Дженифър Блейк
Авантюристката (4)

4.

На следващата сутрин Сирен отиде в града на пазар. Причините за това бяха много. От една страна се налагаше да попълни запасите си, пък и Рене показваше, че е способен да оцени усилията й. От друга страна трябваше да подготви провизии за търговската експедиция, която Бретонови щяха да направят до англичаните. Но най-вече имаше нужда да избяга за час-два от каютата.

Тя почти не я беше напускала, откакто измъкна Рене Льомоние от реката и престоят й вътре бе започнал да става угнетяващ. Това, обаче, не беше главната причина. След споразумението с известния женкар, тя беше станала особено чувствителна в присъствието му. Усещаше погледа му при всяка своя стъпка и това не можеше да бъде избегнато в малката каюта. Може и да беше плод на въображението й, но погледът в очите му беше преценяващ, нетърпелив, като че ли нямаше търпение да я обладае. Движенията й ставаха все по-непохватни, сякаш бе загубила способността си свободно да се ориентира. Тя внезапно усети, че не знае какво да каже, почувства се глупава. Нещо повече — тази сутрин забеляза, че се изчервява, когато очите му срещнат нейните. Това не й се нравеше никак.

Гастон крачеше до Сирен с кошница в ръка, подсвирвайки през зъби. Дървеното сабо на краката на двамата издаваше шляпащ звук в калта по пътеката. Следобедът беше облачен, със студен вятър, който развяваше краищата на шала на Гастон и набръчкваше къдричките на обикновената шапчица, която носеше Сирен. Шумът на вятъра в дърветата покрай пътя приличаше на уморени въздишки, а клоните бяха отрупани с косове, които се закачаха и цвърчаха, падаха към земята и отново се издигаха, наподобявайки на водовъртеж от есенни листа в блестящо черно. Над главите им летяха патици, размахвайки криле в разкъсана фигура. От края на гората ги наблюдаваше дива котка с вирната опашка, която със съскане избяга, щом я наближиха.

Сирен погледна младежа до себе си.

— Мислил ли си някога, Гастон, да напуснеш баща си и чичо си и да заживееш самостоятелно?

Той спря да си подсвирва и й отправи недоверчив поглед.

— Защо трябва да го правя?

— Ти си вече голям. Можеш да бъдеш самостоятелен мъж и да правиш каквото искаш — това сигурно беше истина. — Никога ли не ти се е приисквало да направиш нещо за бъдещето си?

— Имаш предвид къща?

— Къща, земя, чифлик.

— Когато се оженя, може би… Не знам. Харесва ми да търгувам и да живея на лодка. Да имаш земя означава да я ореш, да я садиш, да се грижиш за реколтата, а това е тежка работа. Защо да я върша, когато има по-лесни начини да се печелят пари?

— Опасни начини.

— Мислиш ли, че земеделието не е опасно, когато има бури и наводнения, змии и диви зверове, да не говорим за индианските нашествия? — Той вдигна рамене, а тонът му стана замислен. — Самият живот е опасност. Единственият ни избор е коя възможност да приемем.

Ясно беше, че той не споделя нейната неудовлетвореност. Сирен не каза нищо повече по този въпрос, а го заразпитва за последното му завоевание — сигурен начин да отвлече вниманието му.

Сърцето на града беше „Плейс Роял“ — открит площад, който стигаше до реката. Откъм обърнатата към водата страна се намираше църквата „Свети Луис“ с дом за отците капуцини отляво и градският затвор и охраната отдясно. От едната страна на площада имаше редица войнишки бараки. Не много далеч беше манастирът на Урсулините — хубава нова постройка и болницата, която работеше с благотворителни фондове, осигурявани от имението на един моряк. Заради наводненията на града, застроен твърде ниско, имаше ров, който събираше излишната вода от дренажните канали. Губернаторът беше издал строги нареждания за продължаването и поддържането на дигата.

Сирен нямаше желание да живее в града. В сравнение с корабчето, той беше място на изключителна мръсотия. Най-често улиците представляваха море от кал, превръщайки къщите в островчета, а когато бяха сухи, канавките, издълбани по средата им бяха пълни с боклук и остатъци от храна. По-ниските етажи не можеха да се спасят от лепкавата, черна кал, която образуваше солиден пласт. Кучета и котки, пилета и прасета се скитаха на воля, ровеха боклука в канавките, пърхаха и квичаха пред вратите, докато не ги прогонят с метлата.

