Брам Стокър
Дракула (20)

Глава двадесета

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

1 октомври. Намерих Томас Снелинг у дома му на Бътнал Грийн, но за съжаление той не бе в състояние да си спомни каквото и да било. Човекът от рано бе започнал да се налива с бира и жена му, която ми се видя доста свястна, ме осведоми, че той е само помощник на Смолет, който бил главният отговорник за работата. Тогава се отправих към Уолуърт и там открих Джоузеф Смолет, тъкмо когато седнал по риза пиеше чая си. Оказа се интелигентен и почтен индивид, олицетворение на предприемчивия работяга. Помнеше с точност инцидента със сандъците и в един бележник, който измъкна от задния джоб на панталона си, намери адресите, където са били откарани. Шест от тях — на улица Чиксенд 197, Майл Енд Ню Таун, а други шест — в Джамайка Лейн, Бърмъндси. Ако графът е решил да пръсне своите призрачни убежища из Лондон, със сигурност не ще се задоволи само с две зони от града. Попитах Смолет дали би могъл да ми каже местоназначенията на останалите сандъци, откарани от Карфакс. Той отговори:

— Добре, шефе. След като тъй арабийската се отнесохте с мен. — (бях му дал половин суверен) — ще ви кажа какво зная. Чух, че един тип на име Блоксъм и негов колега преди няколко дни са свършили подобна прашна работа в някаква стара къща в Пърфлийт. Та може и този Блоксъм да ви поразкаже туй-онуй.

Обещах му, че ако успее да научи адреса на този човек, ще му дам още един суверен. Смолет изгълта чая си наведнъж, стана от масата и каза, че ще се опита да свърши тази работа веднага. Но като стигна до вратата, се спря и се обърна.

— Вижте какво, шефе, всъщност няма смисъл да стоите тука. Не знам дали ще мога да намеря сам веднага. А ако го намеря, може да се е насвяткал вече. Най-добре ще е да ми оставите един плик с адреса си отгоре, а аз, като поразузная, ще ви уведомя по пощата къде можете да го видите. Съветвам ви да се срещнете с него рано сутринта, докато не е решил да си оправя махмурлука.

Съгласих се и след като му оставих плика, както искаше, се прибрах. Тази вечер се чувствам уморен и се нуждая от сън. Мина спи дълбоко и е по-бледа от когато и да било. Трябва да продължавам да бъда твърд и да не споделям с нея нищо. Смятам, че това не ще ми е много трудно, като се има предвид, че тя се отнася с разбиране и не проявява излишно любопитство.

 

2 октомври. Това бе дълъг и наситен ден. Още по първата поща получих плика си с един мръсен къс хартия вътре, на който бе написано: „Сам Блоксъм, Коркрънс 4, Нотърс Корт, улица Бартъл, Уолуърт.“

Когато ми донесоха писмото, се намирах още в леглото. Станах, без да събуждам Мина. Стори ми се още по-бледа и реших, след като се върна този път, да я изпратя в Екситър. У дома ни ще се почувствува по-добре. Видях се за малко с доктор Сюърд и го уведомих къде отивам, като обещах да се върна колкото се може по-рано и да ги поставя в течение на резултатите от проучването ми. Тръгнах за Уолуърт и след като се озовах там, се наложи да пообикалям малко, докато най-после намеря Блоксъм. Той се оказа буден и смислен мъж, макар и външният му вид и начинът му на говорене да бяха доста грубички. Предварително му обещах, че ще си платя за сведенията и тогава той ми каза, че е правил два курса с каруца между Карфакс и една къща в Пикадили, при което превозил общо девет големи сандъка. Попитах го за номера на въпросната къща в Пикадили. Той отвърна:

— Номерът ми излетя от куфелницата, ама къщата е близо до една нова бяла черквичка. Тази къща е също наблъскана с прах и строена кой знае кога, без да е все пак чак толкоз стара като оная в Карфакс.

— Как влязохте в тези къщи, след като и двете са необитаеми?

— Старецът, дето ме нае, ме чакаше в къщата в Пърфлийт. Той самият ми помогна да вдигна сандъците и да ги натоваря на каруците. За него мога да кажа, че е най-якият тип, който някога съм виждал. А иначе човек като го гледа така на бая лазарника и толкоз изпосталял, че и сянка не хвърля, никога не би и помислил такова нещо. Аз, дето никак не съм от най-кекавите, се потя от едната страна, а него го гледам и се шашвам — повдига с една ръка и хич му не мига окото. Га че държи пакетче чай!

