Ан Ейвъри
Снежната кралица (20)

Глава деветнадесета

Хети следваше Майкъл по петите, когато той нахълта през входната врата и се втурна в спалнята на Рут.

Самюъл лежеше на пода неподвижен като захвърлен и забравен чувал с брашно. Очите му бяха затворени, а кожата му беше побеляла от шока. На челото му се виждаше грозна драскотина, от която се процеждаше кръв, а едната му буза беше одрана от горе до долу.

Рут беше коленичила безпомощно на пода до него и хълцаше, скръстила ръце върху гърдите си, сякаш едновременно се страхуваше и не се страхуваше да докосне сина си.

Зад нея се виждаше високото бюро, което бе стояло под наклон върху пода; сега то лежеше върху едната си страна, с отворени чекмеджета, чието съдържание се беше разпиляло върху пода.

— Падна върху него — обясни Рут между хълцанията си. — Бюрото. Аз го отместих, но… О, господи! Самюъл! — тя зарови лице в ръцете си и крехкото й тяло се разтресе от страх и чувство за вина.

Майкъл веднага коленичи до момчето, докато Хети обви ръце около майка му, опитвайки се напразно да я успокои и да я отдръпне. Когато Майкъл побутна момчето, Самюъл се размърда; след малко очите му се отвориха бавно. Той изпъшка и се опита да се претърколи.

— Не мърдай — нареди му Майкъл.

— Не исках — прошепна Самюъл. — Честно.

— Сигурен съм, че е така, но недей да мърдаш.

Докато Самюъл лежеше и го гледаше, като се опитваше да сподави сълзите си, Майкъл провери очите му, след което прокара ръце по цялото му тяло, за да се увери, че няма нищо счупено или някакви вътрешни наранявания. Рут не сваляше очи от него.

— Е — каза той след няколко минути, — не мисля, че имаш нещо счупено, но няколко дни ще изпитваш силни болки. Какво се случи?

Самюъл не обърна внимание на въпроса и се опита да седне. Този път Майкъл му помогна.

— Вината е моя — извика Рут. — Само аз съм виновна за това.

— Не, мамо! — възрази момчето, когато сълзите потекоха по лицето му. — Съжалявам.

Майкъл погледна Хети, но тя изглеждаше също толкова объркана, колкото се чувстваше и той.

— Опитал си се да преместиш бюрото, така ли? — попита Майкъл.

Самюъл закима и притисна опакото на дланите към очите си, за да спре сълзите.

— Мама се събуди и ние си говорехме колко хубаво е това място и…

— Аз само казах… че бюрото… е наклонено. — Рут протегна треперещата си ръка и нежно докосна одраната буза на сина си. Самюъл се беше втренчил в преобърнатото бюро.

— Опитах се да го изблъскам, но… но то се опря в нещо и аз се опитах да го хвана, но…

Майкъл погледна към бюрото, след това обратно към момчето и внезапно осъзна нещо, което Рут бе казала по-рано.

— Вие сте отместили това от него? — попита той и се втренчи в нея.

Тя кимна.

Мисълта, че една толкова крехка жена се е опитала да отмести един толкова тежък предмет, смрази кръвта на Майкъл и страхът направи думите му по-остри, отколкото бе възнамерявал да бъдат.

— Добре ли сте? Чувствате ли някаква болка? Болят ли ви гърдите? А стомахът?

При всеки въпрос Рут поклащаше глава, без да сваля очи от сина си.

— Не, не, добре съм — настояваше тя. — Добре съм. Не трябваше… да казвам нищо. За… бюрото. Не исках…

Майкъл мина покрай момчето и хвана китката на Рут. С едно-единствено движение той я изправи на крака, вдигна я на ръце и я отнесе в леглото й. Лицето й беше бледо и безкръвно и почти се сливаше с чаршафите.

— Хети, погрижи се за госпожа Райнър — каза той, като гледаше тревожно Рут. Тя може би наистина беше добре, въпреки необичайното усилие, на което се беше подложила. — Аз ще взема Самюъл, за да се погрижа за драскотините му, след което ще се върна тук.

