Кони Мейсън
Танцуващият дявол (1)

Глава първа

Лондон 1715

Беше ужасно да умреш в такъв ден. Впрочем кой ли ден е добър за такова нещо. Гъста, мокра мъгла затулваше слънцето, той стоеше предизвикателно горд върху набързо скованата бесилка, усмихваше се насмешливо и хвърляше стоманени погледи към изпадналата във възторг многолюдна тълпа. Дълбоката трапчинка на лявата му буза бе прикрита от буйна черна брада. Без нея мрачните, демонични черти биха се променили мигом, но и така привлекателният му външен вид караше мнозина девици да се хвърлят в краката му.

Висок и внушителен, почти царствен, той стоеше с примка на шията, с ръце вързани на гърба — готов да плати дяволския си дълг. Никакви пазарлъци повече. Бе продал душата си много отдавна и все пак във вените му струеше свирепа жажда за живот. Та как така всичко ще свърши. Допускаше, че се налага, щом бе водил такъв живот. Съжаляваше за съвсем малко неща, макар че ако го питаха, лошата му слава далеч надминаваше делата му. И все пак беше ужасно да умреш в такъв ден…

 

Каретата се движеше предпазливо сред хорското множество, задръстило брега при кея Тилбъри. Почти никой не обърна внимание нито на герба върху вратичката, нито на облечения в ливрея лакей, който се опитваше да й проправи път. Предстоящото начало на големия спектакъл привличаше хора с най-различни професии, така че сред гъмжилото херцози стояха редом с хлебари, графове с просяци, но никой не се оплакваше. Рай за джебчиите — място много, много по-доходно от панаир или пазар.

Възпълният лорд Харви Чатам, граф на Милфорд, бе подал глава през прозореца на каретата, за да вижда по-добре, защото вече наближаваха брега. Наоколо одърпани селяни се блъскаха в прилично облечени собственици на магазини, адвокати и лекари, само и само да се доберат до място, откъдето се вижда по-добре. Дами размахваха шалчета, за да дадат знак на камериерките си, приканвайки ги да не изостават.

Строените за случая барабанчици отмерваха отсечени удари. Зад тях една редица драгуни удържаше човешката маса в привиден ред. Други войници с мускети стояха в позиция мирно. Изведнъж тръбачите се присъединиха към барабанчиците и музиката проряза изпълнения с мъгла въздух. Макар да беше почти пладне, времето беше мрачно за средата на юли. Студената мъгла охлаждаше въздуха, но не и настроението на тълпата. Сбирщината от хора по улиците и гроздовете зяпачи, надвесили се от прозорците, крещяха, дюдюкаха и възклицаваха гръмко. Шумът бе оглушителен, зрелището — колоритно като на циркова арена, истински панаир, достоен за такова знаменито събитие. Точно по пладне водите на Темза са между прилива и отлива.

— Дявол да го вземе! Вече закъсняваме — роптаеше графът и неговото приятно на вид лице се намръщи. — Каква досада, мила моя! Дори лошото време не е в състояние да охлади духа на тълпите, когато става въпрос за толкова щастливо събитие. Човек би помислил, че този мъж е герой, а не прочут пират.

— Съжалявам, че ме доведе тук, татко. Всичко е толкова… толкова ексцентрично.

— О, не ми се сърди, Девън, но ти пребледня ужасно. — Думите на графа се отнасяха за дъщеря му, чието обично лице бе погледнал току-що. — Уинстън предложи да те доведа. Мислеше, че ще ти достави удоволствие.

— Да изпитвам удоволствие, когато бесят човек? — Девън стрелна със суров поглед баща си. — Смятах, че ти и Уини ме познавате по-добре. Според мен това е варварски обичай.

— Редно е да мразиш този човек не по-малко от мен, мила моя — сподели лорд Чатам. — Заради загуба на корабни товари Диабло ми струва стотици лири. Излиза, че съм направил огромни инвестиции в корабоплаването само и само Диабло, и такива като него да разграбват плавателните ми съдове. Бащата на Уинстън загуби почти цялото си състояние.

Не беше точно така. Бащата на Уинстън, херцог на Гренвил, прочут комарджия, сам прахоса по-голямата част от богатството си, ала лорд Чатам не желаеше да обременява Девън с факти за човек на смъртно легло.

— Диабло — пророни Девън. — Дали не е испанец? Милостивият Господ знае, че испанците ни донесоха твърде много мъка през последните години.

— Пиратите са верни единствено на себе си, мила моя.

