Брам Стокър
Дракула (7)

Глава седма

Кореспондентска статия, публикувана в

„Дейлиграф“, 8 август

(залепена в дневника на Мина Мърей)

Уитби. Този град преживя една от най-внезапните и големи бури, които някога са били регистрирани и чиито последствия бяха едновременно странни и уникални. Времето беше задушно, нещо обичайно за месец август, и късният съботен следобед бе по-приятен от всякога. После задуха югоизточният вятър и бреговата охрана веднага предупреди за наближаваща буря. Малко по-късно вятърът затихна напълно и към полунощ царяха абсолютен покой, горещ въздух и онази смътна напрегнатост, която толкова въздейства на чувствителните натури. Малко светлини можеха да се видят в морето, тъй като дори и параходите, които обикновено плават близо до брега, се задържаха в открито море и се различаваха само няколко риболовни лодки. Единственият платноход, който се виждаше, бе една чуждестранна шхуна, придвижваща се на запад с разгърнати платна. Глупостта или невежеството на нейния екипаж бе обект на общите коментари, докато тя се виждаше, като в същото време й се правеха знаци да прибере платната си. Преди да се стъмни окончателно, въпросният кораб все така клатеше платна под напора на вятъра сред развълнуваното море.

Около 22 часа въздушният покой стана застрашително потискащ, а тишината — толкова дълбока, че лаят на едно куче в града се чуваше ясно отвсякъде. Малко след полунощ от морето долетя странен шум и бурята се развихри изневиделица. С бързина, която в онзи миг изглеждаше невероятна, а и сега си е все така необяснима, целият вид на природата като че бе обхванат от конвулсии. Вълните се надигаха с нарастваща ярост, докато за броени минути морето, което дотогава приличаше на огледало, се превърна в ръмжащо и всепоглъщащо чудовище. Скоро под светлините на фара, на известно разстояние от него, попадна шхуна с разгърнати платна, като че ли същата, която бе забелязана преди това. Вятърът бе променил посоката си към изток и онези, които наблюдаваха бурята, изпаднаха в смут, като видяха каква опасност застрашава съда. Както стояха нещата, беше невъзможно той да се добере до пристанището. Фарът съсредоточи светлините си на мястото, където се очакваше корабокрушението и хората гледаха със затаен дъх. Внезапно вятърът задуха на североизток и остатъкът от мъгла се разпръсна. Тогава, скачайки от вълна на вълна с главозамайваща бързина, странната шхуна с разпънати платна се втурна в пристанището. Светлината я следваше неотстъпно и любопитните потръпнаха, тъй като на руля имаше завързан труп, чиято обронена глава се поклащаше по ужасен начин ведно с кораба. На борда не се виждаше друга човешка фигура, обстоятелство, което изтръгна вик на удивление от устата на наблюдателите: оказваше се, че по чудо корабът е стигнал до пристанището, без да бъде управляван! И всичко се разви с по-голяма бързина от тази, с която пиша тези думи. Шхуната не се спря, а връхлетя върху пясъчно-чакълестия бряг под източната скала, известна като Тейт Хил.

Дежурният представител на бреговата охрана пръв се изкачи на борда. Аз, вашият кореспондент, също бях допуснат там, така че бях един от малцината, които видяха отблизо завързания о руля мъртвец. Гледка като тази не се наблюдава често. Ръцете на мъртвия моряк бяха вързани една връз друга за едната спица на руля. Под тях бе привързано и едно разпятие. Поривистите движения на платната трябва да бяха въртели руля така, че въжетата бяха протрили месото, оголвайки костта. Състоянието на нещата бе протоколирано и един лекар, хирургът Дж. М. Къфин, който пристигна малко след това, заяви след огледа си, че човекът трябва да е мъртъв от около два дни. В джоба на последния имаше една грижливо запушена бутилка, а в нея — руло хартия, което се оказа, че е добавка към корабния дневник.

Не е и нужно да се пояснява, че мъртвият кормчия бе свален с надлежната почит от кораба, където достойно беше стоял на пост до смъртта си, и бе пренесен в моргата, за да чака разследването. Внезапната буря вече отмина. Тълпата се разпръсна и небето започна да аленее над йоркширското поле. Ще изпратя навреме за следващия брой повече подробности около изоставения кораб, който успя да влезе в пристанището по толкова чудноват начин, и то в разгара на бурята.

9 август. Обстоятелствата около изоставения кораб се оказаха не по-малко учудващи от пристигането му. Изясни се, че е руски, че се нарича „Деметер“ и че идва от Варна. Палубата му почти изцяло е покрита с бял пясък, а товарът му е доста скромен: големи дървени сандъци, пълни с пръст. Този товар е предназначен за адвоката от Уитби мистър С. Ф. Билингтън, който тази сутрин се качи на борда и влезе в правдата си. Направи впечатление факта, че юридически всичко бе в ред и това предизвика всеобщи коментари.

