Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

25.

Не може да има вярно и истинно описание на предателството, защото мигът се таи в самия себе си, внезапен, носещ осъзнаването, че човек би трябвало да пожертва собствената си душа, за да отрече онова, което е трябвало да стане. Не може да има вярно и истинно описание на предателството, ала за този ден разказът на Ормулогун е толкова близо до истината, колкото би могъл да се надява да достигне един смъртен…

Коментар на Н’аръл

за „Убийството на Уискиджак“ на Ормулогун

Тихи стъпки в коридора възвестиха появата на нов гост. Кол нямаше представа дали е поканен и очите му се изместиха от двамата стари Рат-съветници, коленичили пред гробната яма, към загърнатата в халат фигура, застанала на прага. Без маска, със странно неразличимо лице.

Рицарят на Смърт се извърна към новодошлия и ризницата му издрънча.

— К’рул! — изстърга гласът му. — Моят Господар те приветства в своята свята обител.

„К’рул? Нямаше ли един стар храм в Даруджистан — оня с камбанарията — Камбанарията на К’рул. Беше някакъв древен… — Кол се озърна, срещна очите на Мурильо, видя как бавно се изопна лицето му и че приятелят му също го е осъзнал. — В тази камера е влязъл Древен бог. Стои само на пет-шест крачки от нас. Беру да ни пази дано! Още едно кръвожадно копеле от древността…“

К’рул закрачи към мхаби.

Кол, стиснал дръжката на меча си, със стегнато от страх гърло препречи пътя на Древния бог и изръмжа:

— Стой! — Сърцето му заблъска в гърдите, щом се вгледа в очите на К’рул и не видя в тях… нищо. Нищичко! — Ако се каниш да срежеш гърлото й на тоя олтар, е, Древен бог или не, няма да ти го позволя току-така.

Беззъбата уста на Рат-Тогг зяпна от другия край на гробната яма.

Рицарят на Смърт издаде някакъв звук, който можеше да мине за смях, след което заговори с глас, който вече не беше неговият:

— Дръзки са смъртните, ако не друго.

Мурильо пристъпи, застана до Кол, вдигна разтрепераната си ръка и стисна дръжката на рапирата.

К’рул погледна немрящия воин и се усмихна.

— Това е най-възхитителният им дар, Гугла.

— Стига тази дързост да не ги прави войнствени. Тогава най-добрият отговор е анихилацията.

— Твоят отговор, да. — Древният бог се обърна към Кол. — Никакво желание нямам да навредя на мхаби. Всъщност дойдох за… спасението й.

— Добре де — сопна се Мурильо, — можеш ли да ни обясниш тогава за какво е тази гробна яма!

— Това ще се изясни след време… надявам се. Знайте едно: нещо се е случило. Далече на юг. Нещо… неочаквано. Последствията са неизвестни — за всички нас. Все едно, часът за мхаби дойде…

— И какво по-точно означава това? — попита навъсено Кол.

Древният бог го подмина, коленичи пред мхаби и отвърна:

— Сега тя трябва да засънува истински.

 

 

Бяха се махнали. Напуснали бяха душата й. И с тръгването си — с онова, което Итковиан бе направил и правеше — всичко, което се бе надявала да постигне, беше рухнало в развалини.

Силвърфокс стоеше на място, смразена.

Бруталната атака на Каллор беше разкрила още една истина — Т’лан Ай я бяха изоставили. Загуба, която пронизваше душата й като нож.

И още едно предателство, жестокосърдечният убиец на вярата. Древното наследство на Найтчил. Татърсейл и Белурдан, Трошача на черепи — и двамата убити от машинациите на Тайсхрен, ръката на императрицата. „А сега… Уискиджак. Двете морски пехотинки, моята двойна сянка толкова време. Посечени.“

Отвъд коленичилите Т’лан Имасс чакаха немрящите К’Чаин Че’Малле. Огромните създания не тръгваха към Т’лан Имасс — все още. „Трябва само да нагазят сред редиците и да започнат да секат, да избиват. Децата ми не ще окажат съпротива. Все едно им е вече. О, Итковиан, благородни глупако.“

Видя Сивите мечове долу под хребета, приготвили ласа, пики и щитове — готвеха се да връхлетят срещу К’Чаин Че’Малле. Армията на Дужек в града загиваше — северната порта трябваше да се завземе. Видя Грънтъл, Смъртния меч на Трейк, повел пъстрия си легион, за да се присъедини към Сивите мечове. Видя офицерите, препускащи пред огъналия се малазански фронт, за да окуражат разбитите войнишки сърца. Видя Артантос — Тайсхрен, — готов да отприщи лабиринта си. Каладън Бруд беше коленичил до Корлат и магията на Висшия Денъл се вливаше в тялото на жената Тайст Андий. Орфантал стоеше зад бойния главатар — усети дракона в кръвта му, ледената жажда да се върне.

„За нищо. Пророкът и неговите демонични кондори… и К’Чаин Че’Малле… ще ги избият всички.“

Нямаше избор. Трябваше да започне. Да отхвърли всякакво отчаяние и да започне всичко онова, което бе подготвяла от толкова време. Без никаква надежда макар, трябваше да направи първата стъпка по пътя си.

Силвърфокс разтвори лабиринта на Телланн.

И изчезна в него.

 

 

„Майчината любов е търпелива.“

„Но аз не бях подготвена за майка. Не бях готова. Не бях готова да дам толкова много от себе си. Егоизмът ми тъкмо бе започнал да избуява.“

Мхаби можеше да обърне гръб. Можеше да отрече Круппе, да отхвърли Древния бог, Имасс — какво бяха за нея тези объркани души? Малазанци, всички до един. Врагът. Зли и ужасни с магията си. Всички с ръце, оцапани с кръвта на риви.

Децата трябваше да са дар. Физическата проява на любовта между мъж и жена. А за тази любов можеше да се направи всякаква жертва.

„Достатъчно ли е, че детето се е откъснало от плътта ми? Че е дошло на този свят като всички деца? Дали самата болка на раждането е изворът на любовта? Всички вярваха, че е така. Всички приемаха връзката между майка и дете като нещо дадено, като естествено последствие от самото раждане.“

„Нямаха право.“

„Моето дете не беше невинно.“

„Заченато от жалост, не от любов; заченато с ужасна цел — да оглави Т’лан Имасс, да ги въвлече в поредната война — да ги предаде.“

А сега мхаби беше в плен. Изгубена в един сънен свят, непонятно огромен, свят, в който се сблъскваха ужасни сили, свят, който настояваше мхаби да действа, да направи… каквото и да е.

„Древни богове, духове на зверове, един мъж, пленен от болка, в прекършено, изтерзано тяло. Клетката от ребра пред мен — негова ли е? Онзи, с когото говорих веднъж, така отдавна? Онзи, който така се гърчи в майчината прегръдка? Близки ли сме двамата с него? И двамата затворени в две опустошени тела, и двамата обречени да потъваме все по-дълбоко в това непоносимо терзание?“

„Звярът ме чака — чака ме мъжът. Трябва да посегнем един към друг. Да се докоснем, да си докажем един на друг, че не сме сами.“

„Това ли ни чака?“

„Клетката от ребра, затворът трябва да бъде разрушен отвън.“

„Дъще, ти може да си се отрекла от мен. Но от този мъж, от този мой брат, от него аз не ще се отрека.“

Не можеше да е съвсем сигурна. Но вярваше, че е започнала отново да пълзи.

