Даян Робинсън
Самотникът и лилията (28)

24.

— Защо седиш на тъмно? — Дори не си докоснала храната си.

Гласът на Люсиен я стресна и я извади от леката дрямка.

Тя се вдигна от стола, в който се бе свила пред огъня и почти стъпи върху Бруно, който също се изправи да посрещне господаря си.

— Нямам апетит — каза тя стреснато. Чувствата й я обхванаха отново, след като го видя.

— Не трябва да се безпокоиш за Доминик. Тя не работи вече при нас. Имаме магазин на улица „Роял“, който е свободен в момента. Тя реши да отвори салон за фризиране на перуки с малкото капитал, който й осигурих — обясни той. — Всичките й вещи бяха пренесени в къщата на майка й на улица „Сент Ан“. Доминик често ще идва тук през свободното си време.

Той спря по средата на стаята, усещайки, че нещо не е наред. Проницателните му очи търсеха бледото й лице, опитвайки се да установят източника на болката.

— Тя няма да те плаши повече, малката ми.

— Наистина ли? Бих искала да имам твоята увереност — отвърна тя, като тона й изразяваше недоверие.

— Какво те потиска? — попита Люсиен със спокоен глас, който изразяваше загриженост и топлота.

— Ела с мен, искам да ти покажа нещо! — каза тя, вземайки тръстикова лампа със запалена в нея свещ.

— Води ме, скъпа — съгласи се той, отваряйки й вратата.

Като шумолеше с полата си, тя го поведе надолу по стълбите, вдигнала високо лампата. Главното фоайе беше полутъмно, осветено само от една-единствена свещ, поставена върху масата, за да разпръсква мрака.

Карес го чувстваше плътно след себе си, силното му, мъжко излъчване я успокояваше. Опита се да не мисли колко би искала да изпита чувството за сигурност в прегръдките му. Толкова много неща не й беше казал за миналото си, за преплетените съдби на Доминик, на майка и, на Жак и Габриел. Какво ли още е пропуснал да сподели?

— Ето! — извика тя през рамо, като прекрачи прага. — Обясни ми това! — Държеше лампата високо вдигната над масата.

— Какво, скъпа, какво трябва да ти обясня? — нежно попита той.

— Тя беше тук, поставката за перуки, картите, чашата с шампанско. Всичко това беше тук, на тази маса.

Карес се задъхваше, въртеше се наоколо и претърсваше ъглите на стаята. Нямаше нищо. Дори свещите от свещниците до портрета на Габриел бяха изчезнали.

— Ти видя ли тези предмети? — попита Люсиен, а през погледа му премина тревожна сянка.

— Да. Всички те бяха тук преди няколко часа — каза тя със смръщени вежди.

— Може би си сънувала, когато си задрямала на стола до огъня. Ти беше подложена на голямо напрежение. Понякога сънищата изглеждат съвсем истински каза нежно той и обгърна раменете й с ръка.

— Ти не ми вярваш — прошепна тя с отчаяние в огромните сиви очи.

— Мисля, че и двамата сме изморени. Ще се качим ли горе? — каза меко той с окуражителни нотки в гласа. Взе лампата от треперещата й ръка и я поведе към спалнята, обвил ръка около кръста й.

Карес се остави да я води, понеже я обхвана странна тревога и отчаяние. Дали е било сън? Не, тя беше сигурна в това, което видя в салона. Някой е махнал всичко, без да оставя следи, но кой би могъл да бъде, след като Доминик вече не беше икономка?

Люсиен затвори вратата след тях и постави лампата на масичката до леглото. След това се обърна към Карес и я привлече в сигурното убежище на прегръдката си. Той нежно галеше отпуснатата на рамото му глава и гърба й, стараейки се да я успокой и да й покаже, че кошмарите на нощта са заключени извън спалнята им.

— Малка моя, почини се. Нищо няма да ти се случи — шепнеше той, целувайки косите и копринените й бузи.

Заведе я до леглото, издърпа покривката и нежно свали дрехите от изтощеното й тяло, като че късаше листенца от роза. Пръстите му махнаха фибите от прическата й, позволявайки на сребристорусата й коса да се спусне над раменете й.