По-късно. Благодарение любезността на един високопоставен чиновник ми бе позволено да видя корабния дневник. Тъй като няма причини да бъде държан в тайна, позволено ми е да възпроизведа текста, изпускайки някои излишни технически подробности. Така че, докато един чиновник от руското консулство ми диктува превода, аз пиша.

Дневникът на „Деметер“

Случиха се толкова странни неща, че водя най-точни бележки за всичко.

На 6 юли приключваме с товаренето на бял пясък и сандъци с пръст. По обед вдигаме платна. Прохладен източен вятър. Екипажът се състои от петима моряци, двама боцмани и аз (капитана).

На 11 юли призори влизаме в Босфора. Посещения на турските митничари. Всичко е наред. Продължаваме пътя си в 4 часа следобед.

На 12 юли пресичаме Дарданелите. Пак митничари, но всичко свършва бързо. Искат да напуснем по-скоро. Привечер сме в архипелага.

На 13 юли оставяме назад нос Матапан. Екипажът е недоволен от нещо. Като че ли са изплашени, но не говорят по въпроса.

На 14 юли безпокойството на хората нараства. Всичките са стабилни мъже, с които съм плавал и преди. Боцманът не може да разбере какво не е наред; казвали му, че има „нещо“ и се кръстели. Боцманът изгуби контрол над себе си с един от тях и го удари. Очаквах разправия, но всичко се размина.

На 16 юли сутринта боцманът докладва, че един човек от екипажа, Петровски, липсва. Не може да даде обяснение за това. Хората са по-обезпокоени от всякога. Казаха, че са очаквали това, като пак добавиха, че има „нещо“ на борда. Боцманът става много невъздържан с тях и се опасявам от бъдещи неприятности.

На 17 юли, вчера, един от хората на име Олгарен дойде в каютата ми, за да ми довери, че е видял на борда странна личност. Заяви, че по време на вахта се подслонил от дъжда зад рубката и тогава видял, че някакъв висок и слаб човек пресича палубата и изчезва. Проследил го внимателно, но като стигнал носа, там нямало никой, а люковете били затворени. Клетият моряк бе обладан от суеверен страх и се страхувам да не го предаде и на другарите си. За да избегне това, ще направя оглед на кораба от задната до предната част.

По-късно събрах екипажа и му обявих решението си. Първият боцман се ядоса; каза, че тези приумици са абсурдни и че ще деморализират още повече хората. Заповядах му да застане на руля, докато останалите и аз започнахме претърсването с фенери в ръце. Нито един ъгъл от кораба не остана непретърсен и тъй като единственият ни товар се състоеше само във въпросните дървени сандъци, нямаше никакво място, където един човек би могъл да се скрие. Хората се почувстваха по-спокойни, когато приключихме, и се върнаха към работата си с олекнали сърца. — Първият боцман се мръщеше, но не каза нищо повече.

22 юли. Последните три дни времето бе бурно и моряците се занимаваха с платната, така че нямаха време за страховете си. Боцманът си възвърна доброто настроение и всички са в добри отношения. Минаваме Гибралтар и пролива. Всичко е наред.

24 юли. Като че ли някакво странно проклятие тегне над този кораб. Вече загубихме един човек, а сега на влизане в Бискайския залив при силен насрещен вятър, ето че липсва още един, изчезнал по необясним начин. Паника е обхванала хората и те искат дублирана вахта, защото се страхуват да са сами. Боцманът е отново ядосан.

28 юли. Четири пъклени дни в нещо като въртоп и бурен вятър. Никой не спи; хората са изтощени. Не зная как ще държим вахта, тъй като никой от членовете на екипажа не е в състояние за това. Вторият боцман се самопредложи да бъде на руля и да дежури в същото време, та моряците да могат да си починат по някой друг час. Вятърът се укроти малко, но морето продължава да е страшно. Сега не го чувстваме толкова, защото корабът е по-стабилен.

29 юли. Друга трагедия. Имахме обикновено дежурство тази нощ, защото екипажът бе прекалено уморен за дублирана вахта. Когато се качил поредният дежурен тази сутрин, не намерил никого, освен рулевия. Чухме вик и се събрахме в кубрика. Претърсихме навсякъде, но не открихме липсващия. Сега сме без втори боцман и се разбрахме отсега насетне да ходим въоръжени и да бъдем нащрек спрямо всичко подозрително.

30 юли. Тази вечер се радвахме, че сме вече близо до Англия. Времето е хубаво и всички платна са разгънати. Бидейки, изтощен, спях дълбоко, когато боцманът ме събуди, за да ме уведоми, че липсват двамината от нощната вахта, а така също и кормчията. Сега оставаме той, аз и двамата моряци за цялата работа на кораба.

