Дженифър Блейк
Авантюристката (7)

7.

Срещата, която се състоя при капитана, беше опипване на почвата. Храната беше обикновена — бобена чорба и печена риба, последвана от варено говеждо с лук и гарнирано с варени картофи и зеле. „Полумесец“ беше пристигнал направо от Бахамите, където бяха търгували със солена сланина и греди за кораби срещу стоки, докарани от Англия на дълбоководните фрегати. Бяха донесли също и портокали и ром, както и една алкохолна напитка, приготвена от сока на захарна тръстика — тафия.

Бяха девет човека. Сирен, като единствената присъстваща жена зае почетното място отдясно на капитана. От едната й страна седеше Жан, от другата — Гастон. Отсреща беше Пиер, отляво седеше Рене, до него — Туше, а края на масата се заемаше от корабния първи помощник.

Главното, с което се занимаваха вечерта, ако не и главната цел, беше обявена скоро. Капитан Додсуърт, вдигайки към Сирен чаша с ром, обяви:

— За най-тъмните очи и най-сладката усмивка тази вечер в световния океан!

Това беше състезание по пиене. Победител щеше да е мъжът с най-здрава глава, а наградата щеше да е преимущество в търговията, което щеше да добие мъжът с най-неразмътена глава. Но имаше и нещо повече от това. Докато гледаше капитана, Сирен имаше чувството, че той също щеше да играе на страната на Бретонови срещу агента на маркизата, за да засили конкуренцията. Двамата вероятно можеха да изиграят такава игра. Комплиментът към нея не беше нещо повече от уловка, но можеше да бъде използван. Тя се усмихна и вдигна чашата си с тафия:

— За всички моряци, които рискуват толкова много в търсене на… усмивки.

Тостовете се заредиха и ставаха все по-бурни. Пиха за английския Джордж и френския крал Луи, кралиците на двете страни и любовниците на двамата мъже. Пиха за проклятието на акцизните на всички националности и отдадоха уважение на красивия син цвят на индигото, за любимия прасковен цвят на Ла Помпадур, който можеше да е, а можеше и да не е цветът на зърната на гърдите й, за благородните и подмладяващи, ако не й повишаващи половото желание качества на треската и морската котка.

Сирен обръщаше нищожно внимание на бъбренето и пиенето. Случаят за бягството им от индианците бе разказана набързо от нея. Разговорите за икономическата обстановка в Европа на задържа вниманието й за дълго. Вместо това тя наблюдаваше агента на маркизата — Туше.

Той беше дребен човек с хилави гърди и остри черти на невестулка. Кожата му беше подухнала и пъпчива, а ноктите му бяха дълги, закривени и жълти. Изражението му беше прикрито и високомерно и въпреки, че обръщаше чашата при всеки тост, нямаше забележим ефект.

Това, което безпокоеше Сирен, бе защо точно Туше се намира на борда. Тревогата не беше само нейна. В една пауза Жан подхвърли през масата:

— Тук като търговец ли присъстваш, или като агент?

Въпросът, който увисна не произнесен беше, дали Туше действа от името на маркизата. Това не беше невъзможно и ако знаеха това, опасността би била по-малка. Ако Туше представяше маркизата в сделките би било неправдоподобно, но не и невъзможно той да информира за техните сделки.

Но не беше толкова лесно да се измъкне нещо от него.

— Зависи — каза той с лека усмивка — от парите.

Жан отправи към Пиер бърз поглед. Отговорът на Туше можеше да означава, че той е готов за подкуп, за да скрие, че знае за дейността им.

— Перспективите за търговия никога не са били по-добри — каза нехайно Пиер.

— И шансовете за успех против патрулите за контрабандисти — по-лоши.

— Човек би помислил, че те са по-отпуснати сега, когато войната свърши — оплака се Додсуърт.

Пиер сипа ром в чашата си.

— Войната няма да свърши за нашите две страни тук, докато едната не придобие надмощие в Новия свят.

— То ще бъде наше, приятелю. Ние работим повече и няма да се предадем.

