Даян Робинсън
Самотникът и лилията (24)

20.

Нови Орлеан

Февруари 1750

Студеното и влажно февруарско време се промъквайте в спалнята на Карес през пролуката над затворената френска врата. Тя се приближи до камината, взе друга цепеница от коша за дърва и я сложи в позатихналия огън. Протягайки ръце към топлината, тя се опита да намали студът, който проникваше чак до костите и.

Финият, порцеланов часовник над камината удари пет часа. Мракът на ранната зимна нощ се спускаше, хвърляйки сенки в стаята. Дори светлината на многото запалени свещи по стъклените абажури не успяваше напълно да разсее мрака.

— Ще трябва да позвъня на Доминик и да започна да се обличам за вечерята на губернатора — каза Карес гласно на пухкавата, бяла Бланш, която се премести по-близо до огъня и се отърка в краката на господарката си за малко внимание.

— Но бих предпочела да стоя тук и да се изтегна пред огъня като тебе — изтананика тя на котката, като я вдигна и я притисна до бузата си.

Светският сезон в Нови Орлеан беше в разгара си, най-вече сега, след Нова година.

Тъй като Люсиен бе член на Върховния съвет, бяха канени почти всяка вечер на соарета, танци, опери и пиеси, изпълнявани от актьори, дошли от Франция или от Сент Доминго, и на най-различни игри на карти, организирани от по-богатите граждани, за да разнообразят дългите зимни нощи.

Карес се взираше в пламъците и си мислеше за приятелите си Ивон и Пиер, които бяха пристигнали в града само часове преди тях миналия ноември, по време на индианските нападения. Те прекарваха зимата в малка хижа на Рю дьо Мейн, докато Пиер реши, че е безопасно да се върнат в Бон Шанс. Те нямаха толкова претрупан обществен календар, но бяха щастливи и доволни в малката си къща. Ивон носеше първото им дете, което трябваше да се роди през пролетта и беше щастлива да почива до огъня си, цъфтяща под нежните грижи на Пиер.

Карес седеше на килимчето пред разгорелия се огън и галеше лежащата в скута й Бланш. Колкото и тъжно да беше, тя не забелязваше у себе си никакви признаци на бременност. А и сега, с честите заминавания на Люсиен за дни наред по някаква мистериозна работа на губернатора, шансът да осигури наследник беше още по-малък. Наблюдавайки сините и оранжеви пламъци, тя се намръщи при мисълта за дългите отсъствия на съпруга си, започнали почти от първия ден, в който се върнаха в къщата на Рю дьо Шартр през ноември.

Имаше напрегнатост в техните отношения оттогава. През един късен ноемврийски следобед, няколко седмици след завръщането им в Нови Орлеан, Люсиен се прибра изтощен от събиране на Върховния съвет при губернатора Водрюл. В тъмните му изразителни очи имаше напрегнатост и някакво неразгадаемо чувство. Тя улавяше, че я наблюдава със странен поглед в моментите, в които си мислеше, че не го вижда. И същата тази нощ той прави любов с нея с дълбоко чувство, почти отчаяно, което я изтощи. Сутринта тя усети нещо по-различно между тях и отсъствията на Люсиен от Нови Орлеан започнаха.

— Мадам, донесох ви кафе и един от сладкишите, които харесвате. Вечерята при губернатора се сервира късно — обяви Доминик, като тихо отвори вратата с едната ръка, а с другата прикрепите поднос.

— Благодаря, може би това ще ми даде сили да издържа тази вечер и отегчителното държание на Соланж — отвърна Карес с въздишка и се изправи на крака.

— Ако седнете пред огледалото до тоалетната масичка, мадам, бих могла да ви направя прическата, докато вие ядете — каза Доминик и постави подноса върху инкрустирания плот, донесен от Франция.

