Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 96 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Брем Стоукър. Дракула

Редактор: Пламен Гулев

Художник: Вихрен Михайлов

Технически редактор: Олга Александрова

Коректор: Елена Ананиева

ИК „Гулев“, София

ИК „Петекс — Petex“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Дневникът на Мина Харкър

23 септември. Джонатан прекара една лоша нощ, но сега е по-добре. Доволна съм, че има много работа, тъй като по този начин отпъжда лошите мисли. Каза, че днес ще бъде навън през целия ден и не ще може да обядва вкъщи. А аз, след като свърших с домакинските си задължения, се заех да чета дневника, който той е писал в чужбина.

 

24 септември. Нощес нямах душевни сили да пиша. Колко ли ужасно е това, което се е случило на Джонатан по време на пътуването му! Бедният! Трябва да е изстрадал много, независимо дали всичко е истина или игра на въображението. Не зная какво да мисля. Дали е писал всичко това, след като е започнала мозъчната му треска, или е имал реални основания? Мисля, че никога не ще го узная, защото не се осмелявам да засегна с него тази тема… А човекът, когото той видя вчера? С каква увереност разпозна този ужасяващ граф, запътил се към Лондон… Може би ни предстоят още премеждия… Трябва да бъда подготвена. Още сега ще взема пишещата си машина и ще започна да преписвам дневника. По този начин ще бъде готов за прочит от други хора, ако един ден това стане наложително, без Джонатан да бъде обезпокояван.

 

Писмо от Ван Хелсинг до мисис Харкър
24 септември

Уважаема госпожо,

На мен ми бе отредена тъжната задача да ви съобщя за смъртта на мис Люси Уестънрей, а сега си позволявам дързостта да ви пиша отново. Лорд Годалминг ми позволи да прегледам писмата и книжата й, защото съм дълбоко загрижен за някои неща от жизнено значение. Така попаднах на някои нейни писма, от които зная, че сте били големи приятели и че сте я обичали много. Мисис Мина, в името на тази обич ви умолявам да ми помогнете. За доброто на други го искам, за да избегнем големи беди, много по-големи, отколкото можете да си представите. Бих ли могъл да ви видя? Имайте пълно доверие в мен. Приятел съм и на доктор Джон Сюърд, и на лорд Годалминг. Готов съм да тръгна за Екситър Веднага, щом получа съгласието ви. Посредством писмата ви до клетата Люси разбрах колко сте добра и колко сте страдала за съпруга си. А на него не му казвайте нищо, защото може да му навреди. Извинете ме за безпокойството.

Ван Хелсинг

Телеграма от мисис Харкър до Ван Хелсинг

25 септември. Елате днес с влака от десет и четвърт, ако успеете да го хванете. Очаквам ви.

Уилълмина Харкър

Дневникът на Мина Харкър

Колкото повече наближава часът на посещението на Ван Хелсинг толкова по-силно и неовладяно става вълнението ми. Не зная защо, но имам чувството, че тази среща ще хвърли известна светлина върху злокобните изживявания на Джонатан; освен това, тъй като професорът се е грижил за Люси по време на боледуването й, ще може да ми разкаже много неща за това. Това е несъмнено и причината за идването му; отнася се до Люси и нощните й разходки, а не до Джонатан Тогава никога не ще узная истината! Аз съм глупачка. Този плашещ дневник е завладял въображението ми и виждам всичко през неговата призма. Разбира се, че иска да ми говори за Люси. Вероятно старите й нощни навици са се били завърнали и това й е навредило. Потопена в собствените си грижи, бях забравила колко зле се чувстваше тя след кошмарната разходка до възвишението. Със сигурност му е разказала всичко за този случай и сега той желае да му дам повече подробности, за да може да направи своите заключения.

Джонатан излезе тази сутрин и ще отсъства цяло денонощие. За пръв път, откакто сме женени, се разделяме за толкова дълго време. Надявам се, че ще се пази и не ще му се случи нищо, което отново да го извади от релси. Не ще споменавам на професора за дневника на Джонатан, освен ако не ме попита.

 

По-късно. Дойде и си отиде. Разговорът с него беше много странен и главата ми още се върти. Струва ми се, че сънувам. Възможно ли е всичко това? Ако не бях прочела първо дневника на Джонатан, нямаше ни най-малко да приема подобна възможност.

А Ван Хелсинг пристигна към два и половина. Мери отиде да отвори вратата и обяви: „Доктор Ван Хелсинг“. Той влезе и приближавайки се към мен, попита:

— Мисис Харкър?

