Даян Робинсън
Самотникът и лилията (13)

10.

Аз движа се в свят, населен с призраци, и чувствам, че съм сянката на сън.

Алфред, лорд Тенисън, „Инон“

Подозрението поражда подозрение.

Публиус Сирус, „Сентенции за морала“

Плантацията Сан Рьогре Октомври, 1749

Дългите златни лъчи на есенното слънце огряваха кухненската градина през разперените клони на гигантските вечнозелени дъбове. Карес стоеше до една внимателно поддържана леха и сочеше на едно малко африканско момче от кой пипер и от кои подправки да й набере за вечерята. Тя извади от дълбокия джоб на полага си ленена кърпичка с дантела и избърса потта над горната си устна.

— Кога тук става по-студено? — попита тя момчето, докато то внимателно вървеше между лехите със зеленчуците и билките, метнало през рамо плетена кошница от дъбови клони.

— Само за няколко седмици, мадам — отвърна то.

Карес въздъхна. Това само потвърждаваше вече казаното от Люсиен. Във Франция листата на дърветата щяха да се оцветят, а утрините щяха да за хладнеят, но тук, в Луизиана, жегата бе не по-малка от лятната. Доминик я бе уверила, че до следващата есен ще привикне с горещината и влагата. Тя каза, че при повечето нови френски заселници аклиматизацията траела поне толкова. Карес си мислеше понякога, че не би издържала и ден повече, камо ли още година.

— Силван, май ще поседна на пейката за няколко минути — каза Карес на момчето, почувствала, че и се завива свят.

Тя се отпусна на кипарисовата пейка под зелените клони на дъба и въздъхна. Явно все още не бе възстановила силите си от пристъпа на треска, който я бе поразил през втория ден от пребиваването и в Сан Рьогре. Доминик и Люсиен бдяха над нея на смени, докато бе погълната от делириума на болестта, за която си мислеше, че ще я убие в няколкото мига на прояснение. Въпреки че се бе оправила, тя все още беше слаба и често й се виеше свят.

— Искате ли да извикам Доминик? — попита момчето, преди да се наведе за листата босилек.

— Не е необходимо — увери го тя, бършейки веждата си с влажната кърпичка.

Депресията, неин постоянен спътник от началото на треската, отново заплашваше да я завладее. Люсиен й обясни, че меланхолията е често срещан страничен ефект на треската и ще изчезне, когато тя се възстанови напълно. Как само се надяваше да е прав…

Вперила поглед през градината в двойната вита стълба на елегантната къща, тя си помисли как всичките й планове да се наложи като господарка се бяха провалили. Вече два месеца, откак бяха пристигнали в Сан Рьогре, а тя бе прекарала по-голямата част от времето си в делириума на треската или възстановявайки се на шезлонга, поставен за нея на верандата с изглед към реката. Но тя бе имала по-голям късмет от много други в Нови Орлеан. Новината за непрестанно биещата на смърт камбана бе пристигнала бързо от поразения град, по реката до поселищата и плантациите. Причините за смъртта бяха ако не болестта, то нападенията на индианците, отровните змии или оставената да се развали на слънцето храна. Тази Луизиана бе една дивашка райска градина, разсъждаваше Карес. Щеше ли да намери сили да живее в този страховит пущинак? Трябваше някак да успее, защото тя разбираше, че въпреки всичко нейното бъдеще е тук с Люсиен. Франция беше един полузабравен сън.

— Скъпа, сигурна ли си, че е добре да стоиш на слънце? — дочу тя плътния глас на своя съпруг.

— Чувствам се много по-добре — каза тя и се обърна, за да види как той подава юздите на жребеца си на коняря.

Тя се наслаждаваше на удоволствието да гледа как той се приближава с неговите широки, гъвкави крачки, усещайки как пулсът й се ускорява, а коремът й се стяга по оня познат начин, както винаги, когато той се появяваше, дори когато не го бе виждала само за няколко минути.

— Предполагам, че се насилваш заради гостите. Но Доминик ще се погрижи за всичко. Ако маркиз и маркиза Водрюл не бяха му гостували, преди да гостуват на нас, аз никога не бих приел Филип Дюбрюл. Презирам този човек, но има някои въпроси, които трябва да обсъдя с губернатора и затова, щом той иска да ме посети, аз не мога да му откажа, ако искам да продължавам да изнасям индиго за Франция. Но въпреки това, не искам тяхното посещение да те изтощава — каза той нежно и седна до нея.

