Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Savage Surrender, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Колийн Фокнър. Дива любов
ИК „Аполо прес“
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Miroslava)
Глава тринадесета
Първоначално Рейчъл реши, че не е чула правилно. Но знаеше, че това не е така. Когато заговори отново, гласът й едва се чуваше.
— Те ще те убият за това?
Той взе треперещата й ръка в своята и я поведе в посока към мисията, като че ли беше загубило се дете. Планът беше да тръгнат по вода, за да избегнат срещата със Счупения рог и неговите хора, да се отправят към селището.
— Нашите думи имат най-различни значения.
— Не! — тя дръпна ръката му ядосана, че той приема толкова лесно такова възмездие. — Не, Урагане. Има само едно значение. Смърт. Студ. Два метра под земята — тя хвана голата му ръка, принуждавайки го да спре. — Не можеш да се върнеш и да ги оставиш да те убият. Трябва да бягаш, докато все още имаш тази възможност. Трябва да изчезнеш далече оттук, преди Счупения рог да разбере какво си направил!
— Шшшт — успокои й я Танцуващия ураган. — Гласът ти се чува на няколко мили оттук. Хайде, трябва да побързаме. Искам да се отдалеча от мисията, преди да пристигне брат ми.
Когато Ураган тръгна, Рейчъл нямаше друг избор, освен да го последва. Всъщност, наистина ли нямаше друг избор?
Внезапно й дойде на ум, че можеше да потърси убежище при отец Дрейк. Можеше да разкаже на свещеника, какво и се беше случило — как беше пленена от индианците и как, след това, беше принудена да се омъжи за Танцуващ ураган, за да спаси живота си. Но дори и да му беше разказала всичко това, щеше ли да й повярва? Тя изглеждаше съвсем доволна, когато доброволно влезе в мисията с Ураган.
А освен това, той беше приятел на Ураган. Ако тя го беше помолила, щеше ли да й помогне против волята на Ураган? Ураган й беше дал ясно да разбере, че няма да й позволи да го напусне.
Рейчъл стоеше на пътеката и нерешително ровеше с мокасината си в прахта. Ако се обърнеше и изтичаше, все още можеше да настигне свещениците, преди Ураган да я хване. Можеше да отиде с тях до укреплението и може би някой войник щеше да й помогне да се върне във Филаделфия.
Или може би щеше да умре в някакъв форт сред пущинака. Дори със свещениците като свои закрилници, какъв беше шансът да избяга от укрепление, пълно с войници и да запази девствеността си непокътната? Мохоките поне не бяха искали това от нея. Дори й беше казала за страховете им, че такова нещо носи нещастие.
Танцуващия ураган се обърна към Рейчъл.
— Хайде, съпруго моя. Защо стоиш там? — той й направи знак с ръка да побърза.
Рейчъл прехапа долната си устна. Искаше да си отиде в къщи във Филаделфия, нали така? Но какви бяха шансовете й, ако изтича сега? Много малки. Тя погледна Танцуващия ураган, който като че ли усещаше нейната дилема. Той не направи никакво движение към нея и дори в оскъдната светлина на приближаващото утро, тя видя как се напрегнаха мускулите му. Ръката му стоеше леко върху дръжката на ножа, който висеше в пояса му. Можеше ли да я убие, за да не я загуби? Може би…
— Рейчъл — в гласа му се усети напрежение. — Рейчъл казах ти да дойдеш!
Този път това беше заповед.
Тя се осмели да погледне през рамо. Въпреки че свещениците и децата бяха изчезнали от погледа им, тя все още чуваше стъпките им.
Тя погледна отново към Танцуващия ураган.
— Ти ми даде думата си, че няма да се опиташ избягаш, ако те взема с мен. Аз ти повярвах, моя Рейчъл.
Долната й устна потрепери. Тя все още не знаеше как да постъпи. Танцуващия ураган каза, че ще умре. Каза, ще го убият за това, което беше направил тази нощ. Тя щеше да бъде абсолютна глупачка да се върне обратно в селището на мохоките, след като нейният пазител щеше да бъде осъден на смърт.
— Ти каза, че ще те убият — гласът й трепереше, но само леко. — Какво ще стане тогава с мен?
— Аз казах, че ако ме признаят за виновен, тогава ще ме осъдят на смърт… жива смърт.