Хети кимна. Докато събираше завивките, които Рут бе захвърлила встрани в паниката си, Майкъл отведе момчето в кухнята. След пет минути раните бяха почистени. Внезапно Хети се появи на вратата.

Майкъл вдигна очи, когато чу стъпките й, и се изправи, шокиран от бледността върху лицето й.

— Майкъл, ако обичаш — каза тя с разтреперан глас. — Трябва да дойдеш. Веднага.

Майкъл тръшна шишето с йод върху масата, нареди строго на Самюъл да не мърда от мястото си и тръгна след Хети.

— Тя кърви, Майкъл. Аз…

Един поглед му беше достатъчен, за да разбере какво става. Тежък кръвоизлив.

Рут го гледаше твърде ужасена, за да може да проговори. Предницата на нощницата й беше напоена с кръв и петното бързо се простираше надолу към краката й. Усилието от повдигането на бюрото беше предизвикало вътрешен кръвоизлив. Ако Майкъл не успееше да го спре, тя щеше да умре от загуба на кръв след не повече от четвърт час.

Майкъл изруга, разкъса завивките и ги захвърли встрани и незабавно започна да масажира стомаха й, като забиваше пръсти в плътта й с нечовешка сила, опитвайки се да накара матката да се свие и да затвори кървящите кръвоносни съдове.

— Чантата ми — нареди той на Хети, без да се обръща. — В кухнята. Изпрати Самюъл да ми донесе лед. И намери чист плат, който да нарежем на ивици. Веднага!

Хети се върна след две минути и донесе исканите неща.

— Какво да…?

— В чантата ми има едно шишенце — нареди той. — Сложи три или четири капки от съдържанието му под езика й.

Хети бързо намери малкото шишенце и капкомера, но при вида на Рут, която бързо започваше да губи съзнание, се поколеба.

Майкъл продължаваше да дава нареждания.

— Увери се, че лекарството е под езика й — добави той, когато Хети се наведе над леглото. След един-два неуспешни опита Хети успя да се справи. Ръцете й трепереха силно, докато затваряше шишенцето и го оставяше върху нощното шкафче.

— Добре. А сега налей от разтвора от календула върху тези парцали. Онова шишенце там. Трябва да напоиш парцала, но не хаби твърде много разтвор. Това е целият ми запас.

Отпуснатите мускули под ръцете му сякаш се бяха превърнали в тесто, но Майкъл продължаваше да ги масажира, докато наблюдаваше как Хети излива течността върху парцалите.

Въпреки че и тя самата беше на ръба на шока, Хети изпълни внимателно инструкциите му.

Ръцете на Майкъл започваха да се изморяват, когато Самюъл се върна с леда, но той продължаваше да мачка плътта на Рут, предизвиквайки тялото й да реагира и да спре вътрешния кръвоизлив. Хети му хвърли един въпросителен поглед и изтри ръцете си в края на чаршафа, след което отиде да вземе съда с лед, който Самюъл беше оставил на пода, преди да се върне обратно за още лед.

Едва когато Хети приключи с увиването на парчетата лед в разкъсаните ивици плат и покри с тях стомаха на Рут от ребрата до средата на бедрата й, Майкъл се отдръпна и започна бавно да раздвижва пръстите си, за да премахне схващането им.

Той вдигна шишенцето с календулов разтвор, но в него беше останала съвсем малко течност, която нямаше да стигне дори за една добра превръзка. Той се намръщи на лекарската си чанта, докато мислеше какво има в нея. Нищо, което можеше да свърши работа в този случай. След това погледът му се спря върху бутилката с тинктура от невен.

— Хети — каза той, като сграбчи шишенцето. — Кажи на Самюъл да издои козата. Бебето ще трябва да остане гладно известно време.

— Майкъл? — Хети се втренчи в него, сякаш той внезапно си беше изгубил ума.

— Да свари млякото, след това да смеси половината от съдържанието на това шише с него. Ще се опитам да накарам разтвора да издържи колкото се може повече, но се страхувам, че не разполагаме с много време.

— Искаш той да смеси тинктурата с козето мляко, така ли?

