Кони Мейсън
Танцуващият дявол (2)

Глава втора

— Дишането й е равномерно, Диабло. Не е пострадала сериозно. Вероятно леко сътресение. Коя е тя?

Мъжът, който говореше, бе висок, почти толкова широкоплещест и представителен колкото Диабло, с пламтящо червени коси и тъмносини очи. Беше облечен с характерните пиратски одежди — широки панталони и риза, а тънкият му кръст бе препасан с червен шал. Дрехите му бяха изненадващо чисти за пират. Пръстите, които бавно и внимателно опипваха полилавяващата подутина по слепоочието на Девън — нежни.

Сребристосивият поглед на Диабло се плъзна по отпуснатата фигура, изтегната съблазнително върху койката му.

— Лейди Девън Чатам, дъщеря на графа на Милфорд.

— Светиите да ни пазят! — възкликна червенокосият и извъртя очи към небесата. В напрегнати моменти ирландският му акцент бе ясно изразен. — Високо се целиш, приятелю. Какво ще я правим? Моряците няма да одобрят женско присъствие на борда на „Танцуващия дявол“.

— Дамата е тук с определена цел, Кайл — осведоми Диабло своя лейтенант и помощник-капитан.

Кайл О’Банън, единствен, посветен в тайната на Диабло, изпълняваше също и ролята на лекар — при необходимост се грижеше за болните и пострадалите на борда на „Танцуващия дявол“. Стана пират, след като помогна на свои съотечественици в заговор срещу короната, още докато изучаваше медицина. Избяга от училище, посвети се на контрабанда край бреговете на Корнуол и се присъедини към екипажа на Диабло, когато за пръв път се включи в разтоварването на незаконен товар от „Танцуващия дявол“. От момента, в който двамата мъже се зърнаха, станаха приятели.

— Ако не беше лейди Девън, нямаше да успеем да се завърнем на кораба — продължи Диабло. — Бащата на дамата ни бе нужен, за да попречи на преследвачите да стрелят по нас. Присъствието й на екзекуцията бе чист късмет. Сега сме извън периметъра на бреговата охрана и значи — в безопасност. Планът ти да предизвикаш безредици по време на екзекуцията бе направо гениален, Кайл — Диабло се ухили и тупна приятеля си по гърба.

— Момичето е истинска красавица — отбеляза Кайл замислено. — Толкова млада и невинна. Няма да й сториш зло, нали? Няма да ти позволя.

— Успокой се, Кайл. Ще оставим лейди Девън на бреговете на Корнуол и нашият приятел Кормак ще се погрижи да пристигне здрава и читава вкъщи — увери го Диабло. — Обещах на баща й, че няма да пострада и възнамерявам да спазя дадената дума. Сигурен ли си, че нищо й няма? Не спи ли прекалено дълбоко?

— О, ще се оправи — увери го Кайл, като усети как тревогата му намалява. Ако Диабло възнамерява да посегне на момичето, той е готов да се бие със своя капитан. Макар в сравнение с другите пиратски капитани Диабло да имаше повече авторитет, всеки на борда си казваше думата при определяне реда на кораба и при разпределението на плячката. А момичето определено бе плячка. — Остави лейди Девън да поспи. Това е най-доброто за нея в момента.

— Добре — съгласи се Диабло. — Ти върви. Трябва да се погрижа за някои неща, после ще дойда. Дай курс към Ландс енд. Ще пристигнем по тъмно и ще отведем дамата до брега с лодка.

Кайл напусна просторната капитанска каюта, разположена на кърмата, а Диабло отново и отново оглеждаше златокосата красавица върху койката. Беше малко по-висока от обичайното за жена, слаба, гъвкава, с напиращи гърди, изящни бедра и добре оформени крака, чертите на лицето й бяха деликатни, а устните — пълни и изкусително червени. Подобно на пеперуди, дълги тъмни мигли докосваха бялата кожа на бузите. Диабло смяташе Девън за най-пленителното същество, което някога е виждал и бе готов да даде душата си, за да узнае тайните на наситеното й с чувственост тяло.

