Ан Ейвъри
Снежната кралица (7)

Глава шеста

Хети излезе от палатката и видя, че Самюъл седи върху дънера и хвърля малки речни камъчета в пепелта на огнището. Когато я забеляза, той вдигна рязко глава и скочи на крака, сякаш някой беше пъхнал горещ въглен под него. От тревогата, която беше изписана в очите му, Хети подозираше, че той е очаквал най-лошото. Когато тя му се усмихна, върху лицето на момчето се изписа огромно облекчение, което разпръсна тъмните облаци.

— Майка ти е изморена — каза му Хети и нежно стисна рамото му в знак на съчувствие, — но сестра ти е красива като малка фея.

Самюъл преглътна с мъка.

— Тя е адски малка.

— Да, така е. Но тя има майка и баща, които я обичат, и по-голям брат да я защитава. Нали разбираш колко е важно това. — Тя не можеше да го увери с чисто сърце, че всичко ще бъде наред, но отказваше да се държи мрачно като Майкъл и господин Райнър. Положението беше достатъчно лошо и без това.

— Доктор Райан даде ли ви кошницата с храна от двуколката? — попита тя, тъй като реши, че ще бъде най-добре да промени темата на разговора им.

Устните на Самюъл се свиха съвсем леко. Той може и да беше само на осем години, но притежаваше гордостта на баща си и също като при баща му сега тази гордост се изправяше срещу очевидната нужда на семейството от помощ.

— Да, получихме храната — каза най-после момчето. — Много ви благодарим.

— Майка ми боледува дълго време. В продължение на години, ако трябва да съм по-точна. Винаги оценявах жеста на съседите, които понякога носеха нещо за ядене или самун хляб. Това бяха дреболии, но помагаха, защото имах да върша и много други неща. Винаги се радвам, когато мога да помогна на другите, както са ми помагали и те. Надявам се и ти някой ден да постъпиш по същия начин.

Думите й, изглежда, изтриха обидата от подаръка или поне му дадоха друга гледна точка по проблема, защото Самюъл почти й се усмихна. Почти.

Майкъл очевидно беше свършил разговора си с господин Райнър.

— Хети? — извика той откъм двуколката. — Готова ли си?

Нито един от двамата мъже не продума, докато Хети и Самюъл вървяха към тях. Когато Майкъл се приближи, за да й помогне да се качи, Хети се наведе към него и прошепна:

— Дай ми малко от твоите хапчета от пчелинок.

Главата му се отметна рязко назад, сякаш той се опитваше да избегне някаква досадна муха.

— Какво? — попита намръщено той.

— Твоите хапчета от пчелинок. За Самюъл.

— Не ставай глупава, Хети. Просто се качвай в двуколката. — Той отново й подаде ръка. Хети го изгледа хладно, пое ръката му и се качи в двуколката, след което се настани в своята част на седалката. Той я последва и взе юздите в ръце.

— Господин Райнър — каза Майкъл и кимна отсечено. — Не забравяйте за козата. Дъщеря ви може би ще пие от нейното мляко, ако не иска да пие от другото. — Той не изчака да му отговорят, дори не помаха за довиждане на Самюъл, а просто дръпна юздите и подкара коня.

Хети не каза нищо, докато не се отдалечиха от поляната. След това тя просто избухна.

— Как можеш да се държиш така, Майкъл Райан?

— Какво? — Той се обърна рязко на седалката и стресна коня. — За какво говориш, по дяволите?

— Като… като парче лед на два крака, ето как се държиш. Уплашил си тези хора до смърт.

Той се намръщи толкова силно, че веждите му сякаш щяха да се сблъскат на върха на носа му.

— Не ставай смешна.

— Не съм смешна. И защо не носиш хапчета от пчелинок?

— Какво общо имат пък те с това, че ме наричаш ходещо парче лед?

— Някога имаше навика да носиш по една торбичка от тях навсякъде, където отидеше — каза Хети. — Тогава не беше парче лед. Предполагам, че има някаква връзка между двете.

Майкъл изсумтя раздразнено.

— Хети, тогава бях асистент, а не лекар, който има повече пациенти, отколкото може да обслужва.

— Значи това ти дава право да не обръщаш внимание на горкото момче, така ли? Обзалагам се, че дори едно хапче щеше да му помогне. Само едно!

— Самюъл ли? Той не ми е пациент. Майка му и сестра му са. И в случай, че не си забелязала, те и двете са тежко болни.

— Ана не е болна, тя просто се е родила преждевременно. Има разлика.

— Ана? Така ли са я кръстили?

Хети зяпна.

— Ти не знаеше ли?

Майкъл сви рамене; очевидно му беше неудобно.