Наблюдавайки през прозореца на каретата шумната тълпа. Девън се замисли. Неочаквано екипажът заседна и спря. Неволно големите сини очи на Девън се насочиха към кея Тилбъри и издигнатата на фона на отвратителното оловносиво небе зловеща бесилка.

— Не можем да продължим, ваша светлост — провикна се кочияшът към графа. — Пътят напред е непроходим.

— Да опустее дано! — възкликна лорд Чатам, изгубил търпение. — Е, щом няма друг начин, мила моя, ще отидем дотам пеша. Имам намерение да присъствам на последното дихание на този дявол.

— Няма да мръдна, татко — възпротиви се Девън. — Нямам кураж за подобни гледки. Ако не се бях уговорила да се срещна с Уини тук, щях да си остана вкъщи.

— И да пропуснеш такова преживяване? — попита лорд Чатам, засегнат от липсата на ентусиазъм у дъщеря си. — Твоят годеник ще ни придружи на музикалното събиране при лейди Мери след обесването. Виждаш ли някъде Уинстън?

— В тази тълпа? — подсмихна се Девън, тръсвайки разкошните си знатни къдрици, събрани елегантно на великолепно оформената й глава. Косите на Девън имаха цвят на узряла пшеница и стигаха под кръста като водопад от къдрици и масури.

— Е, мила моя, аз поемам — и той махна весело, вече слязъл от каретата. — Питърс и Хадли ще останат тук, за да не ти се случи нещо лошо. Струва си човек да види такава весела случка.

Девън наблюдаваше как човешкото множество на кея Тилбъри поглъща набитата фигура на баща й. Единствено дете на лорд Чатам, граф на Милфорд, деветнадесетгодишната лейди Девън представляваше голямата стръв за сезона. Висока, стройна и гъвкава, тя имаше царствена осанка. Тънката й талия преминаваше в заоблен ханш и невероятно дълги крака. Мъжете я ухажваха, привлечени както от съблазнителната й красота, така и от щедрата зестра, но по някаква причина Девън бе предпочела да приеме предложението на виконт Уинстън Линли, син на херцога на Гренвил. Неговото сладкодумие и демонстративна преданост, съчетани с вида му на рус красавец, спечелиха ръката й, така че до шест месеца — след оттеглянето на Уинстън от флота — щяха да се оженят.

Следвайки пътя на своя баща Уинстън стана офицер от флота и сега му предстоеше да получи херцогската титла, тъй като законният й млад наследник бе тайнствено изчезнал. Уинстън откупи пълномощия от Кралския флот и неотдавна пое командването на „Делфиний“, Девън изобщо не се тревожеше, че бащата на Уинстън е прахосал семейното богатство — тя притежаваше достатъчно пари и за двамата. Без да изпитва бурна страст към Уинстън, Девън знаеше, че той няма да се опитва да я контролира. Свикнала на самостоятелност, тя прие да стане негова съпруга, тъй като не възнамеряваше да се съобразява с ограниченията и нормите, налагани от повечето мъже. Уинстън бе отстъпчив — той не бе заплаха за нейната независимост, а привързаността му не можеше да се счита за грях.

Гръмогласно възклицание насочи вниманието на Девън към бесилката, където между двама яки гвардейци стоеше Диабло. Дали очакват, че ще избяга с вързани на гърба ръце и примка на шията, помисли си тя отвратена. Виждаше го ясно, защото се бе надвесила от прозореца, покорена от някаква необходимост да зърне дявола, известен единствено като Диабло.

Диабло посрещаше смъртта със завиден кураж, от който Девън не можеше да не се възхищава. Присмехулна гримаса бе изкривила иронично устните му, напук на подигравките на тълпата, очакваща неговия ненавременен край.

Така както се бе взряла в чернобрадия пират, стихиен прилив от чувства връхлетя Девън. Морският бриз рошеше гарвановочерните му коси, развявайки ги над челото. Загарът на лицето му контрастираше рязко с изпокъсаната мръсна бяла риза, опъната от внушителната му гръд. Прилепнали по тялото му панталони очертаваха стройни мускулести бедра и тази гледка определено тласна мислите й към чувствена палавост, лека тръпка на вина пролази по врата й. Въпреки някаква вътрешна съпротива тя извърна големите си сини очи към смуглото му замислено лице. От мястото си Девън нямаше как да определи цвета на очите му, но забеляза, че около благородно очертаната му уста пробягва шеговито изражение. Удиви се на способността му да се забавлява със собственото си окаяно положение, но какво може да се очаква от човек, пристрастен към убийства, отвличания и грабежи?

