Дженифър Блейк
Авантюристката (12)

12

Рене се забави. Когато Сирен чу стъпките му по стълбите, тя вече се бе изкъпала в малка порцеланова вана. Беше имала време и да изчетка дългите до кръста коси до изсъхване пред огъня, използвайки сребърната четка на Рене. Седеше облечена в копринената му нощница, която беше оставил за нея.

При равномерния звук от стъпките му, тя подскочи от внезапен страх. Хвърли долу четката и се спусна в тъмната спалня. Въжетата, които поддържаха дюшеците изскърцаха, когато тя се хвърли на високото легло и отметна покривката и чаршафа. Завъртя се настрана с гръб към вратата, затвори очи и се престори на дълбоко заспала. Тя знаеше, че Рене е човек, който се съобразява с другите. Ако си помисли, че е била твърде уморена да го чака, може да я остави да си почива сама. Тази защита против мъжките му желания не беше кой знае каква, но тя нямаше никаква друга.

Главната врата на къщата беше заключена по изричното нареждане на Рене. Сирен го чу да чука, после пак. Тя лежеше в нерешителност и се питаше дали да не остави преструвките и да го пусне да влезе… Може би не трябваше да го ядосва, като го държи заключен отвън? Въпросът беше решен, когато Марта се появи от задната част на къщата в отговор на повикването му.

Стъпките на прислужницата скоро се чуха в обратна посока и заглъхнаха. Рене се насочи към салона. Чу тракане на резе, когато той заключи още веднъж къщата, шумолене на пепел и пращене на искри, когато загаси огъня. Ботушите му изтракаха един по един на пода. После настъпи тишина. Тя отвори леко очи и видя, че мигащата светлина на свещника се мести, приближавайки спалнята. Отново здраво стисна очи, насилвайки се да се отпусне, да диша дълбоко и равномерно. През клепачите си виждаше светлината, която се приближаваше към леглото. Чу как оставя свещите на ореховата маса, как застава после до таблата на леглото. Остави обувките си, после сакото му падна на леглото. След миг измъкна ризата от панталона си и я съблече през главата.

После се отдалечи през свързващата врата в малка стаичка за преобличане зад спалнята. Чу се яростно плискане на вода.

Съзнанието на Сирен рисуваше твърде живата сцена как той стои гол в полутъмнината на стаичката, и движи пешкира бързо по гърдите и раменете си, надолу по корема и по бедрата. Мисълта за това и за ленивото му приготвяне за спане силно опъна нервите й. Ако действията му не бяха толкова прозаични и ако не се преструваше на заспала, тя можеше да заподозре, че той забавя лягането си нарочно, за да изпитва нервите й.

Тя много беше мислила за това къде ще спи. Доколкото имаше само една спалня, изборът не беше голям. Беше помислила да потърси стаята на Марта и да помоли да сподели едно ъгълче с нея или да поиска да й направят дюшек пред камината в салона. Но твърде вероятно беше Рене да я премести насила в неговото легло. Не, по-добре изглеждаше да дава вид, че приема неговото решение и временно зависи от по-доброто в натурата му и да запази силите си за нещо по-хитро.

Странно беше това колко е сигурна, че той има по-добра същност. Или може би не — тя беше имала неведнъж полза от нея. Освен факта, че той беше водил войниците в атаката срещу пирогите и се беше опитал да затвори нея и Бретонови за контрабанда, той се беше отнасяше към нея с изключително внимание.

В това обаче нямаше смисъл. Нито в началото, а още повече сега — нямаше смисъл той да промени възгледите си и да я спаси от арест за нещо, което едва ли беше по-малко обвинение. Тя не го разбираше и това я безпокоеше.

Той се движеше толкова тихо с босите си крака, че тя разбра, че се е настанил до нея в леглото по увисването на въжетата под дюшека. Овладя изненадата и стегна мускули, когато леглото се наклони към по-голямата му тежест.

