъжа, халифът дори увеличава предвидената глоба. Присъдата се стоварва като гръм върху бедния скъперник и той е принуден да плати.

Твърдо решен да се отърве най-после от калеврите, Абу Касим предприема дълго пътешествие извън Багдад, като ги захвърля с удовлетворение на дъното на отдалечено езеро. Но се оказва, че езерото е част от водоснабдяването на града и те успяват да запушат тръбите. Изпратените войници лесно разпознават причината за нещастието — калеврите на прочутия скъперник и той отново е призован пред халифа, обвинен в замърсяване на градския водоизточник и глобен още по-жестоко. Оръдието на престъплението е върнато на собственика.

Абу Касим решава да ги изгори, но се налага да ги остави на прозореца, за да се изсушат. Някакво куче ги вижда и започва да си играе с тях. Едната се изплъзва от челюстите му и пада на улицата, където удря минаваща жена. Минувачката е бременна и силата на удара предизвиква загуба на детето. Съпругът се жалва и съдът постановява да бъде заплатено повече от щедро обезщетение, което окончателно разорява Абу Касим и той се превръща в бедняк.

В лукавия арабски извод от тази история винаги хитроумно се казва, че тя описва бедите, спохождащи този, който не сменя достатъчно често обувките си. Без съмнение скритият смисъл на баснята, идеята за невъзможността на човек да отхвърли преследващото го нещастие, е смутил и натъжил нордмените.

Нощта измина във веселие и всички от воините на Булиуиф се забавляваха по най-безгрижен начин. Видях как Виглиф гневно го изгледа, преди да напусне залата, но нашият водач не му обърна внимание, отдаден на по-приятни занимания с жените около себе си. След това сънят ме надви и аз съм заспал.

На сутринта се събудих от чукане и тракане и когато подадох глава навън, видях как всички от кралството са заети да строят защитни укрепления. Коне влачеха дървени стълбове, воините ги заостряха като игли, а Булиуиф лично ръководеше разполагането на оградите и забиването на колове, като чертаеше с меча си по земята. Не знам дали имаше някаква причина, ала в ръцете му беше някакъв друг меч, не грамадният Рундинг.

Към средата на деня жената, наречена ангел на смъртта^[3], дойде и хвърли купчина кости на земята и занарежда заклинания над тях, и обяви, че през нощта ще се спусне мъгла. Като чу това, Булиуиф заповяда цялата работа да спре и да се подготви голяма трапеза. Хората послушно спряха. Аз попитах Хергер от къде на къде ще има празненство, но той ме сряза с думите, че питам твърде много и ми стана ясно, че съм намерил лош момент да любопитствам — точно в това време той се кипреше пред някакво девойче, което топло му се усмихваше.

Малко по-късно Булиуиф извика хората си и им каза да се приготвят за битка и те се съгласиха и си пожелаха късмет един на друг, докато около нас се подготвяше банкетът.

Тъй започна вечерта и тя почти не се различаваше от предишната, въпреки че присъстваха по-малко от велможите и благородниците на Родгар. Разбрах, че много от тях няма да присъстват, страхувайки се от това, което ще се случи през нощта в Хурот. Дворецът явно привличаше интереса на неприятеля — дали защото желаеха богатствата му или по друга причина — не зная.

Не можех да се насладя на празника поради безпокойството си и очакването на предречените събития. Случи се обаче следното — един възрастен благородник, който беше пътувал като млад до Кордобанския Халифат и говореше малко латински и някои от иберийските диалекти, седеше близо до мен и аз завързах разговор с него. Приписах си познания, които не притежавах, както ще забележите сами.

Той ми каза следното:

— Значи ти си чуждоземецът, който ще бъде тринадесетият воин.

Аз отговорих утвърдително.

— Сигурно си много смел — продължи старецът — и те поздравявам за тази твоя смелост.

Аз смотолевих нещо в смисъл, че съм страхливец в сравнение с другите от отряда на Булиуиф, което си беше самата истина.