— Не съм ги питал, а те не ми казаха.

— Дори не си ги попитал за името на бебето?

За миг Хети се зачуди дали земята под краката й не беше пропаднала. Майкъл не се беше потрудил да узнае името на красивото, крехко бебе, на което беше помогнал да се роди? Нейният Майкъл?

Той се ядоса.

— Виж, Хети, моята работа е да спасявам човешки живот… ако мога. Не съм дошъл тук да водя тривиални разговори на чаша чай.

— Знаеш ли от какво имаш нужда, Майкъл Райан? — попита Хети. — От една конска доза хапчета от пчелинок, ето от какво. Кълна се, че голямата надморска височина е повредила мозъка ти. Откога научаването на името на едно бебе е станало „тривиално“?

— Не казах, че е тривиално! Казах…

— Много добре чух какво каза! Освен това знам какво мислят тези нещастни хора за теб. Те не само че са уплашени до смърт от теб, но и си мислят, че ходиш по вода. Ако ти…

— Аз не ходя по вода!

При това негово избухване Хети едва не падна от седалката. Дори да беше хвърлил динамит, Майкъл нямаше да я стресне толкова силно.

— Майкъл! Какво…?

— Аз не съм някакъв проклет чудотворец, Хети! — изрева той. Лицето му почервеня въпреки загара му. — Аз съм обикновен човек! Разбираш ли? Човек!

— Разбира се, но…

— Няма ваксина против туберкулоза. Няма измислено лекарство за тази болест. Няма дори един подходящ санаториум като онези, които се строяха на изток. Поне засега. Може би скоро ще има, ако някой успее да събере средства и да осигури земята и… По дяволите, ние имаме нужда от толкова много неща, Хети, но дори тогава не можем да дадем никакви гаранции. Но това поне ще бъде някакво начало. По-добре отколкото да я оставим в онази гореща малка палатка с всичките тревоги, пред които е изправена сега. Тя не е достатъчно силна, за да може да се грижи сама за себе си, да не говорим за сина й, бебето и съпруга й, но въпреки това тя се опитва да се грижи и за тях. Но ако имахме добър санаториум, дори ако той се състоеше само от няколко заслона, лаборатория и кухня — нещо повече от онова, което имаме сега — това щеше да помогне. Ние…

— Майкъл! — Хети най-после успя да го прекъсне; досега тя бе седяла мълчаливо, замаяна от внезапния порой от думи. — Нямам и най-малка представа за какво говориш!

— Говоря ти за санаториум, Хети! За място, където хора като Рут Райнър могат да получават добри грижи, без да им се налага да се тревожат за нищо друго. На изток имаше добри резултати в това отношение. По дяволите! Първият санаториум беше построен в Сарнак, щата Ню Йорк, от един лекар, който отишъл там, за да умре от туберкулоза, но вместо това състоянието му се подобрило. Ако той е успял, защо да не можем и ние?

Лицето на Майкъл внезапно беше озарено от нетърпение. Хети не се опита да го прекъсне. Тя дори не беше сигурна, че той говореше на нея.

— Добра храна, почивка, медицински грижи, чист въздух. Ето от това има нужда Рут, а и всички останали в нейното състояние. Аз мога да й дам грижите и чистия въздух — ако успея да я измъкна от тази палатка и да я отдалеча от бебето й, — но преди тя да си почине, наистина да си почине…

Той замълча за малко. Хети видя как нетърпението бавно изчезна от погледа му.

— Но за всичко това са нужни пари, Майкъл. Пари, земя, подкрепа, персонал и…

Той сви рамене.

— Ето ти го твоето чудо, Хети. Да се намерят ресурсите, необходими за построяването на такъв санаториум.

— Чудеса стават, Майкъл — каза тихо тя.

— Така казват хората.

— Понякога просто не ги наричат чудеса.

— Е, аз поне знам името на следващия си пациент — и последният, който ти ще посетиш тази сутрин. Той се казва Фред Майзнер и е твърде стар за хапчета от пчелинок, така че не е необходимо да се тревожиш, че не съм му обръщал внимание.

— Хмм — каза Хети.

— Какво значи това?

— Никой не е твърде стар за хапчета от пчелинок, Майкъл Райан, което просто показва колко много знаеш!

 

Фред Майзнер седеше извит на една страна на един стол и се напрягаше да осигури повече светлина да пада върху книгата, която четеше. Очилата му с позлатени рамки се мъдреха на носа му като метално насекомо, което сякаш всеки миг щеше да излети, и от време на време той ги побутваше с пръст като че ли го дразнеха.

