Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Игор Росоховатски. Гост

София, 1981, „Народна младеж“, Издателство на ЦК на ДКМС

Библиотека „Фантастика“, №7

Повест. Преведе от руски Иван Жечев

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрации: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VII. Тематичен №23 9536222311/5617–42–81

Дадена за набор на 15.VII.1981 година. Подписана за печат на 25.IX.1981 година.

Излязла от печат на 25.X.1981 година. Поръчка №107. Формат 60×84/16.

Тираж 50150 броя. Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,66. УИК 12,75.

Цена на книжното тяло 1,40 лева. Цена 1,48 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Игор Росоховатский. Гость

Повесть

Москва, „Молодая гвардия“, 1979

История

  1. — Добавяне

Мъжът от хотелската стая

На Василий Фокин му вървеше със съседите по легло от хотелските стаи. Обикновено те бяха солидни търпеливи хора, пред които можеш да излееш изстрадалата си душа, а те ще се съгласяват с всичко и ще ти съчувстват. Понякога даже се случваха такива чудаци, които се решаваха да дават съвети. Затова дори когато му предлагаха самостоятелна стая, Василий винаги искаше стая с две легла.

Ето че и този път администраторката — млада жена със сребърна значка на тенис-клуба върху ревера на униформения жакет — каза на Василий:

— Добър съсед по легло ще имате в триста четиридесет и две. Вярно, стаята не струва, тясна е. Но затова пък от прозорците се вижда старата крепост. Красота…

— Добре — съгласи се Василий. — Обичам разговорите с интересен събеседник.

— Е, ще говорите предимно вие — усмихна се администраторката. — Той е мълчалив човек. Вече доста време е в хотела. Месец и нещо. Досега имаше трима съквартиранти. Всички го хвалеха… Изслушва всекиго с такова внимание, че просто да се просълзиш.

— Да не е глухоням? — усъмни се Василий.

Изключено — увери го бившата тенисистка. — Разговаряла съм с него. Дори ми поблагодари за хората, които му пращам. Как го каза? „Благодатен човешки материал…“ Да, точно така!

— Материал ли? — не разбра Василий.

— Така понякога казват учените хора — „човешки материал“…

— Да не е… писател? Ще вземе после тъй да ме изрисува, че сам няма да се позная!

— За това не се тревожете — побърза да го успокои администраторката. — Биолог е, струва ми се, физиолог, можем веднага да видим точно…

— Биолог е добре — поокопити се Василий и си рече: „Ще пофилософстваме за живота, за болестите. Най-важното е да се наприказваш за цял месец напред. Къде другаде ще изпиташ такова удоволствие, ако не в командировка?“

Асансьорът го изкачи на третия етаж. Дежурната на етажа се оказа твърде любезна, изпрати го до самата стая. Василий вежливо почука. Зад вратата се чу глухо:

— Влезте.

Василий влезе в антрето и остави в гардероба обемистата си чанта.

От спалнята излезе съквартирантът. Той му се хареса от пръв поглед. Не прави впечатление с нищо, малко е по-висок от Василий, тъмната му коса е гладко вчесана от двете страни на безукорния път. Усмихва се любезно с белите си зъби. Очите му гледат внимателно, дружелюбно. На Василий дори му се стори, че вече някъде е виждал този човек, но не можеше да си спомни точно къде.

— Да се запознаем — предложи Василий, като подаде ръка, и по стар навик каза името си, града, от който идва, и професията си.

— Много ми е приятно — отвърна мъжът. — Аз се казвам Юрий.

Той явно се лъжеше, ако мислеше, че ще може да се отърве от Василий с толкова оскъдни биографични сведения.

— Разрешете да попитам откъде сте? — солидно попита Василий. — Струва ми се, от средните райони. От Курск например или от Калуга.

— От Орел — каза Юрий и чаровно се усмихна. — „Улучихте, макар и не точно в центъра“, както обича да казва героят от известния роман на Каюмов.

— А по каква работа сте тук, в кое учреждение? — продължаваше да разпитва Василий. — Ще е чудесно, ако сте в Обединения медицински център!

— Защо „чудесно“?