— Не разбирам за какво говориш — тя отмести косата, която се беше лепнала за изпотеното й чело. — Трябва да ми обясниш така, че да разбера. Не разбирам тези индиански безсмислици — тя се опитваше да не заплаче, но почувства как сълзите изпълниха гърлото й.
— Живата смърт. Осъждане на изгнание. Ако решат, че съм виновен и ме осъдят, аз ще стана завинаги мъртъв за моите мохокски братя и сестри.
Тя се засмя горчиво.
— Те просто ще се преструват, че си мъртъв, така ли?
— Няма никакво преструване. Очите им няма да ме виждат повече. Ушите им няма да чуват повече гласа ми. Ръцете им няма повече да усещат моите, когато ги докоснат. Аз ще бъда завинаги прокуден от селището, от моето семейство, от моя начин на живот.
Рейчъл се вгледа в Танцуващия ураган, докато той я приближаваше. Лицето му беше издълбано от болка и може би дори страх. Внезапно я озари мисълта за смисъла на неговата постъпка. В един миг тя забрави свещениците и своя шанс да избяга. Изведнъж единственото, което я интересуваше, беше тя самата и Танцуващия ураган.
Знаейки, че го чака изгнание Танцуващия ураган беше дошъл до мисията, за да спаси един стар човек и няколко полубели сираци. За да спаси тези няколко забравени деца той беше жертвал всичко, което обича. Рейчъл протегна ръце към съпруга си.
— Урагане. Урагане, съжалявам — по страните й започнаха да се стичат сълзи, когато тя понечи да го прегърне. — Защо го направи, след като си знаел, че ще те прокудят?
— Защото трябваше да го направя — той прошепна непоколебимо, поглади косата й и целуна страната й.
Тя поклати глава.
— Тогава защо трябва да се връщаш в селището? Не те разбирам. Ние трябва да бягаме. Да отидем някъде далече оттук. Далече от тези злини.
— Да избягаме? Но къде да избягаме? Това е моят дом. Аз съм мохок. Моите праотци са живели на това езеро от началото на времето. Аз нямам друг дом.
— А другите от твоето племе? — тя трескаво търсеше някакво решение. — Можеш да отидеш просто в друго селище.
— Не мога — той говореше спокойно, като че ли ставаше дума за някой друг, а не за него самия. — Слухът за наказанието с прокуждане бързо се разнася. Никъде няма да ме приемат сред моя народ. Да бъдеш прокуден означава да си мъртъв и, едновременно с това, да не си мъртъв. Това наказание е по-страшно от смъртта.
— Можеш да се върнеш с мен във Филаделфия.
— И после какво, съпруго моя — да живея с теб и с твоя Гифърд? Може би мога да стана негов слуга така ли?
— Не. Разбира се, че не. Нямам предвид това. Можем да измислим нещо. Може би… може би можеш да работиш при брат ми, Томас, на някой от неговите кораби.
Той я целуна по челото, видимо развеселен.
— Аз не съм един от белите хора. Не бих могъл да оцелея сред тях.
Истинността на неговите думи я жегна. Той наистина нямаше къде да отиде.
— Значи ще се изправиш пред Съвета?
— На всеки човек се полага справедлив процес. Ще изложа пред съвета мотивите си. Ще се опитам да ги накарам да разберат за последен път какво върши Счупения рог — не само на англичаните, но и на нас като селище, като народ от мъже.
— Ще се вслушат ли в думите ти?
Танцуващия ураган прокара пръстите си през тъмната коса на Рейчъл.
— Не зная — отговори откровено той. — Досега не са се вслушвали, но може би този път ще го направят. Не мога да повярвам, че баща ми някога ще одобри убийството на невинни деца.
Рейчъл се повдигна на пръсти и целуна Танцуващия ураган в устата, както една жена би целунала съпруга си.
— А това какво беше? — той обхвана с ръцете си кръста й изненадан от нейния жест.
— Не зная — тя го гледаше в черните като въглен очи и си задаваше въпроса, как е възможно да се влюби в един дивак. Кога се беше случило това? Едва преди един миг?
Или по някое време през изминалите седмици? Или може би през нощта, когато Счупения рог я доведе в селището и тя за първи път видя Танцуващия ураган сред мохоките?
— Целунах те, защото си добър човек… съпруже мой.
Устата му се отпусна в горчиво-сладка усмивка, когато притисна устните си до нейните. Този път целувката беше дълбока и изпълнена с нетърпение.
