Брам Стокър
Дракула (2)

Глава втора

Дневникът на Джонатан Харкър (продължение)

5 май. Трябва да съм бил заспал, защото иначе щях да забележа, че се приближаваме към едно толкова забележително място. Кочияшът спря каретата, скочи на земята и ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза; още веднъж ми направи впечатление изключителната му сила. След това той взе куфарите ми и ги остави до мен, който бях застанал до една голяма обкована врата. Аз останах там, а той скочи отново на капрата и потъна с каретата в една от сводестите и тъмни галерии.

Останах сам в тишината, без да зная какво да правя. Нямаше и следа от камбанка или чукче, а и не беше вероятно гласът ми да може да проникне през тези високи стени и черни прозорци. Безкрайно ми се стори времето, докато чаках, а ме връхлетяха и съмнения и опасения. На какво място и сред какви хора бях попаднал? В какво злокобно приключение се бях впуснал? Беше ли всичко това обичайно за живота на един адвокатски пълномощник, изпратен да даде отчет и разяснения на някакъв чужденец относно закупуването на имот в Лондон? Служител на адвокат! Мина няма да хареса тези думи. Аз също съм вече адвокат; получих правомощията си, преди да тръгна от Лондон след успешно издържан изпит. Започнах да се щипя и да си разтривам очите, за да проверя дали съм буден. Имах някаква надежда, че внезапно ще се събудя вкъщи и всичко това ще се окаже само един зловещ сън. Плътта ми реагира на проверката и трябваше да се примиря с факта, че действително се намирам в Карпатите. Оставаше ми само да призова търпението си и да чакам зазоряването.

Тъкмо бях стигнал до тези заключения, когато чух тежки стъпки да се приближават зад огромната врата и в ключалката един ключ изскърца мъчително, което говореше за продължителна неупотреба. Появи се висок възрастен мъж с избръснато лице, ако не се смятаха дългите му бели мустаци, облечен в черно от главата до петите, без никакъв цветен детайл по него. Държеше в ръка старинен сребърен светилник, чиито пламък се гънеше под течението, хвърляйки трептящи отблясъци по отворената врата. Старецът ме покани с любезен жест, казвайки в същото време на много добър английски, макар и със странна интонация:

— Добре дошъл в дома ми влезте свободно и по собствената си воля.

Не направи и стъпка към мен, а остана неподвижен, като че ли със самото движение на ръката си се бе превърнал в камък. Обаче в мига, в който прекрачих прага, неговата длан сграбчи моята със сила, която ме накара да отстъпя, още повече, че беше студена като лед. Още веднъж каза:

— Добре дошъл в дома ми. Влезте свободно, а когато си отидете в мир, оставете малко от щастието, което носите.

Без да зная защо, се запитах дали това не е същият човек, който ме докара дотук с каретата и чието лице така и не успях да видя. Затова и отроних въпроса:

— Вие ли сте граф Дракула?

— Същият, мистър Харкър, и се радвам да ви приема в дома си. Влезте; нощта е студена, а вие трябва да хапнете нещо и да отдъхнете.

Докато изричаше тези думи, сложи светилника върху една поставка на стената и се наведе да вземе багажа ми. Вкара го вътре, преди да успея да направя каквото и да е движение. Възразих, но той настоя:

— Не, господине, по никакъв начин. Вие сте мой гост и тъй като часът е твърде напреднал и не разполагам с прислугата си, искам лично да се погрижа за вас.

Поведе ме по някакъв дълъг коридор и като стигнахме до края му, отвори една врата. За мое успокоение се озовах в една добре осветена стая, в която имаше приготвена за вечеря маса, а в камината пламтяха големи цепеници. Графът се спря, остави багажа на пода и затвори вратата. После прекоси помещението, за да стигне до друга врата, водеща към многоъгълна одая, осветена от един-единствен светилник и като че ли без всякакви прозорци. Минахме през нея, след което влязохме в друга вътрешна стая, при което пред погледа ми се разкри картина на истински уют. Това беше явен признак на гостоприемство — обширна и щедро осветена спалня, в която камината също беше разпалена, пръскайки задушевна топлина. Графът остави багажа ми и каза, преди да се оттегли:

— След толкова дълго пътуване имате нужда да се занимаете с тоалета си и да се освежите. Ще намерите всичко, което ви трябва за тази цел. Когато приключите минете в първата стая, където вечерята ще е готова.

