Колийн Фокнър
Дива любов (22)

Глава двадесет и втора

Рейчъл вдигна една малка кошница с дрехи и я хвана под мишница. Помаха на Звездна светлина, която шиеше близо до топлината на огнището ново шаманско наметало за Танцуващия ураган, и излезе от вигвама.

Реши да се възползва от мекия зимен ден и да изпере двете мъжки ризи, които Звездна светлина й беше дала. Когато видя кройката на муселиновите дрехи, Рейчъл разбра, че са стари, но все още в добро състояние и реши, че ще бъдат много удобни, ако ги носеше препасани с колан върху тесните кожени панталони. Широкият колан с мъниста, който й направи едва от жените от лени ленапи, не само че беше модерен, но, също като другите им дрехи, много практичен.

Рейчъл се засмя при мисълта, че трябва да носи мъжка риза и панталон, при това индиански, но така просто беше по-разумно. Чувстваше се много по-удобно и топло с панталоните и муселиновата риза, отколкото в неудобните широки вълнени поли, които някога носеше през зимата. Индианските дрехи бяха практични и улесняваха Рейчъл в ежедневните й задължения.

Докато живееше при възрастното семейство на Шаакан и Звездна светлина, тя им помагаше и ги отменяше в много от всекидневните им домашни грижи. Те бяха много доволни, че се оставят на грижите на снаха си и стояха на топло във вигвама си, а не излагаха крехките си, стари кости на режещия зимен вятър.

Грижите за Шаакан и Звездна светлина и домакинската работа поглъщаха изцяло времето на Рейчъл, за което тя беше много благодарна. Така й оставаше по-малко време да мисли за Танцуващия ураган… по-малко време да се занимава с чувствата си. Всъщност не знаеше какво усеща. В един миг й се искаше да напусне лагера и да се върне във Филаделфия сама, в следващия — да се хвърли в ръцете му и да му прости. Въпреки че му беше ужасно сърдита, трябваше да признае, поне пред себе си, че й липсваха ласките му. Липсваше й неговото присъствие… тънкото му чувство за хумор, чувството му за дълг към майчиния му народ… предаността му към нея.

Бяха минали само две седмици откакто Та-уа-ни се появи в стана и разби новия живот, който Рейчъл смяташе за толкова сигурен, но на нея й се струваше, че е минала цяла вечност. Траперът на Та-уа-ни ту идваше, ту си отиваше и беше превърнал селището в кратка спирка по ловните си пътища, но вниманието на младата жена беше обърнато изцяло към Танцуващия ураган, а не към червенобрадия Малвин.

След като Та-уа-ни се премести във вигвама на Рейчъл и Ураган, той се изнесе и се настани при Туубан. Разбира се, Рейчъл беше доволна, че Ураган не остана заедно с Та-уа-ни, но това не намаляваше вината му.

Ураган направи няколко опита да се сдобри с Рейчъл, но тя не искаше и да чуе извиненията му. Той дълбоко я беше наранил и тя се чувстваше уплашена и объркана. Животът сред лени ленапи й харесваше. Тя наистина не искаше да се върне нито към стария си начин на живот във Филаделфия, нито към човека, с когото беше там. Обичаше Ураган, но не знаеше как да се справи с него и с разрива, който настъпи между тях. Само преди два дена той ужасно се ядоса, когато я покани да вечеря с него и Туубан, а тя му отказа. Той не можеше да разбере защо тя се чувства толкова оскърбена от заблудата, в която неволно я беше въвел. Смяташе, че се държи неразумно. Ядосваше се, че му се сърди точно сега, когато трябваше да реши съдбата на народа на майка си, който вече беше и негов народа и я упрекваше за това.

Рейчъл му намекна, че просто има малко нужда да поживее без него. Освен това му даде да разбере, че не може да очаква никаква близост с нея, докато не приключи историята с Та-уа-ни. Щом Ураган се е разделил с нея и щом Рейчъл е истинската му съпруга, за едната от тях нямаше място в стана. Рейчъл ненавиждаше тази жена, не само заради отношенията й с Ураган, а и заради самата й личност.