— Вие ще се изнесете — каза Пиер със смях — или индианците ще ви убият, защото сте ги изместили от земите им. Ние приемаме живота по-леко, ние французите — като дар, а не като работа, която трябва да се свърши и затова бихме издържали в мир до диваците дълго след като вие, англичаните, сте се върнали на малкия си остров.

Туше кратко се изсмя.

— Всички вие говорите много, но не сте построили нищо.

— Нито сме разрушили нещо — каза с достойнство Пиер. — Какво повече ни е нужно, освен лодка, храна и вода, може би малко тютюн или малко хазарт да си развеселим дните?

— Богатства? Хубав дом? Прислужници, които да работят, за да се чувствате добре?

— Ба! Тези неща могат да се правят и нощем. Това, което има значение са хората, семейството, приятелите.

— Тогава няма да имате нищо против, ако ви изместят в търговията или ако някой дойде и ви отнеме мадмоазел Сирен, предлагайки й нещо по-добро?

Сините очи на Пиер хвърляха искри:

— Търговията е игра и няма да ме победят в нея, ако зависи от мен. Колкото до Сирен, ние не я задържаме. Тя може да си отиде, ако поиска, но е достатъчно разумна, за да се поддаде на ласкателства.

Сирен, която срещна очите на Пиер, след като той свърши, си помисли, че в думите му се съдържа послание към нея. Тя не за първи път се питаше дали не е постъпила глупаво. Но не, все пак не беше затворник на Бретонови. Тяхната обич и страх за нея ги бяха накарали да я пазят. Това, което искаше Пиер тя да разбере, беше, че те се доверяват на нейната преценка и затова бяха прехвърлили правото да я защитава на Рене. Тя би искала да се чувства така сигурна.

Капитан Додсуърт покри с длан ръката на Сирен, отпусната на ръба на масата.

— Мадмоазел Сирен е едно от онези редки създания, които освен красота, имат и мозък под косата си. Нея не могат да измамят.

Доколкото знаеше, че капитанът има не само остър търговски инстинкт, но и жена с три деца, Сирен не беше обезоръжена от комплимента. Тя леко се усмихна, чудейки се дали мадам Додсуърт също е считана за рядко създание от съпруга й. Кой знае защо, но малко се съмняваше в това.

Рене, гледайки Додсуърт да гали ръката на Сирен, се почувства изненадан да усети силно надигащото се раздразнение. Трябваше да обръща внимание на мъжете, да слуша разговора, да гадае намеренията им, но отново и отново вниманието му биваше привличано от единствената жена на масата. Присъствието й сред това напълно мъжко обкръжение беше ярко. Тя не се опитваше да изпъква, но и не се отдръпваше в мълчание. Не се присъедини към солените коментари, но и не даде вид да се е обидила от тях, дори и заради приличието. Косата й блестеше като разтопено злато на газените лампи, а кожата й светеше с перлен отблясък. Тъмните дълбини на очите й криеха тайнственост и бърза мисъл, неуловима насмешка, която беше очарователна и която той би дал много да може да сподели.

Внезапно Рене усети желание да стане и да удари глупавото, ухилено лице на Туше, да грабне Сирен, да я метне на рамо и да я отнесе на брега. Там би могъл да я люби, докато останат без дъх, опиянени. Щяха да лежат заедно в прекрасна голота върху кожите, от които беше направен дюшекът на Сирен и той щеше да притиска устни до всеки красив инч от…

Лудост. Той остана неподвижен, пое дълбоко дъх, желаейки да си възвърне самообладание. Не можеше да си спомни някога да имал толкова жив, почти неприятен прилив на желание, дори когато беше съвсем млад и неопитен. Не знаеше какво да прави с порива си, както и с жената, която го беше предизвикала. Но беше сигурен, че трябва да се контролира. Не можеше да си позволи такива импулси.

— Нашата лейди — контрабандистка е необикновена — казваше Туше, — но тя все пак е жена. Трябва да знае, че заслужава да я облекат в коприни и дантели. Мъжът, който й ги даде, ще бъде щедро възнаграден, в това не се съмнявам.

Тонът му беше мазен. Рене му отправи остър поглед. Лицето на Пиер се навъси. Сирен се обърна да го погледне със студен поглед, макар да проблесна раздразнение и неодобрение, че беше направена така открито център на вниманието.