Карес отпиваше от горещото, ухаещо кафе и наблюдаваше в огледалото как Доминик сресва дългите й до кръста къдри и ги оформя във висока прическа. Между двете жени се установи търпимост от пристигането им в Нови Орлеан. След трагичната смърт на Фантин, Доминик беше едновременно икономка и нейна камериерка. Освободена цветнокожа жена идваше всеки ден и готвеше в кухненската постройка в края на затворената градина.

— Мосю Дюбрюл ще ви придружи ли тази вечер, както обикновено, мадам? — поинтересува се Доминик.

Очите й не гледаха в огледалото, така че Карес не успя да прочете какво се крие в тях.

— Да, откакто съпругът ми замина с официална задача до селището Батон Руж, маркизът помоли мосю Дюбрюл да ми служи като ескорт, тъй като улиците на града са доста опасни вечер — отговори Карес и отпи друга глътка от тъмната, гъста течност.

Би желала да не търси извинения за това, че Филип Дюбрюл я придружава.

Люсиен искаше тя да приема поканите на Соланж, докато той отсъства. Важно беше да изпълнява обществените задължения. Маркизът ще й осигури придружител, така че той да не се безпокои за нейната безопасност, обясни й той по онзи нов, безпристрастен начин, по който бе започнал да се изразява. Първия път, когато се завърна след дълго отсъствие, тя съвсем откровено му заяви, че Филип е нейният ескорт по настояване на Соланж. За момент забеляза тъмна сянка да пробягва в очите му, след което той каза, че се радва, че не се движи нощем сама по улиците на Нови Орлеан.

— Бялата рокля от коприна и тафта с позлатен брокат ли ще облечете, мадам? — искаше да се убеди Доминик и в същото време взе от едно чекмедже две букетчета копринени лилии с перли в цветовете, за да ги прикрепи с дантелена панделка към завършената фризура.

Една лейди, съобразяваща се с модните тенденции, винаги носеше някакъв вид дантелена шапка, колкото и малка да е тя, но при официални случаи косата се оформяше с перли, панделки или миниатюрни букети от изкуствени цветя. Говореше се, че соаретата на Соланж си съперничат с тези във Версай. Тя и съпругът й се опитваха да имитират елегантния живот във френския двор при Луи XV. Пълно дворцово облекло или толкова сложен костюм, колкото позволяват възможностите, бяха изискванията към гостите, канени на специалните забавления в дома на губернатора. Тази вечер също не правеше изключение.

— Красиво е — сподели тя с Доминик.

— Носи се слух, че коафюрите на маркизата се правят само веднъж в седмицата. Фризьорът й се занимава с това осем часа, за да постигне желания ефект. Казват, че има инкрустирана с рубини диадема, която се поставя на главата й, без да повреди прическата — сподели камериерката с лека усмивка.

Очите на Карес срещнаха тези на Доминик в огледалото. Тя направи гримаса и поклати глава на поредната история за ексцентричността на Соланж. Мълвата за непочтеността и безсърдечието на съпругата на губернатора се носеха по тесните улици на малкия град.

Говореше се още, че не може да се купи нещо в Нови Орлеан, без да се плати дължимата такса на Соланж дьо Водрюл. Казваха за нея, че тя контролира потока на наркотиците в града и нищо не може да се закупи, без наложената от маркизата такса да се плати на пажа й. Под управлението на семейство дьо Водрюл градът започваше да наподобява Версай повече от самия Версай.

Застанала до нея, Доминик й помогна да облече роклята. През Карес премина неприятна тръпка при мисълта, че трябва пак да излиза без Люсиен. Не я вълнуваше живота на дворцова дама, а съпругът й я принуждаваше да играе тази роля. И сега, когато индианските набези спряха, тя почти мечтаеше да се върнат в Сан Рьогре, за да си отдъхне. Независимо от Аурора, там бяха заедно. Не че в градската къща отсъстваха, неща, които да й напомнят за Аурора. Често ги намираше там, където най-малко очакваше. Понякога беше ваза с теменужки върху масата, друг път — бележник с любими рецепти, написан с едър, безгрижен дамски почерк, случайно озовал се в кабинета. Или пък музикална кутия, свиреща същата мелодия, която Филип изпълняваше на клавесина последната нощ в Сан Рьогре или някой отворен гардероб, откъдето се носеше слабо ухание на теменужен парфюм. Споменът за Аурора все още преследваше Карес, дори в Нови Орлеан.