Той остана подпрян на лакът. Всичките й възприятия бяха нащрек и тя знаеше, че той я гледа на светлината на свещника. Сърцето й блъскаше в ребрата и дробовете й бяха стегнати така, че почти беше невъзможно да продължи да диша равномерно. Нервите под кожата й потрепваха. Изведнъж й се прищя да се прозее.

Рене гледаше пулсирането под гладката кожа на шията на Сирен и бавното задълбочаване на розовия цвят на бузите й и устните му се извиха в усмивка. Заспала или будна, тя беше негова. Беше облечена в неговата нощница, беше в неговото легло. Косата й беше разпръсната по неговата възглавница, с къдрици, проблясващи с цвета на старо злато, леко влажни там, където бяха най-гъсти, ухаещи на сандаловия му сапун. Той я желаеше със сладка и почти непоносима болка, но не трябваше да я люби, за да я притежава. Не в този момент.

През ума му мина да й даде удовлетворението да му откаже. Това беше твърде малко при начина, по който я беше принудил да капитулира. Но нямаше да е правилно да й позволи да заеме позиция, която нямаше да може да удържи. И тя нямаше да продължи да му отказва, ако той го предотврати.

На китката й имаше малък белег — спомен от борбата й с лейтенанта. От гледката на белега го заболя. Беше толкова близо да убие човека, който й го беше направил. Войниците в Луизиана бяха измет и едва ли минаваше ден, без някой да бъде наказван за някакво престъпление, пиянство, дребни кражби и неспазване на йерархията. Някои бяха по-лоши от останалите, но повечето скриваха пороците си, бяха по-хитри. Лейтенантът трябваше да се наблюдава.

Рене взе един кичур и го остави да изтече като топла коприна между пръстите му. Вдигна го и го притисна към устните си, после внимателно го върна при останалите блестящи кичури, преди да легне и да се пресегне да изгаси свещите. Дълго след това той остана взрян в тъмнината с ръце, събрани под главата, мислейки си какво ли щеше да е, ако протегне ръка и привлече Сирен към себе си. Желанието нарастваше, заливаше го, докато мускулите на стомаха му станаха твърди като стомана от усилието да се въздържи. Той затвори очи и здраво стисна челюстите си. Контролът дойде. Той надмогна желанието, пое дълбоко дъх и заспа.

Сирен беше успокоена, макар и малко изненадана, когато секундите минаваха една след друга, без да се случи нищо. Тя очакваше от Рене да не я насилва, но беше сигурна, че той ще направи някакъв опит да я убеди. За него да се предаде толкова лесно не беше голям комплимент.

Противоречието в мислите й й се стори за малко забавно. Тя не искаше той да се опитва да я люби, съвсем не. Но все пак поне можеше да забележи присъствието й в леглото му.

Той беше свикнал да спи с жени, разбира се. Без съмнение искаше повече оживление — мъж с такъв опит и начин на мислене би считал, че е под достойнството му да обръща внимание на жена, която лежи като дърво. Бе очаквал кокетни погледи и бляскащи усмивки, прикрито възбуждане и изтънчени похотливи ласки — всички стъпки, които минаваха за флиртуване в двора. Той не беше кой знае колко запознат с разочарованието — тя вярваше, че то няма да го огорчи много.

Минутите се нижеха. Сирен се схвана от неподвижното лежане. Опасенията бяха направили ръцете и краката й студени като лед и тя не можеше да заспи. Отпусна малко гърба си. От мъжа до нея не дойде никаква реакция. Тя се обърна още. Той продължи да спи. Почувства струя топъл въздух, когато завивката се премести. Топлината се излъчваше от тялото му. Внимателно, инч по инч тя премести единия си крак по дюшека към него. Колкото по-близо стигаше, толкова студът намаляваше. Трябваше да внимава да не го докосне, напомни си тя — той спеше леко. Тя премести другия си крак по-близо до първия.