Затаеният поглед на Диабло блуждаеше разсеяно над стотиците възбудени от предстоящата екзекуция зяпачи, които приличаха на лешояди, готови да грабнат кокал. Разкърши широките си рамене и се усмихна, решен да срещне съдбата със същата сурова смелост, с която преживя дните си. Диабло забеляза смущението, което предизвиква сред жените в тълпата и с арогантността на напълно запознат с качествата си красавец, намигна закачливо на миловидна млада жена, застанала наблизо. Нейните възторжени възгласи го развеселиха.

Той насочи поглед по-нататък, към каретите, спрели на пътя и се задържа на един от екипажите, от чийто прозорец се показваше пленителна блондинка. „Ако трябва да умра — помисли си той, няма по-прекрасен образ, който да отнеса в гроба, от този на изкусителна руса красавица. Тя е самото съвършенство — от златните къдрици по челото до съблазнителните червени устни.“

Техните погледи се срещнаха над грубиянски развилнялата се тълпа и на Девън й се стори, че светът наоколо изчезва. Инстинктивно усети, че очите на Диабло трябва да са ясни, пронизващо сиви. Тя вече не виждаше човешкото множество. Между нея и Диабло не съществуваше нищо. Той бе зашеметяващо силен, излъчваше неоспорима мъжественост. Беше смугъл, опасен и опустошително красив — брадата и всичко останало. И още — безскрупулен, първичен и очевидно без никакви угризения заради своите отвратителни дела. Е, прозвището „дявол“ напълно му подхождаше.

Девън отмести с усилие очи от внушителната фигура, осъдена да умре. След като издъхне, неговото тяло щеше да виси още известно време на бесилката край Темза, за да могат всички пристигащи или напускащи лондонското пристанище да го видят. Щяха да пъхнат главата му в метален хамут и да завържат с ремъци тялото му в клетка, та да не се разпаднат костите, когато плътта започне да се разлага. Извръщайки се, Девън се опита да не изпитва състрадание, но нейното нежно сърце я подведе.

Диабло въздъхна със съжаление — красивата жена в каретата се беше обърнала, той ясно почувства близкия край на своя твърде колоритен живот — а бе едва на двадесет и осем години. Оставаха непреживяни толкова много неща, констатира той тъжно: никога нямаше да познае истинската любов или радостта да види раждането на своя син, не успя да отмъсти за огромната несправедливост, сполетяла го като дете и безвъзвратно променила живота му.

Диабло наблюдаваше внимателно как палачът се приближава с черната качулка в ръка. Тръсна глава, отказвайки да срещне смъртта като страхливец. Предпочиташе да умре с достойнство. Цял живот се бе срещал лице с лице с дявола и го бе побеждавал, затова смъртта не го плашеше. Палачът сви рамене и погледна към командира на драгуните, за да разпореди да дръпне лоста на трапа. Диабло се напрегна, стягайки се за бездънния скок във вечността. После — о, чудеса, — отвори уста и дълбок, необуздан смях заля тълпата: той иронично се подиграваше със смъртта.

Смехът предизвика тръпки по стройното тяло на Девън. Този човек беше луд. Към нищо ли нямаше уважение? Щом неизбежната смърт не го плаши, очевидно нищо не е в състояние да го направи. Смътно се запита какво би накарало мъж като Диабло да се подчини, но скоро се отказа от подобни разсъждения. Един безскрупулен мъж, който се смее в лицето на смъртта, не се подчинява нито на човек, нито на Господ.

Барабаните отекнаха остро и ритмично, тръбите нададоха печален вой. В този момент вниманието на Девън бе отвлечено от безредие в тълпата. Жени пищяха, мъже ругаеха, мнозина се впуснаха в ръкопашен бой. За броени минути всичко живо се втурна към пътя. На Девън й се стори, че мощното човешко море се движи, а шумът е оглушителен и ужасен. Помисли за баща си — там някъде, из тази лудница. Обхвана я страх. Първият й порив бе да го намери, но скоро констатира безумието на подобна мисъл. Скромните й сили едва ли щяха да свършат работа в такава навалица. Навеждайки се през прозореца, тя подвикна на кочияша и лакея и те незабавно се озоваха до нея.

— Може би е добре да се изтеглим, милейди — предложи Питърс, разтревожен от обрата на събитията.