Звярът зави в ума й като в предсмъртна агония.

Трябваше да го освободи, ако можеше. Такъв беше зовът на жалостта.

„Не любовта.“

„Ах, вече разбирам.“

„Да.“

 

 

Щеше да ги прегърне. Щеше да вземе болката им. В този свят, където всичко му беше отнето, където вървеше без цел, обременен с живота и смъртта на десетки хиляди смъртни души — неспособен да им даде покой, неспособен — не искащ — просто да ги отхвърли, все още не беше свършил.

Щеше да ги прегърне. Тези Т’лан Имасс, които бяха извратили цялата сила на лабиринта Телланн в ритуал, погълнал душите им. Ритуал, който ги беше превърнал — в очите на всички останали — в празни обвивки, оживени от цел, която е извън тях самите и при все това — приковани към… вечността.

Обвивки и все пак… всичко друго, но не и това.

Истина, която Итковиан не беше очаквал, за която не се беше подготвил.

Иншарак Улан, който се роди трети на Айнал Туум и Султа Арад от клана Нашар, за да стане Крон в пролетта на Годината на посърналия мъх, под Земята на суровата мед и помня…

Помня…

Зайче в снега, треперещо, на по-малко от сянка по здрач отстояние и детската ми ръка се протяга. Черни резки по снега, обещание за лято. Трепереща ръка, треперещо зайче, събрани двете сред топящия се сняг. Протегната ръка. Докосване на два живота — пърхането на сърчице, бавният тътен на глада в моите гърди, отвръщащ на стаената музика на света — помня…

Калас Анкор — ръцете ми, увили се около малката Джала, сестричката ми, горяща от треската, но огънят става много горещ и тъй, в ръцете ми, плътта й изстива като камък на разсъмване, плачът на мама — Джала беше угасналата жарава и него ден в очите на мама аз бях само нейното легло от пепел…

Дирите на стадото на Ултан Аралд в снега, валма козина, останала по голите тръни, ай от двете страни, гладни бяхме в онази година, ала дирята не изпускахме, колкото и стара да беше…

Карас Ав, яхнала сина на Хвърляча на кости Таламандас в Долината на дълбокия мъх, под слънцето нарушавахме древния закон — аз нарушавах древния закон, аз, самката на Айбинал Чоуд, направих момчето мъж, преди да се върже първият му кръг…

… В годината на Счупения рог намерихме вълчи кутрета…

… Сънувах, че казах „не“ на Ритуала, сънувах, че минах на страната на Онос Т’уулан…

… лице, обляно в сълзи… моите сълзи…

… Чоуд, който гледах как самката ми отвежда момчето в долината и знаех, че детето ще стане мъж — знаех, че е в най-нежните ръце…

… степите горяха…

… ранаг в Роговия кръг…

… толкова я обичах…

Гласове. Порой от спомени — тези воини не бяха ги изгубили. Познавали ги бяха като живи неща — вътре в мъртвите си тела.

Бяха ги пазили.

Почти триста хиляди години.

… приятел на Онрак от Логрос, видях го да коленичи сред труповете на своя клан. Всички избити на улицата, но соултейкън най-сетне бяха прекършени. Ах, на каква цена…

… о, сърце, положено в нозете му, милият Легана Брийд. Толкова умен, толкова весел, как ме караше да се смея…

… очите ни се срещнаха, моите и на Менас Лот, когато Ритуалът поиска да платим своята дан, и видяхме страха в очите си — нашата любов, мечтите ни за още деца, да попълнят празнините от онези, които бяхме изгубили по леда, слетият ни в едно живот, любовта ни, която сега трябваше да пожертваме…

… Аз, Каниг Тол, видях как ловците ми метнаха копията. Видях я как падна без звук, последната от нейната раса на този континент, и ако имах сърце, то щеше да се пръсне. Нямаше справедливост в тази война. Оставили бяхме зад себе си своите богове и бяхме коленичили пред олтара на жестокостта. Истина. И аз, Каниг Тол, не ще се отвърна от истината…

Умът на Итковиан се беше стъписал, мъчеше се да вдигне преграда срещу този потоп, да избяга далече от скръбния вик на собствената си душа, разбиваше сърцето му този порой от истини, тайните на Т’лан Имасс — „Не, на Ритуала — как — кълна се в Бивните на Финир — как сте могли да причините това на самите себе си!?“

Не можеше да избяга. Беше прегърнал болката им и пороят от спомени го унищожаваше. Твърде много, твърде жестоки — съживени, всеки миг се бе съживил в тези изгубени същества — и той се давеше.

Беше им обещал облекчение, но вече знаеше, че ще се провали. Нямаше край, нямаше как да обхване този изпълнен с копнеж дар, тази отчаяна, молеща страст.

Беше сам…

… аз съм Пран Чоул, трябва да ме чуеш, смъртни!

Сам. Повяхваше…

Чуй ме, смъртни! Има едно място… аз мога да те заведа! Трябва да понесеш всичко, което ти даваме — не е далече, не е дълъг пътят — отнеси ни, смъртни! Има място!

Повяхваше…

Смъртни! Заради Сивите мечове — трябва да го направиш! Да издържиш… Да успееш… и ще ги дариш. Мога да те отведа!

Заради Сивите мечове…

Итковиан се пресегна…

… и една ръка, силна и топла, го стисна за китката…

 

 

Земята пълзеше под нея. Лишеи — със зелени стъбълца и зелени чашки, чашките пълни с червено; друг вид, бели като кост, къдрави като корал; а под тях сива коприна над полузаровените в пръстта камъни — цял свят се таеше тук, на една педя над земята.

Бавният й, неумолим ход унищожаваше всичко това, покосяваше крехката плетеница от лишеи. Искаше й се да заплаче.

Отпред, вече много близо — клетката от кости и кръпки кожа, съществото, стаено в огромната безформена сянка.

Което продължаваше да я зове, да я вика отчаяно, с жестока настойчивост.

Да посегне.

Да докосне отвратителната мъртвешка преграда.

Мхаби изведнъж замръзна на място, някаква огромна, невидима тежест я притисна към земята.

Нещо се беше случило.

Земята под нея се заогъва, мълнии засвяткаха през трупащия се мрак на забвението, въздухът изведнъж се нажежи. Далечен тътен…

Тя се сви на кълбо, натисна с едната ръка и успя да се обърне по гръб. Вдиша хрипливо с пресъхналите си дробове и се взря…

 

 

Ръката го държеше. Итковиан започна да разбира. Зад спомените чакаше болката, чакаше всичко, което бе дошъл да поеме. Отвъд спомените, опрощението беше неговият ответен дар — стига само да оцелееше…

Ръката го водеше. През свят, разгръщащ се в нечий ум. Но той крачеше през него като великан и същинската земя оставаше далече под него.

