Ан Ейвъри
Снежната кралица (12)

Глава единадесета

Нито една светлинка не омекотяваше черната грамада на сградата на пансиона. Хети се отпусна на седалката на двуколката.

— Значи госпожа Спенсър си е легнала. Няма да мога да вляза. — Тя смътно се изненада, че мисълта, че не може да се прибере в пансиона, не я притеснява изобщо. — Тя ми каза още на първия ден или да се прибирам до десет, или да стоя навън цяла нощ.

— Вече е почти полунощ. — Това бяха първите думи, които Майкъл изричаше, откакто двамата бяха излезли от гарата. Гласът му беше безизразен и тих, но Хети усещаше умората в него.

— Да. — Тя наклони глава назад, за да намали напрежението в раменете и врата си. Над нея, през клоните на елите, се виждаха звездите. Звездите, които Джордж Ланиън никога вече нямаше да види на тази земя. Хети бързо наведе глава.

— Мога да те заведа при госпожа Скогинс.

— Не. Тя вече има достатъчно грижи. Дори не бях сигурна, че тя ще се съгласи да приеме семейство Ланиън. Не мога да я натоварвам още повече. Не и тази вечер.

Тишината се проточи. Хети се чувстваше обидена, а нервните й окончания бяха крехки като стъкло, откакто Майкъл се бе оттеглил в своята лична тревога и я бе оставил сама и неуверена. Ако се изключеше това, че й бе подал ръка, за да й помогне да се качи в двуколката, той не я беше докоснал нито веднъж, не бе казал нищо, дори не бе помръднал. Сякаш нарочно се беше отдръпнал от всичко край себе си, включително и от Хети.

— Значи отиваш в хотел — каза той най-накрая.

— Не. — Думата излезе с такава сила, че изненада дори Хети. — Не. — Този път по-спокойно. Внезапно тя вече знаеше какво иска. — Искам да се прибера у дома с теб, Майкъл.

— С мен? Но Хети, ние не сме…

— Ние не сме женени, но това не ме интересува. Искам да се прибера у дома с теб. Веднага.

Правотата на казаното беше толкова удивителна в своята простота, тя имаше нужда от Майкъл, а той имаше още по-голяма нужда от нея.

Хети се плъзна по-близо до него и уви ръце около едната му ръка. Той подскочи. Мускулите му се втвърдиха, сякаш се бореше срещу всяка реакция, пък била тя и най-слаба.

— Заведи ме у дома, Майкъл — каза тихо Хети.

Ръката му потрепери съвсем леко под пръстите й.

— Имам една кушетка…

— Кушетката ме устройва.

— Тя е за мен. Ти… — Той прочисти гърлото си и опита отново. — Ти ще спиш на леглото.

Майкъл не каза нищо повече. Хети не искаше да чака сама в къщата и затова настоя първо да върнат коня в конюшнята. Двамата извървяха обратния път мълчаливо.

Този път Майкъл се сети да затвори и да заключи входната врата зад себе си. За миг остана просто да стои там, за да свикнат очите му с тъмнината. Само за миг, колкото за два удара на сърцето, не повече. Това обаче беше достатъчно сетивата на Хети да я заболят от внезапното, почти непреодолимо усещане за неговата близост.

В тишината на къщата тя чуваше тихото му дишане. Той представляваше просто една тъмна сянка, но тя долавяше звуците от докосването на ръкава на ризата му в сакото и почти недоловимото шумолене на ризата му под жилетката.

Все обичайни шумове, които бяха присъщи на всеки добре облечен мъж, но въпреки това те я караха да усеща до болка близостта на голото тяло, което се криеше под дрехите на годеника й.

С това дойде срамът и изчервяването. Тази нощ бе умрял човек. Грешно беше — дори неприлично — да си позволява такива мисли, след като бе присъствала на смъртта му, но Хети просто не можеше да се спре. Тялото настоятелно й напомняше, че е жива, въпреки всичко, което се бе случило.

