Брам Стокър
Дракула (13)

Глава тринадесета

Дневникът на доктор Сюърд (продължение)

Погребението щеше да се състои на следващия ден, та Люси и майка й да могат да бъдат зарити заедно. След като служителите от погребалната служба приключиха работата си, стаята се бе превърнала в нещо като малък параклис. Ван Хелсинг ме помоли да потърся адреса на адвоката на покойната мисис Уестънрей и да му изпратя всичките й документи ведно с придружително писмо. Каза, че същевременно той самият щял да претършува и двете стаи, които последователно бе обитавала Люси, и да види дали в тях няма някакви записки, като тези, дето тя бе накъсала, намиращи се сега отново у него. Държеше в никакъв случаи те да не попаднат в други ръце.

Изпълних заръчаното ми, което не ми отне много време, тъй като документите на мисис Уестънрей се оказаха в ред. По едно време Ван Хелсинг влезе с думите:

— Мога ли да ти помогна с нещо, приятелю Джон?

— А вие намерихте ли това, което търсите? — го попитах в отговор аз.

— Всичко, което намерих, са няколко писма няколко бележки и един отскоро наченат дневник.

Преди да се отдадем на почивка, решихме да хвърлим един поглед на тленните останки. Професорът отметна покрова. И двамата се стреснахме пред разкрилата се под зрака на дългите восъчни свещи красота. Изминалите часове, вместо да задълбочат порухата, бяха възстановили живата хубост до такава степен, че ми бе трудно да повярвам, че имаме пред себе си труп.

Професорът гледаше по хладно сериозен начин. Той не се бе трогнал както аз и нямаше и следа от влага в очите му.

— Стой тук, докато се върна — каза той.

Не след дълго се върна, носейки чеснов цвят от сандъка в хола, и го разпръсна около леглото. После извади изпод дрехата си едно златно разпятие, постави го върху устата на мъртвата и я покри отново.

Като излязохме оттам, неочаквано Ван Хелсинг ме помоли на другия ден да му донеса един комплект инструменти за дисекция.

— Аутопсия ли ще правим? — попитах.

— И да, и не. Ще ти кажа, но си дръж езика зад зъбите, Джон. Искам да отрежа главата й и да ̀ изтръгна сърцето. Ха! Хирург си, а така се впечатляваш! Добре, но забравям, че я обичаше; затова аз ще оперирам, а ти няма нужда да участваш. Щеше да е добре да го сторя тази нощ, но ще го отложа заради Артър. Утре след погребението на баща му той ще пожелае да я види. След това, когато я сложат в ковчег и всичко за погребението на следния ден бъде готово, ние ще дойдем през нощта, ще разковем капака и ще извършим операцията. После ще поставим всичко на мястото му и никой нищо не ще разбере.

— Но защо без нужда да обезобразяваме клетото тяло?

— Имам своите основания за това, което искам да направя. Приятелю Джон, пред нас са странни и страшни дни. Трябва да бъдем абсолютно единни в нашите действия, за да изведем работата си до добър край. Имаш ли ми доверие?

Стиснах му ръката с обещанието, че така и ще бъде. Разделихме се, за да поспим малко, но аз трябва да съм спал дълго и дълбоко, защото когато Ван Хелсинг дойде в стаята ми, за да ме събуди, денят вече беше напреднал.

— Нямай повече грижа за инструментите за дисекция; тя не ще се състои.

— Защо? — попитах.

— Защото е твърде късно… Виж! — И ми показа малкото златно разпятие. — Откраднали са го през нощта.

— Как са го откраднали, след като е в ръцете ви? — учудих се аз.

— Взех го от този, който се бе осмелил да го открадне, без да си има представа от последствията на своето деяние. Има хора, които крадат и от живите, и от мъртвия. Сега трябва да чакаме.

