Кони Мейсън
Танцуващият дявол (19)

Глава деветнадесета

Докато каретата се движеше по изровения, набразден от дълбоки коловози път, Девън усещаше единствено друсането, устата й горчеше от вкуса на някаква отвратителна напитка, която наливаха в гърлото й от време на време пряко волята й. Всеки път, когато почти успяваше да се съвземе, горчивата течност я потапяше отново в несвяст. Само веднъж остана достатъчно дълго в съзнание, но с твърде размътена глава, за да осъзнае какво точно разбира под „болестта на милейди“ изпълнената със съчувствие прислужничка в някакъв хан, която й помогна да си легне. След поредната доза от „лекарството“ Девън отново потъна в бездънна яма. Прекалено объркана и безпомощна, тя не бе в състояние да потърси спасение.

По този начин минаха още две нощи. Най-накрая Девън се събуди с пояснено съзнание и откри, че се намира в непознато легло в непозната стая. Плъзна ръце по корема и с облекчение усети леката издутина — значи бебето е невредимо, помисли си тя. Предпазливо се надигна да седне, успя да преглътне жлъчната течност появила, се за кой ли път в гърлото й и се опита да се пребори със световъртежа, който заплашваше да я потопи отново в тъмнина.

Залитайки, Девън едва се задържа изправена на крака, но все пак се справи и изчака главата й да се избистри, а зрението да се възстанови. Порцелановата кана в другия край на помещението, която обещаваше да утоли жаждата й, я привлече като магнит. Оказа се празна! Успя да задоволи друга неотложна потребност, когато намери нощно гърне под леглото. Обзелата я решителност придаде сили на треперещите й крака и тя стигна до вратата, която се отвори, преди да докосне дръжката.

— Будна си, слава Богу!

— Този път прекали, Уинстън — посрещна го Девън разгневено. — Защо ме упои и ме довлече тук? Татко ще ти съдере кожата!

— Може и да се изненадаш, но действах с негова помощ — отговори Уинстън невъзмутимо. — Той е напълно съгласен с мен: трябваше да те откъснем от пагубното влияние на братовчед ми. Знаеш как лорд Харви ненавижда Диабло и такива като него.

— Татко знае за Диабло? — стресна се Девън. — Как е разбрал? Исках аз да му съобщя за Кит.

— Изпреварих те — лукаво се ухили Уинстън. — Мислех ти доброто. В течение съм на твоите фантазии, че си влюбена в Диабло — или Кит, както го наричаш, но той е известен пират, развратник и убиец. Сметнах за редно баща ти да узнае истината.

— Но ти откъде знаеш? — не преставаше да се гневи Девън. В следващия миг отговорът й просветна: — Скарлет! Трябваше да се досетя. Тази жена ме ненавижда. Винаги е желаела Кит.

— Не е важно кой ми е казал, важното е, че узнах истината навреме, за да те предпазя от позора. Баща ти ми помогна да те отведа на място, където Кит няма да те открие. Графът очаква от нас да се върнем като съпруг и съпруга.

— Татко ми е дал упойка? — едва си пое дъх Девън, думите й бяха пълни с недоверие. — Не. Той не би направил подобно отвратително нещо. Той ме обича.

— Точно затова го стори. Прекалено много те обича, за да остане ням свидетел как зъл човек като Диабло те съсипва. Братовчед ми може и да е херцог, но миналото му никога няма да му позволи да води почтен живот или да се върне в обществото. Само ще се възползва от теб после ще те захвърли.

— Не, твърде много грешиш относно Кит. Той ме обича и аз го обичам. Очаквах го да дойде вкъщи и да обясни всичко за нас двамата на татко, но ти провали всичко. Защо постъпи така, Уинстън?

— За да те спася, разбира се — излъга Уинстън, без да му трепне окото. — Ти ще се омъжиш за мен, Девън, не разбираш ли? Баща ти очаква да се венчаем, преди да се върнем. Докато не склониш да станеш моя съпруга, няма да мръднеш оттук. Не ме интересува колко време е нужно. Ще ме обикнеш, след като изхвърлиш братовчед ми от ума и сърцето си. Не съм чак толкова лош. Нали някога бе склонна да се оженим?