Когато видя Хети и Майкъл да стоят на вратата на дневната, където ги беше оставила прислужницата му, очите му светнаха и на съсухреното му лице се появиха още една дузина бръчки от усмивката му, която сякаш минаваше от едното му ухо до другото. Поне така си мислеше Хети, въпреки че не беше съвсем сигурна, тъй като старецът имаше едни от най-големите мустаци, които тя беше виждала през живота си.

Той маркира страницата, до която беше стигнал, и остави книгата си встрани, прекара сбръчканите си като стари корени пръсти през мустаците си и се изправи бавно на крака.

— Доктор Райан — каза той и протегна ръка — радвам се да ви видя. Вече започвах да се чудя дали не сте забравили горкия старец.

— Не съм — каза Майкъл и даде знак на Хети да се приближи. — Искам да ви представя годеницата си, Хети Малоун.

— Господин Майзнер — каза Хети и стисна огромната му ръка. — Радвам се да се запозная с вас. Доктор Райан ми е разказвал за вас, но не е споменавал за великолепните ви мустаци. Защо ли?

Очите на стареца светнаха. Без да пуска ръката й, той се наведе напред и й намигна заговорнически.

— Страхувал се е, че може да му открадна момичето. Дамите си падат по мъже с мустаци. Постоянно му го повтарям, но той не ме слуша.

Старецът се разсмя, пусна ръката на Хети и погали нежно мустаците си.

— Между нас да си остане, но според мен той не иска да си пусне мустаци, защото му растат редки. Случва се и с най-добрите от нас. — Той мръдна горната си устна, за да може Хети да види по-добре мъжкото му постижение.

Майкъл изсумтя, но Хети не му обърна внимание.

— Вие очевидно не сте от тях.

— Не. Разбира се, отначало жена ми се оплакваше. Казваше, че я гъделичкали, когато съм я целувал. Затова ги обръснах. Тя ме погледна само веднъж и каза отново да си пусна мустаци. След това никога вече не чух оплаквания от гъдел. — Когато Хети се разсмя, той присви вежди и неохотно се отпусна в стола си.

— Как сте, господин Майзнер? — попита с официален тон Майкъл и седна в стола до стареца.

Господин Майзнер потърка брадичката си и се замисли.

— Не съм зле. Изобщо не съм зле за човек на деветдесет и три години.

— Навърши деветдесет и една миналия март — провикна се прислужницата откъм кухнята. — Недей да лъжеш, Фред Майзнер!

Старецът изви глава по посока на гласа и извика в отговор:

— Деветдесет и три, жено. Ти си гледай кафеника. — Той се отпусна усмихнат в стола си. — Държи се, сякаш ми е майка, казах й, че една хубава жена като нея би трябвало да се омъжи повторно. Тя е само на шестдесет и седем. Още много хляб има в нея. Срамота е да се похабява така.

— Дръж се прилично — каза остро прислужницата, която се появи от кухнята с всичко необходимо за чаша кафе с гостите. — След малко можеш да кажеш нещо, за което после ще съжаляваш, и след това цяла седмица ще трябва да слушам мърморенето ти.

— На моята възраст, жено, е чиста загуба на време човек да съжалява за грешките си. Пък и аз съм правил толкова много грешки, че сега вече няма значение.

— Е, за това не мога да споря. Захар или сметана, госпожице Малоун? А за вас, доктор Райан?

Те започнаха да пият кафето си. Фред Майзнер беше стар флиртаджия и се радваше, че има нова „кобилка“, върху която да упражнява чара си. Той беше роден в Германия, но като младеж бе емигрирал в Америка в търсене на приключения. В крайна сметка се бе озовал в златоносните полета на Калифорния, където беше изгубил немския си акцент, беше си намерил съпруга и не беше успял да направи големия удар. По време на войната между Севера и Юга той беше останал в Калифорния, след което се беше завърнал на изток и бе започнал да работи като инженер в железопътните компании. С построяването на железопътната линия на запад, той се беше придвижвал напред заедно с релсите. Имаше богат запас от истории за построяването на първите железопътни линии през Колорадо и Канзас, а след това и надолу през територията на Ню Мексико, където твърдеше, че е оставил една дузина красиви сеньорити облени в сълзи след отпътуването му.

— Аз, разбира се, никога не съм казвал на жена си за тях. Тя нямаше да одобри това. Но аз нямаше да я напусна за нищо на света, независимо колко ме молеха онези красавици. Моята Ида правеше най-хубавите палачинки оттук до Мисисипи, а никой не можеше да се сравнява с нея, когато трябваше да се изпече еленски бут.

