Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Първа книга
Искра в пепелища

Петима магове, една адюнкта, безброй имперски демони и разгромът на някогашния Даруджистан, всичко това целеше публично да потвърди обявяването извън закона на Дужек Едноръкия и разбитите му легиони. Може да е чиста случайност, че това развърза ръцете на Едноръкия да предприеме нова кампания, този път като независима военна сила, и да сключи свои нечестиви съюзи, довели до продължение на Магьосническата анфилада на Дженабакъз. Вярно, безбройните жертви на това опустошително време биха могли да изрекат и друго мнение, стига Гуглата да им дадеше тази привилегия. Навярно най-поетичният детайл от онова, което щеше да се назове „Войните за Панион“, бе всъщност прелюдия към цялата кампания: небрежното и безразлично разрушаване на един самотен каменен мост от Джагътския тиран в злокобния му настъп към Даруджистан…

„Имперски кампании (Войната за Панион)“

1194–1195, IV, Дженабакъз

Имриджин Таллобант (р. 1151)

1.

Спомените са гоблени, криещи твърди стени. Кажете ми, приятели, кой е цветът на вам любимия вътък, а аз на свой ред ще разгадая душите ви…

„Живот от сънища“

Илбарес Вещицата

1164 г. от Съня на Бърн (два месеца след Празненството на Даруджистан)

Четвърта година на Панион Домин

Годината Телланн на Второто сбиране

 

Варовиковите блокове на моста Джадроуби се търкаляха пръснати, обгорени и потрошени в кипналата тиня на брега, сякаш ръката на някой бог бе замахнала, за да срине каменната арка в един-едничък капризно презрителен жест. И това, подозираше Грънтъл, бе само на половин крачка от истината.

Вестта бе стигнала в Даруджистан по-малко от седмица след срутването, щом първият от поелите на изток кервани отсам реката спря при брода, заварил доскорошния здрав и читав мост превърнат в руини. Мълвата шепнеше за древен демон, пуснат на воля от сили на Малазанската империя, изскочил от хълмовете Джадроуби, за да подложи на унищожение самия Даруджистан.

Грънтъл се изплю в овъгления троскот до впряга. Съмняваше се в тази история. Вярно, странни неща се бяха случили в нощта на градското Празненство преди два месеца — не че самият той бе чак толкова трезвен, та да забележи нещо особено — и предостатъчно свидетели имаше за появата на дракони и демони, и за страховитото снишаване на Лунния къс, но твар с такава мощ, че да затрие цялата околност, щеше вече да е стигнала Даруджистан. А след като градът все още не беше се превърнал в тлееща развалина — не повече от обичайното след едно всеградско празненство, — то значи такава твар просто не съществуваше.

Не, много по-вероятно бе да е ръката на бог или да речем земетръс — макар хълмовете Джадроуби да не бяха земетръсен район. Може пък Бърн да се беше размърдала във вечния си сън.

Все едно, голата истина сега стоеше пред него. Не че стоеше, лежеше по-скоро, просната чак до Портата на Гуглата, че и отвъд. И си оставаше фактът: каквито и игри да си играеха боговете, тъкмо отрудените и окаяните кучи синове като него страдаха от това.

Старият брод отново бе влязъл в употреба, на двайсетина крачки нагоре по реката от мястото на моста. Беше стоял забравен от столетия и след цяла седмица необичайни по това време валежи двата бряга бяха станали мочурливи. Керванджийски впрягове се трупаха по брода, къде по някогашните рампи, къде затънали безнадеждно в тинята на придошлата река, докато десетки други чакаха ред на пътя — гъмжило от изнервени търговци, охранници и животни.

Вече два дни чакане да минат. Грънтъл беше доволен от жалката си компания. Острови на спокойствие бяха спътниците му. Ей го на, Харло — изгазил беше до една от останките от подпорите на моста и сега седеше там с рибарски прът в ръка. Стони Менакис беше завела някакви охранници при фургона на Сторби и той доволно наливаше халба след халба гредфаланско пиво на убийствена цена. Толкова по-зле за чакащия буретата пиво ханджия в хана край Салтоан. Ако нещата продължаха като сега, тук скоро цяло тържище щеше да изникне, а след него — и някое проклето от Гуглата градче. Рано или късно някой важен магистрат в Даруджистан щеше да заключи, че май не е зле мостът да се вдигне пак, и след десетина години току-виж и това станало. Освен ако, разбира се, градчето не им създадеше грижи, в който случай щяха да пратят бирник.

Не по-малко доволен беше Грънтъл и от спокойствието, с което работодателят му приемаше забавянето. Разправяха, че на търговеца Манкуи от другата страна на реката му се спукал кръвоносен съд в главата и ей така си умрял. Търговецът Керули обаче не беше от същата мая — дотолкова, че още малко и да застраши грижливо подхранваното от Грънтъл отвращение към търговците въобще. Но пък странните привички на Керули караха капитана на охраната да подозира, че този човек може изобщо да не е търговец.

Голяма работа. Парите си бяха пари, а Керули плащаше добре. По-добре от средното всъщност. Ако ще и самият предрешен принц Арард да беше, все тая му беше на Грънтъл.

— Ей, господине!

Грънтъл отмести погледа си от безплодния риболов на Харло. До впряга беше застанал побелял старец и го гледаше примижал отдолу.

— Ама че надменен тон — изръмжа капитанът на кервана. — Като те гледам в тези дрипи, или си най-закъсалият търговец на света, или си слугата на някой бедняк.

— Лична прислуга, по-точно. Казвам се Емансипор Рийзи. Колкото че господарят ми бил беден — напротив. Само че от дълго време сме на път.

— Това го приемам. Говорът ти ми е странен, а това ми казва много. И какво искаш, Рийзи?

Слугата почеса сребристата четина по сбръчканата си челюст.

— Поразпитахме внимателно из тази тълпа и всички са съгласни, че между керванджийските охранници сте човек, който си е спечелил уважение.

— Между керванджийските охранници може и така да е — сухо отвърна Грънтъл. — Е, и какво?

— Господарят ми иска да поговори с вас. Ако нямате много работа. Бивакът ни е наблизо.

Грънтъл се отпусна на капрата, изгледа го продължително и изсумтя:

— Всякакви срещи с други търговци трябва да изясня с работодателя си.

— Разбира се, господине. И можете да го уверите, че господарите ми нямат желание да ви привличат или по друг начин да развалят договора ви.

— Така ли? Добре, почакай тук.

Грънтъл се смъкна от капрата от другата страна на Рийзи, отиде до малката, красиво резбована врата и почука веднъж. Тя се отвори тихо и от сумрака на каретата се показа кръглото безизразно лице на Керули.

— Да, капитане, отидете, разбира се. Склонен съм да призная, че ме гложди известно любопитство около двамата господари на този човек. И бъдете преусърден в забелязването на подробностите в тази предстояща среща. А, и ако можете, разберете какво точно са правили от вчера насам.