Дали е девствена? — зачуди се Диабло, обзет от копнеж да докосне меката й кожа. Или годеникът на Девън вече бе вкусил от удоволствието, което предлагаше? Вълна на омраза премина през тялото на Диабло, когато си представи как безименният и безлик годеник е с Девън в леглото. Погледът на Диабло се спря върху краката на девойката. И обувките, и чорапите й бяха подгизнали, след като я бяха влачили през сърфа. Той свали обувките и чорапите, за да предотврати някоя настинка.

Диабло простена шумно, когато посегна под полите на Девън, за да развърже панделките, с които прозрачните бели чорапи се крепяха към дългите й стройни бедра. Кожата под търсещите му пръсти леко потрепери, докато бавно развиваше коприната надолу по крака. Никога не бе докосвал нещо толкова меко и изкусително съвършено. Нужна му бе силна воля, за да спре ръката си да се плъзне нагоре към примамливото топло гнезденце, което зовеше сетивата му.

Очите на Девън рязко се отвориха в мига, когато ръката му се задържа от вътрешната страна на бедрото й. Макар полупарализирана от страх, тя изпадна в гняв, щом при събуждането си установи, че Диабло опипва тялото й.

— Какво правиш!

Диабло се засмя, а пламъчетата в сребристосивите му очи сякаш запалиха нещо дълбоко в душата на Девън.

— Свалям обувките и чорапите ти, милейди — отвърна той, подновявайки приятното си задължение, а гласът му подсказваше колко добре се забавлява: — Мокри са и ще ти е по-удобно без тях.

— Махни ръцете си от тялото ми! — просъска Девън и го отблъсна. — Не съм толкова безпомощна, че да успееш да ме изнасилиш.

— Да те изнасиля, милейди? И да те лиша от насладата на онова, което ще ти сторя? Никога! Дори и когато те любя, ти ще го знаеш.

Девън пребледня. Никой абсолютно никой никога не й бе говорил по този начин.

— Ти си… Ти си… варварин! Сатана. Само ако ме докоснеш ще… ще…

Диабло отметна глава и избухна в гръмогласен смях. Девън си помисли, че със смолисточерните си коси и брада, и странните си сребристосиви очи прилича на дявол. И въпреки това у него имаше нещо магнетично, в суровите черти на лицето и в дълбоките очи се долавяше някаква чувственост. Силата му бе огромна, действията му будеха страх, но Девън бе изненадана от чувството му за хумор. Бе така необичаен, като имаше предвид колко противоречиви истории е слушала за него.

Под гъстата брада Девън различи фините черти на лице, което би могло да се нарече аристократично, ако човек не знаеше какво представлява Диабло. Добре известен бе фактът, че през 1715 година пирати ставаха хора от всякакви обществени прослойки. Да не би Диабло да бе роден в испанско благородническо семейство, изпаднало в беда?

— Ако исках да попаднеш в кревата ми, лейди Девън, щях да го направя, независимо от твоето съгласие или несъгласие и независимо какво си мислиш за мен.

Девън се отмести в най-далечния ъгъл на леглото, сякаш очакваше Диабло да се нахвърли отгоре й. Вирна брадичка, твърдо решена да не се предава без свирепа съпротива.

— Не се приближавай до мен!

— Изглежда си доста пламенна, а? Почивай спокойно, лейди Девън. Сега съм прекалено уморен, за да ти отдам дължимото. Как е главата ти?

Още щом отвори очи Девън изпита странна болка в главата си. Трепна, когато опипа подутината на слепоочието си.

— Боли ме и то благодарение на теб. Защо не ме остави на брега?

— Ако бях толкова глупав да го сторя, бреговата охрана щеше да ни очисти.

— Какво ще правиш с мен?

— Както вече казах ще те оставя на брега.

Девън се взря в лицето на Диабло: искаше да му повярва, но се страхуваше дори да си го помисли. Никоя жена не можеше да бъде в безопасност при него, би било неразумно да отслаби бдителността си, щом става въпрос за Диабло.

Сякаш усетил опасенията й, той добави:

— Тук, в моите покои, си в безопасност. Никой няма да те притеснява.

— Това включва ли и теб? — предизвика го смело Девън.