При спомена за съпругата му част от веселието го напусна и той дълго глади мустаците си, втренчил воднистите си старчески очи в небитието, докато се вглеждаше в миналото си, което го беше оставило сам в края на века — без жената и приятелите, с които в продължение на толкова много години беше споделял всичко.

Хети се наведе напред, за да остави чашата си върху подноса, който прислужницата беше оставила на масата, и движението й извади стареца от размисъла му.

— Какво… За какво говорех? — попита той, докато се отърсваше от спомените си.

— Разказвахте ни колко добре жена ви приготвяла еленско печено — подсети го нежно Хети.

— Така ли? Да, да, точно така беше. Знаете ли, то ми липсва много. Имам предвид еленското. — Мустаците му се извиха нагоре, когато той се ухили. — Обаче нямам зъби. Сега дъвченето ми отнема толкова много време, че сигурно ще заспя, преди да свърша.

Хети се разсмя и това му достави удоволствие, но Майкъл гледаше с мрачно неодобрение.

— Така е по-добре. Казвал съм ви да не ядете такива храни. — Той се наведе и остави чашата си върху подноса. — Някой ден може би ще започнете да се вслушвате в съветите ми.

— Не и ако продължите да ми повтаряте, че трябва да ям онова проклето — извинете, госпожице! — нещо, което ми давате. Вие с нея — той посочи с палец към кухнята — сте решили да ме вкарате в гроба.

— И точно там ще се озовеш, ако не започнеш да слушаш доктор Райан, стари мърморко — чу се откъм кухнята. Прислужницата не беше напуснала бойното поле и си беше държала ушите отворени.

— Госпожа Скот е добра готвачка и просто се опитва да поддържа здравето ви — скастри го строго Майкъл, сякаш Фред Майзнер беше някакъв палав ученик, а не мъж, който бе живял шестдесет години повече от него. — Щяхте да бъдете много по-добре, ако понякога се вслушвахте в онова, което ви казваме. Независимо дали ви харесва или не — добави той предупредително, когато господин Майзнер се намръщи.

Хети се зачуди колко мъдро щеше да бъде да издърпа ушите на Майкъл в този момент. Той изглежда беше забравил, че пациентите му се нуждаеха от много повече от обикновена медицина, за да останат живи и да намерят живот, който си струваше да живеят. Независимо от възрастта си и физическите си проблеми, господин Майзнер очевидно беше съвсем с ума си. Срамота беше, че същите онези хора, които най-много се грижеха той да остане жив, не смятаха, че е необходимо да се вслушват в онова, от което той самият смяташе, че се нуждае.

— Няма смисъл да спорим точно сега. Време е да си тръгваме — каза Майкъл и се надигна от мястото си със същата официалност, с която би се държал, ако бе отишъл да пие чай с губернатора. — Исках само да видя как сте и да ви представя госпожица Малоун.

— В такъв случай ще бъде най-добре да тръгваш, момче! Не искам да те задържам да раздаваш боклуците си на другите. Някой от тях може би наистина има нужда от тях!

Когато старецът изрече това, той се почувства много доволен. Раздразнението му се изпари веднага. Той отметна глава на една страна и намигна заговорнически на Хети.

— Особено ако не могат да се похвалят с повече от няколко редки косъмчета над горната си устна.

Хети се разсмя.

— Вярвам, че сте прав, господин Майзнер. Но в крайна сметка, тези нещастници не могат да бъдат обвинявани за нещо, което не зависи от тях, нали така?

Господин Майзнер обмисли въпроса й.

— Не, предполагам, че не. А също така предполагам, че наистина трябва да си тръгвате. Но преди това, ако нямате нищо против, ще ми налеете ли още една чаша кафе, госпожице?

Той се премести в стола си и извади малко сребърно шише от задния си джоб.

— И прибавете малко от това — каза той и й подаде шишето. — Помага срещу ревматизма на ръцете ми.

Майкъл се озова до тях за миг.

— Хайде сега, господин Майзнер — каза строго той и взе шишето от ръцете на стареца. — Знаете, че съм ви казал да не се докосвате до това нещо. — Той се намръщи на шишето, а след това и на пациента си, който не се беше впечатлил много от реакцията на лекаря си. — Всъщност, мога да се закълна, че ме уверихте, че не държите повече алкохол в къщата си.

— По дяволите, момче… извинете, госпожице. Пия, откакто бях на девет години и намерих пиенето на баща ми, което той криеше в плевнята. Досега алкохолът не ме е убил, така че не вярвам да ме убие точно сега. Проблемът с вас лекарите — каза той и заби пръст в стомаха на Майкъл — е, че си мислите, че можете да спрете онази стара досадница смъртта. Е, да, ама не можете. Когато му дойде времето, тя ще дойде и ще си свърши работата без значение колко ритате срещу нея, така че по-добре се наслаждавайте на онова, което имате в момента. Колкото по-скоро го разберете, толкова по-щастливи ще бъдете.