— А как влязохте в къщата на Пикадили?

— Той беше и там. Изпреварил ме е някак си, защото когато позвъних, пак той ми отвори и ми помогна да разтоваря сандъците.

— И деветте?

— Да. С първия курс прекарах пет, а с втория — четири. От цялата тази работа така ми пресъхна устата, че като се върнах вкъщи, не си спомням колко бири съм изпил…

— Касите в холното помещение ли останаха?

— Да. В един голям и съвсем празен хол.

— Но така или иначе, не си спомняте номера на къщата?

— Не, ама ще я разпознаете лесно. Фасадата й е каменна, а стълбите, дето водят към входа, са бая височки.

Стана ми ясно, че не ще имам затруднения в намирането на къщата и тръгнах за Пикадили. Давах си пълна сметка за това, че времето е драгоценно. Графът можеше да продължи „разпределителната“ си работа така, че да изгубим следите на някои сандъци — ложета, което щеше изключително много да ни затрудни. Пристигайки в Пикадили Циркъс, освободих файтона, който бях наел, и тръгнах на запад. Когато се озовах пред къщата, отговаряща на описанието, я огледах внимателно, но тя се оказа буквално херметически затворена и нищо не можех да предприема. Разпитах неколцина съседни обитатели. Те казаха, че наскоро някой е заел изоставената къща, но кой — не знаеха. Един от тях си спомни, че преди това отпред имало табела с надпис „Продава се“, на която фигурирало името на фирмата „Митчел, синове и Кенди“. Не желаейки да проличи прекомерният ми интерес, им благодарих по възможно най-естествен начин и отидох в Бъркли, където в един справочник открих адреса на въпросната фирма за покупко-продажби.

Човекът, който ме прие в канцеларията, имаше любезни обноски, но отказа да отговаря на въпросите ми.

— Къщата е продадена, мистър. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Извинете ме, — настоях с не по-малка любезност — но аз имам особени причини да настоявам да узная, кой я е купил.

— Пазим в пълна тайна делата на нашите клиенти. Не ми е позволено да говоря, мистър.

— Аз също съм от професията — отвърнах му, показвайки визитната си картичка. — Действам от името на лорд Годалминг. На времето, когато още не носеше титлата и баща му беше жив, той се бе обърнал към нас да му наемем една къща. Ако ми дадете адреса на негово благородие, ще проуча въпроса и ако е възможно още с тазвечерната поща ще му изпратя информацията, от която се нуждае. За мен ще бъде удоволствие, ако се окаже, че можем да направим едно отстъпление от правилата си, за да се отзовем на желанието на негово благородие.

Благодарих му и му дадох адреса на доктор Сюърд. Когато излязох оттам, се бе стъмнило, чувствувах се изтощен и бях прегладнял. Изпих чаша чай и после се върнах към Пърфлийт, за да хвана влака.

Всички бяха налице, когато се прибрах. Мина беше определено уморена и бледа, ако и да положи усилия да изглежда весела и оживена. Отново усетих угризения, че се налага да мълча пред нея и да я хвърлям в мъчителни догадки. В нейно присъствие не можех да споделя с останалите извършеното от мен през деня, така че след вечеря я отведох в стаята й, за да си легне. Милата ми бе по-нежна от всякога и ме прегърна през врата, като че ли искаше да ме задържи при себе си. Обаче ни предстоеше дълъг разговор и я оставих.

Когато слязох долу, приятелите ми се бяха вече събрали около камината. Още във влака бях записал всичко в дневника си, така че беше достатъчно да им го прочета. Щом приключих, Ван Хелсинг каза:

— Голяма работа сте свършил днес, приятелю Джонатан вече сме по следите на липсващите сандъци. Ако ги намерим всичките в онази къща, нашето дело ще е отишло към края си. Ако обаче липсва някоя, ще се наложи да продължим търсенето, докато не хванем натясно чудовището и не го унищожим.

Всички се смълчахме за известно време, докато мистър Морис не поде:

— Как бихме могли да проникнем във въпросната къща?

— А в предишната как проникнахте? — попита лорд Годалминг.