— Струва ми се, че Бруно е чул посетител на предния вход — каза Доминик, докато оправяше гънките на полата й. Кучето бе станало от мястото си до френския прозорец и бе застанало до вратата на спалнята с наострени уши. В отсъствието на Люсиен то се беше превърнало в сянка на Карес.

— Отиди да видиш на кого е позволил Паскал да влезе. Аз мисля, че е мосю Дюбрюл — каза Карес на прислужницата, като хвърли последен поглед в огледалото. — Ще сляза след няколко минути.

— Много добре, мадам — отвърна Доминик, излизайки от стаята.

Карес взе ветрилото си, копринения маншон, сивото, кадифено наметало с качулка, обшито с бяла кожа, и излезе от стаята, следвана от Бруно. Дългата нощ беше пред нея и само обещанието й към Люсиен да изпълнява обществените задължения я възпря да се върне обратно в спалнята и да прекара вечерта удобно пред огъня.

Слизайки по стълбите, тя бе изненадана да чуе спорещи гласове от фоайето. Разпозна гласа на Филип, но другият беше по-глух и отдалечен. Възможно ли бе да е Доминик? Тя си припомни, че те двамата бяха полубрат и полусестра. Обичайно бе за богатите французи да си взимат за любовници цветнокожи жени и така създаваха странни взаимоотношения в Нови Орлеан. Един мъж можеше да има две семейства, едно бяло и едно със смесена кръв, който живееха само на няколко пресечки разстояние.

— Ще правя това, което искам. Независимо от силата, която имаш върху някои, не се заблуждавай, че можеш да направляваш живота ми. Мога ли да ти напомня къде ти е мястото? — ядосаният глас на Филип ечеше навсякъде, докато Карес тихо слизаше по стълбите.

— Бих те посъветвала да си припомниш къде е твоето място — прекъсна го Доминик с напълно овладян глас.

След това и двамата спряха да говорят, тъй като видяха Карес.

— Скъпа, изглеждаш възхитително, както винаги — извика Филип с променен тон и тръгна към Карес, стигнала през това време до последното стъпало.

— Мерси, Филип — каза Карес с бегла усмивка, докато той се навеждаше над ръката й, задържайки я до устните си доста по дълго, отколкото беше учтиво.

Зад гърба й Бруно изръмжа. Това бе обичайната му реакция в присъствието на Филип.

— Моля, задръж това животно, скъпа — каза гостът с антипатия.

— Той не хапе. Изглежда просто не го интересува твоето присъствие в къщата — рече Карес, като се наведе да потупа успокояващо животното.

— Мнение, което се радвам да видя, че господарката му не споделя — отвърна Филип с усмивка и обърна гръб на кучето.

Той взе наметалото от ръката на Карес и покри раменете й с него. Ръцете му още веднъж се забавиха повече от необходимото върху тях, след това той нежно покри с качулката елегантната й фризура.

— Навън е студено, влажно и ръми. Не бих искал да настинеш.

— Оценявам твоята загриженост, Филип — каза Карес, като се отдръпна от него. — Погрижи се за вечерята на Бруно, Доминик!

Карес се обърна към жената, за да събуе от краката й пантофите с високи токове и да ги постави в копринена чанта, която да прикрепи към кръста си. След това Доминик нахлузи на краката й високи дървени налъми върху копринените чорапи, за да не се изкаля, докато измине няколкото стъпки от къщата до чакащата карета. По това време на годината улиците на Нови Орлеан приличаха на море от кал и отпадъци. Беше необходимо да се действа по този начин, когато модно облечена лейди излезе от дома си. В дома на губернатора щеше да има прислужници, които да помогнат на дамите отново да обуят високите си копринени пантофи.