— Позволи ми да те любя — Танцуващия ураган прошепна с приглушен глас, който беше изпълнен с желание към нея. — Искам да те взема в ръцете си тук, под чинарите, и да правя любов с теб, както един мъж със съпругата си.
Думите й се изплъзнаха от върха на езика й, преди да има време да помисли.
— Добре — промърмори тя безразсъдно. — Да, люби ме, Урагане.
Рейчъл знаеше, че не трябва да се отдава на този дивак, който я нарича своя съпруга. Без девствеността си тя никога не можеше да се върне обратно във Филаделфия и да продължи живота си оттам, откъдето го беше прекъснала. Въпреки че девствеността й беше единственият дар, който можеше да даде само на един мъж в живота си — Танцуващия ураган беше мъжът, на когото желаеше да го даде. Нямаше значение какво ще се случи в бъдеще — дали Ураган щеше да умре, дали тя щеше да се прибере у дома във Филаделфия. За нея винаги щяха да останат тези няколко скъпоценни мига и съзнанието, че се е отдала на Ураган по собствено желание и свободната си воля… беше му се отдала от любов към него.
Той я целуваше нежно отново и отново, ръцете му я галеха през тънката кожена дреха, докато тя се удави в потока от усещания. Той й говореше напевно нежни думи, за да я успокои — думи, които Рейчъл не разбираше, но думи, които й действаха.
Всичко се случваше толкова бързо. Звукът на вятъра и шумоленето на дърветата заглъхнаха надалеч и на тяхно място се чуваше гласът на Ураган и нейното запъхтяно дишане. Рейчъл не виждаше нищо друго, освен Ураган, не чуваше нищо, освен неговия дрезгав глас, не усещаше нищо, освен сладкия вкус на устните му върху нейните.
Когато той я положи върху мекото легло на лятната трева, тя почти не разбра какво става. Единственото нещо, което имаше значение, бяха чувствата, които бяха покълнали в нея още през нощта, когато го видя за първи път.
Умелите му мъжки ръце съблякоха кожената й дреха и тя легна тихо, като го наблюдаваше в напрегнато очакване, докато устните му докоснаха гърдите й. Тя извика в сладостния сутрешен въздух, овладяна от щастие и тъга едновременно.
Ураган я целуна отново. Целувката беше силна и търсеща — целувка, която спря дъха им и те се устремиха отново един към друг. Ръцете на Рейчъл галеха възлестите му мускули и изучаваха всяка гънка на загорялата му бронзова кожа.
— Никога не съм си представяла — прошепна тя. — Никога не съм си представяла такова нещо.
Той я целуна по бузата и устните му докоснаха ухото й, а дъхът му предизвикваше топли тръпки на желание чак до крайниците й.
— Искам да правя любов е тебе, съпруго моя — искам още от онази първа нощ, когато се появи в селището. През цялото това време исках да те взема в прегръдката си и да ти покажа за какво е създадена такава хубава жена като теб.
Тя махна елека му и го смъкна от раменете му, а невинните й пръсти се плъзгаха нежно по гърба и хълбоците му.
— Толкова си сладка — простена Танцуващия ураган, като отметна косата й назад и откри лицето й, за да може да се потопи и да изпие погледа на сините и очи.
Рейчъл докосна кожения каиш, с който беше завързана кърпата около бедрата му.
— Махни я — тя се чу да казва. — Обещавам, че този път няма да се отметна, този път не.
Погледът на сиво-сините й очи беше изпълнен с желание. Той желаеше да я обладае сега, силно и бързо, но същевременно искаше да удължи нейното удоволствие до безкрайност.
— Как става така — попита той, докато си махаше каиша от хълбоците, — че загубвайки всичко, печеля толкова много?
Рейчъл не разбра за какво говори той. Не обърна внимание. Вместо да я стресне, видът на неговата мъжественост я накара да затаи дъх, а тялото й потръпна от желание към него.
В следващия миг той отново я докосваше — големите му опитни ръце, като че ли познаваха тялото й по-добре, отколкото тя самата го познаваше. Той я накара да въздиша след това да стене, докато галеше гърдите й, корема, бедрата.
Когато за първи път пръстите му докоснаха интимната плът под полата, тя инстинктивно се сви. Но той легна върху нея, като я целуваше нежно и й обещаваше да продължи бавно, обещаваше й удоволствие.