1 август. Два дни мъгла и никакъв плавателен съд по пътя ни. Бях лелеял надеждата, че в Ламанша ще можем да потърсим помощ. Поради липсата на хора не събрахме платната от страх, че после не ще можем да ги разгънем отново и се видяхме принудени да плаваме пред вятъра. Изглежда, че ни очаква ужасна съдба. Сега боцманът е най-съкрушен от всички.

2 август, полунощ. Само след няколко минути сън се събудих от един вик, който като че отекна пред вратата ми. Не виждайки нищо в гъстата мъгла, се втурнах към рубката, където се сблъсках с боцмана. Каза, че също чул вопъл и шум от тичащи нозе, но не намерил и следа от вахтения. Така че още един човек липсва. Господ да се смили над нас! Намираме се в Северно море и само Той може да ни Води през мъглата.

3 август. Към полунощ отидох да сменя човека на руля, но там не заварих никого. С вик призовах боцмана и мигове по-късно той се втурна на палубата с налудничав поглед и толкова възбуден, че се изплаших да не е обезумял. „Тук е“, рече задъхано, „сега зная. Нощес по време на вахтата си го видях — има човешки облик, висок и слаб с призрачно лице. Прокраднах се зад него и му забих ножа си, но той като че ли премина през въздух. Тук е и ще го търся в тези големи сандъци. Ще ги отворя един подир друг, а междувременно вие заемете място на кърмата.“

Чаках боцмана да се завърне успокоен. Чувах го да трополи и чука в трюма, а това бе добре за него. Изведнъж оттам се разнесе крясък, който смрази кръвта ми, и клетникът изскочи на палубата, сякаш изстрелян от огнестрелно оръжие. Видът му беше като на умопобъркан — с изскочили от орбитите си очи и изкривено от ужас лице. Изгледа с невиждащ поглед стелещата се наоколо мъгла и ужасът му отстъпи място на отчаяние. „Ще бъде по-добре да дойдете с мен, капитане, преди да е станало твърде късно“, извика той. „Тук е; разбрах тайната и единствено морето ще може да ме спаси от ноктите му!“ И преди да успея да изрека една дума или се опитам да го спра, се хвърли в морето. Сега мисля, че и аз зная тайната. Този луд е погубил хората един по един, за да ги последва след това. Бог да ми е на помощ! Какво обяснение ще дам за целия този ужас, когато се добера до пристанище? Когато се добера… А ще се добера ли?

4 август. Не посмях да напусна руля, така че прекарах край него цяла нощ и тогава именно „го“ видях. Господ да ми прости, но боцманът стори добре, та избра достойна смърт; никой не може да осъди добрия моряк, умрял в морските води. Ала аз съм капитан и не ми е позволено да изоставя кораба. Обаче не ще доставя удоволствие на това демонично същество; когато почувствувам, че ме напускат силите, затягайки възлите със зъби, ще привържа ръцете си към руля и ведно с тях ще привържа и онова, което той (то) не ще посмее да се докосне… Каквото и да стане насетне, ще съм спасил душата и честта си на капитан. Чувствам се отпаднал, а нощта отново наближава. Ако това нещо ме погледне пак в лицето, не ще имам време да действам… Ако стане корабокрушение, възможно е тези, които намерят тази бутилка, да разберат; ако ли пък не… добре, всички ще знаят, че съм следвал принципите си. Нека Бог, Пресветата Дева и всички светии помогнат на една клета и невежа душа, която се опитва да изпълни дълга си…

Естествено следствените органи още не са се произнесли. Липсват всякакви доказателства, така че не може да се знае дали този човек самият не е бил извършител на престъпленията. Местните хора поддържат, че капитанът е герой и че ще му устроят обществено погребение на възвишението. Утре с въпросното погребение ще се приключи с тази поредна „морска мистерия“.

Дневникът на Мина Мърей

10 август. Погребението на клетия капитан беше много трогателно. Заедно с Люси отрано заехме обичайното ни място, откъдето не ни убягна никаква подробност от ритуала. През цялото време Люси бе много неспокойна и съм склонна да мисля, че нейните нощни разходки вредят на здравето й, което винаги е било деликатно. Странно ми е, че самата тя не признава да има мотив за безпокойството й, макар че и може би не разбира какво става с нея. А и има едно обстоятелство, което поне отчасти би могло да оправдае душевното й състояние: тази сутрин на нашата пейка благият мистър Суейлс бил намерен мъртъв, със счупен врат. Според лекаря старчето паднало назад, вероятно изплашено от нещо, тъй като лицето му било застинало в такова изражение на ужас, че тези, които го видели, изтръпнали.

Мисля, че всичко, което се случи напоследък, ще се отрази зле на свръхчувствителната натура на Люси, затова ще направим една дълга разходка, та дано физическата умора не й позволи да предприеме пак нощните си излази.