— Почакай тук. Ще запаля лампата. — Майкъл говореше тихо, но въпреки това изопнатите нерви на Хети я караха да го чува, сякаш в стаята имаше ехо. Той отиде до газовата лампа, монтирана на стената в другия край на стаята. Подметките на ботушите му драскаха дървения под. Под тежестта му изскърца една дъска, след нея втора и Хети усети как тялото й се премества и се напряга в отговор на движенията му.

Чу се леко изсъскване и тя долови леката миризма на газ, след което лампата освети малкото помещение и почти я заслепи.

Майкъл я погледна и бързо отмести очи.

— Ще оправя кушетката в кабинета ми — каза той. — Можеш да спиш… на леглото.

Хети го последва по коридора и изчака на вратата на спалнята му, докато той палеше лампата.

Меката златиста светлина освети малката спалня. Майкъл все още отказваше да я погледне в очите.

— Чаршафите са чисти — каза той на стената зад леглото, — тъй като снощи спах върху завивките.

Хети се опитваше да не мисли как е изглеждал той проснат върху леглото, колко широки са изглеждали раменете му, колко топла е била кожата му.

— На полицата има чиста кърпа. — Той посочи към ъгъла, в който зад една завеса се криеха дървени полици и няколко закачалки за дрехи. — Ако искаш, ще запаля бойлера.

Хети си помисли, че той й прилича на уморен и недоволен прислужник в хотел, и внезапно осъзна, че Майкъл не я искаше в къщата си. Това я накара да се почувства, сякаш я бяха ударили с юмрук.

— Не е необходимо. — Той тръгна да излиза от стаята, но тя протегна ръка, за да го спре. — Майкъл? Ако предпочиташ да не оставам тук… няма да остана. Просто си мислех, че… Но ако смяташ, че съседите ще имат нещо против, или че това ще се отрази зле на репутацията ти…

— На моята репутация ли? — Той я погледна безизразно. — Не ставай смешна.

Той мина край нея, но спря на вратата, която водеше към кухнята, като се хвана с ръка за рамката, сякаш се опитваше да попречи да не се изгуби в тъмнината от другата страна на вратата.

— Ако имаш нужда от нещо, кажи ми. — Той дори не се обърна към нея, докато й говореше.

— Добре. — Щракването на бравата зад него накара Хети да потръпне. Тя се оттегли замаяна в спалнята. Малката стая беше твърде студена, въпреки че газовата лампа отделяше достатъчно топлина.

Стомахът й я подсети, че не бе яла нищо след содата в аптеката на Фиск. Това нямаше значение. Гладът й трябваше да бъде много по-силен, за да може Хети да се престраши да влезе в кухнята, защото дори през вратите и стените, които го разделяха, тя чуваше как Майкъл се движи в другата стая. Без съмнение си приготвяше кушетката.

Тази мисъл накара Хети да погледне виновно към леглото, което той й бе предоставил в замяна.

Леглото беше ниско, с желязна рамка, по-широко от нейното легло в Бостън, но не чак толкова, колкото леглата, които тя тайничко оглеждаше в магазините, когато сметнеше, че никой друг не гледа. Леката завивка беше намачкана на местата, където Майкъл се бе размърдвал по време на съня си, а възглавниците бяха сплескани. На тях все още се виждаше вдлъбнатината на мястото, където Майкъл беше притискал главата си.

Със сподавен стон тя се наведе и опъна завивката, след което оправи възглавниците. Не трябваше да мисли за това. Нямаше да мисли за това!

Кърпата беше там, където й бе казал Майкъл, точно до две сгънати нощници, които изглеждаха, сякаш никога не са били използвани. Хети взе кърпата, поколеба се и след това взе и едната нощница. Тя беше от муселин на сини райета и толкова дълга, че стигаше чак до петите й. Ако поискаше, тя можеше да се увие цялата в нея.

С грубо, конвулсивно движение Хети притисна нощницата и кърпата към гърдите си. Онова, което й се искаше в действителност, бе Майкъл да обвие ръцете си около нея, да я притисне силно към себе си и да й каже колко много я обича и да й го повтаря без край. Тя искаше неговата топлина и сила като подслон от буря, както и целувките му, които да пропъдят тъмнината.