Звукът на гласа му и допира на предразполагащите му устни успокоиха страховете й. Постепенно тя се отпусна и остави новооткритото удоволствие да гали сетивата и, докато отново потъна в блаженството на ласките на съпруга си.
Интуитивно Рейчъл се притискаше в Ураган и изпитваше желание да усеща твърдите му, гладки мускули до меките си извивки. Когато той легна върху нея, тя разтвори краката си, защото го желаеше, имаше нужда от него.
— Аз… аз не зная как — призна тя.
Той й затвори устата с нежна целувка.
— Задължение на съпруга е да покаже на жена си, как се прави любов. Сред всички дарове, този е най-големият. Рейчъл се движеше нагоре-надолу обхванала хълбоците му и усещаше как твърдата му мъжественост я докосва и притиска точно където трябва. Тя зарови пръсти в черната му коса и изстена, когато той хвана зърното на гърдата и между зъбите си и нежно го дръпна.
— Моля те, Урагане, моля те — промърмори тя. — Боли ме — тя се засмя и отметна глава назад с въздишка. — Не, всъщност толкова е прекрасно.
Той се усмихна наслаждавайки се на нейното удоволствие, докато нежно си пробиваше път вътре в нея.
При първия тласък Рейчъл ахна. Ураган се притисна отново в нея, като я залюля в ръцете си. Едва проникнал в нея, той целуна брадичката, бузата, треперещите й устни.
— Само малко ще те заболи — прошепна той. — Но след това никога повече няма да усетиш болка. Само удоволствие ки-ти-хи. Обещавам ти.
Когато започна бавно да се движи, тя се движеше заедно с него — първоначално предпазливо, а след това с повече увереност.
На светлината на зората Танцуващия ураган проникваше в нея отново и отново. Той искаше Рейчъл да запомни първия път, но от друга страна тялото му вече гореше от нетърпение. Толкова много време беше минало, откакто се беше любил с жена.
— Рейчъл — шептеше той в ухото й. — Рейчъл, съпруго моя.
Тя започна да се движи по-бързо под него, не съвсем сигурна към какво се стреми и все пак знаеше в каква посока да го търси. Те се движеха все по-бързо и по-бързо, слети в едно, докато изведнъж, Рейчъл нададе вик на крайно удоволствие.
Танцуващия ураган я последва един миг по-късно, когато достигна собственото си удоволствие.
Рейчъл дишаше тежко — смаяна, благоговееща пред това, което току-що се беше случило. Леля й Джералдин й беше разказвала за отношенията между мъжа и жената, но не беше споменала за удоволствието, а само за дълг и необходимост.
Рейчъл прегърна силно Танцуващия ураган. Все още го чувстваше вътре в себе си, от което й се завиваше свят. Той се повдигна на единия лакът и я целуна по устните. Това беше целувка от крилете на пеперуда — нежна и безтегловна.
— Нашият брак вече е истински — каза той, а гласът му бе все още дрезгав от изпитаната страст. — Вече е обявен и пред боговете.
Тя се усмихна и отметна косите му назад, за да може по-добре да вижда бронзовото му лице.
— Ако знаех какво е, щях много по-рано да настоявам за съпружеските си права.
Той се засмя, и легна до нея.
— Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал?
— Не — тя също му се усмихна. Докато бяха правили любов, слънцето беше изгряло и сега между дърветата се изливаше златиста светлина на меки лъчи, които обливаха с топлина лицата им. Тя протегна ръка и погали скулестото му лице. — Благодаря ти.
Той взе ръката й и целуна всеки пръст поотделно.
— Бих искал да лежа под тези дървета с дни — каза й той. — Сред народа на моята майка има обичай, според който, дни наред след първата брачна нощ мъжът и жената прекарват насаме, за да се научат как взаимно да си доставят удоволствие — той погледна встрани, а след това отново към нея. — Бих искал да имахме това време. Но трябва да вървим. Брат ми и неговите хора се приближават.
Очите на Рейчъл се разшириха и тя се изправи. Покри гърдите си с ръце.
— Чуваш ли ги? Защо не ми каза нищо?
Тя си навлече дрехата и започна да завързва връзките.
— Защо не ми каза нищо?
— Ние сме в безопасност. Чувам ги само, като си допра ухото към земята.