Та-уа-ни беше свикнала само да взема. Тя говореше нежно, с мек глас и така печелеше симпатиите на хората от племето, за да си осигури доверието им или някаква изгода. На всеки, който говореше с нея, тя даваше да се разбере, че Танцуващия ураган винаги й е принадлежал, преди да се появи тази бяла уличница и че именно тя, а не Та-уа-ни ще напусне селището. Освен това тя беше и лоша майка. Оставяше малкото си момченце да плаче във вигвама, докато тя ходеше на гости. Когато го извеждаше, беше нетърпелива и груба с него. Викаше му, влачеше го след себе си в снега и го караше да върви по-бързо с малките си крачета. Та-уа-ни сякаш не изпитваше обич към детето и не притежаваше инстинкта, който Рейчъл смяташе, че е присъщ на всички майки.

Рейчъл хвана по-здраво коша под мишницата си и се запъти към реката, където щеше да изпере дрехите. Въпреки че слънцето топлеше лицето й, беше благодарна, че е с кожух от заешка кожа. Сутрешният въздух щипеше страните й, а дъхът й образува мразовита пара около главата, когато отвори уста, за да поздрави една приятелка.

— Добро утро — поздрави Веселия паяк. Тя носеше на гърба си бебе, привързано за дъска, а за ръка водеше едно двегодишно дете, което беше така увито с кожи, че едвам ходеше.

— Добро утро — отговори Рейчъл на алгонк и се усмихна. Веселия паяк беше дружелюбна и много отзивчива към Рейчъл, когато пристигна в лагера. Тя беше една от индианките, която Рейчъл смяташе за истинска приятелка.

— На реката ли отиваш? — Веселия паяк се спря. Дъщеря й продължи да върви, като наблюдаваше следата от пръчката, която влачеше по снега.

— Отивам да пера — ако имаш нещо и ти, ще се радвам да ти помогна. Няма смисъл и на двете да ни измръзват ръцете — Рейчъл се разсмя. С крайчеца на окото си видя Та-уа-ни да мъкне малкия си син след себе си. Рейчъл не й обърна внимание, а продължи да слуша какво казва Веселия, паяк.

— … благодаря ти за предложението, Рейчъл, приятелко, но рано тази сутрин изпратих мъжа ми да изпере. Надявам се вече да не ми мрънка преди закуска.

Двете жени се разсмяха на шегата и Веселия паяк извика на дъщеря си да я почака. Тя посочи с глава вигвама, в които живееше Дори.

— Е, реши ли твоята приятелка за кой от двамата ще се ожени?

Рейчъл се засмя.

— Не, доколкото знам.

Веселия паяк кимна.

— И на мен щеше да ми е трудно да избера, ако бях на нейното място — тя погледна, за да провери къде е детето й. Малкото момиченце, Кийску, галеше едно куче близо до вигвама на леля си. — И двамата ще й осигурят добър живот. Всеки един от тях ми харесва, но по различни причини.

— Същото казва и Дори. Затова й е трудно да реши. Харесва ги и двамата и мисли, че би могла да ги обикне, само и трябва малко време.

— От една страна й завиждам, че двама чудесни мъже искат ръката й, но от друга ми е мъчно за нея. Изборът на съпруг е трудна задача за всяка жена.

— Тогава човек вижда хубавата страна на уговорените бракове.

Веселия паяк се намръщи.

— Не, уредените бракове са много лесни. Мъжът и жената нямат никакъв избор. Никога не се чувстват отговорни един към друг, защото не са направили сами избора си.

Рейчъл кимна в знак на съгласие.

— Е, тази жена трябва да върви — тя погледна в посоката, в която беше тръгнала дъщеря й. Детето беше оставило кучето и не се виждаше наоколо. — Кийску! Мама нали ти каза да я чакаш? — Веселият паяк махна за довиждане на Рейчъл и побърза да настигне детето.

