Дженифър Блейк
Авантюристката (9)

9.

Празненството продължаваше с нарастващ шум и лудо веселие, докато чашите с тафия правеха трети или четвърти кръг. Нямаше никаква надежда за сън, докато и последният барабанист и танцьор не си легнеше. Примирена, че няма да има почивка. Сирен се върна край огъня.

Пиер беше излязъл от вътрешния кръг близо до огъня. Когато срещна погледа му, той, й направи знак да отиде и седне до него на пясъка. Тя се запъти към него, промъквайки се между жените и мъжете, които лежаха върху одеялата си.

— Добре ли си? — попита той, вглеждайки се намръщено в лицето й, а веждите му бяха свъсени, когато тя се отпусна долу до него. — Изглеждаш малко бледа.

— Да, добре съм. — Загрижеността му й действаше като балсам, успокояваше нервите й. Той като че ли не й повярва, тъй като изражението му остана мрачно.

— Кажи ми, скъпа, щастлива ли си? Този Льомоние — той това ли е, което искаше?

Тя с труд издържа погледа му:

— Защо питаш?

— Не ми харесва как се държиш, откакто сключихме това споразумение. Няма нищо, което да те задържа — нито закона, нито църквата, нито някакви други задължения. Ако не ти харесва, напусни го. Веднага.

— Няма ли да имаш нещо против?

— Да имам нещо против? Защо?

— Помислих си, че може би… — Тя спря, загледана в светещите въглени, преди да продължи. — Помислих, че ти, Жан и Гастон може да сте облекчени, че не съм ви на ръцете.

— Господи, но какви неща приказваш! Ти си нашият ангел, нашият късмет. Ще бъдем самотни без теб. Единственото нещо, което може да ни накара да те оставим да си отидеш от нас е, че искаме да имаш това, което желаеш. Ако това е Льомоние — добре. Ние сме щастливи. Ако не — нещо трябва да се направи.

— О, Пиер — каза тя, а в очите й се надигнаха сълзи от болка.

Той протегна ръце да обгърне раменете й в несръчна прегръдка, като прочисти гърлото си с дрезгав звук:

— Bien, разбрахме се за това. Но щастлива ли си, скъпа?

Гърдите й се повдигнаха и спуснаха в тежка въздишка:

— Не знам. Предполагам, че да.

— Любовта е трудно нещо, нали?

— Трудна е, да. — Нямаше любов, но тя не можеше да го нарани като обясни защо беше отишла при Рене без любов, особено сега.

— О, да. Аз помня, но ти не искаше да слушаш. Кажи ми, Льомоние да не се отнася лошо с теб?

— О, не — каза бързо тя.

— Видях, че Бързата Катеричка и още няколко момичета чоктау се навъртат около него. Той тича ли след тях?

— Аз… не, не мисля. — Тя не знаеше със сигурност.

— Не те ли задоволява в леглото?

— Пиер!

— Шокирам ли те, малката ми? Но ти нямаш майка, която да те пита такива неща. Ако не те задоволява, трябва да му кажеш или да му покажеш какво не прави както трябва. Мъжът никога не знае. Жените се различават една от друга в нуждите си.

— Говориш от позицията на голям опит, разбира се! — тя се престори, че се шегува.

Той повдигна широките си рамене:

— Достатъчно.

Тя го гледаше на трепкащата светлина на огъня — неговото обветрено лице, прорязано от дълбоки бръчки, сините му, смеещи се очи, които винаги изглеждаха така, сякаш скриваха някаква неопределена мъка в дълбините си.

— Мисля, че някога си бил женен. Какво се случи?

— Жена ми… почина.

— И никога не си намери друга?

— Никога. Няма друга жена, която може да заеме мястото й.

— Нямаш деца, предполагам. — Не можеше да си представи детето му да не е с него, както Гастон е с Жан.

Той отвърна погледа си от нея.

— Тези неща са по Божия воля.