— Защото съм командирован там за ремонт на апаратурата. Неотдавна нашият завод започна да произвежда нова медицинска техника. Съвсем нова…

Той загадъчно намигна и помълча няколко секунди с надеждата да чуе въпроси. Като почака напразно, добави:

— И вестниците още не са съобщавали за нея… — След още секунда:

— Всички ме разпитват за това, а аз не казвам нито дума…

Най-после Василий реши, че вече е проявил достатъчно сдържаност, и изтърси:

— Ама на вас ще разкажа, искате ли? Симпатичен сте ми.

Петнадесет минути по-късно мъжът от хотелската стая знаеше не само името на съвсем новата медицинска апаратура, но и кратките й характеристики. Щеше да чуе още много различни сведения, ако не се бе сетил навреме да съобщи на Василий, че засега не смята да излиза, така че Василий може първо да се измие.

Василий изпълни съвета му по свой начин: застана под душа и продължаваше да разказва, като напрягаше глас, за да заглуши шума на водата.

Излезе от банята освежен и доволен, защото не бе губил напразно времето си, а беше посветил новия си познайник в своите производствени и семейни отношения. След такова доверие, разбира се, можеше да премине и на „ти“.

— Знаеш ли, началникът ми Артьом Сидорович е невъзмутимо мъдър човек — с нов ентусиазъм заразказва той. — Ето какви указания ми дава. Най-важното е да не спориш с клиента. Например хирурзите се оплакват, че операционната маса трудно се върти, а ти ще отговориш: вярно, правилно сте забелязали, браво, цял живот ще сме ви благодарни за критичните забележки и ще се помъчим да отстраним дефектите; но веднага ще добавиш: затова пък апаратурата „сърце — бели дробове“ е чудесна, хем е много удобна за включване, хем работи без прекъсване. Ако възразят, че „сърце — бели дробове“ нарушава ритъма, ти пак недей възразява. Така е, така е, разбира се, че има недостатъци, но затова пък „бъбреците“ функционират по-добре от естествените…

— Е, да, и настроението на лекарите и болните изведнъж рязко се променя — съгласи се младият мъж.

Василий мигом вдигна глава, като очакваше да види насмешлива усмивка по лицето на Юрий. Усмивка нямаше. Лицето му оставаше внимателно и съсредоточено. Това малко пообърка Василий. За всеки случай той реши да влезе в тон с него:

— Болният е готов и да умре, стига само филтрите на изкуствените бъбреци да работят непрестанно.

Той очакваше да чуе поне смеха на Юрий, но в отговор прозвуча:

— А филтрите от многослоен синтезол ли са?

— Да — смутен отвърна Василий, като се учудваше, че Юрий знае характеристиката на филтрите с най-нова конструкция. — Но нима въпросът е там?

— Всичко зависи от това, как разбираме значението на науката за човечеството. Писателят Горки например е твърдял: „Хората не разполагат с по-мощна и победоносна сила от науката“. А в една от най-древните книги „Хитопадеша“ се казва: „Науката е отговор на много съмнения; тя е съзиране на скритото; тя е око за всичко…“

Веждите на Юрий се сключиха и образуваха плътна линия. В очите му просветваше дълбок размисъл.

„Гледай го ти! Истински артист!“ — с възхищение си помисли Василий и подзе:

— Правилно забеляза. И ето че заради тържеството на науката болните просто са готови на саможертва. Молят докторите: вземете мене за опит, нека науката има полза от болестта ми…

— Така ли? — каза Юрий с неподправено учудване. После хвърли бърз поглед към Василий, от който той се почувства неудобно, и добави: — Какво пък, тъкмо това трябваше да се очаква, хората се променят, проявяват се нови черти на характера. Не току-тъй е казано: „Човек — това звучи гордо!“

Сега на Василий не му беше до шеги, жегна го мисълта: „Луд! И тук съм насаме с него.“ Стана му горещо, ръцете му леко затрепериха… За щастие спомни си думите на администраторката, че съквартирантите на Юрий са останали доволни от него.