— Не и без татко — реагира Девън и тръсна енергично глава. — Тук аз съм в пълна безопасност. Идете с Хадли и намерете татко. Побързайте, моля ви.

На двамата мъже им липсваше каквото и да било желание да се отдалечат, но си даваха сметка, че техният господар може и да пострада при застрашителната блъсканица, затова направиха каквото им бе наредено и скоро потънаха в тълпата. С безпокойство Девън видя как драгуните напускат позицията си и се потапят в най-горещата точка на битката, опитвайки се безуспешно да въведат ред. Девън се чудеше какво е предизвикало обрата на събитията: празненството се бе превърнало във всеобщо вълнение. Неочаквано погледът й се насочи към бесилката, където съдбата се бе погрижила да подготви подарък за Диабло — отсрочваше изпълнението на присъдата.

Девън рязко си пое дъх и запримига, без да вярва на очите си. Да не би единствена сред хилядното множество да вижда какво става? Един много едър мъж размахваше в кръг къса тежка сабя и с пъргав скок се озова до бесилката. Панталоните му бяха широки като шалвари, а масивните му гърди се показваха изпод разгърден елек. Ловко се справи с пазачите на Диабло. Движеше се толкова бързо, че Девън едва зърна как сабята се спусна надолу, разряза въжетата от китките на Диабло и освободи примката около врата му. Абсолютно невярваща на очите си, Девън наблюдаваше как двамата мъже скочиха сред навалицата и скоро изчезнаха в гъмжащото множество.

Притеснена от надигащото се въодушевление, което усети у себе си, Девън очакваше със затаен дъх да се чуе нечий писък, за да оповести разкритието. Макар дяволът да й внушаваше страх, тя не можеше да не се възхити от неговата смелост и дързост.

Внезапно Диабло се появи в края на тълпата. По някакъв начин се бе озовал там невредим, без да го забележат, а неговият спасител го пазеше откъм гърба. В същото време четирима твърде съмнителни на вид мъже като че ли изникнаха от различни посоки и се отправиха към Диабло. И — о, какъв ужас! — оказаха се пред нейната карета.

Преди Девън да се окопити — дори не успя да си помисли да избяга, Диабло се хвърли към вратичката, отвори я и скочи право върху грациозната Девън. Връхлетя я ужасен страх. Съвсем безрезултатни се оказаха усилията й да отмести тежестта, която я притискаше към възглавниците. Когато каретата потегли с бясно друсане, тя почувства стегнатото тяло на Диабло върху своята гъвкава фигура.

Девън вдигна очи и установи, че той я наблюдава. Неговите сребристосиви очи — тя знаеше, че ще са сребристосиви — проблясваха с насмешлива благодарност и той й намигна дръзко.

— Добра среща, милейди. — Гласът му бе топъл и мек като кадифе, ужасно объркващ. Девън. — Какво щастие да намеря убежище върху гърдите на красива дама.

Бавният му изкусителен поглед се плъзна от лицето й и към развълнуваната й гръд.

Слисана, Девън се задъха. Вбесяваше я непристойният му тон, вълнението от възбудата, която той предизвика у нея, я объркваше.

— Махай се от мен… дявол такъв! — проклинаше тя и блъскаше безрезултатно широката му гръд. — И незабавно спри каретата! Баща ми ще ти откъсне главата. Той е граф на Милфорд.

— Видях герба върху вратичката от моя… хм… висок наблюдателен пост — отговори Диабло лениво. — Та по тази причина избрах каретата. И още, заради великолепната дама, която съзрях, надвесена от прозореца.

Предизвикателната насмешка се бе върнала в погледа му, а гласът му продължаваше да звучи все така непристойно.

— Няма да успееш да се измъкнеш! — изсъска Девън, отвратена от начина, по който този пират въздейства върху сетивата й.

— Вече го направих — изсмя се тържествуващо Диабло с дълбок гърлен глас. — А ти, милейди, ще ми помогнеш да отърва и кожата.

— Нищо подобно няма да сторя! — възрази Девън енергично.

Зад тях се разнасяше страхотна тупурдия и Девън си даде сметка, че дръзкото бягство на Диабло най-после е разкрито. Диабло също чуваше данданията и с неохота се надигна от Девън, за да надникне през прозореца.

— Мръсни копелета! — изруга той, при вида на групата драгуни, препускащи на коне след каретата.

Девън се извъртя и погледна през другия прозорец. Успокои се, когато видя, че по някакъв начин баща й и Уинстън бяха успели да се присъединят към преследвачите.