— Предполагате, че мога да бъда купена за няколко метра плат! — попита тя.

— Просто се изразих образно, мадмоазел Сирен. Имах предвид такъв начин на живот — лукс и спокойствие. Не ми казвайте, че не са привлекателни. — Устните на агента на маркизата бяха цинично извити, въпреки че погледът, отправен към белите й закръглени гърди над деколтето светеше лакомо.

— Не бих казал, че са, ако трябва да продам душата си за това.

— Душата ви? Съмнявам се, че това е, което би желал купувачът в замяна.

Жан стана, а веднага след него и Пиер.

— Достатъчно, Туше — каза по-младият.

Мъжът с лице на невестулка погледна Жан.

— Копоите са нащрек. Колко мило.

Рене не можа да си спомни да е вземал разумно решение да се намеси. В един момент гледаше Туше, в следващия беше на крака. Размени поглед с Бретонови, преди да се обърне към Туше, който седеше до него. Наклони се над дребния мъж, подпирайки се на юмруци върху масата.

— Задължението за наблюдението е и мое — каза той, — и аз наистина съм нащрек. Сирен не е обект за обсъждане на тази маса, или където и да е другаде, нито нейните желания и нужди.

Туше погледна нагоре към него и бавно сведе поглед.

— Вие, така го разбирам, ще се погрижите за тях, както и за нейното добре име и нейната… душа?

— Точно така. Каквото пожелае да бъде нейно, тя само трябва да поиска.

Нямаше нужда да казва последното, не това му донесе истинско удовлетворение. Изненадата в очите на Сирен също му достави удоволствие. Ако си беше мислила, че той ще се ограничи стриктно в ролята, която му беше определена, то тя се бе заблудила много. Той бе прекарал достатъчно много време в кралския двор — толкова много, че почти беше забравил силата на простите думи и действия. Сега я усети отново.

Сирен го изслуша с изумление. Почти толкова смущаваш беше фактът, че Бретонови не възразиха — те просто седнаха отново, сякаш положението е овладяно. Тя се усети белязана, собственост на Рене Льомоние. Това я ядоса. Независимо, че тя бе причината да се стигне дотам. Преди да е изтекла нощта, тя щеше да постави мосю Льомоние на място. Каквото поиска, наистина! Тя щеше да му каже какви са желанията й и да го видят после как ще ги изпълнява!

Капитан Додсуърт запълни паузата с обяснение за стоките, които беше донесъл, и по-специално за красивите фаянсови чаши и кани, които можеха да заинтересуват Сирен. Той беше готов да отиде да ги донесе, когато около вратата настъпи раздвижване.

Влезе дежурният офицер на кораба.

— Извинете, капитане — каза той с равен глас. — На брега има индианци. Изглежда, че искат да преговарят.

Първата мисъл на Сирен беше, че диваците са ги проследили и са дошли за печалбата им. Същата мисъл се мерна и на Бретонови и те в миг отместиха столовете си и се отправиха с тежки крачки към палубата. Капитан Додсуърт, като извика да му донесат далекогледа, последва другите.

Индианците си бяха наклали огън. Той изглеждаше като подскачащ фонтан от светлина на тъмния бряг. Около него се движеха фигури — черни силуети върху фона на пламъците.

Отгоре звездите пробождаха студеното нощно небе като ярки диамантени точици. Корабът бавно се издигаше и спускаше на вълните, а водата плискаше корпуса. Някъде откъм носа се чуха ниски мъжки гласове.

Далекогледа беше донесен. Капитан Додсуърт го насочи към индианците. Доста време мина, преди да каже нещо. Най-после разтърка очи:

— Чоктау — поклати глава той. — Племето на Стария Потопен Дъб.

Пиер изпъшка. Сирен въздъхна. Жан се засмя с нисък, нерадостен смях. Потопеният Дъб беше вожд на малко племе чоктау, приятелски настроено към французите, освен това беше баща на индианка, известна като Малкото Краче. Преди около двадесет години бе живяла с Жан. От този съюз бе дошъл на бял свят Гастон. Малкото Краче не се оказа предана майка, но наглеждаше детето, което беше родила, както и баща му. Ако Потопеният Дъб беше сега тук, то беше, защото Малкото Краче бе открила, че Бретонови са напуснали корабчето си и тъй като знаеше достатъчно за тях и бизнеса им, не бе трудно да отгатне къде би могла да ги намери. Причината да доведе баща си сред тези хора беше проста. Щеше да иска първа да избере от продаваните стоки. И щеше да очаква специални условия.