Рене неспокойно се размърда в съня си и се обърна настрана. Дюшекът се вдлъбна към него. Сирен се плъзна и усети как студеният й крак докосва топлия му прасец. Миг по-късно се чу тихо изругаване и две силни ръце се протегнаха към нея. Рене я привлече към себе си, намести я към извивките на тялото си и я обгърна с топлината си.

— Имаш най-студените крака, които съм срещал — каза той в ухото й, а гласът му беше весело сърдит. — Нямам нищо против да ги стопля, но просто не трябваше да се промъкваш така.

— Не се промъквам… — започна тя, бутайки ръката му.

— О, заспивай, за бога — изръмжа той, притискайки я в прегръдка, от която не можеше да се измъкне. — Можем да спорим за това на сутринта.

Дали имаше предвид студените й крака, неговата прегръдка или положението им? Нямаше начин да разбере и не изглеждаше разумно да пита в този момент.

 

— Не съм изпращал съобщението ти снощи — занесох го сам на корабчето.

Бяха на масата за закуска, когато Рене заговори. Сирен пиеше шоколада си и разделяше сладкиша си на парчета, чудейки се дали Пиер, Жан и особено Гастон са избягали миналата вечер. Тя вдигна поглед, уверена, че Рене е прочел мислите й. Но той гледаше в купчината трохи в чинията й с твърде разбираш поглед.

— Виждал си Бретонови, говорил си с тях?

Той наведе глава:

— Всички са в безопасност, но си бяха изгубили ума от тревога за теб.

Тя лесно можеше да си го представи.

— Какво им каза?

— Че си в безопасност с мен, но без малко да те арестуват. Че най-добре ще бъде тихичко да се измъкнат при чоктау за търговия и да не бързат да се връщат обратно. Че могат да разчитат на мен да те пазя, докато се върнат.

— И те заминаха? — попита тя.

— Заминаха.

— Просто така?

— Нямаше време, а и те имаха стоки за продан.

Тя не можеше да повярва, че са я оставили. Сякаш Бретонови я бяха изоставили. Болката от това се вдигна до гърлото й, а зад очите си усети горчивото парене на сълзите.

— Между другото — добави Рене — те мислят, че така е най-добре за теб.

Тя тежко преглътна:

— Най-добре? Ще изглежда сякаш бягат, защото са виновни!

— Има хора, които биха се заклели, че ги няма от дни. Ти, явно си решила да останеш с мен и аз съм готов да обясня на всеки, който попита, че си живяла изолирана тук, откакто са заминали.

— И това е достатъчно? — Тя позволи съмнението й да проличи открито.

— Думата ми никога не е била поставяна под въпрос преди.

В гласа му доловиха стоманени нотки, точно както в ръката му би се появила стоманена шпага, ако някой реши да се усъмни в обяснението му. За първи път неговата защита й изглеждаше силна. Това беше успокояващо, но и смущаваше. Това, което й даваше сигурност, можеше отново да я превърне в затворник.

Тя отклони поглед от него с трепкащо усещане в стомаха. Той беше безумно хубав, докато седеше неподвижно до масата в трапезарията, облечен в сако. Ризата му беше фино плисирана на раменете за пълнота. Още не беше сложил вратовръзка и яката на ризата беше отворена, откривайки силния му врат и къдравите косъмчето по горната част на гърдите.

Трудно беше да повярва, че е прекарала нощта в ръцете му. Когато се събуди тази сутрин в леглото бе останала само топлината на тялото му. Беше се обръснал и облякъл в стаичката за преобличане. Когато се показа, той й хвърли халата си и я изчака в трапезарията за закуска. Този израз на тактичност беше неочакван и обезоръжаваш.

Сирен би дала много, за да избегне интимността сутринта. Изглеждаше малодушно да се крие в леглото, докато той излезе, така, че тя беше дошла на закуска увита в дългия му кадифен халат, а косата й беше спусната свободно на гърба. Не беше лесно да срещне очите му и да се преструва, че не е забелязала събитията през нощта. Това беше почти по-лошо, отколкото, ако той беше упражнил насилие над нея.