— Няма значение — каза старецът, който беше вече погълнал значителна част от местното питие — противна течност, наречена медовина, ала доста силна. — Ти наистина трябва да си много смел, щом си готов да се изправиш срещу вендол.

Усетих, че най-после бих могъл да науча нещо съществено. Отговорих му с нордменската мъдрост, чута от Хергер:

— Всички сме смъртни — животни, приятели, ние самите. Едно живее вечно — споменът, който човек оставя след себе си.

Старецът беззъбо се захили, доволен, че знам тяхна поговорка, и каза:

— Това е така, ала и вендол са ни оставили спомени, и то какви.

Отговорих с най-голямо безразличие:

— Наистина ли? На мен нищо не ми е известно.

Като чу това, старият благородник каза, че щом съм чужденец, ще ми разкаже повече, и думите му бяха:

— Името „вендол“ или „вендон“ е старо колкото и народите на Севера, и означава „черната мъгла“. За нордмените това е мъглата, под чието прикритие нощем пристигат черни демони, които убиват хора и ядат човешка плът.^[4] Тези изчадия са космати и отвратителни на допир и мирис, коварни и свирепи, и при все че не говорят ничий човешки език, съумяват да общуват помежду си. Те пристигат с нощната мъгла и изчезват с пукването на зората там, където никой човек не би посмял да ги последва.

Старецът продължи:

— Местата, обитавани от изчадията на черната мъгла, се познават по много начини. Често, когато ловци преследват елен на коне и с кучета, ловът се проточва на много мили, през хълмове и долини, но ако еленът стигне до мочурливо езерце или солено блато, той предпочита да бъде разкъсан от хрътките, вместо да навлезе в подобна пъклена местност. Така разбираме къде живеят изчадията и знаем, че дори животните не се доближават до техните убежища.

Престорих се на силно удивен, за да накарам стареца да продължи да разказва. Хергер усети нещо и ми хвърли заплашителен поглед, но аз не му обърнах внимание и разказът продължи.

— В старите времена черната мъгла е предизвиквала ужас у нордмените по всички краища на нашите земи. От времето на бащата на моя баща никой не я беше виждал и някои от по-младите ни мислеха за безумни да повтаряме старите легенди, пълни с ужас и опустошение. Въпреки това нашите предводители, дори и в Норвегия, винаги са очаквали завръщането на черната мъгла и всичките ни градове и крепости са защитени откъм сушата. До ден-днешен от времето на бащата на дядо ми готовността ни беше безсмислена, но ето че сега демоните се върнаха.

Запитах за причината за това завръщане и той продължи, като сниши глас:

— Черната мъгла е отново тук поради слабостта и суетата на Родгар, който обижда боговете с глупавия си стремеж към разкош и показност и съблазнява демоните с разположението на палата си, незащитен откъм сушата. Родгар е вече стар и му е ясно, че няма да бъде запомнен със спечелените битки, и затова построи този палат, за който светът приказва и това удовлетворява суетата му. Родгар се прави на бог, но той е смъртен и боговете му изпращат черната мъгла, за да го научи на смирение и да го постави там, където му е мястото.

Тогава аз предположих, че поданиците му го мразят, а старецът отвърна:

— Никой не е толкова съвършен, че да не носи зло в себе си и никой не е толкова лош, че да не струва пукната пара. Родгар е справедлив крал и хората му благоденстват цял живот. Разумът и богатството му си личат и тук, във великолепието на палата Хурот. Единствената му простъпка е, че остана незащитен, защото, както казва нашата поговорка, „Човек никога не бива да се отдалечава и на крачка от оръжието си.“ Родгар е обезоръжен и слаб и черната мъгла шества безнаказано по земите му.

Искаше ми се да науча повече, но старият благородник се беше уморил и като ми обърна гръб, скоро заспа. И наистина кралското гостоприемство беше щедро, храната и напитките обилни и много от събралите се първенци вече клюмаха.