— Не мога да ти стана съпруга, Уинстън. Казах ти го преди седмици.

— Няма значение, че си споделяла постелята на Кит, мила — увери я Уинстън великодушно. — Всичко това е минало. След като се венчаем, ще попътуваме по света година-две и скоро ще забравиш за съществуването на пирата. Баща ти ще е очарован, ако се върнем с дете.

— Изключено е да се венчаем с теб — опита се отново да обясни Девън. — По-точно, вече не мога да се оженя за никого. Вече съм…

— По дяволите, Девън. Проявявам такова търпение към теб, но ти си невъзможна. Ще видим дали няма да ти дойде ума в главата, след като прекараш известно време самичка. Може би най-после ще проумееш, че ти давам възможност да спасиш твърде разклатената си репутация. Винаги си ми харесвала, мила.

— Винаги си харесвал зестрата ми — поправи го Девън високомерно. — Малцина мъже са готови да пренебрегнат и женската недискретност, ако не става въпрос за пари. Знам, че си разорен, а сега и без титла никоя няма да те погледне. И не вярвам татко доброволно да е участвал в кроежите ти, освен ако не си го излъгал.

— Може и така да е — сви рамене Уинстън. — Съобщи ми, когато промениш решението си.

— Почакай! Не ме оставяй така. Жадна съм, гладна и… мръсна. Искам вана и храна.

— Нямам никакво намерение да те малтретирам, мила — увери я Уинстън хладно. — Наех жена от селото, за да се грижи за теб. Тя е глухоняма, но все някак си я накарах да разбере, че не си съвсем на себе си вследствие загубата на дете. Ще се грижи както трябва за теб, но нямата ти позволи да напуснеш тази стая, докато не се съгласиш да се омъжиш за мен.

След тези думи той изчезна.

Молбите й останаха нечути, вратата се затръшна в лицето й и бе заключена отвън.

— Дяволите да те вземат, Уинстън! — хълцаше Девън и удряше с юмруци по дървото, за да изкара поне част от яда си. — Та аз вече съм омъжена.

Мъртвата тишина и подсказа, че е прекалено късно за изповеди.

Скоро наетата от Уинстън жена отключи вратата и влезе, носеше кана с прясна вода и кърпи. Беше на средна възраст, висока, едра и яка, като човек привикнал цял живот да се труди усилено. Стегнатата й на кок посивяла коса само подчертаваше строгите черти на лицето й. Ала Девън не откри никаква жестокост в тъмните й очи. Жената огледа Девън внимателно и се захвана със задълженията си. Макар Уинстън да я предупреди, че прислужницата е няма, Девън искаше по някакъв начин установи контакт.

— Моля те, помогни ми — започна да увещава тя жената, преди да я отпрати. — Уинстън те е излъгал. Той ме държи насила.

Изражението на лицето й не се промени видимо, но Девън долови сянката на състрадание, която бързо изчезна — ясно, прислужницата помнеше добре задълженията си. Плащаха й щедро да се грижи за бедното обезумяло същество. Излезе припряно, за да приготви храната.

Следващите две седмици бяха убийствено отегчителни и през цялото време Девън кипеше от непримирим гняв. Опитите й да установи контакт с нямата прислужница се провалиха напълно, точно както и опитите й да разговаря с Уинстън. Той ще загуби напълно интерес към мен, щом разбере за брака ми и ще ме пусне, окуражаваше се тя.

Дните се нижеха мъчително, но дълбоко в сърцето си Девън много се тревожеше, че Кит претърсва цял Лондон, за да я открие. За кой ли път се питаше какво ли е станало между него и баща й, когато Кит се е появил и са му съобщили за отсъствието й. Струваше й се изключено баща й да мълчи, след като Кит му обясни всичко. Знаеше колко упорит човек е графът, но не и когато ставаше дума за доброто на дъщеря му. Какво ли точно му е наприказвал Уинстън?

