Даян Робинсън
Самотникът и лилията (19)

16.

— Готова съм! — извика Карес на Люсиен от стълбите. Ръката й, придържаше сивата, ленена пола на костюма за езда. Беше си сложила ръкавици.

— Ти все още си решена да направиш това — каза Люсиен, нетърпелив, но развеселен. Беше сложил ръце на кръста й, гледаше нагоре към нея в ранната светлина на зората.

— Чухте, че ставаш и знаех, че си мислиш да заминеш, докато още спя. Ти очевидно не разбираш, че щом казвам, че ще направя нещо, наистина възнамерявам да го направя — отговори тя, плъзгайки се по стълбите до мястото, където стоеше той.

— Какво е това в ръцете ти? — посочи той малката чантичка, която тя носеше.

— Мислех, че ще нощуваме, така че взех няколко най-необходими вещи — каза тя, като гледаше мъжа, когото си мислеше, че познава. Сега той имаше друга самоличност. Беше изчезнал елегантният аристократ, добре облеченият джентълмен — плантатор. На негово място стоеше един от онези храбри французи, който превзеха горите на юг от Мисисипи до Нова Франция и на север до земята, която индианците наричаха Канада. Меки кожени бричове, пъхнати в по-тъмни, износени ботуши, се изпъваха по мускулестите му бедра. Бе облякъл груба, ленена риза, с разкопчана яка и обикновена, сива жилетка, с рогови копчета. Триъгълна шапка без украшения бе сложена върху лъскавата му черна коса и бе завързана с кожена връзка. В ръцете си държеше пушка, а на рамото му висеше рог с барут и кожена торбичка. Беше някак по-внушителен в това просто облекло.

— Ще пътуваме до селото с пирога — уточни той. — Ако успееш да сместиш тази чанта на носа й, можеш да я вземеш.

— Колко щедро от твоя страна — намръщи се Карес, пленена едновременно от външността му и от рязкото му държание.

— Това не е плаване за удоволствие, скъпа. Ако настояваш да дойдеш, искам да знаеш какво те очаква.

— Моето пътешествие от Франция също не беше приятно, но успях да оцелея. Мога да се справя с пътуването до езерото Понтчартрейн със същата лекота. — Тя го гледаше като ядосано котенце, което отказва да бъде погалено. Тази комбинация от твърдост и нежност на лицето и докосваше най-тънките му струни.

— Спокойно, моя красива лилия — каза Люсиен и леко кимна с високомерната си глава. — Закусила ли си? Ще пътуваме дълго.

— Взех един от сладкишите на Зои и един портокал в случай, че огладнея. Знам, че селото е доста далече — отвърна тя, докосвайки издутия си джоб.

— Виждам, че напразно се безпокоя. Ти очевидно си доста практична — отговори той сериозно, но на строгите му устни се появи усмивка.

Тя приличаше на възхитително дете, тази негова красива съпруга, с нейния храбър дух и силен интерес към всичко в живота. Внезапно почувства, че няма търпение да дели блатата с нея, любопитен да узнае как ще реагира тя на пътешествието. Ще разбере ли особената им красота? Ако изобщо имаше французойка, която да я усети така, както той самия, да я почувства дълбоко в душата си, това щеше да бъде тази мъничка, порцеланова кукла с яростния кураж на дива котка.

— Сестра Ксавие каза, че имам нежна душа, но съм оцеляла — призна Карес, като тръгнаха надолу по пътя към залива. — Мисля, че тя е права. Открих, че съм изтърпяла толкова много, че дори не бих го сметнала за възможно до преди няколко години.

— Не мисли за миналото — всичко свърши — напомни й той нежно.

— И днес ще видя повече от тази странна, чудесна земя — каза тя с ентусиазъм. — Това е като приключение, за което можеш само да прочетеш в книгите.

Изтънчена мечтателка, която чете книги, помисли Люсиен, но не каза нищо относно нейните странни заключения, понеже не искаше да се връща в миналото. Учудващо бе, че тя все още имаше такъв хъс към живота след всичко, което бе преживяла във Франция. Ако не е направил нищо достойно през живота си, може в крайна сметка да се преклони пред нея заради болката и мъката, които е понесла. И днес му олекна на сърцето, като видя колко много се радва тя на приключението, както го наричаше. Тя беше слънце и въздух, изпратени му от съдбата, за да осветят тъмнината в неговия живот. Да вижда живота през нейните ентусиазирани очи, да усеща здравето й и учудването от света — това го караше да се чувства така жив, както не е бил от години. Чувствал ли се е някога така преди, унесе се в мисли той. Дори като малко момче имаше тъмни сенки, които го чакаха.