— Ха — каза Майкъл.

Преди той да успее да добави нещо, Хети измъкна шишето от ръцете му и разви капачката му.

— Кажете колко, господин Майзнер — каза тя и започна да налива течността в чашата на стареца. Когато наля около две пълни супени лъжици, тя спря, въпреки че господин Майзнер не й беше казал да спира. Хети не смяташе, че старецът е забелязал това. Той изглеждаше твърде доволен от това, че беше надхитрил Майкъл, за да се интересува дали тя му обръща някакво внимание. Хети сложи чашата със сместа от кафе и алкохол на масата до стола на господин Майзнер, където Майкъл не можеше да я достигне, освен ако преди това не избуташе годеницата си от пътя си.

Мрачното изражение на лицето му й показа, че той обмисля дали да не постъпи точно така. Госпожа Скот обаче влезе в стаята, преди той да беше взел решението си, с очевидното намерение да ги изпрати колкото се може по-скоро.

Тогава те си тръгнаха, но едва след като Хети тържествено обеща, че отново ще дойдат на гости на стареца. На входната врата тя се обърна, за да погледне назад. Фред Майзнер все още седеше на мястото си, облегнал лакти на облегалките на стола си. Той не я забеляза, защото гледаше право пред себе си, вперил поглед в нещо, което се намираше далеч извън пределите на стаята.

А чашата с кафе и алкохол си стоеше забравена на масата до стола му.

 

— Ти какво си мислеше, че правиш, когато наля алкохол в кафето му? — попита Майкъл, когато Хети се качи в двуколката.

— Фу! — отвърна тя. — Той е напълно прав. Сега това не може да му навреди, а и той вероятно се нуждае от него, за да успокои болката от ревматизма си.

Майкъл преглътна острия си отговор. Той се чувстваше обиден и предаден, сякаш тя открито се беше подиграла с лекарските му умения.

— Кой е учил медицина — ти или аз? — попита той, докато се качваше в двуколката зад нея. Конят помръдна с ухо, за да пропъди някаква муха.

— Ти, но не знам каква полза си имал от това. Или не си внимавал по време на лекциите, или преподавателите ти са пропуснали да ти споменат за някои важни неща.

— И какви са те?

— Здравият разум и малко човешко разбиране.

Майкъл се вцепени.

— Моля?

Тя се обърна с лице към него; зелените й очи бяха тъмни като лятно листо и това показваше, че е много ядосана.

— О, Майкъл. Той е само един стар човек. Жена му и повечето му приятели са мъртви. Костите го болят, не може да вижда добре, а съм и сигурна, че вече не излиза често от къщи. Той вече не може да върши нещата, с които е свикнал, и това вероятно му се отразява много зле. Как може да му навредят няколко капки уиски в кафето от време на време, ако той иска това?

— Говориш така, сякаш смяташ, че аз не се грижа добре за него — каза хладно Майкъл, който се почувства обиден от критиката й.

— Не, аз мисля, че ти се грижиш много добре за него. Просто смятам, че слагаш каруцата пред коня, когато става въпрос за нещата, които наистина имат значение, поне по отношение на господин Майзнер. На деветдесет и три…

— Деветдесет и една.

— Ето, виждаш ли, държиш се като прислужницата му. Караш го да се придържа към фактите, когато той предпочита да флиртува, да разказва смешни истории и да лъже за възрастта си. Какво, по дяволите — извини ме! — какво значение има дали е на деветдесет и една или деветдесет и три години? И в двата случая той си остава един старец, който предпочита да прави неудобствата на старостта малко по-приемливи, като си сипва по малко уиски в кафето. Какво толкова ужасно има в това, за бога?

— Не е добре за него, ето какво! Алкохолът пречи на храносмилането му, поврежда черния му дроб…

— О, я остави на мира черния му дроб! — избухна Хети. — Не ми трябва да съм завършила медицина, за да знам, че господин Майзнер ще почине от старост. Съмнявам се, че черният му дроб ще промени това.

— Как можеш да бъдеш толкова… толкова безгрижна? Очаквах нещо повече от теб, Хети.

— А аз очаквах нещо повече от теб, Майкъл Райан! Ти мислиш само за безценната си медицина, но не и за пациентите си.

Майкъл избухна.

— Това е абсурдно!

Подплашен от високия разговор, конят отметна глава и се дръпна настрани. Една жена на средата на улицата подскочи и се обърна, за да го огледа.

