Брам Стокър
Дракула (1)

Глава първа

Дневникът на Джонатан Харкър

3 май. Бистриц. Тръгнахме от Мюнхен на първи май нощта и пристигнахме във Виена следващата утрин. Будапеща ми се стори прекрасно място, ако съдя по това, което видях от влака, и по впечатленията от разходката ми по улиците й, колкото и бегла да бе тя, тъй като се страхувах да се отдалечавам от гарата.

След падането на нощта бяхме вече в Клаузенбург, където пренощувах в хотел Роял. В Лондон, преди заминаването си, имах възможността да посетя Британския музей и потърсих в библиотеката му книги и карти, касаещи Трансилвания; бе ми дошло на ум, че едно предварително опознаване на страната ще ми бъде от полза в общуването с местен велможа. Открих, че областта, за която той споменаваше, се намира в крайизточните части и граничи с три държави — Трансилвания, Молдавия и Буковина — в сърцето на Карпатите, едно от най-дивите и малко познати места в Европа. В никоя карта или писание не можах да намеря точното местоположение на замъка на Дракула, но в замяна на това разбрах, че Бистриц, градът с пощенска служба, упоменат от графа, е доста известен. Ще впиша тук някои от своите впечатления, за да мога да подпомагам паметта си, когато разказвам на Мина за пътуването си.

От това, което успях да разбера, населението на Трансилвания се състои от 4 различни националности и се твърди, че тук като в някакъв имагинерен въртоп са се съсредоточили всички суеверия на света. Ако е така, пребиваването ми може да бъде много интересно. (Ще трябва да разпитам графа за всичко това.)

Въпреки, че леглото беше удобно, не спах добре, тъй като имах всякакви странни сънища. Безпокойството ми се дължеше може би на едно куче, което цяла нощ ви под прозореца ми, или пък на тежката и твърде пикантна храна, която ми поднесоха в хотела. На сутринта трябваше да бързам, за да хвана влака, но после се наложи да чакам повече от час в купето си, докато тръгнем. Колкото повече напредваме на изток толкова повече са неточни влаковете. Какви ли са в Китай?

Целия ден пътувах през един пейзаж, изпълнен с всякакви красоти и на всички гари виждах хора, облечени в най-разнообразни носии. Измежду тях най-чудновати бяха словаците, които като че бяха и най-диви. Носеха големи широкополи шапки, торбести и не особено чисти бели панталони, ленени ризи и възшироки кожени колани с медни обковки. Панталоните им потъваха във високи ботуши; и косата, и мустаците им бяха еднакво черни и дълги. Но ми бе казано, че са безобидни и дори нерядко природно плахи.

Смрачаваше се, когато пристигнах в Бистриц — стар и любопитен град. Граф Дракула ми бе дал указания да се настаня в странноприемница „Златната крона“, която за мое най-голямо удоволствие се оказа едно много старинно здание. Беше очевидно, че ме очакват, тъй като едва се бях доближил към вратата, когато една възрастна жена с ведро лице и селска носия излезе да ме посрещне и кимвайки с глава, ме попита:

— Хер англичанинът?

— Да, — отвърнах — аз съм Джонатан Харкър.

Усмихната, каза нещо на едно старче по риза, което влезе вътре, за да се върне тутакси, държейки писмо в ръка. То гласеше следното:

„Приятелю, добре дошъл в Карпатите. Очаквам ви с нетърпение. Наспете се хубаво тази нощ. В три часа сутринта пътната кола тръгва за Буковина; има едно място, запазено за вас. Щом пристигнете при прохода Борго, качете се на моя екипаж, който ще ви чака, за да ви откара до замъка ми. Надявам се, че пътуването ви от Лондон насам е било приятно и че ще прекарате добре в тези красиви земи. Искрено ваш Дракула“