Тя стоеше като преуморено дете, без да се съпротивлява, оставяйки се да я разсъблече, понеже знаеше, че няма сили. Беше победена. Тя видя перуката, сигурна бе в това, освен ако не полудяваше. Но веднъж Соланж бе казала, че мъжете от семейство Сент Амант са прокълнати да се женят за луди жени.

— Лягай под завивките, скъпа, преди да си настинала.

Той я намести под копринените чаршафи и тежкия юрган, издърпвайки ги нежно до брадичката й.

Карес гледаше как той се съблича на слабата светлина на лампата. Погледът й беше измъчен. Как бе възможно да го желае толкова силно, като не знаеше дали не идва от леглото на Доминик?

— Не гледай така тъжно, малка моя! Тази болка в хубавите ти очи реже сърцето ми като нож — прошепна той, като се мушна под завивките и я притегли в обятията си. — Казах ти веднъж, че няма нищо, срещу което да не можем да се изправим заедно и да го победим.

— Да — промълви тя, положила глава върху гърдите му.

— Не знам какво си чула за моето минало, какви противни истории ти е разказвала Соланж, която ще бъде твърде щастлива, ако се разделим. Но, вярвай ми, когато ти казвам, че никога не съм обичал, когото и да е повече от теб. Повярвай ми, любима моя, сърце мое, душа моя.

Тя слушаше думите му, които бяха като балсам за измъченото й съзнание. Нямаше никакво значение какво е ставало преди; усещаше, че това, което й казва, идва от сърцето му. И беше убедена, че човек, способен да изрече такива думи, не може да бъде хладнокръвен убиец.

— Когато съм с теб, всички сенки изчезват. Само когато съм сама, те се появяват и ме хвърлят в съмнения — призна тя.

— Какво имаш предвид, съмняваш се в мен? — попита той, притискайки я по-плътно до себе си.

— Тази вечер разбрах от Паскал, че майката на Доминик е била любовница на баща ти, след като е пристигнала в Нови Орлеан. Той й е купил къщата на улица „Сент Ан“ — обясни Карес и повдигна глава, за да може да гледа тъмните му очи, които обичаше.

— Вярно е. След първите няколко години женитба, майка ми не позволяваше да я докосват и се изолираше от околните за дни, за седмици, изгубена в някакви тайни места, където бягаше от измъчващите я спомени. Баща ми я обичаше много, но той беше мъж, жизнен, жив, узрял мъжкар, скъпа. Той имаше нужди, които лудата му жена никога не задоволяваше. Майката на Доминик беше доста хубава и много самотна след пристигането си в Нови Орлеан. Мисля, че по свой начин тя обичаше баща ми и той се грижеше за нея. Той не я е принуждавал, тя сама дойде при него и бих могъл да кажа, с голяма страст.

— А Доминик? — попита Карес. — Как се отнасяше тя към баща ти?

— Бедната Доминик, тя беше на десет години, когато дойдоха от Сен Доминго. Твърде развита за възрастта си. Мисля, че децата от смесени бракове са принудени да растат по-бързо от останалите. Тя ненавиждаше положението, в което белите мъже бяха поставили нея и майка й. И аз не я обвинявам. Това, мисля, ни сближи — горчивините, които светът бе причинил на нашите майки. Може би затова й позволих толкова власт, тя ми беше като сестра, а ти знаеш колко често сестри управляват домовете на овдовелите си братя. След смъртта си баща ми й остави пари, същото направи и истинският й баща, Дюбрюл. Щяха да й бъдат достатъчни да се заеме с някаква работа в Нови Орлеан или в Париж, но тя отказа да ги докосне. Наричаше ги „виновни“ пари и може би беше права. Тя живееше от толкова време в Сан Рьогре, толкова компетентно управляваше и двете къщи, че Аурора разчиташе изцяло на нея. Беше по-лесно да я оставя да прави това, което иска, но трябваше да я насърча да вземе парите и да си създаде собствен живот. Това беше моя грешка и не искам ти да плащаш за нея, скъпа. Като живее в собствената си къща и се занимава със собствена работа, може би Доминик ще намери щастие и в собствения си живот и ще забрави фикс идеята си за Аурора Сент Амант.