Майкъл не обърна внимание нито на коня, нито на жената. Той успя да снижи тона си, но не можеше да овладее напрежението и гнева в думите си.

— Това е абсурдно, Хети, и ти го знаеш.

Тя повдигна недоверчиво вежди, но не отговори нищо. Вместо това се настани по-удобно на седалката и оправи роклята си така, че да пада на по-правилни гънки около краката й.

— Знаеш, че това е абсурдно, Хети — настоя Майкъл, който не искаше да изостави темата. Той имаше чувството, че тя току-що го беше застреляла.

— По-добре си гледай юздите — посъветва го спокойно тя. — Конят ти току-що си хапна от остатъците на цветята в някаква градина.

Майкъл измъкна муцуната на коня от градината, но не и преди той да беше оставил забележима дупка в сухите листа; след това дръпна юздите, за да подкара животното. В каква посока се движеха, нямаше никакво значение за него.

— Ще те оставя в пансиона на госпожа Спенсър — каза той най-накрая, когато успя да овладее гласа си.

— Все още не желая да се връщам в пансиона — отвърна хладно Хети.

— Къде искаш да отидеш тогава?

— Искам да посетя госпожа Скогинс — каза най-накрая тя. След това извади визитната картичка от чантата си и прочете адреса на нея. — Ще ти бъде ли удобно да ме закараш там?

Гласът й беше студен като лед. Майкъл стисна зъби. Ако тя искаше да играе играта по този начин, той нямаше нищо против. В крайна сметка, той имаше по-важни работи, за които трябваше да се погрижи. Много по-важни.

— Няма никакъв проблем — тросна се той в отговор и подкара по-бързо коня.

 

Хети не обърна внимание на ръката, която Майкъл неохотно й подаде, за да й помогне да слезе от двуколката. Когато се озова на земята, тя го отпрати студено, сякаш го беше наела в конюшнята; след това застана с високо вдигната глава срещу него, докато той я гледаше безмълвно и цялото му тяло показваше колко е вбесен.

— Беше ми казал, че трябва да посетиш и други пациенти? — каза тя най-после.

Той изръмжа — отговорът му не можеше да бъде описан по друг начин — и се обърна рязко на седалката. Миг по-късно той вече беше подкарал коня в тръс, оставяйки я обвита в облака прах, вдигнат от колелата на двуколката.

Хети отиде до вратата от ковано желязо, която водеше към внушителната триетажна тухлена къща, която се намираше зад нея. Тя изтупа роклята и жакета си и се опита да не се тревожи за онова, което току-що се беше случило между нея и Майкъл.

Само можеше да предполага каква беше причината за промяната у него, но го обичаше твърде много, за да го остави такъв, какъвто беше сега. Въпреки медицинското си образование, Майкъл очевидно трябваше да научи още много неща и тя беше човекът, който щеше да го научи на тях. Ако се наложеше, щеше да му ги набие в твърдата глава.

Хети се облегна на вратата. Тя не си беше представяла срещата им след толкова дълга раздяла по такъв начин.

Изглежда, че нищо не се беше получило както трябва, като се започнеше от момента, в който беше слязла от влака, а той не беше дошъл да я посрещне.

Не, не беше съвсем вярно, че нищо не се беше получило както трябва.

Тя не беше забравила за целувките им, нямаше как да ги забрави. А ябълката…

Хети се усмихна леко и тайничко и усети странна топлина да се разлива ниско в стомаха й.

Трябваше да си припомни ябълките следващия път, когато започнеше да се тревожи.

Тя бутна вратата и тръгна по пътеката към къщата на госпожа Скогинс.

Когато Хети почука, вратата беше отворена от момиче на около шестнадесет години. Обикновената й черна рокля и бялата й престилка показваха, че тя е прислужница, но когато Хети я попита дали госпожа Скогинс си е у дома, тя се закиска, след което притисна длан до устните си и се изчерви.

— Извинете, ма’ам. Да, госпожа Скогинс си е вкъщи. Вие ли искате да се срещнете с нея?

Хети извади най-заплашителната си усмивка.

— Да, моля. Ако е свободна.

Момичето се намръщи замислено.

— Ами, да, ма’ам, предполагам, че е свободна. Тя е насаме с госпожа Фиск. В килера.

Хети бързо покри уста с длан и се изкашля.

— Но не мисля, че това ще има някакво значение — добави весело момичето и отвори широко вратата.

— Влезте, моля. За кого да предам?

Хети й каза името си, след което остана да гледа как момичето се отдалечава, като се опитва да се държи както подобава на добре обучена прислужница. Когато стигна до края на огромното стълбище, естествената й веселост взе връх. Тя се изкиска — Хети я чу много добре — и подскочи на следващото стъпало, след това на следващото, докато съвсем не забрави усилията си да се държи прилично, и изчезна в коридора на втория етаж.

