Брам Стокър
Дракула (12)

Глава дванадесета

Дневникът на доктор Сюърд

18 септември. Отидох в Хилингъм рано сутринта и изпитах силна тревога, когато установих, че никой не се отзовава на почукването ми по вратата. Тъкмо размишлявах върху евентуалния начин, по който да проникна в къщата, когато от една пътна кола слезе Ван Хелсинг и хукна към мен. Вече подозирайки, че пристигаме твърде късно, изобиколихме дома и влязохме в него изотзад, през прозореца на кухнята. В трапезарията се натъкнахме на четирите прислужнички, спящи на пода, и по силната миризма на лауданум се досетихме какво е станало. След като разменихме многозначителни погледи, продължихме към спалнята на Люси. Поспряхме се за един-два мига пред вратата. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Побледнели, с треперещи ръце отворихме и влязохме.

Как да опиша онова, което видяхме? На леглото лежаха две жени, Люси и майка й. Последната бе покрита с чаршаф, но вятърът, който нахлуваше през счупения прозорец, бе открил восъчнобелия й лик, застинал в изражение на ужас. До нея бе Люси със смъртнобледо лице, чиито черти бяха още по-изкривени от това на майка й. Чесновите цветчета се намираха върху гърдите на мисис Уестънрей, а на разголената шия на дъщеря й се виждаха познатите вече рани, само че сега много по-светли и разядени. Професорът мълчаливо се наведе над Люси и после извика:

— Още не е съвсем късно! Бързо, бързо! Донеси коняка!

Докато се опитваше да я свести, ме помоли аз пък да се заема с прислужничките. Бе необходимо да бъдат събудени, защото Люси се нуждаеше от потапяне в топла вода; клетничката бе почти толкова студена, колкото майка й. Трябваше да бъде загрята, преди да се предприеме каквото и да е друго.

Имах успех в начинанието си и много скоро три от жените бяха на крак. Те установиха, че огънят за парния котел не е изгаснал напълно, така че имаше топла вода. Банята, бе скоро готова и двамата с Ван Хелсинг потопихме Люси във водата. Докато й разтривахме крайниците, чухме да се чука на входната врата и една от прислужничките, след като ни подаде някои дрехи за Люси, отиде да отвори. Когато се върна, ни осведоми, че е пристигнал някакъв човек с послание от мистър Холмууд; Казах й да му предаде просто, че засега не е възможно да го приемем. След това, заети с наченатото, забравихме за него.

Никога преди не бях виждал професора да работи така, но и двамата знаехме, че това е решителна битка между живота и смъртта. В една от паузите тъй се и изразих. Със строго лице, Ван Хелсинг отвърна по следния неразбираем за мен начин:

— Ако се касаеше само за това, щях да спра до тук и да я оставя да почива в мир. Няма светлина на нейния хоризонт.

По-късно топлината започна да има въздействие и сърцето на Люси заби малко по-забележимо за стетоскопа, като и дробовете й се активизираха. Тогава я извадихме от водата и я увихме в топла кърпа, за да я изсушим. С поразведрено лице, Ван Хелсинг се обърна към мен и каза:

— Първата партия е наша. Шах на царя!

Отнесохме я в едно от помещенията, положихме я в кревата и сипахме малко коняк в устата й. Видях, че Ван Хелсинг завърза един копринен шал около шията на девойката, която продължаваше да е в несвяст и изглеждаше по-зле от всякога. Ван Хелсинг извика една от прислужничките и й нареди да остане до болната, без да я изпуска от погледа си, докато ние не се завърнем в стаята.

— Искам да направим един консулт, за да решим как би следвало да постъпим — изрече професорът, докато се отправяхме към столовата.

Влязохме в нея и грижливо затворихме вратата; всичко тънеше в полумрак, защото бяха спуснали завесите в знак на траур. Но все пак светлината беше достатъчна, за да проведем нашия разговор. Угрижеността на Ван Хелсинг бе отстъпила място на обърканост и бе видно, че нещо го измъчва. Поради това реших да го почакам да заговори, което и стори след известно време мълчание.