— Но Арт, това е различно. В Карфакс ни прикриваха нощта и един обграден от висок зид парк. Докато в Пикадили ще изглеждаме като обикновени крадци. Искрено казано, признавам, че не виждам никакъв начин да влезем вътре, освен ако някой от членовете на онази фирма не ни снабди с ключ.

Нищо не можеше да се направи до сутринта и най-разумно бе да се чака лорд Годалминг да получи известие от Мичел. Останахме още малко, пушейки и разглеждайки от различни страни начинанието. Доспа ми се и реших да си легна, но преди това довършвам последните редове от дневника си за днес…

Дневникът на доктор Сюърд.

1 октомври. Озадачен съм от резките промени в поведението на Рънфилд. Когато отидох да го видя тази сутрин след неуспешното посещение при него от страна на Ван Хелсинг, го заварих да витае из облаците, загърбил земните неща и изпълнен с презрение към слабостите на клетите простосмъртни. Смятайки, че това е удобен случай да го накарам да говори, го попитах:

— Вече не ви ли интересуват мухите?

С усмивка на превъзходство той отговори:

— Мухата има забележителна черта; нейните криле са типични за аеросилата на психичните свойства. Древните са били прави, като са символизирали душата чрез пеперуда.

— А, значи вие търсите душата?

— Не, не! Не искам души! Живот искам. — Очите му заблестяха, изричайки това. — Душите няма да ми послужат за нищо. Не бих могъл да ги ям или… — Тук той внезапно млъкна и на лицето му се изписа познатото лукаво изражение. — Докторе, какво е животът в края на краищата? Когато човек има всичко, от което се нуждае, и знае, че не ще бъде лишен от нищо, това е достатъчно. Аз имам приятели… добри приятели… както и вие. Никога не ще ми липсват средства за живот!

Предполагам, че през мъглата на лудостта си усетил у мен известно несъгласие, защото изведнъж се отдръпна в последното си убежище — упорито мълчание. Разбрах, че по-нататъшният разговор засега е невъзможен и си тръгнах.

През следобеда изпрати да ме повикат. Ако беше от обикновените пациенти, нямаше да се отзова без наличието на основателен повод, но при неговия случай и дадените обстоятелства е излишно да окачествявам като извънреден факта, че се насочих тутакси към стаята му. Пък и без това в момента се бях оказал сам и до известна степен скучаещ. Харкър бе излязъл, отново тръгвайки по следите на сандъците, Артър и Куинси също отсъстваха. Колкото до Ван Хелсинг, той се бе затворил в кабинета си, отдаден на четене и размишления.

Рънфилд бе седнал на стола в средата на стаята, което означаваше, че мозъкът му е в трескава дейност. Едвам влязох и той попита възбудено:

— Какво ще кажете за душите?

Въпросът ме учуди, но в същото време разбрах, че бях имал някакво попадение.

— А бие какво мислите за тях? — отвърнах му с контравъпрос.

— Не искам души! — изрече, след като размисли малко.

Този въпрос явно го бе погълнал и реших да се възползвам от това.

— Но обичате живота и искате живи съществувания?

— О, да! В това отношение всичко е наред. Не трябва да се безпокоите.

— Но как може да се вземе съществувание, без да се вземе и душата му? — Забелязах, че се напрегна и добавих: — Ще дойде ден, когато ще излезете оттук, обкръжен от душите на хиляди мухи, паяци, врабчета и котки, които ще бръмчат наоколо ви. Взели сте живота им и ще трябва да изтърпявате душите им!

По някакъв начин това засегна въображението му, защото запуши с длани ушите си и затвори очи. Тогава казах на висок глас, така че да може да ме чуе и през дланите си:

— Искате ли още захар за подмамване на мухите?

— Не! Мухите са всъщност нещо незначително — отговори той начаса.

— А паяците?

— За какво са паяците? Нито стават за ядене, нито… — и спря като пред нещо запретено за казване.

— Разбирам — изкоментирах. — Насекомите вече не ви интересуват. Искате по-големи животни, в които бихте могли да забиете зъби. Какво ще кажете за един слон за закуска?

— Говорите глупости! — възкликна той.

Решен да го притисна докрай, задълбах в темата:

— Питам се, каква ли е душата на слона…

— Не ми трябва слонска душа, нито каквато и да е друга — изрева Рънфилд.

Така беше настръхнал, че за миг се обезпокоих да не би отново да бъде връхлетян от някой пристъп.

