Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Юрий се връща

Дните се нижеха един след друг, а от Юрий нямаше никаква вест, Аля се умори да чака. Повтаряше си: „Сама си виновна, повярва в непостижимото. Той не можеше да остане с тебе, гъско такава. Човек, на когото нищо не му струва да излекува безнадеждно болен и чиито мисли са ти непонятни, не може да остане цял живот с тебе. С какво особено се отличаваш ти? Обикновена жена.“

Искаше й се да си наприказва много обидни думи, да свикне с тях, за да потуши нетърпимата мъчителна болка на очакването, да не тича презглава към вратата при всяко позвъняване.

В работата й стана съвсем трудно. Бяха свикнали да я смятат за изцелителка, в указанията и предписанията й вярваха вече не само болните, а и лекарите. Непосилна отговорност. Аля се крепеше с последни сили. Спомняше си думите на Юра и неволно му подражаваше. Най-странното беше, че й се удаваше. Тя с учудване забеляза, че през краткото си познанство с Юрий се е научила да му подражава и в мисленето. От обикновените факти възникваха неочаквани изводи и въпреки всичко се потвърждаваха на практика.

„Изглежда, че ме е научил да мисля като него. Нима не трябва да съм му благодарна само за това?“

Скоро се убеди, че не беше само подражание…

Веднъж се сблъска със случай на прогресивна мускулна дистрофия, миопатия. Едно време тази болест, която се предизвиква от нарушена обмяна на веществата в мускулите и се предава по наследство от поколение на поколение, се смяташе неизлечима. После се научиха да се борят с нея и дори понякога да възстановяват двигателните функции.

И ето че пред Аля е юноша, десетилетия по-късно поразен от болестта на дядо си. Бяха го лекували в столичните клиники, без да успеят да го излекуват. Анализите продължаваха да бъдат заплашителни, говореха, че след ремисията ще настъпи влошаване. Аля добре си представяше лицето му отново вяло и безводно, а очите — помръкнали. Много пъти препрочете историята на заболяването, запозна се с приложените методи на лечение и напразно се опитваше да измисли нещо ново.

В пълна изнемога тя дремеше у дома си в креслото пред телевизора. Предаваха ревю от Франция. Беше седнала в любимото кресло на Юра. Внезапно в съзнанието й се прокрадна познат глас: „Гледай екрана!“

В центъра на екрана сред танцуващите момичета се образува светло петно. Границите му започнаха бързо да се разширяват. После в петното се очертаха контурите на главния и гръбначния мозък. Ето че станаха по-ясни, оцветиха се в синьо, изпълниха се с цифри и формули. Някои от цифрите и формулите пулсираха, от тях се образуваха уравнения, появяваха се графики. Тя разбра, че й показват участъци от организма на болния и й подсказват методи за лечение.

— Ясно ли е? — попита същия глас.

— Ти ли си, Юра, — извика тя.

— Успокой се, бебче. Гледай екрана. Препаратът в организма на болния е преустроил работата на жлезите. А първичното заболяване отдавна е излекувано. Ще използваш прибора на Сидорякин, но ще свържеш вибратора ей така…

Екранът беше забулен в мъгла.

— Няма да запомня, Юра! — Аля размазваше сълзите по лицето си.

— Ще запомниш!

— Кога ще се върнеш? Не мога повече!

— Потърпи още малко. Скоро ще се видим.

Гласът изчезна, а петното на телевизионния екран остана още известно време. После избледня, очертанията се заличиха, скриха се зад танцуващите момичета…

Тя направи всичко, както й заръча той. Юношата започна бързо да оздравява. Още на втория ден след първия сеанс конвулсиите му престанаха.

А на четвъртия ден късно вечерта се върна Юра. Три позвънявания — две дълги и едно късо — вдигнаха Аля от леглото. Тя наметна халата си. Докато бързаше към вратата, й ставаше ту студено, ту горещо: струваше й се, че в жилището има твърде много мебели…

Дълго след това се страхуваше, че завръщането му й се е присънило.

— Защо мълчиш? — питаше Аля. — Все там ли си още, далече?

Тя повтаряше едни и същи въпроси. Той мълчеше, а в очите й напираха сълзи.

— Имаш ли семейство? Женен ли си? За кого мислиш?

— Ето значи как ставало… — едва чуто промълви той.

— Кое? Не ме измъчвай, говори… — Тя разтърси раменете му. — Какво има?

— Струва ми се, че съм се влюбил в тебе, бебче.

Някаква мощна вълна я грабна, издигна я на гребена си и я завъртя в лудешка радост.

— Наистина ли?

— Наистина. С мене става нещо странно. Не мога да се владея, да се наблюдавам отстрани.

— Не си длъжен да оставаш наблюдател. Това се случва на всеки човек. Така и трябва да бъде!

— На всеки човек… — повтори той.

Гласът му беше странен, толкова странен, че Аля го почувства дори в този миг. Усети, че с думата „човек“ е свързано нещо, за което е по-добре да не му напомня сега. От само себе си й дойдоха необходимите думи:

— Ти си първият истински човек, когото срещам — прошепна тя.

Отново и отново повтаряше едно и също, едни и същи думи, подсказани от чувството й. Те бяха сплав от нежност и страх, че може да загуби нещо, от детска безпомощност и майчинска прозорлива загриженост.

— Виж каква си била! — учуден шепнеше в отговор той. През нощта тя на няколко пъти се събуждаше и дълго го гледаше крадешком, през полупритворените си ресници. Той лежеше с отворени очи, без да се преструва, че спи.

— Ето значи как ставало… — едва чуто мълвяха устните му. В гласа му звучеше такава болка, че Аля не издържа:

— Довери ми се, мили. Разкажи ми всичко и ще ти олекне.

— Спи! — Юрий затвори очи. — Трябва сам да разбера всичко. Спи.

Нощем те скитаха по безлюдните улици. Листата на дърветата потрепваха от ветреца, в самите им крака се валяха купища сребърни монети, изковани от сноповете лунна светлина. В главата на Аля неспирно звънтяха думите: „Редом с щастието…“

Какво беше това: думи от песен или заглавие на книга?

Редом с щастието, редом с щастието…

Тя измисляше различни предлози, за да се притисне по-плътно до него: ту й ставаше студено, ту я дострашаваше, ту просто се „препъваше“…

Редом с щастието, редом с щастието… Тая фраза не я оставяше на мира, настройваше я ту мечтателно, ту лудешки. Редом с щастието…

„А защо редом? Това не ми подхожда. Просто с щастието. Аз съм щастлива. Щастлива съм!“ Тя тихо се засмя. Юрий я погали по рамото, зави й се свят…

— Имате ли цигари?

Една тъмна фигура се отлепи от стената на сградата. Иззад ъгъла излязоха още трима. Съвсем млади момчета, юноши.

Юрий се спря, все още с ръка върху рамото на Аля, с любопитство погледна момчето и попита:

— Родителите ти разрешават ли ти да пушиш?

— Тяхната работа е най-малко тридесет пъти на ден да казват „забранявам“. Правят си тренировки с нас, беззащитните.

— Магазините са затворени — жално каза второто момче, — а ужасно ни се пуши.

— Много сте млади, не бива да пушите — назидателно рече Юрий. — Пушенето е вредно. Никотинът, който се съдържа в десет цигари, може да убие кон.

Аля лекичко го побутна и направи гримаса: сиреч не се захващай с тях.

— Цял ден в училище ни пеят тая песен. А сега е нощ, учителите трябва да спят — измърмори момчето и се извърна към другарите си: — Тръгвайте, тук нищо няма да излезе!

— Чакайте! — спря ги Юра. — Наистина ли не знаете, че никотинът е вреден? Има специално решение на комисията на ЮНЕСКО.

Той пусна Аля и прегради пътя на момчетата, не им даваше да си тръгнат. Едното от тях се опита да го блъсне.

— Чичо, ама оставете ни на мира — примоли се третото момче.

— Юра, да се прибираме — каза Аля.

— Чакай — рече Юра. — Нима не мога да ги убедя, че е вредно за самите тях? Нима човекът в нищо не може да бъде убеден? Дори в нещо, от което зависи здравето му?

Лицето му беше непреклонно.

„Когато в него се пробуди експериментаторът, споровете са безполезни — помисли си Аля. — Експериментира с всички околни, изучава ни, сякаш самият той не е като нас.“

Юра за миг се разсея и момчетата хукнаха в различни посоки, за да се избавят от нравоученията.

Юра с два скока настигна едното, пъхна го като кукла под мишницата си и се втурна подир второто на уличното платно.

Разгорещени от спора, нито Аля, нито Юра, нито пък момчетата не можаха да чуят лекото бръмчене и не забелязаха, че в небето като ножици са се разперили лъчите на фарове.

Автомобилът изкачи стръмното нанагорнище и навлезе в уличката. По стените на сградите зашариха бързи сенки. Те ту се начупваха по зъберите на храсталака, ту ставаха огромни като великани.

— Юра! — предупредително извика Аля.

Той рязко обърна глава срещу връхлитащата кола. Ярко осветеното му лице се изкриви в ядна гримаса. Обзета от предчувствие за неминуема беда, Аля затвори очи. Чу се трясък на смачкан метал и пластмаса. После втори удар — по-тежък, по-глух…

Отхвърлена от ръката на Юрий, колата литна настрана, удари се в едно дърво и спря.

Когато Аля отвори очи, на няколко крачки от нея стоеше съвършено невредимият Юрий. На асфалта в краката му седеше примрялото от страх момче.

Шофьорът с мъка отвори смачканата врата и излезе. Отървал се с леки натъртвания, той беше сигурен, че сам е предпазил внезапно изскочилия на платното човек, и справедливо се нахвърли върху нарушителя.

— Добре, че успях да извъртя волана! — гордо заяви той и закрещя на Юрий: — А вие защо се разхождате по уличното платно? Тръгвайте с мене в милицията!

— Никъде няма да тръгна — каза Юрий, приближи се до Аля и я улови подръка с намерение по-бързо да я отведе, но шофьорът веднага го настигна.

— О, не, първо ще направим протокол в милицията! — развика се той. — Момчета, къде хукнахте? Помогнете ми да задържим нарушителя!

Зигзагообразно като зайци младите любители на никотина се разбягаха по дворовете.

Едрият шофьор увисна върху Юра с всичките си деветдесет килограма. Юра пусна Аля, леко свали от себе си шофьора, изправи го на крака и го тикна към колата. Кой знае защо, шофьорът се подчини и с клатушкане закрачи към смачкания автомобил.

Юра поведе Аля към къщи. По целия път се шегуваше, за да я накара да забрави произшествието, и трябва да кажем, че успя. Нещо повече, след това Аля изобщо не можеше да си спомни дали наистина е имало автомобилно произшествие, или просто така й се е сторило. Сякаш бе загубила паметта си след мозъчно сътресение.

 

 

През нощта Аля се събуди от чувство на силна тревога. Юра не беше до нея. Тя чу тихо шумолене в съседната стая. Вратата беше затворена, изпод нея струеше ивица светлина.

Аля стана от леглото и тихичко открехна вратата.

Юрий седеше на писалището до прозореца. Край него на един стол бе поставено отвореното му куфарче, от което се подаваха сиви листа. Целият под беше покрит със също такива листове.

Отначало на Аля й се стори, че са празни, но после забеляза, че са изписани с много ситни, буквално бисерни знаци и затова изглеждат сиви.

От време на време Юра напрегнато и неестествено обръщаше глава, понякога на сто и осемдесет градуса, хвърляше поглед върху някой лист, сякаш можеше да прочете нещо от такова разстояние, и пишеше. Лицето му беше бледно, измъчено. Изглеждаше, че е на края на силите си и всеки миг ще падне от изтощение.

Той откъсна поглед от поредния лист и вдигна глава. Лицето му се изкриви. То изразяваше много противоречиви чувства — и порив, и мъка от разочарованието, и безсилна надежда, и още нещо, което Аля не можеше да назове. Юра скръцна със зъби, чу се сподавен стон.

Аля отвори вратата.

— Внимавай да не стъпиш на листата! — предупреди я той.

— Боли ли те нещо? — Тя се спусна към него, прегърна го, притисна се с цялото си топло от леглото тяло.

Изразът на лицето му се променяше необичайно бавно, като при забавени снимки. Страдалческите бръчки се заглаждаха, краищата на устните учудено се повдигнаха:

— Да ме боли ли?

— Но тогава какво има? Какво те измъчва?

Тя погледна листата и видя, че не е сбъркала: бяха гъсто изписани с цифри.

— Какво правиш? Нощна гимнастика на ума ли?

— Почти. Опитвам се да изчисля масата и заряда на нашата Вселена.

— Само това ли?

Той не беше склонен да се шегува.

— Получава се твърде дълго уравнение.

— Дай го за решаване на изчислителна машина. Можеш да направиш това и нощем по радиоканала. Машината няма да се разсърди, на нея й е все едно.

Той пренебрежително се усмихна:

— Машините не могат да се справят.

— Така ли? Дори много, много машини?

— Дори всичките — разпалено рече той, но изведнъж се сепна: — Никой няма да ми даде толкова много машини.

Аля зарови пръсти в косата му и той блажено примижа.

— Когато не ти е добре, и на мен не ми е добре — каза тя. — Моля те никога да не забравяш това.

Той обърна към нея студеното си измъчено лице. Аля го погледна в очите. Там се кълбеше звездната мъгла на Вселената, огромен свят, безкраен и безразличен към опознаващия го разум.

Те не знаеха, че мислят за едно и също.

Юрий си спомни състоянието, обземащо го понякога, когато оставаше насаме с пространството, което трябваше да победи. Връз него се стоварваше черно безмълвие, притискаше го. Не се чуваха гласове, не се мяркаха сенки. Нямаше нито доброта, нито враждебност. Само безразличие. Мрак, студ, безмълвие…

„Като живо погребан — мислеше си той. — Като живо погребан, друго сравнение не може да се измисли.“ Опитваше се да намери отговор на многобройните въпроси, но колкото по-ясно виждаше бъдещето, толкова по-тежко му ставаше. Може би това беше цената на познанието.

Днес, когато си представи, че е огнено пра-семе — тънко извиващо се червейче от нажежена плазма, което е затворено в капсулата на тройното поле и пробива гърлото на Вселената, му стана просто непоносимо. Какво го очаква там, отвъд границите на Вселената? Ще се справи ли разумът му с онова, което ще види? Или самотата в своята висша форма ще се окаже непосилна цена, разумът ще се пръсне, без дори да е узнал, че тъкмо това е най-висшата забрана за познаване на истината.

Но тия мили, доверчиви очи, обикновени човешки звезди, които надничат в неговия мозък, в неговата Вселена… Те стигнаха до съзнанието му и го стоплиха. В капсулата, която пробива гърлото, той вече не е сам — бяха станали двама.

Лицето на Юра бавно се стопляше. Той каза, като откъсна поглед от Аля и надникна през прозореца към звездите:

— Виждаш ли, за да разбереш света, трябва да го погледнеш отстрани. Там е цялата работа. Да го видиш не само отвътре, а и отвън. Непременно отвън.

— Говориш за нашия свят, за Земята?

— За нашия свят и за всичко, което го е породило и с което е свързан. Говоря за Вселената.

— Да се погледне Вселената отвън е невъзможно — тихо каза Аля.

„Ще му мине — мислеше си тя. — Невъзможното си остава невъзможно, ще трябва да се примири с това. Бива ли да се вълнува толкова много? Защо?“

— И това е единствената причина за вълнението ти? — гласно попита тя.

Той не разбра изведнъж подтекста на въпроса й. После снизходително се усмихна и посочи листата, застилащи пода:

— Това са елементите на уравнението. Ако успея да го съставя и реша, ще знам масата и заряда на Вселената. А после ще изчисля взаимодействието на потоците в гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с другия свят. Така ще набележа вариантите на капсулата за преминаването. Важно е да се намери формата на капсулата за преминаването. Разбираш ли? В един случай семето дава кълн, в друг се превръща в цвят, в трети — вехне и умира. Отива в земята, за да стане тор за новия живот. В четвърти — отлита във вид на ново пухкаво семе, отнесено от вятъра. Онова, което изглежда смърт, се оказва преход, онова, което изглежда прах, често се оказва капсула. Вирусът се обвива в капсула, кристализира и може в такъв вид да оцелее дори в космическото пространство. Ако намеря верния вариант на капсулата, ще мина през гърлото…

„Един се измъчва, че не може да влезе в опустелия си дом, а друг — че не може да излезе от Вселената — мислеше си тя. — А всъщност и единият, и другият се измъчват от самота, само че я наричат по различен начин. Но какво им пречи взаимно да си помогнат?“

 

 

От случая с излекуването на паралитика се заинтересуваха в Академията на медицинските науки. Оттам пристигна авторитетна комисия, водена от академик Илин. Академикът беше нисичък, мускулест и подвижен. Беше си пуснал елегантна заострена брада и имаше навик да я мачка в юмрука си. Това беше единственото, което издаваше вълнението му.

Юрий като октопод пусна около себе си маскиращ облак, оттегли се на сянка и остави Аля да бъде изядена от авторитетната комисия. Академик Илин до сълзи развълнува Аля с комплиментите си. А после този невероятен скептик я постави натясно с въпроси за методите на лечение.

Никой на мястото на Аля не би издържал убийствените му въпроси. Не издържа и Аля, изтърва се:

— Аз само изпълнявах съветите на своя асистент. Всъщност той предпочиташе да се нарича асистент, макар че трябваше да се нарича ръководител.

Веднага й олекна, сякаш след труден поход в планината бе облегнала тежката раница на гърба си до някоя скала.

— Той много ли ви обича? — попита академикът, като стискаше в ръка края на брадата си. После се сепна, отмести поглед, за да не гледа пламтящите й бузи, и сурово попита: — А къде е самият гений?

Остра болка прониза главата на Аля от едното слепоочие до другото. „Юра ме молеше, не разрешаваше… Сега Илин ще раздрънка това навсякъде, ще започнат да питат да разпитват…“ Обзе я отчаяние: „Той няма да ми го прости, няма“.

— Извинете, пошегувах се — рече тя с отпаднал глас, като в същото време направи опит безгрижно да се усмихне.

С друг би могло, но с академик Илин не биваше да се шегува така.

— Във всеки случай запознайте ме с този гений — невинно помоли той, като пронизваше събеседничката си със своите очи-бургии. В академията твърдяха, че погледът му минавал през бронирани плочи.

— Елате — каза Аля и като обречена тръгна към кабинета си.

Ала Юрий не беше нито в кабинета, нито изобщо в болницата. Аля хукна към къщи. Докато отваряше вратата, погледна към закачалката, където трябваше да виси шлиферът му.

Закачалката беше празна.

 

 

— Засега това е всичко, което знаем за него — каза полковник Тарнов, като завърши разказа си.

Александър Николаевич внимателно го слушаше. Понякога кимаше, но това означаваше по-скоро потвърждение на собствените му мисли, отколкото съгласие с думите на полковника.