Падаше гъста мъгла, когато Филип я поведе по улицата към каретата. След като влязоха в нея, той почука с бастуна си по покрива, което бе сигнал за кочияша да потегля.

Като че ли вървяха през облак; само светлината, прокрадваща се през прозорците, разсейваше мрака, който заобикаляше каретата. Имаше много малко хора по улиците и почти беше невъзможно да ги видиш през дъжда и мъглата. Те стигнаха Плас Роял и минаха през Корис дьо Гард, сградата, в която се помещаваха затвора и съда. Вратата се отвори и от галерията се изля сноп светлина, която освети калната улица. Взирайки се през прозорчето навън в дъжда, за да избегне настоятелния поглед на Филип, Карес видя висока, гъвкава фигура, която се мерна до портала. Имаше нещо в този силует, нещо познато. Тя изтри замъгленото стъкло с ръкавицата си, за да вижда по-добре. Когато мъжът излезе от галерията, светлината зад обвитата му с плащ фигура й напомни за друга, обвита с плащ фигура — човекът, който я посети в Ла Салпетриер. След това те преминаха край него и той изчезна.

Тя се облегна озадачена на тапицираната седалка. Дали не си бе изгубила ума от самотата, която я тласкаше към най-различни фантазии? От толкова време не беше мислила за него, за този неуловим странник, който промени живота й тотално.

— Какво има, скъпа? — попита загрижено Филип, усещайки, че нещо не е наред.

— Аз… мислех си, че разпознах някого, но съм сигурна, че е било само игра на светлината. — Карес довърши изречението с твърд тон, решена да не се поддава на глупави фантазии.

— В такава нощ не би било възможно да разпознаеш, когото и да било — говореше Филип, докато мъглата още веднъж обви каретата. — Само Соланж може да принуди хората да напуснат огнищата си в такова време.

— Те се страхуват да не дойдат. Властта й в колонията расте непрекъснато. Чух, че никой плантатор не може да натовари кораб и да изнесе нещо, без да й плати такса. Същото се отнасяло и за вноса — сподели Карес.

— Колонията винаги е била корумпирана, но да си остане между нас, корупцията достигна нови размери под ръководството на Соланж и на губернатора. Той, разбира се, прави това, което иска тя. Маркизата ще превърне живота му в ад, ако не я слуша. Семейството й има връзки във Версай, най-високите, които някой може да си представи — каза той, а ръката му стискаше сребърната дръжка на бастуна. — Никога не се карай с нея, скъпа! Обръщам ти внимание на това. Тя не е враг, с който можеш да се справиш.

Той се загледа в дъжда навън, изгубен в някакви тревожни свои мисли.

Беше пълно с карети, наредени пред дома на губернатора, на ъгъла на „Рю Сент Ан“ и „Рю дьо Шартр“, с лице към Плас Роял. Пред входа закачен на стълб фенер разпръскваше гъстата мъгла. Тук-там проблясваха и фенерите на карети, разклатени от слизащите гости.

— Виждам, че всички са дошли — каза Филип със сарказъм. — Както каза, скъпа, те се страхуват да откажат поканата на Соланж.

Висок слуга, облечен в ливреята на дьо Водрюл, отвари вратата, когато стигнаха до входа. Филип слезе, за да помогне на Карес да излезе от каретата и да се придвижи до галерията. Внушителната двуетажна сграда, направена от тухли, покрити с гипсова мазилка, бе обляна от светлина, а също и дългия коридор, в който влязоха, и който разделяше сградата на две.

Карес се оттегли вдясно на салона, където другите жени сменяха обувките си. Пелерините също се сваляха и предаваха на робите. Сложните прически се проверяваха в многобройните огледала, поставени там с тази цел.

— Колко си красива, колко шик! Срамота е, че Люсиен не може да те види. — Соланж посрещна Карес, когато тя стигна до входа на залата, използвана за официалната вечеря. — Но съм сигурна, че Филип се грижи да не се чувстваш самотна.