— Точно така, освен ако не успееш да ми намериш листенца от невен. Не можеш ли? Тогава побързай. — Тя вече беше излязла през вратата, когато той извика след нея: — И ми донеси още лед. Веднага!

 

Борбата за живота на Рут Райнър се превърна в един подлудяващ цикъл. Смяна на ледените пакети, напояване на ивиците плат в млякото, изстискване и поставяне на мястото на вече окървавените. След това отново смяна на ледените пакети.

От време на време Майкъл премерваше пулса на Рут и проверяваше вътрешната страна на клепачите й, за да види дали кръвообращението й се е възстановило. Трудно беше да се прецени това. Подобен кръвоизлив беше опасен дори и за здрава и силна жена. Рут беше слаба и изтощена от болестта, кръвта й вече беше отслабена от кашлицата и треската. В най-добрия случай тя щеше да продължи да кърви известно време дори след като раните се позатвореха. В най-лошия случай…

Майкъл отказваше да мисли какво щеше да се случи тогава. Докато работеше, той говореше на изпадналата в безсъзнание жена, успокояваше я, даваше й кураж, нареждаше й да реагира и й говореше за всички весели неща, които му дойдеха на ума. Той нямаше представа дали тя го чуваше, но ако само силата на волята можеше да я спаси, то Рут Райнър щеше да оцелее. Той щеше да се погрижи за това.

По негово настояване Хети държеше Самюъл зает с трошене на лед, далеч от стаята на майка му, за да не вижда бледото й, безжизнено лице и тъмночервените петна, които сякаш покриваха всичко.

Хети влизаше и излизаше постоянно от стаята, грижеше се за Ана, когато бебето се разплачеше, носеше лед, парцали, леген с вода и сапун, с който Майкъл да си измие ръцете. Лицето й беше неестествено бледо, но тя вече беше по-спокойна и нежните, окуражаващи усмивки, които отправяше към Майкъл, му даваха някакво странно спокойствие.

Спокойствието, което тя му даваше, идваше от сърцето и на това се дължеше силата му.

 

Нощта бе настъпила, когато Рут Райнър най-сетне отвори очи. Тя се върна към живота толкова бавно, че Майкъл затаи дъх, докато я чакаше да отвори очи. Премигна веднъж, два пъти, три пъти.

— Самюъл? — попита тя толкова тихо, че Майкъл нямаше да я чуе, ако не се намираше толкова близо до нея.

— Той е в кухнята с Хети и Ана — отвърна и внезапно изпита огромно облекчение… и усети колко е изтощен. — Ще отида да го извикам, ако искате. Но можете да го видите само за минутка.

Тя кимна и затвори очи. Ръцете й стиснаха неговите за малко в знак на благодарност.

Майкъл облече сакото си и излезе тихо от спалнята. Когато се увери, че кръвоизливът е спрял, двамата с Хети измиха Рут и смениха чаршафите и завивките, след което Хети взе старите и ги отнесе да ги изпере. Вече нямаше нищо, което можеше да изплаши момчето, освен бледостта на майка му и спомена за изминалия един час, който сякаш се беше проточил цяла вечност.

Когато Майкъл се появи в рамката на вратата на кухнята, Хети и Самюъл скочиха от местата си и се втурнаха към него.

Майкъл им се усмихна уморено.

— Можеш да отидеш при нея, Самюъл, но само за малко. Ясно ли е? Майка ти има нужда от почивка.

Хети тръгна с момчето, но след няколко минути Самюъл се върна сам. За миг той остана на вратата на кухнята, като се оглеждаше с невиждащи очи, сякаш беше заслепен, и се опитваше да разбере къде се намира. След това погледът му се спря върху Майкъл.

Майкъл се беше отпуснал в един стол до масата и наблюдаваше момчето, като се опитваше да потисне паниката, която го обземаше. Някак си той бе знаел, че това ще се случи, че Самюъл ще дойде при него, за да поиска обяснение и някаква утеха срещу ужаса от това, че за малко не беше изгубил майка си.