Полковникът забеляза изострените черти и удълженото лице на учения — като след прекарана тежка болест. „Знае повече, отколкото казва — помисли си Тарнов. — Може би се досеща за нещо. И тая догадка му е неприятна. Види се, мъчително неприятна.“

Той помълча малко, като си позволи кратък отдих. После събра мислите си и попита:

— Можете ли да добавите нещо?

— Вашата логика е безупречна, полковник — започна Александър Николаевич, — и все пак, както сам се убедихте, в дадения случай не помогна.

— Може и да помогне! — Тарнов се подсмихна.

— Не, няма да помогне — убедено каза ученият. — Вие търсите следите му в ресторантите и продоволствените магазини, защото всеки почиващ трябва поне от време на време да се храни. Търсите го в хотелите, защото всеки трябва да има покрив над главата си. Правите проверка в пощата, защото всеки човек има роднини и познати, които се тревожат за съдбата му. Търсите следи, каквито оставя след себе си всеки човек, колкото и да е внимателен и предвидлив. Но в дадения случай няма да ги намерите.

— Защо? — изтръгна се от устата на полковника.

Но без да чуе въпроса му, Александър Николаевич продължи, унесен в собствените си мисли:

— Опитвате се да определите целите и средствата му, като си служите с обикновените човешки мерки. Но дори да сте най-добрият следовател на планетата, пак няма да успеете.

— Вече ви попитах — защо? — напомни полковникът, уплашен, че запасът от красноречие на учения няма скоро да се изчерпи.

Александър Николаевич сгуши глава между раменете и целият се сви, сякаш искаше да стане незабележим. И оттам, от своето „кюшенце“, глухо, но решително каза:

— Ами защото той не е човек. Защото основата на това същество, което сега се казва Юрий Юриевич, е изкуственият супермозък, създаван в нашата лаборатория.

Той погледна полковника, забеляза изумлението му и горчиво поклати глава, като отговаряше на мислите си. После събра сили и подробно заобяснява:

— Нали сте запознат с онова направление в науката, което се нарича еволюционно моделиране? В него наред с кибернетиците работят и бионици, неврофизиолози, геноинженери, белтъкосинтезатори, франквилистори. Това направление води началото си от мисълта, че еволюцията на природата, създала човешкия мозък, е могла да тръгне по друг път, ако човекът не беше станал „цар на природата“ и не беше преградил пътя й. Кибернетиците първи стигнаха до идеята, че трябва да се моделира не мозъкът, а самият еволюционен процес на живата материя, довел до възникването на човешкия мозък, без да се прекъсва ходът на еволюцията.

Той се изкашля, като закри с длан устата си, и продължи:

— Когато се разви генното инженерство и започна синтезирането на белтък, в работата на кибернетиците се включиха представители на други науки. Тъкмо тогава възникна идеята за създаване на супермозък — мозък с нови качества. Смяташе се, че неговото създаване и включване като централен управляващ орган на системата от изчислителни и други машини ще помогне да бъдат решени задачи, с които обикновеният човешки мозък не е в състояние да се справи.

— А хиляди мозъци? — попита полковникът, като извади кутия с ментови бонбони.

— Нито хиляди, нито милиони, нито милиарди. Има задачи, за чието решаване е нужно не количествено увеличаване на мисленето, дори и не увеличаване на мощността му, а съвсем нови качества, засега неизвестни на науката. От решаването на тези задачи зависят откриването на нови видове енергия, полетите към далечни светове, изучаването на човешкия организъм и лекуването на болестите.

Той отново се изкашля и протегна ръка към кутията с бонбони. Полковникът я побутна към него. Александър Николаевич взе един бонбон, повъртя го в пръстите си, но забрави да го сложи в устата си.

— Тъкмо такъв супермозък създавахме в лабораторията със съвсем определена цел. В близост до съзвездието Близнаци астрономите откриха така наречения „Голям звезден каньон“. Това е място, което поглъща лъчите като прословутите „черни дупки“. Но за разлика от тия „дупки“ „Големият звезден каньон“ постоянно променя очертанията и гравитационните си характеристики. Най-различни уреди не могат да зарегистрират нито една постоянна характеристика. Учените смятат, че там изчезва материята на нашата Вселена. С една дума, предполага се, че тъкмо там е гърлото, чрез което нашата Вселена е свързана с други светове…

Той продължаваше да държи с два пръста бонбона, загледан покрай полковника някъде в ъгъла на кабинета:

— Ясно е, че никакъв кораб с хора не може да се добере дотам. Автоматична станция не може да изпълни такава необикновена задача. За нейното решаване са нужни и необикновени средства. Тъкмо затова създавахме супер-мозъка, та после да го затворим в специална капсула-кораб и да го изпратим към съзвездието Близнаци. Когато супермозъка изчезна, от само себе си се натрапи най-вероятното предположение — че са го откраднали. Но сега мисля, че е станало нещо друго…

Най-после той сложи в устата си бонбона и го посмука малко, преди да премине към най-неприятната част от предположенията си:

— Мозъкът съзряваше, вече бяхме започнали да го програмираме, като, естествено, оставяхме пред него широк простор за свободна изява на волята. Вие разбирате, че като създавахме такава система и поставяхме пред нея такива задачи, не можеше да става и дума за строго програмиране. И не забелязахме… — той бързо погледна полковника — извинете, трябва да кажа — аз не забелязах, че детето… Как да се изразя по-точно?… Расте прекалено бързо. Впрочем по-добре е да кажа, възмъжава прекалено бързо!

— А прекаленото винаги е лошо? — попита полковникът, като смучеше меланхолично ментовия бонбон. Външно беше съвсем спокоен, но ръката му неволно включваше и изключваше копчето за повикване на пулта.

— Мозъкът е започнал да се самопрограмира и на известен етап се е научил да използва като изпълнителни органи роботите, които го обслужваха. Сега можем само да гадаем по какъв начин изцяло ги е подчинил — бодро каза Александър Николаевич, заблуден от външното спокойствие на Тарнов. — Възможно е дори да е открил неизвестно за нас поле и посредством него им е изпращал сигнали-заповеди…

Вратата на кабинета се открехна, през нея се подаде грижливо сресана на път глава. Бегъл поглед — и главата изчезна.

— Или е използвал захранващата го сложна апаратура…

Главата отново надникна в кабинета.

— Нямате ли друга работа? — кресна Тарнов. — Нали ви предупредих да не ни пречите!

— Нали вие ме викате — каза дежурният и плътно затвори вратата.

Полковникът погледна ръката си и бързо я дръпна от пулта.

— Извинете — каза той на затворената врата и се обърна към учения: — И вие също извинете. Моля ви да продължите.

— Един от нашите сътрудници е допуснал груба… може да се каже, съдбоносна грешка: нарушил е правилата на техниката за безопасност, забравил е да прибере в биотерма и да запечата остатъците от синтезирания белтък. Супермозъкът се е възползвал от това. Заповядал е на роботите да му направят от този материал организъм, външно неразличим от човешкия. Фактът, че е създал тъкмо такъв организъм, позволява да предполагаме, че е смятал да изучава хората, да живее сред нас. И сега той действа, а целите му са ни неизвестни…

— Браво бе, учени! — каза полковникът.

Страните на Александър Николаевич пламнаха, сякаш му бяха ударили плесница.

— И никой не може да познае рожбата — добави Тарнов и веднага премина на делови тон: — Мозъкът знаеше ли за какви задачи сте го създавали?

— Отчасти. Смяташе се, че не е узрял достатъчно, за да функционира самостоятелно.

— Смяташе се?

Александър Николаевич завъртя глава, сякаш яката го стягаше.

— Ние постоянно… — хрипкаво рече той и не можа да познае гласа си. Изкашля се и повтори вече с обикновен глас: — … постоянно го контролирахме, измервахме всички параметри…

Разбра, че не казва, каквото трябва, и съумя да се поправи:

— Едва бяхме започнали истински да го програмираме. Програмата за безопасност на човека му е зададена в зачатъчно състояние. Това трябва да буди най-големи тревоги.

— Смятате ли, че дълго ще се запознава с околната среда?

— Той знаеше много малко за външния свят. За него човекът е само един от обектите на обитаемата среда.

Александър Николаевич най-после се осмели да вдигне очи и като се съмняваше дали полковникът достатъчно добре е разбрал опасността, добави:

— Като мравките, червеите, дърветата, микробите…

— А разумът на човека? Нима той няма да държи сметка за него?

— Може би вече е набелязал човека като най-интересен обект. Но неговото мислене качествено се различава от нашето. И той може да се съобразява с нас не повече, отколкото ние бихме се съобразявали с човекоподобните маймуни, от които сме произлезли.

— Животните, по-малки наши братя, не удря по главата нивга той — настръхнал издекламира полковникът и това не убягна от погледа на Александър Николаевич.

— От него могат да се очакват всякакви действия. Но едва ли ще се отнася враждебно към нас. Най-вероятно е в наше лице да вижда експериментални обекти.

— Но нали вече знае доста за нас?

— Имате предвид неговите пътешествия?

На полковника му се стори, че в думите на учения има предизвикателство, но се сдържа и спокойно каза:

— И тях имам предвид. Но той е можел да почерпи обобщена информация и другаде.

— Библиотеката?

Прекарал е в нея около три часа. Как мислите, колко е успял да прочете и да запомни през това време?

— Не мога да кажа точно, но може би твърде много. За съжаление знаем малко за избирателните му способности при подбора на информация.

— Информацията, която се съдържа в библиотечните книги, е предназначена за хората… — замислено каза полковникът.

Помълчаха малко, като мислеха за едно и също.

— Кои ли книги е успял да прочете, за кои епохи, за кои хора? И какво впечатление са му направили! Бих дал много, за да узная това…

— Можем да правим хиляди предположения! — В очите на полковника блеснаха лукави пламъчета. — Остава ни само…

Александър Николаевич с надежда погледна събеседника си. Чу се как някой отваря вратата на приемната и влиза в преддверието между нея и кабинета. Спря го глас: „Полковникът е зает“.

Тарнов стана, тръгна към сейфа и вървешком довърши фразата си:

— По-скоро да го намерим.

Александър Николаевич разбра, че са го преметнали, и сметна за най-добре да подхване шегата:

— Още повече, че сега той има в ръцете си чудесен зоопарк.

— Вирусопарк — с леден глас го поправи Тарнов.

 

 

Полковник Тарнов и Александър Николаевич летяха към Орел. Заедно с тях в кабината на самолета бяха още няколко души: сътрудници на полковника и заместникът на Александър Николаевич в лабораторията — Михаил Дмитриевич, нисичък, чернокос човек с нежни, малко печални очи. Съобщението, което полковник Тарнов бе получил от Орел за случая с момчетата и шофьора на автомобила, ги караше да бързат. Бяха взети всички предпазни мерки: около сградата, в която живееше Алина Ивановна, бяха струпани подразделения на милицията, по прозорците на отсрещната сграда дежуряха снайпери.

Когато свръхзвуковият самолет вече кацна в Орел, Михаил Дмитриевич, който бе мълчал през целия път, се наведе към Александър Николаевич и тихо каза:

— Този лов хич не ми харесва.

— Естествено. „Звярът“ е съвсем необикновен — със зле прикрит яд отвърна Александър Николаевич, като си спомни — за кой ли път! — че не друг, а Михаил Дмитриевич ревностно бе настоявал да дадат на супер-мозъка възможно най-голяма свобода.

— Лисана дебнела вълка, а той пък мечката преследвал — каза Михаил Дмитриевич, като прехапа устни.

— Оставете неуместните забележки. Ние двамата го изпуснахме от клетката — рече Александър Николаевич и не се сдържа: — А сега той вече може да прави, каквото си иска. Така че по-добре е да не се месим в действията на милицията, когато поправя нашите грешки.

— При поправяне на грешки най-важното е да не се допускат нови.

— Аз пък не знаех, че моят заместник е остроумец и философ. — Александър Николаевич вече започваше да „кипи“.

Той изобщо не можеше да прости на своя заместник двете повести, написани (както справедливо подозираше Александър Николаевич) в работно време. И никак не разбираше защо такъв блестящ учен, който умее да мисли широко и същевременно логично, прахосва времето си да колекционира марки и пеперуди, да измисля парадоксални формули и да „зяпа тавана“.

Михаил Дмитриевич се стараеше да не гледа Александър Николаевич. Настроението му ставаше все по-мрачно, колкото повече се приближаваха до сградата, където трябваше да се намира супермозъкът. Михаил Дмитриевич виждаше хора с милиционерска, с армейска униформа и цивилни, скрити зад всеки ъгъл. Десетки метални насекоми висяха във въздуха. Мрачните им сенки бавно пълзяха по земята, по стените на сградите.

Полковникът, а след него и учените се приближиха до групата хора пред жилищния блок. В единия от тях, късо подстриган, Александър Николаевич веднага позна човека, с когото полковник Тарнов бе разговарял на края на гората и който се казваше Елбор Георгиевич.

— Навреме идвате — тихо каза Елбор Георгиевич на полковника и погледна учените. — С какво могат да ни помогнат?

— Обстоятелствата ще покажат — отбягна да отговори полковник Тарнов. — Не е ли време да започваме?

Елбор Георгиевич кимна и направи знак на хората, които стояха в очакване край вратата. Нечуто, като сенки, те тръгнаха нагоре по стълбите пред полковника и учените.

В последния миг към тях се присъедини Елбор Георгиевич.

Един гъвкав и набит оперативен работник натисна звънеца на вратата и веднага се дръпна встрани. Колегите му стояха нащрек.

Минаха няколко минути, преди вратата да се отвори. Появи се стройна сивоока жена с тънка шия и вдигната, гладко вчесана коса.

Александър Николаевич чу Михаил Дмитриевич да мърмори:

— Клетката е празна.

Жената веднага бе отместена встрани и неколцина от оперативните работници влязоха в жилището.

— Какво има? — уплашена попита младата жена. Преди да успеят да й отговорят, от жилището изскочи нисичък оперативен работник и доложи на Елбор Георгиевич:

— Няма го вътре.

— Къде е вашият наемател? — обърна се Елбор Георгиевич към Аля.

— Не знам. Изчезна вчера — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. Вече бе разбрала, че предчувствията не са я лъгали.

Елбор Георгиевич погледна Тарнов, който го разбра без думи.

— Да влезем — помоли Тарнов, като се обърна към жената.

Аля кимна, извърна лице и преглътна сълзите си. Бързо влезе в стаята и седна в същото кресло, в което често седеше Юра. Направи го нарочно, та в креслото да не седне чужд човек.

— Казахте, че е изчезнал. Как да разбираме това? — обърна се Тарнов към Аля. — Отишъл си е, заминал е някъде?

— Не знам. Исках да запозная Юра с академика, но го нямаше в болницата. Не беше и в къщи…

Тя погледна празната закачалка и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха.

— Успокойте се.

Аля послушно взе подадената й чаша с вода.

Като хлипаше все по-рядко, тя заразказва. Лицето на полковника беше състрадателно-съчувствено, от време на време той казваше „да“, „разбира се“, „нима“, „ужасно“ — обикновени думи, които поощряват събеседника да се изкаже докрай. Александър Николаевич си спомняше, че съвсем скоро бе видял полковника друг.

Ако в несвързания си разказ Аля скачаше от събитие на събитие, полковникът умело я връщаше към фактите, които го интересуваха.

Всичко развали Александър Николаевич, когото Михаил Дмитриевич бе извадил от равновесие. При това той не можеше да понася женските сълзи. Когато Аля каза за Юрий: „Разбирате ли, за пръв път срещнах истински човек“, той твърде изразително изхъмка.

Аля веднага млъкна, смаяна погледна полковника и попита:

— Всъщност защо ви разказвам всичко това?

— По моя молба — меко каза Тарнов.

— А какво право имате да ме разпитвате? — очите на Аля станаха зли.

— Виждате ли, трябва да намерим Юра.

— Какъв сте вие?

— Полковник от милицията. Това са мои сътрудници, а това са учени.

— Един учен вече се намеси. И само навреди.

Думата „учен“ прозвуча саркастично в устата на Аля и „кипналият“ Александър Николаевич избухна. Преди полковникът да успее да му попречи, той изтърси:

— Търсим изкуствения мозък, който е собственост на нашата лаборатория. Той може да се казва Юра, но това не променя същността на нещата!

Сълзите по женското лице в миг изсъхнаха, като оставиха две тъмни пътечки. Аля се обърна към Александър Николаевич. Побелелите й устни трепереха:

— Вие… вие сте изкуствен мозък!

Тя беше извън себе си от ярост и обида. Още миг — и щеше да му удари плесница.

Александър Николаевич се отдръпна, като повдигна рамене. И тогава напред излезе Михаил Дмитриевич. Той гледаше Аля с искрено съчувствие.

— Не се огорчавайте, онова, което каза моят колега, няма никакво значение за вас — рече той.

— Значи вярно е?

Човек не можеше да гледа Аля без болка. Раменете й безпомощно се отпуснаха и от това шията й изглеждаше по-тънка и по-дълга, по долната й прехапана устна се появиха капчици кръв.

Разчувства се дори Александър Николаевич. Той каза иззад гърба на Михаил Дмитриевич:

— Няма смисъл да се вълнувате толкова много. Та той не е истински.

Александър Николаевич не познаваше добре жените.

— Така ли? Не е истински? — с предишната ярост каза Аля. — А вие сте истински? Сигурен ли сте в това?

— Александър Николаевич не искаше да ви обиди — обади се Михаил Дмитриевич. — Извинете го.

Като криеше сълзите си, Аля се извърна.

— Той ме обичаше. Казваше: „Значи ето какво ставало, когато се влюбиш…“

„Още едно качество, необходимо на учения — да бъде женски утешител“ — ядно си мислеше Александър Николаевич, като гледаше своя заместник, и рязко каза на Аля:

— Ама разберете, супермозъкът експериментира. Той е извършил доста престъпления!

— Юрий не е могъл да направи това! — извика Аля.

— Убил е едно шимпанзе, за да изучи строежа на мозъка му. Заради него при автомобилна катастрофа е загинал човек.

— Трябва да кажа — намеси се Михаил Дмитриевич, — че Юрий е виновен за произшествието на шосето не повече от малчугана, който изтичва на уличното платно пред някой автомобил. По всяка вероятност дори не подозира какво е станало.

Аля внимателно погледна неочаквания си съюзник, на когото вече възразяваше Александър Николаевич:

— Още по-лошо.

— За нас двамата — разпалено рече Михаил Дмитриевич. — Не сме го програмирали, както трябва!

— И затова е задигнал от лабораторията епруветките с микроби?…

— Едва ли ги е задигнал, за да развъжда зайци през свободното си време — меланхолично забеляза полковникът.

— Той няма да направи нищо лошо — каза Аля.

— Мислите ли?

— Сигурна съм. Изобщо не е такъв, какъвто си го представяте.

През прозореца падаше широка ивица светлина. В нея попадна къдрица от косата на Аля и заблестя като злато. Широкоплещестият оперативен работник, който стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак, погледна младата жена. Може би си спомни за онази, която го чакаше в къщи.

— Но разберете и нас. За всяко същество се съди по неговото поведение. А поведението на супермозъка беше опасно. Ако си помислим какви възможности има…

Аля отрицателно поклати глава.