— Бруно ще дойде ли с нас? — попита тя, когато огромното куче се затърка в краката им.

— Да, той се радва да се върне в селото, когато и да ходя, както чоктоусите наричат срещите си с французи. Всичките му кучешки роднини живеят там. Мисля, че също като човек и той се радва да види близките си — каза й закачливо. — И, разбира се, там има и женски от неговия род.

— Бланш ще се радва на спокойствие. Не се допускат никакви нарушения, Бруно! — извика Карас през рамо на сумтящото куче, забило нос в земята, което изследваше привличащите го миризми на горската пътека.

Пътят минаваше покрай семейното гробище и Карес видя, че някой бе поставил венци пред гробниците на майката и бащата на Люсиен. Имаше ли венец и на гроба на Аурора? Дали Люсиен е посетил това място за почивка и усамотение в блатото вчера, в деня на Вси Светии? Ако е идвал, за какво ли си е мислил, чудеше се тя, пронизана от внезапна, остра болка на ревност, докато стоеше пред тази мраморна гробница.

Когато пътеката се разклони, Люсиен й посочи, че трябва да поемат по лявата. Карес си спомняше смътно от навечерието на празника на Вси Светии, че дясната водеше към гробницата на Аурора. Хапейки устните си, погледна в страни и ускори крачка, за да може да следва гъвкавата му фигура в тъмните сенки на блатото.

Сив мъх висеше като паяжина от безчислените клони на дърветата, а гората се затваряше около тях. Гъбестите части от влаголюбива растителност бяха плодородна среда за растежа на всякакви видове полутропически растения, изцяло нови за Карес. Никога не беше виждала такъв пейзаж. Палитра от сиви и зелени цветове се смесваше тук-там с огнено златисти масиви от синчец, а мъничките, жълти цветчета на жасмина се виеха около дебелите стъбла на дъбовете. Памукови дървета и огромни, подобни на кули кипариси се издигаха от гладките си, като че слепени корени, стремящи се да излязат на въздух от тъмната вода. Сега Карес разбра защо блатата бяха наречени cyprieres^[1] от заселниците. Заради тези извисени дървета с приличащи на пера зелени листа, толкова многобройни, че скриваха слънчевата светлина с разпрострените си клони.

Пътеката изведнъж свърши с малка полянка до потъналия в зеленина бряг в залива. Бавната, маслиненозелена вода изглеждаше спокойна и блестяща. Само няколко паднали листа плуваха по повърхността й и показваха, че има някакво течение под тези тъмни слоеве вода.

Карес наблюдаваше Люсиен, който вървеше със сигурни стъпки към мястото, където беше пирогата, чийто нос стърчеше във въздуха под разклонения, огромен кипарис. Бруно сновеше развълнувано, докато Люсиен я обърна и й махна да се присъедини към тях.

— Влез вътре и седни на три четвърти разстояние от предната част. Сложи чантата си на носа. Балансът е всичко в пирогата; факт, който е време и Бруно да научи — обясни той усмихнато, когато кучето скочи нетърпеливо в кануто, тичайки напред-назад, душейки всички блатни същества, които бяха оставили миризмата си в издълбаното му дъно.

Събирайки полите на костюм си, Карес стъпи внимателно в люлеещата се пирога. След строгата команда на Люсиен Бруно също седна на задните си лапи. Бутайки колкото е възможно по-напред чантата си, тя разбра, че тази част от кануто е вече в гъстата, тъмнозелена вода. Тогава Люсиен рязко отблъсна кануто, сигурно и грациозно скочи вътре и те потеглиха покрай зеления бряг.

Ято млечнобели чапли излетя уплашено, след като пирогата навлезе във водата под умелото гребане на Люсиен. Карес наблюдаваше как птиците се спуснаха над разлюляния бряг и потънаха дълбоко в кипарисите. Девствена тишина заобикаляше лодката и нейните пътници с неземно спокойствие, прибавено към чувството, че навлизат в друго царство, в друго измерение, където времето се движи по различен начин.

За Карес това бе един омагьосан свят, където огромните дървета бяха странно изваяни от времето, вятъра и сезоните бяха като кули, които скриваха естествената слънчева светлина на есенния ден. Тук-там снопове златна светлина успяваха да се промъкнат през балдахина от вплетени един в друг клони.

