Колийн Фокнър
Дива любов (20)

Глава двадесета

Неговата жена. Рейчъл стоеше като вцепенена. В ушите й нещо бучеше. Шумът от приглушените разговори сред индианците заглъхна някъде далече. Студът на зимния въздух, топлината на огъня и наситената миризма на печено еленско месо и горящ бор, всичко изчезна. Тя все още чувстваше ръката на Ураган в своята ръка, но близостта и топлината, които усещаше само преди секунди, сега също ги нямаше. Той я гледаше, но красивото му бронзово лице беше размазано в погледа й. Единственото нещо, което виждаше, беше тя. Индианката беше ослепително красива, въпреки очевидните несгоди, с които се беше сблъскала, пътувайки посред зима. При това беше много млада… по-млада от Рейчъл.

— Рейчъл… — гласът на Ураган едва успя да проникне в мислите й. — Рейчъл — повтори той по-твърдо и стисна ръката й.

Тя осъзна, че в този момент цялото селище ги наблюдава. Няма да се унижи, като му прави сцени. Това не беше прието сред народа на лени ленапи. Нямаше да засрами Звездна светлина и Шаакан — те се бяха отнесли толкова добре е нея.

Рейчъл бавно повдигна брадичката си и очите й стрелнаха лицето на Танцуващия ураган.

— Не е възможно! Тя е мъртва.

— Не е мъртва.

— Ти каза, че е мъртва — в гласа й имаше отчаяние, което граничеше с истерия.

Животът на Рейчъл се разпадаше в ръцете й и тя нямаше на какво да се опре, за какво да се хване.

— Казах ти, че тя си отиде — отговори решително той. — Тя ме напусна почти преди две години и замина с един червенобрад трапер, който се наричаше Малвин.

Рейчъл се почувства, като че ли времето беше започнало да пълзи. Тя погледна индианката. Туубан й говореше на алгонк, но си помагаше с жестове.

Съпругата стоеше до Туубан, говореше с него, но гледаше в Танцуващия ураган, като че ли виждаше дух. Рейчъл видя как силно изненаданият израз на лицето й постепенно омекна и премина в нежна усмивка.

Рейчъл погледна отново към Ураган, като се опитваше да овладее гласа си и да не му позволи да трепери.

— Тя не може да е твоя съпруга. Твоята съпруга съм аз.

— Ти си наистина. Та-уа-ни беше първата ми съпруга, но вече я няма.

— Как така я няма! — избухна Рейчъл. — Ето я, ей там!

— Сред моя народ…

— Не искам да те слушам! — Рейчъл присви очи и издърпа ръката си от неговата.

Нямаше да позволи на този мъж да разбие живота и. Някога може би щеше, но не и сега. Тя беше научила много неща през последните няколко месеца, за да се остави да бъде измамена с такава подлост. Нямаше нужда от мъж, за да живее. Имаше нужда единствено от себе си, сега знаеше това.

— Нямам нужда от сладникавите ти думи и дълги обяснения! — продължи грубо и хапливо тя. — Ти си се оженил за мене, като си знаел, че жена ти е все още жива. Ти си ме вкарал в грях! Ти си ме предал! Ти предаде любовта ми към теб, като всичките тези месеци не си ми казал истината. Накара ме да мисля, че съм твоя съпруга!

Рейчъл се опитваше да говори тихо, разговорът им да остане само между двамата, но вече виждаше как индианците извиваха любопитно вратове, за да разберат какво става. Всички говореха едновременно. Всички искаха да разберат коя беше тази ирокезка и как беше свързана с шамана и неговата съпруга.

— Рейчъл! Ти трябва да ме изслушаш! — Танцуващия ураган повиши глас с нарастващия си гняв, а когато заговори, възлестите мускули на шията му изпъкнаха напред.

— Да те изслушам ли… — тя изведнъж прекъсна изречението си по средата, когато осъзна, че Та-уа-ни стоеше непосредствено пред тях.

Въпреки хлътналите си бузи отблизо ирокезката изглеждаше още по-красива. Очите й бяха като бадеми, а косата и беше антрацитеночерна и се спускаше от качулката, поръбена с кожа. Рейчъл гледаше мъжа, когото до преди малко смяташе за свой съпруг.