— Не, не, той не е способен да причини зло!

— От негово гледище това съвсем не е зло — намеси се Александър Николаевич. — Експеримент — и толкоз. Например заразяване на хора с различни болести, отравяне на резервоари. А после с любопитство може да наблюдава как се разпространяват микробите и как човешкият организъм се бори с тях.

— Аз го познавам по-добре.

— Глупости! — убедено каза Александър Николаевич. — Не можете да го познавате. Дори не знаехте кой всъщност е той.

— За мен това няма значение.

Тя дори не забеляза, че повтаря думите на Михаил Дмитриевич, а той многозначително изгледа Александър Николаевич и рече:

— Може би си струва да запомните думите й…

— Защо? Това ще ни помогне ли да го заловим? — иронично попита Александър Николаевич.

— Не бих се учудил.

Полковник Тарнов разбра, че е дошло време да сложи край на спора им, и се обърна към Аля.

— Най-добре за всички ще бъде, ако ни помогнете да го намерим и задържим.

— А вие мислите ли, че самият той го иска? — глухо попита жената.

— Не, не го иска — каза полковникът. — Но трябва да разбирате, че заради сигурността на хората няма да се спрем дори пред крайни мерки.

— Какво значи това?

— Ако окаже съпротива, може да си има неприятности.

— Не разбирам.

Михаил Дмитриевич се наведе към нея:

— Съгласете се.

Аля недоверчиво обърна поглед към него:

— Още не сте ми казали за какво ви е той.

Александър Николаевич искаше да каже нещо, но полковникът лекичко го побутна за лакътя, като сочеше с поглед Михаил Дмитриевич: нека говори той.

— Трябва да разберем какви намерения има и да му разясним в какво се състои безопасността на човека.

Полковникът остана доволен от формулировката на Михаил Дмитриевич и се помъчи да я запомни. Жената намери друго решение:

— Като се върне, сама ще поприказвам с него за това.

Широкоплещестият оперативен работник с уважение я погледна.

— Но дотогава могат да го ранят — каза Михаил Дмитриевич, като се проклинаше.

— Милицията няма да посмее да наруши законите.

— Законите се отнасят за хората — напомни Александър Николаевич.

Аля разбра безизходността на положението си и каза с отчаяние:

— Та аз нямам никаква представа къде може да е.

Михаил Дмитриевич веднага й повярва, но полковник Тарнов реши да уточни:

— Може би знаете поне града? Нима никога не ви е казвал откъде идва при вас?

— Никога.

В разговора се намеси Елбор Георгиевич. Лицето му с правилни резки черти изведнъж стана учудващо меко и леко печално, сякаш изпод грима се бе подал истинският му образ.

— Толкова много го обичате, че човек дори може да ви завиди. Но не бива да забравяте, че в ръцете си той има „опасни играчки“.

— Не! — Аля се задъха от вълнение. — Юра никога няма да навреди на хората!

— Засега това са само думи…

— А с какво мога да ви помогна?

— С много неща — тихо каза Елбор Георгиевич. — Като начало ще ни разкажете по-подробно за навиците му. Интересуват ни най-дребните подробности на неговото поведение…

 

 

Два дена след посещението в жилището на Аля сътрудниците на полковник Тарнов зарегистрираха в града няколко десетки случая на заболяване от някаква нова, още неизвестна на медицинската наука болест. Тя приличаше на коремен тиф, протичаше в остра форма. Болните вдигаха температура до четиридесет и дори до четиридесет и един градуса. Лекарствата почти не помагаха, само леко забавяха развитието на болестта.

В града една след друга пристигаха медицински и правителствени комисии. Течеше вече четвъртият ден, откакто бе зарегистриран първият случай на заболяване, а още не бяха намерени ефикасни методи за лечение.

Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич от три денонощия се намираха в Института по експериментална генетика. Причинителите на новата, неизвестна болест приличаха много на културите от микроби в изчезналите през оня злополучен ден епруветки. Ала антибиотиците, които поразяваха безпогрешно тия култури, се оказаха безсилни срещу причинителите на новата болест. В лабораториите на института спешно се правеха нови изследвания.

Полковник Тарнов с нетърпение очакваше резултатите от работата на учените. Ето че и днес, без да се отбива в службата, още сутринта той отиде в института по генетика. Приет бе лично от директора на института, който го заведе в познатата лаборатория при големия колкото половината стена термостат и отвори вратичката. По полиците имаше купища подредени една връз друга кръгли плоски стъкленици на Петри. Директорът извади няколко от тях, махна плътно прилепващия капак на едната. Върху парченцето оцветено желе се виждаха светли петънца.

— Направихме няколко десетки пресявания — каза директорът — и разделихме бактериите по типове, като оцветявахме всяка култура по метода на Грам…

— Искате да докажете, че причинителят на болестта само прилича на културите, които ви бяха откраднати? — попита полковникът.

— Да, да, много прилича, но нистовелемицинът не му действа.

Директорът хвърли към полковника тежък поглед изпод подпухналите си зачервени клепачи, като се опитваше да отгатне мислите му за хората, които бягат от отговорност. Струваше му се, че дори знае какви думи е готов да изрече полковникът. За да ги предотврати, каза:

— Впрочем може да са и същите щамове, само че видоизменени.

Полковникът с разбиране го погледна, а Александър Николаевич погледна него.

На всички им беше тягостно, искаше им се някак да разведрят атмосферата.

Директорът изваждаше от термостата нови стъкленици и показваше как се видоизменят колониите в тях, когато в хранителната среда се добавят различни вещества. В някои стъкленици колониите почти бяха изчезнали.

— Вече знаем от какво се страхуват — тържествено каза директорът. — Най-големи надежди възлагаме на серотонина в съчетание с остатъчния пръстен на нистовелемицина.

Полковник Тарнов попита:

— Направихте ли пълен химически анализ на културите с центрофугиране и разделяне на ядра и обвивка?

— Разбира се.

— И след анализите вашите сътрудници твърдят, че културите са различни?

— Тъкмо за това говорят резултатите от експериментите — каза директорът, като подаде на полковника парче лента с формули и тяхното разшифроване. — Ето, съдете сам…

Тарнов ги прочете, постоя мълчаливо около минута с полузатворени очи и приведени рамене. После се изправи, отново поднесе лентата към очите си и започна да я изучава. Мислеше си: „Търсят кой ще им помогне да решат онова, което сами не могат, макар че са специалисти. Не, не е тъй. Не да решат, а да сложат последната точка. Защото след всяка точка се появяват нови и я превръщат в многоточие. Оня, който им помогне сега, ще поеме върху себе си всичко — и грешките им, и отговорността…“

В същото време Александър Николаевич полугласно попита своя заместник:

— Сигурно ли е вече, че причинителят няма нищо общо с културите, които бяха в епруветките?

— Не твърдя такова нещо — смути се Михаил Дмитриевич.

— Забравихме една съществена подробност — каза полковникът, като прекъсна разговора им. — Наистина, резултатите от анализите, с които току-що се запознах, потвърждават, че щамовете са различни. Но някой от тях е могъл да послужи като изходен материал за друг. И съвсем не в лабораторията на природата. Има още едно звено, което е косвено доказателство…

Той изведнъж стана център на всеобщо напрегнато внимание.

— Трябва да разберем къде е онзи, когото търсим. И ако все пак се крие в този град, ще дадем предпочитание на втората хипотеза.

„Прав е — помисли си Александър Николаевич. — Супермозъкът ще иска сам да следи хода на опита. Така ще можем да го хванем.“

Полковникът даде допълнителни разпореждания по телефона и заедно с Александър Николаевич и Михаил Дмитриевич забърза към управлението.

В търсенето из града се включиха всички постове, оперативни групи, доброволни отреди. Мина една безсънна нощ. На сутринта доложиха на полковника, че някакъв човек, чиято външност съвпада със „словесния портрет“, бил забелязан от отрядниците на ъгъла на булевард „Пушкин“ и Чекинска улица край решетката на канала. Бил отместил решетката и с тънко въже спускал в канала някакъв предмет. Като ги забелязал, успял да избяга.

— Можем да смятаме за сигурно, че има пръст във възникването на епидемията — глухо каза Александър Николаевич и бързо погледна своя заместник.

Тарнов кимна в знак на съгласие.

Само Михаил Дмитриевич рече със страдалчески израз:

— Ама разберете, ние съдим за него като врабци за папагала. Нали не знаем нищо за намеренията му. И аз вярвам на жената…

Александър Николаевич вече не можеше да се гневи на своя помощник. Мислеше си: „Добър човек е Михаил Дмитриевич. Всичко разбира Михаил Дмитриевич. Широкомислещ, ерудиран мъж е. Благ, човечен. Всички знаят това. Също както на всички е известно, че аз съм жесток и взискателен. Властолюбец, който умее да взима твърди решения и безпощадно да ги осъществява. Безчувствен. Да, ама са нужни и такива хора. Ако сега всички са добри и благи като Михаил Дмитриевич, могат да загинат хиляди такива добри и благи…“

Той мисли за Нина, за младата си жена, не може да не мисли: „Разбира се, има глупави и стари хора. Но защо й е на младата красива жена глупав и стар мъж? При това непризнаващ компромисите? И на всичко отгоре без късмет?“

— Хубаво е да се вярва на тази жена — каза полковникът на Михаил Дмитриевич, но на Александър Николаевич му се стори, че полковникът отговаря на неговите мисли. — Мъдро е да се вярва на жената. Но какво да правим с фактите?

— Фактите първо трябва да се изтълкуват.

— Но как ще изтълкувате последното съобщение? — тихо, много тихо попита Александър Николаевич, като се обръщаше към своя заместник.

— Може да има и такова обяснение: и той като нас търси средства за борба с епидемията — каза Михаил Дмитриевич.

На стената на кабинета с плана на града ярко замига една от сигналните лампички. На полковник Тарнов се обаждаше пост номер седем. Постът съобщи:

— Открихме престъпника в нашия квадрат и го обкръжихме.

— Заповядайте им да не си служат с оръжие! — извика Михаил Дмитриевич на полковника.

Полковникът каза пред микрофона: „Тръгвам!“ — и с жест посочи на учените, че могат да дойдат с него.

— Разрешете ми да действам самостоятелно — помоли Михаил Дмитриевич.

Възмущението на Александър Николаевич беше готово да се излее, но полковникът го спря, като каза спокойно на Михаил Дмитриевич:

— Сега нямаме време за спорове. Хайде.

 

 

Квадрат номер седем беше блокиран така, че никой не можеше да излезе незабелязан от него. Специални команди дежуриха край подвижните устройства за следене, над сградите висяха патрулни вертолети.

— Ето го! — Полковникът посочи тъмната точка в ъгъла на радиолокационния екран, монтиран в командното табло на колата.

Точката започна да се увеличава. Автоматически се включи телевизионният екран. На него се виждаше човешка фигура.

— Ей сега ще го хванат — прошепна Тарнов и се надигна от седалката.

Човекът на екрана бързо крачеше по тротоара, свърна зад ъгъла, излезе на крайбрежната улица. Оттук по брега на канала се отиваше към търговския център. Десетина оперативни работници се движеха в пръстен около престъпника, но не можеха да го задържат на крайбрежната улица — пречеха им хората. Преследваният изтича по стълбата към канала, сви се за скок и… изчезна.

— Скочи в канала! — извика полковникът и изкомандва в микрофона: — Да се затворят шлюзовете!

Времето напредваше мъчително бавно. Най-сетне Тарнов видя на пулта сигнала за повикване и веднага се обади. Предаваха от брега на канала: не са успели да открият преследвания. Избягал. Изчезнал, сякаш се разтворил във водата.

След няколко минути подобни съобщения се получиха от всички групи за преследване, от пунктовете за следене, от постовете, разположени край шлюзовете.

Полковникът въпросително погледна Александър Николаевич, който се престори, че не разбира погледа му. А и какво можеше да го посъветва сега? Да разкаже още нещо за предполагаемите, но неизучени възможности на супермозъка? Да импровизира какви експерименти може да си прави супермозъкът с хората или дори с човечеството като цяло?

Полковникът натисна няколко копчета на пулта, посъветва се с генерала и с ония, които водеха разследването паралелно, даде допълнителни разпореждания на постовете.

— Най-доброто средство срещу разочарованието е да не се очароваш — внезапно и твърде неуместно каза Михаил Дмитриевич.

Полковникът рязко се обърна към него и попита:

— Доколкото помня, искахте да получите възможност да действате самостоятелно?

Александър Николаевич направи предупредителен жест, но полковникът не реагира. Тогава Александър Николаевич каза:

— За съжаление в своите постъпки Михаил Дмитриевич не винаги се ръководи от логиката.

— А от какво се ръководи? — невъзмутимо попита полковникът.

— От настроението си — каза Александър Николаевич. — От настроението и интуицията. Според мене да се доверяваме на интуицията си в нашето положение е лекомислено.

— В условията на непълна информация понякога е много полезна — забеляза полковникът. — Или може би греша?

— Но…

— Александър Николаевич, вие сам твърдяхте, че в дадения случай логиката не ни е помогнала! — Полковникът погледна Михаил Дмитриевич и поощрително се усмихна. — Действайте самостоятелно.

Горкичкият Александър Николаевич не можеше и да предполага какво въздействие ще окаже върху полковника забележката му за интуицията…

— Почакайте — каза той на Михаил Дмитриевич, когато слязоха от колата и останаха сами на улицата. Лицето на ръководителя на лабораторията имаше болезнено жълт цвят, тъмните кръгове правеха очите му по-големи.

На Михаил Дмитриевич му дожаля до болка: беше работил с този човек цели десет години. Александър Николаевич винаги изглеждаше уверен в себе си, бодър, енергичен ръководител. Умееше да взима категорични решения, да поема върху себе си отговорността там, където другите не биха се решили.

А колко се е променил сега! И гласът му звучи другояче:

— Не ви ли измъчва въпросът, защо той непрекъснато бяга от нас?

— Наистина ли не намирате отговор?

Александър Николаевич кимна.

— Нима не помните колко пъти сме спорили до прегракване в лабораторията дали е възможно да приспособим супермозъка за работа на Земята, сред хората? И винаги отговаряхте с решително „не“. Страхувахте се, че със самото си съществуване той ще принизява хората. Ако помните, помолих ви да не приказвате за това пред него. Но вие отвърнахте, че той чува не по-добре от шкаф, понеже няма уши.

— И мислите, че…

„Непоправим човек, и сега се преструва, че не разбира. Е, добре, тогава!“ Михаил Дмитриевич облиза устни и „изстреля“:

— Сигурен съм, че ни е „слушал“. Не знам по какъв начин — може би под формата на електромагнитни вълни, — но е възприел тази информация. А в това, че не иска да бъде унищожен, няма нищо странно. Както и че иска да изучи своите създатели. Децата също изучават родителите си, само че последните обикновено не го забелязват.

Лицето на Александър Николаевич се изкриви, но само след няколко секунди той се овладя и продума:

— Той може да стигне до страшни за нас изводи.

„Напразно го съжалих, не заслужаваше“ — помисли си Михаил Дмитриевич и твърдо каза:

— За хиляден път ви напомням все същата формула на хуманистите: мъдростта и доброто са неразделни!

 

 

Аля се чудеше на себе си: „Как тъй съм се опълчила срещу всички? Как смея? Нали полковникът каза, че Юрий трябва да бъде заловен в интерес на човечеството. Полковникът е мъдър, справедлив човек. Излиза, че съм против човечеството? Не, не съм против. Просто за мене човечеството е някакво общо понятие, абстракция. А Юрий е конкретен, близък. Но човечеството са хората, такива като мене… А той…“

Тук мислите й се объркваха. Тя не можеше да мисли за Юрий като за изкуствено същество с враждебни намерения. Спомняше си прегръдките, дъха му върху своята кожа, удивлението му: „Ето значи как ставало…“

Аля се отвличаше само на работа и гледаше да не си оставя време за почивка и за „странични“ размисли. Когато й досаждаха с въпроса за Юрий, ставаше зла, раздразнителна и дори най-любопитните бързо я оставяха на мира.

Вечер нарочно скиташе по най-далечните и безлюдни улици, спираше се по най-тъмните алеи на парка, та ако Юрий все пак се крие в града, да може да се приближи до нея без риск.

На няколко пъти й се присънваше, че се е върнал. След като се събудеше, дълго лежеше, отново и отново преживяваше съня.

Идваха да я навестят приятелки и познати, разказваха й за собствените си грижи и сполуки. Тя им даваше съвсем разумни, делови съвети. Колежката й Маргарита Петровна се чудеше: „Алка, ти май си поумняла!“

Веднъж много ясно й се присъни Юрий — влезе в стаята, седна на писалището и започна да пише нещо. Тя помнеше, че сянката на стола стигаше до леглото й, падаше върху възглавницата.

„Юра!“ — извика го тя.

Той обърна към нея измъченото си лице.

„Кога ще се върнеш?“ — попита Аля.

„Непрекъснато съм край тебе“ — отвърна той.

„Искам да се върнеш завинаги.“

„Не произнасяй тази дума. Завинаги е страшно понятие. Черновиолетовата пустота, в която не се чуват стъпки и тиктакане на часовници.“

Тя протегна ръце към него, но в същия миг се чу звън. Аля се събуди, скочи от леглото, но все не успяваше да пъхне крака в пантофите.

Позвъниха втори път.

Най-после тя закопча халата си, изтича в антрето и отвори вратата. В антрето крадешком се вмъкна Михаил Дмитриевич, повдигна шапка и се поклони.

— Добро утро — каза той. — Извинете за ранното посещение. — Той още веднъж повдигна шапка и откри плешивата си глава. — Трябва да поприказвам с вас.

— А къде е страшният ви началник? — попита Аля.

— Кого имате предвид? — Михаил Дмитриевич реши, че тя го е взела за сътрудник на милицията.

— Изглежда, сега е мой ред да се извиня — каза Аля. Михаил Дмитриевич се засмя. Смееше се като дете — звънко, неудържимо. Пълните му устни подскачаха, раменете се тресяха, ръцете се мятаха във въздуха. Аля също се усмихна. Ледът се стопи.

Но само след миг тя се намръщи и попита:

— За него ли искате да приказваме?

— И за вас — отвърна Михаил Дмитриевич, като бършеше с носна кърпа потта от челото си.

— Какво има да приказваме за мене? С мене всичко е ясно.

— Всичко, но не съвсем. Като в любовта: и луната свети, но и планините са високи.

Аля не можа да изрече вече приготвеното „това засяга само мене“, защото Михаил Дмитриевич бързо добави:

— Юра е достоен за любов. Казвам ви го съвсем обективно, като един от неговите родители.

Той пак не можа да се сдържи и се пошегува, но Аля не забеляза шегата. „Знае много за Юра“ — помисли си тя.

— Той е оригинален човек — продължи ученият, като съвсем спокойно и естествено произнесе думата „човек“. — Силен, мъдър. И като всеки мъдър човек не може да бъде лош. Мъдростта и злото са несъвместими, защото злото винаги е неразумно.