С кимване на глава потвърдих.

— Онази, която е носила моминското име Мина Мърей?

Потвърдих отново.

— Идвам да говоря именно с Мина Мърей — близката приятелка на Люси Уестънрей. Идвам да говоря за смъртта на Люси.

— Сър — отвърнах. — Не съществува по-добра препоръка за някого в моите очи, от тази да е бил близък с Люси Уестънрей и да й е помагал.

— Чрез нейните писма узнах, че сте били заедно в Уитби и намерих и един неин дневник… В него тя споменава за някои случили се по време на едно нощно излизане неща. Бихте ли имали добрината да ми разкажете онова, което си спомняте за случая?

— Мога да ви разкажа всичко, доктор Ван Хелсинг, тъй като тогава своевременно го записах.

Взех едно копие от дневника си, който, също бях преписала, и му го дадох.

— Моите благодарности — каза той. — Бих ли могъл да го прочета сега? Необходимо е, защото може би ще се наложи да ви задам някои въпроси по него.

— Разбира се — отвърнах. — Четете го, докато приготвям обяда; После ще можем да разговаряме на масата.

Оставих го вглъбен в четене, а като се върнах при него след известно време, го заварих да се разхожда из стаята с мрачно лице. Виждайки ме, се втурна към мен и хвана и двете ми ръце.

— Ох, мисис Мина! Как да обясня колко съм Ви задължен? Този дневник за мен е като слънчев лъч. Изтръгна ме от мрака, който ме обгръщаше, и ми отвори очите. Но сега не бихте могли да ме разберете. Така или иначе, знайте, че ако някога мога да съм ви в помощ, не се колебайте да се обърнете към мен. Ще бъде удоволствие за мен да ви помогна като приятел с целия си интелектуален и жизнен опит.

— Но докторе — възразих. — Прекалено ме ласкаете, а не ме познавате.

— Не ви познавам ли? Аз, който съм достатъчно стар и прекарах живота си в изучаване на мъжете и жените! Аз, който постоянно съм се занимавал с всичко, свързано с човешкия мозък! Освен това прочетох дневника ви — свестните жени разказват живота си така, че и ангелите да ги разберат. Вашият съпруг има благородна природа; и вие — също. Вие се доверявате и предразполагате към доверие. А доверието е несъвместимо с дребните натури. Впрочем съпругът ви оправи ли се напълно от болестта си?

Тук се разкри възможност да му говоря за Джонатан.

— Беше се почти възстановил, но много го разстрои смъртта на мистър Хоукинс.

— Да, зная. Четох последните ви писма.

— А когато в четвъртък отидохме до града, преживя нещо като шок.

— Шок, толкова скоро след мозъчна треска? Това не е добре. Какъв вид шок беше?

— Стори му се, че вижда една личност, която му напомня нещо страшно, нещо, което именно го е довело до онази мозъчна треска.

Стигайки до тук, страхът и отчаянието ме накараха истерично да падна на колене пред професора и сред поток от слова да го помоля да излекува съпруга ми. Ван Хелсинг ме помоли да стана и ме накара да седна до него.

— Доволен съм, че съм тук и че мога да ви бъда полезен. Страданието на мъжа ви влиза в периметъра на моите знания и опит. Обещавам ви, че ще направя всичко, което е по възможностите ми. А сега хапнете нещо; много сте бледа. След това ще ми разкажете всичко по-спокойно.

След като обядвахме, се върнахме в хола и той поде:

— А сега ви слушам.

— Доктор Ван Хелсинг, това, което ще ви разкажа, е толкова странно, че може би ще се присмеете и на мен, и на съпруга ми. От вчера съм разяждана от съмнения и ви моля да бъдете толерантен спрямо мен и да не ме смятате за глупачка, задето отделям внимание на невероятни неща.

— Ако знаехте, уважаема госпожо, колко невероятни са пък нещата, които ме доведоха тук, вие щяхте да се смеете на мен.

— Вашите думи смъкват товар от гърба ми. Ще ви дам един дневник, за да се запознаете с него. Всъщност това е мой препис на оригинала, който съпругът ми е писал по време на пътуването си в чужбина. Не желая да правя никакъв коментар. Това, което искам, е да го прочетете и да съдите сам. По-късно, когато се видим отново, ще ми кажете какво мислите.

