Брам Стокър
Дракула (16)

Глава шестнадесета

Дневникът на доктор Сюърд (продължение)

Беше без малко полунощ, когато прекатерихме зида на гробището. Ван Хелсинг ни заведе до гробницата и отвори вратата; като видя колебанието ни, хлътна вътре пръв. Последвахме го. Той запали фенера, който носеше, и се обърна към мен:

— Ти вчера беше тук с мен. Кажи, беше ли тялото на Люси В ковчега?

— Беше — отвърнах.

— Чухте ли? — попита той останалите, докато вдигаше капака.

Всички едновременно надникнахме в ковчега. Той се оказа празен! В продължение на няколко минути никой не пророни дума. Накрая Куинси Морис беше този, който наруши царящото мълчание.

— Професоре, аз ви се осланям. Вашата дума е всичко, което искам. При нормални условия никога не бих ви задал въпрос като този, който ще ви задам сега, нито пък бих ви обидил с някакво съмнение, но тази мистерия отива отвъд понятия като „чест“ и „безчестие“. Вие ли отмъкнахте трупа?

— Кълна се във всичко свято за мен, че не съм го пипал.

В продължение Ван Хелсинг им разказа подробно за нашите похождения в гробището, включително и за перипетията с детето. След това обясни, че настоящата нощ, за разлика от предишната, ковчегът пустее, защото той е махнал чесъна и разпятието от вратата с цел да осигури доказателство. После ни помоли всички да изчакаме навън, за да сме видели и чули още по-странни неща. Излязохме оттам в индианска нишка. Последен вървеше Ван Хелсинг, който грижливо заключи след нас. Известно време в мълчание наблюдавахме заниманията, на които се отдаде. Първо той извади от чантата си нещо като възтънка вафла или бисквита, завита в бяла кърпа, а след това някаква белезникава маджунеста паста. След като раздроби на ситно „вафлата“, я замеси с пастата, разтегляйки така полученото в дълги ленти. Тях пък залепи в процепите между вратата и стената на гробницата. Учуден, го попитах какво прави, а Артър и Куинси също занадничаха, изпълнени с любопитство.

— Затварям гробницата, та да не може да влезе — обясни професорът.

— И ще успеете да го сторите с това, което слагате там? — продължих да питам.

— Тъй е.

— А какво всъщност слагате? — Този път въпросът изхождаше от Артър.

— Нафора. Донесох я от Амстердам. Имам индулгенция.

Този отговор като че ли стресна и най-скептичните измежду нас. Запазихме мълчание и при знака му да се изпокрием около гробницата, тутакси се подчинихме.

Чакането бе дълго. По едно време с тихо изсвирване професорът насочи вниманието ни към една бяла фигура, придвижваща се по алеята, носеща нещо тъмно, притиснато о гърдите й. Фигурата се спря и един лунен лъч освети тъмнокоса жена, наведена над русо детенце. След още малко до нас достигна тихичко изскимтяване, което малките деца понякога изпускат по време на сън. Тъкмо да се втурнем напред, Ван Хелсинг с жест ни възпря; Сърцето ми се бе смразило. Чух приглушеното възклицание на Артър; под лунната светлина той бе разпознал лицето на Люси Уестънрей. Да, това беше Люси. Но колко променена! Нежното изражение, което й бе присъщо, беше отстъпило място на гримаса на неумолима жестокост, а нейната чистота бе изместена от необуздано сладострастие. Ван Хелсинг тръгна напред, а ние го последвахме, така че застанахме в редица пред входа на гробницата. Професорът вдигна фенера и светлината му падна върху лицето на Люси, при което видяхме, че устните й са влажни от прясна кръв, стичаща се по брадата и савана й.