Той стана и предложи ръката си, за да й помогне да се изправи. Когато тя се изправи, той отмести нервните й ръце и започна сръчно да завързва кожените връзки на дрехата й.
— Все още имаме време да отминем брат ми и хората му, без да ни забележат.
Тя поклати глава.
— Това беше опасно. Не трябваше… аз не трябваше да… — Танцуващия ураган я хвана за брадичката и звучно я целуна.
— Напротив. Това беше най-подходящият момент. Ти го знаеше. И аз го знаех. Дори брат ми да беше минал на една крачка от това място, не мисля, че щеше да разбере, че сме тук. Съществува магическа сила, която пази любовта.
Рейчъл посегна да вземе полата си и обви с нея кръста си. Любов? Това означаваше ли, че той искаше да каже, че я обича? Или говореше само за акта на близост? Беше признал, че я е пожелавал много пъти, но никога не беше казвал, че я обича. Дали току-що не й беше признал, че я обича по своя мъжки начин?
Рейчъл изтърси тревата и листата от косата си. Тя не разбра какво искаше да каже Ураган. Тя не разбираше нищо, освен че трябваше да се махат оттук, при това незабавно. Точно в този момент нямаше време да се занимават с чувствата си. Сега беше време да се действа Танцуващия ураган трябваше да тръгва обратно към селището, за да говори със старейшините от Съвета, преди да се е върнал Счупения рог.
Вече облечена, тя вдигна раницата, която беше захвърлила небрежно на земята в своя страстен порив. Танцуващия ураган беше облечен и готов да тръгват.
Той преметна колчана със стрели през широкото си рамо и вдигна лъка си.
— Хайде, съпруго моя. Върви до мен и да тръгваме към селището.
Рейчъл пристъпи до него и един до друг те се отправиха към къщи.
Счупения рог ругаеше на мохокски и след това на английски. Той стоеше в светлината на ранната утрин и се взираше в укрепените стени на мисията Свети Реджис. Отец Дрейк не само беше избягал, но в допълнение към обидата, той беше оставил вратите отворени, като че ли да приветства Счупения рог за добре дошъл. Старият хитрец е знаел за тяхното идване. Но откъде е научил?
Два гарвана се приближи в галоп до Счупения рог, с бойната си бухалка в ръка.
— Тук няма никого — каза той на езика на ирокезите.
— Казах ти, че няма да намерим жива душа — Счупения рог се намръщи. — Дори онова помиярско куче е изчезнало.
— Може би ще се върнат — предположи Два гарвана пред водача си. — Може да е отишъл само до реката да докара провизии. Ако почакаме, свещеникът ще се върне и можем да го убием тогава.
Счупения рог продължи да гледа втренчено нагоре към дървените стени на укреплението. Някога той беше дошъл тук да научи писмото и речта на англичаните. Беше изпълнен с жажда за знания, както и Танцуващия ураган. Но свещеникът веднага беше харесал единия брат и намразил другия. Счупения рог така и не разбра, защо отец Дрейк не го обичаше.
Счупения рог изруга и се изплю на земята при спомена за онези дни тук в мисията. Грешката за обезобразяването на Счупения рог беше на отец Дрейк. Ако старият човек не го беше изпратил на лов през онази лятна вечер, преди толкова много години, Счупения рог нямаше да срещне този воин от шониите и нямаше да се сблъска с бойната му брадва.
— Щом няма да чакаме свещеника, какво ще правим сега? — попита Два гарвана, като извади Счупения рог от мислите му.
— Връщаме се в селището, където мисля ще намерим един плъх, дълбоко заробен в дупката си.
— Мислиш, че някой е предупредил отчето? — Два гарвана погледна неспокойно. — Искаш да кажеш, че това е бил брат ти?
— Той вече не ми е брат.
Два гарвана се ухили като оголи един почернял зъб.
— Ако той умре, ти ще вземеш бялата жена. Един брат трябва да се ожени за съпругата на покойния си брат. Такъв е обичаят.
Искрата на отмъщението се запали в сърцето на Счупения рог и се разгоря.
— Ти си прав, истински приятелю.
— Значи, се връщаме в селището. А какво ще правим с мисията?
Счупения рог погледна още веднъж към стените на укреплението, което мразеше.
— Подпалете я.
Той се завъртя и се отдалечи важно.
— След това съберете хората! Трябва да побързаме и да се срещнем със Съвета, преди моя някогашен брат да е говорил с тях.