Даян Робинсън
Самотникът и лилията (29)

25.

— Паскал, бих искала да ме придружиш, — каза Карес, когато Нинон й донесе чантата и широкополата сламена шапка, която се завързваше под брадичката с копринена панделка. Тя смяташе, че е неспособна да се качи в спалнята толкова скоро след случилото се.

— Да, мадам. Ще ви трябва ли голяма кошница за покупките? — попита той, обръщайки се към кухнята, за да донесе една от пазарските кошници.

Тя кимна утвърдително — и той тръгна към кухнята. Карес се обърна към Нинон и Раймонд, които се суетяха около нея:

— Раймонд, почистете с Нинон спалнята. Провери по всички ъгли, под леглото и в чекмеджетата дали нашият посетител не е имал компания.

Нинон потрепери при тези думи, а Раймонд се съгласи, че идеята е добра.

— Ще претърся навсякъде.

— Мерси и от сега нататък, искам всички входове да бъдат заключени дори и през деня — нареди Карес, а през това време Паскал се присъедини към нея с голяма плетена кошница.

След като излязоха през градинската врата и Раймонд я залости след тях. Карес се обърна към Паскал и каза:

Преди да отидем на пазара, искам да се отбия на едно място, но ти трябва да ми кажеш къде се намира.

— С… страхувам се, че не ви разбирам, мадам — рече Паскал колебливо.

— Искам да ме заведеш в къщата на Доминик, на улица „Сент Ан“ — настоя Карес, когато поеха по улица „Дьо Шартр“, по посока на главния площад.

— Мадам, по-добре я оставете — промърмори той, избягвайки погледа й.

— Тя е длъжна да разбере, че нападенията от този род трябва да престанат. Това няма да ме убеди да се присъединя към вярата й. Тя започва да се отчайва, а отчаяните не разсъждават трезво. Трябва да я убедя колко сериозна е станала ситуацията и колко е опасна за всички. Нейната идея, фикс свързана с Аурора Сент Амант, трябва да изчезне, за нейно, както и за мое добро.

— Да, мадам, ще ви заведа — каза Паскал с въздишка, предавайки се пред доводите й.

Той усещаше нейната решителност, но знаеше също колко решителна може да бъде Доминик, когато иска да постигне нещо.

Лъчите на февруарското слънце бяха започнали да сушат калните улици, но с топлината се разнасяше и миризмата на тиня и гнило, които се бяха трупали цяла зима. Покрай тях преминаваха каруци, които се тътреха по засъхналите в калта следи. Много от тях караха каси с ром и бренди за кръчмите и публичните домове, които процъфтяваха под протекцията на губернатора и съпругата му.

Соланж и Пиер-Франсоа щяха да напуснат колонията богати, но те бяха създали такава система за корупция и мошеничество, че нямаше да бъде лесно да се разруши, мислеше си Карес. Знаеше, че гражданите на Нови Орлеан никога не са се придържали много към законите, но сега развратът и разрухата по улиците изглеждаха много по-фрапиращи от времето, когато тя стъпи тук на борда на френския кораб.

Пияни войници се измъкваха от кръчмите, въпреки че бе едва рано следобед. Някои повръщаха по калната улица. За гарнизона нямаше много работа в града и затова таверните и публичните домове до доковете развиваха мащабна дейност.

Като стигнаха „Плас Роял“, Карес видя и други добре облечени жени да се отправят към пазара. Тук въздухът бе изпълнен с мирис на сварено кафе и на вкиснато вино, на джинджифилови кейкове, които разни жени продаваха в големи кошници.

Монахини урсулинки като че се плъзгаха по пътеката през мръсотията на главния площад, също упътили се към пазара, до дигата. Главите им бяха предпазени от светски погледи, покрити с бели забрадки, чиито краища трепкаха като крила на птица, развени от речния вятър. Карес се разочарова, че не можа да ги разпознае. Може би познаваше някои от тези плъзгащи се фигури. Но нямаше време да посети манастира, въпреки че измъченото й съзнание жадуваше за такова бягство.