4 май. Узнах, че съдържателят получил писмо от графа, в което последният му наредил да ми запази най-доброто място в пътната кола. Ала когато му поисках повече подробности за това, прояви сдържаност и се престори, че не разбира немски. Това не можеше да бъде вярно, тъй като до този момент ме бе разбирал превъзходно или поне бе отговарял на въпросите ми като че е така. Той и съпругата му, възрастната жена, която ме бе посрещнала, размениха погледи сякаш изпълнени със страх. Старецът промърмори, че парите е получил по пощата и че това е всичко, което знае. Когато заразпитвах, дали познават граф Дракула и дали биха могли да ми кажат нещо за замъка, двамата се прекръстиха, като отказаха да говорят, твърдейки, че не знаят нищо. Тъй като часът на заминаването ми наближаваше, нямах време да разпитвам други хора, при все че цялата тази мистерия започваше да ме безпокои.

Вече се готвех да напусна странноприемницата, когато старицата нахълта в стаята ми, за да ми каже по твърде истеричен начин:

— Непременно ли трябва да тръгнете, млади господине?

Беше толкова възбудена, че смесваше и без това оскъдния си немски с някакви други езици; Обясних й, че наистина трябва веднага да се отправям на път, защото имам важни делови работи за уреждане. Тогава тя ми зададе друг въпрос:

— Знаете ли какъв ден е днес?

— Разбира се. Четвърти май — отвърнах.

— Зная — поклати глава тя — но знаете ли какъв ден е днес?

Казах й, че не я разбирам и тя продължи:

— Днес е навечерието на празника на свети Георги. Не ви ли е известно, че когато часовникът бие полунощ, излизат всички зли сили? Знаете ли къде и към какво отивате?

Беше толкова угнетена, че се опитах да я ободря, но безуспешно. Накрая падна на колене и ме замоли да не тръгвам или поне да отложа пътуването си с ден-два. Въпреки че всичко това беше смехотворно, отново се почувствах изпълнен с неспокойствие. Но така или иначе, имах работа да върша и не можех да си позволя каквото и да е забавяне или отклонение. Тъй че се опитах да вдигна жената, казвайки й с колкото се може по-убедителна сериозност, че й благодаря за загрижеността, но не трябва да изпълня задълженията си, без да позволявам нещо да възпрепятства това. Тогава тя стана, избърса си очите, свали разпятието, което висеше на врата й, и ми го подаде. Тъй като се поколебах дали да го взема, тя ми го окачи на врата и излезе от стаята. Пиша тази част от дневника си, докато чакам пътната кола, която, разбира се, закъснява, а разпятието е на гърдите ми. Не зная дали е от страховете на тази добра жена или от злокобните поверия из тези места, но не се радвам на обичайното си душевно спокойствие. Ако тази тетрадка стигне до ръцете на Мина преди мен, то нека й предаде моето последно сбогом. Пътната кола пристигна!

5 май. Замъкът. Качих се на колата; коларят все още не бе заел мястото си, а продължаваше да разговаря със съдържателката. Беше очевидно, че разговарят за мен, защото от време на време ме поглеждаха, а няколко човека, които бяха седнали на една пейка до вратата на странноприемницата, се приближиха да слушат, после ме заоглеждаха със съжаление. Можах да чуя различни думи, които се повтаряха често. Думи странни, понеже групата бе съставена от хора от различни националности. Тогава извадих полиглотския си речник от куфара и ги потърсих. Оказаха се не много утешителни, тъй като между тях фигурираха „Ордог“ — Сатана; „покол“ — ад; „стрегоика“ — вещица; „вролог“ и „влкос-лак“; едната словашка, другата сръбска дума, означаващи едно и също: вампир. (Ще разпитам графа за тези суеверия.)

Когато потеглихме, насъбралото се множество започна да прави кръстни знаци, като в същото време някои насочваха „рога“ с показалец и малък пръст към мен. След известни затруднения успях да накарам един от спътниците си да ми обясни какво е значението на този жест; отначало той се опъваше, но сетне ми каза, че е нещо като заклинание срещу лоши очи. Това никак не ми хареса, имайки предвид, че предприемам пътуване към непознато място, за да се срещна с непознат човек. Всички изглеждаха едновременно така любезни, нажалени и мили, че се трогнах.