Дълго време Хети остана така, втренчена в леглото, бореща се с желанието си да заплаче.

Толкова много й се искаше да заплаче. За себе си. За Майкъл. За Джордж и Джесика Ланиън. За малката Сара и храброто й братче Дейвид. Искаше й се да заплаче за цялата глупава, безсмислена болка, която носеше със себе си животът и за още по-безсмислената болка, която смъртта оставяше след себе си.

Най-накрая тя подсмръкна, премигна и бавно се отправи да измие лицето и зъбите си.

Кушетката представляваше конструкция от тежък брезент и дървени греди, на която не се спеше кой знае колко удобно. Една опърпана възглавница и грубо одеяло се намираха под нея. И двете миришеха на прах, но Майкъл ги изтупа колкото можеше по-добре. По-добре беше да изпита неудобството, отколкото да се подложи на риска да отиде в спалнята си, за да вземе нещо по-добро. Спалнята, в която Хети скоро щеше да заспи.

Майкъл изпъшка и седна на единия край на кушетката.

Не трябваше да й позволява да остава на гарата тази вечер. Трябваше да я изпрати заедно с децата.

Това, че не го беше направил, го разяждаше като киселина. Истината беше, че бе искал тя да бъде до него през цялото време. Не само за да му помага или заради подкрепата, която можеше да даде на госпожа Ланиън, но защото той самият бе имал нужда от нея.

Егоистично копеле.

Вратата към спалнята се отвори. Той чу скърцането на пантите й дори през стените и затворените врати. В коридора изскърца дъска; след това се чу звукът от затварянето на вратата на банята.

Тя беше толкова близо. Можеше да отиде при нея, да я прегърне, да я целуне и да…

Не! Не можеше дори да си помисли за това. Не смееше да си мисли за това. Твърде много се страхуваше от онова, което можеше да се случи, ако си го помислеше.

Тялото му с готовност си спомняше усещането на твърдия матрак, чаршафите и старите възглавници. Мозъкът му обаче настоятелно му показваше мекото, топло тяло на Хети до неговото, на Хети…

Майкъл скочи на крака. Глупак! Глупак!

Две години на самота, копнеж и чиста, незадоволена похот, вземаха своя дан под формата на мъчителния огън, който бушуваше във вените му и караше крайниците му да треперят и да горят от желание. Той си помисли, че копчетата на панталона му ще бъдат изстреляни като куршуми от напрежението, а кожата му ще се подпали от горещината.

Той започна да крачи из стаята, след това се спря и се втренчи в отсрещната стена като затворен в клетка лъв, който внезапно се е ударил в решетките. Хети щеше да го чуе.

Майкъл отново се отпусна на кушетката, но този път протестният му стон излезе от дъното на душата му.

Всичко това беше грешно, грешно. Това, че Хети се намираше в дома му, похотта му, всичко.

Той знаеше какво се криеше зад това. Преди всичко това беше нуждата му да размаха юмрук пред тъмния спектър, който отнемаше пациентите му като награди на карнавал и му се смееше, сякаш беше картоиграч, който се бе опитал да измами останалите играчи, само за да изгуби от някой по-изпечен мошеник.

Той не можеше да вкара Хети в личната си война със смъртта. Ако сега отидеше при нея, щеше да я използва, да се скрие зад нейната любов като подплашено куче, което се опитва да избяга от ударите на сърдития си господар. Той трябваше да защитава Хети, да я предпазва от лошите неща в живота, а не да я използва, за да успокоява собствената си тревога.

Когато тишината и огънят в кръвта му станаха непоносими, Майкъл се изправи на крака. От опит знаеше, че едно обливане със студена вода ще успокои част от болезнената му нужда. Не много, не достатъчно, за да му позволи да заспи, но достатъчно, за да му позволи отново да започне да мисли, да се концентрира върху нещо друго, освен желанието да отиде при Хети.

