Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Гость, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (24.03.2010)
Корекция
khorin68 (24.03.2010)

Издание:

Игор Росоховатски. Гост

София, 1981, „Народна младеж“, Издателство на ЦК на ДКМС

Библиотека „Фантастика“, №7

Повест. Преведе от руски Иван Жечев

Редактор: Анна Сталева

Художник на илюстрации: Димитър Трендафилов

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Виолета Славчева

Първо издание. ЛГ VII. Тематичен №23 9536222311/5617–42–81

Дадена за набор на 15.VII.1981 година. Подписана за печат на 25.IX.1981 година.

Излязла от печат на 25.X.1981 година. Поръчка №107. Формат 60×84/16.

Тираж 50150 броя. Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,66. УИК 12,75.

Цена на книжното тяло 1,40 лева. Цена 1,48 лева.

„Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Игор Росоховатский. Гость

Повесть

Москва, „Молодая гвардия“, 1979

История

  1. — Добавяне

Полковник Тарнов тръгва по следата

В тези дни бюрото на полковник Тарнов наподобяваше маса на курортен фотограф. Данните за различни географски точки на курортното крайбрежие, обработени в изчислителния център, не можаха да удовлетворят полковника — бяха твърде общи. Стана нужда да бъдат уточнени с помощта на старите изпитани методи.

Затова до съобщенията от изчислителния център и перфокартите имаше купища снимки и художествени картички с изгледи от курортното крайбрежие. Полковникът подбра няколко десетки от тях, грижливо сортира снимките, номерира ги и ги връчи на помощниците си. Още същия ден те всички заминаха със самолет за крайбрежието. А полковникът още цяла седмица сънуваше цветни сънища с пейзажи и действието в тях неизменно ставаше на морския бряг.

От помощниците си получаваше оскъдни и неутешителни сведения. По курортното крайбрежие имаше голям брой места, досущ като онова, за което бе разказал роботът. Не помагаше и указанието, че най-близката планина се намира на разстояние четири километра и сто и шестдесет метра от парка.

Сред помощниците на полковник Тарнов, изпратени на крайбрежието, имаше и един ветеран от милицията, който на петдесет и пет години бе стигнал до капитански чин. Всички се чудеха защо Тарнов го е включил в групата за издирване. Зад гърба му всички го наричаха „Параграфа“ и този прякор съответстваше точно на характера на капитан Улобов. Тарнов имаше свое особено отношение към него и почти не се учуди, когато тъкмо от капитан Улобов се получи многоочакваното съобщение.

Като търсел само такива места, от които „най-близката планина е на 4 километра и 160 метра“, капитанът започнал да проверява и селищата извън курортната зона. И открил, че в селището Каменка разстоянието от върха на планината до няколко точки отговаря на посоченото. Капитанът започнал да анализира въпросните точки, сред които били котелното отделение на завода, градската баня и един пущинак, обрасъл с шипки, и се спрял на една — централната алея на парка. Това място съответствало на търсенето. Капитан Улобов се поинтересувал дали в селището има почивни домове. Установил, че през тази година в Каменка била открита почивна станция на медицинските работници, която още не е вписана в справочниците.

— Ето на, а ти се ядосваше, че тази година няма да ходя на море — каза Тарнов, като целуваше на сбогуване жена си, и веднага отлетя за Каменка.

Ала и най-старателното разпитване на всички, които биха могли да видят човека с отличителните черти на Великия господар, не даде никакви резултати.

Понеже селището беше малко и присъствието в него на човек с робот-слуга не би могло да остане незабелязано, можеше да се заключи, че са на погрешен път.

В същото време словесният портрет на търсения бе изпратен във всички отделения на милицията по крайбрежието.

Отговор дойде от Ялта. Веднъж спасителната служба забелязала далече в морето плуващ човек. Повикали го по радиото, но той не пожелал да се върне към брега. Наложило се да изпратят катер. Катерът рязко завил пред самия нос на вироглавеца, облял го с талази вода и отрязал пътя му към морето. Спасителите не много учтиво го поканили да се качи на борда.

В отговор вироглавецът се гмурнал и изчезнал. Търсили го, но безуспешно, поради което, естествено, началникът на службата и двамата спасители, които се намирали на катера, са имали големи неприятности.