Светлината, топлината и доброто посрещане разсеяха всичките ми съмнения и страхове. След като се посъвзех, си дадох сметка, че съм смъртно гладен. Поизмих се набързо и се върнах в трапезарията.

— Седнете и яжте на воля ме покани домакинът с учтиво движение на ръката. — Надявам се, че ще ме извините за това, че не ще се присъединя към вас, но вече съм вечерял.

Връчих му писмото, което мистър Хоукинс ми бе поверил. Графът го отвори и го прочете със съсредоточено изражение на лицето. Сетне ми го подаде с приветлива усмивка, за да го прочета и аз. Един пасаж в него ме изпълни с удоволствие:

„Съжалявам, че заболяването ми попречи да пътувам, но с удоволствие ви съобщавам, че ви изпращам твърде деен заместник, в когото имам пълно доверие. Това е един млад човек, пълен с енергия и способности, дискретен и мълчалив; познавам го добре, тъй като влезе в пълнолетие, бидейки на служба при мен. Ще бъде на ваше разположение по време на престоя си и ще вземе под внимание всички ваши инструкции по работата.“

След като приключих с вечерята, изпуших една пура, предложена ми от графа, който ми каза, че самият той не пушел. Сега имах възможността да го огледам по-спокойно и намерих лицето му за много странно. То бе с изключително изразени черти, увенчано от възтънък и висок нос със своеобразно издълбани ноздри; челото му бе голямо и изпъкнало, а косите — малко редки отстрани, но достатъчно гъсти по другите части на главата. Имаше гъсти, сключени вежди и уста, доколкото може да се види изпод мустаците, застинала в жестока усмивка и сподобена с остри и бели зъби. Последните се подаваха от устните, чиято червенина издаваше изненадваща жизненост за човек на тези години. Колкото до останалото, ушите му бяха безцветни и заострени в горната си част, брадичката — добре изразена, а страните — хлътнали. Общото впечатление бе това за необичайна посърналост.

Докато под светлината на огъня бях наблюдавал почиващите на коленете му длани, те ми се бяха сторили бели и изтънчени; сега, когато бяха по-близо до мен, си дадох сметка, че са сухи, широки, с въздебели пръсти, завършващи с много дълги нокти. В един момент графът се приближи до мен и ръцете му ме докоснаха; не можах да сдържа потръпването си. Може би се дължеше на гнилия му дъх, но усетих пристъп на повдигане, нещо, което въпреки че се опитах, не успях да скрия. Очевидно графът го забеляза, тъй като се отдръпна с лека усмивка, която разкри още повече дължината на зъбите му и се завърна на мястото си до огнището. Дълго Време запазихме мълчание; погледнах към прозореца и видях да се процеждат първите проблясъци на зората. Странно спокойствие се бе спуснало над всичко, ала като се вслушах, дочух воя на вълците в долината. Очите на графа припламнаха и той прошепна.

— Чуйте ги… децата на нощта. Какъв концерт ни дават!

Предполагам, че изразът на лицето ми го накара да добави:

— О, сър! Вие, обитателите на градовете, не можете да почувствате онова, което чувства ловецът.

После стана и добави:

— Но трябва да сте изморен. Спалнята ви е готова и можете да спите до колкото, часа си искате. Ще отсъствам до късния следобед. Така че лека нощ и приятни сънища.

С любезен поклон ми отвори вратата към осмоъгълното помещение и след като го пресякох, влязох в спалнята си.

Плувам в море от съмнения и догадки. Опасенията и мислите ми витаят около странни неща, които не смея да призная пред собствената си душа. Господ да ме пази, дори и да е само в името на тези, които ме обичат!