Атмосферата и посоката, в която бе тръгнала сделката, се наруши. По-взаимно съгласие решиха да отложат преговорите. Капитан Додсуърт като жест на добра воля и за да държи индианците под око отблизо, нареди да извадят на вода неговата лодка и отплува с Бретонови към брега.

Индианците вече ги чакаха. Няколко от по-младите мъже издърпаха носовете на лодките им на пясъка, така че да не се налага да си мокрят краката, но по-възрастните останаха назад с горди стойки, готови за официалното приветствие. След това всички се усмихнаха на капитана, който беше донесъл бъчви с тафия и ром. Да се продава алкохол на индианците беше престъпление, но демонстрирането на добра воля беше много важно, макар да траеше кратко.

Всички се настаниха около големия огън с чаши в ръце Разговорът потече. Оранжевите огнени искри танцуваха в спирали към небето, догонвайки сивите колони дим. Ароматът на горящо дърво се смесваше със солено тинест мирис от блатата, свежестта на нощта, топлината и възбуждащия дъх на човешки тела, облечени в кожи и вълна. Някои от по-възрастните индианки седяха около огъня, докато по-младите ходеха, шетаха, постилаха за спане, кърмеха бебета и слагаха децата да спят. По-големите деца се гонеха в кръг.

Сирен се отпусна до огъня близо до Бретонови. За известно време тя се наслаждаваше на размяната на тържествени комплименти и на разказите. Беше научила достатъчно от езика на чоктау, за да следи историите и хвалбите, коя от коя по-фантастична. Скоро, обаче, бърборенето, топлината на пламъците и собствената й умора я унесоха в дрямка. Тя се прозя, примига и се прозя отново. Когато нуждата да положи глава на коленете си и да затвори очи стана почти нетърпима, разбра, че не може да се бори повече.

Беше готова да стане и тихо да отиде в подслона си, когато усети, че Жан застана до нея. Тя проследи погледа му и видя към огъня да се приближава една индианка. Беше Малкото Краче. Жена с едра фигура, с гъста бяла коса, която носеше на една плитка и с дръзки черти. Тя почака, докато се увери, че Жан я е забелязал, после му кимна с рязко движение.

Сирен почувства нежеланието на Жан да отговори на повикването. Освен, че това беше проява на неучтивост, тя не можа да види друга причина за това. Доколкото знаеше, между тях не съществуваха недоразумения. Значимостта на Малкото Краче сред нейното племе много се беше увеличила от положението й на жена, живяла с бял и тя отдавна си беше взела съпруг индианец и беше родила куп други деца. След като овдовя, тя имаше редица връзки коя от коя по-краткотрайни. Жан я посещаваше от време на време и й изпращаше подаръци, а Гастон прекарваше няколко месеца през лятото с нея сред индианците чоктау, ловувайки с тях, учейки техните стари предания.

Малкото Краче направи знак отново. Жан въздъхна и затътри към нея. Малкото Краче и той изчезнаха в тъмнината. Възползвайки се от раздвижването, предизвикано от Жан, Сирен го последва.

Нямаше намерение да подслушва. Единствената й цел беше да стигне до постелката си и да се отпусне на нея. Не беше нейна вината, че караницата на Жан и Малкото Краче започна близо до нейния подслон в края на лагера. Тя се беше отпуснала върху дюшека си в тъмнината, напоена с мириса на прясно дърво и тъкмо сваляше блузката си, когато до нея достигна чистият, твърд глас на Малкото Краче.

— Как можеш да казваш, че нямам право след това, което направих за теб? Да не мислиш, че беше толкова лесно? Да не мислиш, че ми харесваше? Ако е така, значи си един побъркан французин. Обеща, че ще ни се отплатиш. Сега искам това малко нещо, а ти твърдиш, че искам много. Не мога да го понеса!