— Все пак предпочитах Ивон и Пиер да са нашите първи гости. Това щеше да ми даде възможността да упражня ролята си на господарка за пръв път — каза тя с усмивка, която проблесна въпреки тъгата в сивите й очи.

— Не е нужно да играеш никаква роля, скъпа, ти си господарка на Сан Рьогре — й каза той с глас, пресипнал от вълнение.

— Иска ми се всичките ми роли да се изчерпват с тази на твоя съпруга — прошепна Карес с обещаващ глас, който накара сърцето му да забие по-бързо.

— От колко време чакам да чуя тези думи — въздъхна той, повдигайки ръката й към устните си за една кратка целувка.

Един проблясък от спомените й за дните на боледуването се появи в ъгълчето на нейното съзнание. Тя сякаш отново видя тези горящи орбити, впити в нея от надигащата се тъмнина и трепкащата светлина на една далечна свещ зад тях, която едва разпръсва мрака.

„Обеща ми да не ме напускаш“ — я зовеше този магнетичен глас. Тя се вкопчи здраво в тази котва, пусната в морето на болката и някак успя да намери изход от мрака.

— Аз също чаках прекалено много — прошепна тя и погали лицето му с жест, който му казваше, че го желае.

— До пристигането на гостите ни остава още доста време, трябва да те занеса нагоре по тези стълби до нашата спалня, независимо от погледите на слугите и надзирателя — й каза Люсиен. Всяка негова дума извикваше в нея една чувствена картина, която предизвикваше топла тръпка по гърба й.

— Няма да забравя, че отегчителната вечер, която ни предстои, ще е само едно обещание за това, което ще последва — го подразни леко тя и потръпна от удоволствие, когато той прокара език по чувствителната й длан.

Единствено звънът на камбаната от пристана, известяващ за пристигането на лодка, успя да наруши магията, която те бяха изплели между кипарисовата пейка и сенките на вечнозеления дъб. Те станаха, за да минат край къщата и после по алеята между дъбовете, която водеше към Мисисипи.

— Струва ми се, че гостите ни са подранили — изкоментира Люсиен. — В бележката на Филип се казваше, че няма да пристигнат преди залез-слънце. Вероятно на губернатора и неговата жена им е писнало от компанията на Дюбрюл. Соланж е всеизвестна с това, че лесно се отегчава.

Карес хвърли един поглед на съпруга си изпод широката периферия на шапката си. Тя бе забравила, че Соланж Водрюл, съпругата на губернатора, считаше Люсиен за един от своите приближени от елитния социален кръг, който формираше двора на губернатора. Доколко ли близки бяха Соланж дьо Водрюл и Люсиен, се чудеше тя с лека отсянка на ревност. Знаеше, че развратната маркиза дьо Водрюл се бе прочула със своите флиртове с млади, красиви мъже, често доста по-млади от позастаряващата Соланж. Беше ли Люсиен един от нейните тъй наречени beaux cavaliers^[1]! Той бе признал, че миналото му не може да бъде дадено за пример, но включваше ли то афера с безпътната Соланж?

Но алеята се задаваше забързаният Хелмут Цвайг, придружен от един роб. Бледото му лице бе поруменяло, а сините му очи имаха странно изражение.

— Мосю Сен Амант, пристигна пирога на племето Чоктоу — изрече на един дъх надзирателят немец, когато достигна до тях. — Една отцепила се група от чоктоуси, приятелски настроени към англичаните, беше нападнала немските поселища нагоре по течението на реката само преди няколко месеца, отвеждайки някои от фермерите и убивайки други, които се бяха съпротивлявали.

— Дадоха ли да се разбере защо са дошли в Сан Рьогре? — попита спокойно Люсиен.

— Водачът говореше малко френски — отвърна Хелмут Цвайг, опитвайки се да поеме дъх. — Каза, че искал да говори с дясната ръка на Жак. Кълна се, че точно това каза. Знам, че е безсмислено, но аз то помолих да го повтори. — Надзирателят поклати глава и избърса потта от веждите си с ръкава на ризата си.

— Напротив, напълно смислено е — каза Люсиен с топлина в тъмните се очи. — Това сигурно е Нашоба, синът на приятеля на баща ми, вожд на чоктоусите. Аз съм Дясната ръка на Жак, защото точно така ме познават в тяхното село — обясни той на Карес и надзирателя. — Ела, искам да те запозная с него — каза той, обръщайки се към Карес. — Разхожда ли ти се до пристана? Сигурен съм, че ще лагеруват там и ще откажат да дойдат в къщата.