През цялото време Девън много се тревожеше за бебето. Припомни си как Уинстън бе обстрелвал селището на Рай и колко невинни живота бе отнел без никакви угризения. Нервите й бяха опънати до крайност, всичките й опити да избяга бяха осуетявани от снажната прислужница, която бдеше над нея като ястреб. Най-после Уинстън се яви. Девън бе отвратена от вида му. Лицето му, с иначе правилни черти, определено подсказваше, че прекарва самотата си в поглъщане на твърде големи количества алкохол. Очите му бяха подпухнали и зачервени.

— Надявам се най-после да си се вразумила — започна той кисело. — Какво ти пречи да станеш моя съпруга — ще зарадваш не само мен, но и баща си. Ще предприемем дълго пътуване, ще си купиш нови дрехи, ще се храниш с най-отбраните ястия на континента. Какво ще кажеш, мила?

Отговорът на Девън не просто потресе Уинстън, той предизвика срутването на целия свят.

— И преди се опитах да ти кажа защо е невъзможно да се венчая за теб — започна тя привидно спокойна, макар да улавяше дивото биене на сърцето си. — Вече съм омъжена. С Кит сме съпрузи от месеци.

Лицето на Уинстън се изкриви от гняв. Замахна на посоки, блъсна я по рамото и я запрати върху леглото.

— Ти, долна курво! Разкрачила си крака за братовчед ми като разгонена кучка. Всички жени сте еднакви. Не мога да понасям закръглените ви бедра, щръкналите ви гърди, запотените ви тела и сластните ви гърчове. Само от мисълта, че трябваше да легна до теб, ми се повдига, но щях да преодолея отвращението си, за да изпълня дълга си и да забременееш, за да запазя благоразположението на баща ти. Всичко щях да направя заради наследството ти, въпреки физическото ми отвращение.

Ужасена, Девън наблюдаваше как беснее Уинстън. Къде бе изчезнал мъжът, който я ухажваше изискано и мълвеше нежни думи, склонили я преди месеци да приеме годежа? Какви ужасни неща говори! Колко силно ненавижда жените! Разбра колко прав е бил Кит относно предпочитанията на Уинстън, но тя е била прекалено глупава и не е забелязвала нищо. Как е успял да прикрие истинската си природа?!

Гневната тирада на Уинстън свърши така внезапно, както бе започнала. Стоеше навъсен и непроницаем. Думите й го бяха уязвили повече, отколкото бе склонен да признае. Първо се зачуди как ще реагира Скарлет на новината за брака на Кит и Девън. Вероятно не по-кротко от него и се зарадва, че няма да бъде свидетел, когато тя я научи. Налага се да я уведоми незабавно. Час по скоро трябва да изпрати съобщение на Скарлет в Лондон и да получи по-нататъшни инструкции.

 

— Скарлет, какво, по дяволите, правиш тук? — изненада се Кит, когато я завари разположила се удобно дневната му.

— Къде се губиш, Диабло? — попита Скарлет кокетно. — През последните седмици не мога да те видя.

— Имах впечатлението, че си плътно заобиколена от рой обожатели — подметна Кит, а устните му се извиха присмехулно. — Вече нямаш нужда от мен, Скарлет.

— Винаги ще имам нужда от теб, Диабло — увери то тя с дрезгав шепот. — Никой друг мъж не може да се сравни с теб. Наричай се Кит, Диабло или както щеш, но за мен винаги ще си възхитителен. Тези жалки създания, които се навъртат около мен и парите ми, с техните превзети маниери и натруфено облекло, едва ли могат да бъдат наречени мъже. Пред тях бих предпочела всеки похотлив разбойник. Тази амнистия нещо не ми допада много-много.

Скарлет обви врата му с ръце и прилепи знойното си тяло към неговото. Колко нощи си бе представяла как гали мускулестите му рамене и се наслаждава на гладката като кадифе кожа на стройното му жизнено тяло!