— Какво да направим? Към кого да се обърнем? — каза той с отчаяние. — Налага се извършването на още едно кръвопреливане, но и аз, и ти сме вече предостатъчно обезкървени. Не ми се иска да се обръщаме с подобна молба към прислужничките, ако и да са склонни да се подложат на това. Кого да помолим да предостави вените си?

— Аз не върша ли работа?

Гласът прозвуча откъм дивана в отсрещния ъгъл и изпълни сърцето ми с радост и облекчение, тъй като се касаеше ни повече, ни по-малко за Куинси Морис.

— Какво те доведе насам? — го попитах, докато си стискахме десниците.

— Арт е причината за моето посещение — отвърна той, подавайки ми една телеграма.

„Нямам вест от Сюърд вече три дни и съм ужасно обезпокоен. А не мога да замина. Баща ми е все така зле. Изпрати ми незабавно сведения за Люси. — Холмууд.“

— Така че май идвам навременно. Кажете ми какво трябва да направя.

Още веднъж извършихме неприятната процедура. Люси се намираше в шоково състояние, от което не можа да излезе както предишните пъти. Макар и сега да имаше достатъчно кръв във вените си, организмът й вече не реагираше адекватно.

Докато Куинси Морис си почиваше, се завърнах в стаята на пациентката, тъй като ми хрумна нещо. Когато тихо влязох там, заварих Ван Хелсинг с няколко листа хартия в ръка. Очевидно ги бе изчел и сега размишляваше, подпирайки чело с другата си длан. После на лицето му се изписа тъжно разбиране, като че ли беше разрешил някакво съмнение. Като ме забеляза, ми подаде листовете, казвайки ми само:

— Паднаха от пазвата на Люси, докато я носехме към банята.

Прочетох записките, сетне хвърлих поглед към професора и възкликнах:

— Боже мой! Какво означава това? Да не би да е луда?

— Не се тормози; забрави го засега. Ще разбереш, когато му дойде времето. Какво всъщност се канеше да ми кажеш?

Относно удостоверението за смърт на мисис Уестънрей. Ще бъде добре да го подготвим веднага, за да избегнем усложнения; аз лично ще отида да го регистрирам, а после — в погребалното бюро.

В хола се сблъсках с Куинси Морис, тръгнал да изпрати телеграма на Артър, за да му съобщи за смъртта на мисис Уестънрей, както и че Люси е зле, но върви към оправяне.

След като уредих всичко за погребението, се върнах и имах разговор с Куинси, който с тази цел и ме чакаше.

— От времето, когато бях в пампасите, не бях виждал живот да угасва толкова бързо. Там по онова време имах една кобила, към която бях много привързан и която през нощта, докато пасеше, бе изневиделица нападната от един от онези огромни прилепи, наричани вампири; не й остана достатъчно кръв, за до се държи на крака. Наложи се да я застрелям. Друг изход не видях… Джек, откога продължава всичко това?

— От около десетина дни.

— Десет дни! Тази клетница, обичана от всички нас, за това кратко време е приела във вените си кръвта на четирима здрави мъже. По принцип това би трябвало да бъде непосилно за тялото й. — Тук той доближи глава до моята и ме попита шепнешком:

— Как се обяснява постоянната липса на кръв?

— Това, драги приятелю, е неизвестното. Ван Хелсинг е бесен, а аз просто не зная какво да мисля.

Люси се събуди в късния следобед. Първото й движение бе да вдигне ръка към гръдта си и за моя изненада тя извади от пазвата листовете, които Ван Хелсинг ми бе дал да прочета. Значи междувременно ги бе върнал на мястото им. Нейният поглед обгърна стаята и като си даде сметка къде се намира, тя изглежда си спомни за смъртта на майка си и изпусна вик, покривайки лицето си със своите изтънели длани. Обаче все пак нашите утешителни думи, както и обещанието, че не ще я оставим сама нито за миг, в края на краищата я успокоиха. Към залез-слънце заспа и тогава стана нещо много странно. В спящо състояние тя извади записките си и ги скъса. Професорът измъкна от ръцете й парчетата хартия, но тя продължи движенията си, сякаш те все още се намираха у нея. Накрая раздалечи длани, като че ли ги разпиляваше. Ван Хелсинг повдигна вежди, но не каза нищо.