Рейчъл едва беше изминала няколко метра, когато Танцуващия ураган подаде глава от вигвама на Туубан. Той не очакваше да я види. Беше още необлечен, но я повика. Гърдите и краката му бяха голи.

— Почакай, Рейчъл.

Преди малко, когато видя Та-уа-ни, ужасно се ядоса. Знаеше, че сега не бива да пренася гнева си върху Танцуващия ураган, но не можа да се сдържи.

— По-късно. Сега съм заета.

Той пристъпи в снега с босите си крака и потърка ръце.

— Ей сега ще се облека — извика й той на английски докато тя се отдалечаваше.

— По-късно — повтори тя на алгонк.

Той ядосано се върна обратно във вигвама и пусна тежката кожена завеса толкова рязко, че тя изплющя.

Рейчъл продължи към реката. Близо до брега откри дупка в леда, направена тази сутрин, така че не трябваше да го чупи. Реката Метуксик беше много странна. На някои места ледът беше метър и половина дебел, но малко по-настрани можеше да е тънък като хартия.

Рейчъл се наведе и свали ръкавиците си. Взе една риза, потопи я в леденостудената вода и започна бързо да я търка. Водата беше толкова студена, че много скоро ръцете й станаха безчувствени към режещия студ.

Точно когато Рейчъл започна втората риза, чу смях. Вдигна глава и видя как малкото момченце на Та-уа-ни мина по леда върху реката. То пляскаше с ръце, смееше се и гонеше едно перо, носено от вятъра. Майката на детето не се виждаше наоколо.

— Маата! — извика, без да иска Рейчъл. — Маата илоишит! Ледът е опасен!

Детето спря и погледна по посока на гласа. Когато зърна Рейчъл, то невинно се засмя. Перото отново полетя и привлече вниманието му и то се затича, протегнало ръцете си с нахлузени ръкавички и се опитваше да го улови.

Рейчъл пусна мократа риза в снега, изправи се и се огледа. Наоколо нямаше никой. Тя отново погледна детето, което все повече се отдалечаваше към средата на реката, където ледът беше най-тънък.

— Маата! — пак извика тя и размаха ръце.

Детето отново спря, червените му като ябълки бузки се разтегнаха в широка усмивка.

Рейчъл заобиколи дупката и внимателно стъпи върху заледената повърхност на реката.

Тя протегна ръце към момченцето.

— Буумска — каза настоятелно тя. — Ела при Рейчъл.

То се обърна към нея.

— Точно така — Рейчъл се усмихна и то също й се усмихна. Тя направи една крачка и то също направи крачка.

— Добре, добре — извика тя. — Хайде, ела при Рейчъл като добро момче и аз ще ти намеря ново перо, по-хубаво от това. — Тя направи още една крачка и ледът изпращя под нея. Разтвори крака и наведе тялото си по-близо до леда, за да разпредели тежестта си, както я беше учил Ураган.

Момченцето спря и клекна, подражавайки на нейните движения.

— Маата! Не — извика тя и пак протегна ръка към него. Ледът отново изпращя и една зигзагообразна цепнатина се очерта около нея. Нямаше да може да стигне до него. Трябваше да накара детето да дойде при нея.

— Ела при Рейчъл!

След миг колебание то се разсмя, запляска с ръкавички и отново тръгна към нея.

— Точно така, точно така — тя полека го насърчаваше. — Ела при Рейчъл и аз ще ти дам подарък. — Още няколко стъпки и тя щеше да успее да го хване…

Момченцето още два пъти се спря и после тръгна, но накрая Рейчъл вече можеше да го стигне. Тя протегна ръце и го сграбчи. То уви ръце около врата й и здраво я стисна. Усмихваше се, докато тя бавно се върна до безопасния бряг.

Когато Рейчъл усети под високите си мокасини твърдата повърхност на заснежената земя, шумно си пое дъх на облекчение. Силно прегърна момченцето и напълно забрави, че то беше дете на съперницата й, а също така, че може би е рожба на първия брак на мъжа й. За нея то беше преди всичко едно дребосъче, което тя спаси от надвисналата опасност.