— Баща ми и годеникът ми са по петите ни и когато те хванат, ще изпиташ желание палачът да си беше свършил работата — злорадо подхвърли тя.

— Малка кръвожадна красавица! — ухили се нагло Диабло. — Но ако не беше такава, нямаше да дойдеш да наблюдаваш моето обесване, нали така? Съжалявам, че те разочаровах, милейди, ала съм твърде привързан към собствения си врат и към недостойния си живот.

— Порочен, презрян живот — добави Девън. — Твоите отвратителни деяния са известни: убийства, грабежи и изнасилвания, всички престъпления, които могат да се препишат на един човек. Ти, ти си… дявол!

— Винаги са ми викали „дявол“ — съгласи се Диабло. Той придоби мрачно изражение. Ясните му сребристосиви очи помътняха. Чувствените му устни се свиха и внезапно Девън усети истински страх. — На драго сърце признавам за кражби, дори убийства, но още не съм извършвал изнасилване. И не ме предизвиквай, милейди, защото мога да се изкуша.

Девън потрепери от брадатия мъж и изпита желание потъне във възглавниците. Трябваше да си даде сметка, че не може да спори с дявола.

Диабло се обърна, за да разбере какво става с драгуните, препускащи зад каретата. Беше абсолютно сигурен, че няма да стрелят, докато графската дъщеря е негова заложница. Миловидната дама беше неговото поръчителство за свобода. Плъзна замислен поглед към нея, изпитвайки остро любопитство да научи името й. В този момент каретата се наклони, Девън буквално литна и се озова в скута на Диабло.

Пакостлива усмивка заигра в сребристосивите му очи. Инстинктивно ръцете му се сключиха около меките женствени форми на Девън и от устните му се изтръгна стон. Никога не бе усещал нещо толкова хубаво.

— Как се казваш? — попита той.

Хипнотизирана от властния поглед и дълбокия глас, Девън отговори на часа:

— Девън. Лейди Девън Чатам.

— Девън — повтори бавно Диабло и изгледа с оценяващ поглед лицето и косите й. — Ти си дяволски съблазнително парче.

И преди Девън да схване за какво става въпрос, неговата уста жадно се впи в устните й. Целувката беше изненадващо нежна и предизвика смущение в цялото й тяло. След миг Девън усети как езикът му очертава меките контури на устните й, после се вмъкна между тях.

Сетивата й се възпламениха. Никой, дори Уинстън, не я бе целувал така. Когато ръцете на Диабло пролазиха, за да обхванат гърдите й, тя мигом дойде на себе си, но преди да успее да изрази какъвто и да било протест, по тавана на каретата се разнесе тропане. Диабло се откъсна от нея, точно когато дребен жилав мъж се вмъкна вътре през прозореца. Девън зяпна — още двама мъже се вмъкнаха в тясната кабина на каретата.

— Добра работа, момчета — похвали ги Диабло сърдечно. — Къде е Данси?

— На капрата с Акбар — отговори единият от мъжете. — Добре ли си, кап’тане?

— Вече да, Скуинт. Вие, момчета, пристигнахте съвсем навреме. Ако се бяхте забавили само минута, щях да стана за храна на рибите.

— Благодарностите са за Кайл и Акбар — ухили се Скуинт. — Ние само изпълнявахме заповедите. Привичката да ти кажа, нямахме хабер дали ще успеем, ама беше ясно, че трябва да попречим на бесенето ти. Коя е?

— Дамата е нашият късмет, момчета. Запознайте се с лейди Девън. Нейният баща, графът на Милфорд, ще накара драгуните да ни оставят да се качим благополучно на нашия кораб. Къде е акостирал „Танцуващия дявол“?

— Закотвен е в едно заливче близо до устието на Темза — изписука друг пират.

— Отлично, Петопръстко — ухили се Диабло. — Живот и здраве, довечера ще си направим празненство и ти ще ни посвириш.

Получил прякора си заради умението си да свири на тръстикова флейта, Петопръстко носеше флейтата непрекъснато със себе си.

— Ами тая? — кисело попита третият мъж и кимна към Девън. Беше най-свирепият на вид, доколкото Девън изобщо успя да забележи — с гъсти тъмни вежди, намръщен, а острата му черна коса стърчеше изпод вълнена шапка.

— Лейди Девън ще бъде освободена здрава и читава веднага щом изпълни предназначението си, Рикс — поясни Диабло.

— Бреговата охрана ще ни обстрелва, преди да излезем от Темза — предупреди навъсено Скуинт. — Трябва да направим страшен ход, че да се отървем от гадното им пушкало.