В гласа му звучеше съжаление, докато обясняваше своята съдба и тази на Доминик, оплетени като в паяжина.

— Значи тя никога не ти е била любовница? — попита тихо Карес, а очите й срещнаха неговите, без да трепнат.

— О, ето кое те тревожи, скъпа! — каза той с разбиране. — Кълна се, че никога не ми е била любовница — каза той, целувайки я леко по челото. — Животът ми, преди да те срещна, не беше отшелнически, но отношенията ми с Доминик никога не са били интимни. Тя, в известен смисъл, ми беше като сестра, а също и приятел от детството. Трудно е да се обясни с думи връзка, която се приема като семейна, без да ни свързва кръвта. Израснахме заедно, споделяхме една и съща болка да наблюдаваме непълноценния живот на нашите майки, въпреки че причините бяха съвсем различни. Не мисля, че Доминик би се отдала на бял мъж. От много години тя и Паскал са любовници и макар, че и двамата са независими, не желаят да се женят. Изглежда, че за една вуду шаманка е по-добре да е сама. И, както си разбрала, вуду е единственото нещо, което интересува Доминик.

— Изглежда, това е самата истина — отвърна Карес. — Но защо тя се съгласи да вземе парите сега, след като е отказвала толкова години?

— Страхувам се, че й казах това, което искаше да чуе — рече той с въздишка. — Че парите са, за да купи най-силната гриз-гриз, която съществува, за да може да те предпази от духа на Аурора. Разбира се, тя се съгласи, че тази задача ще я ангажира дълго време, тъй като духът на Аурора нямал покой и те ревнувал. Уверих я, че няма да жаля средства, за да те предпазва тя.

— Господи, това ще окуражи тази жена — промърмори обезпокоена Карес.

— Както и да погледнем на това, то беше необходимо и за Доминик, и за теб. Тя трябва да заживее собствения си живот, а ние нашия. Призраците от миналото трябва да бъдат погребани и забравени. Бъдещето е пред нас и мисля, че дори Доминик разбра, че има място само за една господарка и в къщата, и в Сан Рьогре.

Той докосна бузата й, след това повдигна лицето й за една настоятелна целувка, изпълнена със страст и вълнение.

Умората изчезна, когато тя отвори уста със стон под настоятелните му, горещи устни. Посрещна го с езика си, който се въртеше и оплиташе с неговия, а стройният й, изваян от слонова кост крак, се прилепи до стоманеното му бедро.

Люсиен я обърна по гръб с едно леко движение, устата му оставяха изгарящи целувки по цялата дължина на шията й, като се подпираше на лакти, за да не нарани това крехко създание. Той се наслаждаваше на изяществото й, опитвайки се да контролира изгарящата тръпка на страстта.

— Няма да се счупя — прошепна тя, сякаш усетила нежеланието му да даде воля на страстта си, която трудно контролираше.

В изключителния любовен акт те приветстваха живота и чудната мистерия на връзката между мъжа и жената. Всяко усещане, всяко отдаване и сливане, когато навлизаше в сладостните й глъбини, беше порицание на болката от миналото и на ужасното докосване до смъртта, което беше преживяла. Те не се нуждаеха от магии и заклинания, тъй като, когато той я вземаше отново и отново, двамата утвърждаваха силата на живота.

Те се обръщаха пак и пак, докато Карес застана върху него, а той все още бе вътре в нея. Отметна назад обърканата си коса и го погледна със закачлива усмивка. Като постави малките си ръце на гърдите му, тя се наведе и го целуна по устните, след това продължи да обсипва с целувки врата му и игриво да хапе раменете му. Почувства ръцете му да обхващат талията й, когато той започна да се движи. С дрезгав, закачлив смях, тя се изправи и се задвижи буйно, с кръгообразни движения, подпряла за равновесие ръце на гърдите му.

— Още, още, сърце мое! — подканяше го тя с гласа си, с необузданите движения на бедрата си, с омайната гледка на прекрасното си тяло, диво и свободно.

Когато започна разтърсващият й кулминационен момент на наслада, той си позволи да се влее в нея. Заедно, те се изкачиха по гребена на вълната, два стона на екстаз и пълно задоволяване се сляха в един вик, приветстващ живота.