— Да, разбира се — отвърна Карес, заинтригувана от възможността да разкрие още една непозната част от живота на съпруга си.

— Баща ми ме заведе в лагера на Чоктоу, когато бях малко момче и там се запознах с Нашоба — обясняваше Люсиен, докато вървяха по пясъчната алея между огромните дъбове. През едно дълго лято ние бяхме просто неразделни и аз живях с него и със семейството му като негов брат. Баща ми мислеше, че единственият начин да се научиш да разбираш чоктоусите е да живееш в техния лагер, както той самият бе живял в индиански лагер в Нова Франция и Канада като момче. Той беше мъдър човек, а моето лято при чоктоусите ме научи кое е най-важно в живота. Нашоба се държеше с мен като с член на племето и от него аз научих как да живея в блатата, как да ловувам, а по-късно и как да оцелявам при трудни ситуации. — Погледът му беше замечтан, докато се взираше към реката.

Карес долови, макар че той вървеше до нея, как съзнанието му броди из друго време и място. Тя усети как я обзема непоносима самота. В живота на Люсиен имаше толкова много неща, за които тя не знаеше нищо. Когато се дръпнеше така от нея, тя можеше само да предполага каква ли болка е изтърпял, за да му се наложи да издигне такава стена между себе си и останалия свят.

— Защо индианците не идват в къщата? — попита Карес, опитвайки се да разпръсне мълчанието, което се бе настанило между тях.

— Аурора се плашеше от тях. Така се объркваше от тяхното присъствие, когато пристигаха, че ме накара да й обещая, че няма да ги пускам по-навътре — отвърна той стегнато. — Направо изпадна в истерия, докато не й го обещах.

Аурора и спомените за нея сякаш бяха легнали като покров над Сан Рьогре. Колкото повече чуваше за тази жена, толкова по-глупава й изглеждаше тя, помисли си Карес с раздразнение. Нищо чудно, че Люсиен се е затворил в себе си. Сигурно се е научил да го прави като самозащита срещу повърхностната Аурора. Как е могъл да обича толкова глупава жена? Тя въздъхна с негодувание, докато двамата се спускаха по затревения наклон в края на алеята. Може би сега, когато се беше възстановила, Карес щеше да открие някои от отговорите на нейните въпроси за първата съпруга на Люсиен и да успокои меланхоличния дух на тази жена, заплашващ да изгради стена между нея и очарователния мъж, с когото сега вървяха заедно.

Един висок, добре сложен индиански воин излезе напред, за да поздрави Люсиен на парчето земя между реката и началото на алеята. Неговите тъмни очи се плъзнаха към съпругата му, но не я разпознаха. Нашоба никога не бе виждал Аурора, с облекчение заключи Карес. Нямаше да издържи още веднъж сепнатите, прикрити погледи на тези, които бяха познавали Аурора и бяха шокирани от тяхната прилика.

Люсиен стисна ръцете на чоктоуския воин, за да го приветства с добре дошъл. Взаимното уважение между двамата мъже беше очевидно. Нашоба заговори бързо с Люсиен на своя собствен език, игнорирайки напълно Карес, сякаш тя не съществуваше.

Люсиен слушаше внимателно, прекъсвайки го на няколко пъти с въпроси. За учудване на Карес, той владееше отлично чоктоуски. Тя наблюдаваше двамата мъже и виждаше своя съпруг в нова светлина. Къде беше останал елегантният, апатичен благородник от Нови Орлеан? Мъжът, който сега говореше съсредоточено с индианския воин, имаше много малко общо с придворния, водещ закачливи разговори с разпуснатата маркиза дьо Водрюл. Кой от двамата бе истинският Люсиен Сен Амант?

Докато те двамата говореха, другите трима войни стояха на известно разстояние със зорки очи и безизразни лица. Карес беше за пръв път толкова близко до тези страховити войни и не можеше да не се възхищава на силните им, мускулести тела, на съразмерните им крайници и на тяхното благородство. Значи това са благородните диваци, за които се говореше във Версайския двор. Определението беше много сполучливо, тъй като те се държаха по-грациозно и с по-голямо достойнство от много от придворните на Луи XV. Опитвайки се да не се втренчва, тя погледна отново към двамата мъже, вглъбени в своя разговор. Чувстваше, че Люсиен е разстроен от това, което му казва Нашоба.