Диабло не отговори веднага, сребристосивите му очи се взряха в нея и започнаха да изучават всяка частица от очарователната й фигура. Възхитеният му поглед бе открито еротичен и дъхът на Девън секна. Когато най-после заговори, дълбокият му чувствен глас извика тръпка на вълнение по цялото й тяло.

— Ще излъжа, ако кажа, че не те желая, Девън. Доста съблазнително парче си за мъж, който е свикнал да взима каквото му харесва.

Хипнотизирана, Девън не успя да помръдне. Когато Диабло я притисна към леглото, а устните му жадно погалиха нейните. Тя почти не усети, че грубата му брада драска нежната кожа на лицето й, а неудържимо желание присви стомаха й. Направи опит да се противопостави на замайващото усещане, което я прониза, но когато Диабло съвсем тенденциозно очерта крайчетата на устните й с върха на езика си, а после нахълта в устата й, тя отвърна с охота. Целувката ставаше все по-дълбока и Девън усети как тялото й пламва, не бе допускала, че подобно нещо е възможно. Твърдата мъжественост на жизненото му тяло оставяше неизгладимо впечатление върху крехката й фигура, а желанието му усещаше като гореща пика между двамата.

Той бавно и изцяло я деморализираше, разяждаше волята й да се съпротивлява. „Но аз притежавам повече морал, отколкото подозира този подлец“ — помисли си Девън, събирайки остатъка от силите си. При повторното нападение на Диабло тя го възпря:

— Не!

— Страхуваш ли се от мен, Девън?

— Да, признавам. Страхувам се… от това, което ще ми направиш.

— Няма да те нараня.

— Ти вече ме нарани, като ме отвлече от баща ми.

— И от годеника ти? — подхвърли Диабло. — Забрави ли го?

— Разбира се, че не съм — реагира остро Девън, а очите й искряха от гняв. — Той сигурно се е поболял от тревога. Ако притежаваш капчица състрадание, ще обърнеш и ще ме върнеш.

— Състрадание? Та аз съм дяволът, а той не изпитва състрадание. Лесно мога да те изнасиля тук и сега. Кой ще ме спре, но няма да го сторя. — Въздишката на Диабло бе изпълнена със съжаление. — Обещах на баща ти, че ще те върна невредима.

— Дявол със съвест! Колко невероятно! — подхвърли Девън саркастично. — Доволна съм обаче, че не трябва да изпитам жалките ти ласки.

— Твоята смелост ме възхищава, милейди — усмихна се Диабло, а очите му бяха като сребърни ками. — Доста мъже се страхуват от мен.

— Аз не съм мъж.

— Забелязах. — Той огледа стройното й тяло с възхищение. — Допускам само красиви жени в леглото си, но, уви, трябва да се откажа от това удоволствие в момента. Ако настояваш обаче, по-късно ще намеря малко време — ухили се той, забавлявайки се с яростта на Девън.

Тя просто не можеше да си поеме дъх.

— Махай се!

Диабло се изправи. Високата му стройна фигура се наведе към нея и той изрече провлачено:

— Не се опитвай да излезеш, ако ти е мил живота.

Девън внимателно наблюдаваше как красивият измамник напуска каютата, походката му подсказваше, че е привикнал да се движи свободно в люлян от вълните кораб.

Девън се замисли: той изглеждаше точно толкова зъл, колкото гласеше репутацията му, е, ако се изключат очите. Как може тези сребристи кладенци да излъчват толкова хумор, когато всеки знае на какви отвратителни постъпки е способен? Да не би в привлекателното тяло да се крият две души?

Мисълта, че Диабло възнамерява да се върне, накара Девън да се мобилизира. Реши да го посрещне въоръжена с нещо повече от голи думи. В стаята трябваше да има някакво оръжие. Диабло няма да успее лесно да я подчини на волята си, ако това е целта му. Никак даже, усмихна се Девън дяволито, окаяният мошеник нямаше да завари някакво си плахо момиченце, което очаква ласките му.