Само да можеше да намира подходящите думи със същата лекота, с която това се удаваше на Хети! Но не можеше и вероятно никога нямаше да може. Хети обаче не можеше да каже на Самюъл онова, което момчето искаше да узнае.

Самюъл застана пред Майкъл и се вгледа нервно в него.

Пръстите на Майкъл се забиха в бедрото му. Той ги накара да се отпуснат и зачака. По-добре щеше да бъде да остави момчето да започне разговора, отколкото да рискува да обърка всичко още в самото начало.

— Мама ще се оправи ли? — попита най-накрая Самюъл.

— Да, ще се оправи. Известно време ще се чувства изморена и отпаднала, но ще се оправи.

Самюъл отвори уста, за да каже нещо, но веднага я затвори и се приближи още малко към Майкъл. Той прокара пръсти по ръба на старата маса, докато събираше кураж да зададе следващия си въпрос.

— Мама едва не умря, нали? — Той не гледаше Майкъл в очите, докато говореше.

— Да — отвърна Майкъл. — Но това не стана. Той протегна ръка и нежно придърпа момчето в скута си. За миг Самюъл се вцепени. След това подсмръкна и зарови глава в рамото на Майкъл.

Майкъл го притисна по-близо до себе си. Топлото тяло на момчето беше котва, за която той можеше да се вкопчи, а точно сега това му беше необходимо.

— Майка ти не умря, Самюъл, защото ти беше тук, за да й помогнеш. Знаеш ли колко важно беше това? Ако теб те нямаше тук, за да помагаш, като раздробяваш леда и доиш козата… Е, ние не трябва да мислим за това, защото ти беше тук и майка ти ще се оправи. Чуваш ли ме, Самюъл? Майка ти ще се оправи.

— Ако не бях съборил онова бюро…

— Ти не си съборил бюрото! Чуваш ли ме? Ти не си го съборил, то само е паднало. Ясно ли ти е? То само е паднало!

Докато говореше, Майкъл внезапно осъзна значението на думите си. Самюъл не беше виновен. Това просто се беше случило и толкова. Също както понякога се случваше пациентите му да умират въпреки всичките му усилия да ги спаси. За това нямаше причина и никой не беше отговорен. То просто се случваше.

Сега, когато го бе разбрал, всичко му се струваше толкова просто. Хети беше права. За нещата не трябваше да има причина, те просто… се случваха. А когато се случеха, единственото нещо, което човек можеше да направи, беше да продължи да живее, вместо да се бори с онова, което не можеше да бъде променено, без значение колко усилия можеше да положи, за да го промени.

— Но… — започна да възразява Самюъл.

— Понякога… — Майкъл млъкна и се опита да се пребори с внезапното си желание да се разплаче. Той беше възрастен човек. Лекар. От него се очакваше да дава утеха на пациентите си, а не да плаче с тях.

— Понякога в живота се случват неща, които ние не искаме да се случат — продължи той. — Ужасни или тъжни неща. Неща, които не ни харесват. Но това, че те са се случили, не означава, че ние сме виновни.

Въпреки всичките му усилия да се овладее, сълзите потекоха по бузите му, но внезапно Майкъл осъзна, че това няма никакво значение за него.

— Толкова ме беше страх — прошепна момчето. — Страхувах се, че тя може да умре и да ме остави, защото… защото не можах да преместя бюрото и… — Той не завърши изречението си и се разплака.

Майкъл усети как малките ръце на момчето обвиват по-силно врата му и в този момент, за първи път от много време, той се почувства абсолютно уверен, че знае подходящите думи, които трябва да каже.

— Няма нищо лошо в това, че плачеш, Самюъл — каза той и притисна бузата си към рошавата коса на момчето, без да забелязва сълзите, които се стичаха по собственото му лице. — Няма защо да се срамуваш от сълзите си, защото всичко ще се оправи. Ще видиш.

 

Робърт Райнър се върна малко преди полунощ, почти два часа след като снегът бе спрял да вали.