Думите й накараха Карес да се изчерви. Тя почувства нечии погледи да се отправят към нея.

— Никой не може да замести съпруга ми, маркизо — поправи я внимателно Карес.

Тя видя хладен, остър блясък да се появява в големите, студени очи на тази жена.

— Разбирам ви, мадам Сен Амант. Вашият съпруг се различава от останалите мъже.

— Това е самата истина, маркизо — отговори Карес, а очите й срещнаха погледа на другата с перфектно разбиране, след което влезе в луксозно мебелирания салон.

Огромната маса беше подредена разкошно и разточително със златни и сребърни прибори и чинии от най-фин порцелан, като до всеки комплект прибори бе поставена изящна стъклена чаша. Дълги сребърни вази, пълни с камелии, единственото цвете за сезона, стояха до сребърни свещници, високи няколко инча, върху масата, драпирана с дамаска и дантела.

— Виждам, че Соланж пак е надминала себе си — посрещна я гласът на Филип, като стигнаха мястото, където името й бе изписано с елегантен шрифт върху малка картичка до обрамчената със златна лента порцеланова чиния.

— Сложили са ни да седнем един до друг — каза тя с мрачна усмивка.

За нея нямаше съмнение, че Соланж умишлено ги събира заедно. И сега Карес установи с болка, че мисиите на Люсиен по заповед на губернатора са всъщност нейни интриги. Соланж обичаше да си играе с живота на хората. Това беше друг начин да упражнява чувството си за власт.

— Позволи ми, скъпа — каза Филип и отмести тежкия й стол, украсен с дърворезба.

Да разбереш играта на Соланж и да можеш да реагираш, бяха два съвсем различни проблема, убеди се Карес и въздъхна. През това време губернаторът и съпругата му влязоха в стаята и се насочиха към определените за тях почетни места в началото на дългата маса. Всички се изправиха на крака. Губернаторът ги приветства и даде знак всички да заемат местата си. След като лакеят настани маркиза и маркизата, всички гости потънаха в столовете си с колективна въздишка на облекчение. Вечерята започна.

Вкусните ястия следваха блюдо след блюдо, сервирани с най-изискани вина, но ако се интересуваха от мнението на Карес, всичко това беше плява. Тя разговаряше учтиво с мъжа от дясната й страна и с Филип, който бе отляво. Смееше се на шегите на възрастния джентълмен, седнал срещу нея, но болката в сърцето й не спираше. Болката, която беше Люсиен.

Клюките се разнасяха от единия до другия край на масата. Кой с кого се е бил на дуел, най-новите любовни афери, ужасното време, последните новини от Франция — всичко бе подложено на обсъждане. Всичко това Карес вече бе чула, но при поднасянето на десерта с искрящо шампанско се появи нова тема за дискутиране.

— Казвате, че не сте чули, мадам Сен Амант, за новата магьосница, проповядваща вуду, която извършва своите ритуали всяка съботна нощ в изоставения склад долу при доковете? — попита мадам дьо Мезиер през масата.

— Страхувам се, че не съм — отговори Карес, усещайки, че Филип се вкамени до нея.

— Аз лично не съм ходила — каза превзето жената — но чух, че много французи от Нови Орлеан са я посетили. Предполага се, че е забележителна чародейка.

— А как се казва тази магьосница, мадам? — попита Карес с внезапно появило се предчувствие.

— Не си спомням да съм го чула — жената сви вежди, като се опитваше да мисли. — Името е едно от най-често срещаните, но не съм му обърнала внимание.

Карес чу, че Филип тихо въздъхна с облекчение при признанието на жената. Не й беше необходимо да чуе името, за да си направи извода, че станалата толкова известна в Нови Орлеан магьосница не е никоя друга, а Доминик.

Всички приказки спряха, когато губернаторът се изправи, за да вдигне тост с кристална чаша шампанско, искряща в ръката му. Гостите се изправиха едновременно при сигнала му.