— Извинете ме, докторе. Ако знаехте с какъв проблем съм се сблъскал, щяхте да ме съжалите и да проявите разбираме към мен. Моля ви да не ми слагате усмирителната риза. Искам да мисля, а не мога да го правя пълноценно, когато тялото ми е стегнато.

Беше успял да се овладее, така че когато санитарят и двамина пазачи влязоха, ги отпратих.

— Много ви благодаря, доктор Сюърд. Толкова сте добър към мен.

Счетох, че е време да го оставя сам и излязох. Има някои неща за отбелязване в душевното състояние на този човек: избягва да произнася глагола „пия“, страхува се от мисълта да се натоварва с душата на някое създание, не го тревожи идеята за бъдеща смърт, има пренебрежително отношение към по-незначителните форми на живот, но в същото време не би искал да бъде преследван от душите им…

Логически това води до следното: той е сигурен, че по някакъв начин ще се сдобие с нещо като свръхбитие, но и го гони страхът от възможността да се обремени от нечия душа. Щом като се е замислил над това значи се е устремил към… човешки живот! Боже мили! Графът се е добрал до него и сега срещу нас е възправен кой знае какъв зловещ замисъл.

 

По-късно. След като приключих със задълженията си, говорих с Ван Хелсинг за моите подозрения. Лицето на професора доби замислено-угрижен вид и той ме помоли да отидем заедно при Рънфилд. Последният пееше весело като в доброто старо време и отваряйки вратата, с изненада установихме, че отново бе започнал да поставя захар за примамка на мухите; Опитахме се да го върнем към темата на последния ни разговор, но той не ни обърна никакво внимание. Тази нощ ще трябва да го поставим под наблюдение.

 

Писмо от „Митчел, синове и Кенди“ до лорд Годалминг

1 октомври

Ваше благородие.

Както обикновено, за нас е чест да се отзовем на желанията ви. Продавачи на интересуващата ви къща са наследниците на покойния мистър Арчибалд Уентър — Съфийлд. Колкото до купувача, това е един чуждестранен благородник — граф дьо Вил — който я заплати в брой. Не знаем нищо определено за него.

Ваши покорни слуги Митчел, синове и Кенди

Дневникът на доктор Сюърд

2 октомври. Нощес поставих един пазач в коридора, като му наредих да бъде нащрек спрямо каквито и да са звуци, идващи от стаята на Рънфилд, и да ме извика, ако се случи нещо необичайно.

Преди да си легна, хвърлих един последен поглед на злободневния пациент и видях, че спи спокойно.

Тази сутрин нощният дежурен ме уведоми, че малко след полунощ Рънфилд показал известни признаци на неспокойство и като че ли се молел на висок глас. Попитах го, дали това е всичко и виждайки някакво смущение у него, настоях да узная, дали поне за малко не го е надвивал сънят. Отначало човекът отрече, но после си призна, че по едно време бил „позаспал“. Жалко, че рядко можеш да разчиташ на някого с пълна сигурност.

Възнамеряваме между изгрев и залез-слънце да стерилизираме всичката „импортна“ пръст, за да можем по този начин да хванем натясно графа в състояние на немощ и без убежище. Ван Хелсинг отиде в Британския музей с цел да издири някои трудове и трактати от старинната медицина. Старите лечители и лекари са взимали под внимание някои неща, пренебрегнати или направо отхвърлени от приемниците им през следващите столетия; в случая професорът се надяваше да попадне на описания на някои средства против вещици и демони, които биха, могли да ни послужат.

Понякога си мисля, че сме всички умствено болни и че един ден, като се огледаме, ще се окажем стегнати в усмирителни ризи.

 

По-късно. Пак се събирахме. Изглежда, че вървим към нещо и че действията ни утре може би ще положат началото на края. Питам се дали спокойствието на Рънфилд не е свързано с това. Ако можех да знам какво е станало в ума му от разговора ми с него до новото му отдаване на лова на мухи, колко неща щяха да ми се изяснят! В момента чувам неистов вопъл, идващ като че ли именно от неговата стая…

В кабинета ми стремглаво нахълта санитарят, за ми съобщи, че на Рънфилд му се е случила някаква злополука. Чул го да вика и когато отишъл да го види, го намерил на пода, легнал по очи и целия облян в кръв. Тръгвам натам…