Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

В кабинет №143

Асансьорът свали Юрий и неговите спътници няколко етажа по-долу. От площадката те минаха в кръглото фоайе, в което коридорите се събираха като радиуси. Няколко секунди Юрий постоя нерешително, преди да избере накъде да тръгне.

„Отскоро е тук или е разсеян“ — рече си старецът, като наблюдаваше скришом „професора“, както мислено го наричаше.

„Професорът“ надникна в един кабинет, в друг… И в първия, и във втория имаше хора. Юрий поведе спътниците си по-нататък. Старецът се учуди: „Нима не помни кабинета си?“ Но нищо не питаше, бе свикнал да вярва на лекарите.

Свободен се оказа чак петият кабинет по коридора. Юрий пусна вътре спътниците си, после влезе сам и затвори вратата. Взе от закачалката нечия престилка. Оказа се, че престилката е малка за него, и това не убягна от погледа на стареца.

— Отдавна ли боледува? — попита Юрий, като постави ръка върху главата на момиченцето.

— Отдавна, много отдавна, може да се каже, откакто се е родила — забърза старецът. — Не можехме да разберем защо заспива толкова трудно, защо плаче много и постоянно се оплаква от главоболие. А после започна да накуцва с десния крак… Половин година внучката ми лежа в центъра по генетика. Облъчваха я, изпи девет флакона ампа — нищо не помогна. Казват, че е необходима комбинирана операция. Но рискът е голям. Заинтересувах се от статистиката. Само двадесет и седем на сто от болните оздравяват напълно.

— Кой ви каза? — попита Юрий.

Ръката му внимателно галеше главата на момиченцето, пръстите му леко потрепваха, като опипваха косата и кожата.

Момиченцето мълчеше, омаяно от неговите докосвания. Очите му помътняха, ресниците се отпуснаха като крилца на уморена пеперуда.

— Да бяхте поискали картона й — каза старецът. — Там са нанесени всички резултати от анализите.

— Нямам нужда от тях — отсече Юрий. — Отговаряйте на въпросите ми.

— Моля, моля — с готовност рече смутеният старец. Раменете му се отпуснаха, той направи с глава такова движение, сякаш искаше да се поклони.

— Дядо ли сте й?

— Прадядо. Дядо й замина…

— Недейте разказва нищо. Отговаряйте с „да“ и „не“. Ясно ли е?

— Да.

— Като дете обичахте ли да рисувате?

— Не… не помня.

— А да се занимавате с музика?

— Не само като дете, но и…

— Нали ви помолих да отговаряте само с „да“ или „не“.

— Извинете…

— Трудно запомняхте числа?

— Да.

Напълно объркан, старецът не знаеше какво да мисли за въпросите на професора.

— Прадядо сте й по майчина линия?

— Да.

— Името на майка й започва с буквата о?

— Да.

— Баща й е геолог?

— Да.

„Откъде знае всичко това?“ — мислеше си старецът.

— Повечето членове на вашето семейство се занимават с хуманитарни науки?

— Да.

— А в семейството на баща й — с точни науки?

— Да.

— Момиченцето прилича повече на майка си?

— Да.

Юрий не оставяше стареца да си отдъхне.

— Вие сте художник?

— Да.

— Започнали сте да рисувате в юношеските години? Внезапно, по интуиция?

— Да.

— Склонност към кубическите форми?

— Да.

— Любимата ви геометрична фигура е разностранният триъгълник?

— Да.

— Обичали сте без взаимност?

Старецът имаше чувството, че го разсъбличат до голо. Дори закопча по-плътно дрехата си.

— Да, но…

— Без „но“. Чувствителен сте към промените в атмосферното налягане. Главоболие?

— Да.

— И тя ли?

— Както изглежда, да.

— Как мислите, успешно ли ще завърши експедицията „Океан–300“?

— Не съм мислил за това…

— Да или не?

— Ако експедицията е добре подготвена…

— Да или не?

— Да.

— А сега мълчете.

Юрий се наведе и погледна момиченцето в лицето, като продължаваше да опипва главата му.

— Ти имаш ли много приятелки? — попита той.

— Да, Оля, Лина, Тося… — започна да изброява момиченцето.

— И не обичаш бонбоните?

— Да — каза момиченцето, — не ги обичам.

— Но обичаш да играеш на топка?

— Много! Само че не бива дълго.

— Може.

— Разрешавате ли? Дядко, чуваш ли!

— Тя бързо се уморява…

— Сега питам само нея — каза Юрий с тон, който изключваше възраженията. — Самичка ли измисли да наричаш прадядо си дядко?

— А кой друг?

— А твоят дядко не ти ли помага да измисляш думи?

— Понякога, ако не е зает.

— Нали не искаш да ти причиня болка?

— Да, не искам! — извика момиченцето и в очите му се появиха сълзи.

— Извинете, професоре — обезпокоен каза старецът. — Не бива да я тревожите. Може да започне пристъп. В картона й пише, че…

— Не ме интересува картонът й — каза Юрий и изведнъж по лицето му като слънчево петно премина доволна усмивка. — Затова пък успях да разбера, че във вашето семейство по-често казват „да“, отколкото „не“ и че пристъпите й започват внезапно. Така ли е?

— Така е. — Старецът беше готов да потъне в земята, разпитът му се струваше мъчение.

Юрий рязко се обърна, отиде при пулта за управление на приборите. Набързо издърпа проводниците от гнездата им — ония, които водеха към апаратите за ултразвуков масаж, за йонофореза, кварца, към магнитните барабани — и започна да ги свързва по свой начин. После повика момиченцето и преди старецът да успее да възрази, сложи венеца от проводници върху детската главица.