Хети беше в стаята на Рут. По нейно настояване, те бдяха над заспалата жена на смени, след което отиваха да се стоплят в кухнята. Майкъл бе поискал да спори с нея, защото бе имал желание да поговорят за онова, което той бе успял да научи през изминалите няколко часа, но тя внимателно го бе отбягвала. В крайна сметка, на него не му беше останал друг избор, освен да се съгласи с нея.

Майкъл беше в кухнята със Самюъл. Хети беше сложила дюшека на момчето на пода в кухнята, но въпреки изтощението си Самюъл отказваше да си легне преди завръщането на баща си.

Самюъл пръв чу баща си. Без да се колебае, той скочи на крака и се опита да излезе, за да го посрещне.

Майкъл го сграбчи, преди момчето да успее да излезе от задната врата на кухнята.

— Ще отида да помогна на баща ти. Ти кажи на Хети, че той се е върнал, става ли? Мисля, че ще бъде по-добре аз да му кажа за майка ти.

След няколко секунди колебание Самюъл се подчини. Майкъл навлече палтото и ръкавиците си и излезе през задната врата. Нощният въздух беше студен, но повечето от облаците се бяха разпръснали и сега се виждаше пълната луна, която осветяваше покритите със сняг склонове на планините.

Робърт беше в плевнята и се грижеше за конете. Той беше оставил каруцата навън.

— Трябваше да изчакам бурята да утихне — обясни той и се ухили уморено на светлината на фенера, — но успях да свърша всичко. Абсолютно всичко. Можем да забравим за проклетата поляна, да се настаним тук и да заживеем нормално. Рут добре ли е? — добави тревожно той. — А бебето?

Като подбираше внимателно думите си и без да дава твърде много подробности за инцидента, Майкъл му разказа какво се беше случило.

— Но сега и двамата са добре — добави той. — Ана спи щастливо в ъгъла си, а и Рут също заспа.

Робърт слушаше мълчаливо с пребледняло лице. В мига, в който Майкъл завърши разказа си, той изруга и изтича към къщата, забравил за уморените коне, на които дори не беше свалил сбруята. За миг Майкъл се зачуди дали да го последва, но реши, че Хети щеше по-добре да успокои тревогите му, а и без това някой трябваше да се погрижи за конете.

Когато след петнадесет минути се върна в кухнята, Хети беше в ъгъла при Ана, обърнала гръб към него. Тя дори не вдигна глава, когато той пристъпи прага.

— Робърт… добре ли е? — попита Майкъл, който откри, че не знаеше какво да направи сега. Хети измърмори нещо неразбираемо и му даде знак да я остави на мира.

Майкъл се подчини неохотно. Той намери Робърт да седи до леглото на жена си, втренчен в лицето й. Самюъл се беше сгушил в скута му и спеше дълбоко.

— Тя ще се оправи — каза тихо Майкъл. Той беше казал същото и на момчето, но сега му беше по-лесно да го повтори, а и той беше по-убеден в правотата си.

Робърт не каза нищо и след няколко минути Майкъл тихо се измъкна от спалнята.

Хети стоеше в кухнята и гледаше през малкия прозорец. Тя беше обърната с гръб към Майкъл и той се поколеба, преди бавно да отиде до нея.

Имаше нужда да я докосне, да поговори с нея. Бездната, която беше отворил между тях, можеше да бъде затворена, ако тя решеше да му даде втора възможност, ако му простеше за твърдоглавото му настояване да внимава, когато всичко, което бе необходимо, бяха нейната любов и непоклатимата й вяра в бъдещето.

Линолеумът изскърца под него и Хети се обърна. За свое удивление, Майкъл видя на лицето й сълзи, а не гняв.

— О, Майкъл — изхълца тя и отвори прегръдките си за него. — Прегърни ме. Моля те.

— За бога, Хети!

Миг по-късно той беше преодолял разстоянието между тях и я притискаше към гърдите си.

— Всичко е наред, Хети — опита се да я успокои той, като галеше косата й и продължаваше да я притиска плътно до себе си. — Наистина! Всичко е наред.

— Съжалявам. Ако те бях послушала, ако…

— Стига!

Ръката му трепереше, докато той отмяташе една къдрица от слепоочието й. Хети се разплака още по-силно.