По продължение на реката, където спираха корабите, се носеше миризма на мухлясало зърно, кисело вино, загорял бифтек и изгнили банани, примесена с по-свежи аромати на дърво и бор, на тютюн и зелена мирта, както и на восък за свещи, които чакаха в кралските складове да бъдат изпратени с кораби към Франция и западна Индия.

Край реката се намираха и повечето таверни, кабарета, гостилници и игрални домове. Там бе сборището на войниците, свободни от дежурство, проститутките, крадците и мошениците, които грабеха от тях. Също тук, по продължение на дигата пред „Плейс Роял“, се намираше и пазарът.

Нямаше никакви специални изисквания за пазара. Понякога издигаха навеси от сламени покриви против слънцето и дъжда, но когато вятърът ги издухваше, което обикновено ставаше по време на буря, не бързаха с възстановяването им. По това време на годината, посред зима, фермерите от германския бряг носеха лук, зеле и репи за продажба, докато траперите осигуряваха еноти и катерици, мечешки кожи и претопена мас, рибарите представяха улова си от езерна хубава риба до костенурки за супа. Някои добри френски домакини предлагаха излишните си пилета, гъски, патици, лебеди и гълъби, други — печива за продан. Имаше свободни цветнокожи жени, които постоянно продаваха напитка от мляко и шоколад, когато успяваха да намерят последната съставка, или мляко, захар и диви ягоди. И често се срещаха бъбриви индианки чоктау с кошници и изработени от кожа изделия, сушени треви за лекарства и подправки.

Такава беше обстановката, в която живееше Сирен. Искаше да се освободи от опеката на Бретонови. За да постигне тази цел, трябваше да спи с Рене Льомоние. Ако не беше възможно да стори това в интимна обстановка и насаме, то тогава трябваше да се направи и без тези условия. Сиреч — на корабчето, в каютата, докато братята Бретон спят. Не само, че времето определено от Пиер за възстановяването на Рене почти беше изтекло, но и нейната решителност намаляваше, следователно делото трябваше да бъде извършено тази нощ.

 

Хората наоколо представляваха пъстра, шумна тълпа. Домакини с кошници в ръце се разминаваха с африкански готвачи от по-заможните домакинства и джентълмени, които си въобразяваха, че са по-хитри купувачи или предпочитаха да държат портфейла си в собствените си ръце. Монахиня в чисто бяло покривало на главата се пазареше за връзка пресен магданоз. Полугол чоктау воин крачеше сам, без да обръща внимание на търговията. Зад него вървяха двойка войници — единият в униформа, другият — още с нощна шапчица и халат, което го определяше като близък на мадам Вудрьой. Тук-там се мярваха жени, показно облечени в коприна, които можеха да бъдат взети за дами, но по-вероятно беше да са любовници на офицери. Такива жени не само се поддържаха открито, но и бяха свободно приемани дори и в губернаторския дом, където, ако чарът им беше достатъчен, можеха да бъдат поставени над по-старомодните съпруги на колонистите. Губернаторът имаше око за привлекателните жени.

Предпочитаният начин за пазаруване беше бартерът. Твърда валута почти не съществуваше, а книжните пари, издавани от краля флуктуираха толкова много по стойност, че хората ги приемаха с неохота. Нещо повече — миналата година бяха разпространени фалшиви банкноти, което обясняваше подозрението към тях. Мнозинството живееха толкова бедно, че дори една фалшива банкнота можеше да се окаже катастрофа за тях.

Сирен размени украсената с мъниста кожена чанта, която сама беше ушила, срещу две пилета, после замени едното пиле за зеле и два дълги, пръхкави самуна хляб. Гастон хвана пилето за вързаните крака, докато Сирен пъхна кошницата на ръката си и се отправиха към къщи.

Бяха близо до корабчето, когато Гастон рязко спря на пътя.

— Какво е това? — попита той с неестествено скован глас.

Тя проследи погледа му. На корабчето имаше човек. Той току-що беше прекосил мостчето и вървеше към каютата, чиято врата беше откъм предната страна на съда. Нисък и жилест, той носеше шапка чорап, раирани панталони и синьо сако и беше бос. Походката му не изглеждаше естествена — той по-скоро се промъкваше, придържайки се близо до стената. Не изглеждаше приятел.