Беше имала намерение да се бори с него, да отказва да я докосва. Къде беше отишла решителността й? Толкова ли беше доверчива, толкова ли лесно можеше да бъде смекчена или наплашена, че той само трябваше да й каже, че няма да й причини зло и тя му вярваше? Или беше толкова впечатлена от него, от докосването му, за да се съпротивлява?

Рене седеше, гледайки жената до себе си, а ръката му вяло си играеше с чашата шоколад. Беше очарователно да гледа как цвета прилива и се оттегля от бузите й, цвят, който не беше само отражение от рубиненото кадифе на халата му. Тя беше напълно очарователна в естествеността си, както беше седнала загърната в голямата й дреха, с навити ръкави, които разкриваха сините вени на китките й и къдрещите се кичури коса, оставени неприбрани. Той искаше да протегне ръка, да я вземе на коленете си, да разтвори халата и да разгледа топлите извивки под него. Възпротиви се на импулса. Имаше чувството, че ако мръдне само на милиметър в нейна посока, тя може да скочи и да избяга от него.

Погледът му отново се спря на халата. Той рязко каза:

— Имаш нужда от нови дрехи. Ще ти изпратя шивачка днес следобед.

— Нищо такова няма да направиш! — Погледът й беше войнствен. Имаше нещо, което можеше да откаже, за да изтрие слабостта от през нощта.

— Ще трябва да посещаваш Правителствения дом.

— Като твоя любовница? Не, благодаря.

— Няма да си единствената жена, която не е съпруга. Има много…

— Офицерски държанки. Не искам да се числя към тях.

Той повдигна вежди.

— Ако предпочиташ да останеш затворена тук, то разбира се, изборът е твой. Обаче започват празненствата, ще има няколко бала с маски.

Парижкото тщеславие, представено от Мадам Вудрьой. Каква полза имаше от такова представление? Смешно е.

— Каква полза може да има от музиката и танците, освен човек да се отпусне от неприятностите. Трябва да се признае, че маскарадите са отлично разнообразие.

— Не бих могла да знам — каза прямо тя. — Никога не съм била.

— Положението може лесно да се поправи. Ще ги посетиш мен. Ще ти доведа шивачка, която да ти направи костюм.

Тя го погледна непокорно.

— Мисля, че няма да стане. Няма да се срещна с тази твоя шивачка и можеш да си спестиш грижата, да ми я изпращаш.

— Разбирам. Тогава може би ще е по-добре сам да отида на шивач.

— Какво?

— Ако не си направиш дрехи, тогава аз трябва да си направя, ако имаш намерение да използваш гардероба ми.

Сирен погледна надолу към халата му, който той разглеждаше със замислено изражение.

— Ти ми даде да го облека! Но мога да отида до корабчето за дрехите си — успокоително беше да знае, че въпреки че Бретонови са заминали, корабчето все още се полюшва завързано за кея — убежище в случай на нужда.

— Облечена в това, което е на теб? Сигурен съм, че офицерските любовници ще бъдат развеселени, да не говорим за офицерите.

— Разбира се, че говоря за собствените ми дрехи, с които бях облечена снощи.

Той изненадано вдигна вежди:

— Искаш ли ги? Но те са толкова скъсани и изцапани. Казах на Марта, че може да разполага с тях.

За момент тя се усъмни в него.

— Какво? — Възклицанието беше неволно.

В очите му се появи извинително изражение, толкова фалшиво, че го усети като скърцане по стъкло.

— Откъде да знам, че си привързана към тях?

— Направил си го нарочно — тя присви очи.

— Как може да говориш така?

— Много лесно, макар че няма значение. Може Марта да отиде за нещата ми.

Той поклати със съжаление глава:

— Боя се, че не мога да разреша това.

— По-скоро няма.

— Точно така — съгласи се той, като открито я погледна усмихнат.

Тя потуши гнева си, тъй като той явно малко му въздействаше и намаляваше шансовете нещата да се променят. Няколко секунди тя го гледа, после каза:

— Защо искаш да ме унижиш?