— Те няма да стрелят по нас, докато лейди Девън е на борда — заяви Диабло уверено.

Най-после Девън успя да се обади:

— Какво? Вие положително не мислите да ме вземете на вашия пиратски кораб! Няма да дойда!

— Нямаш избор, милейди — обърна й внимание Диабло. — Но аз ти давам дума, че няма да ти се случи нищо лошо.

— Дума на пират? Искаш от мен да се доверя на човек, известен със своята коравосърдечност?

Неизвестно защо Диабло намери за забавен гнева на Девън и широка усмивка заля лицето му.

— Ще направиш така, както аз казвам, милейди.

— Драгуните ни догонват, капитане — извика Петопръстко, увиснал от външната страна на прозореца.

— Колко време ни трябва? — попита Диабло остро.

— Десет минути — прецени Скуинт, — ако сме в тая крачка.

Движеха се бързо и Девън беше сигурна, че е получила синини по цялото си тяло от ударите в стените на каретата. Диабло само донякъде успяваше да я предпазва с мускулестото си тяло.

Драгуните скъсяваха разстоянието до летящата карета. Лорд Чатам и Уинстън Линли успяваха да препускат наравно с войниците, така че, когато началникът на драгуните попипа оръжието си, готов да стреля, графът изкрещя:

— Стой, глупако! Дъщеря ми е в каретата. Ще ти откъсна главата, ако я раниш.

Офицерът тръсна презрително глава, но се отказа от намерението си. Колкото и да искаше да залови Диабло, нямаше смелост да противоречи на желанието на влиятелния граф. От друга страна, познаваше лейди Девън лично и би се възненавидял, ако я видеше пострадала от неговите ръце.

— Почти стигнахме, Диабло — провикна се Скуинт. — В плитчината ни чака лодка.

Лорд Чатам видя как при спирането каретата се плъзна към самия край на високия бряг на Темза и сърцето му замря. Видя лодката близо до брега и се уплаши толкова много за безопасността на дъщеря си, че вътрешностите му се свиха на топка. Обърна се към Уинстън и буквално излая:

— Направи всичко възможно, за да предотвратиш стрелбата на бреговата охрана.

Уинстън кимна мрачно и се отдалечи, за да даде нареждания.

Преди драгуните да стигнат до спрялата карета, — петимата мъже — включително и онзи едрият, плешивият пират Акбар ловко се спуснаха по брега и нагазиха във водата, където вълните подхвърляха лодката. Едва когато преследвачите спряха, Диабло излезе от каретата, повлякъл Девън.

— Не стреляйте! — разпореди се лорд Чатам.

Лордът слезе от коня, пристъпи напред и разчитайки, че ще убеди проклетия пират, се провикна към Диабло, който бе обърнал Девън към оръдията.

— Пусни дъщеря ми, Диабло. Кажи каква е цената.

— Не се нуждая от вашето злато, милорд — отвърна той. — Няма да направя нищо лошо на дъщеря ви. Щом се отдалеча на безопасно разстояние, тя ще бъде освободена и придружена до дома ви. Повече от това не мога да обещая.

— Нямаш ли милост? Девън не ти е сторила нищо лошо. Тя е невинна жертва.

— Разбира се, милорд съжалявам за случилото се. Имате моята дума. Ще запазя лейди Девън невредима.

Диабло стигна до самата вода, наведе се, вдигна Девън на ръце и се втурна към клатушкащата се лодка. Настани вътре младата жена и скочи след нея, а в това време неговите хора хванаха греблата. От страх да не навредят на графската дъщеря, драгуните не стреляха — стояха безпомощни на речния бряг и наблюдаваха как лодката, без дори да заобиколи оръдията, отплава към спусналия котва „Танцуващ дявол“.

— Татко! — изпищя Девън при вида на все по-отдалечаващия се бряг. — Татко… — викът й се смеси с ридание. Даваше си сметка, че няма кой да я защити.

Девън не беше от тези, които се предават лесно. Скочи на крака и се опита да се гмурне във водата, убедена, че ще успее да доплува до брега, ала Диабло бе твърде бърз. Грабна я през кръста и я тръшна до себе си. Борейки се яростно за живота си. Девън се измъкна от хватката на Диабло, при което удари силно главата си в ръба на лодката. Последното долетяло до слуха й, преди да потъне в пълна, тъмнина, бе собственото й име, изплъзнало се от устните на Диабло.