— Все още ме желаеш, Диабло, чета го в очите ти — продължаваше да шепти Скарлет, а гласът й се задъхваше от копнеж. — О, и аз те желая. Толкова силно. Докосни ме! Моля те докосни ме, скъпи.

Положението на Диабло го правеше твърде уязвим и Скарлет схвана светкавично състоянието му. Перспективата за минутна забрава, която тялото й предлагаше, бе изкушение, на което малцина мъже биха устояли.

Тя взе отпуснатата му до тялото ръка и я постави върху гърдите си.

— Усещаш ли ударите на сърцето ми, Диабло? То пърха като крило на птица. И все за теб, единствено за теб.

Тя вдигна глава. Връхчето на езика й се показа и облиза пресъхналите й устни, които очакваха трепетно целувката му.

Устните й бяха червени, примамливи, леко отворени, а дъхът й — сладък. Ако Кит не бе имал в живота си жена като Девън, щеше незабавно да приеме щедрата покана на Скарлет и да откликне с цялата жизненост на младото си тяло, но сега бе изключено. Между него и Девън съществуваше нещо, многократно надхвърлящо утоляването на похотта, което Скарлет собствено предлагаше. Никога нямаше да позволи любовта между него и Девън да бъде принизена, като се остави да попадне в мрежите на Скарлет. Той вече не бе Диабло, който се люби и бие безразборно. Той бе Кристофър Линли, херцог на Гренвил, а Девън, където й да беше, беше неговата възлюбена херцогиня.

— Ако се опитваш да ме съблазниш, Скарлет, няма да успееш — обяви Кит хладнокръвно, а ръката му се отдръпна от мекото възвишение на гърдите й. — Искам само Девън. От момента, когато се срещнахме, разбрах, че тя е единствената жена, която мога да обичам.

— Да обичаш? Глупости — изсмя се Скарлет подигравателно. — Хора като нас нямат нужда от усложненията на любовта. Мъжете се ръководят от онова, което е между краката им. Използвай главата на раменете си. Ако Девън те обичаше, щеше да е при теб сега, а не някъде с Уинстън. Те все още са сгодени, нали? — попита Скарлет лукаво.

Очите на Кит се свиха застрашително.

— Кой ти е казал, че Девън е с Уинстън?

Външно остана спокоен, но вътрешно кипеше като котел на вещица. Да не би Скарлет да е в течение на нещо, което той не знае?

Без да обръща внимание на гнева, който долови, Скарлет продължи игриво:

— Ами Фреди Смит ми подхвърли, че чул за бягството на Девън и Уинстън, щели да заминат на дълго сватбено пътешествие.

— Нима? — изръмжа Кит. — Девън никога няма да направи подобно нещо. Не може да се омъжи за Уинстън, след като… — той внезапно спря, съобрази, че ще каже на Скарлет нещо, която не е нейна работа.

Скарлет наблюдаваше лицето на Кит с очевидно задоволство. Част от плана, споделен с Уинстън, бе да подхвърли тук-там сред приятели намерението си да забегне с Девън. Фреди пръв узна. Беше страшно ядосан, че е загубил любовника си и разпространи новината из цял Лондон. Мълвата стигна и до ушите на Кит, но той естествено и не обърна никакво внимание на глупавите клюки. Кайл и Акбар, помощници в безрезултатното търсене, също бяха чули слуховете, но от думите на лорд Харви, преди да получи удара, Кит разбираше, че Девън е неволен участник в предполагаемото бягство.

— Ако Девън не е с Уинстън, тогава къде е? — попита Скарлет с меден глас. — Да не би да си я скрил някъде?

— По дяволите, Скарлет, омитай се оттук. До гуша ми дойде от теб — процеди Кит през зъби. — Не притежаваш нищо, което да желая. Ако си решила да ставаш херцогиня, потърси си друг съпруг. Аз не ставам. А сега, моля да ме извиниш. Имам ангажименти. Можеш да излезеш и без да те изпращам.

Завъртайки се на пети, той напусна стаята и остави бясната Скарлет сама.

— Копеле такова!