Към обед дойде адвокатът. Той ни каза, че тъй като мисис Уестънрей е била в очакване на внезапната си смърт, предварително сложила в пълен ред делата си. С изключение на една собственост на бащата на Люси, която поради липса на преки наследници отиваше в ръцете на някакъв далечен роднина, всички притежания на мисис Уестънрей се оказаха приписани на Артър Холмууд, сега лорд Годалминг. Адвокатът сподели, че бил направил всичко възможно да я възпре от подобно завещание, изтъквайки й, че не е разумно и че може да навреди на интересите на дъщеря й. Обаче мисис Уестънрей упорствала да се изпълни волята й. Човекът приключи с думите, че при дадените обстоятелства е може би добре, че е станало именно така. Не се застоя твърде дълго и си тръгна, като каза, че ще намине пак, за да се види с лорд Годалминг.

Когато Артър дойде, видът му беше в крайна степен съкрушен. Знаех, че бе изпитвал голяма привързаност към баща си и че загубата му в такъв момент представляваше тежък удар за него. Придружих го до вратата на помещението, където лежеше Люси и се спрях пред прага, мислейки, че ще желае да остане насаме с нея. Обаче той ме хвана под ръка и ме вмъкна вътре, като ми каза с подрезгавял глас:

— Ти също я обичаше, драги ми; тя ми разказа всичко. Заемаше в нейното сърце място на най-добър приятел. Не зная как да ти се отблагодаря за всичко, което направи за нея. Още не мога да повярвам…

На това място той се разтърси в ридания, обгърна раменете ми с ръце положи глава на гърдите ми.

— Ох, Джек, Джек! Какво да правя? Целият ми живот се изпразни от съдържание и няма вече за кого да живея!

Направих всичко възможно, за да го утеша и заедно пристъпихме напред в импровизирания параклис. Господи! Колко хубава беше! Всеки изминал час усилваше красотата й и това ме изпилваше със страх и удивление. Колкото до Артър, той потрепери и като че ли някакво съмнение го обзе. След дълго мълчание прошепна:

— Джек, наистина ли е мъртва?

Убедих го, че за нещастие действително е така. Той коленичи до нея и след като дълго я съзерцава с поглед, изпълнен с любов, стана и се отдалечи. Напомних му, че това всъщност е сбогуването им. Тогава той се върна и целуна ръката и челото й. Докато излизаше от стаята, продължаваше да я гледа през рамо.

Оставих Артър в хола и отидох при Ван Хелсинг, за да го уведомя, че Артър вече си е взел последно сбогом с Люси. Тогава професорът отиде в кухнята, за да съобщи на служителите от погребалното бюро, че вече могат да извършат необходимото и да затворят накрая ковчега. Когато се върна, аз му казах за спонтанно изразеното от Артър съмнение дали тя е мъртва. Ван Хелсинг отвърна:

— Не съм изненадан. И аз самият в един момент се усъмних.

Вечеряхме заедно и забелязах, че Артър прави всичко по силите си, за да бъде атмосферата нормална. Ван Хелсинг се възползва от случая и му се извини за резкостта, с която го бе възпрял да се доближава до устните на Люси; след това го помоли за повече доверие за нейно добро, както и за своето собствено, докато дойде часът да узнае истината.

Артър се отзова на любезните слова на професора, като призна, че вероятно Люси е съумяла повече да оцени добротата му и го помоли за прошка, ако в даден момент е възникнало малко недоразумение. После професорът се изкашля два пъти, прочиствайки гърлото си, и каза:

— Мога ли да ви помоля за нещо, Артър?

— Разбира се.

— Знаехте ли, че мисис Уестънрей ви е определила като неин наследник?

— Не. Никога подобно нещо не ми бе хрумвало.

— Добре. След като всичко това ви принадлежи, моля за вашето позволение да изчета писмата и книжата на мис Люси. Вярвайте, не го искам от празно любопитство. Имам си причина и цел, която, сигурен съм, тя би одобрила. Те са всъщност у мен, защото не желаех чужди очи да ги виждат. Що се отнася до вас, засега и вие не бива да ги виждате, но обещавам да ви ги върна непокътнати, когато му дойде времето. Зная, че е малко мъчителна за вас тази му молба, но щом е за доброто на Люси, не бихте ли я удовлетворили?