Грънтъл изсумтя, за да скрие изненадата си от явно неестествената дълбочина на знания на Керули — та той още не беше слизал от каретата, — и отвърна:

— Както желаете, сър.

— А, и на връщане приберете Стони. Вече доста е прекалила с пиенето и е станала свадлива.

— Ами тогава по-добре първо да я прибера. Склонна е да дупчи когото й падне с тази нейна рапира. Познавам си я.

— Хъм. Е, пратете Харло тогава.

— Той пък ще е склонен да се включи, сър.

— Но вие ги похвалихте много.

— О, да — отвърна Грънтъл. — Скромността настрана, сър, но тримата на един договор сме колкото два пъти повече, стигне ли се до защитата на господаря и стоката му. Затова сме толкова скъпи.

— Плащали са ви високо? Разбирам. Уведомете тогава приятелите си, че отбягването на неприятности ще доведе до значителна добавка към заплатата им.

Грънтъл едва не зяпна.

— Ъъъ… това май ще реши проблема, сър.

— Чудесно. Значи кажете му това на Харло и го пратете да я прибере.

— Разбрано, сър.

Вратата се тръшна.

Както се оказа, Харло вече се връщаше към каретата, с рибарския прът в едната ръка и стиснал в другата някаква риба, която по-скоро приличаше на подметка от сандал. Светлосините му очи блестяха възбудено.

— Виж бе, отрепко жалка. Вечеря съм хванал!

— Вечеря за манастирски плъх, по-скоро. Това проклето нещо човек може да го вдиша през едната си ноздра.

Харло се навъси.

— Що бе? Рибена чорба. Миризмица малко…

— Направо страхотно. Обожавам чорба с миризма на тиня. Виж, тая гадина даже не диша — сигурно е била умряла, когато си я хванал.

— Утрепах я с камък между очите, Грънтъл…

— Камъче, искаш да кажеш.

— Заради това няма да получиш нито хапка!

— За което благодаря. Слушай, Стони се напива и…

— Странно. Не съм чул още за препирня.

— Керули ни дава отгоре, ако се мине без това. Ясно?

Харло хвърли поглед към вратата на каретата и кимна.

— Ще й предам.

— Ама побързай.

— Ясно.

И се забърза, с пръта и улова си в ръце. Бяха огромни, прекалено дълги и мускулести за иначе мършавата му фигура. Оръжието, което си беше избрал, беше двуръчен меч, купен от „Приказката за мъртвеца“. В маймунските му ръце все едно че беше направен от бамбук. Светлорусата му коса стърчеше на темето му като оплетено рибарско влакно. Тия, дето не го познаваха, се смееха, като го видеха, но Харло набързо слагаше край на тази реакция с плоското на меча си.

Грънтъл въздъхна и се върна при чакащия го Емансипор Рийзи.

— Е, води.

Рийзи закима.

— Чудесно.

 

 

Впрягът беше огромен — цяла къща, кацнала на високи колела. Изкусни резби красяха странно извитите стени на каретата, с изрисувани фигурки със злобно ухилени лица. Капрата на коларя беше засенчена с избеляло от слънцето зебло. Четири огромни вола газеха тромаво зад набързо вдигнатата ограда на десетина крачки от бивака.

Господарите на довелия го слуга явно държаха на усамотението, тъй като се бяха отбили на прилично разстояние както от пътя, тъй и от останалите търговци, с добра гледка към ниските хълмове, издигащи се от южната страна на пътя и към ширналата се отвъд тях равнина.

Легналата на капрата крастава котка изгледа лениво Рийзи и Грънтъл.

— Твоя ли е? — попита капитанът.

Рийзи примижа към окаяното животно и въздъхна.

— Да, сър. Катерица се казва.

— Всеки алхимик или восъчна вещица ще я изцери тая краста.

На слугата сякаш му стана неловко.

— Ще гледам да потърся някоя, като стигнем в Салтоан. А — той кимна към склона оттатък пътя, — ето го й господин Бочълайн.

Грънтъл се обърна и изгледа високия скулест мъж, който вече беше излязъл на пътя и крачеше небрежно към тях. Със скъпо, дълго до глезените кожено наметало, високи ботуши от същата кожа и сиви гамаши, а под широката черна копринена риза проблясваше лъскава също черна броня.

— Черното — рече капитанът на Рийзи — беше модният цвят миналата година в Даруджистан.

— Черното е вечният цвят на Бочълайн, сър.

Лицето на господаря му беше бледо, триъгълно някак, и това впечатление се усилваше от грижливо оформената брада. Косата му, намазана с масло, беше сресана назад от високото чело. Очите му бяха безизразно сиви — безцветни като всичко останало по него — и Грънтъл изпита някаква вътрешна тревога.

— Капитан Грънтъл — заговори с мек и изискан тон Бочълайн, — любопитството на вашия работодател е твърде натрапчиво. Но макар по принцип да не възнаграждаваме подобно недискретно надничане в дейността ни, този път ще направим изключение. Вие ще ме придружите. — Обърна се към Рийзи. — Котката ти, изглежда, страда от учестен пулс. Бих те посъветвал да успокоиш горкото същество.

— Веднага, господарю.

Грънтъл отпусна ръце на дръжките на двете си къси саби и изгледа с присвити очи Бочълайн. Пружините на каретата изскърцаха, щом слугата се качи на капрата.

— Е, капитане?

Грънтъл не помръдна.

Бочълайн повдигна вежда.

— Уверявам ви, работодателят ви гори от нетърпение да приемете поканата ми. Ако обаче се боите да го направите, би трябвало да можете да го убедите да сдържа ръката ви, докато трае това начинание. Макар да ви предупреждавам, откритият натиск срещу него може да се окаже сериозно предизвикателство дори за мъж с телосложение като вашето.

— Да сте се занимавали някога с риболов? — попита Грънтъл.

— Риболов?

— Тези, дето кълват на стара стръв, са млади и не остаряват. Работя с кервани повече от двайсет години. Не съм млад. Ако искате да ви клъвне, хвърлете другаде.

Бочълайн го погледна със суха усмивка.

— Успокоихте ме, капитане. Да продължим ли?

— Водете.

Прекосиха пътя. Стара козя пътека ги поведе между хълмовете. Всички склонове и била бяха потъмнели от изгорялата трева от пожарищата, поразили тази земя, макар че тук-там вече започваха да изникват зелени петна.

— Огънят — вметна Бочълайн, докато вървяха, — е от съществено значение за здравето на степните треви. Както и минаването на бедерин: безчетните им копита разравят почвата. Уви, наличието на кози ще предрече тъжен край за зеленината по тези древни хълмове. Но аз започнах с темата за огъня, нали? Жестокост и унищожение, и двете са съществени за живота. Това не ви ли се струва странно, капитане?

