Метаданни
Данни
- Серия
- Приказни романи
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Snow Queen, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Николай Долчинков, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ан Ейвъри. Снежната кралица
Редактор: Мая Арсенова
ИК „Калпазанов“
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Те се претърколиха върху чаршафите и се озоваха във вдлъбнатината на матрака. Тъй като нощницата й вече беше вдигната неприлично високо около бедрата й, на Хети не й беше трудно да прехвърли крак върху Майкъл и да го затисне върху леглото. Косата й беше разпиляна на всички страни върху чаршафите, шията и раменете на Майкъл, подобно на тежки копринени възли. Хети не забелязваше това.
— Ние сме живи, Майкъл — каза тя с твърд глас. — Ние имаме щастието да правим каквото искаме. Да не мислиш да пропилееш тази възможност само защото не можеш да спасиш света, без значение колко много се опитваш?
Той лежеше и я гледаше с лице, засенчено от завесата от коса, която ги бе обгърнала. Хети виждаше как съмнението и вината, изписани върху лицето му, се опитват да се преборят с желанието. Устните му се изкривиха в гримаса, с която той се подиграваше на себе си.
— О, Хети — каза той, — на теб винаги ти е било лесно, нали? Имам предвид любовта. Смехът. — Той освободи едната си ръка и нежно приглади една къдрица зад ухото й. — Имаш ли представа колко рядко и благословено качество е това?
— Знам. — Тя се притисна по-силно към него. — Защото знам каква благословия е да те обичам.
Хети осъзна, че имаше нещо повече от това. Ставаше дума за изкушение и измъчване. Мускулите на раменете и ръцете й трепереха напрегнато от желанието, а между краката си тя чувстваше гореща влага, която не позволяваше да бъде забравена.
Тази внезапна, болезнена нужда я плашеше, но въпреки това тя я оставяше на свобода по начин, който не можеше да разбере.
Хети усещаше твърдото доказателство за мъченията на Майкъл и тръпките, които минаваха през него. Каквото и да говореше, той я желаеше. Също толкова, колкото и тя него.
Тя се наведе напред, за да го засипе с целувки, като същевременно се опитваше да разкопчае копчетата на ризата и панталоните му. От гърлото й излизаха къси, животински звуци, а бедрата й започнаха да се натискат в неговите в никога неизучаван, но странно познат й ритъм.
Майкъл се извиваше под нея, след което рязко я издърпа от себе си и се претърколи върху й. За миг той остана неподвижно, като дишаше тежко, а очите му бяха широко отворени; след това наведе глава и започна да разучава тялото й.
Двамата успяха някак си да се вмъкнат изцяло в леглото, без да се пускат, като се опитваха да се настанят удобно, без да спират да се докосват. Чаршафът под Хети се изкриви. Нощницата се заплете под тялото й и я закова на място със същата сила, сякаш беше вързана за леглото.
— Дай на мен — каза Майкъл и се надигна на лакът, за да издърпа края на нощницата.
Тя повдигна бедра в мига, в който той дръпна за втори път, този път по-силно. Нощницата се издигна нагоре и откри бедрата и корема й; след това се нагъна върху гърдите й, докато всичко, което Хети можеше да види, бе таванът над главата й и лицето на Майкъл.
Почти със страхопочитание той сложи ръка върху корема й. Дланта му беше топла и твърда. Той бавно започна да я движи нагоре, оставяйки пръстите си да опипат кръста й, ребрата й, докато най-накрая не стигнаха до гърдите й.
Хети пое дълбоко дъх и го задържа, като че ли й беше последният.
Ръката на Майкъл тръгна надолу. Първо по гръдта й, като подръпна чувствителното зърно, след това обратно по ребрата й, по плоския й корем и надолу по бедрата. А след това отново се плъзна нагоре. И надолу. И пак нагоре. И всеки път, когато ръката му се доближеше до горещата болка между краката й, Хети си мислеше, че ще полудее, ако не му се помоли да й даде облекчение.