Тъкмо последното обстоятелство им помогнало да си спомнят, че отличителните черти на вироглавеца съвпадали със „словесния портрет“.

В Ялта полковник Тарнов бе посрещнат от сътрудници на местния градски отдел на милицията, които му докладваха за направеното от тях. Разпитването на служителите в почивните станции и санаториумите не дало резултати. В хотелите също не били виждали такъв човек.

— Където и да е живял, дори под открито небе, трябвало е да се храни — каза полковникът. — Разпитайте сервитьорите, бюфетчиците.

Много често в практиката на полковник Тарнов тъкмо такива разпити даваха желаните плодове. Тренираното око на сервитьора умееше точно, като обектив на фотоапарат, да долови чертите на клиента и да ги пази доста дълго.

Но този път сервитьорите в един глас отвърнаха, че не са виждали такъв човек. Нищо не дадоха и разговорите с продавачите в продоволствените магазини и с всички многобройни работници от курортната служба по прехраната.

И чак когато полковникът се канеше да си замине от Ялта, при него доведоха един сервитьор от малък крайморски ресторант. Той съобщи, че май е виждал човека, от когото се интересува милицията. Веднъж идвал в ресторанта с някаква жена.

— Поръчаха си от нашия специалитет два бифтека — каза сервитьорът. — Да. — Той многозначително сви устни и замълча. — След като си отидоха, единият бифтек, старателно нарязан на парченца, се търкаляше по пода.

— Откъде знаете, че там е бил целият бифтек, щом сте видели само парченца? — поинтересува се полковникът.

— Двадесет години съм на тази работа, другарю началник. Ще ви го сглобя от парченцата, сякаш подреждам азбуката от кубчета.

— Според вас кой от двамата не е ял? — попита Тарнов.

— Той.

— Сигурен ли сте?

Устните на сервитьора се издадоха напред, сякаш се канеше да пие чай от чинийка.

— Сигурен съм. Разбира се, не можех да ги наблюдавам през цялото време. Чак след това, когато забелязах под масата това — очите на сервитьора гневно блеснаха, — си спомних, че веднага щом жената се обърна настрана, мъжът направи ей такова движение.

Той замахна с ръка, сякаш събаряше нещо от бюрото. Малките му остри очи просто се впиха в полковника.

— Отначало си рекох, че така ми се е сторило. Нашите специалитети са винаги отлично приготвени. После разбрах: не яде, защото нещо го боли и крие това от жената.

— Може би — съгласи се полковникът. Сервитьорът разказа, че с мъжа е била млада жена на около двадесет и пет години, средна на ръст, средно охранена. Яла умерено, предпочитала млечните продукти. Косата й имала цвят на царевично зърно. Била облечена с лека пъстра рокля без ръкави.

Показанията на сервитьора даваха на Тарнов края на нишката за започване на търсенията. Първо, самото местоположение на ресторанта. Той не беше забележителност на Ялта, намираше се в самия й край. Тъй че жената навярно е живяла някъде наблизо. Второ, твърде подробният портрет на жената. И най-после, необичайното отношение на мъжа към бифтека можеше да се изтълкува така, както го бе изтълкувал сервитьорът — не като израз на презрение към кулинарното изкуство на готвача, а като симптом за стомашно заболяване или зъбобол на клиента.

Полковникът заповяда най-старателно да разпитат медицинския персонал в най-близките санаториуми, където се лекуват стомашно болни, и в стоматологичните поликлиники.

Същевременно започнаха да търсят жената. На съвещанието на оперативната група той набеляза още едно направление на издирванията:

— Всеки си има роднини и близки. Както изглежда, така е и с търсения от нас Юрий Юриевич Степанов. Може би той им е писал препоръчани писма или те са писали на него, подавали са телеграми, пращали са покани за междуградски телефонни разговори. Трябва да проверим и тия канали.