— Странното, сър, е чувството ми, че съм забравил да си взема писалищната дъсчица.

— Е, значи сте образован. Колко интересно. Препитавате се с меча, нали? За какво ви е тогава четмото и писмото?

— А вие сте човек на четмото и писмото — за какво тогава ви трябва този широк меч на кръста и тази добре изкована ризница?

— Неприятният страничен ефект от образованието сред масите е липсата на респект.

— Здравословен скептицизъм, по-скоро.

— Пренебрежение към авторитета, по-скоро. Навярно сте отбелязали, за да отговоря на въпроса ви, че си имаме само един доста остарял слуга. Никаква наета охрана. Необходимостта да се пазим е жизненоважна за професията ни…

— И що за професия е вашата?

Заслизаха по една добре отъпкана пътека, лъкатушеща между хълмовете. Бочълайн спря и погледна Грънтъл усмихнато.

— Забавлявате ме, капитане. Вече разбирам защо отзивите за вас са толкова добри. Явно изпъквате между всички с това, че мозъкът ви функционира добре. Хайде, почти стигнахме.

Заобиколиха един хълм и се озоваха на ръба на пресен кратер — петно от кипнала кал, осеяно с ръбести каменни блокове. По преценката на Грънтъл кратерът беше четиридесетина крачки в диаметър и четири-пет разтега дълбок. До ръба му седеше някакъв мъж, също облечен в черна кожа; плешивото му теме бе с цвета на избелял пергамент. Надигна се тихо, колкото и внушителен да беше ръстът му, и се извърна към тях с плавна елегантност.

— Корбал Броуч, капитане. Моят… партньор. Корбал, това е капитан Грънтъл. Доста е скептичен и май вечно мърмори.

 

 

Ако Бочълайн бе събудил смътна тревога у капитана, то този човек — с широкото си кръгло лице, с очите, дълбоко заровени в пухкавата плът, и широките пълни устни, леко извити надолу, лице едновременно детинско и неописуемо чудовищно — предизвика у Грънтъл тръпки на страх. Усещането и този път бе някак инстинктивно, сякаш Бочълайн и партньорът му излъчваха аура на нещо мръсно и покварено.

— Нищо чудно, че котката има сърцебиене — промърмори под нос капитанът. Погледът му се отмести от Корбал и се спря на кратера.

Бочълайн застана до него.

— Ясно ли ви е какво виждате тук, капитане?

— Да, не съм глупак. Дупка в земята.

— Забавно. Доскоро тук е имало гробна могила. С окован в нея Джагътски тиран.

— Беше Джагътски тиран.

— Точно така. Една далечна империя се е намесила, както разбирам, в съюз с един Т’лан Имасс, и са успели да освободят това същество.

— Вярвате на хорски приказки значи — отвърна Грънтъл. — Ако се е случило такова нещо, какво тогава е станало с него, в името на Гуглата?

— И ние се чудехме, капитане. Чужденци сме на този континент. Доскоро изобщо не бяхме чували за Малазанската империя, нито за удивителния град Даруджистан. По време на твърде краткия си престой тук обаче чухме какви ли не истории за отскорошни събития. За демони, за дракони, за наемни убийци. И за къща Азат, наречена Финнест, в която все още не може да се проникне, но която въпреки това, изглежда, е обитавана — навестихме я, разбира се. И за летяща крепост чухме, с име „Лунния къс“, която наскоро надвиснала над града…

— Тъй. Това го видях със собствените си очи. Напусна града ден преди мене.

Бочълайн въздъхна.

— Уви, изглежда, сме твърде закъснели, за да видим тези чудеса лично. Доколкото разбрах, над този Лунен къс властва Тайст Андий.

Грънтъл сви рамене.

— Както кажете. Аз лично не обичам клюките.

Погледът на събеседника му най-сетне се втвърди.

Капитанът се усмихна вътрешно.

— Клюки. Как не.

— Е, това ли искахте да ми покажете? Тази… дупка?

Бочълайн повдигна вежда.

— Не точно. Тази „дупка“ е само входът. Смятаме да посетим Джагътската гробница, която е отдолу.

— Опонн да ви благослови тогава — рече Грънтъл и се обърна да си тръгне.

— Предполагам, че господарят ви ще настои да ни придружите — каза мъжът зад него.

— Не може да настоява за всичко, което му хрумне — отвърна капитанът. — Не съм се наел, за да потъна в някаква локва с тиня.

— Нямаме намерение да се папаме с тиня.

Грънтъл го погледна през рамо, с крива усмивка.

— Образно казано, Бочълайн. Моля за извинение за неразбирането. — Обърна се отново и закрачи към пътеката. След малко спря. — Искахте да видите Лунния къс, господа? — И посочи.

Базалтовата крепост бе надвиснала над хоризонта на юг като буреносен черен облак.

По пръснатия чакъл изскърцаха ботуши и Грънтъл се озова между двамата, загледани към далечната, рееща се над хоризонта каменна грамада.

— Трудно е да се определят размерите — промърмори Бочълайн. — На какво разстояние е оттук?

— На около левга, предполагам, може би повече. Повярвайте ми, господа, тази близост никак не ми е по вкуса. Вървял съм в сянката му в Даруджистан — трудно беше да се избегне, докато беше там — и можете да ми вярвате, чувството никак не е приятно.

— Предполагам. Но какво търси там?

Грънтъл сви рамене.

— На югоизток се е отправил, като че ли…

— Затова е килнат така.

— Не. Повредиха го над Пейл. Магове от Малазанската империя.

— Впечатляваща работа.

— За което загинаха. Впрочем, макар да повредиха Лунния къс, господарят му си остана невредим. Ако наричате пробиването на дупка в плета, преди да те заличи човекът, на когото е къщата, „впечатляващо“, ваша работа.

Най-сетне Корбал Броуч проговори — с тънък писклив глас.

— Бочълайн, той усеща ли ни?

Спътникът му се намръщи, без да откъсва очи от Лунния къс, след което поклати глава.

— Не долавям никакво внимание към нас, приятелю. Но тази тема може би е по-добре да я обсъдим насаме.

— Добре. Значи не искаш да убия този пазач на керван?

Грънтъл отстъпи рязко, стисна дръжките на сабите си и изръмжа:

— Само се опитай, и ще съжалиш.

— Успокойте се, капитане. — Бочълайн се усмихна. — Партньорът ми е с малко наивни възгледи…

— Наивни като на пепелянка.

— Може би. Все едно, уверявам ви, че сте в пълна безопасност.

Навъсен, Грънтъл обърна гръб на двамата и закрачи по пътеката.

— Господарю Керули — зашепна си, — ако гледаш всичко това, а съм сигурен, че го гледаш, вярвам, че доплащането ще е щедро. И ако изобщо цениш съвета ми, предлагам да стоим надалече от тези двамата.