Извръщайки поглед от двама престъпници, завързани с вериги за позорните стълбове на площада, пред църквата, тя зави след Паскал по улица „Сент Ан“, която минаваше покрай резиденцията на губернатора. Опита се да забрави ужасното си бягство от тия градини през онази мъглива нощ, когато за пръв път чу името на новата вуду магьосница. Тази жена изглежда искаше смъртта й.

Дали змията в гардероба не беше сложена там само да я изплаши, а да я убие? Дали беше някакво лудо отмъщение за това, че бе разказала всичко на Люсиен и по този начин Доминик престана да бъде тяхна икономка? Ако нещата стояха така, значи имаше нещо повече от пламенна вяра във вуду — жената беше дълбоко разстроена психически. Тя се надяваше да не влоши нещата с посещението си, но Доминик трябваше да разбере, че не може да я уплаши. Карес внимателно репетираше наум това, което щеше да й каже, докато вървяха по калните дъски на тротоара на „Сент Ан“.

Къщите ставаха по-малки. Много от тях бяха едноетажни хижи. Някои от постройките се нуждаеха от пребоядисване, на други им липсваха дъсчици от покрива, капаци висяха на прозорци без стъкла, покрити само с восъчна хартия или с тежко платно. Високи бурени и китки дребни палми растяха в малките дворчета, което позволяваше да се развъждат всевъзможни влечуги. Не е било необходимо Доминик да търси дълго змията, помисли си Карес и потръпна.

— Това е къщата й, мадам. — Паскал спря, посочвайки към отсрещната страна на улицата малка хижа с веранда отпред.

Къщата на Доминик бе по-добре поддържана в сравнение с другите, край които минаха. Стените бяха прясно боядисани в бяло, капаците в тъмнозелено, а на прозорците имаше истински стъкла, нещо необичайно за този район. Имаше също и оградена със стена градина отстрани на къщата. Листа на бананово дърво, както и грациозно полюшващи се бамбукови стъбла, се издигаха високо над дървената ограда. От тази къща се излъчваше някаква празнота и меланхолия.

Карес се поколеба за момент, преди да слезе от дървения тротоар. Ботушите и потънаха в засъхващата кал. Ласкал я последва с нежелание. Въпреки че бяха любовници, той се страхуваше от нея. Каква ли е тази жена, която имаше такава власт над любимия си?

Изтласквайки страха дълбоко в съзнанието си, Карес влезе в двора през градинската порта. Няколко маслинови храсти и увити жасминови лози омекотяваха линиите на верандата, върху чиито дъски стъпи. Тя чу тежкото дишане на Паскал зад гърба си. Дишаше като състезател по бягане, но тя знаеше, че той се задъхва от страх.

— Изглежда е заминала, мадам — промълви той, понеже наоколо витаеше усещането за празнота.

— Ще почукам все пак, за да се уверя — каза Карес. Усещаше стомаха си да се свива, когато вдигна ръката си. Около къщата витаеше загадъчна атмосфера, нищо не се виждаше, само се усещаше някакво първично чувство, което предупреждаваше.

Щом ръката й докосна кипарисовата врата, и двамата се стреснаха, защото тя се отвори. Чувство на страх и опасност я стисна за гърлото. Струваше й се, че ще припадне.

— По-добре да не влизаме там — предупреди Паскал.

Карес се колебаеше на прага. Беше стигнала толкова далече. Лудост бе да смятат, че Доминик е заминала. Объркана, тя почти се обърна, за да си тръгне, когато видя в ивица слънчева светлина, идваща от малкото прозорче, проснатото на пода женско тяло.

Тя не искаше да повярва на това, което й говореше умът. Започна да диша ускорено, като вдишваше бързо и задъхано. Ръцете й се свиха в юмруци. „Влез, ти трябва да влезеш!“ — думите кръжаха в съзнанието й като бръмчене на досадно насекомо.