Под бронзовата му кожа нахлу по-тъмен цвят. Той каза кратко:

— Нямам такова желание. Толкова ли е лошо да искам да те видя облечена по начин, който най-добре разкрива лицето и фигурата ти, да те искам до себе си, да желая да се наслаждаваш на удоволствията, които можеш да имаш?

— Нямам нужда от такива неща.

— Но аз имам — възрази меко той.

— Няма да дойда.

— Вярвам, че ще дойдеш.

Тъй като нищо не можеше и нямаше да разколебае позициите им спорът неизбежно щеше да се спечели от този, който прояви по-голямо упорство.

Рене стана.

— Няма да изпращам за шивачка — каза хладно той. — Ще я доведа сам. Ти ще разрешиш да ти вземе необходимите мерки, иначе ще ги взема аз.

— Няма да ти е лесно — каза тя през стиснати зъби.

— Може би не, но ще е несравнимо удоволствие.

Следата от хумор, която се върна в думите му, заедно със свръх самоувереността му я раздразниха.

— Даже и да успееш, никога няма да облека тези дрехи.

— Ще ги носиш, или аз ще стана твоя камериерка и твоя шивачка.

— Можеш да ме принудиш да остана тук, дори да облека каквото искаш, но никога няма да бъда показвана като твоя държанка!

Не бе разумно да му противостои толкова отрито. Знаеше го, но не можеше да се спре. Това трябваше да стане някога, но не сега, не толкова скоро.

Той се наведе към нея, подпирайки ръце на масата. Когато заговори, гласът му беше твърд и дори малко груб.

— Ти наистина си поддържана жена. Докато не реша да те пусна, ти ще красиш масата ми, ще топлиш леглото ми и ще бъдеш публичен орнамент на моята персона, както дантелената ми кърпичка или цветето в бутониерата ми. Няма друга алтернатива. И няма да има. Колкото по-скоро приемеш това, толкова по-добре за теб.

Той се отдръпна от нея и тръгна към вратата. Тя го спря със студен и ясен въпрос:

— И защо трябва да остана на тази висока позиция, която си ми отредил? Ти отпрати Бретонови, уреди да бъдат чисти от всякакви обвинения. Каква заплаха държиш срещу мен сега?

Той бавно се обърна да я погледне.

— Бих казал не заплаха, а само изискване на честта, на сключената сделка, но се съмнявам, че ти го виждаш по този начин. При това положение остава алтернативата да обясня на губернатора, че временно съм бил измамен от теб — заслепен от красотата ти, замаян и оглупял от чара ти. Мислиш ли — добави нежно той — че той ще ми повярва?

Губернаторът щеше да му повярва. Сирен, гледайки с отчаяние вида на съжаление и разкаяние, който си беше придал Рене, разбра, че е победена. Разбира се, винаги оставаше възможността да се подчини и това щеше да е нейното положение.

Подчинение. Тя не харесваше тази дума. През нея пробяга тръпка, която нямаше нищо общо с хладината на деня. Придърпа тежкото кадифе на халата по-плътно около себе си.

Рене видя този жест на несигурност и беше болезнено засегнат. За хиляден път пожела нещата да бяха различни, но нищо не можеше да направи.

Той тръгна към нея с внезапна решителност. Сложи пръсти под брадичката й, вдигна главата й, после се наведе да притисне устни към нейните. Устата й под неговата беше гладка и хладна, нежна и невероятно сладка. Това беше всичко, което можеше да направи — да не усилва натиска, за да не я притегли в прегръдката си и да я вземе в леглото си. Не още. Не още.

С познатата болка в гърдите, отиваща към слабините му, той я пусна, изправи се и се отдалечи.