За няколко минути настъпи тишина. Барабаните бяха преминали към по-глухи ритми. Когато добавяха нови дърва към огъня той пращеше, нагоре се издигаха червени искри с пукот. Телата на танцьорите блестяха от пот. Останалите ги гледаха като хипнотизирани и оглупели от тафията. Няколко двойки бяха изчезнали, промъквайки се на края на горичката или по-нататък по брега.

Сирен обходи с поглед кръга около огъня. Рене не беше там. Къде беше отишъл и кога? Той беше на мястото си, когато дойде да седне до Пиер. Несъзнателно погледна към колибата на Малкото Краче, която беше малко по-нататък. Тя беше тъмна и тиха. Можеше да е празна, а можеше и да не е. Но вероятно беше. И двете — Малкото Краче и дъщеря й бяха между жените до огъня.

Сирен заговори, без да гледа Пиер:

— Ти познаваш мъжете. Какво мислиш за Рене?

— Добър е да го имаш зад гърба си или на своя страна — изрече той замислено, което показваше, че го е обмислял и преди, — но е лош, ако ти стане враг. Мъж, който върши повечето неща по свой начин, но е способен да действа заедно с другите, ако се наложи. Човек, който вижда много, но държи устата си затворена.

— Но какво ще кажеш за славата му сред жените? Може ли да му се вярва?

— Ще се успокои, когато намери истинската жена. Има истина в думите, че няма по-верен съпруг от поправения развратник.

— Но мога ли аз да го поправя?

— Искаш ли го?

Това беше, естествено, въпросът. Не беше въпрос, на който можеше да отговори в момента, дори и да искаше. Вместо това, тя каза:

— Има нещо, което искам да ти кажа.

— За Льомоние?

— Не, за Туше. — Тя разказа накратко разговора си с лакея на мадам Вудрьой.

— По дяволите, какъв мръсник!

— Не се ли страхуваш от това, което може да направи?

Пиер стисна пръстите си:

— Той се опитва да ни хване с години и още не е успял.

— Това е различно. Никога преди не е бил толкова дързък.

— Ти си по-… по-… — той размаха ръка в изразителен жест.

— Мислиш, че приканвам мъжете?

— Не, не, ти просто… си познала себе си като жена, и мъжете също го забелязват. Това не е нещо лошо, нито трябва да го спираш, тъй като би било неестествено.

Тя знаеше, че е прав. Беше усетила това, което той се опитваше да каже, но без да го нарича с думи. Предполагаше, че тази чувственост е събудена от присъствието на Рене, въпреки, че всичко сигурно бе започнало преди. Причината за неудовлетворението през последните няколко месеца можеше да е, че тя беше жена, която има нужда от собствен дом, собствено бъдеще и собствен съпруг.

— Колкото до Туше — продължи Пиер, — мисля, че скоро вече няма да ни причинява неприятности. Чух го да казва на Додсуърт, че ще отплува утре рано. Но ако те безпокои пак, трябва да кажеш на Рене веднага, или да дойдеш при мен. Туше е свикнал да взема това, което иска, когато иска, без да може някой да го спре, защото държи жената на губернатора в джоба си.

Сирен присви тъмнокафявите си очи.

— Ако само се опита, ще си получи повече, отколкото си е търсил.

— Бъди внимателна — предупреди я Пиер като бавно поклати глава. — Единственото добро е това, че дълго души. Той с голямо удоволствие би те насилил и за да ти отмъсти, че си го отблъснала, но удоволствието му ще се удвои да отмъсти на Жан и мен, че сме го правили на глупак преди.

Това беше добър съвет и тя щеше да го последва. Но започваше да изглежда, като че ли, отдавайки се на Рене, тя беше намалила свободата си, вместо да я увеличи.

Вниманието на Пиер беше привлечено от възрастен човек, който държеше парче син камък, който искаше да размени за дамаджана с английска тафия, камък, взет преди много години от един индианец, който идваше от много далеч от запад; оттам, където земята се среща с небето, както казваше той. Тя остави Пиер да убеждава човека да запази съкровището си и излезе от кръга край огъня.