— Да се махнем оттук, мадам! — прошепна Паскал, макар че нямаше кой да ги чуе.

— Не можем, нещо не е наред, усещам го — каза тихо тя, без да се обърне назад.

Не му каза, че е видяла тялото на пода.

— Аз също го усещам, затова трябва да си вървим. Тук има зли духове — мълвеше Паскал и се кръстеше.

Поемайки си дълбоко дъх, Карес влезе в стаята, за която бе сигурна, че е салонът. Бе обзаведен с елегантни мебели от Франция: огледала в позлатени рамки бяха окачени на боядисаните в бяло стени, дълги свещи стояха в сребърни свещници върху изящни френски масички, килим от Обюсон, в приглушени розово-сини цветове бе опънат на пода от кипарисови дъски. Просната върху изискания килим, Доминик лежеше с прерязано гърло в локва кръв.

— Господи! — изтръгна от гърлото си Карес.

Не беше необходимо да се приближава. Жената беше мъртва. Започна да й се повдига, разтрепери се и усещаше, че всеки момент ще припадне.

— Скъпа, о скъпа! — Скръбният вик на Паскал раздра меланхоличната тишина.

Той мина покрай Карес и коленичи до мъртвото тяло, взе в ръце нещастната й глава и я залюля.

Очите на Карес се напълниха със сълзи. Бе подготвена за всякакъв сценарий, но да намери Доминик убита не се включвайте в нито един от тях. Тя се извърна от интимната сцена между Паскал и изгубената му любима. Запъти се към вратата. Искаше да го остави сам, за да й каже сбогом.

— Скъпа, Карес, какво се е случило? — изненаданият глас на Люсиен я посрещна откъм входа.

— Люсиен!

Викът й бе едновременно благодарствена молитва и изненада. Тя се втурна към него и се хвърли в прегръдките му, където се чувстваше в безопасност.

— Добре ли си? — попита той, притискайки я към себе си.

— Аз… аз съм добре, но Доминик е… мъртва — каза тя разтреперана, притискайки лице до кадифения му жакет.

— Но откога си тук, скъпа? — попита той, видял хлипащия Паскал, който прегръщаше бездиханното тяло на любимата си Доминик.

— Току-що пристигнахме — призна тя.

— Ела да излезем! Нека го оставим сам с нея — каза Люсиен, закривайки с рамене гледката от нея, и я поведе към верандата.

— Кой ли е извършил това ужасно нещо? — промълви Карес, докато стояха в малката градина, на няколко метра от дървения тротоар.

— Нямам представа, скъпа, освен ако Доминик не си е създала врагове в ролята си на чародейка. Това е възможно. Вуду се приема от доста хора в Нови Орлеан, но също така всява страх в много от тях. Гласът му бе загрижен. Трябва да уведомим полицията в охранителния корпус, а също и собственика на погребалното бюро. Трябва да се консултираме с Паскал за организацията на погребението. А и на Дюбрюл трябва да съобщим. Тя му беше полусестра, макар и незаконна.

— Искам да си тръгна колкото е възможно по-бързо — рече Карес, като не преставаше да трепери, мислейки за трупа, който лежеше точно зад вратата.

— Почакай тук! Трябва да говоря с Паскал.

Тя кимна в знак на съгласие. Облегна се на парапета, опитвайки се да забрави ужасната гледка, която постоянно се връщаше в съзнанието й. Кога се е случило това и защо?

Изведнъж си спомни част от разговор, който накара света да се завърти около нея. Тя се опита да запази самообладание, мислейки си за думите на Люсиен, казани снощи. Доминик вече няма да те притеснява, бе казал той, като се върна. Тези думи звучаха зловещо след случилото се. Какво правеше тук той? Сутринта й бе казал, че има да свърши някаква работа, която не търпи отлагане… Не, тя не трябваше да допуска подобни мисли за собствения си съпруг.