Сирен го гледаше как си отива, гледаше поклащането на широките му рамене, тялото, което се стесняваше в бедрата, мускулестата грация на дългите му крака. Пасивното отричане е по-добре от нищо, каза си тя — не беше отвърнала на целувката му. Усилието, което беше необходима да спечели тази малка победа я уплаши. Тя трябва да овладее силата си, да се приготви за сблъсъци между тях или щеше да свърши, топлейки наистина леглото му.

Мисълта, която й дойде предизвика напрегната усмивка на лицето й. Тя не беше топлила леглото му миналата нощ. По-скоро той беше топлил нейното.

Шивачката дойде. Тя беше наперена жена, известна като мадам Адел, с червена къносана коса и едро тяло, силна миризма на парфюм и намек за лоша репутация. Въпреки това гласът й беше изненадващо мек, а движенията — компетентни. Независимо, че Рене я придружаваше, когато той я представи на Сирен и тя извади сантиметъра си, вече почти не му обърна внимание. Отношението й към Сирен, неизказано, но очевидно, беше на чувствителен човек. Не беше трудно да се предположи, че преди да стане шивачка, тя също е била любовница.

Сирен позволи да й съблекат халата. Тя стоеше на топло пред огъня в дневната, облечена в неговата нощна риза и се обръщаше насам и натам, вдигайки ръце, когато й казваха, навеждаше врат или изправяше високо глава, както се искаше от нея. Докато Рене стоеше навън, тя беше стигнала до болезненото решение, че противопоставянето заради дрехите не е от полза. Тя беше в достатъчно лошо положение, живеейки в къщата, подчинена на волята му и полусъблечена, освен всичко. Компромисите, които правеше я тревожеха. Като че ли беше принудена да отстъпва стъпка по стъпка. Не искаше да гадае какво щеше да излезе от това и за момента не виждаше друга алтернатива.

Против желанието си се заинтересува, когато мадам Адел започна да я пита за предпочитанията й за цветовете и стила, за платовете и от дискусията за последната мода на официалните облекла в двора — френската роба.

— Боя се, че малко разбирам от мода — каза накрая Сирен със скован глас.

— Какво трябва да се знае, освен това, което ви отива? — мадам Адел сви широките си рамене. — Мадам Помпадур сега много харесва розово и прасковено, синьо и сиво — всичко трябва да бъде в тези бледи така деликатни тонове. Мисля, че те не са за вас, скъпа, върху вас те съвсем биха избледнели. По-дълбоки цветове, да, ярки и чисти. Това е, от което се нуждаете с вашите коси като светъл сироп от захарна тръстика. И платове от Лион — бродиран брокат, да! Виждам ви в наситено синьо-зелено, избродирано със злато. Какво ще кажете? Или може би богато кремаво.

Сирен се намръщи.

— Тези платове не са ли много скъпи?

— Какво от това? Мосю Льомоние каза, че трябва да имате най-хубавото, което се произвежда. — Жената отправи на Рене хитър и малко котешки поглед и назова цена, която накара Сирен да въздъхне.

— Да се харчи толкова за нещо, което да покрие тялото — това не е правилно.

— Всички го правят, скъпа. Освен това — не е само да се покрие тялото, а и да се повдигне духа, да накара човек да си мисли, че не сме толкова далеч от големите дела във Франция, тук в тази провинция.

— Харесвам Луизиана.

— Аз също, но трябва да признаете, че тя не е красивата Франция!

Рене седна в едно кресло до камината с опънати напред крака с кръстосани глезени и скръстени ръце. Гледаше как Сирен се върти напред-назад, наслаждавайки се тихо на гледката на слабата й фигура под коприната на нощната му риза, очертана в блясъка на червено-оранжевия ореол от огъня. Нейното съдействие беше неочаквано. То беше също обезпокоително. Поради някаква причина, която той реши да не анализира, то го правеше да се чувства виновен, като развратник. Това не му помагаше да осъзнае, че тя вероятно го виждаше в същата светлина. Той беше направил всичко, за да поддържа това мнение — все пак се дразнеше от това, че намеренията му са неправилно разбрани. И още повече, го дразнеше, че той не би искал нищо друго, освен наистина да играе ролята на развратник.