Още веднъж, призори, двамата се събудиха и потърсиха уверение в телата си. Това съединение беше нежно, сънливо, почти отпуснато, но доставящо не по-малко удоволствие. Удовлетворени, те заспаха в прегръдките си.

 

Ярката светлина на утрото не носеше съжаление, само приятните усещания на влюбени, чиято връзка изминалата нощ е затвърдила. Те се събудиха късно. Камбаните на църквата „Сент Луи“ отброиха десет часа, когато Карес реши да се облече с помощта на Люсиен. Слънцето бе затоплило оградената със стена градина и те помолиха Нинон да им сервира навън.

— Говорих с Нинон — каза Люсиен на Карес, докато му наливаше кафето. — Тя има сестра, която работи в шивачница, но иска промяна. Мариет умее да прави фризури и би искала да работи като камериерка. Нинон казва, че не е сигурна дали Мариет ще се съгласи да напуска града за месеци, но мисля, че докато настъпи това време, можеш да се възползваш от услугите й. Тя може да остане тук като икономка, когато заминем за Сан Рьогре.

— Предай на Нинон да я помоли да дойде следобед. — Карес отвърна с усмивка на неговата досетливост.

Къщата беше голяма и се нуждаеха от още помощ.

— А какво си планирала за днес?

— Ще отида на пазар, а след това ще поговоря със сестрата на Нинон — отговори тя усмихнато, установявайки, че сянката на Доминик няма повече да виси над къщата. Непрекъснатата битка кой има право бе преустановена. — Нямам думи, с който да ти благодаря, че накара Доминик да си замине. Сега всичко ще бъде много по-лесно.

— Щом ти си доволна, скъпа, аз също съм доволен — топлината на усмивката му се отрази и в гласа му. Той покри ръката й със своята, а черните му очи я погледнаха с любов и нежност. — Не забравяй предупреждението на доктора да не се преуморяваш.

— Няма, но наистина се чувствам прекрасно, никакви неприятни последствия — увери го тя.

— Надявам се, скъпа! — подкачи я той с овлажнял поглед, напомняйки й изминалата нощ.

— Ти си точно такъв, какъвто те описа Ивон, самотник — женкар — каза тя с усмивка и блясък в сивите очи.

— Ивон ли каза това? — попита той, а през красивото му лице премина сянка. — Кога?

— Преди да се оженим. Изключителен донжуан и самец, в град, пълен с подобни хора. Мисля, че така го формулира — обясни Карес, а около устата й се появиха две гънки, щом видя изписаното на лицето му неудоволствие.

— Това изглежда не те е изплашило? — каза сухо той.

— Казах ти веднъж, че не се плаша лесно — меко произнесе тя.

— Разбира се, съпруго моя, ти си една от най-храбрите жени, които някога съм срещал. — В гласа му звучаха странни нотки, а в тъмните му очи имаше сянка на меланхолия. Като че буреносен облак бе закрил слънцето, така се промени настроението му.

Те седяха, без да разговарят известно време, което се стори на Карес цяла вечност. Люсиен бе изгубен в мислите си. Мрачната тишина започна да й действа на нервите. Какво бе казала, за да предизвика такава реакция?

Поставяйки чашата си върху чинийката, Люсиен се обърна към нея:

— Има нещо, за което трябва да се погрижа и което не може да чака. Вземи със себе си Раймонд на пазара. Ето!

Той й подаде купчина банкноти, с които се търгуваше в града. Изправи се на крака, вдигна ръката й до устните си и промълви:

— До този следобед.

Тя го гледаше озадачена как тръгва към фоайето, за да вземе триъгълната си шапка и бастуна, в който имаше тънка рапира. Никой джентълмен не излизаше по улиците на Нови Орлеан без тръстиковия си бастун. Беше свикнала с променливите настроения на Люсиен, но този път бе необичайно.

Карес въздъхна и също стана. Докато прибираше банкнотите в дълбокия джоб на роклята си, видя Нинон да се суети до вратата на кухнята, стараейки се да не създаде впечатление, че е подслушвала. Карес тръгна към жената и каза:

— Мосю ми спомена за сестра ти. Ако е свободна, бих искала да говоря с нея в четири, този следобед. След като свършиш със съдовете от закуската, моля, намери време и й предай съобщението ми.