— Паскал ще остане с тялото, докато те заведа вкъщи — каза Люсиен, като застана до нея. Тя трепна, щом чу гласа му. — Сигурна ли си, че си добре?

— Моля те, да тръгваме! — настоя тя.

Трябваше да се махне от това ужасно място на смъртта.

— Ела! — Люсиен й подаде ръка.

Тя постави разтрепераните си пръсти върху свитата му ръка и той я изведе от потъналата в меланхолия къща, усърдно пазеща тайната за смъртта на Доминик.

— Радвам се, че дойде. Аз не знаех какво да правя — каза Карес с пресъхнали устни.

— Исках да се уверя, че Доминик е приела споразумението ни. Но трябва да призная, че се изненадах, като те видях. Мислех, че си на пазара.

— Случи се нещо, което промени решението ми. Аз също исках да се убедя, че Доминик знае, че нямам намерение да се включа във вуду.

— Исках да те пазя, скъпа, да улесня живота ти след ужасите, които си преживяла в затвора. Изглежда не успях — отвърна горчиво той.

Тя почувства как тялото му се напряга.

— Луизиана прилича на враждебен Едем, където опасността никога не е много далеч. Но във Франция също има опасности.

— Ти съжаляваш ли, че дойде? — попита напрегнато той.

Карес се замисли, преди да отговори, докато вървяха по счупените дъски колкото могат по-бързо. Ако не беше дошла, никога нямаше да срещне Люсиен, никога нямаше да изпита удоволствието от любовта им. Ето какво я разкъсваше, нямаше значение какво е направил, тя го обичаше със сила, която я плашеше.

— Да приема ли мълчанието ти като съжаление?

— Не съжалявам, че дойдох в Луизиана, нито, че се омъжих за теб — изрече меко тя, притискайки се до него, за да може той да възприеме значението на думите й.

И странно, тя усети, че Люсиен разбра, убиец или не, тя го обичаше отчаяно, с всепоглъщаща любов.

— Такава лоялност ми прави чест — каза той, с глас, развълнуван от чувства.

Късното следобедно слънце огряваше изсъхналата трева на „Плас Роял“, когато стигнаха сградата на полицията. Пред масивната сграда се разхождаха войници. Те безсрамно заоглеждаха Карес. Не беше обикновено явление дама от висшето общество да посети сградата.

— Прости ми, че те излагам на това вулгарно внимание, скъпа, но е важно те да разберат веднага какво се е случило, преди някой да види Паскал сам с тялото и да се впуснат по погрешна следа — каза Люсиен, когато влязоха в главното помещение на сградата.

То приличаше на пещера, с две огромни камини от двете страни. Униформените мъже бяха навсякъде и жужаха като в кошер. Двамата си проправяха път между тях, а мъжете се обръщаха да гледат Карес. Скоро стигнаха малката канцелария на дежурния офицер в най-отдалечения край на сградата.

Младият офицер изглежда познаваше Люсиен и веднага ги въведе в стаята. Карес се отпусна върху предложения й стол. Тя се заслуша в обяснението на Люсиен.

— Значи освен убитата, в къщата нямаше никой, мадам Сент Амант? — попита капитанът, готов да запише отговора й.

— Никой, капитане — отвърна тя.

— Е, това се случва много често в Нови Орлеан, особено сред африканците. Тъй като жената е била замесена с вуду, напълно възможно е да я е убил някой от съмишлениците й. Може би никога няма да узнаем това — каза капитанът и се облегна на стола си.

— Но вие не можете да оставите нещата просто така и да позволите на убиеца й да се измъкне безнаказано.

— Мадам Сент Амант, знаете ли колко трупове намираме всяка сутрин в Нови Орлеан? Ако се занимавам с всеки случай, не трябва да правя нищо друго. Повечето са убийци, крадци, или африканци, поклонници на вуду, като бившата ви икономка. Не се занимаваме с вуду церемониите. На африканците им е разрешена тяхната религия, разбира се, в известни граници. Това ги задоволява и успокоява, ако разбирате какво имам предвид.