Сирен изпрати на Рене поглед изпод миглите си, учудена, че той е готов да бръкне толкова дълбоко в джоба си да я облече, и чудейки се колко далеч може да отиде, за да задоволи прищявката си да я види облечена в лукс. Горящото изражение, което съзря в очите му спря дъха й за миг. Тя беше виждала този поглед и преди. Той я желаеше.

Тя знаеше, че привлекателността й събужда у него похот, дори и да не го беше почувствала, той ясно й го беше казал с думи. И все пак до този момент тя не беше проникнала до дълбините на това желание. То е маскирано зад самоконтрола му, помисли си тя, и грижливо скрито от нея. Причината не беше трудна за разбиране. То би могло да бъде използвано като оръжие. Оръжие срещу него.

— Кремаво, избродирано със злато — харесва ми как звучи това — размисли на глас тя в отговор на шивачката, като в същото време погледна надолу към себе си, проследявайки погледа на Рене, който изглежда беше насочен към долната част на тялото й. Тя застина, като видя как формите й се разкриват от огъня. С усилие на волята се въздържа да не се дръпне веднага. Ядоса се, ровейки в мислите си да назове най-скъпия плат, който знаеше.

— Но ми харесва и тъмно прасковен цвят. Мисля за сатен с драперия от дантела, и воал от нея, през който само да се загатва прасковения цвят. Какво ще кажете за това?

— Страхотно, скъпа, — съгласи се мадам Адел, като се отпусна на колене и разпери широко ръце да премери Сирен от кръста до пода.

— А може ли освен това да е избродирано в злато? — Сирен вдигна ръце в жест на прегръдка, обръщайки се леко, така че тялото й да е в профил и поемайки дълбоко дъх, така че гърдите й гордо да се вдигнат.

— Разбира се. Това би било тоалет за кралица.

— Много добре — каза тя с ангелска усмивка и погледна Рене. — Това искам.

Отмъщението на поддържаната жена — да бъде поддържана толкова нависоко, колкото позволяваха ресурсите на този, който я издържа. Рене гледаше Сирен, приемайки това с чувство на стягане в гърдите, което нямаше нищо общо с чувството му на копнеж в слабините. Той я беше довел до това, нея, която беше топла, открита и честна и без необходимост от такова дребно отмъщение. Нямаше намерение да се получи по този начин, но това не беше извинение.

Имаше още дискусии за платове, панделки, дантели, деколтета, шапки и наметала, пудра за коса и фиби и за стотици други неща. Рене издържа всичко това. Сирен задържа шивачката с приказки колкото беше възможно повече. Поръча рокли и фусти, шалове и наметала и нежни дантелени шапчици, изпитвайки удоволствие при мисълта, че харчи парите на Рене, очаквайки всеки момент да й каже, че е отишла твърде далеч.

Той не каза нищо, но и не отдели сивия си поглед от нея. В него имаше обещание, ако не за възмездие, то поне за това, че ще й потърси сметка. Тя едновременно се страхуваше и очакваше момента, когато мадам Адел ще си тръгне. Искаше да види какво ще направи той, но в същото време в скритите дълбини на очите му се таеше нещо, което я караше да се безпокои.

Най-после шивачката събра нещата си и си тръгна с обещание за чудеса, които ще направи и за скоростта, с която ще ушие одеждите на Сирен. Вратата се затвори зад нея. В стаята настана такава тишина, че дори тихото пукане на въглищата изглеждаше шумно.

Сирен се огледа за кадифения халат в инстинктивен порив да се прикрие. Преди да го е намерила, Рене стана и отиде към нея. Той протегна ръце и ги сложи на раменете й, обръщайки я с лице към себе си. Под ризата кожата й беше гладка и мека, но костите на раменете се усещаха крехки и лесно чупливи. Устните й бяха влажни и леко разтворени, дъхът — сладък. Тя гледаше към него отбранително, въпреки че очите й бяха засенчени, прикрити.