— Хей, ти! — извика Гастон. Той пусна пилето на земята и се спусна напред. Сирен се втурна след него, стискайки кошницата.

Човекът на корабчето им отправи див поглед. Той изруга, но звукът едва достигна до Сирен, заглушен от стъпките й. От колана на панталона си нападателят извади пистолет и се спусна към вратата. Блъсна я и хлътна вътре. Оттам долетя глух изстрел. Миг след това се изви сив дим от барут. Мъжът в раираните панталони изскочи от дима, сякаш изхвърлен от гигантска ръка. Падна на колене, после се вдигна отново. Зад него в рамката на вратата се появи Рене със стиснати юмруци. Нападателят издаде хриплив вик и се спусна в бяг. Той прогърмя по мостчето и се хвърли в езерото.

Гастон изпревари Сирен. Тя продължи да тича, усещайки кръвта да пулсира в ушите й, а в гърдите й сякаш спря буца, която я задушаваше. Видя по-младия Бретон да скача на мостчето и да сграбчва Рене за ръцете, после, след няколко думи, го потупа по гърба. Тя знаеше, че всичко е наред, но не можеше да се забави. Мостчето подскачаше нагоре-надолу, докато тя тичаше по него. Двамата мъже са обърнаха към нея. Преди още да е стигнала до тях, тя извика:

— Какво има? Какво се е случило?

— Онзи се опита да убие Рене! — изстреля Гастон възбудено.

— Пиер? Жан? Къде са те?

Отговори Рене?

— Дойде съобщение. Трябваше да отидат в града.

— Пиер не би направил това.

Пиер Бретон не обичаше градовете и тълпите и никога не ходеше там, ако можеше да го избегне.

— Възможно е да е измама. — Гастон направи изискан презрителен жест.

— Във всеки случай, бележката беше донесена и те тръгнаха. Дойде мъжът. — Рене леко вдигна рамене.

Сирен плъзна поглед по високата фигура на Рене.

— Не сте ли ранен?

Той поклати глава.

— Не е лесно да се качиш на борда на такъв съд, без да се издадеш. Усетих кораба да се люлее, а нямаше никакъв друг шум, нито стъпки, нито поздрав. Видя ми се подозрително.

— Така че той е станал да види какво става — допълни със задоволство Гастон. — Кой не би го направил?

— Точно така. Страхувам се, че има дупка от куршум на покрива.

— Колкото за билярдна топка, нищо не е — каза Гастон. — Кажете ни, как го изхвърлихте пред вратата.

— Това беше грешка…

Той продължи, но Сирен не можеше да издържи да слуша. Тя влезе и остави кошницата на пода. За момент се спря да погледне продупченото място на тавана, където се беше ударил куршумът. Не беше малко, зарядът трябва да е бил достатъчен да повали и мечка. Тя наля вода в легена и си изми ръцете, после изстиска кърпата и я притисна до горещото си лице. След малко я свали и приглади косата си. Едва тогава се върна на палубата.

— Защо? — попита тя при първата пауза.

Гастон я погледна през рамо с проблясваща на ухото обица и добродушна усмивка:

— Защо, какво, скъпа?

— Защо този човек се опита да убие мосю Льомоние?

— Бил е крадец, който е разбрал, че ние сме излезли, после е подмамил татко и чичо Пиер навън. Мислел е, че корабчето е празно, готово за грабеж.

— Той извади пистолета, преди да прекрачи вътре.

— Предпазна мярка не би била излишна.

— Сигурно — каза Сирен, като гледаше Рене с ясни очи. — Или може единствената му цел е била убийство, доколкото някой се бе опитал да убие нашия гост преди.

Когато и Гастон се обърна към него, Рене даде вид, че обмисля тази възможност.

— Възможно е, разбира се, но не мога да проумея защо.

— Казвам ви, че мъжът е крадец, а не убиец, почти съм сигурен — изрече с отвращение Гастон.

Сирен бързо се обърна към него.

— Познаваш ли го?

— Ако е този, за когото мисля, той работи извън таверната, до бараките, но не съм го мяркал напоследък.

— И предполагам, че няма да го видят наблизо скоро.

— Можеш да си сигурна в това.