Майкъл не й даде възможност да го помоли. Той се отпусна на леглото до нея и отново впи устни в нейните, като я дразнеше и искаше от нея да отвори уста. В същия миг ръката му погали нежно хлъзгавата долина, сърцето на мъченията й, след което притисна здраво пръсти към нея и се плъзна още по-дълбоко.
Хети бе мислила, че разбира какво означава да целува мъж и да бъде целувана от него. Тя бе мислила, че знае какво е желанието.
И бе сбъркала.
— О! — прошепна тя. — О! — След това не можа да каже нищо повече.
— Нали… нали не те заболя много? — попита тревожно Майкъл след известно време, като се изправи на лакът, за да я огледа по-добре в тъмнината.
Хети се обърна към него и леглото изскърца. Нямаше как. И двамата се бяха сгушили във вдлъбнатината на матрака и тя бе притиснала гърба и бедрата си в гърдите и бедрата на Майкъл. Това беше единственото положение, при което двамата можеха да се съберат в тясното легло, без да лягат един върху друг.
Не че лягането един върху друг си нямаше своите предимства, но то просто не беше удобно за спане положение, а точно сега тя искаше да спи и голото тяло на Майкъл да бъде притиснато плътно до гърба й.
— Изобщо не ме заболя — каза тя най-накрая. — Може би мъничко, но само първия път. След това беше — тя се прозина, — беше прекрасно.
Прекрасно беше твърде слаба дума, за да бъде описано онова, което Хети бе изпитала, но в момента тя не се сещаше за друга. Тя беше толкова уморена, но и толкова доволна, че не беше сигурна дали някога отново ще бъде в състояние да се помръдне… или пък ако можеше, дали щеше да го поиска.
— Радвам се — каза тихо той. Той сложи длан върху бузата й и нежно приглади назад потните къдрици, които бяха залепнали за бузата и слепоочието й. Кожата му беше топла и влажна.
— Майкъл?
Той бавно очерта линията на гърлото й и продължи по извивката на рамото й.
— Да?
Хети премигна, опитвайки се да си спомни какво бе искала да му каже. Докосването му беше толкова леко, уверено и чувствено, толкова успокояващо.
— Лекарите не трябва ли да знаят за тези неща?
— Болката ли имаш предвид?
— А-ха. — Тя се премести леко върху възглавницата, така че да може да го погледне. Всичко, което успя да види, бе тъмната му сянка. — И за… други неща.
Той се разсмя, но колкото и много да й се спеше, Хети можеше да се закълне, че в смеха му се долавяше лека нотка на неудобство.
— Ние… ние научаваме част от всичко това, разбира се, но…
Хети усети как той повдига рамене.
— Но?
Майкъл притисна главата й обратно към възглавницата и се отпусна до нея.
— Заспивай, Хети.
Тя не му обърна внимание.
— Но?
Майкъл въздъхна.
— Едно от първите неща, които се научават в медицинската академия — каза неохотно той най-сетне, — е, че има голяма разлика между учебниците и действителността.
— Искаш да кажеш, че… — Мозъкът й беше твърде уморен, за да осъзнае веднага смисъла на признанието му. — Искаш да кажеш, че никога преди не си спал с жена?
Ръката му обхвана нежно голата й гръд.
— Не, не съм. Помогнал съм на една дузина бебета да се родят, но никога не съм спал с жена. Досега.
Хети обмисли това.
— О! — Тя премигна в тъмнината, след което отново обмисли признанието му. — Предполагах, че мъжете трябва да се научат с… с други жени. Преди да се оженят.
Той не каза нищо известно време.
— Някои го правят, но те не обичат теб.
Тя се усмихна на възглавницата.
— О-хо.
— Заспивай, Хети.
Палецът му бавно разтърка зърното й напред-назад. Хети усети как се отпуска. Тя сънливо си помисли колко е странно, че един прост жест може да бъде толкова еротичен в един момент и толкова успокояващ в следващия.
— Майкъл? — измърмори тя.
— Да?
— Мислиш ли, че можем да си купим ново легло? — Тя се прозина и се притисна по-близо до него. — Не мисля, че това тук ще оцелее след обучението ни.