„А ако администраторката нарочно каза така? Ако е в съюз с лудия?… Не случайно Едита Хелиевна му повтаряше «Твоят език, зетко, работи срещу часовниковата стрелка, скъсява живота ти.» Сякаш четеше книга! С нея винаги е така. Каже ли нещо, непременно ще стане. Но какво да прави сега? Трябва да мисли бързо. И да не се издава, че подозира нещо лошо…“

Като се мъчеше гласът му да звучи по-спокойно, Василий реши да се съгласи:

— Хората дълго са били възпитавани да бъдат такива…

— И най-после са станали!

Веждите на Юрий подскочиха нагоре, всяка се пречупи по средата, почти под остър ъгъл. Сега изглеждаха залепени, като на клоун.

„Шегува се, прави номера“ — с облекчение си помисли Василий и каза:

— Чудесен си така.

— Как?

— Като се правиш на шут. Не може да се разбере сериозно ли говориш, или се шегуваш.

— Шутът тича пред краля, а шегата — пред истината.

— Майтапиш ли се?

— А ти как мислиш?

Отново нещо сви Василий под лъжичката от пронизващия поглед.

— Какво има да се мисли? Няма сериозно да приказваш всичко това…

— Няма — съгласи се Юрий и се усмихна.

Но усмивката му сега беше неестествена, сякаш току-що си бе спомнил за нея и припряно я бе извикал на лицето си, за да му придаде друг израз.

— Впрочем никой не знае що за шега в края на краищата всеки е стаил у себе си. Нали всъщност не знаеш какво си мислят болните, не си ги наблюдавал толкова често.

— Но и не толкова рядко! — надделя упоритостта на Василий. — Когато човек проверява апаратурата, току подслушва разговорите им с лекарите. А и сам като се разболее… Често ли си боледувал?

Василий неволно изтърва този въпрос, но той направи неочаквано впечатление на Юрий. Лицето му в миг се вкамени, стана лице на статуя, но очите нетърпимо заблестяха и сякаш се сляха в стоманена ивица.

— Мъча се да не боледувам — отвърна Юрий с тон, който изключваше по-нататъшните въпроси.

„Навярно събудих у него неприятни спомени — помисли си Василий. — Може би е сериозно болен и е дошъл в медицинския център да се лекува, а аз непредпазливо се изтървах…“ Той разбираше, че трябва да прехвърли разговора на друга тема, но вместо това каза:

— Ако боледуваш от нещо, много лесно мога да уредя да постъпиш на лечение в медицинския център. Веднага, без протакане…

— Съгласен! — извика Юрий. — Тъкмо имам нужда от хирург!

 

 

… В медицинския център автобусът ги остави пред многоетажните сгради на хирургическото отделение. На долните етажи се намираха различните административни помещения, на горните трапезариите, болничните стаи, операционните.

Болните току-що бяха закусили, излизаха на групи и разговаряха. Василий забеляза, че Юрий се вслушва в разговорите им и по лицето му се изписва недоумение. Дори издума, без да гледа Василий:

— Всички се занимават с болестите си.

Тонът му беше многозначителен, сякаш бе направил откритие. Това разсмя Василий и той се обади:

— Кой каквото го боли, за него си приказва.

— Ти ли измисли това?

— Чуден човек. Стара пословица.

— Какво значи стара? На колко години е?

Василий беше сигурен, че Юрий се шегува.

— На пет хиляди осемстотин четиридесет и една. Достатъчно ли е?

— Излиза, че за пет хиляди осемстотин четиридесет и една година хората никак не са се променили?

Василий не знаеше как да продължи разговора, но за всеки случай се поинтересува:

— А ти как смяташ, за какво трябва да приказват болните?

— Е, да речем, за изследването на земната атмосфера, за успехите на химията на полимерите… Особено за потоците лио.

— Никога не съм чувал за такива потоци — каза напълно обърканият Василий.

— Те са мое откритие! — гордо рече Юрий. — Образуват се при взаимодействието на човека и единното поле.

— В печата имало ли е вече нещо за тях?

— Не.

— Но как тогава болните могат да приказват за нещо, което не знаят?