— Бъди разумна, Малко Краче. Не сме богати хора с брат ми.

— Да не би да искам богатства? Не! Може би трябваше да говоря с Гастон. Той много щеше да се заинтересува от това, което щях да кажа. А може би другият щеше да ми плати в злато? Ако беше станало, можеше да използваш стоките, за да…

Сирен се засмя на непристойното предложение на Малкото Краче. Веселостта й бързо изчезна, когато той остро извика и гласовете им замряха. Тя не знаеше някога Малкото Краче да е била толкова настойчива. Обикновено беше весела и спокойна. Нещо беше разстроило индианката и Сирен искаше да узнае какво е. Щеше да попита Жан на сутринта.

Беше спала час, може би два, когато тих шум от стъпки я събуди. Тя остана за момент заслушана. Звукът идваше точно зад нейния заслон, тя го разбра, но той не се повтори. После се чу тихото прошумоляване на кожената завеса, която беше дръпната и някой се наведе да влезе.

— Кой е там? — прошепна остро тя.

— Твоят пазач, Рене.

Думите му бяха сухи. Той беше или ядосан, или пиян, и Сирен не можа да реши, кое от двете е по-лошо. Тя седна, придърпвайки завивката си:

— Какво искаш?

— Ами, да споделя постелята ти. Какво друго?

Сърцето й подскочи.

— Не е смешно.

— Не съм имал такива намерения.

— Имаме споразумение. Очаквам да го спазваш.

Чу се лек шум и тежка дреха, вероятно сако, падна на леглото.

— Ясно е — каза той с нисък глас, — че само Бретонови очакват да бъда с теб. Предложих им да остана на пост с Гастон, но те ме насочиха насам.

— Насочи се някъде другаде.

— Няма къде.

— Не ме е грижа! — извика тя, като се наведе напред в гнева си. — Не можеш да останеш тук.

— Защо не? Страхуваш ли се от мен?

— Естествено не, но не те искам тук. Не желая покровителството ти. Не можеш ли да го разбереш?

— Не ми липсва интелигентност, или разбиране — което невинаги е едно и също. Ти се изрази пределно ясно. Сега можеш ли да разбереш, че нямам намерение да треперя на мократа земя, заради споразумението ни? Можеш ли да повярваш, че не се опитвам да съблазня страхотното ти тяло, поне в този момент и не възнамерявам да те притискам с нежелано внимание?

— Така ли? — Тя беше възнамерявала думите й да прозвучат язвително, но те прозвъняха смутено.

— Не. Освен, ако ти не го поискаш. В такъв случай ще бъда щастлив да се възползвам, както ти каза и преди.

— Никога!

— Тогава си в безопасност.

— О, да — извика тя, — докато всички считат, че съм твоя.

— Това изглежда неизбежно.

— Не и за мен. Не и ако излезеш и останеш отвън.

Той не отговори. Жилетката му падна на постелката, последвана от нещо по-светло, което трябваше да е риза.

— Спри това — каза тя със стегнат глас, — или ще закрещя така, че всеки мъж, жена, дете и куче ще дойдат тук.

— Ще бъде малко претъпкано, нали? И публично?

— Наистина ще го направя!

— Тогава за предотвратяването на такъв шантаж може да послужи за извинение една целувка. Мисля си колко ми се искаше да го направя по-рано тази вечер, когато ти флиртуваше с капитан Додсуърт.

— Ти си… не съм флиртувала с капитана!

— Беше прекрасна имитация.

Тя разбра, че е позволила да отвлекат вниманието й. Мина й през ума, че викането й нямаше да е от голяма полза, особено ако Бретонови знаеха къде е Рене в този момент.

— Просто се държах приятелски заради търговията.

— Използвайки чара си? Има си дума за жени, които правят това.

— Знаеш много добре, че не съм възнамерявала такова нещо!

Той седна да си свали обувките:

— Знам. Но не всеки познава като мен студената ти натура. Трябва да внимаваш какво казваш.

— Студена натура? Защото не съм паднала в прегръдките ти отново, след като съм опитала от любовта ти? Каква измама!