 

Усмивката не слезе от лицето на Диабло през целия път до квартердека. Темпераментното момиче, което лежеше на койката му, бе съблазнително парче — бе готов да даде дясната си ръка, но да я притежава. Ала дори глупак знаеше, че тя може да навлече единствено беди. Както за нейно, така и за свое добро, трябваше да я свали колкото се може по-скоро от кораба. Моряците му и без това вече мятаха похотливи погледи към неговата каюта. Екипажът му бе предан, но на някои не можеше да има доверие, ако ги изпусне от поглед. Обикновено пиратите си избираха капитан от своите среди. На този принцип и той получи „Танцуващия дявол“. През годините внимателно подбираше хората си, за да е сигурен поне до известна степен, че заповедите му ще се изпълняват стриктно, но Диабло не бе глупак. Лейди Девън бе твърде красива и примамлива, за да бъде на кораба прекалено дълго. А и жена на борда се смяташе за лош късмет и той не възнамеряваше да нарушава традицията.

— Поехме курса, Кит. Би трябвало да пристигнем вдругиден.

Диабло свъси вежди.

— Колко пъти съм ти казвал да не ме наричаш Кит, ако има опасност екипажът да ни чуе, Кайл?

— Никой не се навърта наоколо, Диабло — посочи с жест Кайл. — А и името не им говори нищо. Толкова отдавна си Диабло, че вече няма някакво значение.

— Дано си прав — съгласи се Диабло. Замисли се дали някой на този свят го е грижа кой или какво е всъщност. — И независимо от това, освен ако не сме насаме в каютата ми, предпочитам да ме наричаш Диабло.

— Как е момичето? — попита Кайл, умело сменяйки темата.

— Добре е. Събуди се малко преди да изляза.

— Надявам се, че не си я изплашил… или наранил — уточни Кайл рязко. — Горкото същество вероятно цял живот е живяло в безопасност и не е подготвено да се справя с такива като теб. Твоето грозно, обрасло лице може да изкара ангелите почти на всеки.

Диабло отметна глава назад и гърлено се засмя.

— Горкото същество бясно се нахвърли срещу мен, когато излизах. Не показа нито страх, нито страхопочитание към свирепия ми вид. Ако щеш вярвай, Кайл, но изобщо не й посегнах, макар да ми костваше усилие да се въздържа. Кой знае? Можеше и да й хареса — той красноречиво сви рамене, в очите му се четеше копнеж, което не убягна на Кайл.

В този момент мълчаливо се приближи Акбар. Той се придвижваше, учудващо пъргаво за огромния си ръст. Широка усмивка се появи на суровото му лице, докато черните му очи изучаваха Диабло от глава до пети. Кръстоса ръце на гърдите, свъси гъсти вежди и отбеляза:

— Престоят в затвора не ти се е отразил чак толкова зле. Единствено брадата ти е по-голяма от обикновено.

— Обичам си брадата — отвърна Диабло и погали буйната грива с дълги, изящни пръсти. — Отива ми.

— Носи си я със здраве, приятелю — пожела гръмогласно Акбар, — и благодари на Аллах, че все още имаш врат, та да я крепиш.

— На теб и Кайл трябва да благодаря — увери го Диабло сериозно. — Признавам, доста се притесних, докато стоях на платформата с въже около шията.

— От нас безредиците, а от тебе измъкването по живо по здраво — напомни Акбар и продължи: — Някои от моряците подмятат, че е редно да споделиш с тях момичето.

— Момичето остава при мен — отряза Диабло, а чертите на лицето му изведнъж станаха сурови. — Ще я оставим на брега при Ландс енд. Дай им да разберат намерението ми да я запазя за себе си.

Акбар кимна, но остана безмълвен. Беше достатъчно проницателен, за да разбере, че Диабло няма да отстъпи.

— Не се ли държиш малко собственически към момичето, Диабло? — запита Кайл, като го погледна доста учудено. — С какво толкова е по-специална?

— По дяволите, Кайл. Знаеш много добре — никога не съм давал доброволно пленница на екипажа, освен ако не е лека жена и сама не го желае. Както и никога не съм прибягвал до изнасилване.

— Ами какво ще кажеш за всички онези девойки, които споделяха леглото ти, преди да бъдат освободени или откупени?