— Казвали ли сте им това?

— Разбира се.

— А те?

— Който не иска да чуе, няма да чуе.

— И на мене не повярваха. А той истински ме обича.

В думите на Аля се долавяше скрито предизвикателство и Михаил Дмитриевич побърза да потвърди:

— Той е способен на дълбоки чувства. На по-дълбоки в сравнение…

Михаил Дмитриевич искаше да каже „в сравнение с някои хора“, но се сепна и започна да търси подходяща дума. Аля я намери по-бързо:

— В сравнение с мнозина други. Мога да потвърдя, че е така!

Тя дори тропна с крак за по-голяма убедителност.

— И аз точно това исках да кажа.

Както и при първата им среща Аля изпитваше доверие към него. Тя го попита за онова, което отдавна я измъчваше:

— Може би не трябваше да говоря на академика за Юра?…

— Е…

— Аз съм глупачка!

Пълните устни на Михаил Дмитриевич ту се изопваха, сякаш той искаше да се усмихне, ту недоволно се свиваха. Най-после той заприказва:

— Е-е, не се измъчвайте. Не можете да прекарате камила през иглени уши. Много от действията на Юрий са били съвсем необикновени. Какво да се прави, той не е като всички други, а при това е бил в самото начало на запознанството си със света на хората и изобщо не владее изкуството на камуфлажа. Много ме е страх да не стане нещо непоправимо…

— Той е добър.

— Знам. Но когато слонът отива на водопой, може и да не забележи мравките по пътя си.

Аля присви очи, внимателно погледна събеседника си и попита:

— Такова ли е съотношението?

Михаил Дмитриевич укорително се усмихна:

— Трябва да ви разочаровам. Разбира се, че преувеличих. Впрочем почти невъзможно е да се определи точната разлика в мисленето, в способностите, пък и не е нужно. Разлика има, значи, трудно ни е да предвидим последиците.

— Затова и вие искате той по-скоро да се върне?

Михаил Дмитриевич погледна Аля в лицето.

— Не само затова — бавно каза той. — А ако говорим откровено, аз гледам на него като на собствен син, какъвто никога не съм имал. Дойде ми и мене на главата, разбирате ли?

Аля кимна, доверчиво сложи ръка на рамото му и заговорнически попита:

— А може ли някак да се ускори завръщането му?

— Бумерангът се връща, когато го хвърлят. Като първа стъпка препоръчах на полковника и на моя шеф да се върнат на изходната позиция — да прекратят всички търсения на Юрий.

— Напълно съм съгласна с вас.

— Но те не се съгласиха. И също трябва да ги разберем.

— Какво да направим? — попита Аля.

— Уви, приятелко, не знам. Една стара истина гласи: по-лесно е да се разсъждава, отколкото да се действа. — Той плъзна нежен поглед по лицето й, сякаш я погали. — Никакви контакти ли нямате с Юрий?

Аля подскочи като ужилена. По лицето й се изписа възмущение и изненада.

— Нима все още подозирате…

Михаил Дмитриевич дори размаха ръце:

— Какво говорите! Какво говорите! Имах предвид съвсем друго. Питам за неосъзнати контакти. Например може да сте го сънували…

Аля се изчерви. Веждите на Михаил Дмитриевич учудено се вдигнаха.

— Няколко пъти съм го сънувала. Но нали непрекъснато си мисля за него — измънка тя.

— Разкажете ми сънищата си.

Тя не би могла да ги разкаже на никой друг. Може би само на майка си, ако майка й беше жива. Но кой знае защо, ги разказа на този човек. И мълчаливото му съчувствие, неговата доброжелателност я успокояваха, у нея се пораждаше увереност, че няма да се случи нищо лошо.

Разделиха се като приятели.

 

 

Сякаш през сива пелена професорът по философия Сергей Павлович видя неясни очертания на човек с престилка.

— Степан Прокофиевич, вие ли сте? — прошепна той.

— Казвам се Юрий Юриевич — чу се в отговор. Сергей Павлович направи мъчително усилие и се взря в говорещия. Видя съвсем обикновен мъж с бяла престилка. В следващия миг нещо в лицето на мъжа го порази, но не успя да осъзнае и запомни точно какво. Знаеше със сигурност едно: никога по-рано не е виждал този човек. Сергей Павлович си спомни, че днес в болницата трябва да дойде за консултация някакъв професор от Москва, и попита:

— От Москва ли сте?

— Има ли значение?

Гласът не беше ироничен, а по-скоро любопитен.

— Не, разбира се. Извинявайте, Юрий Юриевич.

— Нищо, нищо. Искате ли да ме питате още нещо?

— Искам да знам истината. Колко още ми остава?

— Много ли ви е страх от смъртта?

Въпросът беше повече от странен. Сергей Павлович направи опит да се надигне, за да разгледа по-добре събеседника си, но това не му се удаде. Той попита:

— Нов метод за психотерапия?

— Не отговорихте на въпроса ми.

Гласът звучеше сериозно, дори настойчиво и това съвсем озадачи Сергей Павлович. Той объркано каза:

— Всеки нормален човек се страхува от смъртта.

— Нормален е онзи, който не може да се справи със слепия инстинкт за самосъхранение, така ли? Нормален човек значи банален човек? Кибернетиците твърдят: нормална машина е онази, която работи по програмата.

— Не е точно така…

Сергей Павлович събра сетни сили и заприказва. Последните си думи той изрече със свистящ шепот. Юрий се наведе към него, докосна челото му с края на пръстите си:

— Интересно ли ви беше да говорите на тази тема?

— Да. Но нямам сили. И не разбирам… Не разбирам за какво ви е това…

Сякаш през плътна стена до болния долетя:

— Искам да ви излекувам. И не само вас. Имам средство.

— Най-сетне…

— Но не е проверено. Искам да го изпробвам върху вас. Първо върху вас.

— Е, добре, „зайчето“ е готово — каза Сергей Павлович.

— Зайче ли?

— Морско свинче… Има ли разлика? Завършили сте опитите си с животни и започвате да лекувате хора?

— Животните нямат нищо общо с тази работа. Болен сте вие, а не те, и не мога да се бавя. Ще започна с вас. Съгласен ли сте?

Мълчанието продължи само няколко секунди. Но Сергей Павлович успя да премисли много неща.

— Защо точно с мене?

— Трябва да се започне с някого. Рискът е по-малък там, където е по-голям.

— Какво имате предвид?

— Вие сте възрастен човек. Нямате шансове да оздравеете без лекарство.

— Струва ми се, че разбрах. Това е жестоко, но справедливо. Съгласен съм.

— Жестоко, но справедливо. — В гласа на Юрий Юриевич се появиха други нотки. — Хората често казват така. Понякога това е истина, понякога — лъжа. И винаги отразява една от главните програми на еволюцията.

— Стари истини…

— Зависи за кого. Ако не ги бях разбрал, нямаше да съществува и лекарството.

— Добре, после ще приказваме за това — изпъшка Сергей Павлович. Той губеше сетни сили.

Юрий Юриевич протегна ръка, рязко разтвори дланта си. Върху нея като в мидена черупка лежаха две бели зрънца. С другата си ръка той помогна на Сергей Павлович да се надигне. Болният не откъсваше омагьосания си поглед от дланта. Той не виждаше зрънцата, защото онова, което го бе поразило, беше твърде необикновено. По дланта на лекаря нямаше нито една бръчица, нито една „линия на живота“. Тя беше гладка, сякаш порцеланова.

— Вземете лекарството — напомни Юрий Юриевич. Сергей Павлович улови зрънцата с треперещи пръсти и ги глътна едно след друго без вода.

 

 

… Събуди се на разсъмване. Навън чуруликаха птици. Високите прозорци розовееха. Долу, към перваза, се стичаха потоци от сини сенки, последните сенки на нощта. От клоните на дърветата капеше роса. През открехнатото горно прозорче лекият ветрец довяваше бялата сладост на акации и горчивината на липови стволове. Сергей Павлович много добре усещаше този аромат. Той сви ръката, крака си. Вслуша се в себе си, без още да вярва на нищо. Сложи ръка на челото си, върху влажната прохладна кожа. Напипа пулса си, преброи ударите.

Едно врабче чукна с човка по стъклото. Сергей Павлович се усмихна, засрамен от своята сантименталност. Провеси от леглото единия си крак, другия. „Сигурно изглеждам като ухилен идиот“ — той бе готов да се усмихва на всичко в тоя свят, дори на стените. В него започна да звънти радостното: „Здрав съм, здрав съм, здрав съм…“

Той не чу стъпките пред вратата. Юрий Юриевич така го завари до прозореца, усмихнат неизвестно на кого.

Като го видя, Сергей Павлович се пъхна в леглото.

— Здравейте — каза Юрий Юриевич — Не се смущавайте. Здрав сте точно толкова, колкото се чувствате.

— Дължа ви живота си, докторе.

— Твърде силно казано. Живота си дължите на други, преди всичко на вашите родители. А на мене — няколко години от него.

— Дори един ден човешки живот е твърде много. Толкова много, че е трудно да се оцени.

Можеше да се смята, че Сергей Павлович вече е напълно здрав, щом отново се бе върнала склонността му към дискусии на отвлечени теми.

— Да се оцени един ден човешки живот? — бавно каза Юрий Юриевич, като отваряше горното прозорче. — Наистина, защо да не пресметнем какво може да направи човек за един ден?

— Глупости. Твърде относителни величини — рече Сергей Павлович. — Човекът не е просто система за обработване на информация. Да се предскаже поведението му дори за два часа напред е невъзможно. Разберете, в него възникват милиони най-тънки отсенки на чувствата, при това наложени една върху друга, и всяка може да обърне надолу с главата която и да е логика.

— Въпреки това поведението на човека може да се предвиди абсолютно точно, ако се разполага с достатъчно информация — невъзмутимо каза Юрий Юриевич.

Изглеждаше, че Сергей Павлович е готов да викне „ку-ку-ри-гу!“ и да се хвърли в бой, както в детските си години. Но детството бе минало отдавна и той само предизвикателно вирна малката си остра брадичка.

— Опитайте!

— Струва си да обмислим вашето предложение — каза Юрий Юриевич, загледан някъде покрай професора. — Можем да направим тъй…

Минаха още няколко секунди. Сергей Павлович чакаше. Вятърът нахлуваше през отвореното прозорче и издуваше завесата. На Сергей Павлович му се стори, че завесата ей сега ще се вдигне и представлението ще започне.

— В клиниката има няколко безнадеждно болни — глухо каза Юрий Юриевич. — Дори с помощта на най-силните стимулатори, които познавам, животът им може да бъде продължен само с няколко часа или може би с няколко дена в зависимост от състоянието им. Това може да бъде достатъчно, та човек да довърши някаква работа, да изпълни последното си желание.

Сергей Павлович вече се досещаше какво е намислил този странен лекар и по лицето му се изписа недоумение.

— И вие ще предскажете последното му желание?

— Ще се опитам.

Тишината беше къса, като отдиха между две прибежки под огъня на противника, и миришеше на барут.

— Но вие ще ми помогнете да събера информация за тях. — Погледът на Юрий Юриевич се втренчи между очите на събеседника. — Ще трябва да поприказвам с роднините, с приятелите им.

— Опитайте се да убедите болните да разрешат към дрехите им да бъдат прикрепени миниатюрни телевизионни предаватели и тогава кинокамерите в студиото на нашия институт ще запишат на лента всичките им действия — подсказа Сергей Павлович. — А ние ще прегледаме лентите, ще ги сравним с вашите прогнози. И ще се убедите…

— И ще се убедим — поправи го Юрий Юриевич.

Юрий и Сергей Павлович влязоха в лабораторията, ръководена от професора по биохимия Евгений Сергеевич Кравцов. Кабинетът на ръководителя пустееше вече няколко месеца. Евгений Сергеевич се намираше в болницата, която съвсем наскоро бе напуснал Сергей Павлович. На закачалката в кабинета висеше снежнобяла престилка.

Заместник на Кравцов беше Виктор Василиевич Кустович, широкоплещест здравеняк на около двадесет и пет години с олющен от слънцето нос. Повечето от сътрудниците се обръщаха към него просто по име.

Сергей Павлович се представи, запозна Юрий с Кустович и каза:

— Нося ви поздрави от Евгений Сергеевич.

Сътрудниците на лабораторията изведнъж се обърнаха към тях.

— Отдавна ли бяхте при шефа? — попита един мършав момък.

— Онзи ден — отвърна Сергей Павлович.

В това време Юрий разглеждаше приборите и апаратите. Особено впечатление му направиха рефрактометрите. Той се приближи до един от сътрудниците, наведе се и надникна през рамото му в окуляра.

— Как е той? — обърна се Кустович към Сергей Павлович.

— Беше много зле. Сега е доста по-добре — без да мигне, отвърна Сергей Павлович. — След два-три дена може би ще дойде на работа.

По широкото като луна лице на Кустович последователно се изписаха радост и тревога.

Юрий забеляза тържествуващия поглед на един от сътрудниците, обърнат към Кустович. Някой рече:

— Е, мили зайчета, започва пролетната офанзива!

Кустович отвърна на немия въпрос на Сергей Павлович:

— Знаете ли, всеки голям учен работи върху нещо, което смята за най-важно, и се стреми на всяка цена да го завърши. Евгений Сергеевич създаде теория, срещу която се обявиха някои учени. Оставаше му да направи решаващия опит. И изведнъж се разболя.

Сергей Павлович започна да разпитва за теорията, за споровете около нея. Кустович охотно разказваше. От време на време някой от сътрудниците добавяше по нещо.

След посещението в лабораторията Сергей Павлович и Юрий тръгнаха към жилището на Евгений Сергеевич.

— Мнозина не разбираха Женя — започна да разказва жената на Евгений Сергеевич. — Дори в лабораторията му не всички бяха на негова страна. Така е, новото винаги се ражда трудно — въздъхна тя, хем иронично, хем покорно наведе глава и разпери ръце, явно възприела този жест от мъжа си, — за новото човек трябва да се бори! Тази борба съсипа здравето на Женя, да не говорим, че отнемаше цялото му време. Почти не го виждахме в къщи. Веднъж половин година беше в командировка в Далечния изток, друг път цяла година стоя в Австралия. В лабораторията се обаждаше по телефона всяка седмица, а в къщи — веднъж месечно. А като се върна, от летището — право в лабораторията. Ще повярвате ли, стоеше там до среднощ. Такъв човек е…

Юрий извади от джоба си бележник и бързо записа нещо в него. Сергей Павлович за миг зърна листчето. Там пишеше: „Ще побърза да отиде в лабораторията и ще направи решаващия опит, за да докаже теорията си.“

 

В киносалона на Института по философия беше полутъмно и неуютно. На първия ред седяха двама зрители. Наведен напред, Юрий не откъсваше поглед от екрана. Сергей Павлович току поглеждаше към него, но не се решаваше да го заприказва.

Видяха на екрана как Евгений Сергеевич, висок и, както изглежда, широкоплещест на времето човек, а сега прегърбен, излезе от клиниката заедно с жена си и дъщеря си. Каза нещо на жена си и бързо тръгна към телефонната кабина, пристъпвайки като жерав с дългите си крака. Жена му и дъщеря му вървяха след него.

Камерата показа в едър план ръката му с изпъкнали вени и възлест показалец, който набираше номера.

— Обажда се в лабораторията — пошепна Юрий.

— Така изглежда… — унило каза Сергей Павлович и се отпусна върху облегалката.

Евгений Сергеевич бързо занарежда в телефонната слушалка:

— Виктор ли е? Да, да, аз съм. Не, не съм напълно здрав. Но това не е важно. Виктор, ще прескоча за малко в къщи и след два часа ще бъда в лабораторията. Започвайте подготовката за опита… — Лицето му леко се изопна, тежките ноздри потрепнаха. После той каза бързо, сякаш се страхузаше да не промени решението си: — Не, не заключителния опит. Той не е нужен. За съжаление вие сте прав: моята теория е невярна в самите си предпоставки. Да, да, стигнах до такъв извод. Няма значение кога. През последните дни. Ще направим първия опит за проверка на вашата хипотеза.

Евгений Сергеевич окачи слушалката и излезе от кабината.

Жена му се нахвърли върху него:

— Луд ли си? Какво направи?

— Онова, което отдавна трябваше.

— Но защо не го направи по-рано?

Евгений Сергеевич уморено махна с ръка:

— Първо трябваше добре да обмисля всичко. В болницата имах достатъчно време.

Дълбоките бръчки по непреклонното му лице се загладиха, то стана по-меко. Той бавно каза:

— Всъщност работата не е в това, че имах много време. По-скоро обратното: оставаше ми твърде малко… И вече нямам нужда от чинове, длъжности, престиж. Тогава човек започва да гледа другояче на много неща и става по-решителен… Е, стига, нека не се занимаваме със самоанализи. Нямаме време.

— Твърде скъпо плаща — каза Сергей Павлович. — Тъжно е.

Юрий обърна лице към него. По очите му се виждаше, че и той мисли същото. Ръката му посегна към джоба, демонстративно извади бележника и го отвори на нужната страница. Макар че в салона цареше полумрак, озаряван само от цветните припламвания на екрана, Сергей Павлович разчете равния почерк на Юрий: „Ще побърза…“ Ръката на Юрий подчерта с дебела линия втората половина от предсказанието: „Ще направи решаващия опит.“

 

За Антон Торецки всички казваха само едно: „Голям артист. Живее за сцената.“ Самият Торецки гледаше да говори все за театъра и пъстрите му очи проблясваха. Но в думите му се долавяха нотки на съжаление, клепачите уморено прикриваха очите.

Сергей Павлович реши да гледа документалния филм за актьора Торецки и взе със себе си Юрий. В първите кадри видяха момчета, които с вирнати нагоре глави разглеждаха някакви афиши, а после в двора се биеха с пръчки и викаха: „Умри, проклети бароне!“ В този двор бяха започнали детските игри на Антон.

И ето: Париж, Стокхолм, Лондон… Знаменитият Антон Торецки получава награди, към името му прикачват почетното звание „народен артист“.

В тъмното някой прошепна до самия Сергей Павлович:

— Ах, Антоне, а беше ли истински щастлив?

Сергей Павлович внимателно погледна съседа си. Когато прожекцията свърши, той побутна Юрий и двамата тръгнаха подир стареца. Сергей Павлович заприказва с него за филма, който току-що бяха гледали, после — за театъра. Старецът — сухичък, лекичък, с пухкава бяла коса, същинско глухарче — се оказа твърде приказлив. Скоро стана ясно, че е бивш актьор, работил в един и същ театър с Торецки. Той възторжено разказваше за Антон:

— Изумителен, благороден, самоотвержен човек. Успехите му бяха напълно заслужени. Жалко само…

Сергей Павлович не издържа дългата пауза:

— Казахте: жалко само…

Старецът смутено издума:

— Виждате ли, той се разведе с жена си и много тъгуваше за нея и за дъщеря си…

Юрий слушаше стареца с нарастващ интерес.

— Знаете ли адреса им?

— Знам го. Те живеят в центъра, на Булеварда на непознатата.