Хвърли поглед назад малко преди кратерът да остане извън гледката му и видя, че двамата са обърнали гръб и на него, и на Лунния къс. Гледаха в ямата. После заслизаха и се скриха от погледа му.

Грънтъл въздъхна и закрачи към бивака — разкърши рамене, за да се освободи от напрежението, което го бе обзело.

Щом излезе на пътя, погледът му отново се вдигна нагоре, към Лунния къс, вече мъгливо петно в далечината.

— Владетелю, ти там горе, дано все пак си надушил миризмата на Бочълайн и Корбал Броуч, та да направиш с тях онова, което стори на Джагътския тиран — стига да си замесен в това. Предпазна мярка, нали така го наричат резачите. Моля се само дано един ден всички да не съжалим за безразличието ти.

Емансипор Рийзи седеше на капрата и галеше дръгливата котка, която се бе настанила в скута му. Краста ли? Грънтъл се замисли. „Може и да не е“.

 

 

Грамадният вълк кръжеше около тялото, привел глава и извърнат така, че единственото му око да не изпуска лежащия в несвяст смъртен.

Малцина навестяваха лабиринта на Хаос. Сред тези малцина смъртните бяха най-редките. Вълкът се беше скитал тук неизмеримо дълго — сам и изгубен от безброй векове. Умът му бе намерил нови очертания, родени в самота; пътеките на мислите му се виеха в привидно случайни посоки. Малцина щяха да видят съзнание или разум в дивия блясък на окото му, ала те все пак съществуваха.

Вълкът обикаляше, масивните мускули потръпваха под мръсно бялата козина. Привел глава и извърнат все на една страна. С око, приковано в проснатия мъж.

Свирепата съсредоточеност даваше резултат, задържаше обекта на неговото внимание в състояние на безвремие — случайно следствие от силите, с които вълкът се бе просмукал в този лабиринт.

Малко спомени имаше вълкът за световете, съществуващи извън Хаоса. Нищо не знаеше за смъртните, които го почитаха като бог. Ала някакво знание го беше споходило, някакъв инстинктивен усет, говорещ за… възможности. За скрити възможности. За възможни посоки, които сега стояха пред него, с откриването на този крехък смъртен.

Все пак звярът се поколеба.

Имаше рискове. И решението, което бавно започна да се оформя, го накара да потръпне.

Кръженето му се стесни в спирала навътре, все по-близо и по-близко до лежащата в несвяст фигура. Единственото око бе приковано неумолимо в лицето на мъжа.

Дарът, най-сетне осъзна съществото, беше истински. Нищо друго не можеше да обясни онова, което съзираше в лицето на смъртния. Отразен дух, до най-малката подробност. Възможност, която не можеше да се изпусне.

Все пак вълкът се поколеба.

Докато един древен спомен не изникна пред вътрешния му взор. Един образ, замръзнал и избледнял от ерозията на времето.

Достатъчен, за да затвори спиралата.

И се свърши.

 

 

Единственото му здраво око примига и се отвори срещу светлосиньо безоблачно небе. Зарасналата плът, покрила кухината, останала от другото му око, сърбеше влудяващо, сякаш насекоми лазеха под кожата му. Беше с шлем, с вдигнато забрало. Острите камъни под него убиваха.

Лежеше неподвижно и се мъчеше да си спомни какво се бе случило. Черната пролука, разтворила се пред него — беше се гмурнал в нея, беше изхвърлен в нея. Спомни си коня, изчезнал под него, издрънчалата тетива. Тревогата, която бе изпитал със спътника си. Приятел, който яздеше до него. Капитан Паран.

Ток-младши изстена. „Хеърлок. Онази побъркана кукла. Попаднахме на засада.“ Откъслеците се съчетаха, споменът се върна придружен от изблик на страх. Той се надигна на хълбок и всичките му мускули изскимтяха от болка. „Дъх на Гуглата, това не е равнината Риви!“

Във всички посоки — поле от натрошено черно стъкло. Сива прах, надвиснала на облаци едва на един разтег над него. Вляво, може би на двеста крачки, се издигаше ниска могила, нарушаваща плоската монотонност на пейзажа.

Гърлото му беше пресъхнало. Окото му пареше. Слънцето печеше жестоко. Ток се закашля, седна и обсидианът под него изпращя. Видя извития си рогов лък и посегна да го вземе. Колчана го беше привързал за седлото на коня. Верният му уикски жребец не го беше последвал. Значи освен ножа на бедрото си и безполезния засега лък нямаше нищо. Нито вода, нито храна. Огледа лъка и се намръщи още повече. Тетивата от волско черво се беше отпуснала.

„Лошо. Което означава, че съм бил… някъде… доста време. Някъде. Къде?“ Хеърлок го беше хвърлил в лабиринт. Времето вътре някак се губеше. Не беше прекалено жаден, нито особено гладен. Но дори да имаше стрели, лъкът нямаше да може да се изпъне. Тетивата беше изсъхнала, восъкът бе поел обсидиановата прах. Нямаше да издържи на опън. А това означаваше, че са изтекли дни, ако не и седмици, макар тялото му да подсказваше друго.

Изправи се — бавно. Ризницата под туниката му изскърца болезнено и блъвна облак лъскава черна прах.

„В лабиринт ли съм? Или ме е изплюл обратно?“ Все едно, трябваше да намери изход от тази безжизнена равнина от вулканично стъкло. Стига да имаше изход…

Тръгна към могилата. Макар и да не беше особено висока, щеше да му предложи по-добра позиция за наблюдение. Щом я приближи, видя по-нататък и други като нея, еднакви, пръснати на еднакви разстояния. „Гробни могили. Страхотно! Обожавам гробните могили.“ И една централна, по-голяма от останалите.

Заобиколи първата могила, като мимоходом отбеляза, че беше разровена, сигурно от плячкаджии. Клекна до изровената шахта и надникна в стръмния тунел. Доколкото можеше да види — малко над един човешки ръст дълбочина — обсидиановата мантия продължаваше надолу. За да могат изобщо да изпъкват над повърхността, могилите трябваше да са огромни — цели куполи.

— Все едно — промърмори той. — Не ми харесва.

Превъртя в ума си всички събития, които го бяха довели до това… окаяно положение. Смъртоносният дъжд, изсипал се от Лунния къс, като че ли бележеше някакво начало. Огън и болка, загубата на окото, целувката, оставила жестокия грозен белег върху някога чаровното младежко лице.