— Уверявам ви, че още утре по някое време ще дойда да ви видя и вас и съпруга ви.

— Джонатан ще се върне към единадесет и половина, така че можете да дойдете да обядвате с нас.

И така приключи нашето виждане. Той си тръгна, а аз останах да мисля и да мисля…

 

Писмо от Ван Хелсинг до мисис Харкър
25 септември

Драга мисис Мина,

Прочетох чудесния дневник на съпруга ви. Можете да спите спокойно. Колкото и странен и страшен, толкова е и истинен. Залагам си живота за това. Всичко може да се окаже лошо за други, но не и за вас двамата. Който е способен да направи това, което е направил той, като се е катерил по онази стена, за да влезе в описаните стая и подземие, а и да го извърши втори път, не може да бъде трайно увреден от шок. Сърцето и мозъкът му са в превъзходно състояние. Твърдя го, без дори да съм го виждал него самия; така че можете да бъдете спокойна. Но имам да ви задавам много въпроси, касаещи други работи. Благословен да е мигът, в който отидох да ви видя, тъй като узнах много неща наведнъж, което много ме просветли и ми даде повод за размишления.

Искрено ваш Абрахам Ван Хелсинг

Писмо от мисис Харкър до Ван Хелсинг
25 септември

Уважаеми доктор Ван Хелсинг,

Благодаря ви за любезното ви писмо, което много ме облекчи. Но, да си кажем искрено, колко ужасни неща съществуват на този свят и колко плашеща е мисълта, че това Чудовище действително се намира в Лондон! Джонатан ми телеграфира, че ще пристигне тази вечер в десет часа. Така че ще можете ли да дойдете за закуска вместо за обяд, ако не е твърде рано за вас?

 

Вашата вярна и благородна приятелка

Мина Харкър

Дневникът на Джонатан Харкър

26 септември. Мислех, че никога не ще продължа да пиша този дневник, но дойде часът да го сторя. Нощес, като се завърнах у дома. Мина ми разказа за посещението на Ван Хелсинг и ме осведоми, че му е предала преписи на двата дневника вследствие на загрижеността си за мен. После ми показа писмото на доктора, в което той уверява, че всичко, което съм писал, е истина. Това твърдение ме прави нов човек, защото съмнението бе, което ме обезсърчаваше и деморализираше. Но сега, когато „зная“, не се страхувам нито от графа, нито от каквото и да било. В края на краищата той е успял да стигне до Лондон, след като го видях там. Учудвам се, че е чак толкова млад. Как е станало това? Мисля, че Ван Хелсинг е човекът, предопределен да го открие и да го преследва, ако графът е „онова“, за което си мислим, колкото и немислимо да е. Обсъждахме въпроса до късно. Сега Мина се облича, а аз ще отида до хотела да доведа професора.

 

По-късно. Виждайки ме, той се изненада. Когато влязох в стаята, в която се намираше, и му казах името си, ме хвана за рамото и ме обърна към светлината, за да разгледа лицето ми. След внимателен оглед възкликна:

— Но мисис Мина ми каза, че сте болен след силен шок.

— Бях болен — усмихнах се. — Но, вие, доктор Хелсинг, вече успяхте да ме излекувате.

— По какъв начин?

— Посредством писмото, което веднага изпратихте на Мина. Живеех в ужасни съмнения и бях стигнал дотам, че се съмнявах в сетивата и възприятията си.

— Научих много, откакто съм тук, приятелю, и за мен ще бъде удоволствие да ви правя компания на закуска. Позволете ми да ви кажа, че имате чудесна съпруга. Бързо започнах да ценя и двама ви. Дайте ми десницата си и нека бъдем приятели за цял живот.

Стиснахме си ръцете. Той излъчваше такава доброжелателност, че изпитах известно смущение. Сетне продължи със същия любезен тон:

— А сега мога ли да ви помоля да ми помогнете още малко? Нужно ми е да зная всичко, предхождащо вашето пътуване в Трансилвания. Може би занапред ще прибягна пак до вашето сътрудничество, но то ще бъде от друг род.

— Това, което предприемате, свързано ли е с графа?

— Да — потвърди той със строга тържественост.

— Тогава съм ваш тялом и духом. Ще ви дам документите и ще можете да се запознаете с тях на връщане, във влака!

След закуската го изпратих до гарата, където на раздяла той ми каза:

— Ще дойдете ли в града, когато ви извикам заедно с мисис Мина?

— Ще дойдем, когато пожелаете — уверих го.