— Няма ли да ме запознаеш?

Вниманието на Танцуващия ураган се измести към жената, която някога беше обичал, но не и колкото Рейчъл. Рейчъл беше на сърцето му. Та-уа-ни не беше нищо повече от увлечение. Той знаеше, че сега, като гледа хубавото й лице, изпитва много малко от яростното негодувание и горчивата болка, които беше изпитвал дълго време, след като тя си беше отишла.

— Това… това е Та-уа-ни от клана на Вълците.

Та-уа-ни се усмихна приятно.

— Поздравявам те, Урагане — каза тя е кадифен глас на много добър английски. Погледът й не се отделяше от лицето му. Държеше се като че ли Рейчъл изобщо не беше там. — За момент си помислих, че си дух.

— Радвам се, че все още дишаш — отбеляза тихо Танцуващия ураган. — Не мислех, че някога ще те видя отново. Когато бяхме за последен път заедно, ти се закле никога да не стъпваш в моята сянка отново.

— Била съм глупава — тя погали с ръкавицата си шаманската му мантия. — Но аз наистина си мислех, че ще те видя чак след смъртта. Минах през селището на брат ти преди няколко месеца. Той каза, че си умрял от позорна смърт. Не знам защо повярвах на думите му. Той винаги е лъгал с такава лекота, с каквато говори и истината.

— В неговите очи аз съм мъртъв. Бях осъден на жива смърт за предполагаеми престъпления спрямо него и селището.

Смехът й отекна в студената нощ.

— Вече не вярвам в такива безсмислици и суеверия. Човек не може да бъде мъртъв, докато бие сърцето му. Не можеш да убиеш човек с кълбо дим или като му обърнеш гръб — тя сведе очи за момент, тъмните й мигли покриха очите й, а след това погледна отново. — А колкото до престъпленията, зная, че ти не можеш да си виновен за нищо.

Танцуващия ураган постави неловко едната си ръка на гърдите.

— Какво те води насам, толкова на юг, в териториите на лени ленапи? Как стигна до тук? Как ни намери?

Тя измести погледа си. Когато заговори отново, ясната увереност беше напуснала гласа й.

— Малвин пътува далече, за да търгува. Могат да се правят много пари. Траперството върви добре тук, около залива.

— Къде тогава е червенобрадият? — Танцуващия ураган погледна подигравателно през рамото й. — Ти влезе сама в селището, само с детето.

— Той… той ме остави на брега. Момчето не можеше да върви бързо. Той ще провери капаните по реката и след това ще се върне. След един-два дни, не повече.

По гласа на съпругата Рейчъл разбра, че не е много уверена.

След това настъпи неловка тишина, която даде възможност на Рейчъл да огледа и двамата. Та-уа-ни гледаше Танцуващия ураган с неподвижни черни очи. Той отмести погледа си и не посмя да погледне в очите нито една от двете жени.

Танцуващия ураган кимна и посочи спящото дете, завързано на гърба й.

— Виждам, че с трапера имате син.

Тя изчака секунда, след това се усмихна, посягайки да погали ръката на Ураган.

— Наистина имам син, но бащата на момчето си ти, велики Урагане… — тя внимателно огледа официалната мантия. — Да, неговият баща си ти, голям човек, който сега е шаман на делауерите.

Ако някой беше зашлевил Рейчъл през лицето, нямаше толкова да я заболи. Тя отвори уста да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Опита се да си поеме дъх, а очите й потънаха в сълзи. Рейчъл се обърна на пети и хукна да потърси убежище в своя вигвам.

Не искаше да показва на Танцуващия ураган колко я е наранило неговото безчестие. Не искаше да се издава пред него колко глупава е била, като е повярвала на всичките му лъжи… на всичките му клетви в любов и обещания за вечно бъдеще. Рейчъл знаеше, че сред индианците многоженството беше нещо обичайно. Танцуващия ураган й беше обяснил, че през гладните години е било въпрос на оцеляване, но той също така знаеше как тя се отнася към брака. Религиозните й вярвания не й позволяваха да приеме полигамията. Той знаеше, че тя никога нямаше да се съгласи да се омъжи за него, ако знаеше, че има и друга жена. Така че той просто не й беше казал.