 

19 септември. Люси спеше на интервали и при всяко събуждане изглеждаше все по-немощна. Когато се разсъмна, на дневна светлина изпъкнаха още по-ясно следите на опустошението, сполетяло нейното тяло. Тя вече не можеше да обръща глава, а малкото храна, която поемаше, не изглеждаше да й понася. Докато спеше, видът й беше по-добър, а дишането — по-леко; в отворената й уста се виждаха избледнелите й и изсъхнали венци, което пък правеше зъбите й да изглеждат по-дълги и остри от обичайното. Като се събудеше, нейното изражение се променяше напълно и тогава заприличваше на себе си, въпреки мъртвешкия си облик. По следобедно време тя попита за Артър и му телеграфирахме. Куинси отиде да го посрещне на гарата.

Виждайки я в това състояние, Артър се развълнува, а ние запазихме мълчание. Все пак неговото присъствие я оживи; тя се посъвзе малко и те можаха да си поговорят. Артър извика на помощ цялото си самообладание, за да я поразсее и успокои.

Сега той и Ван Хелсинг са седнали до Люси. Опасявам се, че утринните часове ще сложат окончателен край на нашите безсънни нощи, защото шокът е бил твърде силен и бедното момиче не ще може да преодолее последиците му. Господ да е с нас!

 

Писмо от Мина Харкър до Люси Уестънрей

(останало неотворено от последната)

17 септември

Скъпа Люси,

Ще ми простиш закъснението, с което ти пиша, когато те поставя в течение на някои новини. Изпълнени с щастие, аз и Джонатан пристигнахме в Екситър, където ни очакваше мистър Хоукинс, който веднага ни откара до дома си. След вечеря той вдигна тост за нашето здраве и благополучие, като ни каза, че най-силното му желание е да останем да живеем с него, защото къщата му е голяма, а ние сме единствените му близки. Мистър Хоукинс познава и двама ни от деца; същата вечер, той ни съобщи, че в завещанието му фигурираме като неговите наследници. Би ми било приятно да ида до града и да те посетя, но толкова къщна работа лежи на плещите ми. Джонатан също е зает през целия ден, тъй като сега е сътрудник на мистър Хоукинс и последният иска да го въведе в курса на нещата около клиентите си.

Как е милата ти майка? Много искам да видя и нея също. Пиши ми за всичко, свързано с твоята сватба — кой ще извърши церемонията, какво ще облечеш, дали всичко ще стане при отворени врати или пък в тесен кръг. И Джонатан, и аз ти изпращаме уверенията си за най-искрени чувства.

Мина Харкър

Сведение от доктор Патрик Хенеси до доктор Джон Сюърд

20 септември

Драги сър,

Съобразно желанието ви, ви изпращам сведение за състоянието на всичко, което ми поверихте… Имам най-много за споделяне относно пациента Рънфилд. Той има още една криза, която можеше да има гибелни последствия, но за щастие това не стана. Този следобед пред нашия портал спря една талига, заемана от двама мъже, които започнаха да разпитват за празната къща, чиято градина граничи с нашата. Не бяха тукашни и не познаваха местността. Когато минаваха под прозореца на стаята на Рънфилд, той започна да ги ругае, използвайки за тази цел широк диапазон от словесни средства, като при това изпадна в бяс. Отидох веднага при него; за моя изненада той се бе вече напълно успокоил, макар и все пак да не пожела да говори за инцидента. Обаче половин час по-късно отново го обхвана ярост, счупи стъклото на прозореца и хукна из градината. Извиках на пазачите да ме последват и се втурнах след него, опасявайки се да не извърши някое злодеяние. И опасенията ми се потвърдиха. Насреща се зададе същата талига, вече натоварена с големи дървени сандъци. Двамината непознати бяха потни и уморени и преди да успея да догоня лудия, той свали единия от тях от талигата, повали го и започна да удря главата му о земята. Ако не бях успял да го отстраня овреме, щеше да убие човека. Другият мъж скочи от седалката и стовари дръжката на камшика върху тила му, но този удар въобще не подейства на Рънфилд, който се забори с нас, ̀ ни насам-натам, като да бяхме котенца. Когато пазачите смогнаха най-сетне да му навлекат усмирителната риза, той извика: „Ще имат да вземат! Не ще успеят да ме ограбят и убият инч по инч! Ще се боря за своя Господар и Повелител!?“ И продължи да бълва всякакви несвързани неща. С големи усилия успяхме да го върнем в приюта и да го затворим. След това се наложи да успокояваме гнева на двамата мъже, които бяха започнали да ме заплашват, и им дадох по един суверен. За всеки случай си, записах имената и адресите им. Единият се казва Джек Смолет, а другият — Томас Снелинг. Работят към транспортната компания „Харис и синове“.