Трябваше да запише медицинските подробности за последните часове от живота на Джордж Ланиън, преди да ги беше забравил. Още един комплект данни, които щяха да бъдат прибавени към останалите, които беше събирал през последните две години с надеждата, че някъде в нарастващата маса от информация ще успее да намери ключ, нещо, което да му покаже слабост в защитата на врага.

Той нямаше никаква представа дали някога щеше да успее да намери този ключ, нито дали такъв съществуваше. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да продължи да го търси. Въпреки жестокия, нерационален хаос, който смъртта налагаше на човешкия живот и надежди, Майкъл вярваше — страстно и убедено — че има друг ред и друга логика, с които може да й се противопостави, ако успееше да ги намери.

Ако успееше…

 

Когато най-сетне си легна, Хети беше облечена в нощницата на Майкъл. Дрехата беше по-голяма от нейните. Краят й се влачеше по пода, докато тя вървеше и й се бе наложило да навие ръкавите два пъти, защото се бяха оказали твърде дълги дори след като ги беше закопчала на китките.

Хети бе мислила, че ще се успокои, като облече нощница, в която е спал Майкъл, но се оказа, че е сбъркала. Тя си мислеше, че долавя слабата миризма, която Майкъл бе оставил върху възглавницата, и усещаше вдлъбнатината, която тялото му бе оставило върху матрака. Но не можеше да повярва, че той някога бе обличал нощница. Платът на дрехата беше все още твърде нов.

Но ако Майкъл не беше обличал тази нощница, какво тогава обличаше, когато си лягаше?

Въпросът я накара да отвори широко очи. Тъмнината, която само миг преди това й се бе сторила толкова студена и неприветлива, внезапно й се стори топла и невероятно близка. Хети се обърна на една страна и се опита да се сгуши във вдлъбнатината на матрака, което само я накара да почувства още по-осезателно, че това беше леглото на Майкъл, възглавницата на Майкъл, нощницата на Майкъл.

Сякаш в потвърждение на това, по пода под вратата се появи ивица светлина; Майкъл бе отворил вратата между коридора и чакалнята и се промъкваше към банята на пръсти. Усилията му да се придвижи безшумно се оказаха напразни, защото водата течеше по тръбите с рева на придошла река. Хети разбра, че той се е прибрал в стаята си, когато светлината изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появила.

Но Майкъл не си беше легнал. Хети чуваше лекото скърцане на дъските на пода под стъпките му в лабораторията. Постоянното напомняне за присъствието му прогонваше съня й и я оставяше будна и изгаряща от копнеж.

Тя си напомняше, че той не я искаше. Майкъл ясно беше показал това. Той се беше оттеглил в мълчание, беше се посветил на работата си и за нея нямаше място в живота му.

Но може би това не беше вярно. Може би и той имаше нужда от нея също толкова, колкото и тя от него, но не знаеше как да й го каже. Може би проблемът беше в това, че те бяха изгубили навика си да разчитат един на друг и не знаеха как да започнат да го правят отново.

Но това не означаваше, че не бяха способни да се научат.

Тя го намери в работната му стая, приведен над една от тетрадките си. Моливът в ръката му се движеше нетърпеливо по страниците, сякаш искаше да се движи по-бързо, а Майкъл не му позволяваше.

Той не я чу да се приближава до него. Когато Хети докосна рамото му, той подскочи и пръстите му се свиха и пречупиха молива. Той се обърна рязко и се втренчи ядосано в нея и за миг Хети дори не беше сигурна дали Майкъл я беше познал.

— Прегърни ме, Майкъл. Моля те.

Тя не беше планирала да каже това. Всъщност, не беше планирала да му казва каквото и да било, но думите бяха най-правилните и бяха самата истина.

— Хети? — попита той, сякаш излизаше от транс.

Без да мисли за това или да се чуди дали трябва да го направи, Хети се наведе напред и го целуна.

Целувката беше малко странна, но втората беше съвсем различна и когато Майкъл се изправи, за да я прегърне, телата им се прилепиха едно до друго с лекотата на два пламъка, родени от един и същ огън.