Диабло отбеляза със злодейска усмивка:

— Не съм ги забравил. Само че моята репутация е на защитник и те ми се отдаваха доброволно, но лейди Девън е… Не знам… Може би ми напомня за един друг начин на живот.

— Все още не е късно да се върнеш към него.

— Обявена е доста тлъста сума за главата на Диабло. Никоя страна на света няма да ми предложи подслон, включително Англия.

Акбар слушаше мълчаливо. Огромната му фигура се извисяваше над Кайл и Диабло, при това и двамата бяха едри, високи мъже. Голата му глава бе привързана с цветен шал, а от ухото му висеше златна халка типичен свиреп, безогледен пират, какъвто всъщност бе. Изчака разговора да замре и предупреди:

— Чака ни буря, Диабло.

Загледа се към ниските облаци с лошо предчувствие. Денят започна мрачен и дъждовен, а сега и вятър издуваше платната.

— Толкова по-добре — отвърна Диабло, доволен от начина, по който се подреждаха нещата. — Щом се задава буря, английският флот няма да се впусне да ни преследва. Така ще си осигурим достатъчно време да оставим лейди Девън на брега. Кормак, нашата свръзка в Корнуол, ще се погрижи тя да стигне до Лондон жива и здрава. Предупреди екипажа, Кайл, и подгответе кораба за буря. Ще бъда в каютата си, ако имате нужда от мен.

Двамата мъже не свалиха поглед от него, докато той крачеше към покоите си.

— Диабло май бърза да се върне при жената — отбеляза Акбар с многозначителна усмивка.

— Да — съгласи се Кайл, далеч не толкова развеселен, колкото събеседника си. — Момичето, изглежда, го е очаровало и това не ми харесва. Тя ще ни донесе нещастие, приятелю. Голямо нещастие. Дъщеря е на графа на Милфорд. Нужно ли е да добавям друго?

— Аллах да ни е на помощ! — промърмори Акбар.

— Диабло се цели високо. Дали възнамерява да я вкара в леглото си, преди да я оставим на брега?

— Иска му се, но дали ще стане, тепърва ще видим.

— На бас по една лира, че ще я люби, преди да я оставим на брега — предложи Акбар.

— Аз пък залагам на момичето — прие облога Кайл, — и очаквам, че ще забогатея с една лира.

 

Девън методично претърси каютата на Диабло и внимателно прегледа всички чекмеджета на отрупаното с карти бюро. Като не откри никакво оръжие, тя се насочи към разнообразните одежди, накачени по куките на преградната стена, но и там не откри нищо. Единствено по-привлекателен предмет се оказа твърде изтънения нож за разрязване на писма, ала той едва ли би изиграл ролята на оръжие, което да сплаши мъж като Диабло. В следващия миг погледът й се спря върху сандъка в другия край на помещението. Бързо застана на колене и започна да рови в него: дрехи, хартии, спомени. Почти отчаяна, тя се готвеше да се откаже, но пръстите й напипаха на самото дъно онова, което търсеше. Ръката й легна върху дръжката на малък пистолет и тя го извади.

Установи, че не е зареден и отново се зарови в сандъка да търси муниции. За нейно голямо удоволствие откри патрони, както и всичко необходимо за зареждането. Внимателно следваше указанията, получени някога от баща й и успя да подготви пистолета за стрелба. Затвори внимателно капака на сандъка, прибра оръжието в джоба, седна на леглото и зачака.

 

Усмивка играеше по устните на Диабло, когато се поспря пред вратата на каютата си — мислеше за момичето вътре. Тя бе с бърз ум, пламенна, с остър като бръснач език и представляваше огромно изкушение. Само като я погледнеше и кръвта му кипваше. Повечето жени щяха да се свият от ужас, но той бе сигурен, че Девън кръстосва каютата и го проклина. Би продал душата си на дявола, за да я има в леглото си, доброволно, за една възхитителна нощ. Мисълта предизвика тръпка, която премина по цялото му и го проряза в слабините. Той бавно завъртя дръжката и влезе в каютата.

Девън седеше на леглото и внимателно наблюдаваше как Диабло се приближава.