За масата на Родгар ще кажа следното: пред всеки човек имаше покривка, чиния, лъжица и нож. Яденето беше варено свинско и козе месо, както и риба — нордмените предпочитат вареното пред печеното. Имаше в изобилие и зеле, лук, ябълки и кестени. Тук опитах за пръв път някакво безсолно сочно месо, за което ми казаха, че е от елк или северен елен.

Така също и ужасяващата напитка медовина, която се прави от ферментирал мед и е най-черното, кисело и противно питие, измислено от човека и толкова силно, че светът започва да се върти само след две-три глътки. Но, слава на Аллаха, аз не пих.

Забелязах, че Булиуиф и воините му почти не пиха тази нощ, ала Родгар не се обиди и прие това за естествено. Нощта беше тиха и безветрена и свещите и факлите в Хурот горяха без да трепкат, но влагата и студът се усещаха и аз видях с очите си как мъглата се спусна от хълмовете, закривайки луната, и всичко потъна в мрак.

С напредването на нощта кралят Родгар и кралицата се оттеглиха и тежките врати на Хурот бяха залостени и заключени, а останалите вътре първенци и велможи, изпаднали в тежък пиянски сън, гръмко захъркаха. В това време Булиуиф и хората му, без да свалят броните си, се заеха да гасят свещите и да намалят светлината от факлите. Попитах Хергер защо, но той само ми каза да се моля за живота си и да се правя на заспал. Дадоха ми дори оръжие — къс меч, но той ми даваше твърде крехка надежда. Аз не съм воин и добре го знам.

Всички се направиха на заспали, като се намърдаха между отпуснатите тела на хората на краля, които хъркаха съвсем истински. Колко дълго чакахме, не знам, но по някое време съм задремал наистина. Изведнъж се събудих и бях нащрек и неочаквано бодър, без следа от отпуснатост или сънливост. Лежах на постелката от меча кожа и в тъмната нощ лекият бриз поклащаше късите жълти пламъци на факлите.

И тогава дочух нисък гъргорещ звук, подобен на свинско риене, и вятърът донесе до ноздрите ми остра миризма като от едномесечна мърша, и усетих да ме обзема силен страх. Риещият звук — само така мога да определя този ръмжащ, грухтящ, сумтящ шум — ставаше все по-силен и по-възбуден. Отпърво се чу от едната страна на палата, после от другата, после отвсякъде и ми стана ясно, че отвън сме обградени отвсякъде.

Застанах на лакът и с туптящо сърце се огледах из залата. Никой измежду спящите воини не помръдваше, ала видях Хергер да лежи с отворени очи, както и Булиуиф, макар и да се правеше, че хърка. Стана ми ясно, че всички те са готови за битка с ръмжащите и грухтящи навън „вендол“.

О, Аллах, няма по-голям страх от страха на човека, който не знае какво го очаква. Дълго лежах върху мечата кожа, заслушан в ръмженето на невиждания враг, и поемах с ноздри нечистата му миризма и, Бога ми, вече знам, че в мисълта за битката има повече страх, отколкото в самата битка. Спомням си, че нордмените използват една хвалебствена фраза, която изписват на надгробните камъни на прочути воини, и тя гласи: „Той не напусна бойното поле“. Никой от хората на Булиуиф не го направи през тази нощ, въпреки че звукът беше навсякъде около нас, ту силен, ту тих, от едната или другата посока, ала мъжете чакаха, без да се поддават на страха.

Тогава настъпи най-ужасяващият миг. Всички звуци престанаха. Не се чуваше нищо друго освен хъркането на заспалите и пращенето на факлите. Никой от воините на Булиуиф не помръдваше. И изведнъж се чу мощен трясък по вратите на Хурот и те зейнаха отворени. Вълна от вонящ въздух изгаси всички светлини и черната мъгла се спусна в залата. Не ги броих, ала изглеждаха хиляди черни ръмжащи фигури, а може да бяха не повече от пет или шест, големи и черни, и едновременно различни от човека, и все пак някак подобни нему. Във въздуха се носеше миризма на кръв и смърт и аз се усещах безпричинно студен и треперещ, а воините продължаваха да стоят неподвижно.