Когато Люси — наричам „това“ така, тъй като все пак беше с нейната физиономия — ни видя, отстъпи с крясък на гняв, като издебнато от ловци диво животно, и захвърли на земята детето, което дотогава бе притискала о себе си, ръмжейки върху му като куче над кокал. Детето нададе силен писък и заплака. При това й действие на хладнокръвна безжалостност чух как Артър изстена. В този момент тя тръгна към него с протегнати ръце и похотлива усмивка. Артър се дръпна назад, криейки лице в дланите си. Тя продължи да върви към него и с чувствен глас му каза:

— Ела, Артър. Остави ги другите и ела с мен. Прегръдката ми жадува за твоето тяло. Ела заедно да се отдадем на покой. Ела, любими, ела!

Имаше такава сатанинска лъст в начина, по който изрече това, че то отекна в нас, ако и да не ни бе предназначено. Колкото до Артър, той сякаш бе попаднал под някаква омая, откри лицето и разтвори широко ръце. Тя тъкмо направи движение да се втурне към него, когато Ван Хелсинг внезапно застана между тях, размахвайки малкото си златно разпятие. С разкривено от гняв лице, тя отстъпи назад и мина от другата страна на професора, като да искаше да влезе в гробницата.

Обаче, стигайки на една-две крачки от вратата, се закова на място, сякаш възпирана от някаква непреодолима невидима стена. С побеляло лице и очи, хвърлящи адски пламъци, тя продължи да стои между разпятието и светената преграда, каквато представляваше сега вратата. Струваше ни се, че се бе изминала цяла вечност, когато Ван Хелсинг се обърна към Артър:

— Кажи ми, приятелю, смяташ ли, че трябва да продължа начинанието си?

— Правете каквото смятате за нужно — тихо изрече Артър, като падна на колене и отново покри лицето си с длани. — Не може да има по-голям ужас от този.

След като професорът махна светите символи от процепите около вратата, видяхме с огромно удивление, как жената, притежаваща телесност не по-малко реална от нашата, преминава през една пролука, в която и острие на нож трудно би могло да бъде пъхнато. Изпитахме приятно чувство на облекчение, когато след това професорът постави отново лепкавите ленти на местата им. После той се обърна към нас с думите:

— Да си тръгваме, приятели. Утре ще продължим.

На връщане се прибрах с Артър и Куинси, като по пътя взаимно си повдигахме духа. Бяхме се погрижили детето да е на сигурно място. Почувствахме силна умора.

29 септември нощта. Отново малко преди дванадесет часа Артър, Куинси и аз отидохме аз вземем професора, за да се отправим заедно към гробището. Скоро всички се озовахме в гробницата. Артър потрепери целият, когато вдигнахме капака на ковчега и пред очите ни се разкри цялата неестествена красота на тялото, лежащо вътре.

— Това действително ли е тялото на Люси или е демон в нейния облик? — попита той Ван Хелсинг.

— И е, и не е нейното тяло. Но почакай малко и ще видиш…

След като с присъщите му отмерени движения изпразни цялото съдържание на чантата си, професорът се обърна към Артър.

— Преди да започнем, позволете ми да ви кажа нещо. Когато тези същества стигнат до това си състояние, те са обречени на безсмъртие. Не могат да умрат в истинския смисъл на думата, в течение на човешките поколения прибавят към своите редици нови и нови жертви и така се размножават по света. Ако вие, приятелю Артър, бяхте получили целувката на Люси непосредствено преди да умре или миналата нощ, когато насмалко да я приеме в обятията си, щяхте на свой ред след смъртта си да се превърнете в „носферату“, както ги наричат в Източна Европа, и да създадете и вие много от тези страховити създания, вдъхващи ни ужас. Деянията на злочестата млада жена пред нас бяха в самото си начало. Децата, на които тя посегна, все още могат да бъдат спасени, ако тя почива същински мъртва; раните по шиите им ще изчезнат и те ще се върнат към игрите си, без никога да узнаят какво им се е случило. И тогава душата на тази клетница ще бъде свободна. Затова, приятелю, благословена ще бъде ръката, нанесла и спасителния удар. Аз съм готов да го сторя, но нима измежду нас няма някой с повече права в това отношение?