Смъртни, пръсни тези спомени. Освободи ги, за да напоят земята с дара на този сезон. Към земята, смъртни — чрез теб те могат да върнат живот на една умираща, опустошена земя.

Моля те. Трябва да разбереш. Мястото на спомените е в пръстта, в камъка, във вятъра. Те са незримият смисъл на земята, онзи, който трогва душите на всички, които искат да го погледнат — да го погледнат истински. Докосване, смътен шепот, старо, почти заглъхнало ехо — към което смъртният живот добавя своето.

Напои този сънен пейзаж, смъртни.

И знай това. Ние коленичим пред теб. Смълчани в сърцата си пред това, което ни предлагаш, което предлагаш на самия себе си.

Ти си Итковиан и си готов да прегърнеш Т’лан Имасс.

Разпилей тези спомени — поплачи за нас, смъртни…

 

 

Тежък, настръхнал черен облак, затулил доскорошния безформен, безцветен и невъзможно далечен купол — разширява се с тътен и изпълва цялото небе, повлича тъмната си пелена през издутата дъга. Пурпурни мълнии засвяткаха от хоризонт към хоризонт.

Загледа се в падащия, спускащия се стремглаво надолу… дъжд… не, градушка…

Градът удари. Барабанен тътен по земята, звукът изпълни ушите й… все по-близо…

И я помете.

Мхаби изпищя и вдигна ръце нагоре.

Всеки удар бе като взрив. Бе нещо повече от замръзнал дъжд.

Живот. Древен, отдавна забравен живот.

И спомени…

Валяха спомени.

Болката беше непоносима…

После секна за миг, една сянка се плъзна над нея, близо, фигура, присвита под трополящите късове лед. Топла, мека длан на челото й, глас…

— Не остана много, мило момиче. Тази буря — неочаквана… — гласът прекъсна, изохка под усилилата се градушка — и все пак… чудесно. Но ти не бива да спираш сега. Ето, Круппе ще ти помогне…

Заслони я колкото можа от ледените парчета и я повлече напред, все по-близо…

 

 

Силвърфокс се скиташе. Изгубена, почти заслепена от несекващите сълзи. Онова, което бе започнала като дете, на една отдавна забравена гробна могила край град Пейл — онова, което бе започнала така отдавна — сега изглеждаше жалко.

Беше се отрекла от Т’лан Имасс.

Беше изоставила Т’лан Ай.

Но само за малко — или така поне беше искала. За кратък срок, в който щеше да сътвори свят, който да ги очаква. Духовете, които беше събрала, духове, които щяха да служат на древния народ, да станат техни богове — беше решила да ги накара да донесат изцеление на Т’лан Имасс, на техните безутешни души.

Свят, където майка й щеше отново да е млада.

Свят на сънища, дар от К’рул. Дар от даруджистанеца, Круппе.

Дар на обич, заради всичко, което беше отнела от майка си.

Но Т’лан Ай й бяха обърнали гръб, мълчаха и не отвръщаха на отчаяния й зов — а сега и Уискиджак беше мъртъв. Двете морски пехотинки, жените, от чието неотклонно присъствие беше започнала да зависи — повече, отколкото самите те можеха да разберат. Две жени, убити, за да защитят нея.

Уискиджак. Всичко, което беше Татърсейл в нея, ридаеше с неутешима скръб. И на него беше обърнала гръб. Но той бе излязъл на пътя на Каллор.

Беше го направил, защото бе останал мъжът, какъвто винаги е бил.

А сега беше изгубила и Т’лан Имасс. Човекът, Итковиан, смъртният, Щит-наковалня без бог, който бе поел в себе си избитите хиляди на Капустан — той беше разтворил ръцете си…

„Не можеш да поемеш болката на Т’лан Имасс. Ако твоят бог все още беше с теб, щеше да ти откаже тази мисъл. Не можеш. Твърде много са. А ти, ти си само човек — сам — не можеш да поемеш бремето им. Невъзможно е.“

„Съкрушително храбър си.“

„Но е невъзможно.“

„Ах, Итковиан…“

Храбростта я беше надвила, но не собствената й — нейната храброст не беше силна — не, храбростта на тези около нея. Отвсякъде — Кол и Мурильо с тяхното погрешно чувство за чест, които бяха отвлекли майка й и сега несъмнено бдяха над нея, докато бавно издъхва. Уискиджак и двете пехотинки, Итковиан. И дори Тайсхрен, който се беше разкъсал, за да отприщи лабиринта си и да прогони Каллор. Необикновена, толкова погрешна и трагично подвеждаща храброст…

„Аз съм Найтчил, Древна богиня. Аз съм Белурдан, теломенецът, Трошача на черепи. Аз съм Татърсейл, която някога беше смъртна. И съм Силвърфокс, превъплътената Хвърлячка на кости, Призовницата на Т’лан.“

„А бях победена.“

„От смъртни…“

Небесата натежаха. Тя погледна нагоре. С разширени, невярващи очи…

 

 

Вълкът се мяташе, блъскаше се в костените решетки на клетката си — клетката му…

„… моите ребра. Затворен. Умиращ…“

„А тази болка е и моя.“

Гърдите му горяха в огън, болката беше непоносима, взривяваше го, идваше сякаш някъде отвън, покриваше с язви кожата, изпъната над ребрата му…

… и в същото време не се усилваше, а сякаш заглъхваше, сякаш с всяка нова рана му поднасяха нещо, някакъв дар…

„Дар? Това страдание? Как — какво е то? Какво идва към мен?“

Старо. Толкова старо. Горчиво-сладки, забравени мигове на почуда, на радост, на скръб — буря от спомени, не негови — толкова много, идват като късове лед и се топят с мигновения сблъсък — усещаше плътта си изтръпнала под несекващия порой…

… Изведнъж бе отхвърлен назад…

Примига в тъмното. Единственото му око беше толкова сляпо, колкото и другото — онова, което беше загубил при Пейл. Нещо туптеше в ушите му. След това — звук. Писък, подът и стените се тресяха, дрънчаха вериги, от ниския таван се сипеше прах. „Кой? Какво?“

Нокти задраха в каменния под до главата му, трескаво, жадно.

„Протягат се. Иска ме. Кое? Какво съм за него?“

Трясъците отвън се приближаваха. След тях — гласове, отчаяни ревове от другата страна на стените… по някакъв коридор навярно. Трясък на мечове, писъци и хъхрене от разпрано гърло, дрънчене на броня.

Ток извърна глава… и видя нещо в тъмното. Огромно, изпънато в невидимите окови, съществото запищя пронизително и несекващо. Ръцете, увенчани с дълги нокти, се протягаха умолително напред, то посягаше за…

„За мен.“

Сива светлина проблесна в килията и за миг очерта чудовищното, покрито с тлъстини влечуго, оковано срещу Ток, с очи, лъснали от ужас. Камъкът на един разтег от чудовището беше целият надраскан с дълбоки жлебове, безумен кошмар, събудил ужаса на малазанеца… защото беше кошмар, който съзнаваше в самия себе си.