Вървеше без определена посока. Просто е твърде неспокойна, за да остане на едно място, убеждаваше се тя, но краката й я отведоха отново в заслона. Кожената завеса плющеше от вятъра. Вътре мечата кожа стоеше гладка и опъната. Рене не беше там.

— Ако търсите Льомоние — той е на борда на „Полумесец“.

Сирен се обърна с въздишка и разширени очи. Капитан Додсуърт беше толкова близо, че полата й се отърка в краката му и тя усети дъха на ром от него. Бързо отстъпи назад и видя в очите му загриженост.

— Стреснахте ме — каза тя.

— Извинете. Нямах намерение да налетя така на вас, но е много тъмно.

— Казахте нещо за мосю Льомоние?

— Точно така. Помислих си, че може да се чудите къде е. Той отплува за кораба ми преди няколко минути, след като размени няколко остри думи с Туше. Сега отивам и аз, но Пиер тази сутрин спомена, че има някои мои стоки, които искате да видите. Мога да ви предложа място в моята лодка, ако искате да дойдете сега. Можете да се върнете с Льомоние.

Възможно ли е Рене да се е карал с Туше заради нея? Не знаеше как е разбрал, че малкият човек я е обидил, нито имаше значение — нямаше нужда от неговото вмешателство и тя щеше да му го каже. Предложението на капитана изглеждаше добро и щеше да бъде прекрасно извинение за присъствието й на кораба. Дори можеше сега да се окаже най-подходящият момент за собствената й търговия, ако обстановката позволеше.

Решението беше взето почти преди капитан Додсуърт да е завършил. С решителен глас тя каза:

— Да вървим тогава.

„Полумесец“ стоеше на вълните на залива като призрачен кораб, без светлини, без звук, със сиви вълна мъгла прилепнала до платната и високите мачти. От тъмнината се появи дежурният офицер, който помогна на Сирен да се качи на борда, после застана чинно настрана, докато капитанът скочи на борда. Капитанът му кимна сдържано и му заповяда да качи на борда двете каси индиго, които Сирен беше взела със себе си, после я хвана за ръка.

— Оттук, мадмоазел. Ще изпратя да кажат на Льомоние, че сте тук, а междувременно ще ви покажа специалните стоки, които може да ви заинтересуват.

Сирен малко посърна.

— Бих предпочела да отида в каютата на Туше, или там, където мислите, че са те с Рене.

— Бих казал, че не е толкова мъдро — произнесе той със смях. — Не е ясно в какво положение — с дрехи или без дрехи е човекът, а вие не бихте искали да го смущавате.

Той имаше предвид, че тя няма да иска да бъде смутена.

— Не ме интересува — каза тя. — Представете си, че се бият. Трябва да ги спра.

— Трябва ли? Би било лекомислено, след като Туше е трябвало да се крие през всичките тези години. Но ако настоявате, ще изпратя да видят и да ги спрат. Елате.

Трудно беше да се съпротивлява на добродушието и спокойното му държание. Тя тръгна с него, но не без съмнителен поглед през рамо към тъмния кораб.

Капитанската каюта не би могла да се нарече голяма. Тя се състоеше от койка, мивка в една ниша и маса, поставена под висяща от тавана лампа, която постоянно се клатеше. Сирен седна на единствения стол до масата. Капитан Додсуърт домъкна малък сандък до нея и се изправи.

— Бихте ли искала чаша вино? — попита той с блеснали очи. — Имам отлична мадейра.

Изглеждаше така, сякаш щеше да се обиди, ако тя откажеше, а това щеше да бъде лошо начало на търговията им. Във всеки случай тя не харесваше рома и не беше пила почти нищо през вечерта.

— Би било много добре.

— Чудесно — каза той с широка усмивка. — Ще се върна веднага и ще видя и за приятеля ви. През това време можете да погледнете нещата в сандъка.