Ще ви пиша отново при нужда и обещавам, че ще ви телеграфирам веднага, ако се случи нещо от значение.

Искрено ваш

Патрик Хенеси

Писмо от Мина Харкър до Люси Уестънрей

(останало неотворено от последната)

18 септември

Драга Люси.

Случи се ужасно нещастие: внезапно почина мистър Хоукинс. Някой може да си помисли, че това не би трябвало толкова да ни покъртва, ала ние бяхме започнали да го обичаме като баща. Аз не съм познавала ни майка, ни баща и неговата смърт бе тежък удар за мен. Джонатан е много потиснат. Причината е не само скръбта от тази смърт, а и мисълта, че ще трябва без помощ да се нагърби с ръководството на работата. Започнал е да се съмнява в себе си. Силният шок, който е изживял, е оставил следи в него. Тежко е да се признае, че силната му природа толкова се е разклатила, че е била засегната в самата си същина. Извини ме, драга, че помрачавам щастието ти с проблемите си, но тук няма пред кого да се облекча и всеки ден трябва пред Джонатан да се преструвам на сърцата и весела. Никак не ми се ходи в Лондон, но ще трябва да отидем вдругиден, защото в завещанието си мистър Хоукинс е вписал, че иска да бъде погребан там до баща си и тъй като няма живи роднини, Джонатан ще трябва да води погребението. Ще направя всичко възможно да изтичам да те видя, макар и за пет минути. Както винаги с обич.

Мина Харкър

Дневникът на доктор Сюърд

20 септември. Обезкуражен съм. Като че ли смъртта ни е обкръжила отвред. Първо майката на Люси, после бащата на Артър, а сега. Отмених Ван Хелсинг и Артър, който вече наследи титлата лорд Годалминг, в дежурството край болната. Люси лежеше неподвижна, а като огледах помещението, установих, че и в него както в предишната стая професорът е разпръснал чеснови цветчета. На шията на момичето пак имаше гирлянда от тях. Нейният лик вече впечатляваше с лошия си вид; отворената уста оголваше бледите венци, а зъбите изглеждаха по-дълги и остри от всякога. По силата на някакъв лъжлив светлинен ефект двата кучешки зъба бяха наглед по-изявени от останалите. Докато седях до леглото, ушите ми доловиха някакво пърхане пред прозореца и отидох да видя какво става. Под светлината на пълната луна различих един голям прилеп, който кръжеше и кръжеше, удряйки прозореца с криле. Когато се върнах на мястото си, забелязах, че Люси се е отместила и е махнала цветчетата от врата си. Сложих ги обратно на мястото им и продължих да я наблюдавам.

Когато се събуди, й дадох храна, както бе препоръчал Ван Хелсинг, но тя прие съвсем малко от нея и то неохотно. Това, което привлече вниманието ми бе, че по време на летаргията си, по време на която дишането и бе по-скоро хрип, тя отстраняваше от себе си чесъна; събудеше ли се обаче, го притискаше към шията си.