Докато чакаше, Хети оглеждаше къщата, която госпожа Скогинс обитаваше сама. Мебелите бяха скъпи и елегантни и далеч не толкова потискащо тъмни, колкото мебелите на госпожа Спенсър, но в цялата къща цареше някаква неестествена неподвижност, която Хети намираше за обезпокояваща, сякаш всичко беше подбрано старателно, след това, по някаква неизвестна причина, беше поставено под стъклен похлупак, без да бъде използвано повече. Мисълта да живее тук сама, само в компанията на една прислужничка, я накара да потръпне.

Преди обаче да се беше замислила по-дълбоко върху това, момичето се появи тичешком по стълбите. На половината път то се спря по средата на крачката си като подплашен кон, възпрян от майсторска ръка, и слезе по останалите стълби бавно и с достойнство.

— Госпожа Скогинс ви кани да се присъедините към нея горе, ма’ам. Тя е с госпожа Фиск.

— Според мен това ще свърши работа, въпреки че не е най-доброто — казваше госпожа Скогинс, докато оглеждаше внимателно леко износен чаршаф. — Ъгълчето трябва да се поправи, но това ще бъде добра задача за някое младо момиче, което се учи да шие.

— Казват, че дивачките били добри в ръкоделието — каза госпожа Фиск и присви одобрително очи към разнищеното ъгълче. Корсетът й изскърца, когато тя се наведе да огледа съдържанието на няколкото кашона, които се намираха на пода между двете жени. — Това ще напълни два, може би три кашона, а госпожа Гроув каза, че можела да осигури само пет.

— Сигурна съм, че… а, госпожице Малоун, влезте. — Госпожа Скогинс сгъна чаршафа и го подаде на прислужницата, която беше влязла в стаята преди Хети. — Вземи това, Бети. Сгъни го, ако обичаш, заедно с другите, които сме отделили — каза тя и посочи към кашоните.

— Тъкмо сортирахме съдържанието на килера за бельо за дарения за медицинската мисия в Бразилия. Организаторите изпращат спешни заявки за доставки на чаршафи за болницата и училището, които строят. Госпожа Фиск ни каза за това.

Тя говореше строго официално, почти студено, но чаршафите и кърпите, които Хети успя да забележи, не бяха от окъсаните дрипи, които обикновено съставяха такива дарения. Някои от нещата бяха чисто нови.

Тази щедрост я изпълни със смелост.

— Всичко ли ще изпратите в мисията? — попита тя и посочи към камарата, която Бети сръчно сгъваше. — Познавам едно семейство тук, което също има нужда от помощ.

Тя им разказа за посещението си при семейство Райнър тази сутрин. Госпожа Фиск цъкаше с език през цялото време, докато Бети подсмърчаше нещастно в ъгъла. Госпожа Скогинс беше по-твърда. Когато чу как Самюъл се опитвал да разчете рецептите на баба си, тя премигна и очите й внезапно някак странно хлътнаха, но това беше всичко.

— Хмм — каза тя, когато Хети свърши разказа си. — Абсолютно неприемливи условия. Не бих посмяла да опитам ястие, приготвено от осемгодишно момче.

Тя се намръщи към кашоните, след това към камарите чаршафи, които все още стояха върху леглото и очакваха да бъдат прегледани.

— Бети, твоето семейство е достатъчно голямо, за да знаеш от какво може да има нужда семейство Райнър. Сортирай им един кашон, ако обичаш. Но преди това — каза тя с величественото държане на човек, който обявява кралски указ — ще пием чай.

Чаят им беше сервиран в малка, слънчева стая в задната част на къщата. Това беше първата стая, която изглеждаше, сякаш се използва редовно.

Най-забележимото нещо в стаята беше поставената в рамка снимка, която се намираше върху една малка масичка в единия край на помещението. В къща, в която всяка свободна повърхност отдавна беше затрупана с модерна купчина скъпи джунджурийки, тази снимка стоеше съвсем сама на почетно място.

Дори от мястото си през половината стая Хети успя да различи на снимката много по-младата госпожа Скогинс, облечена в най-хубавите си дрехи. Ръката й беше сложена върху рамото на един мъж, който седеше изправен като бастун в тежък стол в средата на снимката. Едно момче на около четири години стоеше до стола на баща си, подпряло едната си ръка на крака на стола, кръстосало безгрижно единия си крак пред другия, сякаш приемаше твърдата опора на баща си за неоспорима даденост.

Любимият съпруг и обожаваният син, починали отдавна от туберкулоза и оставили само тази снимка след себе си.