 

— Подобрява ли се състоянието на графа, докторе? — попита Кит, докато крачеше нервно пред спалнята на лорд Харви.

Всеки ден през последните три седмици той бдеше пред вратата на графа и се надяваше да настъпи подобрение на състоянието му. Кратките му посещения в спалнята само възпламеняваха гнева му, защото засега болния не бе в състояние да отрони нито една членоразделна дума.

— Според мен ще се възстанови напълно — обяви с усмивка докторът. — Лорд Харви има силен организъм и по всичко личи, че е твърдо решен да живее.

— Колко време ще мине, преди да може да проговори.

— Имам всички основания да съм оптимистично настроен, но не мога да определя точно. Всичко е в Божите ръце.

— Разрешавате ли да поговоря с тъста си? — попита Кит.

— Разбира се, но не го изморявайте — посъветва лекарят. — Ще намина отново утре.

Кит влезе в спалнята и даде знак на икономката да излезе.

— Лорд Харви — започна привидно спокоен Кит, — чувате ли ме?

Отначало графът остана напълно неподвижен, но след известно време бавно, много бавно, отвори едното, после и другото око.

— Чувате ли ме, ваша светлост? — попита Кит с вълнение, което не бе изпитвал от седмици.

Една настойчивост, която отсъстваше в очите на графа откакто претърпя удара, се появи във воднистите му очи и Кит усети, че го обзема радост. Бледите устни на възрастния човек се размърдаха, но колкото и да се опитваше, от гърлото му излизаше само безсмислен брътвеж. Прояснението изчезна и Кит усети как нещо пробожда сърцето му. Боже милостиви, молеше се Кит, помогни ми да намеря любимата си преди Уинстън да я принуди да извърши нещо, което тя не желае.

— Почивайте, ваша светлост — каза той нежно на глас. — Ще дойда отново утре. Може тогава да успеете да ми кажете.

 

— Имате посетител, милейди — обяви изпълненият с достойнство лакей, когато Скарлет се прибра във внушителната къща, закупена със съмнително спечелените си пари. — Доста… неугледен посетител, който обаче твърди, че носи нещо спешно и му е наредено да получи отговора ви. Чака ви в дневната, която икономката със сигурност ще иска да проветри, след като си тръгне.

— Благодаря ти, Джийвърс — каза Скарлет, прикривайки усмивката си. През целия си, изпълнен с приключения живот, бе имала толкова често работа с неугледни хора, че едва ли би се впечатлила от среща с още един. Тя се зачуди как ли ще я погледне надутият лакей, ако узнае от кого всъщност е нает — от жена — пират и то капитан на кораб. — Ще видя какво иска.

Без да прикрива неодобрението си, Джийвърс отвърна:

— Както решите, милейди. Ще се навъртам наоколо в случай на нужда.

Кимвайки, Скарлет влезе в дневната — висок снажен мъж разглеждаше внимателно една от безценните скулптури, част от пиратската й плячка. Мръсните, зле скроени дрехи му придаваха вид на бостанско плашило. Угодническа усмивка разкри редки жълтеникави зъби.

— По-внимателно с предмета, човече. Струва цяло състояние — смъмри го остро Скарлет. Той остави скулптурата.

— Името ми е Тибс, гос’ожо — свали шапка и запристъпя от крак на крак.

— Какво ми носиш, Тибс.

Скарлет не си губеше времето с излишни любезности.

— Пътувах ден и нощ да го донеса.

— Е — прекъсна го Скарлет нетърпеливо — и какво е то?

Тибс измъкна припряно измачкан и доста изцапан лист от джоба си и го подаде на Скарлет. Погледът й се плъзна по редовете — колкото повече наближаваше края на съобщението, толкова по-мрачен вид придобиваше лицето й. Запокити на пода отвратителната бележки и се разфуча:

— Проклетото копеле се е оженил за оная никаквица! Защо не ми каза? — Скарлет проклинаше и тропаше с крака, напълно забравила за Тибс. По някое време го зърна свит пред себе си. — Чел ли си бележката?

— Не… Не съм ходил на училище…

Скарлет остана доволна.