В шест часа сутринта Ван Хелсинг дойде да ме смени. Артър спеше и професорът реши да не му прекъсва съня. За да прегледа Люси, той махна цветчетата, както и копринената кърпа около врата й. Едва сторил това, отстъпи крачка назад, възкликвайки: „Mein Gott!“ Доближих се за да погледна и аз. Побиха ме тръпки. Раните на шията бяха напълно изчезнали.

— Умира — извести Ван Хелсинг. — Не й остава много. Ще има голяма разлика между това да умре будна или по време на сън. Събуди клетия момък, за да присъства на края й.

Изтръгнах Артър от съня му, опитах се да повдигна духа му и го помолих да се овладее, та да не бъдат тъжни последните мигове на Люси. Когато влязохме в стаята, видях, че Ван Хелсинг е положил усилия всичко да бъде както трябва. Дори бе сресал косите на умиращата и ги бе оправил върху възглавницата. Като чу стъпките ни, тя отвори очи и виждайки Артър, нежно прошепна:

— Артър! Любов моя, толкова се радвам, че дойде!

— Той се наведе, за да я целуне, ала Ван Хелсинг го възпря.

— Не! — прошепна той в ухото му. По-добре й хвани ръката. Това също ще я успокои.

Артър се подчини и коленичи до леглото. Малко по малко очите на Люси се затвориха и тя отново изпадна в летаргично състояние. По неусетен начин, постепенно у нея стана онази странна промяна, която бях забелязал през нощта; дишането и се превърна в хриптене, а устата й се отвори, за да изложи на показ едни бели и изсушени венци, при които зъбите изглеждаха свръхдълги и остри. В нещо като неосъзнато и трансово събуждане пак отвори очи, чиито поглед сега беше едновременно тъжен и пронизващ, и изрече с неприсъщ ней сластен глас:

— О, Артър, любов моя! Целуни ме!

Артър развълнувано се наведе над нея, но в този момент Ван Хелсинг, който също като мен се бе стреснал от звученето на гласа й, го хвана за врата с две ръце и с неподозирана у него сила го отхвърли едва ли не до средата на стаята.

— Не го прави никога! — изкрещя. — Недей, в името на спасението и на твоята, и на нейната душа!

Артър не знаеше какво да направи или каже, но в дадените обстоятелства реши да овладее гнева си.

Тутакси забелязахме, че сянка на ярост премина по лицето на Люси, и челюстите й се сключиха. След това затвори очи и задиша тежко. А малко по-късно вдигна клепачи, погледна мило, взе дланта на Ван Хелсинг и я поднесе към устните си.

— Верният ми приятел — прошепна тя с отпадащ глас и неизказана прочувственост. — Вие сте негов приятел. Пазете го; а аз вече въжделея за мир и покой.

— Заклевам се — тържествено каза професорът, коленичейки до нея и вдигайки ръка, както се прави при полагане на клетва. Сетне подкани Артър да се доближи със следните слова:

— Вземи й ръката, младежо, и я целуни по челото, но само веднъж.

Вместо с устни двамата влюбени си взеха сбогом с очи. Ван Хелсинг, който наблюдаваше сцената отблизо, хвана Артър подръка и го отдалечи. И тогава дишането на Люси секна.

— Всичко свърши — обяви Ван Хелсинг. Мъртва е.

Отведох Артър в хола, където той покри лицето си с длани и се разрида по начин, който разкъса сърцето ми. След това се върнах в стаята и забелязах, че смъртта бе възвърнала на Люси част от красотата й. Страните й се бяха загладили, а устните й вече не бяха така мъртвешки безцветни. Като че ли кръвта, вече ненужна за функционирането на сърцето, бе избила, за да смекчи суровостта на смъртта.

Застанах до Ван Хелсинг и възкликнах:

— Бедното момиче; най-после покой за нея. Страданията й приключиха.

— За съжаление не е така. Това е само началото — каза професорът с дълбок и тържествен глас.

Когато го попитах, какво иска да каже, той само поклати глава и отвърна:

— Още нищо не можем да направим. Почакай и ще видиш.