Както много хора с неговата професия, полковник Тарнов отдавна си бе изработил основни похвати за работа. По време на най-трескава дейност той не забравяше да устройва петнадесетминутни „прозорци“ — съвещания със самия себе си. На тях правеше равносметка, припомняше си дали не е забравил, дали не е пропуснал нещо…

И този път, като се посъветва с Тарнов, полковник Тарнов стигна до извода, че трябва отново и колкото може по-скоро да се срещне с Александър Николаевич.

Тогава той още не можеше да оцени цялата важност на това решение. Тъкмо Александър Николаевич щеше да го убеди, че усилията да се издирят роднините и близките на Юрий Юриевич няма да доведат до нищо по простата причина…

 

 

Като се връщаше вечерта в хотела, полковникът се отби в едно кафене да вечеря. След чистия въздух по крайбрежната улица в кафенето беше задушно, носеше се апетитна миризма на шишчета и лук.

Полковникът по навик седна в отдалечения ъгъл, откъдето се виждаше цялата зала и входната врата. Поръча на сервитьора шишчета, чаша „Саперави“ и зачака.

От уединеното си ъгълче той разсеяно наблюдаваше посетителите, разглеждаше дрехите им, понякога съвсем предвзети, причудливото съчетание на цветове и десени, прическите, израза на лицата им. Ето че влезе някаква компания от младежи. Услужливата му памет сякаш случайно прояви две-три снимки, виждани някога по афишите, и Тарнов си спомни, че това са членовете на известен ансамбъл.

На малката естрада засвири джаз, отнякъде изхвръкна младееща се певица с рокля, обшита с пайети. Младежите лениво си размениха няколко фрази. Тарнов разбра: говорят за местния джазов оркестър, хвалят го. Той наистина свиреше добре, певицата имаше доста приятен глас.

В кафенето влязоха още няколко посетители. Единият беше вече съвсем пиян. Той се стовари върху стола и преметна крак връз крак толкова небрежно, сякаш това бяха крака на парцалена кукла. Но в ръката, с която прегърна другаря си през раменете, се долавяше сила. И жестът му, и ръката с къси дебели пръсти, с тъмни по края нокти и татуирана котва се сториха познати на Тарнов.

… Това беше през младежките му години. След като завърши милиционерската школа, Сьома Тарнов отиде да работи в криминалния отдел. Няколко успешни акции в състава на оперативната група му създадоха авторитет на перспективен криминалист. После задочно завърши Юридическия факултет на университета и започна да работи като следовател. За него скоро заприказваха, че е „късметлия“. И че е „любознателен“. Началникът му веднъж го попита: „Защо се интересуваш за детството на търсения «домошар»? Уликите в неговата «работа» са напълно достатъчни. Ровиш, сякаш събираш материал за роман. Не си за следовател ти, а за писател…“

Оттогава му лепнаха почтителния прякор „писателя“ — вместо предишните „късметлията“ и „любознателния“. Любопитството към непознатите хора, което минава с годините, у Тарнов все повече се усилваше. Това качество му носеше повече неприятности, отколкото радости. Той се опитваше да надвие себе си, но безуспешно.

А през оная вечер, за която си спомни, той влезе в кафене „Мечта“. Няколко седмици оперативната група се мъчеше да надуши следите на бандита по прякор Грошик. Тарнов не случайно бе влязъл в „Мечта“. Отиваше на друго място, но когато мина край вратата на кафенето, „нещо сякаш го подтикна“, както понякога казват. Той послуша вътрешния зов, без дори да се опита да анализира, да потърси в паметта си случайната информация за мястото на юношеските срещи на Грошик с другаря му от детинство. Това той направи доста по-късно…

Когато видя в кафенето група пийнали младежи и пред тях един момък с „локумени“ крака, сива пореста кожа и татуировка на късопръстата ръка, отпусната върху чуждото рамо, Тарнов с някакво шесто чувство разбра, че това е търсеният.

— Ей, паяк — казваше Грошик на непознатия мъж, — това момиче ще го танцувам аз!

В тясното дворче, където излязоха „да си поприказват“, неспокойната душа на бандита тревожно се сви, когато „студентът не се шубелдиса“ и не „драсна да бяга“. Грошик видя зад стобора тичащи хора и в миг разбра всичко. Той се опита да стигне до портата, но на пътя му стоеше невъзмутимият „студент“. Грошик замахна със силната си ръка. В последния миг Тарнов, който направи класическа подсечка, видя в късопръстата му ръка нож. Но беше твърде късно, бандитският нож се заби в хълбока на своя собственик чак до кованата дръжка.