— Погледни надясно, скъпа! — насочи я Люсиен с тих глас, без да прекъсва ритъма на греблата.

— Къде? — попита тя, понеже единственото нещо, което видя, приличаше на дънер.

Докато го наблюдаваше, сиво-зеления дънер се раздвижи и отвори уста като пещера с ужасни зъби, за да сграбчи някое нищо неподозиращо същество от блатото. След това алигаторът се плъзна под тъмната, спокойна вода и се скри от погледите.

— В първия момент си помислих, че е дънер — извика Карес през рамо към Люсиен.

— Много французи, новодошли в Луизиана, са правили такава смъртна грешка — отговори той.

— Мислех си, че кипарисите приличат на някоя от красивите катедрали във Франция, естествена катедрала, но сега не съм толкова сигурна — каза му тя леко разтреперана. И тогава, когато сноп ярка слънчева светлина си проби път над главите им, за да освети алабастровите цветове на дивата магнолия, карайки ги да заблестят като запалени свещи, тя се обърна към него и каза тихо:

— Да, сега, наистина прилича на катедрала.

— И аз съм си мислил същото, скъпа, — отвърна той, а в тъмните му очи блесна изненада и задоволство.

— Значи си бил във Франция! — възкликна тя, обърна се и големите й гълъбови очи го загледаха триумфиращо.

— Много отдавна — каза той нервно, отбягвайки тези невинни женски очи. — Нямах търпение да се върна в Нови Орлеан и в блатото.

Карес усети нежеланието му да говори за Франция. Тя също не искаше да си спомня живота си там, затова се обърна и се загледа в безкрайната развълнувана водна шир, която лежеше пред тях.

Кога ли е ходил там, размишляваше тя, взирайки се в преминаващите сцени, без да ги забелязва. Може би са били там с Аурора на сватбено пътешествие. Всичко винаги се връщаше към Аурора. Не искаше да мисли за времето, през което те са били заедно, понеже я болеше много. Беше дала инструкции всичко от стаята на Аурора да се опакова и изнесе на тавана, докато ги няма. Когато се върне, не искаше нищо да й напомня за първата жена на Люсиен. Бялата гробница премина през съзнанието й и тя знаеше, че винаги ще има един момент, който няма да може да преодолее.

Въпреки че спряха веднъж да починат и хапнат от храната, която Люсиен бе опаковал в торбичката си заедно със съдържанието на джоба на Карес, те разговаряха малко. С няколко глътки вино завършиха закуската си и той отново се хвана за греблата. Те се плъзгаха тихо по застиналата, блестяща вода, и като че минаваха часове, всеки, потънал в собствените си мисли. Дори Бруно стоеше като вкаменен, носът му душеше въздуха, но не издаваше нито звук. И той наблюдаваше като тях сменящите се картини от светлини и сенки, случайните раздвижвания в гъстата растителност на брега и слушаше песента на птиците в тежкия, горещ въздух. Колкото по-дълбоко навлизаха под кипарисите, толкова повече се затопляше въздухът, като че нещо загряваше водата под корените на дърветата и я изпаряваше.

Люсиен поглъщаше с поглед Карес, която седеше пред него с такава изправена стойка. Тя бе свалила триъгълната си шапка за езда, след като се покачи температурата и пепеляворусата й коса се спускаше като водопад върху красивите й рамене и по грациозния й гръб до кръста. Знаейки колко странно й изглежда всичко, той се чудеше на пълното й отсъствие на страх. У нея имаше само буден интерес, почти благоговение. Желанието му към нея беше толкова силно, че той продължаваше да се озадачава как тази мъничка жена — дете бе разрушила бариерите от безразличие, които бе градил, за да предпазят душата му от досег. Тя беше в кръвта му, уханието и сатенената й кожа бяха изписани в мозъка му, по върховете на пръстите му. Когато не беше до нея, духа и тялото му боледуваха за нея.

Карес като че усети очите му, засвидетелстващи преклонението, или проникна в мислите му, защото се обърна със сладка, въпросителна усмивка:

— Какво каза? — попита тя озадачено.

— Нищо, скъпа — отвърна меко той, уверен, че не бе произнасял нито дума, но разбра, че някак си е чула тихия вопъл на сърцето му. Със своята младост и невинност тя не можеше да разбере неповторимостта на връзката им Люсиен бе познавал много жени, бе имал много от тях, а все още с Карес изпитваше чувства, за които не подозираше, че е способен да изживее. Разконцентрираше го това, че тя можеше с една сладка усмивка да събори внимателно издигнатите бариери, на който бе посветил целия си досегашен живот.