— Ти постъпи правилно, Хети — каза той с тих и успокояващ глас. — Въпреки всичките ми тревоги, ти постъпи правилно. Чуваш ли какво ти казвам?

— Но Рут…

— Рут няма да умре. Не от това. Повярвай ми.

— Но тя… тя се тресеше и се потеше и кашляше кръв и аз не можех да й помогна с нищо, Майкъл. С нищо! А ако не се бяха преместили тук…

— Ако не се бяха преместили, тя може би пак щеше да кашля и да е трескава. И бог знае какъв друг инцидент можеше да се случи. Можеше да стане нещо много по-лошо. Повярвай ми, Хети. Ти беше права през цялото време. Онова, което направи, ще помогне. Точно както ти каза.

— Ти ми каза, каза ми, че не знам какво върша, и беше прав. Мислех, че ако бъдем достатъчно внимателни, ако се движим бавно… А и къщата е толкова хубава, а тя мразеше онази палатка и още повече мразеше заслона и…

— И сега тя има хубава къща, а съпругът й има работа, така че не трябва да се тревожи как ще изхранва семейството си, а Ана е добре в ъгълчето си. Ти беше права, Хети. През цялото време ти беше права. Те нямаха да имат всичко това, ако не бяха рискували, ако не бяха потърсили надежда, вместо да се тревожат за рисковете. Миналата нощ аз не можах да спя от тревога, питах се какво може да се обърка, какви нещастия могат да им се случат. Но колкото и да се тревожа, аз не съм в състояние да предотвратя нищо. Повярвай ми, Хети.

— Но ти изглеждаше толкова ядосан, толкова…

Той се разсмя.

— Разбира се, че бях ядосан. Но се ядосвах на себе си, а не на теб.

— На себе си…! — Хети се отблъсна от гърдите му и вдигна глава, за да го погледне в очите. — Но защо?

— Защото си мислех за онзи кейк, който сте изпекли със Самюъл…

Той прекъсна мисълта си, придърпа я отново към себе си и я стисна здраво, сякаш се страхуваше, че може да му избяга.

— Кейк! Господи! Един шоколадов кейк! Ти им помогна да си намерят дом и надежда и всичко това само защото си мислила за тях, Хети, докато аз… — Той заби пръсти в рамото й. — Знаеш ли, че Самюъл изхвърли онези хапчета от пчелинок? — попита внезапно той.

Тя поклати глава.

— Не. Чудех се какво се случи тогава, но… Не.

— Направи го, защото аз се опитах да му дам разбираемо, научно обяснение на тревогите му. Това беше единственото, което можех да му предложа. Не се сещах за нищо друго, освен за… — Той си пое дълбоко дъх. — Това не беше достатъчно. Това бяха само думи и когато момчето захвърли торбичката, той захвърли с нея и моите думи. Но ти му даде сърцето си, Хети, а това — каза тихо той и се наведе, за да срещне въпросителния й поглед — имаше голямо значение за него.

Хети се засмя и се отпусна в ръцете му.

Защо изобщо си беше мислил, че ще може да раздели живота си между работата и Хети? Защо изобщо бе искал да направи това?

Какво му беше казала тя на поляната? Че семейство Райнър бяха свързани с любов, която им даваше надежда в лоши дни и кураж да продължат да живеят въпреки всичко?

Нещо подобно. Самите думи нямаха значение, защото Майкъл едва сега започваше да разбира значението им.

Любовта беше неделима част от живота, която не можеше да бъде отделена и скрита от тъмната страна на съществуването. Тя стоеше в центъра му и беше основата на всичко друго. И ако невинаги можеше да даде обяснение за злото в живота, то поне предлагаше онова, което му придаваше смисъл.

Майкъл бе забравил за това. А може би никога не го беше разбирал, твърде зает със своята загуба и мечтите си, за да осъзнае онова, което Хети инстинктивно бе знаела през цялото време.

Но той можеше да се научи. С Хети до себе си Майкъл знаеше, че може да се научи.

— Да си вървим у дома, Хети — каза той. — Да си вървим у дома.