— Нали искат да оздравеят…

В това време насреща им се зададоха две жени. Младата подкрепяше една старица. Лицето на старицата беше набраздено с дълбоки бръчки, очите й бяха хлътнали, мършавите тънки ръце неподвижно висяха край тялото. Младата жена крачеше до нея сякаш за контраст. Дръзки очи, в които искреше смях, трапчинки на горещите бузи, потрепващи пълни устни.

Василий едвам откъсна поглед от нея, още веднъж бегло погледна старицата и неволно си помисли: „Горкичката, не й остава още много да живее. А на времето и тя е била такава млада и красива… Трудно е дори да повярваш!“

Сякаш чул мислите му, Юрий каза:

— И двете са еднакво мъртви.

Студени тръпки полазиха по гърба на Василий, от устата му се изтръгна:

— Защо?

Но веднага се сепна и започна мислено да се ругае: „Не влизай в спор!“

— Празни съществования. — Думите паднаха тежко, като камъни. — Техният коефициент лио клони към нула.

Юрий не обръщаше внимание на Василий, напрегнато мислеше за нещо свое и се взираше в коридора. Внезапно извика с възторг:

— Ето че се задава жив, съвсем жив човек!

В креслото, управлявано от биотокове, по коридора се движеше паралитик. Към главата му бяха прикрепени многобройните проводници на манипулаторите на креслото.

Юрий пресрещна паралитика, подаде му ръка:

— Здравей!

— Здравей! — обади се високоговорителят на креслото и ръката-манипулатор внимателно се ръкува с Юрий.

— Ти можеш да оздравееш. Знаеш ли? — попита Юрий.

— Вярвам в това.

— Какво ти се иска най-много?

„Е, ясно е дори за лудия“ — помисли си Василий и чу отговора от високоговорителя:

— Да завърша започнатото изследване.

— В коя област?

— За произхода на живота.

— Теоретичен труд или експеримент с протоген? Коацервати, асиметрична синтеза?

„Откъде му е известно всичко това? — удиви се Василий. — Разбира и от медицинска апаратура, чел е и художествена литература… Истинска подвижна енциклопедия…“

— И едното, и другото, и третото — отвърна паралитикът на Юрий, като същевременно сякаш отговаряше на мислите на Василий.

— И ако го завършиш… — полувъпросително каза Юрий и направи пауза.

Чу се отговорът на паралитика:

— Ще стане известна още една възможност за зараждане на живота. Нищо повече. Но как да разберем коя от тях се е осъществила на Земята? Какво ли не бих дал за това…

Василий забеляза, че, както изглежда, тия хора се разбират почти без думи и паралитикът не се учудва от безцеремонността на въпросите.

— Не бих ли могъл да ти помогна? — попита Юрий.

— Опитай. Ела в моя институт след два месеца. Обещават дотогава да ме изпишат. — Ръката-манипулатор подаде визитна картичка.

Юрий внимателно я взе, още веднъж стисна пластмасовите пръсти-челюсти и пожела на болния:

— По-бързо да оздравяваш. Ще си бъдем полезни един на друг.

— Довиждане.

Бедната рошава глава на Василий пращеше от противоречиви мисли, които се блъскаха като билярдни топки. Той знаеше: за да се ориентира в тази бъркотия, най-напред трябва да научи за тайнствените потоци лио. А за тях можеше да му разкаже само един човек…

Юрий гледаше някъде покрай него и Василий отначало реши, че не е чул въпроса му. Ала се оказа, че просто обмисля отговора.

— Ако ти издам характеристиката на потоците, без подготовка пак нищо няма да разбереш и аз ще изглеждам идиот — разсъждаваше той на глас. — Ако ти кажа, че при взаимодействието с единното поле възникват импулси, които променят човека, че човек става не такъв, какъвто е бил по-рано, колкото и да си умен, няма да повярваш… Опитай като начало да отговориш на един съвсем прост въпрос: какви радости си изпитвал в живота?

— Да ги изброя, така ли? — обидено попита Василий. — Че то тъй ще отиде сума ти време… — Ала уплашен, че няма да го оставят да се доизкаже, започна да изброява: — Е, първо, като дете се увличах по футбола… И имах успехи!

— Ти и сега си в добра спортна форма — каза Юрий. — Охо! Млад си телом и духом.