Снегът скърцаше под мокасините й, докато тичаше към вигвама, страхувайки се да не припадне, преди да стигне до него.

— Рейчъл, мила? — Дори извика след нея, следвайки я по петите.

Когато Рейчъл се шмугна във вигвама, сълзите й я заслепяваха. Тялото й се гърчеше от тежки хлипания и тя падна на колене, като захвърли мокрите си ръкавици и покри лицето си с длани.

— Господи, всесилни боже! Какво те измъчва толкова? — попита Дори задъхано, когато влетя вътре! — Кой е този трапер и каква е тази индианка?

— Неговата съпруга! — Рейчъл плачеше.

— Какво? — Дори коленичи до Рейчъл и дръпна ръцете, за да види лицето й и да разбере какво иска да каже. — Какво искаш да кажеш? Не мога да разбера какво говориш, Рейчъл, скъпа.

— Неговата, съпруга! — повтори тя и нова вълна сълзи заляха лицето й. — Тази… тази жена е негова съпруга!

— Чия съпруга? — попита Дори, крайно объркана.

— На У… на Ураган. Тази жена е съпруга на Ураган.

— Ооо! — Дори седна на пети в пълно вцепенение. — Сигурна ли си?

— Той самият ми каза — Рейчъл се мъчеше да овладее чувствата си. Не искаше да им се поддаде. — И детето й, детето е негово.

— Миризлив кучи син! — възкликна Дори, гледайки настрани.

Рейчъл погледна през зачервените си от сълзи очи.

— Той ме накара да се влюбя в него, Дори. Накара ме да му повярвам. Всичките тези месеци съм живяла в грях мислейки се, че той е мой съпруг. Мислех си, че на него дължа всичко, за това, което направи за мен, а аз нищо не съм му дължала. Нищо!

— Спокойно, успокой се — Дори протегна ръка и придърпа Рейчъл до себе си. — Недей да плачеш, мила Рейчъл. Ще видим каква е цялата тази работа, заклевам се в Господа ще разберем.

Тя бурно разтърси глава.

— Не искам да говоря с него. Не искам да слушам обясненията му. Той ме е мамил, проклет да е — тя погледна Дори, а гласът й бе пълен с горчивина. — Мразя го!

Точно в този момент покривалото от еленова кожа на входа се отметна и Танцуващия ураган влезе вътре.

— Рейчъл…

— Махай се! — изкрещя тя, като се препъна и посочи вратата. — Махай се оттук!

— Трябва да ме оставиш да ти обясня…

— Не ти искам никакви обяснения! Не искам да слушам лъжите ти, всемогъщи шамане! Защо не отидеш да се погрижиш за съпругата си и детето? Никога не си ми казвал, че тя ти е родила син!

Танцуващия ураган се обърна към Дори. Той стоеше с изправени рамене, които сега изглеждаха още по-широки под официалната шаманска мантия.

— Остави ни сами.

Рейчъл сграбчи ръката на Дори, преди тя да успее да помръдне към вратата.

— Никъде няма да ходи!

— Искам да поговорим насаме, съпруго моя.

Нежното му обръщение предизвика нов пристъп на ярост у Рейчъл, на каквато досега не знаеше, че е способна. Тя се завъртя наоколо, търсейки някакво оръжие, каквото и да е, за да го накара да млъкне. Най-близко до нея беше огнището, което излъчваше червена светлина от горящите въглени. С яростен вик тя грабна едно дърво, дебело колкото китката й и наполовина изгоряло, и го размаха. Червените въглени на края горяха по-ярко, а от ствола се извиваше дим.

— Махай се! — изкрещя тя и направи една крачка към него. — Махай се, преди да съм подпалила косата ти!

Инстинктивно Танцуващия ураган се отдръпна една крачка назад. Явно беше, че в този момент тя не беше на себе си. Разбираше болката й. Знаеше, че трябваше отдавна да й обясни всичко за Та-уа-ни, но никога не беше намерил подходящ момент. Сега не знаеше как ще я накара да разбере. Нравите на неговия народ се различаваха от нейните и понякога беше трудно да се изгради мост на разбирателство над тази пропаст.