7 май. Спах до късно и след като се облякох, се отправих към стаята, където бях вечерял. Намерих масата сервирана, както и следната бележка:

„Ще отсъствам известно време. Не ме чакайте. Дракула.“

Закусих обилно, след което се огледах за звънец, с който да съобщя на прислугата, че съм приключил, но не открих такъв. В къщата са налице занемарености, които са странни, още повече като се имат предвид очевидните признаци на благосъстояние, които ме заобикалят. Сервизът е от злато и така красиво изработен, че трябва да струва цяло състояние.

Установих също, че в помещенията липсва каквото и да е огледало и се наложи да потърся из багажа си едно малко огледалце, за да мога да се избръсна и среша. Направи ми впечатление, че до този момент не видях никакъв прислужник, нито пък чух какъвто и да е шум из къщата и околностите, с изключение на воя на вълците. Не знаейки какво да правя и тъй като не се осмелих да огледам замъка без разрешението на графа, потърсих нещо за четене. Тъй че отворих другата врата в стаята и се озовах в нещо като библиотека. Опитах се да отворя и още една врата, която видях, но тя се оказа заключена.

С огромно удоволствие открих, че рафтовете са пълни с английски книги, а освен това и с подвързани течения на списания и вестници. Бях започнал да разлиствам книгите, когато вратата се отвори и влезе графът.

— Радвам се, че сте намерили пътя до тук — каза той. Тези книги ми бяха приятели дълги години и чрез тях заобичах Англия. Но съжалявам, че зная езика ви единствено посредством тях. Считате ли, приятелю, че го говоря както трябва?

— Разбира се, графе! Вие говорите английски по съвършен начин.

— Благодаря ви за ласкателните слова, но подозирам, че ми трябва още много. Давам си сметка, че когато бъда в Лондон, не ще има никой, който да не разбере, че съм чужденец. А това не ми допада. Тук съм владетел и всички ме познават; аз съм господарят. Но човек далеч от страната си е чужденец; хората не го познават и го пренебрегват. Бих искал там да съм като всички останали и никой, чувайки ме да говоря, да не казва: „Ха! Този е чужденец!“ Вие не сте дошъл при мен само като представител на приятеля ми Питър Хоукинс от Екситър, за да ме осведомите относно новопридобитото ми владение в Лондон. Надявам се, че ще останете за известно време, та да мога чрез разговори с вас да усвоя тънкостите на английското произношение; ще ви помоля също да поправяте всяка допусната от мен грешка в това отношение. Съжалявам, че днес липсвах толкова дълго, но вярвам, че ще простите на човек, който има толкова важни неща за уреждане.

Дадох му уверение, че може да разчита на добрата ми воля и го попитах, дали бих могъл да идвам винаги, когато си поискам, в стаята, където се намирахме. Графът отговори утвърдително, като добави обаче, че никога не бива да се опитвам да влизам в заключените стаи; извън това, движението ми из замъка било свободно.

— Намираме се в Трансилвания, а Трансилвания не е Англия — каза той. — Нашите обичаи не са вашите и ще се сблъскате с множество странни неща. Но сега ми разкажете за Лондон и за къщата, която сте ми закупили там.

След като се извиних за своето нехайство, отидох в стаята си, за да потърся в багажа документите. Докато ги подреждах, до мен достигна звън на съдини и когато се завърнах в трапезарията, видях, че масата е постлана, а свещникът — запален. Беше вече осветена и библиотеката, където намерих графа излегнат на един диван. Зададе ми серия въпроси за къщата и околностите и аз установих, че предварително се е осведомил за много неща, та знаеше повече и от мен. Когато му отбелязах това обстоятелство, той отвърна:

— Нима не трябваше да го направя, приятелю? Там ще живея сам и не ще разчитам на помощта на добрия Джонатан Харкър. Той ще се намира далече, вероятно работейки в Екситър с другия ми приятел Питър Хоукинс.

След като приключихме с деловите подробности, ме попита как съм намерил такова подходящо за него място. Обясних му, че се касае за огромна каменна сграда със старинен строеж, обградена от висок зид и занемарена от дълги години; че портите са от дъб, обкован с разядено от ръждата желязо; че домът се нарича „Карфакс“ и се намира в Пърфлийт.