— Добре. Ще напиша отговор. Иди в кухнята и готвачката ще ти даде нещо да хапнеш. Можеш да преспиш в обора, ще тръгнеш рано утре. Някой от прислужниците ще ти донесе бележката от мен заедно със закуската. Хайде, изчезвай, човече.

— Да, гос’ожо — подчини се Тибс, очаквайки с нетърпение да хапне нещо топло. Тъй като мъжът, който го нае, му каза ясно, че трябва да бърза, той не бе спирал никъде, изкара на сухоежбина.

По-голямата част от вечерта Скарлет посвети да състави отговора след смайващото разкритие на Уинстън. Ако извратеният страхливец си въобразяваше, че новината ще промени намеренията й, горчиво се лъжеше. Скарлет все още възнамеряваше да получи Кит. Като пират всекидневно й се налагаше да взема решения на живот и смърт, така че какво би й попречило да вземе още едно? Бележката й до Уинстън бе лаконична!

Убий Девън!

 

Три дни по-късно Уинстън прочете краткото разпореждане на Скарлет и пребледня. Какво ли щеше да направи с него свирепата пиратка, ако не й се подчини? — чудеше се той. Да го убие? Най-вероятно. Или да разпространи тайната му и по този начин да унищожи него и Фреди? Такава вероятност съществуваше реално. А самият той бе ли в състояние да убие Девън? Не. Ако Скарлет толкова желаеше Кит, че не се спира дори пред убийство, нека си го извърши сама. Приготви второ съобщение и отново изпрати намръщения Тибс в Лондон. Уинстън пишеше на Скарлет:

Ако искаш Девън мъртва, убий я ти.

Тибс се сви под пороя от ругатни, който Скарлет избълва, захвърляйки бележката в лицето му.

— Проклетият му страхливец! Как смее да ми противоречи? Ще го пратя да гние в ада. Взе ми парите, а не изпълнява заповедите ми. Ясно, налага се сама да се заема със задачата, ако искам да съм сигурна, че ще е изпълнена както трябва. Остани в Лондон, докато приготвят каретата за Корнуол. Ти ще си кочияш. Имам да уредя няколко неща, преди да тръгнем. Можеш да спиш в обора и да ядеш в кухнята.

Тибс някак си успя да събере сили, за да възрази:

— Не, гос’ожо. Блъвна ми от провинцията. Не ми уйдисва да не съм в Лондон толкоз дълго. Моите хора шъ съ чудят кво ми е станало. Не съ връщам в Корнуол. Друг да ви кара каретата. Аз не тръгвам. Нещата стават бая напечени за моя вкус.

С тези думи той се обърна и побягна, като остави Скарлет зяпнала зад гърба му. Откакто напусна „Червената вещица“ и мъжете, с които се разбираше, нищо не вървеше, помисли си тя и гневно тръсна огнените си къдрици. Очевидно в този свят на глупаци и натруфено облечени идиоти можеше да разчита единствено на себе си.

С присвити като на котка очи Скарлет започна да обмисля как да накаже Уинстън Линли. Едно по едно, ухили се тя злорадо. Преди да тръгне за Корнуол, цял Лондон ще се потресе от новината за извратената връзки между Уинстън и Фреди Смит. Те няма да посмеят да стъпят повече в града.

 

На Скарлет й бяха нужни само няколко часа да пусне клюката. Ако обаче нещата вървяха както планираше, Уинстън нямаше да е жив, за да я чуе. Три дни след като получи бележката на Уинстън, Скарлет напусна Лондон, предоволна от мръсното си деяние. Справи се с единия, сега трябваше да се съсредоточи как да довърши съпругата на Диабло. След като се разчуе за смъртта на Девън, тя ще даде достатъчно време на Диабло да се съвземе, но без да отлага дълго, ще започне да го ухажва, докато все още страда и е уязвим. Да, помисли си Скарлет злорадо — тя познава мъжете и е сигурна, че ще завлече Диабло пред олтара. Само да се отърве веднъж завинаги от Девън.