„Тя… тя е моята душа…“

Пророкът се бе появил пред него. Движенията му бяха отчаяни и накъсани — старческото тяло, в което се беше вселил джагът, се разпадаше — и мърмореше заклинание, докато пристъпваше, без да обръща внимание на Ток, към Матроната. Към Майката.

Огромният звяр се присви, притисна се до стената и задраска с нокти по камъните. Врясъците му заотекваха от стените на камерата.

Пророкът държеше нещо в ръцете си, нещо белезникаво, гладко и издължено — яйце, но не птиче яйце. Яйце от гущер, прошарено със сива магия.

Магия, която се лепеше с всяка дума от песента на Пророка.

Ток видя как нещо изригна от тялото на Матроната, блясък на сила, която се опита да се устреми нагоре…

… но беше впримчена в сивата паяжина; впримчена и всмукана след това в яйцето в ръцете на Пророка.

Писъците на Матроната изведнъж секнаха. Тя се отпусна и заскимтя безумно.

В изтръпналата тишина Ток вече съвсем ясно чуваше шумовете от битката в коридора отвън. Все по-близо.

Пророкът, стиснал Финнест, се обърна рязко и се вторачи в Ток. Джагътската усмивка разцепи сухите устни на трупа.

— Ще се върнем — прошепна той.

Магията разцъфна отново, тежките вериги издрънчаха на пода и тъмнината се върна.

И Ток разбра, че е сам в килията. Пророкът беше отнел силата на Майката, след което беше взел и нея.

Вълкът се замята в гърдите му, забиваше болезнени жила в потрошените му, зараснали уродливо ръце и крака. Копнееше да нададе своя вой, своя зов към любима и ближни. Ала не можеше да вдиша…

„Не може да вдиша. Умира. Градушката, онези жестоки дарове, те нищо не означават. С мен, с фаталния избор на бога, двамата умираме…“

Шумовете от битката бяха секнали. Ток чу как изщракаха железни лостове, един след друг. Чу как издрънча метал върху камъните.

После някой се наведе над него. Една ръка, само от груба кост и жили, докосна челото му.

Малазанецът не виждаше нищо. Нямаше никаква светлина. Но ръката беше хладна и лека.

— Гугла? Дошъл си за нас значи? — Думите прозвучаха ясно в ума му, но излязоха неразбираемо — и той разбра, че си е изгубил езика.

— Ах, приятелю — изхриптя фигурата. — Аз съм, Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан Имасс, но вече брат на Ейрал Файъл, на Ток-младши.

„Брат.“

Две съсухрени ръце го взеха в прегръдката си и го вдигнаха.

— И сега си тръгваме, мой малък братко.

„Тръгваме си?“

 

 

Пикър изгледа накриво пролома в стената. Перченето зад прокламацията й, че ще последват Т’лан Имасс в цитаделата, се беше изпарило с бързото връщане към предпазливостта, след като крепостта се открои преди очите им. Беше подложена на яростен щурм и онова, което бе нахлуло в цитаделата, здраво беше разритало гнездото стършели.

К’Чаин Че’Малле трополяха из каменния двор. Магически взривове разтърсваха цялата сграда. Урдомани и беклити тичаха по стените. Сиви мълнии прорязваха небето на юг. Зад тях, изпълнил небето над залива, се носеше огромен буреносен облак и светкавиците трещяха в черните му недра.

Пикър погледна през рамо жалките си бойци. Бяха загубили тримата тежко ранени войници, както беше очаквала. Нито един от Подпалвачите на мостове, присвити от другата страна на загърнатата в пушеци улица, не беше пощаден — виждаше твърде много петна от кръв по покритите със сажди униформи зад себе си.

На северозапад шумовете на битката продължаваха, все по-близо. Пикър знаеше, че Дужек ще се опита да стигне до цитаделата, стига да беше възможно. Но според това, което чуваше, явно го изтласкваха назад, улица след улица.

Гамбитът се беше провалил.

„С което оставаме сами за себе си.“

— К’Чаин Че’Малле! — изсъска зад гърба й един от войниците. — Идва зад нас!

— Е, това решава нещата — промърмори Пикър. — Бегом към пролома на Хедж!

Мостоваците затичаха през осеяната с отломки улица.

Бленд първа успя да издращи по развалините на кулата. Зад нея се виждаше порутена сграда — бяха останали три стени и половината от покрива. Вътре беше прашно и тъмно, с някакъв вход вляво на отсрещната стена на помещението.

Пикър скочи от рухналите каменни блокове, плъзна се по пода, блъсна се в Бленд и изруга. Двете оплетоха крака.

— Проклятие, Бленд…

— Шшт. Стражи…

Прекъсна ги трети глас.

— Пикър! Лейтенант!

Докато Мостоваците се събираха зад нея, тя се надигна и видя Хедж, Блупърл и още седем души — от онези, които се бяха качили с арбалетите на стената — да излизат от сенките.

— Опитахме се да се върнем при вас, но…

— Все едно, Хедж. — Пикър махна с ръка и се изправи. — Вашето си го отиграхте добре, вярвай ми…

Хедж държеше една „проклетия“. Вдигна я и се ухили.

— Запазих си една…

— Да е минавал оттук един Т’лан Имасс?

— Да. Побеснял беше, кучият му син. Ни наляво погледна, ни надясно — отпраши направо към цитаделата…

Един от мостоваците отзад извика:

— Зад нас идва К’Чаин Че’Малле!

— През вратата ей там! — изрева Хедж. — Разчисти пътя, тъпаци! Откога го чакам това…

Пикър затика войниците към задната стена.

Сапьорът изпълзя назад към дупката.

Последвалите събития се изсипаха в ума на Пикър като лавина…

Бленд я стисна за рамото и я тласна към прага, през който войниците й вече се хвърляха презглава в онова, което беше отвъд. Пикър изруга, но ръцете на Бленд вече бяха на гърба й, бутнаха я с все сила. Пикър се обърна да изръмжи и видя над рамото на Бленд…

К’Чаин Че’Малле сякаш полетя над руините, надигнал двата меча.

Хедж погледна нагоре — и се озова на четири крачки от връхлитащото влечуго.

Пикър го чу как изпъшка…

Сапьорът хвърли проклетията право надолу.

К’Чаин Че’Малле вече замахваше — двата огромни меча се спускаха…

Взривът ги изби.

Бленд и Пикър бяха изхвърлени през рамката. Главата на лейтенантката изтрещя под градушката от камъни, обсипала шлема й. Малки частици минаха през решетките и се забиха в лицето й, носът и устата й се напълниха с кръв.

Замаяна, тя залитна в облака прах и пушек.

Чуха се писъци, първо някъде отдалече, после изведнъж я обкръжиха.