Езда на север през равнината, за да срещне адюнкта Лорн, схватка с баргастите от клана Илгрес. Отново в Пейл, още неприятности. Лорн му беше дръпнала юздите, върнала му беше старата роля на куриер на Нокътя. „Куриер? Хайде да си го кажем честно, Ток, особено на себе си. Ти беше шпионин. Но беше минал на другата страна. Беше съгледвач в армията на Едноръкия. Това и нищо повече, докато не се появи адюнктата.“ Голямата беда в Пейл. Татърсейл, после — капитан Паран. Бягство и гонитба.

— Абсолютен ужас.

Хеърлок го бе отпратил в някакъв злокобен лабиринт. „Където… съм си полежал. Изглежда. Гуглата да ме вземе дано, време е да започнеш отново да разсъждаваш като войник. Стегни се. Не предприемай нищо прибързано. Мисли за оцеляването в това негостоприемно място…“

Тръгна отново към централната могила. Беше висока три човешки боя, с полегат склон. Закашля се още по-силно, докато се тътреше нагоре.

Усилието му бе възнаградено. На билото имаше кръг от по-малки гробни могили. Точно пред него, на около триста крачки отвъд кръга, почти невидими в мъглата, се издигаха костеливите рамене на загърнати в сиво хълмове. По-наблизо и вляво се виждаха руините на каменна кула. Небето зад нея блестеше в болезнено червен цвят.

Ток вдигна очи към слънцето. Когато се беше събудил, беше късна сутрин; сега грееше точно над него. Можеше да се ориентира. Хълмът беше на северозапад, кулата — само на няколко градуса северно от запада.

Погледът му се върна към червеникавата издутина в небето отвъд кулата. Да, пулсираше — равномерно като сърце. Той почеса кожата, покриваща кухината на лявото му око, и шеметът от цветове, нахлули в ума му, го накара да потръпне. „Това там е магьосничество. Богове, започвам да мразя магьосничеството!“

Вниманието му бе привлечено от някои по-близки неща. Северният склон на централната могила беше разяден от дълбока яма с раздрани лъскави ръбове. В долния й край се бяха струпали камъни и по тях все още личаха червени петна. Кратерът, бавно осъзна той, не можеше да е работа на крадци. Онова, което го беше причинило, се беше измъкнало с ярост от самата гробница. „Тук, изглежда, дори мъртвите не спят вечно.“ За миг го жегна страх, но той го отпъди от ума си с тиха ругатня. „Виждал си и по-лоши неща, момче. Спомни си само онзи Т’лан Имасс, спътника на адюнктата. Онова мълчаливо съсухрено двукрако, Беру да ни пази дано. Спомни си очите му, без капчица милост в тях. Как наниза един баргаст както риви степен глиган.“

Докато оглеждаше разровения хълбок на могилата, мислите му се зареяха към Лорн и немрящия й спътник. Искаха да освободят едно такова страховито същество, за да се развихри дивашката му, зла сила. Бяха ли успели? Затворникът на гробницата, на която стоеше сега, безспорно се бе озовал пред ужасна задача — магически прегради, здрави стени, разтег след разтег натрошено стъкло. „Какво пък. Като се има предвид алтернативата, и аз на негово място щях да съм също толкова отчаяно решителен. Колко ли време му е отнело? Колко ли извратен от злоба ще да е този ум, след като се е освободил?“

Потръпна и това доведе до нов пристъп на кашлица. Загадки имаше на този свят. И малко от тях бяха приятни.

Заслиза, заобиколи ямата и тръгна към порутената кула. Не мислеше, че обитателят й се е задържал дълго в района. „Аз на негово място щях да искам да избягам толкова далече оттук, колкото е възможно.“ Не можеше да се прецени колко време е изтекло от бягството на съществото, но вътрешното му усещане бе, че са били години, ако не и десетилетия. Все едно, чувстваше се странно спокоен въпреки негостоприемната околност и всички тайни, които се криеха под тази опустошена земя. Каквато и заплаха да бе витаела тук, това беше ставало много отдавна.

На четиридесет крачки от кулата едва не се спъна в един труп. Ситната прах го беше скрила добре, но сега, вдигнала се от усилията му да се задържи на крака, се закълби на облак. Малазанецът изруга и изплю песъчинките от устата си.

През вихрещите се блещукащи прашинки успя да види, че трупът е като човешки. Вярно, фигурата бе твърде ниска и трътлеста, костите — твърде тежки. Сухожилия и плът, изсъхнали и добили цвета на орех, а кожите, покриващи отчасти тялото, бяха изгнили. На главата на трупа беше кацнал костен шлем, направен от черепа на някакъв рогат звяр. Единият рог се бе прекършил някога, в далечното минало. Наблизо в прахта лежеше двуръчен меч. „Та като стана дума за череп, Гуглата да го…“

Ток-младши изгледа навъсено фигурата в краката си и изръмжа:

— Какво търсиш тук?

— Чакам — изскърца като суха кожа гласът на Т’лан Имасс.

Ток зарови в паметта си за името на немрящия воин. И каза, доволен от себе си:

— Онос Т’уулан. От клана Тарад…

— Вече ме наричат Туул. Без клан. Свободен.

„Свободен? Свободен за какво по-точно, торба кокали такава? Да се търкаляш из тази пустош?“

— Какво стана с адюнктата? Къде съм?

— Изгуби се.

— Отговор на кой въпрос е това, Туул?

— На двата.

Ток стисна зъби и преодоля изкушението да изрита Т’лан Имасс.

— Можеш ли да си малко по-точен?

— Сигурно.

— Е?

— Адюнкта Лорн загина в Даруджистан преди два месеца. Намираш се в едно древно място, наречено Морн, на двеста левги на юг. Часът е малко след обед.

— Малко след обед, викаш. Благодаря, че ме осветли. — Не изпитваше голямо удоволствие да разговаря със същество, живяло стотици хиляди години, и това неудобство бе развихрило сарказма му — голямо благоразумие, няма що. „Бъди по-сериозен, идиот с идиот. Тоя кремъчен меч не е само за показ.“ — Освободихте ли Джагътския тиран?

— За кратко. Имперските усилия да се завладее Даруджистан се провалиха.

Ток се намръщи и скръсти ръце.

— Каза, че чакаш. Какво чакаш?

— Нямаше я много време. Сега се връща.

— Коя?

— Онази, която е обитавала кулата, войнико.

— Не можеш ли да станеш поне, като говориш с мен?

„Докато не съм се поддал на изкушението.“

Т’лан Имасс се надигна с ужасно скърцане и прахта се разсипа от страховитото му туловище. За миг нещо проблесна в дълбините на очните му кухини, щом се взря в Ток, после Туул се обърна да си вземе кремъчния меч.