Той излезе толкова бързо, че остави вратата да се люлее на пантите след него. Удоволствието му изглеждаше огромно, като че ли тя му беше обещала услуга. Сирен мрачно изгледа гърба му. Тя не беше разговаряла с него, освен в присъствието на Пиер или Жан. Сигурно човек, който говори толкова открито за жена си и децата си нямаше да изтълкува погрешно съгласието й да приеме поканата да дойде на кораба. Не, тя е глупачка. Рене е някъде наблизо и ще дойде всеки момент. Тя е в безопасност. И достатъчно уверена в сигурността си, за да бъде недоволна от презряното покровителство на Рене.

Отмести малко стола си и се наведе да погледне в сандъка. Той лесно се отвори. Тя вдигна капака, после спря замислено.

Тук, пред нея в сандъка лежаха искрящи, блестящи перли, сапфири, аквамарини и топази върху брошки, пръстени, обици и копчета, фино венецианско стъкло, огледала със сребърен гръб, поставени в порцелан, изрисуван с рози и херувимчета, малки цветни шишенца с парфюм със сребърни запушалки, тънка дантела, поръбена със злато и с втъкана сребърна нишка и навити лъскави панделки в цветовете на дъгата. Там нямаше нищо, което да не е красиво, рядко и невероятно скъпо. Ако бяха стоки за продан, те щяха да задоволят вкуса на маркиза или придворна дама.

Сирен посегна да затвори капака и той падна с трясък. Тези неща нямаха нищо общо с това, от което имаше нужда тя и капитан Додсуърт трябваше да го знае достатъчно добре. С каква цел й ги показваше тя не знаеше, но седна със скръстени ръце и го зачака да се върне.

Той не се забави много. Носеше две чаши и отворена прашна бутилка. Остави ги на масата и се зае да налива от рубинената течност.

— Е, — каза той с усмивка — какво мислите?

— За стоките в сандъка ли? Мисля, че са много скъпи за мен.

— Глупости! Те не са нищо необикновено.

— За някои може би не, но доколкото ще трябва да се харесат на индианките, те едва ли имат достатъчно кошници и билки дори за една десета от тях.

— Нямате ли други амбиции, освен индианките?

— Какво искате да кажете?

— Да предложите тези стоки на дамите около губернатора. Няма ли да могат да си ги позволят?

— Възможно е. Но трябва да знаете, че не мога да ви платя за тях.

Той, й подаде чашата и отпи от виното си, преди да й отговори.

— Възможно е да организираме партньорство.

— Какво по-точно? — въпросът на Сирен съдържаше подозрение.

— Такова, бих казал, което да е от полза и за двамата.

Възможно беше той да няма предвид нито повече, нито по-малко от това, което казва. Или не?

— Мисля, че не разбирам.

— Аз ще подсигурявам стоките, вие ще ги продавате. Ще делим печалбата поравно.

— Това е много великодушно предложение.

— И такова, което обещава отплата. Френските дами са много привързани към дрънкулките си. Вземете например този парфюм. — Той бръкна в сандъка и извади флаконче. Махна тапата и богатия аромат на дамаска роза изпълни стаята.

Тя направи бърз, отрицателен жест.

— Парфюмът е нещо, което те могат да си купят от Франция.

— Да, невиждана гледка. Мисля, че ще подскочат, ако могат да си купят нещо, особено ако го видят върху вас.

— Върху мен? Не мога да го направя — би било смешно с моите груби дрехи.

— Ще ви помогна с дрехите. Всъщност за мен ще бъде удоволствие да го сторя.

— Заради бизнеса, разбира се.

Той се усмихна при сухия й тон, уверен, че тя е разбрала смисъла на думите му, но със сигурност следващите две щяха да доведат до разбиране:

— Не съвсем.

— Разбирам. — Тя се изправи и обиколи масата. — Боя се, че трябва да ви откажа.

Той хвана ръката й.

— Защо, ако мога да попитам?

— Струва ми се, че е очевидно. — Тя подчертано погледна пръстите му, стегнати около ръката й, но той не ги махна оттам.