Той се разсмя.
Смехът му беше последното нещо, което Хети чу, преди да заспи.
Хети хъркаше. Много тихо и без необичайни звуци, но все пак хъркаше.
Майкъл откри, че това му се струва някак странно успокояващо — почти толкова, колкото и топлото, меко тяло, което се притискаше към него и копринената коса, която гъделичкаше брадичката, шията и гърдите му.
Хети бе заспала преди повече от час. Майкъл й завиждаше за душевното спокойствие. За известно време тя му беше помогнала да забрави. Но само за малко.
Въпреки умората сънят не идваше. Тишината беше пълна с шептящи гласове. „Ние сме живи — бе казала Хети. — Това е нашият подарък.“
Майкъл мислеше, че това е бремето им. Неговото бреме. Той затвори очи, за да избяга от тъмнината, защото имаше чувството, че тя го гледа обвиняващо.
Много по-лесно щеше да бъде, ако можеше да погребе мъртвите и да продължи да живее. Той обаче не можеше да направи това, защото мъртвите оставяха след себе си живи, които го съдеха за провалите му.
Дори и със затворени очи виждаше тъжните лица на децата на Джордж Ланиън. Как бяха имената им? Дейвид. Дейвид и… Сара. Две изгубени души, сгушени една до друга на твърдия стол в кабинета на началник-гарата. Тогава той не бе посмял да ги погледне. Сега не можеше да понесе да види лицата им.
Хети измърмори нещо насън и се притисна към него. Майкъл се опита да се отмести назад, за да й направи място, и остана на ръба на леглото.
Майкъл я разтърси нежно.
— Хети?
Тя зарови глава още по-дълбоко във възглавниците с такова спокойствие и увереност, сякаш спеше до него от години. Дори насън Хети му вярваше.
Самата мисъл за това доверие го плашеше. Ами ако той я предадеше както бе предал толкова много други?
Майкъл потисна един стон, отдръпна се от нея и стана. Като се движеше внимателно в тъмнината, той намери най-горния чаршаф захвърлен в далечния край на леглото и нежно я зави с него.
Не беше лесно да намери дрехите си. Ризата му беше на пода до леглото, панталоните му бяха захвърлени в ъгъла, а чорапите и бельото му бяха пръснати навсякъде из стаята. Все пак успя да излезе от спалнята, без да събуди Хети.
Когато първите лъчи на слънцето започнаха да проникват през спуснатите щори, Майкъл нанесе последната си бележка в тетрадката.
Хети се събуди от дрънченето на телефона.
Тя се изправи рязко в леглото, като отчаяно се опитваше да разбере какъв беше този пронизителен шум и откъде идваше. Необходими й бяха няколко секунди да осъзнае, че не се намираше в малкото си легло в Бостън… и че Майкъл вече не беше в това легло.
Дрънченето спря също толкова внезапно колкото беше започнало. Хети се отпусна замаяна на възглавниците.
Във всичките си мечти за следващата сутрин тя нито веднъж не си беше представяла, че ще бъде събудена от звъна на телефон, нито пък, че ще лежи в легло, което изглежда така, сякаш през него е минала буря.
Някой — Хети не беше уверена дали е била тя или Майкъл — бе изритал завивката, която сега висеше в долния край на леглото. Горният чаршаф бе изритан настрани, а долният беше намачкан в средата на леглото и откриваше сиво-сините ивици на дюшека.
За миг Хети се втренчи тъпо в малките бели възли, които покриваха матрака от единия до другия край. Тази малка бяла ивица сред разхвърляните чаршафи изглеждаше някак абсурдно.
Хети предполагаше, че трябва да почувства поне малко срам заради похотливото си поведение, но единственото, което изпитваше, бе желание да се потопи в гореща вана и доволство от себе си, от Майкъл и от живота като цяло.
Значи това означаваше да бъде омъжена жена! Или поне беше същото, ако не се смяташе дреболията, наречена сватбена церемония.
За свое огромно удоволствие, тя откри, че това й харесва.