— Мисля, че ви разбирам твърде добре, капитане — каза хладно Карес.

— Много добре — добави капитанът, с което сметна разговора за приключен. — Ще уведомя собственика на погребалната къща, ако поемете разноските, мосю.

— Ще ги поема — отвърна нервно Люсиен и подаде ръка на Карес.

Тя държа устата си затворена, докато излязоха от сградата на охранителния корпус.

— Те няма да направят нищо, за да открият убиеца на Доминик, понеже е цветнокожа — каза тя с отвращение.

— Това е част от Нови Орлеан, грозен факт от живота. Това именно е направило Доминик такава, каквато беше. Тя се е чувствала толкова безпомощна между тези два свята, че не й е оставало нищо друго, освен да търси силата на вуду. Мисля, че дори не можем да си представим бремето, което е носила.

— Прав си, това обяснява всичко.

— Още една пряка и ще бъдем вкъщи — рече Люсиен, усетил притеснението й. — Мисля, че и на двамата ни е необходимо бренди.

— Наистина — каза Карес.

Щяха да й бъдат необходими няколко брендита, за да му разкаже за змията в гардероба. Внезапно й хрумна, че не е било възможно да я е поставила Доминик. Тя е била мъртва по това време. Кой в Нови Орлеан желаеше смъртта й?

Камбаните на църквата отброиха четири следобед, когато Люсиен се опита да отвори градинската порта. За негова изненада, тя се оказа заключена.

— Имахме неприятности, след като ти замина, и наредих да заключат всички входове.

— Какви неприятности?

Тя му разказа набързо, докато вървяха към главния вход. Напълно разбираше нервното му хлопане по вратата, след този разказ. Раймонд дойде да им отвори.

— Мадам, Мариет ви чака в кухнята — информира я той.

— Раймонд, нека Мариет дойде в салона да разговаря с мадам, а след като предадеш съобщението, ела с мен горе, за да обсъдим случилото се — нареди Люсиен на младия мъж.

— Какъв ужасен ден — каза Карес, като влязоха в салона.

Люсиен се отправи към масата до камината, където имаше бутилка бренди и чаши.

— Съгласен съм — отвърна той с напрегнат глас, сипа кехлибарена течност в две чаши и й подаде едната.

Тя отпи и изчака питието да затопли и отпусне сетивата й.

— Мадам, съжалявам, но Мариет си е тръгнала — съобщи притеснено Раймонд. — Решила е да се върне в шивачницата.

— Разбирам — каза Карес. — Кой може да обвини младата жена? Тя вероятно е чула какво се е случило тук рано следобед.

— Само това ли каза? — попита Люсиен.

— Н… не, каза, че няма да работи в омагьосана къща — заекна Раймонд.

— Това е всичко, Раймонд. Ще се видим горе — освободи го Люсиен с отпаднал глас.

— Изглежда бедната Доминик е успяла да убеди някой. — Той погледна портрета на лудата Габриел и каза саркастично: — Може би Мариет е права и домът на Сент Амант е прокълнат.

— Не си мисли подобни глупости — каза Карес и застана до него. Мъката, която прочете по лицето му, накара сърцето й да се свие от болка. — Не се измъчвай, скъпи мой, с болките от миналото.

Той остави чашата си върху мрамора на камината, обърна се и взе лицето й в ръце.

— Не трябваше да се женя за теб, скъпа. Върви си, върви, преди да ти сторят зло. Бягай от тази къща и никога не се обръщай назад!

Но блесналите му очи изгаряха душата й и говореха друго, говореха за силната му страст и отчаяние. Тези любими очи общуваха със сърцето й, поглъщаха я, сякаш повече нямаше да я видят.

— Не! — прошепна тя. — Оставам!

— Не се ли страхуваш? — попита Люсиен с дрезгав глас, а пръстите му изгаряха кожата й също както очите му — душата й.

— Страх ме е, но оставам!

Думите й бяха едновременно заявление и клетва.