Имаше толкова различни страни в характера на нейния съпруг, мислеше Карес. Днес тя видя друга част от него. Така, както управляваше пирогата с лекота и грация, така би могъл да бъде един от френските трапери, които изминаха пътя по дългата Мисисипи за своето последно пътуване от Нова Франция. Тя вярваше, че е прекарал доста време сред индианците, изучавайки техните методи, както правеха много от тези търговци на дървен материал. Беше убедена, че тази част от живота му Аурора никога не е споделяла. Карес се уповаваше на тази мисъл. Искаше женитбата им да бъде единствена по рода си и това да започне с днешното им пътуване до Чоктоу.

Въздухът стана сякаш по-хладен, след като направиха нов завой в блатистото езеро под висящия от клоните на кипарисите мъх, където сивите филизи пиеха тъмната вода. Брегът се отдалечи и те достигнаха широко водно пространство, покрито с фин зелен бурен, което приличаше на добре поддържана ливада, но пирогата се вряза в нежно люлеещите се растения, които изглеждаха на пръв поглед засадени върху твърда земя.

— Това е terre tremblante^[2] — обясни й Люсиен, като видя голямата й изненада. — Изглежда като твърда почва, но не е. Това са гъсти масиви от водна леща, която расте във водата. Не е далече до селото.

— Каква загадъчна земя — въздъхна Карес, пленена от екзотичната красота на кипарисовото царство.

— Ято снежнобели ибиси излетяха толкова тихо от брега, че те едва забелязаха, че не са сами в блатистото езеро.

Бруно обаче забеляза елегантните птици и излая кратко и дълбоко. Звукът ги извади от спокойствието и излезли от алабастровия облак, те литнаха в друга, по-позната част на блатото.

— Сега те знаят, че сме тук — каза Люсиен с кисела физиономия. — Бруно оповести нашето пристигане, въпреки че мисля, че знаеха за нас много по-рано.

— Кой знае, че сме тук? — попита Карес и се обърна леко назад, за да успокои голямото куче с леки потупвания по рошавата глава.

— Жителите на Чоктоу — отговори тихо той. — Съгледвачите на Нашоба ни наблюдават от известно време.

— Но как разбра? Аз не видях никого — отвърна изненадано Карес.

— Тихото изсвирване на птица, която не е истинска птица. Изпукване в храстите на брега, което не е причинено от малко животно. Ние сме навлезли в тяхното царство, а тяхната собственост се пази грижливо. Това е техния път — обясни той.

— Ти си наумил как да разпознаваш знаците и да мислиш като тях през това лято, което си прекарал с Нашоба и семейството му — каза Карес.

Той кимна. След това неспокойните му очи се извърнаха от нея, за да огледат езерото. Спря да гребе и остави пирогата да се плъзга сама по маслиненозелената вода.

— Те идват, скъпа. Като стигнем селото, гледай надолу. Не поглеждай никой воин в очите. Това се смята за грубост от страна на жената. Не говори, освен ако не те заговорят. Остави ме аз да водя разговора. Ще те поканят да седнеш при жените, докато аз разговарям с Нашоба и воините му. Бъди подготвена. Никога французойка не е идвала в селото им, затова ще бъдеш обект на любопитство.

Карес почувства свиване на стомаха от това предупреждение, но не се отказа от решението си да придружи Люсиен. Искаше да види неговия свят, да разбере какво е важно за него и по този начин да опознае чудния мъж, който бе станал център на нейния живот.

Точно както бе предрекъл Люсиен голяма пирога с четирима воини Коктоу излезе иззад един завой на блатото. Бронзовите им гърбове блестяха на слънцето, което се промъкваше през дърветата. Нашоба обаче не беше сред тях. Карес установи това като видя страховитите лица на тези непознати. Те се движеха ритмично и грациозно, докато стигнаха на няколко ярда от тях. Тогава, в отговор на една изречена от Люсиен дума, те обърнаха лодката си и ги поведоха надолу по езерото към тяхното село.

Излезе вятър, докато си проправяха път през други, подобни на засадена площ пространства и се включиха в огромна водна шир, за която Карес си помисли, че трябва да е езерото Понтчартрейн. Слънцето докосваше водата със златни снопове докато се движеха между наведените кипариси близо до брега, след което освети огромната водна площ. Карес стана неспокойна. Тя нямаше представа колко голямо е езерото. От мястото й в тясното кану то й приличаше на океан, също толкова опасно за преплуване с малкия плавателен съд.