— Поръчах да донесат храна — подхвана той и жадно заоглежда елегантната й фигура. — Не си свикнала с такава, но се надявам да те засити.

— Не съм гладна — отвърна Девън предпазливо.

— Тогава може да гледаш как ще се храня. Умирам от глад. Има още доста какво да се желае от затворническите дажби.

Той се настани на единствения стол и изтегна напред дългите си крака. Последва напрегната пауза.

Девън изпита безпокойство от настойчивия поглед на Диабло, искаше й се той да каже нещо — каквото и да е. Чувстваше се по-сигурна при словесен двубой, от колкото като обект на похотливото му възхищение. Въртеше се, сякаш беше хваната в капан и дори посегна към джоба, за да усети утешителната тежест на пистолета вътре. Таблата с храна, която пристигна след малко, бе благодатно отклонение и Девън отчасти се успокои, щом Диабло прехвърли вниманието си към вечерята.

— Сигурна ли си, че няма да се присъединиш? — попита пиратът като напъхваше парче солено говеждо в устата си.

— Напълно — отвърна Девън високомерно.

— Както искаш, но ми се струва, че е по-добре да се подсилиш за… по-късно.

— По-късно? — възкликна недоумяващо Девън. — Как… Какво искаш да кажеш? Нали ме увери, че няма да пострадам?

— Нямам никакво намерение да те наранявам — отвърна Диабло с усмивка, а в очите му играеше сребриста светлина.

Диабло съзнаваше, че не бива да задява Девън така настъпателно, но тя бе олицетворение на самата невинност и той не можеше да се удържи. Дали се преструва, или наистина е недокосната, чудеше се той, докато приключваше с вечерята. Отмести таблата и се облегна назад доволен, забавляваше се. Не му се падаше често възможността да общува с дами от висшето общество. Не че страдаше от липса на женска компания. Напротив — жените лесно попадаха под чара му. Жени като Скарлет се тълпяха около него като мухи на мед. Можеше да я обладава нея и други такива като нея, когато поиска, но Девън бе по-различна и му бе приятно да си играе с нея.

— Ти… все още възнамеряваш да ме пуснеш, нали? — попита Девън, усещайки, че смелостта я напуска. Единствено допира на пистолета до бедрото й я възпираше да не изпадне в паника.

Диабло бавно кимна, усмивка заигра в ъгъла на устните му.

— Един приятел в Корнуол ще се погрижи да пристигнеш жива и здрава в Лондон, но все пак остават две дълги нощи, през които бихме могли да се опознаем по-добре — подметна той с лукав намек. — Бих искал да изуча по-отблизо всяка частица от тялото ти.

— За теб зная всичко, което желая — сряза го Девън, ала еротичните му слова събудиха непознато, неловко чувство в душата й. Усещаше как той излъчва магнетичен заряд и се зачуди дачи все още възнамерява да й налети.

Нямаше спор — Диабло бе привлекателен дявол, независимо от брадата. Беше смугъл като испанец: здравото му мускулесто тяло се движеше грациозно. Изглеждаше яко, макар да бе стройно и жилаво. Готовите за усмивка устни контрастираха на суровото строго изражение, някак не на място върху привлекателното му лице и не подхождаха на занаята му. Девън се съмняваше дали друг мъж прилича на него и мечтаеше да бъде на всяко друго място, но не и в заплашителната му компания. Възможността да попадне в прегръдките му я безпокоеше и плашеше.

Диабло надигна стройното си тяло от стола и с небрежна грациозност се приближи към Девън. Така силно желаеше да я люби, че просто изпитваше болка, но нямаше да го стори, освен ако тя не го подкани, а това изглеждаше малко вероятно. Седна до нея и тя моментално скочи от леглото и прилепи гръб към стената.

— Не ме докосвай!

— Красива си, милейди.

— А ти си дявол.

— Да. Дявол, който би дал душата си, за да открие рая в прегръдките ти.

— Ти си луд! — възкликна Девън, а решителният поглед на Диабло изпълваше душата й със страх. Беше се надявала, че няма да й се наложи да брани честа си, но Диабло се оказа прекалено настоятелен. Не виждаше друг изход.