Падаха камъни, изпращя разцепена греда и потъна в пламъци, срути се с пращене на потрошени кости — смъртен стон сред хаоса от прах и дим, толкова близо, че Пикър се зачуди дали не е от нея самата.

Нечии ръце отново се вкопчиха в нея, издърпаха я и я тласнаха по някакъв коридор.

Тунел от пушек и прах — никакъв въздух, — тропот на ботуши, оглушителни трясъци — мрак — после изведнъж мракът се разсея.

Пикър залиташе сред войниците си, плюеше кръв и кашляше. Бяха в помещение, осеяно с мъртви беклити; вратата отсреща изглеждаше избита само с един удар с юмрук. Самотен фенер се люлееше бясно на една кука над тях.

— Вижте! — викна някой. — Някое псе е сдъвкало брадичката на лейтенанта!

Дори шега не беше. Само абсурдната лудост на боя. Пикър тръсна глава сред дъжд от кръв, изплю се пак и огледа бойците си с пламнали очи.

— Бленд? — Името излезе измъчено от устата й, но разбираемо.

Мълчание.

— Бъклънд — бегом назад в коридора! Намери я!

Сержантът на Дванадесето отделение се върна почти веднага; довлече през разбитата врата плувналото в кръв тяло.

— Още диша — Гуглата само знае как! Беше затрупана с камъни!

Пикър се смъкна на колене до приятелката си.

— Проклета тъпачка!

— Трябваше да вземем Малът с нас — изръмжа до нея Бъклънд.

„Да. И това не беше единствената ни грешка в тази скапана игра.“

— О! — извика женски глас. — Вие не сте панионци!

Оръжията изсвистяха към вратата.

На прага стоеше жена в ослепително бяла телаба, дългата й черна коса блестеше, невероятно чиста и съвършено сресана. Изпълнените с нега смайващо красиви очи ги огледаха.

— Случайно да сте виждали наоколо трима маскирани воини? Трябваше да минат оттук, търсят тронната зала, при условие че има такава, разбира се. Може би сте чули някакъв бой…

— Не — изръмжа Бъклънд. — В смисъл, да, бой чухме. Навсякъде, мадам. В смисъл…

— Млъкни. — Пикър въздъхна. — Не, не сме виждали трима маскирани воини.

— А Т’лан Имасс?

— Т’лан Имасс — да.

— Великолепно! Кажете ми, още ли си ги носи всички онези мечове, дето са я пронизали? Не мога да си представя, че би си ги оставила…

— Какви мечове? — попита Пикър. — Освен това той беше мъжки. Поне така мисля.

— Мъжки беше — обади се една от войничките и се изчерви, когато другарите й я изгледаха, широко ухилени.

— Мъжки Т’лан Имасс? — Жената в белия халат вдигна пръст към пълните си устнички, потупа ги замислено и се усмихна: — Я, ами че това ще да е Туул! Чудесно! — Усмивката изчезна. — Освен, разбира се, ако не го намери Мок…

— Коя сте вие? — попита Пикър.

— Знаеш ли, скъпа, става все по-трудно да се разбере какво казваш при цялата тази кръв и прочие. Вярвам, че сте малазанци, нали? Неволни съюзници, но всички сте толкова ужасно пострадали. Имам една идея, една чудесна идея — каквито са всички мои идеи, разбира се. В смисъл, чудесни. Виждате ли, ние сме тук, за да осъществим освобождението на Ток-младши, войник от…

— Ток-младши? — повтори Пикър. — Ток? Но той е…

— Пленник на Пророка, уви. Печален факт, а аз не обичам да бъда опечалявана. Дразни ме. Неизмеримо. Та както казвах, имам една идея. Вие ми съдействате в освобождението, аз изцерявам тези от вас, които са ранени — което, изглежда, в случая означава всички.

Пикър посочи Бленд.

— Готово. Започни с нея.

Щом жената пристъпи в стаята, Бъклънд изрева и се дръпна панически от вратата.

Пикър вдигна очи. В коридора зад прага стоеше огромен вълк и очите му святкаха в прашния сумрак.

Жената се озърна небрежно през рамо.

— О, не се безпокойте. Това е Баалджаг. Гарат обикаля наоколо, предполагам. Избива панионци, подозирам. Придобил е вкус особено към сиърдомини… я да видим сега горкичката жена — е, ще те оправим ей сегичка, мила…

 

 

— Какво в името на Гуглата става там?

В другия край на ниската стена стълбището осигуряваше достъп до парапета с изглед към пристанището и залива зад него — или поне така беше заключил Паран, тъй като друго обяснение нямаше. Все едно, някой се опитваше да се качи и му пречеха, а ако можеше да се съди по крясъците, онова, което се опитваше да излезе на плоския покрив, хвърляше защитниците в паника.

Бързия Бен, който се бе свил до Паран, надигна съвсем лекичко глава.

— Не знам и не искам да надничам — отвърна той на въпроса на капитана, — но да се надяваме, че отклонението ще помогне. Не мога повече да ни задържам тук, без кондорите да ни забележат.

— Нещо, изглежда, ги държи заети — заяви Спиндъл. — И ти го знаеш, Бързак. Само един от тях да имаше време да погледне по-внимателно и вече щяхме да храним пиленцата му в гнездото.

— Прав си.

— Тогава какво в името на Гуглата все още търсим тук?

— Тук сме — изхъхри Бързия Бен, — защото трябва да сме тук…

— Млъкни — изръмжа Паран и избърса от очите си това, което мислеше за пот. Ръката му се оцапа в червено — шевовете по скулата му се бяха разхлабили. — Не си прав, Бързак. Тук трябваше да сме ние с теб. Малът, ако е останало нещо от Мостоваците, в този момент те имат нужда от теб.

— Да, капитане, и това, че го знам, ме гложди отвътре.

— Добре. Тогава слушайте. Огнената бездна се е развихрила в цитаделата под нас. Представа нямаме кой води битката, но знаем едно — сред панионците нямаме приятели. Тъй че, Малът, взимай Спиндъл и останалите — онзи капак ей там изглежда достатъчно хлабав, за да се отвори, дори да е заключен.

— Да, капитане. Само че как да стигнем дотам, без да ни видят?

— Със спринт, лечителю. Но ако не искате да рискувате…

Малът погледна Спиндъл, после — Деторан и Тротс. Накрая Анци. Сержантът кимна. Малът въздъхна.

— Да, сър. Ще пробваме.

Паран погледна Бързия Бен.

— Някакви възражения, магьоснико?

— Не, капитане. Поне… — И млъкна.

„Поне те имат по-добър шанс да се измъкнат. Разбрах те, Бързак.“

— Добре. Малът, когато сте готови, бегом.

— Бутай и тегли, капитане.

— И вие.

Отделението хукна към капака.

 

 

Дужек повлече ранения войник към вратата и чак след това забеляза, че краката му останаха на земята — дирята кръв, тръгваща от двата отсечени крайника, засъхна още преди да го довлече до прага. Той пусна трупа и се опря изтощен на рамката.