Имаше много места, където можеше да отиде човек, който бяга — в гората с индианците, към отдалечените френски постове, които се простираха от Начиточес и Мобил до Илинойс, на север в Ню Франс или дори до Английска Каролина или Испанска Флорида. Номерът беше да се направи обмислено. Хората, които бяха изчезнали и за тях не се чу нищо, бяха много.

Рене зае отново мястото си на постелката, докато Гастон се върна за пилето, преди някоя лисица или двуного да са се справили с него. Той прекъсна дните на птицата с брадвата, но го донесе на Сирен да го оскубе — работа, която той ненавиждаше. Тя все още се занимаваше с това, когато Пиер и Жан се върнаха.

Поръчението им не беше уловка, въпреки, че не си струваше пътя до града. Отнасяше се до един стар приятел, който беше прикован на легло — шотландец, дошъл в Луизиана от Франция, който мислеше, че 1–2 пинта добро уиски ще може да го вдигне на крака отново, ако Бретонови могат да му го доставят, дори и с парите му да се обогати кървава Англия. Пиер беше склонен да се съгласи с Гастон, че нахлулият е крадец. С това нещата явно бяха приключени, въпреки че дискусиите продължиха, докато яхнията от пилето не свърши.

После поседнаха пред огъня. Сирен, която знаеше, че сега Бретонови имат пари, тъй като шотландецът им бе платил предварително за услугата, изчака да настъпи пауза в разговора. Колкото може по-непресторено тя каза:

— Никога не съм опитвала уиски.

Жан стисна устни.

— Не може да се сравни с добро бренди.

— Може би е по-силно? — Тя погледна към Пиер като към по-възрастен и следователно — по-авторитетен.

— По-силно? Зависи къде е правено и как. Но то е остро, докато брендито минава гладко като коприна и повдига духа на мъжа до небето. — Той премлясна с устни.

— Но шотландското уиски трябва да е твърде мощно, щом може да излекува приятеля ви.

На устните на Пиер се появи снизходителна усмивка:

— Всички спиртни напитки действат на мозъка, а оттам започва всяко лечение.

— Мисля, — каза Жан — че чувствам гърлото си да пресъхва.

Сирен цъкна с език:

— Предполагам, ти се струва разумно да се пресече това, още в зародиш?

— Тази мисъл ми мина през ума.

— Не трябваше да го окуражаваш — сгълча я Пиер.

— Не — каза Жан — съвсем не е необходимо.

Скоро те тръгнаха към гостилницата — само двамата по-възрастни мъже. Гастон, за негово най-голямо неудоволствие беше избран за пазач още веднъж. Той излезе с трясък от каютата и седна на пейката отвън като потропваше с крак по дъските.

Сирен седя известно време, после се обърна към Рене. Той я гледаше с възхищение и недоверие в очите.

— Това беше великолепна маневра, но не виждам смисъла — каза той с мек глас.

Нямаше нужда да се преструва пред него.

— Смисълът е, че Гастон спи винаги като мечка, но Пиер и Жан — не. Освен когато са пийнали.

Нещо светло и топло подскочи в очите му:

— О!

Той не се нуждаеше от детайлни обяснения, веднага разбираше. Това й даваше чувство за сигурност. На повечето хора трябваше да им се обяснява, при това с подробности.

— Все пак съществува известна опасност — прошепна тя.

— Не знаете ли — каза той също шепнешком — че опасността добавя вкус.

Времето се точеше болезнено бавно. Нямаше как да знаят колко ще се бавят двамата братя и колко време ще е необходимо на Гастон да преодолее огорчението си и пак да потърси огъня. Нощта не беше студена, но не беше и топла. Облаците, които се кълбяха цял ден се бяха спуснали надолу и лекият ветрец се беше обърнал и идваше главно от юг. Във въздуха се усещаше тежка влага, като че ли небето можеше всеки миг да се разтвори и да рукне дъжд.

Това чувство, помисли си Сирен, можеше да идва и от нея отвътре. Тя беше на ръба, трепваше при най-малкия шум, при най-лекото движение. Жадуваше чакането да свърши и в същото време се ужасяваше от момента след това. Сърцето й биеше силно в гърдите, а кожата й беше настръхнала. Никога в живота си не беше усещала така осезателно друго човешко същество, както сега Рене Льомоние — неговото присъствие, фигурата му, премерената сила на всяко движение, повдигането и спускането на гръдния му кош, овала на лицето, устата, ръцете.