Рейчъл го вдигна високо над главата си и то изпищя от удоволствие. Тя му се усмихна. Радваше се, че е в безопасност, независимо чие дете беше.

— Как се казваш? — попита го тя нежно. — Кажи на Рейчъл как се казваш и защо си самичък. Къде е мама?

Той си играеше с пухкавата заешка кожа на шапката й, духаше пуха и се смееше.

Рейчъл го обгърна с ръце, уви крачетата му около кръста си, така че да може да привлече вниманието му. Тя докосна гърдите си.

— Рейчъл. Аз съм Рейчъл — тя потупа и него. — Как казваш, ти?

— Ейчъл — каза той.

Тя се разсмя.

— Рейчъл, точно така. Какво умно момченце! — тя го докосна. — А ти как се казваш? Как се казва моето умно, храбро момченце?

То се потупа по гърдите с юмруче, както би направил голям човек.

— Ка-уе-рас!

— Ка-уе-рас. Много ми харесва това име — тя го премести върху хълбока си. — Хайде да идем и да намерим мама, Ка-уе-рас. Тя сигурно те търси. Не трябва да бягаш, защото на мама ще й бъде мъчно — Рейчъл говореше на детето на алгонк, въпреки че то не разбираше езика. Но това нямаше значение.

С детето на ръце тя отиде да вземе прането си и го сложи в коша. Пръстите и бяха толкова изтръпнали от студа, че й беше доста трудно да си сложи ръкавиците, без да изпуска момченцето, но все пак успя.

С детето на единия хълбок и коша с мокрото пране на другия, Рейчъл тръгна по пътеката към селището. Докато вървеше, тя показа на Ка-уе-рас една птица, а после и един заек, който скачаше из преспите сняг. Каза му как се казват животните на алгонк и той се опита да повтори думите, от което и двамата избухнаха в смях.

Когато Рейчъл стигна селището, тя остави коша си във вигвама на Звездна светлина и Шаакан и тръгна към този, в който бяха живели толкова щастливо, откакто дойдоха в стана на лени ленапи. Като стигна до него, се опита да остави детето само да влезе вътре, без самата тя да се среща с Та-уа-ни, но то не искаше да пусне Рейчъл. Стисна ръчички около врата й и започна да хленчи, когато тя се опита да го свали.

Накрая, с въздишка на раздразнение, Рейчъл извика първата съпруга на мъжа си. Когато Та-уа-ни не отвърна и на второто повикване, Рейчъл дръпна кожената завеса и видя, че вътре няма никой.

— Майка ти сигурно е отишла да те търси, Ка-уе-рас. Няма я тук.

Рейчъл чу женски писък, обърна се и видя, че Та-уа-ни тича към нея и вика нещо на ирокезки.

Рейчъл стисна зъби. Жената плещеше, че Рейчъл е откраднала детето й.

— Не съм го откраднала, празноглава глупачке! — извика й Рейчъл на английски. — Намерих го на реката, върху леда. Как не те е срам, трябва по-добре да си отваряш очите. Детето можеше да се удави!

Та-уа-ни посегна към Рейчъл, за да вземе сина си. Ка-уе-рас се дръпна и се прилепи към Рейчъл.

Сълзи на гняв напираха у Рейчъл. Каква майка беше Та-уа-ни, че двегодишното й момченце не искаше да иде при нея. Понеже детето не искаше да се пусне, Та-уа-ни го сграбчи и го издърпа от ръцете на Рейчъл, като продължи да вика пронизително.

— Ти си виновна за това, което стана. Той е само на две години — Рейчъл вдигна заплашително пръст. — Само да си го докоснала, кълна се във великия Уишимото — ръката й хвана дръжката на ножа, който беше окачен на колана, ще те разпоря!

Та-уа-ни грабна ревящото дете, шмугна се покрай нея и влезе във вигвама, който преди две седмици беше домът на Рейчъл.