К’Чаин Че’Малле се беше врязал в ротата само за десетина мига и въпреки че беше изгубил едната си ръка, изобщо не спря, а продължи на запад да потърси нова рота окаяни малазанци.

Елитната охрана на Дужек от унтанска тежка пехота лежеше посечена пред сградата, в която бяха натикали Върховния юмрук. Верни на клетвата си, бойците бяха дали живота си, за да го защитят. В момента обаче Дужек предпочиташе да се бяха провалили — или още по-добре, да бяха побягнали.

В сраженията от заранта с беклити, урдомани и сиърдомини, Воинството на Едноръкия се беше държало здраво. А когато се появиха десетина К’Чаин Че’Малле, морантските муниции — трошачки и подпалвачки — унищожиха първите Ловци на К’елл. Същата съдба сполетя втората вълна. Когато дойде третата, мунициите бяха на привършване и войниците започнаха да гинат с десетки. Петата и шестата вълна бяха посрещнати само с мечове и битката се превърна в касапница.

Дужек нямаше представа колко са останали от петте хиляди малазанци, докарани в града. Не допускаше, че все още съществува плътна отбрана. Битката се беше превърнала в лов. В прочистване на последните малазански гнезда на съпротива от К’Чаин Че’Малле.

Доскоро все още можеше да чува шумовете на битката — от рухващи стени и от магия може би — от цитаделата, въпреки че, след като си го помисли, май грешеше в това — тътенът идваше по-скоро от буреносния облак, изпълнил небето на юг: назъбените мълнии цепеха небето и се забиваха в морските вълни. Грохотът им вече надмогваше всички други звуци.

Зад него изтропаха ботуши. Дужек се обърна светкавично, с късия меч в ръката.

— Върховен юмрук!

— Коя рота, войник?

— Единадесета, сър — изпъшка жената. — Капитан Хареб изпрати отделение да ви потърси, Върховен юмрук. Останах само аз.

— Хареб още ли се държи?

— Да, сър. Събираме сувенири — парчета от К’Чаин Че’Малле.

— И как в името на Гуглата го правите това?

— Туист, сър. Той поведе последно ято и ни достави последните муниции — повечето острилки и трошачки, Върховен юмрук — но сапьорите къртят сгради при отстъплението ни, сриват тонове тухли и камъни върху проклетите гущери — моля за извинение, сър — върху Ловците.

— Къде е в момента ротата на Хареб?

— Близо е, Върховен юмрук. Елате с мен.

„Хареб, онзи благородник от Седемте града, дето непрекъснато се зъби. Богове, искам да го разцелувам този човек.“

 

 

Грънтъл тръгна към челото на легиона си и видя, че Щит-наковалня на Сивите мечове подкара коня си към него. Спряха се един срещу друг и жената дръпна юздите.

— Поздравявам ви, сър. — Под извитите навън широки набузници на шлема се виждаше само долната част на лицето й. — Готови сме да настъпим срещу врага — ще подкрепите ли фланга ни, сър?

Даруджистанецът отвърна намръщено:

— Не, Щит-наковалня.

Тя се поколеба, после кимна отривисто и хвана юздите.

— Както желаете, сър. Нищо позорно няма в това да откажеш едно самоубийство.

— Не ме разбрахте — прекъсна я Грънтъл. — Моят легион тръгва пръв, вие — след нас, колкото може по-близо. Ще препуснем по онзи мост и право срещу портата. Признавам, изглежда адски здрава, но все пак бихме могли да я разбием.

— Целта ни е да спасим Дужек Едноръкия, нали, Смъртни мечо?

— Да.

„И двамата знаем, че ще се провалим.“

Обърнаха се при звука на роговете и отсечения ритъм на малазанските барабани.

Знаменосецът — около него се вихреха златисти прашинки магия — изглежда, беше поел командването: офицерите се събираха около него. Щитовете се вдигаха плътно по фронтовата линия. Пики, дълги два човешки боя, се полюшваха като разлюляна от вятъра тръстика над войнишките редици — неприсъща колебливост, която му се стори обезпокоителна.

Артантос беше изпратил конник, който препускаше в галоп към Грънтъл и Щит-наковалня.

Малазанецът спря.

— Господа! Върховният маг Тайсхрен иска да знае намеренията ви!

Грънтъл се озъби.

— Тайсхрен значи? Първо да чуем неговите.

— Дужек, господа. К’Чаин Че’Малле трябва да бъдат разбити, портата превзета, удар по защитниците…

— А самият Върховен юмрук? — попита Щит-наковалня.

— По стените има магове. Тайсхрен ще се постарае да осуети намесата им. Орфантал и неговите Тайст Андий ще се опитат да ни помогнат при атаката ни срещу К’Чаин Че’Малле, както и шаманите на Белоликите.

— Уведомете Върховния маг — каза Щит-наковалня, — че Легионът на Трейк ще поведе щурма, с подкрепата на моя отряд.

Войникът отдаде чест и препусна обратно към малазанския фронт.

Грънтъл се обърна и огледа бойците си. За пореден път го удиви резултатът от дара на Бога на Лятото, изписан върху мрачните лица на капънците. „Като д’айвърс… само че обърнато. От много, към един — и такава сила!“ Бяха прекосили земята с бързината на летяща сянка. Грънтъл бе гледал света с очите на тигър — не, не просто на тигър, на безсмъртно същество с безгранична сила, грамада от мускули и кости, в която се беше побрал целият легион. Неговият легион. Слята и ужасяваща воля.

И сега те отново щяха да се превърнат в този звяр. Този път за да влязат в битка.

Неговият бог, изглежда, изпитваше особена омраза към тези К’Чаин Че’Малле, сякаш Трийч имаше да си разчиства стари сметки с тях. Хладнокръвният убиец бе отстъпил пред жаждата за кръв — това осъзнаване го обезпокои.

Погледът му пробяга към билото… спря се на Каладън Бруд и Корлат, която бавно се изправяше до него. Далечината не му попречи да види, че цялата е в кръв, да усети противната болка, която я прониза, отцеди се и я прониза отново.

„Лабиринтът на Бруд е пострадал, и ако е така, би трябвало и… — Обърна се рязко към Артантос — Върховния юмрук Тайсхрен — застанал пред малазанските полкове. — Разбирам цената, която плаща…“

— Щит-наковалня.

— Сър?

— Пазете се от маговете на стената.

След миг Смъртният меч и неговият легион вече бяха едно, мускули и кости се сляха, самоличностите — самият им живот — бяха пометени от потопа на животинска ярост.

Жълто-кафяв вихър, кипнал и понесъл се с устрем.

К’Чаин Че’Малле надигнаха мечовете си. И не отстъпиха.

„Отново. Правили сме го вече веднъж — не, не ние. Нашият бог. Разкъсването на мъртвата плът… плискащата се кръв… кръв… о, Гугла…“

 

 

Куралд Галайн. Мракът на душата й, потекъл навън, изпълнил крайниците й, завихрил се, за да погълне всичките й сетива — утехата на забравата. Корлат стоеше с гръб към трите безжизнени тела на хълма, останали там, където бяха паднали. Стоеше безмълвна и силата на лабиринта й — искрящ и помръкващ от поривите на болката — се пресягаше и опипваше да намери нейните братя и сестри.