И изведнъж, с пресекващ вик, готов да събуди и умрелите, Булиуиф скочи и в ръцете му проблесна грамадният меч Рундинг, пеейки като свистящ пламък, когато разсичаше въздуха. Тогава скочиха и всички останали и битката започна. Крясъците на хора се смесиха с грухтенето и вонята на нападателите и настъпи всеобщ ужас и бъркотия, и шум на трошене и чупене из цялата зала.

Аз самият, при все, че нямах дързостта да участвам в битката, бях нападнат от едно от чудовищата, което ме доближи и видях червените му горящи очи — кълна се наистина — да светят като огън и подуших вонята му, и бях вдигнат и метнат през залата, сякаш бях речно камъче, хвърлено от малчуган. Ударих се в стената и паднах на пода, и през цялото време, докато траеше битката, бях зашеметен и объркан и всичко около мен изглеждаше като сън.

Най-ясно си спомням странното чувство, когато се докоснах до този, който ме хвърли, защото тези чудовища са целите космати и козината им е дълга като на космато куче и също толкова гъста, както и дъхът му на развалена плът.

Не мога да кажа колко дълго се вихри битката, но помня със сигурност, че спря изведнъж. В един момент черната мъгла просто я нямаше и нямаше грухтене и ръмжене и воня, и след нея остана само смърт и разруха, което видяхме чак след като запалихме нови факли. Ето как беше завършила битката. От отряда на Булиуиф бяха убити Ронед и Халга и двамата благородници, както и воинът Егто. Първият беше с разкъсан гръден кош, вторият с пречупен гръбнак, а третият обезглавен по начина, за който вече казах. И всички те бяха мъртви.

Ранени бяха други двама, Халтаф и Редел. Халтаф беше загубил ухото си, а Редел два пръста на дясната си ръка. Раните им не бяха смъртоносни и те не се оплакваха, защото нордмените понасят раните от битка стоически и възхваляват преди всичко факта, че са останали живи.

Колкото до Булиуиф, Хергер и всички останали, те бяха прогизнали от кръв, сякаш се бяха къпали в нея. И ще кажа нещо, което мнозина не биха повярвали, но въпреки че имаше не един убит от нападателите, не се виждаше нито едно тяло, сякаш дори и мъртвите и смъртно ранените се бяха измъкнали. Хергер каза:

— Видях как двама от тях носеха трети и той си беше съвсем умрял.

И тук всички се съгласиха, че явно чудовищата никога не оставят никого от своите, бил той мъртъв или ранен, и биха се подложили на големи опасности, само и само да не падне някой в ръцете на хората. Както и правят всичко по силите си, за да задържат главите на жертвите си. Затова не успяхме да намерим главата на Ехтгов никъде. Те явно я бяха отнесли със себе си.

И тогава заговори Булиуиф и Хергер предаде думите му:

— Погледнете тук, запазил съм един трофей от тази вечер. Ето ръката на едно от чудовищата на мъглата.

И наистина той държеше ръка на едно от косматите същества, отрязана от рамото с помощта на великия меч Рундинг. Всички се скупчиха да я огледат и това видяха очите ми — изглеждаше малка, но дланта беше ненормално широка. Въпреки че до лакътя и над него костите бяха дребни и не й съответстваха, мускулите бяха развити и силни. Цялата ръка беше обрасла със сплъстена дълга козина, с изключение на вътрешната част на дланта. Като цяло крайникът вонеше също както и притежателят му — с острата миризма на леш, присъща на черната мъгла.

Всички воини приветстваха Булиуиф и меча му. Демонската ръка беше провесена на стената на Хурот и всички от кралството се изредиха да я видят. Така завърши първата битка с чудовищата, наречени „вендол“.