Рейчъл остана с наведена глава, опитваше се да си поеме дъх и да се успокои. Когато вдигна поглед, видя Танцуващия ураган, застанал пред нея, а на лицето му грееше най-широката усмивка, която беше виждала на устните му от две седмици насам.

Усмивката му беше заразителна.

— Какво толкова смешно има? — попита тя, почти щастлива, че го вижда.

— Като фурия си. Никога не съм виждал такъв гняв. Та ти на мен не си била толкова сърдита.

Тя сложи ръката си на хълбока. Лицето му беше изпито и той изглеждаше уморен. Тя не изпита удоволствие, когато разбра, че и неговите нощи са безсънни като нейните.

— Детето беше по средата на реката и гонеше едно перо. Та то е почти бебе, Ураган! Тя трябва да го следи къде отива. Ледът можеше да се пропука и течението да го отнесе, а тя нямаше дори да разбере какво е станало с него.

Ураган смъкна кожената си ръкавица и посегна да погали по бузата с върха на пръстите си.

— Ти си смела жена, щом премина по леда, за да спасиш детето на друга… детето на твоята съперница.

Тя сви рамене, леко объркана.

— Не са много тези, които биха направили това продължи той с нисък, галещ глас. — Не знам дали аз бих го направил.

— Разбира се, че щеше. — Погледите им се срещнаха. — Детето не е отговорно за майка си… за родителите си — добави тихо тя.

Той галеше меката кожа на страните й, пръстите му докоснаха устните й.

— Много ми липсва погледът на небесносините ти очи моя Рейчъл.

Тя преглътна и се почувства леко замаяна. Толкова хубаво и беше да я докосва. Боже, толкова ми липсва.

— Ела довечера във вигвама на Туубан да вечеряш с мен. Искам да обсъдя с тебе нещо.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Още не съм готова да разговаряме за нас, Ураган — каза тя полека.

Той поклати глава, свали ръката си, но вплете пръсти в нейните и ги стисна.

— Искам да говорим за нас, но мога да почакам. Това, от което имам нужда сега, е да ми кажеш какво мислиш за преселението ни на запад. Трябва да се свършат толкова много неща, преди да дойде пролетта. Толкова много решения трябва да се вземат. Има няколко въпроса, които не мога да реша. Мислех си, че можеш да ми помогнеш.

Тя се поколеба. Искаше да бъде с него. Искаше да седне до огнището ида се храни заедно с него. Искаше да чувства ръката му в своята, а черните му очи да гледат единствено нея, да усеща вкуса на устните му върху своите.

— Мисля, че мога да дойда за малко.

Той се усмихна.

— Ще ти приготвя истинско угощение.

— Аз… недей. Аз ще го приготвя — трепереше й под лъжичката. Заля я топлина и усети как се изчервява от вниманието на Танцуващия ураган.

Той стисна ръката й.

— Довечера ще ми бъдеш гостенка. А гостите не си приготвят яденето сами. Това е неучтиво.

Тя се усмихна.

— Добре тогава. Ще дойда довечера и ще поприказваме за преселението. Но само за това.

— Само за това — повтори той.

Тя отново се засмя. Почувства се глупаво. Той стоеше държеше я за ръката и не откъсваше очи от нея. Тя си спомни за Ка-уе-рас и за това, което му беше обещала.

— Ураган…

— Да, любима?

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Ако е във властта на този мъж, шаманът на своя народ.

— Едно „да“ е достатъчно — тя измъкна ръката си от неговата и здраво обви ръце около кръста си. — Ще дойдеш ли след малко във вигвама на дядо ти, защото искам да ти дам нещо за момченцето. Обещах му подарък, ако се върне при мен, когато стоеше върху леда.

Танцуващия ураган се поколеба за миг. Опитваше се да не общува с детето на Та-уа-ни. Но бързо започваше да се привързва към него.

— Трябва да видя дядо си. Ще дойда сега.

— Добре — тя му се усмихна, погледът й шареше по красивото му лице. После се обърна и тръгна, развълнувана от лекото прескачане на сърцето.