— Правете каквото сметнете за добре, професоре — отговори Артър. — Не ще ви безпокоя с въпроси, докато не дойде споменатият от вас час.

Тази нощ спах на един диван в стаята на Артър. А Ван Хелсинг дори не си легна. През цялото време кръстосваше насам-натам като страж из къщата, отделяйки особено внимание на помещението, в което Люси лежеше в ковчега си, обсипан с чеснов цвят, чиито силен мирис се стелеше в нощната тъма, примесен с уханието на люляк и рози.

Дневникът на Мина Харкър

22 септември. Във влака за Екситър, докато Джонатан спи.

Като че ли бе вчера, откакто писах за последен път в този дневник, а колко неща се случиха междувременно! Сега съм омъжена за Джонатан, който вече ръководи свой бизнес и е богат. Понесохме голяма морална загуба със смъртта на мистър Хоукинс, а моят съпруг има нова криза, която вероятно не е без последствия за здравето му.

Погребението на мистър Хоукинс бе едновременно просто и тържествено. На него присъствахме само ние и неколцина прислужници. Когато приключи церемонията, взехме файтон и се върнахме в града. Джонатан настоя да се поразходим пеша и тръгнахме по Пикадили. Бях се загледала в едно много красиво момиче, седящо в открито ландо; изведнъж съпругът ми така силно стисна ръката ми, че ме заболя, и задъхано каза: „Боже мой!“ Живея в непрекъсната тревога за него, така че тутакси се обърнах, за да го попитам какво му е. Беше побледнял, а очите му сякаш бяха изскочили от ужаса и потреса, с които гледаше към един висок и слаб мъж, сподобен с орлов нос, с черни мустаци и волево изявена брадичка, който също наблюдаваше девойката. Погледът на този субект бе така ангажиран, че не забеляза нашето присъствие и затова можах да го разгледам на воля. Имаше жесток и чувствен вид, а големите му зъби, чиято белота се подчертаваше от неговите възчервени устни, се показваха от устата му като на животно. Попитах Джонатан защо се вълнува по този начин, а той ми отвърна като че ли знаех за какво става въпрос:

— Не виждаш ли кой е това?

— Не, скъпи, не го познавам. Кой е?

Неговият отговор дълбоко ме впечатли, тъй като бе изречен така, сякаш не бе предназначен за мен:

— Това е той самият!

Клетият ми съпруг беше много изплашен от нещо; мисля, че ако не се бе облегнал на мен, щеше да падне. От един магазин излезе човек с пакет, който той подаде на момичето и ландото потегли. Без да спира да я следи с поглед непознатият махна на един минаващ наблизо файтон, метна се вътре и тръгна в същата посока. Джонатан не откъсна очи от него докато не се изгуби от поглед, и изрече, като че ли говорейки на себе си:

— Мисля, че е графът, но напълно подмладен. Боже, ако е така! Ох, ако знаех, ох, ако знаех!

Видя ми се толкова отчаян, че не се реших да настоявам за разяснения. Отведох го от това място. Повървяхме малко и поседнахме да си отдъхнем в Грийн парк. Беше горещ ден, макар и есенен, и под сянката на дърветата бе приятно. Джонатан затвори очи и заспа с глава, положена на рамото ми. Останах неподвижна, за да не смущавам съня му. След около двадесетина минути се събуди и каза с весел тон:

— А виж ти, заспал съм!? Мина, да отидем някъде, за да пием по чашка чай.