Беше луда да вярва, че може да премине през всичко това, да изпитва съдбата си. Какво беше лошо в начина й на живот? Нямаше ли покрив над главата, достатъчно храна, великодушни, разумни и загрижени хора до себе си, с които да бъде щастлива? Какво, че я държат изкъсо? Това беше проява на обич. Да роптае срещу това беше черна неблагодарност. Да го рискува за една химера, като свободата си, можеше да се окаже глупаво.

О, но тя се бе уморила да бъде безплатна домакиня на Бретонови, омръзнало й бе да живее като монахиня. В живота имаше повече от тенджери и тигани! Имаше неща, които искаше да върши, идеи, които искаше да преследва. В нея имаше чувства, които копнееха да намерят осъществяване, да бъдат споделени. За всичко си имаше време, и нейното време беше настъпило.

Девственост. Какво бреме е тя за жените. Защо не можеше да са като мъжете — да могат да навлизат в страстта без болка и доказателства? Защо едно мъничко, тънко късче плът трябва да има такова значение? То не значеше нищо, освен, разбира се, да позволи на мъжете да установят своето бащинство чрез очевиден знак за това, че жената е за първи път с мъж.

Не че на този факт се обръщаше голямо внимание в колонията. Между първите жени, изпратени тук с кораб за съпруги, повечето от които от затворите в Париж, едва ли можеше да се намери девойка. Всъщност с тях пристигна и акушерка, която прие три раждания, преди да стигнат до местоназначението си. Толкова малко бяха жените, различни от индианки и толкова отчаяна беше нуждата от тях, че чистотата беше последното нещо, което бъдещият жених изискваше, когато момичетата стъпиха на калния бряг. Момичетата, които дойдоха по-късно — жени от средната класа, без семейства, които бяха изпратени от краля и осигурени със сандъци, съдържащи зестрата им, състояща се от няколко парчета плат и други стоки — бяха приети, правилно или не, като непорочни. Но най-голямата им ценност беше, че бяха здрави и работеха много и, най-важното от всичко! — бяха способни да раждат, докато първата група беше толкова далеч от непорочността, че болести като сифилиса ги бяха направили стерилни.

Възможността, че може да забременее, не тревожеше Сирен. Такива неща се случваха, да, но тя нямаше да има съпруг — мъж, с когото да бъде постоянно интимна. Един физически контакт щеше да е достатъчен за нейната цел и едва ли щеше да доведе до такъв краен резултат.

Едно допълнително предимство на парижкия развратник беше, че той едва ли щеше да пожелае да се ожени за нея или да има дете от нея.

Толкова много бяха мъжете, които след няколко години живот в колонията бяха обсебени от идеята да имат собствена жена, някой, който да готви, да чисти и да топли леглата им. Сирен не чувстваше нужда да стане помощник на воажор или плантатор.

Не, тя беше избрала най-добрия начин. Сега беше необходимо само да сложи началото.

Когато след няколко часа братя Бретон се върнаха, те можеха да се чуят много преди да приближат корабчето. Гласовете им, извисени в песен, кънтяха над блатото и отекваха от дърветата край реката. Бяха пияни като мускетари и доволни от това, така че викаха и се смееха високо по палубата, докато всеки се опитваше да отвори галантно вратата на другия. Единственият страх на Сирен, която се притече на помощ и им отвори вратата отвътре, беше, че могат да паднат в реката.

Гастон беше влязъл отдавна и похъркваше насън. Не се събуди, дори когато баща му и чичо му блъскаха столовете в тъмнината. Сирен им се сопна, както правеше обикновено, после се прибра зад завесата. Минаха още няколко минути в тропане, блъскане и скърцане. Най-после настъпи тишина.

Сирен почака половин час. Дишането на двамата братя беше дълбоко и звучно и на момента преминаваше в хъркане. Нямаше представа дали Рене е заспал или не — откъм него не се чуваше никакъв шум. Но не беше смутена. Беше открила, че както и братя Бретон при нормални обстоятелства, той се събуждаше при най-малкото движение. Трудността беше да се промъкне в хамака си, без да го събуди.

Този път не беше по-различно. Куката на хамака леко изскърца. Когато се обърна, чу шумоленето на чаршафите от движението на Рене, който се надигна на постелката. Уплашена, че той може да заговори, тя коленичи, правейки му знак да мълчи.