Сирен чувстваше удрянето на пулса си в гърлото. Вътре в нея страхът намаля и беше заместен от любопитна, очакваща неподвижност. Ръцете му бяха топли и силни, здравият допир на дланите му и лекото гальовно движение на палците по раменете й я смущаваше. Лицето му беше съсредоточено, твърдите черти блестяха с бронзов блясък от огъня в камината. Сирен почувства непозната смесица от триумф и страх, отричане и желание. Ако затвори очи и се наклони към него…

Властта й върху него би била по-голяма, отмъщението по-разрушително, ако той бъде подтикнат към физическа интимност с нея. Някакъв древен инстинкт й подсказваше, че това няма нищо общо с усещането, което премина между тях. Изкушението се надигаше у нея като парите на хубаво бренди — силно, възбуждащо.

Не. Това беше твърде опасно, твърди непочтено.

Но нямаше победа без игра. И ако той не се интересува от честта, защо трябваше да го прави тя?

Тогава какво щеше да стане с решението й да се съпротивлява, с неподчинението й? Какво й гарантираше, че няма да се поддаде на практикуваното му прелъстяване, че няма да изостави търсеното отмъщение, както имаше опасност да пренебрегне съпротивлението си?

Какво, наистина?

Той наведе глава и притисна устни към нейните с изключително внимание, с безгранична и обезоръжаваща нежност. Устните й бяха студени, потрепващи в ъгълчетата, но бавно се затоплиха и стегнаха. Той погали гладките й устни със своите, потопен в коприненото усещане, сладкия й вкус, с безумна радост от това, че тя не се отдръпна. Сключи ръце зад гърба й, придърпвайки я по-близо до твърдите си гърди и бедра, поемайки меката й гъвкавост, която съвършено допълваше издадените му форми, като че ли беше готов да я притежава чрез порите на кожата й. Заля го топлият й женствен аромат. Той почувства как тя вдига ръце, треперенето на пръстите й, когато ги събра зад врата му.

Мислите на Сирен се гонеха. Кръвта препускаше във вените, блъскаше трескаво нажежена от желание и копнеж. Допирът на езика му до нейния беше мъчителен, но и разтърсваш, плашещ с натиска за по-дълбоко проникване. Тя чувстваше как отбраната й се изплъзва, отстъпва под горещото надигане на собственото й желание. Нежните му опитващи целувки бяха всепоглъщащи, намираха най-чувствителните и откликващи местенца на устата й. Той отмести шумолящата дреха и тя почувства допира на ръката му до гърдата си, нежното потриване на изключително чувствителното връхче. С дълбок, гърлен звук се притисна към него.

Във въздишката й имаше желание. Рене го долови и усети как сърцето му се свива. Трескавата му нужда започна да отслабва. В момент на живо прояснение, той видя какво прави и защо. Сграбчи го спазъм на отвращение от себе си. Мускулите на тялото му се напрегнаха, после се отпуснаха. Бавно и постепенно той се застави да освободи устните на Сирен, да махне ръката си от гърдите й, да се отдръпне от нея.

Тя го гледаше объркано. Не разбираше какво прави той, нито собствената си реакция на действията му. Единствената й помощ беше гордостта и преструвката.

Тя се извърна от него, очите й блестяха, а гласът беше дрезгав от не проронени сълзи.

— Ще ти бъда благодарна, ако не правиш това пак!

— Бих ти дал дума, ако мислех, че мога да я удържа. В този момент не ми изглежда така.

— Следващия път ще съжаляваш.

— А може и не. Това е риск, който трябва да поема, нали?

Тя бавно се обърна да го погледне със стиснати юмруци.

— Мога да ти дам дума.

Той беше пълен глупак. Това, което можеше да вземе от нея — той не искаше, това, което искаше — не можеше да има. Или можеше?

— Недей — каза той. — Не ми давай дума. Но бъди готова да ме унищожиш, ако трябва и ако можеш. Ще има и следващ път.