— Благодаря мадам, Мариет ще се зарадва — отговори Нинон.

След кратка консултация за необходимите от пазара продукти, Карес се качи в спалнята. Докато двамата се размотаваха над кафето, Нинон беше оправила леглото, а Раймонд бе изнесъл водата, използвана за къпане.

Това се случи, когато протегна ръка към гардероба, за да извади дамската си чантичка. Чу се съскащ звук. Бруно, който я бе последвал горе, веднага се хвърли към гардероба. Тя чу ниското, предупреждаващо ръмжене на кучето, преди да види кафявата спирала в ъгъла на гардероба. Плоската глава на влечугото се вдигна бавно, готова да нанесе удар.

Черен, първичен страх я обхвана цялата, докато бавно отстъпваше. Парализирана от извивките на раздразненото влечуго, което се гърчеше, за да я ухапе, тя почувства само, че ще умре.

Всичко стана толкова бързо, че тя дори не разбра как Бруно се оказа между нея и змията. С невероятна бързина той стисна изотзад плоската глава и я размята наоколо, счупвайки врата й.

Карес изхвърча от стаята. Не си спомняше как се озова на двора. Наведе се над една цветна леха и изхвърли съдържанието на стомаха си, коленичейки на каменните плочи.

— Мадам! — чу тя виковете на Нинон, Паскал и Раймонд.

Едва поемайки си дъх, тя им разказа какво се е случило, след като Нинон й помогна да се настани в един стол. Паскал изтича за голям нож от кухнята, а Раймонд за гребло и празен платнен чувал. Въоръжени, двамата мъже използваха стълбището на верандата, за да се качат до спалнята.

— Но как е възможно такова същество да стигне до спалнята ви, мадам? — разсъждаваше на глас Нинон, докато й подаваше салфетка.

Змиите бяха често срещано явление по калните улици на Нови Орлеан, особено след силен дъжд, когато изпълзяваха от близките блата, но те не се намираха в затворени гардероби, освен ако някой не ги поставеше там. Но защо? Карес извърна поглед, когато мъжете донесоха чувала с влечугото. Бруно вървеше след тях.

— Имали сте късмет, мадам. Кучето е счупило врата й, преди да ви ухапе. Това е смъртоносна усойница, която живее наблизо или във вода — обясни Паскал, докато Раймонд излизаше от къщата с чувала.

Той се отправи към канала в края на града, където изхвърляха боклука.

— Тогава как е стигнала до гардероба ми? — попита тя. После протегна ръка към рошавото куче, което стоеше до нея. Прегърна го, без да се срамува. То беше спасило живота й.

— Не знам, мадам — тихо отвърна Паскал, отбягвайки погледа й.

— Някой или нещо е хвърлил върху вас силна магия, мадам — прошепна Нинон, като се прекръсти. — Някой ви желае смъртта.

Ядът превъзмогна страха, когато Карес погледна уплашената жена. Тя знаеше, че това не е работа на призрак. Беше планирано от някой напълно реален, съвсем жив човек. Как го е постигнала, Карес нямаше представа, освен ако някой, който живее в къщата, не й бе помогнал.

Тя вдигна поглед към двамата прислужници и усети, че кръвта й се смразява. Вече не знаеше на кого да вярва.

— Имаше ли посетители тази сутрин? — попита тя Паскал, тъй като Люсиен бе наредил да не ги безпокоят, преди да се събудят сами.

— Няколко търговци, мадам, с обичайните доставки на мляко, сметана и яйца. И мосю Дюбрюл остави визитната си картичка — отговори той.

— Разбирам — каза тя, но се обърка още повече.

Цяла сутрин са влизали и излизали хора, всеки е могъл да го извърши. Дори Доминик е могла да се промъкне през входната врата, докато са били на двора.

— Нинон, би ли ми донесла шапката и чантичката. Бих искала Паскал да ме придружи до открития пазар. Моля те, почисти спалнята, докато ме няма.

Карес произнесе това, изправяйки се на крака. Имаше само един начин да разбере дали подозренията й са основателни. Надяваше се да има смелост да го направи.