Хети придърпа крака под себе си и се протегна лениво. Тя усети как всеки мускул и всяка кост се опъват, когато се наведе първо на една страна, а след това и на другата. Чаршафите бяха отпечатали неправилна мрежа от гънки върху кожата й, косата й беше разрошена, а на кожата си Хети все още можеше да долови мириса на Майкъл и да забележи следите от любенето им.
Ако някой й бе разказал за това с всички подробности, тя сигурно щеше да сметне разказа за отвратителен. За своя изненада Хети откри, че миризмите и бъркотията я накараха да почувства как в нея се надига някаква горещина — горещина, която лесно можеше да бъде разпалена в нещо много по-възбуждащо… ако Майкъл изобщо можеше да бъде накаран да се забавлява рано сутринта.
Майкъл внимателно остави слушалката на вилката.
Ако не го беше направил, другата възможност беше да разкъса проклетия апарат.
Нежно докосване по рамото го стресна и наруши размисъла му. Той се обърна рязко и видя, че Хети е застанала зад него.
Косата й се спускаше безразборно по лицето и раменете й и й придаваше опасно изкушаващия вид на невинност и женска похот, смесени в едно. Тя беше облякла отново нощницата му, но не я беше закопчала. Яката зееше широко и той виждаше тялото й от шията чак до гърдите й.
— Какво има, Майкъл? Какво не е наред?
Той се поколеба.
— Нищо. Връщай се в леглото. Твърде е рано да ставаш.
Тя прие лъжата му мълчаливо, като го гледаше право в очите с поглед, който беше повече изнервящ, отколкото обвиняващ.
Не трябваше да й казва. Миналата нощ беше повече от достатъчна. Тя не заслужаваше да се измъчва повече.
Ако Хети бе доловила съмненията му, не го показа; просто стоеше на мястото си и чакаше да сподели бремето му.
— Джейкъб Търнър е починал миналата нощ — каза най-накрая Майкъл. Признанието му донесе някакво странно чувство на облекчение, което незабавно беше последвано от гняв заради собствената му слабост. — Той просто се предал и… умрял.
Хети отвори широко очи.
— О, не! А аз дори не се сетих за тях. Колко ужасно! А брат му? Джеймс ли се казваше? Той добре ли е?
Майкъл поклати неохотно глава.
— Джеймс почина вчера сутринта, малко преди разсъмване.
— Преди… — Хети затвори уста с ръка и се вгледа тревожно в лицето му. — Там ли си бил? С него?
— Хети, твърде рано е. Защо не…
— Това е, нали? Ти си бил с тях, а не ми каза. — Челото й се сбърчи тревожно. — Но аз мислех, че… че на Джейсън му остават поне още няколко седмици живот. Че той не е…
— Той се е предал, Хети — каза остро Майкъл. — Той остана сам. Не му оставаше за какво да живее и знаеше, че не мога да му помогна с нищо. Никой не можеше да направи нищо за него. Затова просто се е предал. Това се случва понякога.
За миг той остана втренчен гневно в нея, разкъсван между нуждата да се изправи срещу цялата вселена и нуждата да я завлече обратно в леглото и да я люби — отново, отново и отново. И в двата случая щеше да избяга от действителността… и щеше да използва Хети за това.
— О, Хети, за бога. Върви да се облечеш. Имам пациенти, които ме чакат.
Хети се опита да затръшне вратата, но тя отказа да се подчини. Изскърца, след което заяде. Хети трябваше да я натисне силно, за да я затвори, и това само я ядоса още повече.
Няма да й обръща внимание, така ли? Ще се държи с нея като с малко дете, което не е способно да разбира проблемите на възрастните? Ще й казва да се облича, като че ли е някаква палава ученичка? Вината, която бе изпитала за това, че беше забравила за братята Търнър, изчезна в пороя от раздразнение и възмущение.
Видът на леглото я накара да се закове на мястото си, както бе направил и Майкъл предишната нощ. Тъмночервеното петно в средата на неприлично намачкания чаршаф се виждаше ясно — безмълвно доказателство за случилото се през нощта.