Пръстите й докоснаха рамото му. Беше топло и гладко, със стегнати мускули. Дъхът й спря в гърлото, тя усети, че се задавя. За миг загуби дар слово.

— Тази вечер ли, Сирен? — прошепна той, после въздъхна.

Този звук я отпусна.

— Да, тази вечер.

— Предположих, че си размислила.

— Не. Не съм.

— Трепериш. Студено ли ти е?

Тя не беше усетила треперенето на пръстите си, което пробягваше и по ръцете й и стигаше до сърцето. То нямаше нищо общо с хладния въздух, въпреки че беше невъзможно да го признае.

— Сигурно… малко.

— Тогава позволи ми да те стопля.

Той взе китките й в ръце и я придърпа долу до себе си. Отначало тя усети съпротивление в мускулите си, но след като полежа малко до твърдите очертания на тялото му, обгърната в люлката на неговите ръце, се отпусна. Прегръдката му беше толкова топла, толкова сигурна! В нея имаше уют и безопасност, но нямаше и помен от изгарящо желание.

Изискваше се вяра да лежи така, без да се движи, подчиняваща се на това, което той щеше да поиска. Вяра и доверие. Защо не го беше предвидила? Жените се отдаваха на мъже всяка нощ по целия свят в същия този акт на вяра и каква справедливост имаше? Мъжете вземаха дара, без да помислят, като свое право. Колко от тях осъзнаваха, че това е великодушно споделяне, не нещо, което се дава по задължение, или се взема по право?

Тези мисли я отвличаха. Нуждаеше се от тях, за да предотврати напрежението, когато Рене докосна плитката, преметната през рамото й, поемайки топлата й копринена тежест в ръка. Той намери панделката, с която беше вързана и я освободи, после прокара пръстите си през меките, преплетени кичури, разпростирайки ги върху извивката на рамото й и по гърба.

Ароматът, който се разнесе от косите й напомни уханието на лятна поляна. Рене го вдъхна, притискайки я до себе си. Невероятното покорство на жената, която държеше, беше дар, който той не заслужаваше. Знаеше го добре, но нямаше сили да откаже. Опасността от приемането му беше голяма — той пределно ясно усещаше мъжете, спящи от друга страна на завесата — но от това ставаше още по-сладко. Не, не трябва, не може да се съпротивлява, но Бог му е свидетел, тя няма да загуби от това. Последните няколко пропилени месеци можеха и да му помогнат. Дългите часове, прекарани в чужди будоари и нежните уроци, които беше получил сега можеха да се окажат от полза. За това, което щеше да дойде после, той не искаше да мисли. Всичко щеше да се оправи от само себе си, той беше сигурен.

Сирен имаше манастирско образоване, но беше излизала за пазаруване и за празници. Гувернантката й беше светска вдовица, която не вярваше в недомлъвки и премълчаване на фактите. Нещо повече — имаше няколко ученички, чиито родители бяха в каймака на кралския двор във Версай и които бяха чули и видели повече от неприличното поведение на придворните към слугини и други подобни момичета, отколкото можеха да си представят родителите им. Пък и да не беше така. Сирен едва ли можеше да живее с Бретонови на реката в неведение за физическата природа на съюза между мъже и жени. Беше готова, мислеше си тя, да изстрада унижението заради свободата, която щеше да получи в замяна. Но се оказа неподготвена за бавно надигащото се в нея любопитство и разгръщащото си чувство на очакване.

Странно, но гърдите й, притиснати до гърдите на Рене бяха твърди и настръхнали и усещаше как мускулите на корема й леко се присвиват във възбуден спазъм, когато тялото й се прилепи до неговото. Кръвта във вените й забърза. Усещаше плата на нощницата си като грубо, дразнещо препятствие. С чувство, каквото не знаеше, че притежава, тя усети сдържаността, която той си налага заради нея и му беше благодарна за това, докато в същото време по някакъв странен начин се усети освободена от задръжки.

Сирен погледна нагоре, опитвайки се да види мъжа, който я държеше в тъмнината. Можеше да различи не повече от неясните очертания на главата му. И добре, че беше така! Стисна клепачи и вдигна ръка, прокарвайки пръсти по рамото му до силната извивка на врата. Докосна линията на челюстта и твърдостта на леката брада, набола по бузата му, носле прокара пръсти по изваяните му устни, проследявайки гладката им, но стегната повърхност.