— Дори, искам да поговоря с теб навън.

Рейчъл гледаше заплашително и все още държеше горящото дърво.

Дори погледна от Танцуващия ураган към Рейчъл.

— Стой мирно — каза тя на Рейчъл. — Връщам се веднага.

— Не е нужно да отиваш — настоя Рейчъл и продължи още по-бързо от преди. — Не е нужно да го правиш, ако не искаш, Дори. Ти си свободна жена. Той не те притежава. Никой не може да те притежава отново.

Дори заобиколи Рейчъл, като стъпваше предпазливо, защото не беше сигурна на какво е способна в това състояние. Когато стигна до вратата, от която Танцуващия ураган току-що беше излязъл, Дори вдигна ръце.

— Добре, скъпа. Отиде си. Сега хвърли това дърво обратно в огъня и ела на себе си, преди някой да е пострадал. Ще се върна след миг.

Дори видя как Рейчъл с нежелание хвърли цепеницата обратно в огъня и след това излезе навън в нощта.

Танцуващия ураган стоеше в сянката на вигвама, широките му рамене бяха приведени, а ръката му замислено държеше брадичката. Когато видя Дори, той вдигна очи.

— Тя не ми дава възможност да й обясня. Тя си присвои правото да говори, но на мен не ми позволява същото.

— Фуу! Никога не съм виждала Рейчъл толкова яростна като сега, казвам ти? — Дори погледна към Танцуващия ураган. — Но не мога да кажа, че няма право. Защо не си й казал, че първата ти жена е още жива?

Той погледна надолу към покритата със сняг земя. Лагерът беше утихнал, празненството беше прекъснато от пристигането на ирокезката жена. Всички бяха започнали да прибираш храната от пиршеството и да се прибират във вигвамите, за да си легнат.

— Не виждах никаква причина да й го казвам.

Дори отпусна ръката си до закръгленото си бедро.

— Не си виждал никаква причина да и кажеш, че е втора по ред съпруга, а не една-единствена, така ли?

— Рейчъл е единствената ми съпруга.

— Мислех, че си казал, че тази сладка кучка Та-уа-ни е била също твоя съпруга?

— Тя беше. Но ние се разведохме. Тя избяга с трапера Малвин преди две, зими. Така и не се върна. Аз се разведох, за да не нося повече отговорност за нея.

Дори бавно въздъхна. Тя знаеше, че индианците приемаха развода като естествена част от своя живот. Тук, сред лени ленапи, една жена можеше да се разведе със съпруга си, ако просто остави мокасините му и оръжията му пред вигвама. Но Дори знаеше също така, че Рейчъл не признава развода. Бракът за нея беше брак за цял живот. Според нея излизаше, че тя и Танцуващия ураган никога не са се женили. Най-малкото, тя беше неговата втора и следователно по-маловажна съпруга. Дори внимателно подреди мислите си, преди да заговори на Танцуващия ураган. Тя го разбираше, но ако трябваше да вземе нечия страна, тя щеше да остане вярна на Рейчъл.

— Хубави обичаи имате тук.

— Никога не съм допускал, че някога ще видя отново Та-уа-ни — отговори искрено Танцуващия ураган. — Мислех, че или е умряла, или траперът я е продал, след като й се е наситил. Червенобрадият мъж Малвин беше труден човек — нечестен и жесток, би продал душата си за злато и бутилка уиски.

— И сега той ти я връща, така ли?

— Едва ли са могли да разберат, че съм тук. Той просто я е оставил в лагера, защото е знаел, че няма да я оставят да умре от глад, нея и детето.

Дори внимателно наблюдаваше лицето му, когато зададе следващия си въпрос.

— А малкият? Той твой син ли е?

— Не съм знаел, че Та-уа-ни носи дете в себе си, когато ме напусна.

— Но малкият би могъл да е твое дете?

Той бавно повдигна глава, докато тъмните му очи срещнаха нейния поглед. Не можеше да лъже. Трябваше да признае, независимо колко много му се искаше да не е така, цялата истина.

— Ако съдим по възрастта му, би могъл.