Бързо забравих страховете си пред красотите на пейзажа, въпреки че може би ако разбирах езика или по-скоро езиците на моите спътници, нямаше да може да загърбя така лесно тези страхове. Пътувахме през целия ден, който се изниза бързо, и много скоро ни заобгръщаха първите сенки на нощта. Разминавахме се с чехи и словаци в живописни одежди и отбелязах, че повечето от тях страдат от базедова болест. Множество кръстове стърчаха по протежение на пътя и моите спътници се кръстеха, като минавахме край тях. Коларят бе подкарал конете бясно, ако и състоянието на друма да бе плачевно поради снежната виелица. Но понякога хълмовете бяха толкова стръмни, че колкото и да бяха налагани, животните теглеха бавно и мъчително. Изразих желание да сляза и да походя малко пеша, та дано ги пооблекча, както правим при такива случаи в Англия, но коларят не ми позволи.

— Не, не! — възкликна. — Не бива да ходите тук; вълците са твърде свирепи. — И сетне, малко шеговито, търсейки да предизвика одобрителни усмивки от страна на останалите, добави: — Така или иначе, може да си имате някои затруднения във връзка с това, преди да си легнете.

Единственото спиране, което той си позволи, бе, за да запали фенерите. Когато се стъмни, като че ли някакво възбуждение обхвана пътниците, които започнаха да му говорят един през друг, молейки го да увеличи скоростта. Коларят безмилостно зашиба конете, подканвайки ги в същото време със силни викове. По едно време сред тъма, та пред нас съзрях сивкав проблясък, като да имаше процеп сред хълмовете. Възбудата на пътниците нарасна; пътната кола продължаваше бесния си устрем, поклащайки се като лодка сред бурно море. Наложи се да се хвана здраво, търсейки опора, и имах чувството, че летим по пътя, кой то сега бе станал равен. Планините като че ли ни запритискаха от двете страни, накланяйки се върху нас, навлизахме в прохода Борго. Един след друг моите спътници започнаха да ми поднасят най-различни подаръци като придружаваха това ту с любезна дума, ту с благословия, а също и с онези предпазни движения, които бях видял пред странноприемницата в Бистриц: кръстния знак и предварването от „лошо око“. Докато напредвахме със същата скорост, коларят се наклони напред, а пътниците се надвесиха през прозорците от двете страни, тревожно взирайки се в тъмнината. Беше очевидно, че очакват да се случи нещо, но въпреки че заразпитвах, никой не пожела да ми даде и най-малкото обяснение. Това състояние на тревожна напрегнатост продължи известно време и накрая видяхме пред нас проходът да се разкрива откъм източната му страна. Сега аз също се бях надвесил навън, търсейки с поглед екипажът, който трябваше да ме откара при графа. Всеки миг очаквах да видя отблясъците на фенерите на колата, ала мракът беше пълен. Пътниците се изтегнаха отново на местата си с въздишки на облекчение, които прозвучаха като подигравка спрямо собственото ми разочарование. Бях се замислил вече какво да предприема, когато коларят погледна часовника си и каза на другите нещо, което едва успях да дочуя, толкова тихо го направи. Стори ми се, че разбрах нещо от рода на: „пристигнахме един час по-рано.“ След това се обърна към мен, възкликвайки на един немски, по-лош и от моя:

— Няма никакъв екипаж тук. Тъй като никой не ви чака, защо не продължите до Буковина и не се върнете обратно утре или вдругиден? Като че ли по-добре е вдругиден.