Кръв, похот и любов. Това беше всичко, което бяха споделили миналата нощ.
Е, любовта все още си беше там, но Майкъл беше решил да не й обръща внимание.
Влажната болка между краката й я подсети, че похотта все още се спотайва, готова да скочи всеки миг — не че от това щеше да има някаква полза, щом като Майкъл отказваше да сътрудничи.
Това оставяше кръвта.
Тя дори не я бе забелязала, когато се бе събудила. Кръвоизливът не се беше оказал толкова голям, колкото Хети беше очаквала. Когато Майкъл бе започнал нежно да почиства краката и бедрата й с влажна кърпа след първия път, тя се бе почувствала твърде неудобно, за да гледа. Твърде притеснена и твърде разтърсена от неочакваната интимност на акта, от загрижеността, любовта и учудването, изписани на лицето му, докато се бе грижил за нея.
След това той беше загасил лампите и отново я бе любил, този път по-нежно, но със същата страст. В тъмнината Хети бе открила, че сетивата й са толкова обтегнати, че долавяха всяка милувка, всеки неразбираем шепот, с невероятна сила.
Третият път се бе оказал кратък. И двамата се бяха чувствали твърде изморени, но се бяха кискали като ученици и бяха открили, че се сливат много по-лесно и че тясното легло не е чак толкова малко и неудобно, колкото бяха смятали в началото.
След това тя беше заспала, само за да се събуди и да бъде посрещната с гняв и студено отхвърляне.
Не, това не беше вярно. Гневът на Майкъл не беше насочен към нея, а към самия него, а отхвърлянето…
Хети се отпусна бавно на ръба на леглото. Прокара ръце през косата си, отметна я встрани от лицето си и започна да я подръпва, като се опитваше да мисли.
Майкъл не я беше отхвърлил. Той я беше изключил. Имаше разлика.
Не че от това откритие болката щеше да намалее или тя щеше да се успокои, но така поне й беше по-лесно да го разбере.
Предишната нощ Хети бе видяла с очите си срещу какво се изправяше Майкъл всеки ден. Въпреки че той не й бе казал нищо, тя бе усетила тревогата му и затаения дълбоко в душата му гняв срещу човешките страдания, които той беше безсилен да предотврати. Какъв кураж и упоритост се искаха от един човек, за да може той да се изправя срещу такава трагедия ежедневно?
Но Майкъл се бе опитал да скрие смъртта на Джейкъб от нея тази сутрин, дори не бе споменал за смъртта на Джеймс Търнър предишния ден, а преди два дни се бе опитал да й попречи да го придружи при посещението му у семейство Райнър. Не беше необходимо човек да е гений, за да се досети, че той бе решил да издигне стена между нея и работата си, или че се опитваше да се противопостави на опитите й дори да надникне над ръба на тази стена.
Тази мисъл я притесняваше.
Хети придърпа крака под нощницата и уви ръце около коленете си. Косата й се разпиля около нея като завеса, когато тя подпря брадичка на коленете си и се втренчи замислено в отсрещната стена.
Без съмнение част от отдръпването на Майкъл се дължеше на желанието му да я защити от неприятните страни на работата му. Но това не беше всичко.
В някой момент Майкъл, изглежда беше забравил, че тя му помагаше в лекарската практика. Бяха го решили преди много време, когато той все още бе изпълнен с илюзии студент по медицина. Очевидно той не смяташе да спази тази тяхна уговорка.
След събитията от последните три дни Хети имаше чувството, че той бе решил да раздели живота си на две отделни части — работата и личния живот. Единственият проблем беше, че на него не му оставаше достатъчно време, за да има личен живот!
И ако той смяташе да продължава да работи от изгрев до залез, какво щеше да означава това за нея? За тях?
Той едва ли очакваше тя да се вмести в някаква малка, удобна ниша в съществуването му, готова да бъде извадена, когато на него му беше удобно, и да бъде натикана обратно, когато той пожелаеше? Но каква друга възможност й оставяше той? Майкъл дори не се беше погрижил да уреди друг лекар да обслужва пациентите му, за да могат двамата да прекарат първите няколко дни заедно и да се опознаят отново!