— Хети — измърмори Майкъл, докато обсипваше с целувки устните, брадичката и шията й. — О, Хети.

Той отметна разпуснатата й коса на една страна и заби пръсти в твърдата лопатка на рамото й и заобления й кръст, сякаш се страхуваше, че в противен случай тя ще му се изплъзне. Ръцете му се стегнаха около нея и я придърпаха по-близо.

Хети се остави на ръцете му. Едва сега тя осъзна колко голяма разлика имаше между това да целува Майкъл, когато бе овързана с корсети, яки и бог знае колко пласта дрехи и да го целува, когато всичко онова, което покриваше внезапно станалата й твърде чувствителна кожа, беше само един пласт муселин на сини райета.

Хети си пое с мъка въздух, защото имаше чувството, че ще експлодира, но това просто, автоматично движение, накара гърдите й да се издуят и да се притиснат толкова силно към гърдите на Майкъл, че за миг Хети се зачуди дали няма да останат така завинаги.

Майкъл бързо се възползва от промяната. Ръката му, която се намираше на кръста й, се плъзна по-надолу и притисна бедрата и стомаха й, докато тя не почувства мъжката му твърдост през тънките пластове памук и муселин, които разделяха телата им.

Мозъкът на костите й сякаш започна да се топи от горещината на желанието й.

Подобно на умиращ от глад човек, на когото внезапно е била дадена храна, Майкъл започна да я целува грубо по устата. Тя зарови пръсти в косата му и го придърпа към себе си. Захапа ухото му и той издаде звук, който беше наполовина стон и наполовина въздишка, след което се наведе още малко, за да й позволи да прокара върха на езика си по лабиринта на ухото му.

Хети наклони глава така, че той можеше да достигне чувствителната плът на извивката на брадичката й, точно под ухото й, след което отметна глава назад, за да може той отново да проследи извивката на гърлото й с устните си.

През цялото време двамата издаваха неразбираеми звуци и изричаха молби, които веднага получаваха отговор, само за да създадат нови, още по-силни желания. Ръцете и телата им се мъчеха да се слеят и Хети бе замаяна, заслепена и подивяла от глад, какъвто не бе изпитвала до този момент.

Внезапно Майкъл се отдръпна от нея. За миг я задържа далеч от себе си, втренчен в нея с широко отворени очи.

Но само за миг. След това се наведе и я вдигна на ръце.

— О, Майкъл! Обичам те! Обичам те!

Той я целуна още веднъж, този път толкова жадно, че тялото й се изви в отговор и дори петите й пламнаха. Една целувка, след която я отнесе през къщата до леглото.

Дори в очите на Хети леглото, което бе напуснала само преди няколко минути, изглеждаше като повлекана, чието бельо се вижда под роклята й. Възглавниците бяха натрупани на камара срещу желязната табла, а завивките бяха отметнати и показваха намачканите чаршафи, чиито краища се бяха измъкнали изпод матрака и сега висяха отстрани.

Гледката накара Майкъл да спре внезапно, сякаш се беше блъснал в някаква невидима стена. Хети наклони глава, за да го погледне в очите, изненадана от напрежението, което го беше обзело изведнъж. Той не я гледаше, погледът му беше втренчен в смачканите чаршафи.

Внезапно той изстена дълбоко. Все още обвил ръце около нея, Майкъл се обърна и се отпусна в края на леглото. То изскърца под тежестта му, но издържа.

За миг той остана просто да седи там, втренчен с невиждащ поглед в отсрещната стена; след това ръцете му се отместиха така, че сега тя седеше в скута му с вдигната неприлично до коленете й нощница.

— Не мога, Хети. Не по този начин. Не мога. — Думите му излизаха като напрегнат шепот. Той отказваше да я погледне в очите.

Майкъл се опита да прибере един кичур коса зад ухото й, но ръката му трепереше толкова силно, че вместо това пръстите му се плъзнаха през тежката маса и се вкопчиха в къдриците на Хети. Тя изохка от болка.