Колегите му изобщо не можеха да разберат защо Семьон Антонович е готов да заплаче, застанал над ранения бандит.

Те не знаеха нищо за горчивото детство на момъка, за наследената от бащата-алкохолик болест, за неизгладимия печат, който тя бе сложила върху живота на Грошик, как веднъж той все пак се опитал да се измъкне от кръга, да „тури пепел“ на миналото. Но слепотата на чиновника, при когото Грошик отишъл да иска работа, била оня фатален тласък, който го върнал обратно в порочния кръг.

И ето че днес тук, в кафенето на крайбрежната улица в курортното градче, интуицията отново подсказваше на Тарнов: нещо ще стане. И макар че вече се бе нахранил и можеше да си отиде, полковникът седеше, поглеждаше ту към хората в залата, ту към естрадата и търпеливо чакаше.

Пред микрофона отново застана жената с ярки пайети на роклята. Аплодисментите на публиката бяха слабички, но певицата не се отчайваше. Тя махна с ръка, ярката светлина в залата угасна, останаха матово да светят само аплиците по стените. На естрадата заблестяха очите на метална маска на робот, спусната някъде от тавана.

Чу се рязката музика на електронните инструменти, певицата протегна ръце към маската и запя:

Влюбил се веднъж роботът в обикновена земна жена…

Полковникът се наведе напред, столът под него жално изскърца. Той изведнъж си спомни къде съвсем наскоро бе слушал тази песен.

Аз съм стоманен и могъщ робот.

Мога цял град да разруша,

мога дворец да построя…

На тъмната естрада ярко блестяха очите на маската. Тарнов улови за лакътя салонния управител, който минаваше край масата му.

— Приятна песен — каза полковникът. — Защо не съобщават името на автора?

— Не зависи от нас. — Салонният управител сви рамене. — Авторът на песента е неизвестен.

— А как са я научили вашите музиканти?

Салонният управител се смути, хвърли бърз подозрителен поглед към събеседника си.

— Извинете, с кого имам честта?…

Няколко минути по-късно ръководителят на джазовия оркестър, четиридесетгодишен мършав брюнет, и един младичък музикант с лице на херувим вече седяха срещу полковник Тарнов в малката гримьорна на артистите.

— Записахме песента от неговия магнет. — Брюнетът кимна към „херувима“. — Нашите посетители винаги я посрещат с възторг. Обърнахме се към ВААП[1], за да научим името на автора, но там песента не е зарегистрирана. Ако авторът се обади, готови сме да платим хонорар, както му е редът…

— Как сте успели да запишете песента на магнетофон?

— Там беше. — Музикантът посочи с тънкия си дълъг пръст към прозореца. — В парка на санаториума има една затънтена алея. Обичам на нейните пейки да прослушвам нови записи. Веднъж случайно чух, че някакъв почиващ учеше робота си на тази песен. Каза му: „Запомни, ще я изпееш после на една жена…“

— Познавате ли този човек? — попита Тарнов, като едва сдържаше вълнението си.

— Не.

Полковникът извади от джоба си снимка.

— Прилича ли?

Музикантът улови с дългите си пръсти снимката, повъртя я. После с досада тръсна глава, за да отметне от челото си дългата коса.

— Май прилича. Но ме е страх да не сбъркам…

Той погледна огорчения Тарнов и също се огорчи.

— После го видях още веднъж, с жената. Тя се казва Аля. Беше пристигнала от Белгород или може би от Орел. Няколко пъти съм разговарял с нея на плажа. Ако искате, ще се опитам да нахвърлям портрета й. Занимавам се малко с рисуване.

Той припряно взе подадения му лист и извади молив. Нанесе няколко щрихи, но изведнъж се спря, поразен от неочакваната догадка. Изпод вежди погледна полковника и неуверено попита:

— Извинете, да не би вие да сте авторът на песента?

Бележки

[1] ВААП — Всесъюзна агенция за авторско право.