— Радвам се, че всичко е толкова голямо и старо — изрече. — Аз също принадлежа към старинен род и да живея в нова къща ще бъде смъртоносно за мен. Вече не съм млад и след много години скръб по мъртъвци сърцето ми се затвори за радостта. Обичам сенките и самотата. А стените на замъка ми вече са полурухнали и вятърът започва да прониква вътре.

Тъжният му тон някак си не съответстваше на вида му, тъй като неговото грозно лице придаваше на усмивката му нещо лукаво-сатанинско.

После се оттегли с извинение, а аз заразглеждах книгите му. Едната се оказа атлас; като я взех, се отвори точно на картата на Англия, така, като че ли е била много пъти разглеждана. Забелязах, че бяха нанасяни знаци по някои местности в близост до Лондон, край източната му част, където се намираше новопридобитото обиталище на графа. Бяха набелязани също Екситър и Уитби по Йоркширското крайбрежие. Измина близо един час преди графът да дойде, и да ми извести, че вечерята е готова. И този път се извини, казвайки, че се е нахранил по-рано, докато е бил извън замъка. Седна на мястото, където бе седял и миналата нощ, и докато се хранех, се впусна в разговор с мен. След като вечерях, запалих една пура, а той неуморимо, час след час ме отрупваше с въпроси на най-различни теми. Не ми се спеше, но ми стана малко студено при първите проблясъци на зората. Чувайки кукуригането на петлите, граф Дракула се изправи.

— Ето че вече се разсъмна! Каква нелюбезност от моя страна да ви държа буден толкова часове наред! Трябва да направите разказите си за Англия по-малко интересни, та да не забравям, че времето лети.

И с учтив поклон напусна стаята.

8 май. Опасявам се, че съм единствената жива душа в замъка и това усещане почти не ми позволи да спя. След като се убедих, че борбата ми за сън не ще се увенчае с големи успехи, станах и окачих огледалото си на прозореца приготвяйки се да се обръсна. Внезапно усетих една длан да ляга на рамото ми и чух гласа на графа:

— Добър ден.

Подскочих, защото ме стресна фактът, че образът му не се отразява в огледалото, въпреки че то отразяваше цялото помещение зад гърба ми. При рязкото движение си порязах леко лицето, без да си дам веднага сметка за това.

След като поздравих на свой ред графа, се обърнах отново към огледалото, за да се уверя, че не греша. Сега нямаше съмнение! Отражението му в огледалото липсваше! Смътното чувство на тревога, обхващащо ме винаги при близостта на графа, изведнъж се засили. В същия миг, забелязвайки, че по брадата ми се стичат капки кръв, оставих бръснача и се обърнах, за да потърся нещо, с които да наложа порязаното място. Щом графът видя лицето ми, в очите му заблестя някакъв демоничен бяс и той протегна ръце като да ме хване за гърлото. Отстъпих и дланите му докоснаха верижката, на която висеше разпятието. Това имаше мигновено въздействие върху него: бесът му така внезапно се стопи, че бе трудно за вярване, че въобще е бил.

— Трябва да внимавате — изрече той. — Да внимавате с порязванията. В тази страна те са много по-опасни, отколкото си мислите.

След това взе огледалото, добавяйки:

— Този проклет предмет е виновен за всичко. Край с него!

Като каза това, го хвърли през прозореца, пръсвайки го на парченца о дворната настилка. След което се оттегли, без да каже нито дума повече.

Когато влязох в столовата, закуската бе приготвена, ала не намерих графа никъде. Закусвах сам, размишлявайки върху странния факт, че никога не го бях видял да яде или да пие. По всичко личи, че е твърде странна личност: След закуската реших да проуча малко замъка. Излязох към стълбите и попаднах на стая, гледаща на юг. Оттам се разкриваше великолепен изглед и се оказа, че замъкът се издига на самия край на ужасяваща пропаст. Камък, хвърлен от този прозорец, ще пада не по-малко от триста метра, без да срещне препятствие!

Ала настроението ми не позволява да се впускам в описание на красотите на пейзажа, защото като продължих да изследвам замъка, видях врати, врати и врати, всичките заключени и с катинари.

Замъкът е истински затвор и аз съм затворникът му!