— За мен не е. Очевидно сте приятелски настроен към Льомоние, да не споменаваме за Бретон. До тази година се държах настрана, защото не исках да се бъркам на Пиер и Жан, но щом те са ви отстъпили…

Сирен изтръгна ръката си от него и отстъпи.

— Каква гнусота!

— Нямах намерение да ви обиждам — каза той, като тръгна след нея. Беше заплашителен с ръста и самоувереността си. — Благодарен съм на Бретонови, че ви намериха и ви доведоха тук. Изглежда, че така е трябвало да бъде. Вие сте всичко, което съм си мислел, че трябва да е една жена, чаках ви, жадувах ви сякаш цял век. Възхищавам ви се и мисля, че бихме могли да работим добре заедно, но най-много от всичко искам вас.

— Не съм подозирала, но това няма значение. Аз не съм за продан!

— Аз не искам да ви купя. Искам да ви обичам. — Той сложи ръце на раменете й.

Тя се мушна изпод ръцете му. Рамото й бутна шишенцето с парфюма и то се изля в деколтето й, обливайки я със силния аромат на рози, преди да се удари в пода и да се търкулне. Тя се извърна след него, отстъпвайки още от Додсуърт.

— Не искам да ме обичате! — каза тя, като яростно клатеше глава.

— Вие само така говорите. Не бъдете толкова кокетна. Седнете и нека да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

Тя се хвърли към вратата и я отвори. Той беше точно зад нея. Бутна с длан вратата и я затвори отново. Разпери ръце върху раменете й, обгръщайки я.

— Нека поговорим — предложи той, а в гласа му звучеше тържествуваща нотка — за това, какво ще направите сега.

— Опитайте — каза тя, събирайки юмруци, и както стоеше с гръб към него се завъртя и го удари отдолу нагоре по брадата. Кокалчетата я заболяха, но тя изпита удоволствието да усети как кожата се разцепи под удара й.

Той отстъпи назад замаян. Сирен не дочака реакцията му, а блъсна вратата и се натъкна на корабния стюард. Зад нея се чу недоволно ръмжене. Тя се хвърли в тъмнината. Тропотът на стъпките й звучеше в ушите й, както и ударите на сърцето й. После бяха заглушени от тежките стъпки на капитана. Тя бързо се изкачи по стълбичката и излезе на палубата. Без да се оглежда, отиде до края, готова да спусне стълбата в лодката долу.

— Чакай, по дяволите, Сирен!

Гласът на капитана беше силен и заканителен, макар и в него да звучеше безумна страст. Тя не отговори.

Отговори Рене.

— За какво да чака? — попита той, а сричките бяха произнесени с такава ледена заплаха, че Сирен застина, а капитан Додсуърт спря насред път.

Отдолу идваше слабата светлина на лампата, процеждаща се през вратата. Тя правеше сенките на двамата мъже дълги и тъмни, лягащи заплашително на палубата. Няколко дълги секунди единственият звук беше скърцането на кораба и леките удари на въже, люлеещо се от вятъра някъде отпред.

— Мислех, че сте си отишъл — каза ирландецът, а гласът му прозвуча като блесне на уплашена овца, докато гледаше Рене.

— Вие достатъчно се потрудихте да се отървете от мен. Сега разбирам защо.

От разменените думи стана ясно, че Додсуърт не е очаквал да види Рене и следователно не му беше казал, че Сирен е на кораба. От това вероломство сърцето й спря, още повече, че си беше мислила за капитана като за уважаван семеен мъж и честен търговец. Той не беше по-добър от Туше — всъщност, беше дори по-лош. Туше поне не се преструваше на порядъчен.

Червенокосият облиза устни:

— Това… това не е, което си мислите.

— Не? Кажете ми тогава какво е — покани го Рене.

— Сирен не разбра една малка шега.

— Шега? — каза тя с мятащо искри презрение. — Ако бях мъж щях да ви избия зъбите.