— Не се страхувай, скъпа. Преминавал съм през това езеро много пъти — извика й Люсиен, като усети нейното безпокойство.

Тя се обърна към него с притеснена усмивка, а в същото време, излезлият над водата вятър духна няколко къдрици около бледото й лице. Нейните малки ръце стискаха краищата на пирогата, докато кокалчетата й побеляха, но тя седеше изправена, с вдигната глава и гледаше право напред във внушителната, безкрайна водна шир, която нямаше и следа от бряг.

Никога не й се беше възхищавал повече, отколкото в този момент, мислеше Люсиен, докато се стремеше да превъзмогне насрещния вятър. Не беше срещал досега жена, която да притежава такава сила и смелост в такова изящно тяло. И тогава си спомни с тъга и състрадание, че за нея не е проблем да пресече езерото, без значение колко голямо е то, след като бе изоставила всичко във Франция — приятели, семейство, родина, за да започне нов живот в непозната, екзотична земя. Нямаше значение колко силни щяха да бъдат яростните ветрове на съдбата, неговата хубава Карес щеше да се навежда грациозно с тях, за да се изправи отново. Капризите и обратите на съдбата не бяха успели да я пречупят. Той чувстваше, че тя му вярва и заради тази вяра бе готов да предизвика ветровете. Ако това е било част от неговия живот, сега ще бъде и от нейния. Но в живота му имаше толкова неща, които бе скрил от нея и тези тайни щяха да разрушат вярата, която видя да искри в очите й. Бронзовите му ръце хванаха по здраво греблата, а очите му се присвиха от слънцето. Тя никога не трябва да разбере, врече се Люсиен. Никога.

Синкав, виещ се пушек от огън бе първото нещо от селото, което се виждаше на тъмния фон на сушата, появила се най-накрая на хоризонта. Докато наближаваха брега, те преминаха пак през блатна растителност, кипарисови корени и папур. Мирисът на печено месо се появи заедно с дима и раздразни апетита на Карес.

Хората от селото ги очакваха. Когато лодката премина през папура към гъсто обраслия с дървета бряг, Карес видя високите фигури на войните и по-ниските, грациозни фигури на жените и децата. Те стояха на няколко ярда от брега пред дърветата и наблюдаваха пристигането им с живи, тъмни очи.

— Спомни си какво ти казах — предупреди я Люсиен, когато двама индианци влязоха във водата, за да изтеглят пирогата на брега.

— Сложи си шапката. Цветът на косата ти ще предизвика достатъчно коментари.

Вълна от разбиране премина покрай нея, докато поставяше шапката си. Хората от селото се придвижиха по-напред, за да видят по-добре посетителите си.

— Ела, скъпа — Люсиен се пресегна, за да й помогне да слезе от пирогата, когато тя се изправи неловко на крака. Бруно изскочи да търси своите родственици.

Карес чувстваше върху себе си погледите на жителите на селото, които я наблюдаваха от сенките на дърветата. Придържайки полата си, тя се опита да покаже колкото е възможно повече достойнство, докато вървеше редом с Люсиен до мястото, където ги очакваше Нашоба.

Високата, представителна фигура хвърли само един бегъл поглед към Карес, докато се приближаваха, след което свирепият му поглед падна върху приятеля му Люсиен. Той беше само с препаска около бедрата и с украсена кожена кесия, окачена на гърба му. Косата му бе тъмна и дълга, а той самият излъчваше огромно достойнство. Карес бе видяла няколко пъти крал Луи във Версай. Той се бе държал по същия начин, сигурен в правото си да управлява.

Но не Нашоба привлече вниманието й, а малка грациозна фигурка, която се раздвижи и застана до него. Красива като млада кошута, девойката от Чоктоу бе облечена само с мека пола от еленова кожа. Пълните й гърди бяха голи, а дългата й черна коса стигаше до кръста. Тя се взря в Карес. Поглеждайки Нашоба, за да се убеди, че е допусната до приветстването на посетителите, девойката отметна назад дългата си коса предизвикателно. След това с лек кикот се хвърли с разтворени ръце в прегръдките на Люсиен. За още по-голяма изненада на Карес, той се засмя доволно и вдигна младата жена във въздуха. Жителите на селото се засмяха и завикаха окуражително.