— Нали? — съгласи се той с равен глас. — Разбира се, винаги можеш да ме опровергаеш.

— Ха! Можеш да излъжеш някоя прислужница или глупава жена на благородник с такава уловка, но не и мен. Не трябва да ти доказвам нищо.

Той свали панталона си и вдигайки завивката, се плъзна под нея.

— Не, не трябва. Всичко, което е нужно, за да ме поставиш на място, е да заспиш.

Мускулите й се стегнаха, когато почувства нахлуването на студен въздух и плъзгането на завивката върху раменете си в момента, която той я придърпа да се завие. Това, което мразеше най-много от всичко, бе неговата самоувереност. Тя не успя да открие начин да излезе от затруднението, в което се оказа, и докато се местеше да намери по-удобно положение, коляното й докосна бедрото му.

В нея изведнъж нещо подскочи. Тя се хвърли към него, бутайки, удряйки.

— Излез — просъска тя. — Излез навън! Остави ме сама.

В миг се оказа по гръб. Въздухът излезе от дробовете й, когато тежестта му притисна гърдите й и долната част от тялото й. Китките й бяха хванати от здрави ръце и извити над главата. Тя остана неподвижна, а всеки мускул в тялото й се стегна на възел; в мозъка й се оформи черно и горящо кълбо от негодувание.

— Това не е много уместно — отбеляза той.

Гърдите й се издигаха и спускаха до него. Силното притискане на стегнатите му мускулести бедра върху нея, контролираната сила и мощната му хватка бяха като заплаха, но такава, която държи внимателно в подчинение. Той не й причиняваше болка, но никога в живота си тя не се беше чувствала толкова уязвима, или по-сигурна, че ако се опита да се съпротивлява, ще бъде болезнено.

— Може би не, но това ме облекчава.

— Така ли? Искаш да ме удариш?

Импулсът й изчезна. Тя се вкопчи в него като в защита:

— Изненадан ли си?

— Защо? Защото те ударих там, във водата?

— Няма нищо общо с това!

— Така ли? — Той я отпусна, премествайки тежестта си и се подпря на лакът. — Добре тогава. Хайде, удари ме.

Изкушението беше голямо. Тя стисна дланите си в юмрук, все още усещайки следите от хватката му като белезници. Не й се нравеше да мисли, че се предава толкова безпомощно, толкова лесно.

Но не можеше да го удари. Не знаеше защо. Просто беше сигурна, че не може да го направи.

— Не?

Той чакаше отговор. Тя поклати глава, прошепвайки:

— Не.

— Тогава ми позволи да ти кажа нещо. Това е последната възможност, която ти давам да си отмъстиш. Не ме нападай отново, или няма да ти харесат последствията, обещавам ти. Никак няма да ти харесат.

Той се отпусна отново, като дръпна изместената завивка към себе си. Лежеше и гледаше в тъмнината. Измина доста време, преди да осъзнае, че е застинал и изпънат. Постепенно отпусна мускулите си, успокои с голямо усилие на волята препускането на кръвта във вените и нуждата, която го подхранваше. Чувството за меките извивки на тялото на Сирен, естественият аромат на тялото й бяха заседнали в мозъка му и го нараняваха. Не беше осъзнал какво мъчение ще бъде да лежи до нея и въпреки това да не може да я докосне. Но не само неприятното усещане от незадоволеното желание го тормозеше. Той чувстваше нужда да я прегърне, да я възмезди заради удара. Не помагаше и това, че най-силната забрана за това, както и за задоволяване на другите му желания беше неговата собствена.

Сирен дълго лежа неподвижно, докато студеният вятър накара кожата й да настръхне. Прониза я тръпка и миг подир нея тя се мушна под завивката, както, за да се скрие, така и заради топлината. Под дебелата кожа беше горещо. Топлите вълни идваха от мъжа до нея — бяха канещи, възбуждащи. Тя здраво стисна очи, усещайки го с всеки пробождаш нерв от тялото си. Мразеше тази сила, която той имаше над нея, мразеше сигурността и силата му, мразеше проклетата верига, в която се беше оплела с него. Унизително беше, че това, което желаеше най-много в този момент беше удовлетворението, което веднъж вече бе открила в прегръдките му.