Беше очевидно, че е забравил непознатия, така както през боледуването си бе забравил всичко, което този епизод му напомни. Не ми се нравят тези моменти на амнезия; ако продължат и занапред, ще увредят сериозно мозъка му. Не искам да му задавам въпроси, тъй като това вероятно ще бъде повече за зло, отколкото за добро, но считам, че е дошъл часът да узная какво всъщност му се е случило по време на неговото пътуване в чужбина. Ще се наложи да разпечатам и прочета дневника му. Прости ми Джонатан, ала ще го сторя в името на спасението ти.

По-късно. Нощ тъжна в пълния смисъл на думата. Къщата пустее от липсата на онова присъствие, което толкова обичахме и което ни стори толкова добрини. Джонатан е блед и отпаднал поради рецидиви на болестта си. А отгоре на всичко получих една телеграма от някой си Ван Хелсинг със следното съдържание: „С прискърбие ви съобщавам, че мисис Уестънрей почина преди пет дни и че Люси има същата съдба онзи ден. И двете бяха погребани днес.“

Колко болка се съдържа в тези пестеливи думи! Бедната Люси, Бедната мисис Уестънрей! Отишли са си завинаги и никога вече не ще ги видя. Жал ми е и за добрия Артър, който е претърпял непоправима загуба. Дано Бог ни помогне на всички, та да смогнем да издържим толкова злощастия!

Дневникът на доктор Сюърд

22 септември. Всичко приключи. Артър се завърна в Ринг, отвеждайки Куинси Морис със себе си. Ван Хелсинг сега си почива, преди да отпътува и той. Отива в Амстердам тази нощ, но след като се погрижи там за някои лични дела, ще се върне, за да остане известно време с мен.

След погребението не се отделихме от Артър, който често говореше за операцията, при която преляхме негова кръв във вените на Люси. Видях, че докато коментираше това, Ван Хелсинг ту побледняваше, ту се изчервяваше, защото Артър твърдеше, че от тогава му се струвало, че двамата наистина се били оженили и че тя е негова съпруга пред бога. Никой от нас не обели дума за другите кръвопреливания, нито пък ще го стори някога. Артър и Куинси се отправиха към гората, а аз и професорът към моето лечебно заведение. И сега всички сме разделени и самотни. Люси лежи в семейната им гробница сред едно самотно гробище далеч от оживения Лондон; там въздухът е чист, слънцето изгрява над Хемпстед Хийт и полски цветя цъфтят околовръст.

Така че мога да сложа край на този дневник и само бог знае дали някога ще започна друг. Ако това стане, то ще бъде, за да пиша за други хора и събития. А сега мога само тъжно да кажа „finis“.

„Уестминстърски вестник“, 25 септември

Мистерията на Хемпстед

От два-три дни насам околностите на Хемпстед изживяват ужасни моменти на изпитание: започнаха да изчезват малки деца. Това се случва обикновено към залез-слънце и в два от въпросните случаи децата бяха намерени чак на следващия ден сутринта. Тъй като се касае за деца в невръстна възраст, то те не са в състояние да разкажат случилото им се. Обаче обикновено твърдят, че са били с някаква „тайнствена лейди“, която ги канела да се разходят с нея.

Като оставим настрана множеството коментари и слухове, може и да става въпрос за нещо сериозно. Установен факт е, че всички дечица, изчезвали нощем, имат леки наранявания на гърлото. Раничките изглеждат като да са причинявани от плъх или неголямо куче. Макар че не са опасни, тези ранички показват, че животното, което ги нанася, си има свой последователен метод. Полицията получи заповед да бъде нащрек и то по-специално около Хемпстед Хийт, където изчезват децата по време на игрите си.

„Уестминстърски вестник“, 25 септември

Извънредно издание

Ужасът на Хемпстед

Още едно ранено дете

„Тайнствената лейди“

 

Току-що научихме, че друго дете, изгубено миналата нощ, е било намерено близо до Хемпстед Хийт под един шубрак на Шутер хил — малко посещавано място. На гърлото си имало познатите ранички и било в състояние на крайна отпадналост. То също, когато се съвзело малко, твърдяло, че е било отведено от „тайнствената лейди“.