Сърцето на Хети се сви. Тя нямаше как да не забележи, че госпожа Скогинс, въпреки външното си спокойствие, поглеждаше от време на време към снимката, докато наливаше чай и подаваше чинията със сладкиши на останалите. Снимката беше като някакъв талисман, който подхранваше спомените, които избледняваха с всяка изминала година.

— Бети се учи — каза госпожа Фиск и прекъсна размишленията на Хети. Госпожа Фиск отхапа от сладкиша. — Много са добри, Летиция — добави тя, докато дъвчеше. Двойната й гуша се движеше с усилие. — Наистина са много добри.

Госпожа Скогинс остави чашата си от китайски порцелан в чинийката й и кимна.

— Вчера сутринта тя дори се качи бавно по стълбите. Това почти ми дава надежда, че тя ще успее да овладее енергията си.

— Ще се справи — измърмори госпожа Фиск с пълна уста. Очите й се кръстосаха леко, докато се опитваше да махне една коричка, която се беше залепила за върха на носа й.

— Надявам се. Ще трябва да придобие някакви умения. Дванадесет деца, госпожице Малоун! — добави Летиция Скогинс, като се обърна към Хети. — Можете ли да си го представите? В семейството на Бети има дванадесет деца, все по-малки от нея и баща, който не може да помогне на самия себе си, камо ли на семейството си.

Самата мисъл за това й се струваше твърде невероятна.

— Дванадесет!

— Предполагам, че я обучавате за прислужница? — попита Хети.

— За прислужница? Опазил ме господ. Не, аз я използвам за прислужница, но я обучавам за счетоводителка.

Хети повдигна вежди.

— За счетоводителка?

— Разбира се. — Гласът на госпожа Скогинс стана определено леден. — Аз бях счетоводителка на съпруга си в продължение на много години. — Докато говореше, тя отново погледна към снимката.

— Това е най-подходящата професия за момиче като Бети — каза госпожа Фиск и подаде чашата си за още чай, за да отвлече вниманието на госпожа Скогинс от грешката на Хети. — Ние се чудехме какво да направим, за да й помогнем, когато Летиция предложи счетоводството. Три бучки захар, Летиция. Благодаря. И още малко сметана. Бети се оправя много добре с аритметиката — добави тя за информация на Хети, — но с нейното семейство и нуждата да се грижи за братята и сестрите си никога нямаше да се научи на добри обноски. А независимо колко е умно, едно момиче няма никакъв шанс да си намери добра работа, ако не знае как да се държи.

— Разбира се. Аз не исках… — Хети прекъсна опита си да се извини, защото Бети влезе в стаята.

— Извинете, госпожо Скогинс — каза момичето, — но някой си господин Мерсен ви търси по телефона, ма’ам. Казва, че иска да говори с вас.

— Адвокатът ми. — Госпожа Скогинс се изправи. — Той трябваше да уреди някои мои дела, докато ме нямаше. Вярвам, че ще ме извините. Понякога е толкова трудно да се получи добра връзка оттук с Денвър, а дори и тогава човек трябва да крещи като дивак.

Хети остави чашата си и стана от мястото си.

— Трябва да тръгвам. Много благодаря за чая. И за нещата за семейство Райнър. Много мило беше от ваша страна. Ще се опитам да дойда да ги взема утре, ако ви е удобно.

— Най-добре ще бъде и аз да си тръгвам — каза госпожа Фиск и се надигна с усилие. — След толкова дълго отсъствие нямаше да дойда, но госпожа Гроув каза, че се тревожела за дарението за мисията. — Тя прибра две парчета от сладкиша в чантата си и излезе от стаята след Хети.

Едва когато вратата се затвори зад тях, тя каза:

— Не се притеснявайте за това, че я разстроихте. Тя така и не успя да преживее загубата на съпруга и сина си.

— Наистина не исках да я обидя. — Хети се поколеба дали трябваше да каже още нещо. — Видях снимката — призна си тя най-накрая.

Госпожа Фиск кимна с очевидна загриженост.

— Летиция Скогинс никога няма да си признае това, но в тази къща тя се чувства самотна. За нея е добре, че Бети е там, дори ако понякога момичето я ядосва.

Хети си спомни за хладната, подредена елегантност в къщата и за малкото момче от снимката, облегнало се толкова уверено на коляното на баща си, и мисълта за това я накара да потръпне.

— Е, няма смисъл да мислите за това — каза госпожа Фиск. — Животът продължава. Трябва да се опитаме да се справим колкото можем по-добре.

С тези думи тя се отдалечи надолу по улицата, оставяйки Хети да я последва.