Каладън Бруд, стиснал в ръцете си дръжката на огромния чук, беше до нея. Говореше и гласът му кънтеше като далечен тътен над морския хоризонт:

— Късно следобед. Не по-рано. Дотогава всичко ще е свършило — по един или друг начин. Корлат, моля те, чуй ме. Трябва да потърсиш своя Господар — онзи буреносен облак там, Лунният къс ли се крие в него? Той каза, че ще дойде. В точния момент. Каза, че ще удари…

Корлат вече не го слушаше.

Орфантал се превръщаше. Там, сред вече настъпващите малазански редици, черен, изригна и разпери криле, дългият врат се изпъна нагоре — магията затуптя оглушително и драконът беше във въздуха, издигаше се…

От цитаделата полетяха кондори, десетина демонични създания, свързани с извиваща се верига от магия.

Долу в равнината звярът, който допреди няколко мига бе Смъртният меч, се понесе напред заедно с легиона си, изгуби се от погледа й и се замъгли в мълниеносния си убийствен полет… и се стовари върху К’Чаин Че’Малле.

Магията зацапа въздуха на мръсно петно около мястото на сблъсъка, засвятка вихър от мечове. Един Ловец на К’елл залитна и рухна, костите му се пръснаха. Огромният тигър се извиваше и мечовете удряха и сечаха по хълбоците му. Там, където удареше всеки меч, от звяра падаха човешки фигури — с посечени крайници, прерязани на две тела, с премазани глави.

Над крепостната стена се трупаше черна магия.

Корлат видя как Артантос — Тайсхрен — пристъпи напред да й отвърне.

Изведнъж зад К’Чаин Че’Малле изригна златиста вълна, издигна се нагоре и се понесе напред. Земята, по която се затъркаля към стената, лумна в свирепа ярост, после вълната се надигна нагоре към панионските магове.

„Това… това беше хвърлено срещу Лунния къс. Срещу това се е борил моят Господар. Сам срещу такава мощ…“

Земята се разтърси под ботушите й, когато вълната се стовари върху стената на запад от портата. Ослепителна. „Това е Висш Телас, Лабиринтът на Огън — чедото на Телланн…“

Хаотичната магия се взриви от пожара като шрапнел. После кипналият огън утихна.

Горната третина на градската стена, от портата и на запад поне на четиридесет разкрача, просто беше изчезнала. А с нея — поне дузина панионски магове.

На мъртвата полоса Легионът на Трейк вече бе обкръжен от К’Чаин Че’Малле, които не отстъпваха на мълниеносната скорост на звяра. Ловците на К’елл падаха, но буквално сечаха тигъра на късове.

Сивите мечове, всички на коне, налитаха от другата страна. Дългите пики са забиваха отзад в Ловците, объркваха стъпките им. Ласа политаха във въздуха, стягаха се около вратове и крайници…

Сива вълна от магия изригна от маговете по стената на изток от портата, понесе се над главите на сражаващите се долу, запъпли във въздуха като гигантска стоножка… и се стовари върху Артантос.

Атаката бе посрещната от искрящ огън и двете магии сякаш се погълнаха една друга. Изчезнаха — и Артантос бе паднал на колене. От малазанските редици към него затичаха бойци.

„Свършил е. Толкова рано…“

— Корлат!

Викът я разтърси. Тя примига и се обърна към Бруд.

— Какво?

— Повикай Господаря си, Корлат! Призови го!

„Да го призова? Не мога. Не бих могла… не смея.“

— Корлат! Погледни тоя проклет буреносен облак!

Тя извърна глава. Облакът се издигаше към небесата в кипнал, извисяващ се стълб, разпадаше се и се издигаше — нагоре и нагоре, разпадаше се на черни парцали, лъчите на слънцето проблясваха през…

„Лунният къс… не е вътре — облакът не скрива нищо. Нищо освен безумна, безсмислена стихия. Разсипва се.“

Изпълни я отчаяние. Едва чу замъглените си от скръб слова.

— Аномандър Рейк вече го няма, бойни главатарю. — „Мъртъв е. Не може да е жив…“

— Тогава помогни на проклетия си брат, жено! Нападат го…

Тя вдигна очи. И видя Орфантал високо горе, изтерзан отвсякъде от черни петна. Магията се забиваше в черния дракон като залп от стрели.

„Братко…“ Корлат отново погледна надолу, към малазанските редици, които настъпваха и влизаха в бой с К’Чаин Че’Малле. Загръщаше ги мрак. Загръщаше ги шепотът на Куралд Галайн. „Шепот… и не само шепот…“

— Корлат!

— Дръпнете се от мен, главатарю. Ще се превъплътя… И ще отлетя при брат си.

— Като приключите с проклетите кондори, ще можеш ли да…

— Тази битка е изгубена, Каладън Бруд. Отлитам, за да спася Орфантал.

Закрачи надолу по склона и разгъна силата в себе си. Драконова кръв, студена като лед в жилите й, закана за мъст. Жестока, неумолима жажда.

„Криле, към небето!“

Заострената като клин глава се изви, очите се приковаха в кондорите, обкръжили родния й брат. Ноктестите й пръсти потръпнаха и се изпънаха в очакване.

 

 

Каладън Бруд стоеше на самия ръб на склона, стиснал чука в ръцете си. К’Чаин Че’Малле бяха спрели атаката си срещу Легиона на Трейк — гигантският тигър издъхваше, обкръжен от всички страни от святкащи мечове — и вече газеха през малазанските редици, като избиваха десетки бойци. Други бяха подгонили Сивите мечове, чийто строй се беше пръснал пред далеч по-бързите Ловци.

Баргастите се спускаха по двата фланга, за да пролеят и те своята кръв в касапницата.

Бойният главатар бавно се извърна и огледа хълма зад себе си. Три тела. Четирима малазански войници бяха отнесли изпадналия в несвяст Круппе на билото и тъкмо го полагаха на земята.

Очите на Бруд се задържаха на Круппе, учудени от този внезапен, необясним припадък.

Десетките хиляди Т’лан Имасс все още бяха на колене, неподвижни и смълчани пред Итковиан, който също се беше смъкнал на колене, като тяхно смъртно отражение. Онова, което ставаше там, ги беше отнесло далече, много далече, някъде, откъдето като че ли никога нямаше да се върнат — във всеки случай не и преди да е станало късно.

„Няма избор.“

„Бърн… прости ми…“

Каладън Бруд отново се обърна към града. Погледна кипящите по мъртвата полоса тълпи и бавно надигна чука си…

… и замръзна.

 

 

Навлязоха в поредния коридор, пълен с трупове. Пикър се намръщи.

— Госпожо, колко души е тази армия на сегюле, за която споменахте?

— Трима са, миличка. Явно, че сме на правия път…

— Правият път към какво, лейди Енви?

Жената се обърна.