Дори погледна към небето. Звездите тази нощ светеха ярко. Небето беше тъмно покривало, което се простираше в безкрайността, покрито с дребни бледи светлинки.

— Това оплита още повече нещата, нали? — тя стисна замислено устни. — Какво смяташ да правиш?

— Та-уа-ни нищо не е поискала от мен — в гласа му прозвуча надежда.

— Но нейният мъж я е изоставил. Тя няма къде да живее, няма мъж, който да се грижи за нея, и твърди, че детето й е и твое. Ти носиш отговорност, нали така?

— Не зная — той стисна пръстите си в юмрук.

Единственото, което знам е, че няма да загубя Рейчъл. Имам нужда от нея. Ако трябва да се преселим на запад, тя трябва да е до мен.

— Тя мисли, че си я измамил. Мога да ти кажа, че няма да е много склонна да те изслуша.

Той сложи ръката си на гърдите и се опита да се защити.

— Ако ме обича, както твърди, тази любов не може да се промени. Та-уа-ни трябва да е без значение.

Дори се намуси.

— Трябва, глупости! Какво трябва няма нищо общо с въпроса. Страхувам се, че има още много да учиш за жените.

— Аз просто ще си вляза във вигвама и ще обясня на Рейчъл, че отдавна не смятам Та-уа-ни за моя съпруга. А колкото до детето — ако жена ми беше умряла, Рейчъл нямаше да има нищо против детето от предишния ми брак.

— Няма да е толкова дяволски лесно. Веднага мога да ти го кажа. Ти си нямаш работа с обикновена жена. Виж, ако бях аз, какво ме интересува? Бедна уличница като мене е щастлива, когато някой й обръща внимание, но Рейчъл… — тя размаха пръст по посока на вигвама. — Тази жена е замесена от друго тесто, в сравнение с повечето от нас.

— Ще я накарам да разбере.

— Имам чувството, че няма да можеш да накараш госпожица Рейчъл да разбере нищо. Тя стигна твърде далече тези месеци — с твоя помощ. Няма да позволи на нито един мъж да си играе с нея. Нито дори на тебе.

Той потърка слепоочията си и изведнъж се почувства толкова уморен, че не можеше повече да разсъждава.

— Защо става така, че небесата се сгромолясват върху нас, когато най-малко очакваме? — запита той тихо едновременно себе си и Дори. — Тя беше толкова щастлива преди няколко мига. Беше се съгласила, че трябва да поведем хората и да тръгнем на запад. Беше се съгласила, че ще вървим заедно — той се замисли за момент, след това заговори пак. — Ти си жена. Кажи ми какво иска тя да направя сега? Как мога да поправя това, което се случи?

Дори потърка ръцете си една в друга, а студът проникваше през дебелото й палто и я караше да настръхва.

— Не мога да ти кажа какво да направиш, освен че трябва да изгониш тази мръсница Та-уа-ни от лагера колкото е възможно по-бързо. Ожени я за друг нахрани с нея вълците, не знам как, но трябва. И ако ме питаш мене, по-добре остави Рейчъл да премисли през нощта, преди да се опитваш да говориш с нея отново. Ако сега отидеш при нея там, нищо чудно да превърне палтото ти в пепел и прах.

— Но това е моят дом! — той посочи към вигвама. — Имам право да спя в собствената си постеля.

Дори сви рамене.

— Направи каквото искаш, но аз ти казвам, ако беше ядосана на мен, щях да я оставя първо да се охлади. Тя страда ужасно там вътре, а когато човек страда, невинаги мисли правилно.

Той затвори палтото си. Температурата спадаше бързо. Беше започнало леко да вали.

— Ще постъпя, както ми казваш и ще изчакам до зори, за да говоря с жена си — той погледна към вигвама. — Но й давам само тази нощ. Няма да търпя това неспокойство. Има толкова важни проблеми, които трябва да решавам в селището.

Дори го наблюдаваше как се отдалечава изправен към къщата на Туубан, където, предположи тя, щеше да прекара нощта. С дълга въздишка тя се обърна и се отправи към вигвама на Рейчъл, чудейки се как би могла да утеши приятелката си.