Сбогуваха се със стареца и свърнаха към булеварда.

— Ще отидете сам — каза Юра. — А после ще ми разкажете за срещата си с тях. Съгласен ли сте?

— Бих искал да знам кой ще посмее да откаже на спасителя си такова дребно нещо — усмихна се Сергей Павлович и по бузите му откъм острия нос се разпиляха бръчки.

Срещнаха се след час и половина. Сергей Павлович разказа за неуредиците в семейството на Торецки, за оплакванията на жена му, за безкрайните увлечения на прославения актьор.

Юрий извади бележника, прелисти познатата на Сергей Павлович страница и написа на другата: „Ще поиска за последен път да излезе на сцената в любимата си роля. Ще се върне при семейството си…“ Постоя няколко секунди, без да затваря бележника, и изведнъж с резки, заимствани от Аля щрихи започна да рисува шарж на актьора Торецки. Очерта се орлов профил, устремен нагоре.

— Не прилича — каза Сергей Павлович. — Не ви бива за художник.

 

 

По екрана пъстреят десетки най-нежни нюанси. На него е зима — и на хората в салона също им става студено.

… Сухичко, невзрачно и леко прегърбено човече върви по заснежената улица с ръце, пъхнати в джобовете на палтото, и със спуснати наушници. За миг се спира пред театралната витрина с десетки рекламни екрани. Над екраните — стар театрален афиш, на който с големи букви пише: „Антон Торецки в пиесите на Лавурн.“ От афиша гледат три лица: умислено, умно, волево — на командира на звездолета „Ант“; трагично, с безумни страдащи очи — на лекаря, допуснал непоправима грешка; яростно, с раздути ноздри — на капитана на яхтата „Чайка“.

Човекът прави две крачки към витрината, оглежда се в нея. После вдига поглед към афиша, сравнява. Тъжно се усмихва и продължава пътя си.

Настига го висок пълен мъж, обръща се, внимателно го гледа, отминава, спира се и нерешително пита:

— Торецки? Ти ли си, Антоне?

Човечето с умолителен жест вдига пръст към устните си: моля, по-тихо. Но мъжът не обръща внимание на този жест, слага ръце на кръста и гърми като ерихонска тръба:

— Какво става с тебе? Само допреди година ходеше без калпак и в най-големите студове. Къде е великолепният ти прошарен перчем, къде е благородното ти чело?

По начина, по който говори и се държи, веднага се разбира, че е актьор.

Торецки забелязва любопитните погледи на минувачите и го улавя подръка.

— Сдържай баритона си. Та ти не си на сцената. Всичките ми роли са отдавна изиграни. Останаха само афишите.

— Не, кажи, приятелю от младостта ни бурна, какво те е сполетяло? Приличаш на провинциален счетоводител, а не на знаменития Торецки. Дракон да те вземе, държиш се, сякаш си излязъл от играта…

Като вижда, че думите му не предизвикват желаната реакция, мъжът променя тона. Сега той наистина е разтревожен:

— Можеш ли да кажеш какво е станало, Антоне? Да не си болен?

— И това.

— Защо „и това“?

— Защото има и друго.

— Какво друго?

Торецки рови в снега с върха на обувката си и бавно казва:

— Ето на, ти рече: „Излязъл от играта“. Учудващо точни думи. Човек играе цял живот, не само ако е актьор. Банална истина — всеки си избира някаква роля, въобразява си, че е такъв, какъвто му се иска да бъде. Може би като дете е обикнал някой герой от книгите, възхищавал се е от „царя на улицата“ или твърде добре е запомнил някой легендарен капитан. Какво пък? Всеки си има своя роля, своя игра. Но случва се човек да престане да играе и да заприлича на себе си. Тогава вече не го познават. Не само другите — самият той не може да се познае. Ето ме, вървя сега по улицата, срещам познати, поклонници. Един поне да ме беше познал. А защо? Помниш ли как ходех по-рано по улицата? Не ходех, а шествах. Винаги с гола глава, вятърът си играе с косата ми, роши я като грива.

Торецки се предава на спомените си. Изправя се, засмива се, сваля калпак и гордо разтърсва косата си. Пред зрителите е съвсем друг човек — безстрашен, уважаван рицар. Срещнеш ли такъв на улицата, неволно се обръщаш.

— Да не мислиш, че в тази роля има само приятни неща? В студа например, когато ти се иска да нахлупиш калпак, да си стоплиш ушите. А не бива. Излизаш от ролята. Търпи, казак, играй пред другите и пред самия себе си. — Клати глава. — Дотегна ми!

С уморен жест слага калпака си, прибира глава между раменете и се превръща в сухо невзрачно човече, един от обикновените пешеходци в големия град. И гласът му е уморен.

— Сега, в последните си часове, не искам да играя. Виж, пуснал съм и наушниците, топло ми е. Вървя с такава походка, с каквато искам, а не с каквато ми налага ролята. Ще седя, както искам, ще стоя, както искам, ще приказвам, каквото искам. Ако ми се мълчи, ще мълча дори когато е ужасно неучтиво.

Тревогата на мъжа се усилва. Той се опитва да обърне всичко на шега:

— Нещо много го удари на философия! Да не играеш ролята на Сенека?

Торецки е погълнат от мислите си, не чува последните фрази и продължава:

— И когато престанеш да играеш, когато вече ти е ненужен целият огромен, с труд насъбран реквизит, оказва се, че за да живее, на човек му трябва съвсем малко и често съвсем не това, към което се е стремил и е трупал. Може би сега ми е необходимо онова, което съм загубил, онова, от което съм се отказал заради играта. Разбираш ли?

Мъжът пита много тихо, почти уплашен:

— При тях ли отиваш?

Торецки утвърдително кима.

 

 

Сергей Павлович каза с подчертано безразличие:

— Сбъркахте в прогнозата, приятелю.

— Наполовина — отвърна Юрий, като зачеркваше първата част от предсказанието.

На страницата на бележника, почти по средата й, ясни като присъда, оставаха думите: „Ще се върне при семейството си“.

Дебела линия задраска шаржирания портрет на Торецки. Няколко щриха и върху листа се появи съвсем друг профил: с уморено отпуснати ъгълчета на подпухналите устни.

Юрий посочи с поглед рисунката и попита:

— Сега прилича ли?

— Сега прилича — обади се Сергей Павлович.

… До рамото на Юрий внимателно се докосна ръката на съседа му. И същият глас, който току-що бе звучал иззад кадъра, каза:

— Помните ли, приятелите на Антон Иванович разказваха, че любимата му песен била „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“

Юрий бавно се обърна към него. Изведнъж си представи цялата трудност на задачата, която сам си бе поставил.

Мислеше си за чуждия живот и за сложните му плетеници, за проявената боязливост или смелост, коравосърдечност или великодушие, честност или коварство, за постъпките, способни после да тормозят човека цял живот или да очертават равнище, под което той не смее да слезе; и че като се слее в потока и се смеси със случайностите, всичко това в крайна сметка определя избора на любимата песен. Той си представи колко сблъсъци и срещи с различни хора, колко големи, малки, светли и тъмни страсти е трябваво да отшумят в бездната — в дългия като безкраен тунел с лабиринтни преходи гръбначен мозък, в зрънцата на жлезите и таламуса, — за да пропуснат горе, в кората на полукълбата, и да закрепят там като знаменце върху глобус, което определя много постъпки, думите на песента: „Лошо е в леглото си очи да склопиш — хубаво е да умреш насред полето…“

Той измърмори:

— Не придавах особено значение на любимата му песен.

Ръката му почти машинално отвори бележника. Няколко щрихи — и портретът оживя.

 

 

Това беше обемисто углавно дело — изпълваше две стандартни ролки с микролента. Докато слушаха, Юрий успя да прочете няколко книги, взети за него от библиотеката на Института по философия. Делото се бе озовало в ръцете на Сергей Павлович, след като при събирането на сведения за Николай Григориевич Синчук, пенсионер, бивш шлосер-матричар, се бе натъкнал на странен факт. Оказа се, че скромният, сериозен, наистина понякога мърморещ Синчук дълго време се е намирал под следствие заради опит за кражба в заводския изчислителен център. Мотивите и обстоятелствата на престъплението бяха останали загадъчни и неизяснени до самия край.

… Някакъв злосторник влязъл през нощта в помещението на изчислителния център и майсторски извадил интегратора от най-новата малкогабаритна машина Е–4. Но както изглежда, идването на пазача му попречило да изнесе уреда.

По импулсите на сигнализатора инженерът-пазач забелязъл отворения прозорец, разглобената машина и вдигнал тревога. В двора задържали Синчук. Той се опитвал да обясни защо е тук през нощта, но обяснението изглеждало неправдоподобно. Впрочем неправдоподобни били и обвиненията.

За какво на Синчук му е дотрябвал интеграторът? Да прави някакви сложни изчисления? Можел е да даде поръчка на изчислителния център. Да се запознае със схемата и да я усъвършенствува? Абсурд. Оставали две предположения: или Синчук е задържан погрешно, или е ненормален, страда от натрапчива идея. Но така или иначе възникваше още един въпрос: как е могъл, без да познава устройството на изчислителната машина, да я разглоби и да извади интегратора?

Следствието продължило почти месец. Разпитали десетки хора, поискали характеристики от всички места, където бил работил Синчук. В крайна сметка следователят стигнал до извода, че Николай Григориевич е невинен, няма никакво отношение към опита за кражба.

Сергей Павлович спря магнитофона, върна лентата няколко намотки назад и още веднъж прослуша противоречивите характеристики за Синчук, показанията на различни хора. „Голям къщовник…“ „В семейството му често има разправии. Синчук е човек с тежък характер.“ „Откакто се пенсионира, по цял ден играе шахмат. В тази игра няма равен не само в квартала, но комай и в целия град. Вижда няколко хода напред.“ „Обича да ходи на гости у роднините си…“

„Делото“ още звучеше в слушалките, а Юрий, без да се откъсне от 19-ия том на „Животът на млекопитаещите“, издаден от Академията на науките, записа в бележника си, и то така, че Сергей Павлович да види: „Ще поиграе шахмат с приятелите, ще се сбогува с роднините, ще се помъчи най-приятно да прекара оставащите часове.“

… Юра нарисува Синчук като шахматен кон, който дъвче овес.

 

 

Киноапаратът бръмчи едва чуто. Същият салон. Същите зрители. Сергей Павлович настръхва, като си спомня неотдавна преживяното в клиниката, която се вижда на екрана.

… Болнична стая. На леглото до прозореца — сърдит старец. Стесняваща се нагоре плешива глава върху тънка шия е изпъкнала адамова ябълка. Веждите са свъсени, острият поглед не се откъсва от изписания лист хартия.

Бързо влиза млада сестра. Полите на престилката се мятат зад нея като крила. Сестрата едва сдържа възмущението си и казва на стареца:

— Елате. Докторът ви чака.

Старецът неохотно пъхва крака в меките болнични пантофи и тръгва подир сестрата по коридора, клати се като патица и непрекъснато мърмори нещо под носа си.

Сестрата и старецът влизат в кабинета на дежурния лекар.

СЕСТРАТА (явно разстроена). Болният Синчук не иска да напусне клиниката.

ДЕЖУРНИЯТ ЛЕКАР (гледа Синчук, с обичайното съчувствие). Лошо ли ви е? Нима процедурите не са подействали?

СЕСТРАТА (не дава на Синчук да отвори уста). Подействаха. Синчук се чувства добре. Но не напуска клиниката. Казва: „Първо ще докажа“. А не може да се разбере на кого и какво ще докаже. Казва: „В къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи. Има време да се прибера в къщи.“ Седи на леглото и пише. А в приемната го чакат дъщеря му и внучката му…

Докато сестрата говори, Синчук непрекъснато кима в знак на съгласие. Особено енергично потвърждава с кимане думите и че: „в къщи ще ми намерят работа, а тук никой не ми пречи“.

— Правилно ви докладва всичко. Сега мога ли да се върна в стаята и да работя?

Лекарят свива рамене.

Синчук тръгва по коридора, като тътри пантофите си и вървешком изважда от джоба недописаното листче. В стаята се приближава до масата и прав, приведен, започва бързо да пише.

Сергей Павлович се приближава до пулта, разположен под екрана, бързо върти ръчката за настройване. Листчето на екрана расте. Вече ясно се виждат математически символи, цифри.

Няколко секунди философът с интерес се взира в тях, после учудено казва:

— Теоремата на Ферма?

— Опитва се да я докаже… и нищо повече… — казва Юрий. — Синчук изхожда от някаква своя теория. Както изглежда, този човек цял живот е работил не това, което трябва. Можел е да стане голям математик. — Помълчава малко и добавя: — Интеграторът също е можел да му потрябва!

… Моливът се плъзга по хартията. „Шахматният кон“ се изправя на задните си крака с опъната юзда. От „коня“ пада сянка, извита като цифрата 2 — символ на раздвоението.

 

 

След като поприказваха с роднините, колегите и познатите на професора по химия Полоний Евгениевич Гуц, Юрий и Сергей Павлович решиха още веднъж да поговорят със самия Полоний Евгениевич. Вече бяха успели да си съставят мнение за него. За тях професорът беше истински човек на науката, за когото най-важното нещо е работата. И в същото време Полоний Евгениевич обичаше и умееше да се весели, много и с удоволствие пътешестваше, беше добър спортист. В най-трудните ситуации запазваше чувство за хумор.

Влязоха в болничната стая. Предупреден за идването им, Полоний Евгениевич затвори книгата и седна в леглото, като подложи възглавницата под гърба си. След няколко нищо незначещи фрази Сергей Павлович премина към главното:

— Казаха ни, че не сте искали да влезете в болницата, преди да завършите някакъв труд…

Професорът видимо се оживи. Мъничките му леденосиви очи, дълбоко хлътнали под високото неравно чело, остро заблестяха:

— Правилно са ви казали, но това не е всичко. Тъкмо бяхме създали нов вид пластмаса, който може да е много, ама много полезен при хирургическите операции. По-специално от такава пластмаса биха се произвеждали много, ама много хубави кръвоносни съдове. Определящи фактори за пластмасата са нейната порьозност и абсорбционните й качества. А аз имах известни съмнения. Трябваше да ги проверя съвместно с физиолозите. Вече бях започнал преговори с Института по физиология и много, ама много ми се искаше да ги доведа докрай.

Сергей Павлович кимна в знак на съгласие:

— Разбирам ви. Веднъж се бях озовал в съвсем същото положение. Впрочем това беше много, ама много наскоро. — Сергей Павлович не бе и помислил да имитира химика, всичко стана някак неволно. — Какво да се прави? Когато се наложи човек да се откъсне от работата си, за да се лекува, винаги ще се намери нещо, което на всяка цена трябва да бъде завършено…

— Свършиш ли работата, боледувай, колкото щеш — каза Юрий, без да гледа никого. — Това е пословица, чел съм я някъде.

Полоний Евгениевич сметна думите му за несполучлива шега и направи усилие вежливо да се усмихне. Наистина, беше малко учуден от сериозното лице на Юрий, но след миг забрави за това и се върна към темата, която го вълнуваше:

— И не само работата. Така пропадна миналогодишната ми отпуска…

— Но доколкто знам, прекарали сте я в санаториум — възрази Юрий.

— Да, в санаториум. Но там хората не почиват, а се лекуват. И то далече от морето. Извинявайте, ама това не ми се нрави! На мене ми дайте палатка, акваланг, камера за подводни снимки и пустинен бряг, какъвто в наши дни не може да се намери. Мислех, че тази година ще наваксам…

За миг очите му помръкват, почти не се виждат, но веднага в зениците отново пламват немирни искрици. Ученият се обръща към Сергей Павлович:

— Впрочем имате право: за да завърши всичките си начинания, на всекиго от нас е нужна цяла вечност.

Сергей Павлович надникна в отворения бележник на Юрий. Там току-що се беше появила нова прогноза: „Веднага ще отиде в Института по физиология, ще вземе данните, ще ги предаде в лабораторията заедно с указанията си. После ще замине за морето, където ще прекара последните си часове.“ В съседство — остър птичи профил, готов да клъвне невидимо зърно.

— Почти си прилича — каза Сергей Павлович. — И все пак нещо му липсва. Може би само един щрих, но много важен…

На екрана се вижда подредена с вкус стая в жилището на професор Гуц: климатична инсталация, замаскирани полици с книги, много плафониери и цветя, виещи се по стените, украсени със снимки от подводния свят.

Полуизлегнат в креслото, удобно изпънал кривите си къси крака, Полоний Евгениевич казва на жена си:

— Много, ама много те моля да отидеш при Тамара Петровна. Нека заповядат днес с Вадим.

Щом вратата се затваря подир жена му, Полоний Евгениевич се преобразява. Пъргаво скача от креслото и хуква към кухнята, като лекичко се клатушка на кавалерийските си крака.

От стенния шкаф изважда буркан с вишнево сладко, припряно отваря капака, грабва супена лъжица, намигва и лакомо яде, като оплесква устата и бузите си.

Така го заварва жена му, която случайно се е върнала за забрадката си. Тя плясва с ръце:

— Баба ми не току-тъй казваше: старият човек е като малко дете. Забрави ли за диабета си? Мъко моя вишнева…

Полоний Евгениевич е смутен, бързо скрива буркана зад гърба си, но го изпуска на пода. На всички страни се разхвърчават парчета стъкло и тъмни пръски. Сега професорът е оплескан със сладко от главата до краката.

— Голяма работа! Голяма работа! — нарочно по детски казва той и тропа с крак, за да разсмее жена си и да обуздае възмущението й: — Та това е стара незадоволена страст. Като малък строго ме наказваха за всеки откраднат буркан със сладко. После — диабет, лекарска забрана. Нима поговорката за забранения плод е остаряла? Моля те, Машенка, прости ми. Ще мога ли поне някога да постъпвам, както си искам, без да ме е страх нито от родителите, нито от диабета?

… Двамата зрители гледат филма докрай. Ръката на Юрий довършва портрета на професора. От острите очички по челото са се проточили лукави бръчки…

Сергей Павлович одобрително кима, но после пита:

— Е, миличък, признавате ли пълното си и безусловно поражение?

— Защо?

— Нима онова, което видяхте, е недостатъчно? Нима то нищо не доказва?

Очите на Юрий гледат студено, враждебно.

— Доказва само, че съм разполагал с недостатъчна информация за тия хора.

— А какво ви пречеше да я съберете в достатъчно количество? — Сергей Павлович полагаше усилия гласът му да не звучи иронично.

— Бедният опит. — Юрий сви рамене. — Но научих някои неща. И смятам да ги използвам в бъдеще.

 

 

Фамилно име: Котлов.

Собствено име: Пьотър.

Бащино име: Игнатиевич.

Звание: майор.

Длъжност: временно изпълняващ функциите началник на следствения отдел към градското управление на милицията.

Личното досие на майор Котлов беше доста обемисто: извадки от заповеди, сведения за награди, за ранявания.