Звънът на камбаната от пристана, ударена от негърчето, чието задължение бе да наблюдава реката, прекъсна разговора на мъжете, привличайки вниманието на всички върху плоскодънната лодка, която се приближаваше към кея на Сан Рьогре. Бижутата на шията на пълничката женска фигура, застанала на борда, пламтяха на спускащите се лъчи на залязващото слънце. Техните гости бяха пристигнали.

— Ела, добре ще е да ги посрещнем — каза Люсиен на Карес, гримасничейки, като остави Нашоба сам.

Индианците гледаха смълчани и стоически как завързват лодката за кея, докато нейните пътници се бяха втренчили изумено в тях. Студените сини очи на съпругата на губернатора се плъзнаха по телата на войните, оглеждайки мускулестите крака, обути в гамаши. Соланж дьо Водрюл наистина бе отвратителна, си помисли Карес. Тя въздъхна при мисълта, че те ще останат тук, докато времето се захлади достатъчно, за да могат да се приберат в Нови Орлеан. Доминик й бе казала, че случаите на треска са намалели, след като времето в колонията се е захладило за пръв път. Карес можеше само да се моли това да стане по-скоро.

— Моят скъп кавалер — възкликна маркиза дьо Водрюл, тръгвайки към Люсиен, който се наведе над ръката й.

Дали наистина той е бил един от младите мъже на отвратителната Соланж, се чудеше Карес, или е само един от обектите на нейните домогвания? Тя се обърна, за да поздрави красивия маркиз, когато той стъпи на пристана, учудена още веднъж, че този мъж е неин съпруг. Докато той се бе навел над ръката й, Карес се улови, че гледа в тесните кехлибарени очи на Филип Дюбрюл, застанал зад него.

— Мадам, най-после се срещнахме — прошепна той.

— Очарована съм — отвърна тя учтиво, протягайки ръка към него с огромна неохота.

Той гледаше нея, но виждаше Аурора. За миг тя съжали, че не е жената, която вероятно е означавала толкова много за него. Странно, помисли си тя, обикновено доведените братя и сестри не се обичаха особено и най-вече, когато не са били отгледани заедно. Филип Дюбрюл явно беше изключение, защото тя усещаше с всеки нерв на тялото си, че този мъж бе изпитвал дълбоки чувства към Аурора Сен Амант.

Люсиен го поздрави студено. Бе очевидно, че двамата мъже не се харесваха особено един друг. След стандартния поклон Филип прехвърли вниманието си върху Карес, за нейно разочарование.

След като първо поговори с Нашоба, Люсиен ги покани да влязат в къщата. Подавайки ръка на съпругата на губернатора, като всеки добър домакин, той ги поведе към салона.

— И как намирате Сан Рьогре, мадам? — осведоми се Филип. Във въпроса му се долавяше настойчивост, която надхвърляше добрите маниери. Явно той наистина се интересуваше от отговора.

— Моля ви, наричайте ме Карес — пожела тя, като си помисли, че когато я нарича с малкото й име, той ще престане да я отъждествява с Аурора.

— Благодаря, Карес, разбира се, и вие можете да ме наричате Филип — каза той с поглед, чиято странна настойчивост явно достигаше нещо или някой, който само той можеше да види.

— За да отговоря на вашия любезен въпрос, Филип, намирам Сан Рьогре много красив — отвърна тя с ръка, поставена едва-едва върху копринения му ръкав, както изискваше етикета.

— Не ви ли плаши това, че сте сама тук, в този пущинак? — попита той, докато минаваха под протегнатите клони на дъбовете, покрити с мъх, който се поклащаше от лекия ветрец, идващ откъм реката.

— Не, а освен това този пущинак около имението притежава своята дива красота.

— Вие сте също толкова наблюдателна, колкото и красива — каза той галантно, но в гласа му се долавяше някаква загадъчна нотка, която я смущаваше.

В начина, по който Филип се отнасяше с нея и по който я гледаше, имаше нещо обезпокоително. Това беше нещо повече от лекия флирт, който бе в сили между жена и мъж в отбраното общество. Това бе нещо по-мрачно, по-настойчиво.

— Доминик обясни ли ви значението на това дърво? — попита той, сочейки към един огромен дъб, чийто два гигантски, чепати клона, покрити с мъх, се бяха сраснали един с друг. Те почти докосваха земята.

— Не, не го е споменавала — отвърна учудената Карес, която не бе обърнала внимание на това, колко странно изглежда дървото, докато Филип не й го бе показал.