Сребристосивите очи на Диабло светеха закачливо. Не си спомняше откога жена не му бе доставяла такава наслада. Знаеше, че нагазва в измамни води, но не можеше да устои. Възхищаваше се от духа на Девън и забележителната й смелост на човек, непривикнал с жестокостите на живота. Мислеше да открадне целувка — две, колкото да усети сладостта им, госпожицата сякаш не разбираше, че той всъщност си играе. Сепна се, когато с трепереща ръка Девън насочи дулото на пистолет към сърцето му.

— Казах ти да не се приближаваш — прошепна тя, а гласът й бе леко задъхан, независимо от усилията, които полагаше да остане спокойна.

— Съмнявам се, че си в състояние да убиеш човек, Девън — предизвика я Диабло и бавно се придвижи напред. — Освен това пистолетът не е зареден. Нали е онзи, който държа в сандъка?

— Аз го заредих — възрази девойката. — Да не ме смяташ за глупачка?

— Не, никак не си глупава, милейди. А сега — дай ми пистолета, преди да се нараниш. Имаш думата ми, че няма да ти посегна. Ще те оставим на брега, както ти обещах и то в същото състояние, в което беше, когато те отвлякох.

Девън гледаше Диабло изпълнена с подозрение.

— Не ти вярвам.

— Дай ми пистолета, Девън, — настоя Диабло, — преди някой да пострада.

Той протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Няма — наклонената й глава даваше да се разбере, че думите на Диабло не са стигнали до нея.

В следващия миг Диабло направи движение, което за малко не се оказа фатално. Той се втурна напред, за да изтръгне оръжието от треперещата ръка на Девън. Силните му ръце обвиха крехката й талия, което предизвика неволна реакция на пръста върху спусъка. Дали Девън щеше да натисне спусъка, остана въпрос без значение, тъй като пистолетът гръмна в ръката й. Очите на Диабло се разшириха от изненада и болка, и той залитна назад, препъна се и падна, като удари глава в мраморния ръб на бюрото. Девън гледаше потресена как червеното петно върху бялата му риза се уголемява. Лежеше така неподвижен и блед в краката й, че тя се уплаши, че го е убила.

Вратата на каютата се отвори със замах и вътре влезе Акбар, следван по петите от Кайл. Девън разпозна огромния турчин — именно той бе прерязал въжето около врата на Диабло на бесилката, но не бе виждала Кайл — през цялото време помощник-капитанът бе на кораба. Кайл изгуби цвета на лицето си, потресен от гледката: Диабло лежеше неподвижен като мъртвец, а Девън — надвесена над него с все още димящ пистолет в ръка.

— Скъпа Майко, Богородице! — прошепна Кайл, неспособен да помръдне от обзелия го потрес. — Ти уби Диабло!

Яростен вик се изтръгна от гърдите на Акбар, с един замах той отмести Кайл и приклекна до проснатото тяло на Диабло. Обърна се към Девън — на лицето му бяха изписани бяс и омраза.

— Не… Не исках… — Девън преглътна мъчително. Гласът й замлъкна, защото си даде сметка, че каквото и да каже, то няма да повлияе на предания екипаж на Диабло. Ако той е мъртъв, скоро я очаква същата участ.

— Кайл! Диабло има нужда от теб — изръмжа Акбар и извади мъжа до него от вцепенението му.

Кайл се забави само миг, колкото да попита:

— Какво ще правим с момичето?

— Остави я на мен — отвърна Акбар и й хвърли зъл поглед.

— Недей… — думите на Кайл останаха недоизказани. Точно в този момент вниманието му бе привлечено от Диабло, който простена. Кайл клекна до него и всякаква мисъл за Девън изхвърча от главата му.

Но Акбар не я забрави. Сграбчи я грубо и я извлече от каютата, а после я предаде в ръцете на двама снажни пирати.

— Хвърлете я в трюма — нареди той рязко. — Ако Диабло оживее, той ще се разпореди каква да е съдбата й. Ако умре…

Нямаше нужда да довършва мисълта си. Девън не хранеше илюзии какво ще последва, ако Диабло умре.