„А какъв ли е обемът на «досието» в неговата глава? — мислеше си Сергей Павлович, като гледаше Юрий. — Вече е разговарял поне с десетина колеги на Котлов, със съседите, с роднините му и все не мирясва. Иска да се добере до истината, сякаш е възможно… Чудак.“

Той отново с удивление и възхищение си мисли за странностите на човека, когото бе срещнал на пътя между живота и смъртта. Отначало се опитваше да го разбере, да анализира постъпките му, да систематизира спомените си, но скоро разбра, че не е в състояние да го проумее. Сергей Павлович виждаше само „следите по водата“, само водовъртежите, причинени от постъпките на Юрий Юриевич, но не можеше, както призна пред себе си, да вникне в причините им. Затова пък твърдо вярваше, че има неща, в които не е съдено да вникне дори Юрий Юриевич. И грешеше: Юрий вече бе разбрал сложността на задачата и нямаше намерение да отстъпва. Гласът на Сергей Павлович звучеше по-скоро уморено, отколкото насмешливо, когато попита:

— Надявате ли се този път да не сбъркате?

— Надявам се — каза Юрий.

— Но дори откриването на пружините не гарантира успех. Трябва да се изучат всичките им взаимодействия…

— Да — машинално се обади Юрий, като си мислеше за нещо свое.

— … и последиците от взаимодействията, тяхното влияние върху първичните пружини, върху пусковите моменти… Ето например вие с толкова труд научихте, че майор Котлов има любима жена, че тя живее в друг град…

— Не подсказвайте — весело рече Юрий. — Да, има жена, има и майка, с която майорът почти цяла година не се е виждал. И все пак сега той няма да отиде нито при едната, нито при другата. Няма да ви измъчвам…

Моливът зашари по хартията. Появи се профил на мъжествено лице с издадена брадичка. Полегатите щрихи край очите му придаваха гневна устременост. Сергей Павлович позна лицето на Котлов.

— Знаете ли защо се е заел с работниците от прокуратурата лично да разследва убийството на старши лейтенанта от милицията Седих? — с присвити очи попита Юрий, като явно подражаваше някому. — Седих е негов приятел. Заедно са учили. На Седих цял живот не му е вървяло…

Докато говореше, Юрий продължаваше да рисува. На Сергей Павлович му се стори, че успява да предаде напрегнатите мускули на лицето.

— Майор Котлов не се блазни от чиновете и наградите — продължи Юрий. — Изведох формулата на личността му. Главната определяща величина е…

— Дългът — подсказа Сергей Павлович.

— Нали ви помолих да не подсказвате. Още повече, че грешите. Главната величина е състраданието.

Сергей Павлович със съмнение поклати малката си чорлава глава с неизменно стърчащото на темето кичурче.

— Толкова мъжествен човек…

— Това са съвместими качества. Можете да се запознаете с прогнозата ми.

Върху листчето на бележника се появи фразата: „Ще се залови да разследва убийството на Седих.“

Юрий стана, за да предотврати всяко възражение:

— Да отидем при болния.

 

 

Завариха Пьотър Игнатиевич Котлов вече в приемната. Той получаваше от гардероба шлифера си. Като видя Юрий, бързо тръгна към него и протегна ръка:

— Здравейте, докторе. Не мога да изкажа с думи цялата си благодарност.

— Знаете ли вече? — леко се отстрани Юрий и артистично вдигна вежди. Той явно се престараваше в ролята си.

— Какво? — Мършавият и леко прегърбен Котлов беше цяла глава по-нисък от Юрий и го гледаше в очите отдолу нагоре.

— Ще ви разрешат да водите разследването въпреки здравословното ви състояние.

Котлов разпери ръце.

— Но как се досетихте за желанието ми?

— Нямам нищо общо с тая работа. Други са помислили за вас. Впрочем…

На Юрий му хрумна неочаквана мисъл. Той се наведе към майора.

— Имам една молба към вас. Разрешете ми да присъствам при разследването. Поне като свидетел, като отрядник или нещо друго… Вие по-добре знаете.

— Но това ще ви отнеме много време. И после… извинете, за какво ви е?

Лицето на Юрий светкавично промени израза си.

— Разрешете да не отговарям на въпроса ви — помоли той.

 

 

Трупът на старши лейтенант Седих бе намерен в двора на една къща в предградието. Предполагаха, че старши лейтенантът е бил убит, когато след работа се е връщал у дома си от автобусната спирка.

Седих лежеше по гръб, вдигнал към небето острата си брадичка, на края на зеленчуковата градина, до пътеката, застлана с чакъл и парчета тухли. Меката му дълга коса беше разчорлена, а широко разперените ръце — със стиснати юмруци. По земята край убития откриха четири отпечатъка от обувки, принадлежащи на един и същ човек. Гипсови отливки от тях се пазеха при следователя.

Огледът на трупа бе извършен от майор Котлов, от следователя на прокуратурата и от един експерт по съдебна медицина. Те установиха, че първият зашеметяващ удар е бил нанесен в тила. В джобовете на куртката и панталоните имаше удостоверение, кутия цигари, кибрит и портфейл с двадесет рубли. Когато Котлов отвори юмрука на убития, оттам изпаднаха две новички гумени пръстенчета за спирачен цилиндър на автомобил.

Майорът бе запознал Юрий с всички материали по делото. Двамата седяха в кабинета му. През отвореното горно прозорче откъм улицата нахлуваше задуха.

Материалите не бяха много, макар че следователят не бе преставал да води делото, докато Котлов беше в болницата. Онова, което вече беше известно, почти изключваше мотивите за грабеж.

Скоро в кабинета се появи върлинест лейтенант с кръгло хлапашко лице и ги покани в колата.

Шофьорът запали двигателя. Насреща им се носеха почти пусти улици, витрини на магазини, градинки с фонтани, в далечината проблесна река, мярна се сивата крайбрежна улица.

Колата спря пред спретната къщурка с червен керемиден покрив. Пръв от колата изскочи лейтенантът. Когато отвори вратата и помагаше на майора да излезе, той скришом хвърляше към Юрий простодушно-любопитни погледи.

От къщата, сякаш бяха очаквали пристигането на милицията, излязоха няколко души и поздравиха. Единият от тях, прегърбен, със силно прошарена коса, се здрависа с майора като със стар познат.

— Арнолд Владимирович, имам да ви съобщя нещо — каза Котлов. Когато човекът се приближи, майорът изрече полушепнешком, но така, че Юрий да чуе: — Оказва се, че следите край трупа са ваши.

— Нали ви казах, че тъкмо аз го открих сутринта? Можех ли да не оставя следи? — Арнолд Владимирович хвърли враждебен поглед към Юрий.

— А през нощта не чухте ли шум?

— Не. — Сякаш се боеше да не изтърве някоя излишна дума, той сви тънките си, почти безцветни устни.

Лейтенантът мрачно го погледна. По добродушното му червендалесто младо лице всички чувства се изписваха толкова ясно, че за Юрий бе истинско удоволствие да го наблюдава. Още повече, че това го отвличаше от нерадостни мисли, от безкрайните въпроси, които възникваха в мозъка му. Той умееше да мисли едновременно за различни неща или да разглежда едно и също явление от различни страни. Без да си пречат, мислите се носеха по безбройните канали на мозъка му, в който за мозъчни клетки служеха дори не молекули, а атоми. Но сега това качество само увеличаваше терзанията му.

Юрий си мислеше:

„Може би не трябваше да идвам тук, да се интересувам от това дело, да гледам кръв и гнусотии, да чувствам как всички изпитват някакво подозрение: невинните и виновните, майорът и лейтенантът, сърдитият човек, когото наричат Арнолд Владимирович, хората, излезли от къщата и готвещи отговори на още незададените им въпроси. Всичко наоколо е изпълнено с подозрение…“

„Дали знам кой е убиецът? Не, още не знам, макар че забелязах следи в другата посока, там, където чакълът е по-нарядко. Те говорят много. Забелязал ли ги е майорът? Той изглежда прав в едно: убийството не е за грабеж. Иначе щеше да ми е съвсем непоносимо. Разбира се, чел съм и за убийства, чиято цел е грабеж, но не разбрах всичко, по-точно предпочетох да не разбирам докрай. Онова, за което четох, е станало много отдавна, в съвсем други времена…“

Пьотър Игнатиевич, придружен от лейтенанта, бавно тръгна по пътеката към портичката, като още веднъж оглеждаше градината и високия каменен зид зад нея. Арнолд Владимирович ситнеше подире му.

Портичката се отвори, в двора влезе висок и слаб като върлина старец. Той тръгна право към майора, поздрави го и се представи:

— Аз живея в съседната къща. Интересувате се дали някой е чул шум през нощта? Ето как беше. Легнах си рано, към десет часа. Но старците сън лови ли ги? Клоните на ябълката тропат по прозореца, а на мене ми се струва, че идва някой. Лежа и слушам. Тъкмо оттатък по радиото предаваха „последни новини“. И изведнъж чувам…

Той се задави, изблещи очи.

— Какво чухте? — нетърпеливо попита лейтенантът.

— Вик! — продължи да разказва старецът. — Сякаш някой извика: „Стой!“ Погледнах през прозореца… Нищо не се вижда. Чувам, някъде наблизо пъшка човек. Тръпки чак ме побиха. Отидох да събудя сина си. „Нещо лошо става“ — казвам му. А той, още сънен, клати глава: „Сторило ти се е, татко!“ Но все пак стана. Постояхме на прозореца, слушаме — само клоните тропат. Излязох на балкона, викнах — нищо няма. Е, и пак си легнах… Такива ми ти работи — въздъхна старецът.

— Значи чули сте вика малко след десет? Новините още не са били свършили? — попита майорът и рязко се обърна. Не се учуди никак, че Арнолд Владимирович върви като сянка подире му, и сега попита него:

— А вие, другарю Гомозов, по това време вече спяхте?

— Да.

Старецът, който вече си бе тръгнал, се спря.

— Арнолд Владимирович, защо не казвате истината? Лампата ви винаги свети до дванадесет, вчера също… Сам видях — развълнува се старецът.

Ръцете на Гомозов се разтрепераха. Той ги пъхна в джобовете и нищо не отговори.

Котлов отново се обърна към него, сякаш не беше забелязал объркването му:

— Значи нищо не сте чули?

Страните на Гомозов почервеняха и по тях избиха сини склеротични жилки. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му напираше раздразнение и той престана да го сдържа.

— Вече ви казах, не съм чул. Подозирате ли ме в нещо? Но само подозренията са недостатъчни. Както ви е известно, съществува презумпция за невинност…

Лейтенантът рязко тръгна към Арнолд Владимирович, сякаш имаше намерение да предотврати някакви негови действия. Но майорът го задържа за лакътя и без да променя тона си, каза:

— Извинете, другарю Гомозов — той наблегна на думата „другарю“, — ако сме ви причинили неприятност. Моля ви, като си спомните нещо ценно за нас, да ни го съобщите. Довиждане.

Юрий настигна майора, когато той вече влизаше в двора на съседа, който бе чул вика. Не откриха нищо интересно там и се върнаха при колата. Лейтенантът непрекъснато се опитваше да каже нещо на майора.

Колата направи завой, изпусна облак газ и забърза в обратна посока. Юрий крадешком погледна лейтенанта, обидените му ярки устни, усмихна се наум и се обърна към майора с въпроса, който толкова интересуваше лейтенанта:

— Защо този човек се вълнуваше и гневеше така? Защо ми отговаряше толкова недружелюбно, сякаш наистина е виновен в нещо?

Майорът отговори на Юрий, като гледаше лейтенанта:

— На времето неправилно са го уволнили от работа, съдили го. Без да е виновен. Четири месеца по-късно разбрали грешката си, извинили му се, върнали го на работа.

— И още не може да забрави обидата? — осъдително попита лейтенантът с категоричност, характерна за младите.

— През тия четири месеца любимата му се омъжила за друг.

Страните на лейтенанта пламнаха. Юрий бързо отмести погледа си от него. „Човекът няма сили да забрави обидата и несправедливостта. Вече знам това от книгите — помисли си той. — А на хората им са се насъбрали много обиди. Ако количеството премине в качество, какво ще бъде новото качество? Или то вече е факт? И нима това, което често забелязвам, е негова последица?“

Той незабелязано погледна майора, видя напрегнатото му, мършаво, почти безплътно лице и се упрекна: „Нали се канех да му помогна?“ И помисли за същото, за което мислеше майорът: „Гомозов излъга в първия случай, когато казваше, че в десет и половина вече е спял, може би излъга и във втория — че не е чул вика. Но какво, ако в този случай е казал истината? Впрочем това лесно може да се провери.“

 

 

Лейтенантът донесе на майор Котлов втори акт от съдебно-медицинската експертиза и протокол от огледа на спирачните гумички, намерени в юмрука на убития. В научно-техническия отдел потвърдиха, че гумичките са съвсем нови, неупотребявани, че са произведени в Курския завод за гумени изделия и са доставени с пратка от резервни части на еди-кое си ведомство… Експертът по съдебна медицина съобщи, че ударът в тила на старши лейтенант Седих е нанесен с тъп предмет. Този удар само е зашеметил старши лейтенанта, а смъртта е настъпила от пробождане с нож, който е засегнал черния дроб, и от загуба на кръв.

По телефона се обади жената на загиналия. Юрий слушаше думите на майора.

„Защо… — мислеше си той. — Защо майорът се чувства виновен? Нима е можел да предотврати станалото? Нима е можел да спаси приятеля си, а не го е спасил? Странно, но не мога да отговоря на въпросите си с помощта на логиката…“

Жената на Седих съобщи, че оная вечер старши лейтенантът трябвало да отиде на гости при един свой познат, монтьора Стеблев.

… Майорът леко остави слушалката на мястото й и вдигна уморения си поглед към Юрий:

— Забелязах, че внимателно изследвахте пътеката при зеленчуковата градина („Виж го ти, все пак е забелязал“ — помисли си Юрий). Нали помните, към отвъдния край имаше много дълбоки следи. За да остави такива следи, човек трябва да тежи сто и седемдесет или двеста килограма. Такова нещо е малко вероятно. Но може би човекът е носил някакъв товар и без да напусне пътеката, го е хвърлил в градината…

Майорът извади карта и я разгъна върху бюрото.

— Да разгледаме плана на предградието — подкани той Юрий и лейтенанта. — Ето Трета нова улица, ето номер четиридесет и две, в него живее Гомозов. В съседната къща живее старецът, чул вика. А в следващата — номер тридесет и осем — живее Стеблев, при когото е отивал Седих.

— Другарю майор! — извика лейтенантът. — Нали ако Гомозов не е чул вика, а в четиридесети номер са го чули, убийството е могло да стане между четиридесети и тридесет и осми номер. Да питаме Стеблев, той трябва да е чул вика.

— Съгласен съм с вас. — Майорът стана и се обърна към Юрий. — Не сте ли уморен?

„Горкичкият — мислеше си Юрий, като си представяше до каква степен е уморен майорът. — И все пак бърза, знае, че му остават броени часове. Струва ми се, започвам да разбирам защо гласът му звучеше виновно, когато приказваше с жената на Седих. Но значи ли това, че съм се научил да разбирам хората?“

Те отвориха портичката и влязоха в спретнато дворче. В градината имаше няколко ябълки, между тях — картофи, домати. В лехите като войници със зелени шинели бяха залегнали краставици.

— Дявол знае дали в двора има куче или няма? — извика лейтенантът и избърза да тръгне по пътечката преди майора. За негово учудване дворът на Стеблев правеше изключение на тази улица — в него нямаше куче.

Тръгнаха към къщата. Пьотър Игнатиевич, който вървешком оглеждаше двора, изведнъж свърна встрани, внимателно започна да прескача лехите и се насочи към една стара ябълка с увиснали клони. Като стигна на няколко крачки от нея, наведе се и в продължение на четири-пет минути изучаваше нещо на земята…

На прага на къщата ги посрещна млада едра жена. Сякаш за да допълни бляскавата й красота, върху раменете й беше метнат пъстроцветен шал.

— Здравейте, стопанке! — приветливо поздрави Пьотър Игнатиевич.

— Добър ден — напевно отвърна жената.

Зад гърба й изникна богатирска фигура на мъж. Жената се засуети:

— Ето го и мъжа ми…

Юрий помисли, че Стеблев трябва да се хареса на лейтенанта от пръв поглед. И той беше широкоплещест и силен като него, ясно и доверчиво гледаше света с раздалечените си светли очи. Беше облечен с хубав сив костюм, сякаш се канеше да излиза или чакаше някого.

Майорът без предисловия попита:

— Кажете, моля ви, нищо ли не чухте през нощта, когато е бил убит Седих?

— Нищо. Ако бях чул, щях да изляза. — Светлите очи гледаха Котлов, сякаш питаха: как може иначе?

— А какви са тия следи в градината ви, край ябълката? — попита майорът, като внимателно го гледаше.

— Някой е влизал в градината — без да отмести очи, просто каза Стеблев. — Видях следите още сутринта.

— Оная вечер Седих е идвал у вас, нали?

— Трябваше да дойде на гости, та да се уговорим и за ремонта на москвича му. По този случай бях приготвил и нещо за пийване, а той… изобщо не дойде.

Майорът поиска разрешение внимателно да огледа градината. Заедно с Юра и лейтенанта той тръгна към ябълката. От едната страна клоните бяха изпочупени. На земята под ябълката се виждаха следи. Лейтенантът бързо направи отливки от тях.

Недалеч имаше няколко смачкани картофени стебла, листата им бяха изпотъпкани.

Майорът се намръщи, потърка червените си възпалени очи и махна с ръка, сякаш пъдеше досадно насекомо. Юрий знаеше какво си мисли той сега: „Как може Стеблев да не е чул вика, щом убийството е станало край къщата му, а съседът е чул?“

Пьотър Игнатиевич измери с рулетка мястото и записа цифрите в бележника си. Вниманието му бе привлечено от едно парче тухла, изкъртено от пътеката. Майорът го разгледа с лупа. По ръба му се виждаше кафяво петънце, малко по-голямо от главичка на карфица, и няколко косъмчета.

— В бюрото за съдебна експертиза — каза майорът, като подаваше парчето тухла на лейтенанта.

— Кръв ли е? — попита той.

— Може би — предпазливо отвърна Котлов.

Той почувства силен бодеж в гърдите и си помисли, че е напълно вероятно да се наложи някой друг да довърши разследването заедно с лейтенанта. И затова си позволи този път да изрече гласно предположението си:

— Ако кръвта и космите са на убития, значи престъпникът си е послужил с тухла от пътеката, първото, което му е попаднало подръка. В такъв случай убийството е могло да бъде и непреднамерено. Оттук трупът е пренесен в градината на Гомозов. Защо? И защо Стеблев казва, че не е чул вик, а в същото време убийството е станало близо до къщата му и дори в съседната къща са чули вика? Каква връзка с всичко това имат спирачните гумички? Непременно трябва да намерим отговор на тези въпроси и да видим кой е най-важният от тях. Но няма да е лесно.

— Да, много е заплетено всичко — съгласи се лейтенантът. — Ето на, следите от обувките на Седих прекъсват — тук са го ударили. Картофите около следите са смачкани — тук е паднал. А не ви ли се струва странно, че мястото на падането е дълго не повече от метър?