Всички погледи се обърнаха към Артър и той разбра.

— Благодаря ви, приятелю, от все разбитото си сърце — прошепна Артър с изпръхнали устни. — Кажете ми какво трябва да направя и не ще се поколебая.

— Съберете цялата си смелост, млади човече, и всичко ще свърши бързо. Ще трябва да забиете в тялото й този подострен кол. Зная, че това е трудно поносимо изпитание, но след това ще почувствате облекчение. Само не се колебайте, като започнете. Мислете си за това, че сте заобиколен от приятели.

— Продължавайте — каза глухо Артър. — Уточнете подробно как да действам.

— Вземете кола в лявата си ръка, готов да бъде забит в сърцето, а чука — в дясната. После, когато ние започнем заупокойна молитва, удряйте в името Господне, за да се върне в нормалното си състояние обичаната от нас покойница и за да изчезне това полумъртво изчадие, което е тя сега.

Артър подходи с голямо хладнокръвие и видях, как колът започва да хлътва в бялата плът. След това той удари с все сила.

Нещото в ковчега се сгърчи и отвратителен и смразяващ кръвта писък излетя от полуотворената уста. Тялото диво се замята, острите зъби тъй прехапаха устните, че ги разкъсаха и долната част на лицето се покри с розова пяна. Ала Артър не спря нито за миг. Приличаше на въплъщение на Тор, докато силната му десница се вдигаше и падаше, забивайки все по-надълбоко кола, а наоколо му пръскаше кръв.

Най-накрая мятанията на тялото станаха вяли и то застина в неподвижност. Страшната работа бе свършена.

Чукът изпадна от ръцете на Артър, който залитна и ако не бяхме го подхванали, щеше да се свлече на земята. Едри капки пот се стичаха по лицето му и дишаше учестено. В продължение на няколко минутки се занимавахме да го накараме да дойде на себе си, така че никой не погледна към ковчега. А когато отправихме погледите си натам, голяма бе нашата изненада.

Там видяхме не онова гнъсно нещо, а Люси, такава, каквато я познавахме приживе — с лице, излъчващо несравнима нежност и чистота. Истина е, че по него бяха останали следи от страдание, но при все това всички усетихме, че покоят, спуснал се върху нея подобно на слънчев лъч, бе земен символ на мира, в който душата й оттук насетне щеше да се рее.

Ван Хелсинг се доближи до Артър и го хвана за рамото.

— А сега, приятелю, прощавате ли ми?

— Дали ви прощавам? — Артър взе дланта на стареца и я целуна. — Бог да Ви благослови за това, че върнахте душата на тази, която обичах, и че ме поставихте в мир със себе си.

— А сега вече можете да целунете мъртвите й устни, младежо, както тя, ако можеше, би пожелала да направите.

Артър се наведе, целуна я и после Куинси го изведе от гробницата. Професорът и аз отрязахме с трион стърчащата част на забития кол, сетне сторихме същото с главата на трупа и напълнихме устата и с чесън. След това се присъединихме към приятелите си, чакащи ни отвън. Ван Хелсинг предаде на Артър ключа от гробницата и ни каза:

— Свършихме голяма част от работата, но има още много за правене. Остава да намерим автора на тези злощастия и да го унищожим. Не крия от вас, че ще трябва да се сблъскаме с още опасности и болка. Ще ми помагате ли?

Един по един стиснахме ръката на професора и му обещахме да бъдем с него.

— Добре — каза той. — След два дни ще се съберем в седем вечерта, за да вечеряме заедно. Ще поканя още две личности, които вие не познавате. Тогава ще ви изложа плана си. Джон, сега ти ела с мен, защото искам да се посъветвам с теб за някои неща. Тази нощ ще замина за Амстердам, но ще се завърна още утре.