Беше почти неволно, това леко, канещо повдигане на устните й. Той не се нуждаеше от повече и наведе своите устни към нейните.

Топла, устата му беше топла в хладината на нощта, докосването беше невероятно нежно и все пак изпрати тръпка по нервите й, която тя усети дълбоко в тялото си. Дъхът заседна в гърлото й и тя позволи на устните си да се прилепят до неговите, обладана изцяло от усещането, когато натискът се усили. Устните му леко се разтвориха и тя усети върха на езика му в деликатна игра. Остави се сляпо да я води, възбудена от сладостта, леката грапавина, прокрадващото се проникване, докато вътре в нея покълваше странно вълнение.

Удоволствието й щеше да е още по-голямо, ако не бяха мъжете от другата страна на завесата. Докосна я съжаление, че не може да се намери време и място без тяхното присъствие, после то изчезна.

Бързо, трябваше да бързат, преди другите да са се събудили и да ги прекъснат. Тази мисъл пулсираше в мозъка на Сирен, но Рене като че ли не усещаше такава напрегната необходимост да бърза. Той опита нежната линия на устните й и прокара върха на езика си по зъбите й, докосна ъгълчетата на устата и проследи чувственото очертание. Целуна брадичката й и опита соления дъх на клепачите, проследи обърканите извивки на ухото. Толкова омайващ беше огънят на влажното му докосване, че тя едва ли разбра кога е развързал връзката на тънката й избеляла нощница, кога е смъкнал ръкава й от рамото и сложил ръката си върху едната й нежно изпъкнала гърда. Тя издаде беззвучна въздишка и дишането й се ускори, докато той прокарваше влажна огнена пътека по извивката на шията й и надолу към ключицата. Той смъкна нощницата надолу и дъхът му премина върху напрегнатото, нежно връхче на гръдта й, карайки я да се стяга, преди да я вземе в горещото привличане на устата си.

Желанието нахлу в нея, закръжа във вените, нагорещи кожата й и се намести с болезнена уязвимост в долната част на тялото й. Лек вик се надигна в гърлото й и тя една го потисна. Връхлетя я паника. Това беше нещо магическо, нещо разрушително! Може би именно заради него дори вдовиците се омъжваха отново. Не е била права да си мисли, че то може да се използва толкова лесно. Искаше да спре това, да върне нещата както си бяха преди, но осъзнаваше в някакво кътче на съзнанието си, че вече е твърде късно. Твърде късно…

Силата на волята я беше напуснала. Тя покри с ръце гърба на Рене, избягвайки превръзката и беше изумена от играта на мускулите под кожата му и изгарянето на устните му във вдлъбнатината между гърдите й. Премести се, позволявайки му да смъкне дрехата още и да проследи смъкването нежно с уста и език.

О, той познаваше извивките и падините на женското тяло, знаеше нежното и търпеливо внимание, което беше нужно, за да се възпламенят. Беше нежен завоевател, носеше възхищение и радост. Сирен лежеше пулсираща и завладяна от омайните вълни на удоволствието. Завладяна от великолепието му и чудото на това, което ставаше, тя се движеше в пълно отдаване, в което имаше и тръпка на тревога. Безсилна в прегръдките на екстаза, тя се измъчваше от тихите звуци, напрегнатото дишане, мекото шумолене на постелката и чувството за отлитащото време. И все пак не можеше да отрече вихрения натиск, който се надигаше в нея, неотложната нужда, която се бе притаила и чакаше.

Яркият възторг нахлу така стремително и внезапно в нея, че тя се изви с вик в гърлото, а ръцете й се вкопчиха в раменете му. Той бързо събу панталона и се отпусна между бедрата й. Навлизането му — горещо и продължително — донесе мигновена, изгаряща болка, която премина, като по чудо, когато той притисна по-дълбоко. Въздишката й на облекчение и на сияйна радост облъхна рамото му.

Той се движеше над нея с премерена сила и тя се притисна към него, повдигайки се да посрещне бурята на неговата нужда, толкова дълго отричана, така доблестно сдържана и я обвърза със своята собствена. Заедно в тъмнината, споявани и разделяни, те се напрягаха да посрещнат неописуемото великолепие, което очакваха. То гореше около тях — светлина, която съзижда или разрушава, покорява или предлага редкия дар на милостта и толкова блестяща, че само времето можеше да разкрие разликата.