Като огледаха градината, те се сбогуваха със стопаните и тръгнаха по пътеката, застлана със също такива парчета тухла като онова, което беше в чантата на лейтенанта.

— За нищо на света няма да повярвам, че Стеблев може да бъде замесен в убийство — тихо каза лейтенантът, като затваряше портичката.

Майорът го погледна и присви очи.

— Искате ли да ви кажа защо вярвате толкова много в монтьора? Просто защото имате много общи неща. И не само във външността…

Лейтенантът се изчерви, сякаш го бяха обвинили в нещо лошо.

— Нищо, не се смущавайте — продължи майорът. — Това се случва с мнозина. Намерили сте у себе си и у Стеблев еднакви черти, допълнили сте ги с други, „дадени назаем“, и в резултат сте получили солидната формула: аз не мога да извърша престъпление, значи и той не може. В логиката такава грешка се казва „нон секвитур“ — не следва. Сиреч въз основа на няколко черти не следва да се прави извод за общо сходство.

Лейтенантът се окопити. Дори присви очи точно като майора.

— Но вие сам вярвате на Стеблев — каза той.

Котлов внимателно погледна лейтенанта: не е чак толкова наивен.

Гласът му зазвуча другояче:

— Правилно. И аз засега вярвам на Стеблев. Но още повече трябва да вярваме на другия гражданин.

Юрий си мислеше:

„От хората ли съм получил твърдата си вяра в силата на логиката? В това отношение съм също като тях и може би така е закономерно. Но човешката логика се основава върху човешките знания за законите на природата, за отношенията между хората и обществата, за връзката и причинността между явленията. Това е безгранично поле, добре наторена почва за грешки…“

„Те са на верен път, но още дълго ще крачат по него. Забелязаха ли, че в кухнята на Стеблев имаше няколко празни бутилки? Как са изтълкували това? Споменава ли се в заключението на експерта по съдебна медицина, че тоя ден Седих е пил?… Май ще трябва да им подскажа как да скъсят пътя.“

„Симпатични са ми тия двама души, тия двама «бъркачи в калта». Те вечно се ровят в подобни дела, живеят в атмосфера на подозрение, готови са в обикновения човек да открият престъпника. И все пак успяват да не затънат, да не се оцапат. Това противоречи на логиката, но много неща в човешките постъпки й противоречат. И все пак… Как успяват? Ето какво трябва да разбера.“

Юрий сякаш случайно каза на майора:

— Навярно сте забелязали, че клоните на ябълката са наклонени в посока, противоположна на къщата. Тъкмо от тая страна по земята се търкаляха няколко клонки с листа.

Майорът учудено го изгледа:

— Благодаря — каза той и се обърна към лейтенанта: — Помолете експертите да определят колко дълго са били на земята тия клонки и поискайте от метеорологичната станция сведения за посоката и силата на вятъра в нощта на убийството и предната вечер.

Папката с делото за убийството на старши лейтенант Седих ставаше все по-дебела. Майор Котлов грижливо прикачи към нея още две справки. В лабораторията бяха установили, че петънцето на парчето тухла, намерено в градината на Стеблев, е човешка кръв от втора група, че космите по всяка вероятност са от косата на Седих. Метеорологичната станция събщи, че вечерта и през нощта, когато е загинал старши лейтенантът, е духал много силен вятър. Духал е в югоизточна посока и е отнесъл вика към къщата на съседа на Стеблев…

— Сега можем да нарисуваме предполагаемата картина на убийството — каза майорът на Юрий. — Седих е бил в двора на Стеблев, в градината под ябълката. Убиецът го е ударил с парчето тухла, което е взел от земята. Седих е паднал. Тогава престъпникът го намушкал с нож. После с помощта на съучастника си — следите под ябълката са на двама души — е изнесъл убития от двора. Но не го е отнесъл в полето, където вероятно трупът е нямало да бъде намерен скоро.

— Може би не е имал време — забеляза Юрий.

— Да допуснем. Но защо тогава не е хвърлил трупа в съседната градина? А го е пренесъл през двора, тъкмо при Гомозов? И преди всичко — защо старши лейтенантът е бил в градината? Какво е правил там? Защо ударът с тухлата е нанесен по тила му? Значи ли това, че старши лейтенантът е излизал от двора, без да подбира пътя си, право през градината, и камъкът е хвърлен подире му?

— Какво смятате да предприемете сега? — попита Юрий.

Майорът разбра защо му задават този въпрос и по-широко отвори очи, сякаш пропъждаше дрямката от подпухналите си клепачи:

— А какво щяхте да предприемете вие, ако и на вас оставаше толкова време?

Юрий за миг се стъписа.

— Може би същото, което и вие — ще се помъча да разбера защо трупът се е озовал в градината на Гомозов.

— Радвам се, че мненията ни съвпадат — усмихна се Котлов. — Първо да се запознаем по-подробно с делото за несправедливото уволняване от работа на А. В. Гомозов. Ей сега лейтенант Кротков ще донесе делото от архива. Впрочем на времето Гомозов е работил в същия гараж, където е бил и Стеблев. — Той помълча малко, като размишляваше, и добави: — И на същата длъжност.

… След час и половина тримата вече пътуваха с колата по познатия път. Отминаха къщата, в която живееше Гомозов, отминаха и къщата на Стеблев, свърнаха по пресечката и излязоха на широката улица, водеща към гаража.

В канцеларията им казаха, че монтьорът Стеблев е отишъл в склада. Един услужлив счетоводител им предложи да ги заведе.

В склада ги посрещна магазинерът, нисичък, пълен човек с разкошен перчем и малки приветливи очички, които се стрелкаха на всички страни.

— Стеблев ли? Беше, беше тук… — Извинителна усмивка. — Само преди две-три минути си отиде. — Досетлива усмивка. — Дали не е във второ хале?

— А вие как се казвате? — поинтересува се майорът.

— Лобода, Степан Трофимович, приятно ми е да се запознаем. — По широкото лице на магазинера цъфна доволна усмивка.

— И сте работили тук, когато Гомозов е бил монтьор?

— Гомозов ли? — Вместо усмивката се появи израз на напрегнато припомняне. И — с усмивка на облекчение: — Да, да, то се знае! Работя тук вече цели петнадесет години. Отначало като шофьор на КрАЗ, а после катастрофирах и станах магазинер. Ветеран, така да се каже.

— Мнението ви за монтьора?

— За кой от двамата? — с извинителна усмивка уточни Лобода.

— Хайде тогава и за единия, и за другия — предложи майорът.

— Малко познавах Гомозов. Беше затворен човек. Отначало казваха, че е справедлив, честен. А после, когато написаха писмо срещу него и взеха да разследват случая, стана ясно, че си има доста грехове. А Стеблев е хубав, добър човек. Е, случва му се да се натряска до козирката, но затова пък на другия ден работи като звяр.

— Дворът му далече ли е оттук?

— О, не. Веднага зад оградата. Погледнете през прозореца. Ей там, дето се вижда ябълката.

Лейтенантът и Юрий също се приближиха до отворения прозорец. Юрий с крайчеца на окото си следеше майора и видя, че Котлов не гледа към двора на Стеблев. Оказа се, че просторният двор на гаража граничи не само с мястото на Стеблев, но и с двора на неговия съсед, който бе чул вика. Оттам се чуваха гласове и свиреп кучешки лай.

На Юрий му се искаше по-скоро да се махне оттук. Усещаше, че се задушава от чуждите чувства на страх, злоба, омраза, презрение. Една тлъста муха се мяташе в паяжината. Духаше на кръв и смърт. Юрий целият тръпнеше от отвращение. И отново с учудване си помисли за хората, които се ровят в калта, но успяват да не се омърсят. Какво им помага?

Отчасти той вече знаеше отговора. Помнеше виновния израз на майора, когато разговаряше с жената на убития. „Чувства се виновен, защото е останал жив, а друг е загинал“ — мислеше си Юрий.

… На връщане от гаража майорът помоли шофьора да спре пред двора на Стеблев. Заедно с лейтенанта и Юрий той отново влезе в градината и още веднъж огледа мястото, където се предполагаше, че е лежало тялото на Седих.

— Аха! — извика Котлов. — А защо старши лейтенантът е трябвало да падне непосредствено върху лехите? Между него и земята е можело да има нещо друго. — Майорът клекна, за да разгледа лехите. После изтърси ръце, махна от куртката си някаква зелена буболечка. Сетне се изправи и каза:

— Тук е имало чувал и старши лейтенантът е паднал върху него. Затова мястото със смачканите картофи е по-късо от тялото му. Сега става ясно и защо е влязъл в градината, и защо ударът с камъка е бил нанесен по тила му, и защо в юмрука му имаше спирачни гумички.

Лицето на майора болезнено се сгърчи, няколко пъти той пое дълбоко въздух, преди отново да заговори:

— Такъв си беше той… Учудващо доверчив… Мамеха го, а той продължаваше да вярва на хората. Не от глупост, а заради принципите си. Опитваше се да възпитава хората с доверие. За такива като него казват, че „не са от тоя свят“.

Той погледна часовника си, въздъхна и отсече:

— Хайде!

Като се озова в кабинета си, майорът веднага се обади по телефона в ОБХСС[1].

— Иван Николаевич — каза той в телефонната слушалка. Моля ви веднага да направите ревизия в шести гараж. Да, да… Какво?… Не, не е злоупотреба, точно обратното. И много важно е в гаража да научат за предстоящата ревизия. Не се чуди&, ще научиш после. Е, разбрахме ли се?… Всичко хубаво!

Юрий се облегна на стената на къщата до майора. Лейтенантът се скри зад ябълката. Снопът светлина от прозореца на къщата на Стеблев падаше върху лехите, посребряваше листата на краставиците и блестеше в капките роса. С помощта на инфразрението си Юрий отлично виждаше и в тъмното. Всичко наоколо сияеше, отделяйки топлина: шубраците издаваха бледожълта светлина, дърветата се издигаха нагоре като оранжевовиолетови фонтани, а зидът пламтеше в яркооранжево, почти червено. Най-богат спектър на излъчване имаха хората. В него присъстваше цялата гама от цветове и отсенки.

Иззад зида се чу ръмжене на куче. Юрий забеляза, че лейтенантът лекичко се подаде напред иззад дървото.

Върху лунната пътека падна чудовищна сянка — нито на човек, нито на животно. Лейтенантът погледна към зида. Над него в сянката на надвисналите клони бавно се издигаше огромна глава, седем-осем пъти по-голяма от човешка. Тя приличаше на приказна ряпа. Приликата идваше от косата, която растеше на голям кичур върху темето. Главата започна да се навежда напред, от двете й страни израснаха дълги уши.

Но ето че главата се откъсна от зида, тупна на земята и глухо издрънча. Оказа се, че е обикновен чувал, а ушите са ръцете на човека, пуснал долу чувала. Неизвестният скочи от зида подир своя товар, озърна се и си пое дъх.

Портичката скръцна. Зашумоляха тихи стъпки. При чувала дойде още един човек. Чу се откъслечен разговор: „Защо закъсня?“ — „Забавих се в къщи.“ — „Е, добре, вдигай!“ Единият помогна на другия да вдигне чувала на раменете си. Тръгнаха към улицата.

Блеснаха острите лъчи на фенерчетата. Чу се властният, смекчен от задуха глас на майора:

— Стойте! Не мърдайте!

Юрий почувства, че му се повдига, и бързо отмести поглед от бледото, изкривено от страх лице на магазинера Лобода…

Пердето на прозореца се издуваше като платно. Мъхнатата му лапа се плъзгаше по бюрото, сякаш се мъчеше да събори нещо от него. Котлов взе от лейтенанта протокола за разпита и го прегледа.

От другата страна на бюрото, отпуснал глава на гърдите, седеше Лобода.

Майорът му даде да подпише протокола, като едвам сдържаше омразата си.

— Проучих делото на Гомозов — каза Пьотър Игнатиевич. — Вие и вашият брат е трябвало да бъдете съдени още докато сте работели като шофьори. И за „черните“ курсове, и за лъжесвидетелството ви срещу монтьора. Той ви е пречел много, неведнъж на събрание е разобличавал хитрините ви. Тогава сте викали „ние сме трудови хора“, прикривали сте се зад мазолите си като зад медали, докато се доберете до склада. Но сега ще си получите заслуженото.

Лобода вдигна разчорлената си глава. Смутеният и умолителен поглед на малките му очи бе станал свиреп и остър. В този миг той приличаше на побеснял глиган.

Юрий с учудване следеше това преобразяване. Съвсем доскоро се чуваха жалките думи „повярвайте, не съм искал да убия…“ Юрий сравняваше чутото на разпита с прочетеното в книгите. С някакво безстрастно периферно зрение си представяше как е станало всичко, как на път за Стеблев старши лейтенантът забелязва, че двама души прехвърлят през оградата някакъв чувал. Извиква „стой!“ — и те покорно спират. Но само му се струва, че спират покорно, а в действителност се парализират от страх, като виждат човек с милиционерска униформа. Седих се приближава и се навежда над чувала, за да разбере какво има в него. Така в ръката му се озовават спирачните гумички.

Почти без да съзнава какво прави, братът на Лобода светкавично се навежда, взима от алеята парче тухла и нанася удар. Усъмнен в силата на братовия си удар, магазинерът мушка Седих под лопатката с големия си сгъваем нож, същият, който намериха у Лобода при обиска.

Убийците не могат да оставят трупа в градината поради близостта на склада. Изнасят го на улицата и го помъкват към лозето. Улицата е безлюдна. Минават край къщата на Гомозов. Лобода поглежда тъмните прозорци и бива обзет от люта, заслепяваща злоба. „Тогава не успяхме да те пратим зад решетките, ама сега няма да се отървеш!“ Злобата го задушава. „Заканваше се да ни вкараш в затвора, на ти сега, гадино такава!“ — мисли си той, докато мъкне трупа на милиционера към градината на Гомозов.

Юрий знаеше, че всичко е било точно така. Ала станалото му се струваше някак нереално, недействително, като кошмар. Убийците бяха най-обикновени хора, без изразени отклонения в мозъчната дейност. И според свидетелството на отдел „Кадри“ са работили добре, получавали са премии…

Потънал в мислите си, Юрий не забеляза как изведоха Лобода и той остана в кабинета насаме с майора. Струваше му се, че току-що са ударили него с камък по тила, че него са намушкали с нож, разкъсвайки вътрешностите му с непоносима болка. Омраза, каквато никога досега не бе изпитвал и която не можеше да се изрази с изчисления и формули, се надигаше от глъбините на съзнанието му, тровеше всичките му мисли, обагряше ги в кървавочервено. И той не се опитваше да я спре, защото му беше нужно непременно и бързо, още в същия миг да разбере нещо много важно, без което не ще може да остане, какъвто е. Още повече се терзаеше с мъчителни въпроси, изостряше мъката и отвращението си.

И когато стигна до истински бяс, до отчаяние, вече на самия край на пропастта заби в съзнанието си като нож още един въпрос: „А ако на мястото на Лобода бяха хората, които познавам — Михаил Дмитриевич, Сергей Павлович, този майор, лейтенантът? Или Аля?“

И изведнъж му стана от ясно по-ясно: нито Аля, нито който и да било от познатите му хора не можеха да се окажат на мястото на Лобода. У тях нямаше заслепяваща злоба, хищна жестокост, никой от тях не би могъл да престъпи чертата, отделяща човека от звяра.

Най-после Юрий успя да си поеме дъх. В кървавия мрак, който бушуваше в съзнанието му, потекоха освежителни, светлосини струи. И с предишната бързина той започна да си задава нови въпроси. Пак си спомни виновния тон на майора, докато разговаряше с вдовицата, и си помисли за удивителното чувство, наречено състрадание, за възприемането на чуждата болка като своя. Отново и отново си спомни за Аля с нейните опасения и грижи, с тревогите и неразумно-всеотдайната й любов…

Заедно с майора Юрий се качи в колата, за да се върне в болницата. Знаеше, че вече не може да го спаси, но ако посявката от гъбички, която бе оставил в лабораторията на болницата, вече е узряла, може би ще успее да спаси града от епидемията, ще помогне на десетки хора да се излекуват от странната болест, за чието възникване поради случайното стечение на обстоятелствата можеха да го заподозрат.

Срещу колата бързаха дървета и къщи, тролейбуси и минувачи по тротоарите. А някъде отиваше на работа или се връщаше у дома си млада жена, без да подозира, че със светлината на своята любов сега спасява от смърт хиляди и хиляди човешки същества.

— И тъй, смятате ли, че сте научили нещо? — попита Сергей Павлович.

Юрий мълчеше, сякаш не бе чул въпроса му. Спомни си хилядите книги, прочетени в библиотеката, където се бе вмъкнал самоволно, и взетите за него от Аля, от Сергей Павлович. Сравняваше прочетеното с преживяното и си мислеше, че ако изживее всичко, описано в книгите, може би ще се научи да прави безпогрешни изводи.

Мислеше си:

„Хората са безпомощни преди всичко защото винаги зависят от обстоятелствата. Такива ги е създала природата — и това е първото и най-важно обстоятелство. Природата е дала на организмите им твърде груба структура, което осигурява относителна независимост от условията на външния свят, и в същото време им е предоставила известна възможност за свободно маневриране, но в ограничени рамки: малко насам, мъничко натам. Тази свобода на организма се регулира от състоянието на неговата вътрешна среда — човекът може да не яде, да не диша, да стои на горещо или на студено, но до известни граници. Това дава отражение върху неговите замисли и желания. Прекрачването на установените от природата рамки се наказва със смърт, при което смъртта на един индивид или смъртта на цял милиард няма значение. Известно значение има само съдбата на вида.“

„Но дори в тези условия те са много различни. «За него няма място на Земята» — казва един. «Мъдростта и доброто са неразделни» — твърди друг. Те ме сътвориха, като ми дадоха всичките си достойнства и ме предпазваха от недостатъците, въплъщавайки в мене мечтите си за могъщество. Ще бъда ли такъв, какъвто са ме замислили, искам ли да стана такъв? А какъв съм бил в самото начало?“

Той си спомни своето раждане. Как бе започнало то? От кой момент бе започнал да осъзнава себе си? Цареше топъл и уютен мрак… Болка… Да, той бе почувствал болка! Изглежда, всичко започваше от нея. Впрочем имаше и студ. Болка и студ… Или студ и болка? Желание да избяга от тях, да се скрие. Започна да търси средства за защита…

Не, не е така! Всичко това дойде по-късно, а отначало имаше дрямка в топлия мрак, лениво блаженство. Нищо не проблясваше, не бодеше, не болеше, не радваше, не тревожеше, не възмущаваше, не извисяваше, не принизяваше… Той се чувстваше едновременно като нищо и като нещо, затворено в себе си, разтворено в себе си, разтопено и разслоено във всичко, което можеше да се случи, неподвижно и плаващо в дремещата си мощ, която още не съзнаваше. Усещаше само себе си — своите взаимодействащи в пълен мрак атоми и молекули.