— Второ, в мене се влюби чудесно момиче — бодро продължи Василий. — Получих награда от олимпиадата. И в службата съм имал доста награди… Изобщо напредвах бързо…

— А защо наричаш работата си служба?

Василий погледна Юрий и се запъна. Чак сега забеляза какви са очите му.

— Смешно ли ти е?

— Малко — отвърна Юрий. — Смея се на себе си. Знаеш ли какво си помислих сега? Навярно ако проверим паметта на много хора, ще се окаже, че е задръстена като кофа за боклук.

— И това е оценка на паметта? — предизвикателно попита Василий.

— По-скоро оценка на живота. — Юрий вече не се усмихваше. — Не разбирам защо не започна с други радости: хубави вещи, апартамент, собствена кола?

— Това също е необходимо за щастието — упорито тръсна глава Василий.

— Разказваше ми за тъща си… Би ли се съгласил да живееш като нея?

— Тя е глупачка и еснафка — злобно каза Василий. — Мравешко щастие — да примъкнеш повече неща в дупката си…

— Излиза, че не искаш мравешко щастие? — подкачи го Юрий. — Но нима всеки не иска да живее по формулата „не по-зле от другите“?

— Какво лошо има в това? — повиши глас Василий. — В края на краищата всички хора са равни!

— Равни са, успокой се, равни са. Това е било записано още в една древна декларация. И си напълно прав. Но съм чел в книгите, че един търси щастие в това, да се облича не по-зле от другия, а друг ще бъде щастлив, ако научи нещо, за което другите още не знаят. И при това рискува да загуби главата си. Как да ги сложим наравно? Или книгите лъжат?

— Не, не лъжат — мрачно потвърди Василий и ядно напомни: — Ти приказваше за потоците лио. Надявам се, че те, като обективно природно явление, са достъпни за всички?

— Страх ме е, че не са — отвърна Юрий и съжалително погледна Василий. — Нито на Земята, нито някъде другаде.

— Другаде ли? Къде точно?

Василий втренчено погледна Юрий и му се стори, че той се смути. Разбра, че е настанал неговият час за тържество. Гърбът и ръцете му настръхнаха.

„Изглежда, че вече знам какъв е — мислеше си той. — Този тип е пришълец от друга планета! Това обяснява много неща. Ето защо с такава готовност изслушва всички! Нужна му е информация за Земята, за човека. За какво му е тя? Защо не се представи официално, не се обърне към правителството? Ами ако събира информация, та неговите сънародници да могат безпрепятствено да ни поробят или да ни унищожат? Може би търсят планета, на която да се преселят…“

Страхотиите, почерпени от прочетените научнофантастични книги, още се въртяха в главата му, но Василий вече знаеше какъв е неговият дълг. Ще съпровожда пришълеца навсякъде като сянка. Ще се помъчи окончателно да се убеди в своите подозрения и ще спаси човечеството от поробване. Ще стане прославен жител на Земята и тогава някои ще съжаляват, че не са избрали него за мъж.

С бързи ситни крачки по коридора вървеше висок кокалест човек, потриваше ръце и сам си приказваше. Той често се озърташе, извърташе цялото си тяло и потрепваше. Като видя Юра и Василий, човекът умолително ги погледна и притисна пръст към устните си. Василий веднага разбра, че пред тях е пациент от психиатричното отделение, и помъкна събеседника си за ръкава. Юрий издърпа ръка и направи знак на болния да дойде.

— Внимателно, следят ме — зашепна болният, като се приближи плътно до тях.

Василий беше готов да побегне презглава по-далече от този непознат. Всички предишни опасения изведнъж нахлуха в главата му.

— Не се бой. Ще ги победим! — тържествено обеща Юрий на болния.

— Нима е възможно? — болният захласнат гледаше неочакваният си спасител.

— Разбира се — увери го Юрий. — Ще ги унищожим завинаги с помощта на най-новото оръжие — гамафонид.

— Те вече отдавна ме следят. Още от времето, когато Орион се премести към Южния кръст.

— Знам — твърдо отвърна Юрий.

— Летят с кораб, обикалят наоколо — продължаваше болният. — Искат да завладеят Земята. Само аз знам за тях. Те са се наговорили да ме унищожат.