Рене премести поглед от окървавената уста на Додсуърт към Сирен.

— Някой явно е започнал. Предполагам, че ти?

— Аз.

— Изискваш ли от мен аз да го довърша?

— Да изисквам? — Тя му хвърли стреснат поглед.

— Някои жени биха го поискали.

Щеше ли да се бие с Додсуърт по нейна заповед? Щеше ли да се обяви за неин защитник? Той стоеше тук, на леко наклонената палуба, с широките си рамене и лице твърдо от решителност и потъмняло от сянката на нещо, което можеше да е самообвинение и й предлагаше тази услуга, сякаш не беше нещо повече от това да вдигне падналата й кърпичка. И нямаше следа от това да се е бил с Туше — това, което се предполагаше, че е правил на кораба.

— Аз не съм като някои жени — каза тя.

Той се изсмя кратко.

— Ще си вървим ли, тогава?

— Сирен, недейте — възпротиви се капитан Додсуърт. — Индигото ви още е тук.

— Изпратете го утре сутринта.

— Но нашата сделка…

— Или предложете справедлива цена за него.

— Моля ви, позволете ми да ви възмездя.

Тя му отправи поглед без усмивка:

— Направете го с търговията. Ще разбера, че сте го искал.

Сирен с лекота се спусна в лодката. Рене я последва. Те се движеха към брега в мълчание, не проговориха и докато застанаха пред заслона.

Рене пристъпи пред нея, за да й попречи да влезе.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това? Мислех, че имаш достатъчно разум да не отидеш там сама, при това през нощта.

Обвинението, което прозвуча в тона му беше като смола за огъня на яда й, след като нервите й бяха опънати от страха, който й причини Додсуърт. Тя го погледна с насмешка.

— Сгрешил си тогава, нали? Представи си!

— Може да съм сгрешил в много неща, освен в едно. Какво беше това за възмездие в търговията? Това един вид плащане ли е?

— Как смееш!

Тя събра юмруци и ги вдигна нагоре, когато шокът от думите му стигна до нея. Преди още да ги е използвала, или да бъде уверена, че такива са намеренията й, неговата ръка изхвръкна и пръстите му се затвориха около китката й, притегляйки я към себе си.

— Не бих опитвал това. Аз не съм Додсуърт.

Тя не искаше да трепне от силата на хватката му.

— О, знам го достатъчно добре. Това, което не знам е, какво те кара да мислиш, че имаш право да ме разпитваш. А ако споменеш думата покровител, ще ти покажа един-два трика, които не съм употребила с Додсуърт.

— Проститутски трикове ли? — попито тихо той.

Тя бързо си пое дъх.

— Защо — каза тя с горчив гняв — всички мислят необвързаните жени за проститутки?

Рене се беше приближил. Той гледаше бледото й, гордо лице, светлата коса, разрошена от вятъра и борбата на кораба, озарена от огъня, който гореше някъде далеч. Той я гледаше и разбираше, че тъмното чувство, което го яде е ревност и страх. Ревност дори от погледа на друг мъж. Срах от безпомощността й пред другите мъже и низките им желания, за които причината беше той. Ревност за това, че някой друг можеше да пожъне нейната щедрост, която той отказваше на себе си. Страх, че може никога да не се възстанови от отказа й. Богатият мирис на рози, смесен със собствения й неповторим и сладък аромат го обгърна като натрапчив спомен, спомен на жива и нараняваща болка.

Край огъня самотен индианец припяваше и биеше барабана в ритъма на собственото му сърце. А песента беше скръбна.

Той я пусна. Едва контролираше гласа си, когато попита:

— Додсуърт?

— И Туше — каза тя с презрителен глас. — Казаха ми, че си отишъл на кораба да накажеш дребния. — Не е ли смешно?

— Че те е съблазнявал?

— Че е опитал. Изглежда всички мъже мислят за едно.

— Включително и аз.