Мрачните й мисли бяха прекъснати от почукване на вратата.
— Хети! Вътре ли си?
Че къде другаде можеше да бъде? Тя стана раздразнено от леглото и отиде до вратата. Наложи се да я дръпне силно, за да я отвори, и това не й помогна да се успокои. Тя дръпна толкова силно, че вратата се удари в стената.
Майкъл отвори широко очи, когато видя в какво неприлично състояние е Хети.
— Мислех, че вече си се облякла.
— Е, не съм, но виждам, че ти си успял да се облечеш. — Хети не хареса много язвителната нотка в гласа си, но не можеше да направи нищо, за да я премахне. Болеше я от това, че Майкъл се бе измъкнал от леглото тази сутрин, без да я събуди. Още повече я болеше от това, че той очевидно възнамеряваше да я остави сама точно сега, когато нещо между тях бе започнало да се променя.
Един мускул в ъгълчето на устата му подскочи.
— Трябва да посетя няколко пациента, Хети.
— Толкова рано?
— Да. Ако знаех… — Очите му заблестяха. Хети изпита тревожното чувство, че той гледа през нея, а не към нея. — Ако знаех, че това ще се случи, щях да помоля някого да ме замести тази сутрин. Но не знаех.
Неволен изблик на топлина накара мускулите на стомаха й да се стегнат. Тя погледна към леглото, след това към Майкъл.
Погледът му беше вперен в малкото издайническо петно, което се виждаше дори от другия край на стаята. Гърлото му се сви сякаш да преглътне, но не можеше.
Гневът, с който Хети бе искала да го засипе преди няколко секунди, се обърна срещу самата нея. Той бе загубил трима пациенти през последните ден и половина и въпреки че не бе бил в състояния да им помогне с нищо, тя го познаваше твърде добре и знаеше, че тяхната смърт го разстройва дълбоко.
Хети протегна ръка и го докосна. Ръката й се спря на гърдите му, точно над сърцето.
— Майкъл?
Той я погледна.
— Хети, съжалявам. Аз…
Преди да успее да довърши, тя притисна пръст към устните му.
— Недей! Да не си посмял да ми се извиняваш, Майкъл Райан. Не и за последната нощ.
Тя плъзна ръце зад врата му, докато той стоеше неподвижно, като че ли се страхуваше да диша. Тя беше толкова близо, че почувства топлината му, когато най-накрая той се наведе, за да отвърне на целувките й.
Майкъл се отдръпна пръв. Беше задъхан, а вратовръзката му се бе изкривила. Устните му бяха влажни и блестяха дори на слабата светлина в коридора. Той прокара бавно език по тях, сякаш не беше сигурен какво ще намери.
Майкъл я пусна бавно и отстъпи назад.
— Различно е, нали? — каза той и докосна устните си с пръст.
Хети кимна и облиза устните си, докато наблюдаваше как той прекарва пръст първо по горната, а след това и по долната си устна. Той не я докосваше, но въпреки това тялото й реагираше все така силно. Хети се напрегна изненадана от горещата вълна, която я обля.
Различно беше — сега тя бе уверена в това.
Причината можеше да бъде отгатната лесно. Тя никога преди не се беше любила с Майкъл, нито пък той с нея. Този прост, примитивен акт бе променил завинаги онова, което се намираше между тях.
Въпреки че стоеше с гръб към стаята, Хети усещаше разхвърляното легло зад себе си. Майкъл също погледна към леглото, но бързо отвърна поглед.
— Трябва да тръгвам, Хети.
— Да, разбира се. Надявам се, че си закусил?
Той се усмихна.
— Да, ма’ам. Малко хляб и сладко.
Втора гореща вълна обля тялото й. Или Майкъл бе отгатнал реакцията й, или нещо се бе изписало на лицето й, защото той внезапно си пое дълбоко дъх.
— Следващия път — каза той, като очевидно се бореше да се овладее — ще запомня, че трябва да те оставя да оближеш сладкото.
Преди Хети да успее да му отговори, той си тръгна.