„Богове! По-добре да бях настоял да остане да си лежи. Тези спечени кръпки кожа, тези яки мускули и здрав кокал… И всичко се движи съвсем като живо. О, колко си ги обичаше императорът. Армия, която никога не му се налагаше да храни, никога не му се налагаше да превозва, армия, която можеше да иде навсякъде и да постигне едва ли не всичко, Гуглата да ме вземе дано. И никакви дезертьорства — с изключение на този, който стои сега пред мен.“

„Все едно — как можеш да накажеш един дезертьор Т’лан Имасс?“

— Трябва ми вода — каза Ток след дълга пауза, в която само се гледаха. — И храна. И стрели трябва да си намеря. И тетива за лъка. — Отвърза шлема си и го свали. Кожената шапка под него беше подгизнала от пот. — Не можем ли да се подслоним в тази кула? Мозъкът ми ще се свари от жегата. — „И защо ли ти говоря все едно, че очаквам да ми помогнеш, Туул?“

— Морският бряг е на хиляда крачки на югозапад — рече Туул. — Там ще се намери храна, а някои видове водорасли могат да свършат работа за тетива, докато се намери някакво черво. Прясна вода не мога да надуша, уви. Обитателката на кулата навярно ще е щедра, но не толкова, ако пристигне и те завари вътре. Стрели може да се направят. Наблизо има солено блато, в него можем да намерим костена тръстика. Няколко примки за морски птици и имаме пера за стрелите. Колкото до върховете… — Туул се обърна и огледа обсидиановата равнина. — Не забелязвам недостиг на материал.

„Добре. Значи ще ми помогнеш, все пак. Слава на Гуглата за това.“

— Хубаво. Надявам се, че все още можеш да дялаш камък и да плетеш водорасли, Т’лан Имасс, да не говорим за изработката на истински стрели от костената тръстика — каквото и да е това, — защото аз със сигурност не знам как става. Потрябват ли ми стрели, реквизирам си ги и ми ги носят с железен връх и прави като отвес.

— Не съм си изгубил уменията, войнико…

— Тъй като адюнктата така и не ни представи един на друг, аз съм Ток-младши и не съм войник, а съгледвач…

— Служил си в Нокътя.

— Но без обучението в убийства, нито в магиите. И освен това повече или по-малко вече съм се отказал от тази роля. Сега искам само да се върна при Воинството на Едноръкия.

— Далечко е.

— Това и сам го разбрах. Значи, колкото по-рано тръгна, толкова по-добре. Докъде се простира тази стъклена пустош?

— Седем левги. След нея ще излезеш на равнината Ламатат. Стигнеш ли я, поемаш на север — североизток…

— И къде ще ме отведе това? В Даруджистан? Да не би Дужек да е обсадил града?

— Не. — Т’лан Имасс извърна глава. — Тя идва.

Ток проследи погледа му. От юг се бяха появили три фигури, приближаваха се към кръга могили. От трите само средната ходеше на два крака. Беше висока, тънка, облечена в широка бяла телаба, като на знатните жени на Седемте града. Черната й коса беше дълга и права. Придружаваха я две псета, лявото — голямо като теле, рунтаво, с вълча муцуна, другото — с къса козина, ръждивокафяво и мускулесто.

Тъй като Туул и Ток стояха на открито, нямаше начин да не са ги видели, но не забързаха. След малко приличащото на вълк псе затича напред и замаха опашка, щом приближи Т’лан Имасс.

Ток изгледа замислено сценката и се почеса по брадичката.

— Стари приятели, а, Туул? Или тоя звяр иска само да си поиграе с някой от кокалите ти?

Немрящият воин го изгледа мълчаливо.

— Шегичка. — Ток сви рамене. — Или поне опит. Не мислех, че Т’лан Имасс могат да се засягат. — „По-точно, надявам се да не е така. Богове, тая моя уста…“

— Знаеш ли — бавно отвърна Туул, — този звяр е ай, тъй че няма голям интерес към кокали. Ай предпочитат плът, още топла, ако е възможно.

— Аха — изсумтя Ток.

— Шегичка — каза след малко Туул.

— Ясно. — „Ох. Това май няма да излезе чак толкова лошо. Изненадите нямат край.“

Т’лан Имасс погали с костеливи пръсти широката глава на животното и то се укроти.

— Стар приятел ли? Да, прибирахме такива животни в племената. Иначе трябваше да ги оставим да измрат от глад. Ние, виждаш ли, бяхме виновни за този глад.

— Виновни? Безразборен лов? Мислех, че вашият вид е бил на „ти“ с дивата природа. Всички тези духове, всички тези ритуали и жертвоприношения…

— Ток-младши — прекъсна го Туул, — на мен ли се подиграваш, или на собственото си невежество? В тундрата дори една личинка не живее в мир. Всичко е борба, всичко е война за надмощие. Онези, които загубят, изчезват.

— А ние не сме по-различни, казваш…

— Различни сме, войнико. Притежаваме привилегията на избора. Дара на предвидливостта. Ала често разбираме тази отговорност твърде късно… — Т’лан Имасс беше килнал глава, загледан в ай пред себе си и сякаш в собствената си костелива ръка, отпусната върху широката глава на звяра.

— Баалджаг очаква командата ти, скъпи немрящ воине — заговори жената със звучен и мелодичен глас. — Колко мило! Гарат, хайде и ти да поздравиш нашия съсухрен гост. — Погледна Ток и се усмихна. — Е, Гарат може и да реши, че си струва да зарови спътника ви — няма ли да е забавно?

— И още как — съгласи се Ток. — Говорите дару, но сте облечена в телаба на Седемте града…

Тя вдигна вежди.

— Нима? О, извинете! Между другото, вие също говорите дару, но сте от империята на онази мила жена… как се казваше?

— Императрица Ласийн. Малазанската империя. — „А тя как го разбра? Не съм в униформа…“

Жената се усмихна.

— Точно така.

— Аз съм Ток-младши, а този Т’лан Имасс се казва Туул.

— Приятно ми е. Леле, ама много е горещо тук, нали? Хайде да се подслоним в джагътската кула. Гарат, стига си душил този Т’лан Имасс, припкай да събудиш слугите.

Псето врътна опашка и затича към кулата, и Ток го проследи с очи. Входът, чак сега забеляза съгледвачът, всъщност беше през една тераса, вероятно на първия етаж — още едно доказателство колко е дебел пластът натрошено стъкло.

— Тази кула не изглежда много обитаема — отбеляза той.

— Външността лъже — промълви жената и отново го стрелна с разбиваща сърцето усмивка.

— А вашето име? — попита Ток, щом закрачиха към кулата.

— Лейди Енви е тя — намеси се Туул. — Дъщеря на Драконъс — онзи, който изковал меча Драгнипур и бил посечен от сегашния му притежател Аномандър Рейк, господаря на Лунния къс, със същия меч. Драконъс имал две дъщери, според поверието, които нарекъл Енви[1] и Спайт[2]

— Дъх на Гуглата, не говориш сериозно — промърмори Ток.

— Имената несъмнено са разсмивали и него — отвърна Т’лан Имасс.