Бях го снабдил със сутрешните вестници, а също и с вечерните от предишния ден и докато си разменяхме по някоя дума през прозореца на влака, чакайки да тръгне, професорът им хвърли бегъл поглед. Изведнъж като че ли видя нещо много интересно в един от тях — в „Уестминстърски вестник“ — и силно пребледня. Зачете се вглъбено в някакъв материал, повтаряйки мрачно „Mein gott! Mein gott!“ Толкова скоро! Толкова скоро! Забрави напълно за моето присъствие и чак когато влакът изсвири и тръгна, се надвеси от прозореца и махайки с ръка, извика:

— Ще ви пиша още тези дни!

Дневникът на доктор Сюърд

26 септември. Не изтече и седмица, откакто написах думата „’finis“, а ето че отново подхващам дневника си. До този следобед нямах причини да се връщам в мислите си към всичко случило се. Рънфилд се успокои достатъчно и напредва в колекционирането си на мухи. Получих писмо от Артър и със задоволство разбирам, че достойно понася мъката си. С него е Куинси Морис и му осигурява душевна под крепа. Колкото до мен самия, хвърлих се да работя с предишния си ентусиазъм. Обаче още с връщането си от Екситър, където прекара нощта, Ван Хелсинг нахълта при мен и тикна в ръцете ми снощния брой на „Уестминстърски вестник“.

— Какво мислиш за това? — попита, сочейки един от поместените материали.

След като го прочетох набързо, отвърнах:

— Напомня ми онова, което се случи с Люси.

— И как си го обясняваш? — продължи професорът.

— Май че съществува някаква обща първопричина. Онова, което е налетяло на тези деца, е същото, което я бе връхлетяло и нея.

— Това е истина, но косвено, не и пряко — отвърна той.

Тези му думи ме озадачиха.

— Какво имате предвид, професоре?

— Не си ли имал никакви подозрения, приятелю Джон, относно това от какво всъщност умря бедната Люси?

— От нервна прострация, съпроводена от голяма загуба на кръв.

— А по какъв начин губеше кръвта си?

— Не зная — смотолевих аз.

— Ти си интелигентен човек, разсъждаваш добре, а и смело, но все пак си в плен на предразсъдъци. Слагащ ограничения и на очите, и на ушите си, оставяш без внимание всичко, което е извън непосредственото ти битие. Сега ще те питам: вярваш ли в прераждането? А в материализацията? В съществуването на астрални тела? В предаването на мисли? В хипнотизма…?

— Да, що се отнася до последното — прекъснах го. — То нееднократно е било доказвано по убедителен начин.

— Тогава кажи ми на мен, който съм се посветил на изучаването на човешкия мозък, как може да приемаш хипнозата и да отхвърляш предаването на мисли? Животът винаги си е имал своите тайнства. Ако не е така, защо Матусалем е живял деветстотин години, а злочестата Люси умря, въпреки че имаше във вените си голяма част от кръвта на четирима мъже? Можеш ли да кажеш, че познаваш тайните на живота и смъртта? В състояние ли си да обясниш защо в някои части на света съществуват огромни прилепи, които се хранят тъкмо и единствено с кръв? А какво мислиш за…

— За бога, професоре! — възкликнах. — Нима се опитвате да ми кажете, че Люси е била хапана от някой от онези прилепи-вампири и че подобен екземпляр се намира в Лондон през настоящия деветнадесети век?

С ръка Ван Хелсинг направи знак да млъкна и каза:

— Винаги си имал доверие в мен и сега в името на това доверие те моля да повярваш в неща, които никога преди не би приел.

— Доколкото разбирам, професоре, опитвате се да ми кажете да не се включвам мисловно в предварително изградено убеждение, тъй като имаме пред себе си извънредно необичаен случай.

— Ненапразно си любимият ми ученик. Струва си човек да те учи. А сега, след като имаш готовност да възприемеш, си направил първата стъпка към проучването. Вярваш значи, че раничките върху шиите на децата са им били нанесени от същото като при Люси?

— Вярвам го — отговорих аз.

— В такъв случай грешиш — каза професорът с тържествен глас, ставайки. — Де да беше така. Но за нещастие е нещо много по-лошо.

— В името господне, професор Ван Хелсинг! — извиках. — Какво искате да кажете?

Тогава той с отчаян вид се отпусна на един стол, облакъти се на масата и покривайки лицето си с длани, отрони:

— Тези рани са дело на мис Люси.