Напрегнатите думи увиснаха между тях. Той нямаше намерение да казва това. Думите сами избликнаха от някакво тайно кътче в него. И той зачака да види какъв ще бъде ефектът им в смесица от копнеж и ужас.

Тя вдигна глава и в гласа й прозвуча презрение:

— Особено ти! Може би искаш да ти се отплатя за защитата още сега? Може би това е благодарността, която очакваш за този голям жест? Така ли е, мой галантен защитнико?

— И би ли платила? — попита той, а погледът му беше като на човек, който изпитва границите на собствения си контрол.

— Кой знае? Оценявам го високо, уверявам те. Още няколко заплахи и може даже да увисна на врата ти цялата трепереща и молеща. Ето така. — Тя се приближи до него и като свърши, вдигна ръце и ги събра зад главата му, притискайки се до него. Очите й светеха от злоба и още нещо, което се надигаше в нея, опъвайки нервите й.

Рене не мръдна — не повече от потрепване на мускул. Нито отмести очи от провокиращия й поглед.

— Това, разбира се, ще ми достави удоволствие.

— Мисля, че да.

Клепачите й бяха натежали от копнеж, който не беше напълно престорен, докато го гледаше през мигли. Не беше сигурна какво беше очаквала, но не беше тази липса на отговор. Обхвана я нетърпение. Когато той не отвърна, тя подзе:

— Но може би искаш само това, което не можеш да имаш? Има такива мъже. Чувала съм да казват, че не ценят това, което се дава доброволно.

От гърдите му излезе смях, напълно лишен от веселие и той вдигна ръце да хване китките й и ги свали от врата си.

— Ако не мислех, че си се свила като котка, видяла змия, бих те взел вътре и бих свалил и последното нещо, с което си облечена, после бих покрил с устни меката ти кожа от челото до петите. Бих опитал устата ти и гърдите ти и бих изпил аромата ти. Бих те отвел със себе си в светове на радост и бих те опознал до самата ти сърцевина, ако вярвах, че ще ми позволиш. Но не вярвам. И няма да го направя.

Раздразнението се разля в нея със странно, болезнено съжаление. Тя стисна устните си в тънка черта и отстъпи от него. Дръпна ръцете си и той ги пусна с отворени длани, което подчерта пълното му отстраняване.

— Ако беше опитал — каза тя с тиха злоба — бих ти избола очите.

— Не се съмнявам — отговори той. Отправи й кратък поклон, после отгърна завесата и се пъхна вътре. После, в прикриващата тъмнина, той се отпусна на едно коляно с юмруци, притиснати един в друг, и силно затърка кокалчетата си, докато болката се превърна в противоотрова за мъчението на желанието. А от ръцете му продължаваше да се носи дъх на рози.

Навън Сирен стоеше в нерешителност. Не можеше кротко да го последва в заслона, не можеше да лежи до него през нощта и да сдържа тази дива нужда, без да я покаже, без да му позволи да разбере, ако случайно се докоснат през нощта. Но не можеше да понесе и да се върне при огъня и да се преструва, че нищо не се е случило. Бавно се отпусна на пясъка, обръщайки се с гръб към заслона. Загледа се в тъмната, опъната повърхност на водата, разтърсена от тежкото биене на сърцето си.

Струваше й се, че само да спре барабанът, ще се върне онзи миг, преди да извади полуудавения мъж от реката, преди отпътуването от Ню Орлиънс, преди тази нощ, когато откри, че се е влюбила в развратника, известен като Рене Льомоние. Дивата, печална песен не спираше. Тя все още накърняваше нощта, когато вкочанена от усилващия се студ и изтощена от преживявания, тя пропълзя вътре и се отпусна до Рене. Песента не спираше, нахлуваше в трескавите й сънища и я отвеждаше далеч от тук.

 

Когато лагерът се раздвижи, на брега намериха купчина стоки. Към нея беше прикрепена сметка, направена от капитан Додсуърт, грижливо пресметната за Сирен. От „Полумесец“ нямаше и следа по гладката повърхност на залива. Корабът тихо беше отплавал на сутринта.