— Ох, развалихте ми цялото удоволствие — въздъхна лейди Енви. — Срещали ли сме се преди?

— Не. Но въпреки това сте ми позната.

— Така изглежда. Признавам, беше твърде скромно от моя страна да допусна, че няма да ме познаят. В края на краищата пътищата ни с Т’лан Имасс са се кръстосвали неведнъж. Е, поне два пъти.

Туул я измери с бездънния си поглед.

— Това, че знам коя сте, все пак не обяснява загадката със сегашното ви пребиваване тук, в Морн, ако наистина се стремите към дискретност, лейди. Бих искал да знам какво търсите тук.

— Какво, според вас? — отвърна му с насмешка.

Щом приближиха кулата, на вратата се появи маскирана фигура в кожена броня и Ток се закова на място.

— Та това е сегюле! — Обърна се рязко към лейди Енви. — Вашият слуга е сегюле!?

— Така ли ги наричат? — Челото й се набръчка. — Познато име, макар че контекстът ми се губи. Е, добре. Личните им имена успях да науча, но нищо повече. Минаха случайно оттук и ме видяха — този, той се казва Сену, и още двама. Решиха, че могат да поразнообразят пътуването си, като ме убият. — Въздъхна. — Уви, вече служат на мен. — Обърна се към сегюле. — Сену, братята ти събудиха ли се?

Ниският жилав мъж килна глава и тъмните му очи я изгледаха равнодушно през цепките на шарената му маска.

— Разбрах — обърна се лейди Енви към Ток, — че този жест означава покорство. Не са много приказлив народ, както схванах.

Ток поклати глава, без да откъсва очи от двата къси меча под мишниците на Сену.

— Той ли е единственият от тримата, който ви се подчинява пряко?

— Всъщност да… Важно ли е?

— Означава, че той е най-низшият в йерархията им. За другите двама е под достойнството им да разговарят със същество, което не е сегюле.

— Колко арогантно от тяхна страна!

Съгледвачът се ухили.

— Досега не съм виждал индивид сегюле — но съм слушал много за тях. Отечеството им е един остров, на юг оттук, и разправят, че били усамотен народ, не обичали пътешествията. Но са прочути далече на север, чак до Натилог. — „Гуглата да ме вземе, има си хас да не са прочути!“

— Хъм, наистина усетих известна наглост, която се оказа забавна. Хайде, заведи ни вътре, скъпи Сену.

Сегюле не помръдна от прага. Очите му се бяха втренчили в Туул.

Баалджаг се отдръпна. Беше настръхнала.

— Сену? — подкани го лейди Енви с медена учтивост.

— Струва ми се, че предизвиква Туул — прошепна Ток.

— Нелепо! Че защо да го прави?

— За сегюле рангът е всичко. Имаш ли съмнение в йерархията, предизвикваш я. Не се колебаят.

Лейди изгледа намръщено Сену и каза:

— Дръж се прилично, младежо! — И махна с ръка към помещението зад вратата.

При този жест Сену като че ли трепна боязливо.

Белегът на Ток изведнъж го засърбя, той го почеса енергично и тихо изруга.

Сегюле отстъпи заднешком в малкото преддверие, поколеба се за миг, след което се обърна и ги поведе към отсрещната врата. Виещ се коридор ги отведе до централната зала, от центъра на която се издигаше тясна вита каменна стълба. Стените бяха голи, от груба шуплеста пемза. В другия край на помещението се виждаха три каменни саркофага, с грижливо подредени и подпрени на стената капаци до тях. Псето, което лейди Енви бе пратила вътре, клечеше наблизо. Близо до самия вход имаше кръгла дървена маса, отрупана с пресни плодове, меса, сирене и хляб, а също и една гледжосана глинена кана и няколко чаши.

Двамата приятели на Сену стояха неподвижно край масата, все едно я пазеха и са готови живота си да дадат, за да я защитят. И двамата бяха досущ като него на ръст и телосложение, и въоръжени по същия начин; разликата бе единствено в маските им. Докато емайлът, покриващ лицето на Сену, беше отрупан с тъмни шарки, тази украса намаляваше последователно у другите двама. Едната маска беше само малко по-ненашарена от тази на Сену, но третата имаше само две черти, по една на всяка лъскава буза. Очите, вторачени в тях от процепите й, бяха като късчета обсидиан.

Сегюле с маската с двете резки настръхна, щом видя влезлия Т’лан Имасс, и пристъпи крачка напред.

— А, не! — изсъска му лейди Енви. — Свадите са забранени! Видя ли още веднъж подобна глупост, ще се ядосам…

И тримата сегюле се отдръпнаха уплашено.

— Така — каза дамата. — Сега е по-добре. — Махна с ръка на Ток. — Моля, обслужете се, младежо. В каната има прекрасно салтоанско вино, подходящо охладено за случая.

Ток обаче не можеше да откъсне поглед от сегюле с очите-обсидиан.

— Ако този вторачен поглед означава предизвикателство — промълви лейди Енви, — бих ви посъветвала, в името на мира — да не говорим за собствения ви живот — да се въздържате от крайности, Ток-младши.

Той се сепна и откъсна погледа си от воина.

— Права сте, лейди. Само дето не бях чувал досега за… е, все едно. Няма значение. — Пристъпи към масата и посегна за каната.

Нещо изсвистя зад него и нещо се натресе в стената с болезнен тътен. Ток се обърна и видя Туул, с вдигнат меч срещу двамата останали на крака сегюле. Сену лежеше свит на десет крачки от него — или в несвяст, или издъхнал. Двата му къси меча бяха извадени едва наполовина от ножниците.

Застанал до Туул, аят се беше вторачил в тялото и махаше с опашка.

Лейди Енви изгледа с ледени очи другите сегюле.

— След като моите заповеди се оказаха недостатъчни, оставям бъдещите недоразумения в очевидно опитните ръце на Т’лан Имасс. — Обърна се рязко към Туул. — Сену мъртъв ли е?

— Не. Използвах плоското на меча, лейди. Не изпитвам охота да коля слугите ви.

— Наистина деликатно от ваша страна, предвид обстоятелствата.

Ток стисна с разтреперана ръка дръжката на каната.

— Да налея ли и на вас, лейди?

Тя го погледна с вдигната вежда и се усмихна.

— Великолепна идея, Ток-младши. Явно на нас двамата се пада да наложим вежливи обноски.

— Какво разбрахте за цепнатината? — попита я Туул.

Тя се обърна към него, с чаша в ръка.

— Аха, виждам, че предпочитаме бързата процедура във всяко нещо. Била е запушена. От смъртна душа. Сигурна съм, че сте в течение. Фокусът на моите проучвания обаче е същината на самия лабиринт. Съвсем различен е от другите. Порталът изглежда почти… механичен.