Звуците на музиката в балната зала показаха на гостите, че вечерята е приключила и ги подканва към танци. Губернаторът и съпругата му поведоха процесията към балната зала с висок таван, осветена от стотици восъчни свещи, покрити с кристални абажури във високи медни свещници, разположени пред огледалата в тежки рамки по цялата дължина на стаята, чак до френските прозорци.

След като оркестърът, съставен от роби, наети за случая от господарите им, засвири мелодията за откриване на танците, Филип я покани за първия танц. Те се присъединиха към другите танцуващи, въртящи се под разнообразието от свещи. Влажният въздух, натежал от мириса на горяща митра и парфюмите на гостите, замая Карес, която се остави Филип да я води в танца.

Вечерта преминаваше в смяна на учтиви партньори, духова музика и паузи за глътка сухо шампанско, което слуги в ливреи разнасяха върху подноси. С напредването на нощта музиката ставаше по-силна, танцуващите все по-малко, а няколко двойки се измъкнаха от балната зала, придружени от шумолене на копринени поли, женски въздишки и кикот.

Карес стоеше с Филип, тъй като бе настояла, да си почине. Един слуга незабелязано се появи с чаши шампанско. Разтворила ветрилото си, тя вееше на зачервеното си лице, след като бе пийнала от искрящото вино.

— Какво знаеш за тази нова шаманка, която всички в Нови Орлеан обсъждат? — попита тя Филип. Това бе първата възможност да говорят насаме.

— Предполага се, че е много могъща. Поне така казват — изрече той, като потрепна и вдигна чашата с шампанско до устните си.

— Запознат ли си с нейната самоличност? — настоя Карес.

— Остави това, скъпа. Това е нещо, от което не трябва да се интересуваш толкова — отговори той, взирайки се меланхолично в танцуващите.

— Мадам Сен Амант — високият, остър глас на мадам дьо Мезиер бе отправен към Карес. — Спомних си името на магьосницата. Аурора, Аурора е.

Жената продължи да върти черната си сатенена пола в ритъма на танца.

Карес усети, че чашата се изплъзва от ръката й и се разбива на пода от кипарисово дърво. Името сякаш звучеше заедно с музиката. Стъпките на танцуващите, като че ли го отмерваха върху дървения под: Аурора! Аурора!

— Скъпа! — извика Филип, протягайки ръка към нея.

— Не… не! — заекна тя, отдръпвайки се от него.

В съзнанието й отекваше болка и отчаяние. Трябваше да се махне от тук. Звуците, светлините, дори танцуващите изглежда й се подиграваха. Освободила се от Филип, тя събра полите си и избяга от балната зала, блъскайки един слуга, който изпусна подноса с шампанско. Звукът от счупено стъкло я следваше, докато се промъкваше между озадачените танцуващи, които й правеха път през площадката за танци към един от отворените френски прозорци, откъдето влизаше свеж въздух в задушната зала.

Тя изтича в градината и студеният, влажен въздух я обгърна. Зад гърба й звучеше смях. Те се присмиваха на нейното объркване и отчаяние. Аурора спечели. Някак си, тя се беше върнала от гроба. Карес не спря, за да се сети, че Аурора е често срещано име в Нови Орлеан.

Тичайки по посипаната с мидени черупки пътека през горичката от портокалови дървета, тя стигна вратата на дървената ограда на градината. Без да се замисля, я бутна и отвори. Искаше да избяга от звуците на музиката, от Филип, който тичаше след нея и като обезумял крещеше името й.

Сатенените й пантофки потънаха в калта, щом се опита да стъпи на банкета на улица „Сент Ан“. Тя се помъчи да си спомни как да се прибере вкъщи, но наоколо виждаше само гъста мъгла. Задъха се, когато разбра колко глупаво е постъпила, като изпадна в паника, но името Аурора, произнесено от мадам дьо Мезиер, я остави без нерви.