Оттогава много пъти беше губил и намирал себе си. Отваряше вратата към света, за да пусне при себе си тревогата и болката, радостта и удоволствието, скръбта и нежността. Светът го прие, защото самият той бе станал частица от света.

Умислен, Юрий машинално подаде ръка на Сергей Павлович. Той я стисна, като го гледаше в недоумение. Юрий се сепна и бързо каза:

— Много ви благодаря. Познанството ни беше приятно и полезно. А сега извинете, чака ме работа.

— Кога ще се видим пак? — попита Сергей Павлович.

— Ще ви се обадя.

С бързи крачки той излезе от Института по философия и без да се озърне, тръгна по Зелената улица. Знаеше, че сега никой не го следи. И си мислеше:

„Ще дам лекарството и рецептата за приготвянето му на човека с характеристика, изчислена по моята формула:

gost-formula.png

„Автоматът е приготвил лекарството в нужното количество. За останалото ще се погрижат самите хора.“

„Полето на взаимодействие определя структурата и на организма, и на личността, но не определя поведението.“

„«Невероятно, но факт», както казват хората.“

В резултат на разсъжденията у него възникна мисълта за още един психологически експеримент: „Ще му дам всичко това, но няма да му кажа кой съм. Ще проверя: първо, дали се досеща кой съм; второ, дали ще ми повярва; и трето, как ще се съчетае реакцията от появата им с реакцията спрямо това, което ще му дам?“

Небето беше забулено с облаци. То слизаше все по-ниско и по-ниско. Лястовиците летяха в кръг и надаваха тревожни крясъци. Скоро щеше да се разрази буря. Променяше се влажността и радиоактивността на въздуха. Усилваха се смущенията в ефира, припламваха къси, още невидими е просто око електрически искри. Юрий чувстваше всичко това и още много други неща: безброй сигнали непрекъснато минаваха през мозъка му и носеха информация за света. След като знаеше толкова много за него, той поиска да отгатне невъзможното: местонахождението в даден момент на електрона. „Навярно — мислеше си той — тогава ще мога да предскажа поведението на човека с абсолютна точност…“

 

 

Михаил Дмитриевич се мъчеше да не гледа човека, седнал, срещу него. Знаеше, че по очите му той веднага ще разбере всичко. „В дадения момент — мислеше си Михаил Дмитриевич — е важно само онова, за което е дошъл: лекарството и рецептата за неговото приготвяне. Но дали това ще разсее подозрението, че има пръст в избухването на епидемията? Може би е дошъл с лекарството, защото иска да изкупи вината си? И още един въпрос: дали изобщо знае, дали се досеща, че го подозират? А ако знае, какви чувства буди у него човешката подозрителност?“

Михаил Дмитриевич не гледаше седналия срещу него, но върху ретината на очите му се бе отпечатал образът на този човек и непрекъснато се предаваше в разпознаващите области на паметта, макар че беше отдавна разпознат. Прав нос с широки ноздри, корави и изпъкнали устни, бърза игра на лицевите мускули, рязко променящ се израз на лицето. И ако улучеше момента, човек можеше само през очите, които се променяха още по-бързо, да надникне вътре в същността му, да докосне онова, което някога беше сиво вещество с разноцветни жилки, отглеждано в колба, тогава все още безпомощно и беззащитно, но вече криещо в себе си страшна взривна сила.

„Родителят се взира в своята рожба — помисли Михаил Дмитриевич за себе си в трето лице. — В своята рожба, която е престанал да разбира. Или все още е възможно да я разбере?…“

Той остана недоволен от мислите си: „Ако не го разберем, на какъв контакт с разумни същества от друга планета можем да се надяваме? Той е дете на човешкия разум, човешки син е. Но дали разбираме, както трябва, поне собствените си деца? Поне себе си?“

Чу се проточен слаб тътен, заглушен от двойните прозорци. В синьото небе остана чезнеща ивица. От малкия ракетодрум бе излетял кораб към Луната.

„Изяжда още една порция атмосферен озон — мислеше си Михаил Дмитриевич, като изпращаше с поглед кораба. — Колкото и да усъвършенстваме корабите си, те разрушават атмосферния щит, а засега все още не го възстановяваме, както трябва. И излиза, че всяка нова крачка напред струва късче живот. А супермозъкът не е крачка, а скок напред. Над пропастта или в пропастта?“

Много жалко, че не можете да посочите автора на лекарството — каза Михаил Дмитриевич и си помисли: „Дали ще станем поне мъничко по-близки след неговото посещение? Правилно ли ще изтълкува поведението ми или ще реши, че не съм разбрал кой е пред мене? Това е много важно. Нали по пътя насам е трябвало да допуска, че ще се опитам да го задържа.“

— Не съм упълномощен — отвърна гостенинът и рязко стана от креслото.

Надигна се и Михаил Дмитриевич. Сега той си позволи да погледне госта в очите. „Всичко разбира. Може би дори повече, отколкото си мисля. Във всеки случай знае, че се преструвам, че не съм го познал. Но ще разбере ли защо по-постъпвам така?“

Ала Михаил Дмитриевич веднага се засрами от собствените си съмнения. „Излиза, че не вярвам в него? Не вярвам в сина си, когото съм създал толкова могъщ, че да умее да върши недостъпни за мене неща? А когато намерението ми се осъществи, уплаших се…“

Той бавно протегна ръка, Юра внимателно я стисна.

Сянката на Михаил Дмитриевич лежеше между тях като очертания на пропаст, ръката му приличаше на мост над нея…

Като излезе на улицата, Юрий седна на една пейка в градинката. Михаил Дмитриевич го виждаше добре от прозорците на жилището си. Юрий седя неподвижен повече от час. През това време, ако искаше, ученият можеше да повика тук полковник Тарнов и неговите помощници.

Юрий почака, докато край пейката мина Михаил Дмитриевич, който внимателно носеше издутата си чанта. Ученият не гледаше към него и старателно се преструваше, че не забелязва никого.

Юрий стана и го повика. Михаил Дмитриевич се спря, обърна се с лице към него.

— Стори ми се, че непрекъснато ви се искаше да ме попитате нещо, но не се решихте — каза Юрий.

Очите му станаха лукаво-весели, сякаш бе научил за събеседника си нещо много смешно и се готвеше да му го разкаже.

— Прав сте. Исках да науча как мислите, какви алгоритми лежат в основата на мисленето ви. Как стигнахте до неочаквани изводи?

Погледът на Юрий се промени. В него се появи безразличие.

— Вече съм се опитвал да формулирам това на хартия. Но засега от формулировките нищо не излиза. Или не знам достатъчно добре езика, или в него не достигат думи. Всичко се свежда до стремежа ми колкото мога по-малко да разчленявам. Опитвам се да възприемам околния свят като неразривно цяло. Нали е тъкмо такъв.

— Да възприемаш не значи да мислиш — възрази Михаил Дмитриевич.

— Всяко живо същество възприема околния свят посредством сетивата си — отвърна Юрий, — но на този първичен етап не може да почувства света цялостен, обособява дадени части. А когато мисли, човек обособява отначало участъка, над който размишлява, после — елементите за размишление.

— Ако разрешите, ще преведа думите ви на професионалния научен език. — Михаил Дмитриевич стеснително се усмихна. — Мозъкът избира информацията, необходима за решаване на дадения проблем, и отхвърля всичко несъществено.

Ами ако сред „несъществената“ информация е и онази, от която зависи истинското решаване на проблема? — попита Юрий.

— Да, случват се и такива неща — съгласи се Михаил Дмитриевич, като пристъпваше от крак на крак. — Но нали мозъкът е способен да преработва само определено количество информация. И тук нищо не може да се направи…

— Искахте да научите каква е основната разлика между нас — каза Юрий. — Разликата, която сами създадохте, за да преодолеете онова, по отношение на което „нищо не може да се направи“. Първо, тя се измерва с количеството информация, която аз и вие сме способни да възприемем и обработим за единица време.

— А второ?

— Второ — алгоритмите. Но не мога да го формулирам. Виждам същественото в онова, което на вас ви се струва несъществено, и оперирам най-често с несъществени за вас елементи. Извинете, но не мога да изложа по-ясно проблема. Не знам как да го направя. Според мене човекът възприема нещата и явленията посредством някой друг. Понякога този „друг“ е самият той. Понякога, за да възприеме, трябва да се превърне в някого. Понякога този „друг“ е неговото съзнание…

Юрий млъкна, по лицето му бързо се смениха изражения на досада, недоумение, обреченост.

Михаил Дмитриевич го гледаше със съчувствие и нечуто мърдаше устни, сякаш се опитваше да му подскаже нещо. После рече:

— Веднъж заекът попитал робота: „Ти можеш да бягаш като мене. Значи си като мене. Но искам да ми отговориш на три «защо». Защо не ядеш моркови? Защо си толкова твърд? Защо от никого не се страхуваш?“ — „Едното от трите «защо» отговаря на другите две“ — отвърнал роботът. „Всичко разбрах!“ — извикал заекът и… престанал да яде моркови.

— Горкият заек! — с облекчение се разсмя Юрий. — А на вас големи благодарности. Подсказахте ми пътя. И ако някога успея да формулирам достатъчно ясно и точно алгоритмите на своето мислене, вие пръв ще узнаете това. А засега ми пожелайте успех.

„Не, той няма вина за възникването на епидемията — помисли си Михаил Дмитриевич. — Съвпадението по време с кражбата на епруветките е случайност. Сега, след като е създал лекарството, той има заслуга за прекратяването на епидемията…“

 

 

— Евалд Антонович, не ме ли познахте?

Слабият човек с изпъкнали лопатки и остри лакти внимателно погледна госта. Около очите му се събраха и разбягаха напрегнати бръчки. Той се усмихна.

— Вие трудно би трябвало да ме познаете! Нали сте ме виждали само болен, в креслото!

Наистина не беше лесно в този подвижен като живак, жестикулиращ човек да се познае безпомощният паралитик, в креслото-капсула, когото Юрий бе срещнал преди време в коридора на медицинския център.

— Имах ориентир — адреса ви — приветливо каза Юрий. — И стимул — вашата покана. И още нещо — вашето обещание…

— Помня: да ви разкажа за изследванията ни. Ще го изпълня.

— Сега ли?

— Може и сега. Елате.

Дълго обикаляха лабораториите — от етаж на етаж. Евалд Антонович показваше на Юрий гигантски триъгълни колби, в които вкарваха смеси от различни елементи пускаха през тях електрически изпразвания и получаваха аминокиселини. Автоматичните бъркалки със застрашителен шум разбъркваха съдържанието. По табла̀та на камините припламваха и гаснеха контролни лампички в ректификационните колони с тихо шумолене струяха течности. Потрепваха стрелките на миливолтметрите, манометрите, мановакуумметрите. От време на време суперцентрофугите започваха да бръмчат като комари. Евалд Антонович запознаваше госта си с резултатите от анализа на първобитните организми и протоорганизмите, демонстрираше с явно удоволствие как от коацерватите се образуват сложни съединения.

В една от лабораторите той показа на Юрий колекции от „метеоритен живот“, запозна го с хипотезите за неговото космическо зараждане.

— Помислете поне върху следните факти — каза той и буйно размаха дългите си ръце. — Шестдесет и три процента от всички атоми в човешкото тяло са водородни. А в космоса най-разпространеният елемен е водородът. Ако не смятаме инертните елементи, след него се нареждат кислородът, въглеродът, азотът. И в нашето тяло са същите четири „кита“: водород, кислород, въглерод и азот. С метеоритите в космическотото пространство постоянно пътешестват органически съединения. Там има мравчен алдехид, цианацетилен, дървесен спирт, мравчена киселина, метанимин… Разбирате ли какво значи това? Нали те са основа на аминокиселините? Нима всичко това не е стрелка на компас, която сочи посоката?

Той тържествено погледна госта, който съвсем спокойно и малко снизходително каза:

— Прав сте, това е много по-близо до истината от предишните хипотези, с които ме запознахте.

— Говорите така, сякаш отдавна сте разбулили тайната за зараждането на живота — с нескрита ирония подхвърли Евалд Антонович. — Но макар вече да е натрупала доста наблюдения, космическата микробиология все още не е отговорила на въпрос номер едно.

— Не разчитам на постиженията на космическата биология.

— А на какво разчитате?

Юрий мълчаливо сви рамене и се извърна. Евалд Антонович никак не се смути.

— Знаете нещо, неизвестно на съвременната наука?

— Всичко зависи от гледната точка.

Евалд Антонович реши, че Юрий хитрува, за да избегне отговора.

— Разбирахме се по-добре, когато бях болен.

— Тогава размишлявахте повече.

— В науката е прието първо да се натрупат факти, а чак след това да се размишлява над тях.

По лицето на Юрий се появи насмешлива усмивка.

— Нима природата не е натрупала достатъчно факти? Всеки миг тя прави безброй експерименти. Има над какво да се размишлява, нали?

— Това е демагогия! — извика Евалд Антонович.

Юрий пропъди насмешката от лицето си и примирително докосна ръката на своя събеседник:

— Представете си един затворен свят и живеещите в него същества: микробите в капка вода или в епруветка, хората в ракета, на Земята, в звездната система — все едно къде, но в затворено пространство. Могат ли микробите да научат за себе си нещо съществено, ако не излязат извън пределите на капката или епруветката?

 

— Добър ден, Виктор Олегович!

Кустович вдигна от книжата голямата си, късо подстригана глава и веднага позна госта. Намръщи се и каза:

— Професорът умря.

— Знам. Идвам при вас. Сега нали вие ръководите лабораторията?

Кустович наведе глава настрана, което навярно трябваше да означава потвърждение, и очаквателно погледна госта отдолу нагоре. Гостът разбра „поканата да се изкаже“ и започна без заобикалки:

— Ако помните, аз съм лекар.

С едва забележимо движение на главата Кустович потвърди, че помни.

— Правим изпитания с нов вид заместител на живата тъкан. Той е нужен за протезиране на вътрешни органи. Трябва да поработя няколко дена с апаратно-студийния блок на вашата лаборатория.

— Формулата на тъканта? — попита Кустович.

Гостът разстла върху бюрото на Кустович дълга лента, изпъстрена със знаци. Виктор Олегович дълго я изучава.

— Не разбирам защо тук има бензолов пръстен, а тук — фероокис — избоботи той. — Пък и цялата лява половина, да прощавате, е пълна глупост. Защо да ангажираме напразно хората и апаратите? Нека „проиграем“ вашата формула на изчислителна машина — и сам ще се убедите, че такава тъкан е немислима. Веднага ще се разпадне. — Той погледна госта и замълча. — Впрочем, ако искате, работете без помощници. Или вземете свои. Припомнете ми как се казвате.

— Юрий Юриевич. Значи разрешавате?

Кустович сви мощните си рамене, което означаваше: вече казах всичко. Юрий рязко промени темата:

— А какво показа проверката на вашата хипотеза? Доколкото си спомням, не беше безинтересна.

— Първите опити преминаха успешно — омекна Кустович. — Бромфлуорните съединения правят пластичния белтък по-устойчив. Ако ви интересува, мога да ви разкажа и по-подробно.

— Интересува ме.

— Е, тогава елате в лабораторията.

Кустович не само разказваше, а и показваше образци от синтезираните белтъци, обясняваше етапите на синтезирането им.

— Ето откъде можете да изберете образци за вашите заместители — „между другото“ подхвърли той и изведнъж силно се изчерви.

— Твърде близки са до естествените — възрази Юрий, „без да забелязва“ смущението му.

— Но това е добре.

— Не съвсем. Тъканта трябва да служи като стимулатор и на самия орган, и на взаимодействуващите с него системи.

— Не ви разбирам добре — призна Кустович. — Но можете да си поръчате белтък с определени качества. Ние правим изследвания и по поръчка. Пренареждаме аминокиселините като кубчета. Променяме състава им…

— И въпреки това произвеждате изкуствени тъкани върху естествена основа. Дори когато искате да ги направите по-добри от естествените.

Кустович пристъпваше от крак на крак.

— А как иначе?

— В такъв случай измененията ще бъдат незначителни и несъществени. Опитайте се да направите къщи от пясък или автомобили от глина. Усъвършенствувайте ги, колкото искате, както искате, променяйте конструкцията им — това не са играчки. Ще постигнете успех само ако промените самата основа, самия материал.

— Правим, каквото е възможно — каза Кустович и заприлича на обиден хлапак. — Но щом искате да работите по ваши рецепти, моля ви се. Да видя какво ще излезе.

 

Юрий включи инсталацията за радиоактивационен анализ и рефрактометъра. Наведе се над окуляра, започна да върти ръчката за настройване. Долу, от синкавата мъгла, изплуваха колонки с цифри.

Той остана доволен от резултатите на изследването. Вдигна края на маркуча, който се виеше от реактифиционната колона, и го пусна в една празна стъкленица, след като свали от нея станиола. После отвори крана. Съдът започна бавно да се изпълва със сребриста като живак, лепкава течност.

Юрий примъкна към себе си друга стъкленица с предварително приготвен розовобял разтвор и топна в него ръката си. Леко се намръщи от болка, но бързо се овладя. С другата ръка сложи на главата си шлема, гъсто омотан с проводници.

Няколко минути по-късно вече спокойно гледаше как пръстите му се разтапят в разтвора, как се появяват и се пукат въздушни мехурчета. Когато от пръстите му останаха само костите, той извади ръката си, проми я и без да сваля шлема, тръгна към кабинета на синтезатора. С няколко завъртания на нониусите настрои синтезатора на нужната модулация. Със здравата ръка взе стъкленицата със сребристата течност и я сипа в едно от отделенията на синтезатора. Чак след това включи ваната на синтезатора и провери работата й по светлинните на индикаторите. Внимателно потопи костите на пръстите си в течността. Те се покриха с набъбваща ципа. Ципата се удебеляваше, по краищата й се образуваха ресни. Отпуснат върху пластмасовата облегалка на стола, Юрий омаян гледаше как нишките на ресните се извиват в кипящия разтвор, отделят се и сноват като живи същества от стена към стена…

Когато извади ръката си, пръстите й бяха също като по-рано, само че кожата им издаваше едва забележими сребристосинкави отблясъци. Юрий протегна другата ръка към външната стена на синтезатора, напипа отначало таблото, после нониусите и изключи синтезатора.

Дълго търси из шкафовете, преди да намери спиртник. Запали го и пъхна в огъня току-що синтезираните си пръсти. Пламъкът се отклони. Той го улови в шепата си — пламъкът затрептя и с тихо съскане угасна.

В същия шкаф намери дебела метална плоча. Сложи я на пода и силно я натисна с пръстите на ръката. Пръстите минаха през цялата плоча и дори се забиха малко в пода.

— Ха така! — каза Юрий и запя: — Ха така, ха така, ха така…

Той се канеше да направи в своя организъм най-съществената поправка от момента на раждането си. По-рано само бе пременял формата на носа или устата, за да не го познаят. За това не му беше необходима сложна апаратура.

Като подреждаше внимателно на пода краищата на проводниците и маркучите, той започна да подготвя ваната на синтезатора…

Бележки

[1] ОБХСС — Отдел за борба с разхищаването на социалистическата собственост и спекулацията.