— Африканците вярват, че всеки, всичко си има своя двойник или дух и когато хората, животните и дори растенията умрат, техният дух остава близко до любимия им, за да му помага и да се грижи за него. Но освен добрите, има и злонамерени духове на прокълнатите, които могат да бъдат призовани. Те вярват, че с подходящи магии или церемонии тези духове могат да бъдат затворени в определени предмети, за да могат да ги извикат при нужда. Предпочитаните обекти са такива, които притежават особени качества. Двата сраснали клона на едно и също дърво се считат за мощен талисман на двойничеството. Този, който притежава властта над подобен обект, ще бъде дарен с магическа сила да твори добро или зло — й обясняваше той, докато минаваха покрай необикновеното дърво пред верандата. Карес забелязваше за пръв път, че един от клоните се бе протегнал, за да достигне до парапета на верандата от втория етаж.

— Изглежда сте омаял съпругата ми, Дюбрюл — изкоментира Люсиен кратко, докато се изкачваха по криволичещото стълбище. Доминик поведе губернатора и съпругата му към тяхната спалня, за да могат да се освежат преди вечеря.

— Обяснявах й африканската религия и нейната теория за духовете близнаци — отвърна студено той и изчака, за да види реакцията на домакина.

— Тук не насърчаваме практикуването на вуду — бе отговорът на Люсиен. Гласът му бе тих, но застрашителен.

— Може и да не е желана в Сан Рьогре, но тази религия съществува дори тук — каза Филип с лек присмех.

— Това не е темата, която бих желал да разисквам — отговори Люсиен, а в гласа му се четеше предупреждение.

— Както желаете — каза Филип с учтив лек поклон на напудрената си перука.

— Ще те извиним, скъпа, тъй като ти искаше да се преоблечеш за вечеря. — Люсиен се обърна към Карес, докато Доминик съпровождаше семейство дьо Водрюл до стаята им надолу по коридора. — Дюбрюл и аз ще изиграем една партия билярд преди вечеря. — Той вдигна ръката й към устните си, вземайки си довиждане, след това се обърна към Филип и каза:

— Доколкото си спомням, вие бяхте добър играч.

Карес наблюдаваше как двамата мъже, които се дебнеха един друг като блатни хищници, тръгнаха към масата за билярд в другия край на къщата. Тази вечер в стаите имаше странно течение, си помисли тя, влизайки в спалнята. То се бе появило с идването на Филип Дюбрюл.

Фантин й помогна да се съблече и после да влезе в прекрасната, студена мраморна вана, напълнена с хладка вода с ухание на лилия. Очертава се дълга нощ, си помисли тя с въздишка, пресягайки се за калъпа френски сапун.

Прислужницата отиде да донесе копринената рокля на Карес в бледорозово с корсаж от фина дантела, избродиран с перли, и ръкави с дълбоки волани от дантела, фина като паяжина. Доминик щеше да бъде лична прислужница на маркизата по времето на престоя й тук като израз на учтивост. Фантин бе заела мястото на по-възрастната жена като прислужница на Карес.

Уханието на ветивер се разнесе ефирно в мекия, влажен въздух, когато прислужницата отвори гардероба. Този аромат неминуемо извикваше спомена за непознатия от Париж. От Луизиана или Западна Индия ли бе дошъл той? Или бе купил този парфюм от някой магазин в Париж? Новите ухания, идващи от цял свят, бяха една от страстите на Версай. Карес сви рамене и започна да отмива със сапуна дневната горещина от тялото си. Имаше далеч по-важни неща, за които да мисли. Франция бе останала в миналото, сякаш в някой предишен живот.

Нощта беше пред нея, нейната първа вечеря в Сан Рьогре като господарка и тя искаше да накара Люсиен да се гордее с нея в присъствието на неговите познати. Освен това бе ужасно важно да прогони спомена за Аурора от неговите мисли.

Нека духът да си върви в гроба, си помисли тя и тогава осъзна, че щом Аурора е умряла в плантацията, то значи трябва да е погребана тук някъде. Но къде бе гробът й? Не беше при тези на майката и бащата на Люсиен в малкото, оградено с железен парапет семейно гробище. В това малко, затворено пространство имаше само два надгробни камъка от бял мрамор. Къде бе погребал Люсиен първата си съпруга? И защо гробът й не бе при другите на фамилията Сен Амант? Карес знаеше, че ако открие отговора на този въпрос, може би ще намери ключа към загадката, която бе за нея Люсиен Сен Амант. Щеше да се захване с това още тази вечер, като разпита Филип Дюбрюл за неговата доведена сестра.