Докато изричаше това, конете започнаха да цвилят и да се дърпат така, че едвам успя да ги обуздае. Сред хор от възклицания и прекръствания от страна на спътниците ми до нас внезапно спря една карета, теглена от четири великолепни черни коне. Караше я висок човек с тъмна брада; лицето му оставаше скрито от голяма черна шапка. Успях само да видя блестящите му очи, които ми се сториха червеникави, когато се обърна, за да говори с нашия колар.

— Тази нощ пристигаш рано, приятелю.

Заеквайки, коларят отвърна:

— Господин англичанинът бързаше.

— Затова, предполагам, искаше той да продължи към Буковина. Не можеш ме излъга, друже; зная много, а и коне те ми са бързи.

Казвайки тези думи, се усмихна и светлината на фенера падна върху сурово очертани възчервени устни, иззад които проблясваха остри зъби с белотата на слонова кост. Един от спътниците ми прошушна на друг стих от Бюргеровата „Ленора“, гласящ:

Denn die Todten reiten schnell

(Защото бързо пътува смъртта)

Странният кочияш очевидно го чу, тъй като вдигна поглед и усмивката му стана по-широка. Тогава пътникът извърна лице настрани, едновременно насочвайки напред показалец и малък пръст и кръстейки се.

— Подай багажа на господина — нареди водачът на каретата.

Куфарите ми с изключителна бързина бяха натоварени на другото превозно средство, след което и аз слязох от това, с което бях пътувал. Кочияшът ми помогна да се кача на каретата със стоманена захватка; силата му трябва да бе изключителна. Тръсна поводите, без да каже нито дума и навлязохме в мрачините на прохода. Поглеждайки назад, успях да различа под зрака на фенерите туловищата на конете на пътната кола и очертанията на силуетите на надвесилите се от нея неотдавнашни мои спътници, правещи кръстни знаци. Сетне коларят шибна конете и те се отдалечиха по посока на Буковина. Докато се стопяваха сенките на нощта, усетих, че ме обгръща странен хлад и едно ужасно чувство на самота; в този момент върху раменете ми бе хвърлено едно наметало, а върху коленете — одеяло и водачът ми каза на превъзходен немски:

— Нощта е студена, майн хер, и моят господар, графът, ми нареди да се грижа за вас. Под седалката има бутилка сливовица, в случай, че ви се прииска да пийнете една глътка.

Нямах желание да пия, но бе някак си успокояващо да зная, че можех да го сторя, ако пожелая. Чувствах се странно, а и поизплашен. Помислих си, че ако в този миг ми се представеше друга алтернатива, щях да я предпочета, вместо да продължа това нощно пътуване към неизвестното. Каретата се движеше с равномерен ход и в права линия, докато не направи пълен завой и продължи по друг прав път. Стори ми се, че минаваме през едни и същи места; за да се уверя, взех като ориентир една издатина в скалата и по този начин открих, че предположението ми е вярно. Усещах изкушението да попитам водача при това положение, ако забавянето бе умишлено, то всяко възражение от моя страна щеше да бъде безсмислено. Все пак от време на време ме обхващаше любопитство да узная колко време се бе изминало. Така, че се реших да запаля клечка кибрит, за да погледна часовника си; оставаха няколко минути до полунощ. Това силно ме впечатли, понеже всеобщото суеверие, свързано с полунощ, като че ли бе задействувало и у мене под влияние на последните ми преживявания. Не ми оставаше нищо друго, освен да бъда в очакване, съпроводено от чувство на болезнена напрегнатост.

Тогава откъм нещо като едва различима далечна плевня се чу вълчи вой — протяжен и мъчителен стон, сякаш породен от страх. Един подир друг още вълци подеха същия звук, докато заедно с вятъра, който започна да духа в прохода, не заприижда от вси страни единогласен вопъл, идващ през нощното тъмнило от всевъобразими далнини. Воят оказваше сходно въздействие върху ми и върху конете; аз изпитвах желанието да сляза и да хукна, а те лудешки се мятаха настрани. На кочияша му се наложи да употреби цялата си огромна сила, за да ги обуздае донякъде. При все това слухът ми привикна към звука, а добичетата се успокоиха дотолкова, че той можа да слезе и да застане пред тях, за да ги гали и да им говори усмирително. След това зае отново седалката си и потеглихме с голяма скорост. Сега обаче, стигайки до другия край на прохода, внезапно завихме, за да поемем по един тесен път вдясно.