Карес спря за момент до презвитерианството на монасите капуцини и се опита да си поеме дъх. Сега, след като паниката попремина, тя усети влагата и студа през роклята си от копринена тафта. Краката й подгизнаха и се вкочаниха. Но не можеше да се върне обратно в къщата на губернатора, затова трябваше да продължи да се опитва да стигне до дома. Тя си направи мислена равносметка и реши, че да се върне сега обратно ще бъде истински провал.

Мъглата покриваше града като одеяло, но като се придържаше плътно към стената на презвитерианството, тя успя да намери пътя към Плас Роял. След един десен завой се оказа на калния банкет пред църквата на Сент Луи, след това под галерията на Корис дьо Гард. Няколко мъжки силуета минаха покрай нея, но мъглата беше толкова гъста, че те не усетиха присъствието й. Пристъпвайки към морето от кал, което представляваше улицата Сент Пиер, Карес се отказа от опитите да предпази полите си. Елегантната рокля беше разсипана.

Веднъж да пресече улицата и щеше да бъде на няколко пресечки от дома си. Решена да го направи, въпреки че краката й трепереха от студ и влага, тя продължаваше да пристъпва бавно. Минавайки край различни постройки през мъглата, нямаше представа докъде е стигнала.

Когато мина покрай отворената врата на кръчма, една от многото в града, тя започна да се чуди дали в мъглата не е поела в погрешна посока. Дали не се беше изгубила в множеството кални улици на града, улици, опасни за сама жена през нощта?

Изтощена, тя спря пред входа на затворен магазин. Облегна главата си на стъклената витрина и почувства горещи сълзи да се стичат по бузите й. Беше така изморена, толкова самотна. Каква бе ползата от всичко това? Самосъжаление и отчаяние преливаха от сърцето й.

— Компания ли търсиш? — изръмжа груб мъжки глас и една фигура изникна в мрака.

Карес усети миризмата на евтин ром, когато той застана пред нея до входа, където се бе облегнала.

— Не! Върви си! — остро изрече тя, опитвайки се да отвори заключената врата на магазина.

— Мога да платя — продължи той, а миризмата, която се носеше от него, я задушаваше, като че пръстите му стискаха гърлото й. — Моите пари са същите като на всеки следващ мъж.

— Махай се! Аз не съм проститутка. Ще ги намериш долу, при доковете — отговори рязко тя.

— А ти коя си, красавице, навън, в нощта, сама — кралицата на Франция ли? — изсумтя той, протегна се и я сграбчи за ръката, дърпайки я към себе си. — Ще свършиш работа чудесно. В същност и това място свърши работа.

Той посегна надолу с другата си ръка, за да повдигне полите й.

— Не! — изкрещя тя, като го удряше с ръка и се опитваше да го ритне.

Тогава почувства ръката му върху гърлото си и той я притисна към вратата.

— Само си затваряй устата и всичко ще свърши, преди да разбереш — изръмжа той, стискайки я за гърлото с едната ръка, а с другата вдигна полите й.

С последни сили Карес изкрещя отново. Ръката му затисна устата й и мъгливата нощ потъмня още повече…

— Добре ли сте? Мадмоазел, добре ли сте? — дълбок, познат глас дойде някъде отдалече.

— Какво стана? — опита се да изрече Карес, като се изправи срещу спасителя си.

— Той избяга веднага, след като видя пистолета ми — продължи познатият глас. — Елате с мен! Живея на няколко крачки. Може да сте ранена.

— Люсиен, о, Люсиен! Това наистина ли си ти? — хълцаше Карес, разпознала гласа на съпруга си.

— Господи, Карес! Какво, за бога, правиш тук? Ти трябваше да бъдеш на вечерята на Соланж! — изрече високият мъж като я притискаше до себе си.

— След като си знаел това, любими съпруже, защо вървиш по улиците на Нови Орлеан в посока, противоположна на къщата на губернатора? — каза тя и цялото й отчаяние и ярост от вечерта се насочиха срещу мъжа й.