Пиер и Жан напуснаха лагера рано. Казаха, че искат да си тръгнат преди чоктау. Това в момента не беше проблем. След фиестите миналата нощ и след многото чаши тафия и ром, индианците едва се бяха раздвижили. Единственото нещо, което можеше да ги помръдне преди обяд беше появата на племето чикашоу.

Трябваше да се сбогуват, да се разменят подаръци, да се уговорят бъдещи срещи. Беше вече късна сутрин, когато Бретонови се наканиха да тръгнат. Те помахаха за последен път, после насочиха пирогите си в блатистата вода на север. Пирогите бяха тежко натоварени. Всяко загребване с веслото, всяко плъзгане напред изглеждаше несигурно. Водата оставаше неизменно едва на косъм по-ниско. Запазиха се сухи, макар и малко натясно. Бяха се разпределили — Пиер, Сирен и Рене във водещата лодка, а Гастон и Жан ги следваха.

Течението, което тук в тези ниски места под морското равнище беше лениво, все пак беше срещу тях. Не им беше останал много дъх за говорене или пеене, докато гребяха насреща. Веслата се издигаха и спускаха в унисон, потапяха се в кафеникавата кална вода и изпращаха светли капчици вода напред. Клатенето беше монотонно, уморително. Зад тях оставаха миля подир миля.

Спряха да хапнат, но не се бавиха. Пътуването срещу течението щеше да отнеме повече време, отколкото надолу. Те скоро отново бяха на вода. Минаваха часове. Зад тях оставаха мехурчета, а водата се диплеше V — образно. Скоро напуснаха блатата и влязоха в по-тесните и ветровити пътища на залива. Краткият зимен ден вече свършваше.

Беше онзи час, когато слънцето току-що е изчезнало и светлината придобива меланхоличен син оттенък, примесен с умиращите златни лъчи, когато един мъж се появи на брега. Той пристъпи от миртовите вечнозелени гъсталаци и извика, махайки с ръка. Точно пред него можеше да се види носа на неговата пирога. Още един удар на веслата и лицето на мъжа можеше да се различи ясно. Беше Туше.

Рене седеше на носа на пирогата. Той погледна през рамо Пиер и веждите му въпросително се вдигнаха. Нямаше съмнение за отговора. Един воажор не оставя човек на брега в дивите места, така както корабите спират за корабокрушенци в морето, независимо колко лоши можеха да се окажат те.

Двете лодки поеха като една към брега. Туше извика към тях, че се радва да ги види. Проклинаше късмета си и благодареше на светиите. Гласът му звънеше през водата — тънък, почти пронизителен звук, който остро нарушаваше тишината. Нищо не помръдваше в синкавата светлина след залеза на слънцето зад дърветата, а сенките станаха по-дълбоки. Нищо, освен Туше, който стоеше с една ръка на кръста и махаше с другата.

— Не ми харесва това — промърмори Сирен почти на себе си. Тя спря да гребе, опряла греблото на коляно, докато претърсваше брега с присвити очи.

Нищо не се виждаше. Носът на лодката на Сирен, Рене и Пиер заседна на пясъка. Рене скочи отвън, разплисквайки водата, за да я придърпа още на брега. Другата лодка се плъзна до нея от собствената си тежест, а Жан и Гастон бяха оставили греблата.

В този момент френските войници заизскачаха един по един от гъсталака. Униформите им бяха неописуеми, избелели от субтропичното слънце, по-скоро сиви, отколкото сини, там, където не бяха скъсани или подменени с части от армиите на половин дузина други страни. Те бяха ниски на ръст и неорганизирани, доказателство, за което беше хаотичното им настъпление, но мускетите в ръцете им бяха прицелени и стабилни.

Туше направи театрален жест:

— Заповядайте, приятели, добре дошли! Вие сте арестувани — всички — за контрабанда. Бъдете така добри да дойдете на брега и да се предадете. Дори хубавицата Сирен. Особено тя!