„Цепнатина? Това ще да е онази червена рана във въздуха. Уф.“

— Изследвали ли сте гробниците на К’Чаин Че’Малле, лейди?

Тя сбърчи нос.

— Набързо. Всички са празни, при това, изглежда, от доста време. Десетилетия.

Главата на Туул се завъртя с леко изпукване.

— Само десетилетия?

— Неприятна подробност, наистина. Убедена съм, че Матроната е изпитала значителна трудност с освобождението си, след това е прекарала доста време, докато се съвземе от изнурителния труд, преди да освободи и децата си. След това тя и потомството й са положили още усилия в погребания град, макар и непълни — резултатите сякаш са се оказали незадоволителни. След това, изглежда, окончателно са напуснали района. — Замълча и след малко добави: — Уместно е да допуснем, че Матроната е първата душа, която е затворила Цепнатината. Длъжни сме да приемем обаче, че в момента я обитава друга окаяна душа.

Т’лан Имасс кимна.

Докато траеше тази беседа, Ток похапваше усърдно и беше вече на втората чашка резливо изстудено винце. Главата щеше да го заболи, ако се опиташе да схване нещо от разговора — щеше да мисли за това по-късно.

— Трябва да тръгна на север — каза той, след като преглътна залък от хрупкавия хляб. — Има ли някаква възможност, лейди, да ми осигурите подходящи продукти? Ще ви бъда много задъл… — Думите му заглъхнаха, щом видя жадния блясък в очите й.

— Внимавайте какво предлагате, младежо…

— Без да се засягате, но защо непрекъснато ме наричате „младежо“? Та вие изглеждате на не повече от двадесет и пет.

— Колко ласкателно. Явно въпреки успеха на Туул в идентифицирането ми — признавам, че дълбочината на знанията му е много обезпокоителна за мен — имената, разкрити от Т’лан Имасс не означават нищо за вас.

Ток сви рамене.

— За Аномандър Рейк съм чувал, естествено. Не знаех, че е отнел нечий меч, нито кога се е случило това събитие. Струва ми се обаче, че е възможно да изпитвате известна враждебност към него, след като е убил баща ви… как му беше името? Драконъс. Малазанската империя споделя тази ваша неприязън. Тъй че, щом враговете ни са общи…

— То по презумпция сме съюзници. Разумно предположение. За съжаление — невярно. При все това с удоволствие бих ви предложила храна и пиене, колкото можете да носите, но не и оръжия, опасявам се. В замяна бих могла някой ден да ви помоля за услуга — нищо значително, разбира се. Нещо дребно и сравнително безболезнено. Приемливо ли е това за вас?

Апетитът на Ток изведнъж се изпари. Той погледна към Туул, но безизразното лице на немрящия воин не му помогна особено. Малазанецът се навъси.

— Поставяте ме в неловко положение, мадам Енви.

Тя му отвърна само с усмивка.

„А аз се надявах, че ще прекрачим границите на учтивата любезност до нещо по-интимно. Ех, Ток, ето че пак не мислиш с мозъка си…“

Усмивката й стана още по-широка.

Той се изчерви и посегна към чашата си.

— Добре. Приемам предложението ви.

— Самообладанието ви е възхитително, Ток-младши.

Той едва не се задави с виното. „Ако не бях този целунат от меч кучи син, щях да се изкуша да нарека това флирт.“

— Мадам Енви — заговори Туул, — ако държите да научите повече за тази Цепнатина, няма да получите това знание тук.

Ток почти се зарадва, като видя стъписването й. Тя се обърна към Т’лан Имасс.

— Нима? Изглежда, не само аз си падам по лицемерната скромност. Бихте ли обяснили?

Досетил се за възможния отговор, Ток-младши изсумтя и се присви, щом дамата го стрелна с твърдия си поглед.

— Може би — съвсем предвидимо отвърна Туул.

„Ха! Знаех си.“

В тона й се прокрадна нервност.

— Направете го, моля.

— Тръгнал съм по древна следа, лейди Енви. Морн беше само една спирка по тази дълга диря. Сега тя води на север. Своите отговори бихте могли да намерите сред тези, които търся аз.

— Желаете да ви придружа, така ли?

— Все едно ми е — заяви Туул с невъзмутимия си стържещ глас. — Но ако предпочетете да останете тук, длъжен съм да ви предупредя: неразумната намеса в обстоятелствата около тази Цепнатина крие рискове… дори за такива като вас.

Тя скръсти ръце.

— Смяташ, че ми липсва достатъчно предпазливост?

— Вие вече сте в безизходица, и отчаянието ви набъбва. Ще добавя още един стимул, мадам Енви. Старите ви спътници се стичат в същата тази посока — към Панион Домин. И Аномандър Рейк, и Каладън Бруд се подготвят за война срещу Домина. Решение с възможни тежки последици — това не ви ли прави любопитна?

— Ти не си случаен Т’лан Имасс — заяви тя.

Туул не отвърна нищо.

— Май ви постави в неловко положение — рече Ток. Едва сдържаше насмешката си.

— Неуместната безочливост ми е крайно противна — сряза го тя. — Какво стана с милото ви самообладание, Ток-младши?

Учуди го внезапният импулс да се хвърли в краката й и да я помоли за прошка. Отърси се бързо от тази абсурдна мисъл и отвърна:

— Лошо е ужилено, мисля.

Лицето й омекна и тя го погледна като кошута. Безразсъдното желание се върна. Ток се почеса по белега и извърна очи.

— Не исках да ви ужиля…

„Да бе. Колкото Кралицата на сънищата има кокоши крака.“

— … и се извинявам искрено. — Отново се обърна към Туул. — Великолепно, значи и тримата тръгваме заедно. Колко възбуждащо! — Махна с ръка на слугите сегюле. — Веднага се заемете с подготовката!

— Ще събера каквото трябва за лъка и стрелите ти — каза Туул на Ток. — Ще ги направим по пътя.

— Нали нямаш нищо против да гледам как ги правиш, Туул? Може да се окаже полезно.

Т’лан Имасс помисли малко и отвърна:

— За нас е така.

Падналият до стената Сену изпъшка и тримата се обърнаха. Беше се свестил. Аят стоеше над него и с явно удоволствие ближеше шарките по маската му.

— Боята — обясни Туул с безизразния си тон, — изглежда, е смес от въглен, слюнка и човешка кръв.

— Това му се вика грубо събуждане — промърмори Ток.

Лейди Енви закрачи към изхода, докосна го лекичко преди да го подмине и го погледна през рамо.

— О, наистина очаквам с нетърпение тази разходка!

Змии зашаваха в стомаха му при това повече от небрежно докосване. Но въпреки разтуптяното си сърце малазанецът не знаеше дали трябва да се зарадва, или да се вцепени от страх.

Бележки

[1] Завист. — Бел.прев.

[2] Злоба. — Бел.прев.