По лицето му с безцветни изцъклени очи премина спазма.

— Чакайте тук!

Болният направи няколко припрени крачки и замря, като се взираше в тавана.

— Да се махаме — зашепна Василий на Юрий. — Нима не разбра, че е ненормален?

— А какво е норма? — високо попита Юрий. Болният се обърна, отново се приближи до Юрий и започна да разказва как за пръв път е забелязал, че го следят.

— Кога чуваш гласовете им? — Юрий беше напълно спокоен.

— Вечер, когато животните отиват на водопой — отвърна болният, без да се замисли.

— Кога чу гласовете им за пръв път?

— Всяка минута е мъчение — изпъшка болният.

— Знам, но колко минути са минали? — настояваше Юрий.

— Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет — бързо изрече ненормалният. — Втора година. Осемстотин двадесет и две хиляди двеста и четиридесет минути, петстотин седемдесет и едно денонощия. Още седемнадесет денонощия — и с мене е свършено.

— Пресметни колко минути прави това — заповяда Юрий.

— Двадесет и четири хиляди четиристотин и осемдесет — веднага отговори болният, като застана „мирно“.

— Извлечи корен квадратен от посоченото число.

Отговорът прозвуча незабавно:

— Сто петдесет и шест цяло и много хилядни. Да ги пресметна ли всички?

— После. Къде си се научил да смяташ толкова бързо?

— Никъде. — Болният промени позата си, сключи ръце на гърба.

— Но как го правиш? — Юра лекичко побутна с лакът Василий.

— Не знам. Ти питаш — аз отговарям. Ти си голям, силен. Добър си… Ще можеш ли да ги победиш?

— Разбира се. Нали ти обещах — уверено каза Юрий. Болният плахо се усмихна.

— Вярвам ти.

Някъде се отвори врата. Из коридора се разнесе аромат на бульон и задушено зеле.

— Върви в трапезарията, обядвай — каза Юрий. — Те никога вече няма да успеят да ти причинят зло.

Болният се изправи, изпъчи мършавите си гърди, козирува и забърза по коридора натам, откъдето се носеше ароматът на храна.

— Смята като машина — озадачено пошепна Василий, като гледаше подире му.

— У него са се развили и други качества, които не са характерни за нормален човек като тебе — каза Юрий без следа от присмех. — Той усеща потоците лио, но ги възприема изопачено, вижда късчета от друг свят, който съществува край нас и минава през нашия, но не умее да разшифрова видяното, страхува се от него. Появяват се халюцинации. Но ще се излекува от тях, ще му помогна да се излекува…

Юрий и Василий се качиха на горния етаж. Тук във витрините по стените очакваха своите стопани надуваеми гумени слонове, зайци и жирафи, а във фоайетата имаше малки масички и столчета. От болничната стая в коридора излязоха двама — благообразен старец и момиченце на около пет години с разплакано лице. Юрий бързо се приближи до момиченцето, погледна в уплашените му очи и каза:

— Тук дават мултипликационни филми за Гоша и зелето. — Момиченцето недоверчиво го погледна.

— На горния етаж, в киносалона — продължи Юрий. — Ще можеш да даваш съвети на Гоша как да се държи. Той ще ги изпълнява. Сама ще видиш.

— Може ли тъй? — попита момиченцето. Сълзите му в миг пресъхнаха и по бузите останаха две ивички. Лицето се оживи, на бузите се появиха трапчинки.

— Вие лекар ли сте? — обърна се старецът към Юрий и той утвърдително кимна.

— Тогава може би ще ни дадете някакъв съвет?

— Възможно е.

„Ама какво прави той, самозванецът?! — възмути се Василий. — Един неправилен съвет може да струва живота на детето. И за какво ли му е притрябвало? Иска да изучи човешкия организъм? Какво да правя? Как да осуетя плановете му?“

— Ще отидем ли в кабинета ви? — попита нищо неподозиращият старец.

— Елате.

Юрий помъкна стареца и внучката към асансьора. Слисан от станалото, Василий замръзна на мястото си. Когато се опомни и хукна след тях към асансьора, вратата се затвори пред него…