— Не по този начин ли? — попита ядосана тя. — И какъв точно е този начин, ако смея да запитам?

Тя се премести и този път Майкъл изохка от болка. А дали не беше от удоволствие? Устата му се отвори и за миг очите му останаха зареяни някъде в небитието.

Това обаче нямаше значение за Хети. Тя го сграбчи за ризата и го разтърси.

— Майкъл?

Това привлече вниманието му.

— Хети, ти не разбираш. Ако го направя… ако го направя, ще те използвам. Искам те толкова много, че имам чувството, че ще се пръсна, ако не те имам, но това е грешно. Не тази вечер. Не по този начин. Не разбираш ли?

Хети затвори очи и се опита да се въздържи да не изкрещи. Ама че момент беше избрал Майкъл да си спомни за скрупулите си.

— Не, не разбирам. Как може да ме използваш, когато аз те обичам? Ако те желая също толкова, колкото и ти мен? — тя пусна ризата му и плъзна ръце по раменете му, като се опитваше да овладее раздразнението си. — Както и да е, рано или късно ние ще получим разрешение за брак и ще се оженим и след това…

Майкъл стисна зъби. Мускулите и жилите на врата му се изпънаха като въжета от напрежението.

— Не е заради това, че не сме женени.

— Така ли? — Хети прокара бавно ръце отстрани на врата му и остави пръстите си да опипат мускулите от задната му част, докато палците й галеха гласните струни в предната му част.

Той поклати глава, като се опитваше да диша нормално.

— Така.

Хети плъзна ръце в гъстата му черна коса и прокара палец по извивката на челюстта му.

— Тогава защо?

— Хети. — Това беше наполовина стон, наполовина молба.

— Какво, Майкъл? — настоя тя.

Истината беше, че тя не се интересуваше кой знае колко много от това дали той щеше да й отговори или не. Тя беше твърде удивена от лекотата, с която й се беше удало да го превърне в треперещо подобие на мъж. Хети винаги бе приемала за даденост, че във физическата любов владетел е мъжът, но очевидно това не беше така. Това откритие й даваше чувство за сила и власт.

Тя премести тежестта си върху краката му и се наведе към него така, че бедрото й се притисна към стомаха му. Той изстена и заби пръсти в гърба и кръста й, но това не й попречи да прокара език по очертанията на устата му и да притисне устни до неговите в гореща и страстна целувка.

Устата на Майкъл поддаде под устните й и ръцете му се плъзнаха по гърба й и я придърпаха толкова близо, че гърдите й се отъркаха в неговите. При това кратко, еротично докосване той внезапно се дръпна рязко, сложи ръце на раменете й и я отблъсна назад.

Очите му срещнаха нейните, но този път погледът му беше толкова измъчен, че сърцето на Хети се сви от болка.

— Тази вечер умря човек, Хети.

Тя се вцепени.

— Майкъл…

— Не можех да направя нищо. Знам това. Но… — Той прекъсна рязко изречението си, сякаш онова, което искаше да каже, изгаряше езика му. — Когато излязох след теб от онази стая — каза най-после той, — знаех какво си мислиш. Ти мислеше за него, за жена му и за децата му и тъжеше за тях.

Хети кимна, въпреки че не разбираше накъде бие той.

— Знаеш ли за какво си мислех аз? — Той я погледна така, сякаш обсъждаха нейната смърт, а не тази на един непознат.

Хети поклати глава.

— Мислех си, че искам да се любя с теб — каза той. Отвращението караше гласа му да звучи грубо. — Още в чакалнята. И по целия път насам докато не ти показах стаята… господи, Хети! Направо е неприлично колко много те желаех! И колко много те желая в момента!

За миг тя остана втренчена в него, на ръба между сълзите и смеха.

— Да си жив не е грях, Майкъл — каза най-сетне тя.

— Но Хети…

Една целувка заглуши протеста му.

Майкъл почти се предаде. Почти. Секунда по-късно той я отблъсна грубо и се опита да се изправи.

Хети беше по-бърза от него. Тя уви ръце около врата му и го повали на леглото до себе си.