Край нас се извисяваха високи дървета, които на места сплитаха клони отгоре ни, образувайки нещо като тунел; зад тях огромни скали продължаваха да ни пазят от напора на вятъра. Воят на вълците ставаше все по-близък и близък, като че ли ни заобикаляха отвсякъде. Отново ме обзе страх, който и този път бе споделян от конете. А водачът ни най-малко не се смути. Въртеше глава, оглеждайки се наляво — надясно. Колкото до мен, аз нищо не успявах да видя в тъмнината.

Неочаквано съзрях от лявата ни страна слаб син пламък. Кочияшът също го забеляза; спря веднага конете, скочи на земята и изчезна в мрака. Не знаех какво да правя, още повече, че воят на вълците се приближаваше. Ала кочияшът се върна внезапно и без да каже нито дума, подкара отново каретата. Предполагам, че след това трябва да съм заспал, сънувайки тази перипетия, защото тя като че се повтаряше безспир, подобно на ужасен кошмар. Единия път пламъкът се появи толкова наблизо, че дори в обкръжаващата ни тъмнина можех да наблюдавам движенията на водача. Той се насочи бързо в тази посока и след като събра няколко камъка, направи с тях някакъв отличителен знак. По едно време стана жертва на странна оптическа илюзия, когато се изправи между мен и пламъка, не ми го затули, и аз продължих да виждам през него призрачния отблясък. Стреснах се, но това бе само за миг, тъй като приех, че се касае за заблуждение на очите вследствие усилията ми да се взирам в мрака. След това за известно време нямаше сини пламъци и напредвахме бързо, придружени от вездесъщия вой на вълците, като че ли те ни следваха в движещ се кръг.

Накрая дойде един момент, в който кочияшът се отдалечи повече от обичайното от пътя и по време на отсъствието му конете започнаха да треперят и да цвилят ужасени. Не разбрах причината за това, още повече, че вълчият вой бе напълно секнал. Обаче много скоро под светлина на луната, която изплува измежду черните облаци. Видях, че каретата е обкръжена от глутница вълци; различих ясно белите им зъби, увисналите им езици, яките им дълги крака и възгрубата им козина. Сред злокобната тишина те изглеждаха сто пъти по-страховити, отколкото когато виеха. Бях вцепенен от страх; само щом лице в лице човек се сблъска с подобни ужаси, си дава сметка за реалните измерения на усещанията, пораждани от тях.

Ала изведнъж всички вълци завиха едновременно, сякаш луната упражни особено въздействие върху природата им. Конете пощръкляха, но живият пръстен на ужаса бе сключен отвсякъде. От своя страна аз започнах с викове да зова кочияша, като в същото време отчаяно заудрях по страните на каретата с надеждата, че шумът ще ги поразпръсне и по този начин човекът ще бъде улеснен в завръщането си. Не зная как го направи, но той се появи веднага до колата, издигайки повелителен глас. Докато вдигаше дългите си ръце, сякаш отмествайки невидима преграда вълците заотстъпваха. После един облак забули луната и отново потънахме в мрак.

Когато зрението ми се пригоди, видях, че кочияшът вече се катери по капрата, а вълците са изчезнали. Всичко беше толкова странно, че се страхувах да говоря или мърдам. Пътуването ни продължи по нагорнище, макар и понякога пътят ни да се спускаше за кратко време. Внезапно се дадох сметка, че кочияшът вкарва конете в двора на голям стар замък, от чиито високи и тъмни прозорци не излизаше никакъв светлинен лъч и чиито полусрутени зидове се очертаваха на фона на осветеното от луната небе.