— Хм, интересен въпрос. Сегюле явно лобират за аудиенция с Пророка, но знаем ли със сигурност, че Пророкът е взел Ток-младши със себе си? Всъщност не е ли по-вероятно нашият приятел да лежи окован във вериги някъде долу?

— Ей там като че ли има площадка — обади се Бленд. — Може да е стълбище…

— Какъв остър поглед — промърмори одобрително лейди Енви. — Баалджаг, мило кутренце, ще бъдеш ли така добра да минеш в челото?

Огромната вълчица се промъкна безшумно покрай тях и успя също толкова безшумно да изгази през труповете чак до другия край, където спря и обърна дългата си муцуна. Очите й бяха като тлеещи въглени.

— Аха, чисто е — въздъхна лейди Енви и плесна с ръце. — Хайде, мрачни малазанци.

Тръгнаха и Бленд дръпна Пикър за ръкава.

— Лейтенант… отпред има бой.

Стигнаха до площадката. Мъртвите урдомани лежаха накуп, телата им бяха задръстили стълбището, водещо нагоре. Второто стълбище, спускащо се надолу, беше чисто — виждаше се само диря от засъхнала кръв.

Бленд пристъпи напред и огледа стъпалата.

— В кръвта има следи. Три чифта… първите са, ъъъ, кокалести, след тях — от мокасини, жена според мен…

— От мокасини? — учуди се лейди Енви. — Колко странно. Кокалестите ще са най-вероятно или на Туул, или на Ланас Тог. Кой ли може да е вървял след тях? Каква мистерия! А последните следи?

Бленд сви рамене.

— Изтъркани ботуши. Мъжки.

Шумът от боя, който Бленд беше засякла преди малко, вече беше доловим за всички — някъде откъм горното стълбище и далечен, вероятно от най-горния етаж, който се падаше поне на дванайсет нива над главите им.

Баалджаг спря до Бленд, наведе глава и подуши следите, водещи надолу.

След миг изхвърча натам като сива мълния и изчезна.

— Тъй! — каза лейди Енви. — Проблемът, изглежда, е решен, не мислите ли? Измъченото ни кутре притежава известен… усет за Ток-младши. Афинитет, по-точно.

— Прощавай — сопна се Пикър, — но накъде биеш, в името на Гуглата?

„Още една загадъчна фраза от тая жена и ще й пръсна мозъка.“

— Е, не бъди груба. Все едно, ще призная, че става дума за тайна, но тъй като тайната не е моя, мога да говоря за нея съвсем свободно.

— Клюки — измърмори един от войниците зад Пикър.

Лейди Енви се обърна рязко.

— Кой каза това?

Никой не се обади.

— Ненавиждам клюките, държа да го знаете всички. Е, да ви разкажа ли сега приказчицата за двама древни богове, всеки от които е намерил смъртна плът — или по-скоро, донякъде смъртна плът в случая с Баалджаг, но прекалено смъртна плът в случая с нашия скъп Ток-младши?

Пикър я зяпна и тъкмо се канеше да отговори, когато един от войниците изруга — и изтрещяха мечове…

… чуха се викове…

Двайсетина урдомани бяха нахлули зад отделенията и в коридора изведнъж се разрази свирепа битка.

Пикър сграбчи подгизналото от кръв наметало на Бленд, дръпна я и изсъска, докато вадеше меча от ножницата:

— Надолу по стълбите, момиче! Идваме след вас, след като разчистим тука. — Бутна я рязко към стълбите и се обърна вихрено.

— Много ли ще се бавите? — извика пронизително лейди Енви: гласът й стигна до ушите на Пикър през врявата. Урдоманите бяха по-добре снаряжени, отпочинали, а и елементът на изненада беше на тяхна страна.

— Не! — изхриптя Пикър, докато поредните й двама бойци рухваха пред очите й. — Бързо ще е…

 

 

Деторан вървеше начело, Малът крачеше на пет крачки зад нея, Спиндъл подтичваше по петите му, следван от Анци, Тротс бе поел ариергарда. Дотук се бяха натъквали само на трупове — панионски, — посечени до един с мечове.

— Голяма ужасия е бил тоя — измърмори Спин зад лечителя.

Чуваше се някакъв бой, но ехото отскачаше от стените и беше трудно да се определи посоката.

Деторан се закова на място и вдигна ръка, после махна на Малът да се приближи.

— Отпред има стълби. Водят надолу.

— Чисто е — отбеляза лечителят.

— Засега.

Анци спря до тях.

— Защо спряхме? Трябва да продължим.

— Знаем, сержант — отвърна Малът и пак се обърна към напанката. — Води, Деторан.

Още трупове по каменните стъпала. Бяха хлъзгави от кръвта и се стъпваше трудно.

Слязоха още две нива надолу, без никой да се изпречи на пътя им. По средата на третото стълбище, при завоя, Малът чу как напанката изпъшка — и изведнъж закънтяха оръжия.

Отзад до ушите му проехтя бойният вик на баргаста.

— Проклятие! — изруга Малът. — Бой и отгоре, и отдолу. Сега вече я загазихме. Спин, прикривай Анци и Тротс! Аз ще помогна на Дет!

— Слушам, сър!

Лечителят изтича бясно надолу. Деторан вече беше изтласкала нападателите си към площадката. Малът видя пред нея шестима сиърдомини с тежки брадви. Дет, с късия меч в лявата ръка и широкия в дясната, току-що бе посякла най-предния. Без да се колебае, го прекрачи и стъпи на площадката.

Петимата връхлетяха срещу нея.

Нямаше как да се включи. Малът изруга, прибра късия меч и смъкна арбалета. Желязната стрела вече бе заредена в жлеба, задържана от кожения клуп, и той го откачи. Без да обръща внимание на ревовете и ека на желязото, изпъна тетивата.

Горе на стълбището Тротс беше подхванал монотонна песен, накъсвана от зловещите крясъци на Анци. Черно-кафява кръв се лееше на вада надолу по стъпалата.

Малът направи две крачки назад, за се прицели над Деторан.

Напанката беше забила късия си меч отдолу в главата на един сиърдомин, точно под челюстта. Вместо да го издърпа, Деторан натисна рязко напред и отпрати сиърдомина и оръжието срещу двамата воини зад него. С широкия меч в изпънатата си дясна ръка държеше на разстояние друг сиърдомин. Той размахваше късите си брадви в опит да избута меча встрани и да може да я приближи, но мечът в ръката на Дет танцуваше като рапира на дуелист.

Малът насочи вниманието си към двамата съвземащи се сиърдомини. Трети издърпваше встрани падналия. Лечителят вдигна арбалета рязко нагоре и дръпна спусъка. Оръжието потрепери в ръцете му.

Един от надигащите се от пода сиърдомини изкрещя — желязната стрела се заби до кожените перки в гърдите му — и рухна.

Малът понечи да зареди отново, но едно изтъркаляло се по стъпалата тяло го събори. Той изруга, подпря се на стената и изрита трупа с ботушите си — ръката му посягаше към колчана за нова стрела — и тогава видя, че е Анци. Все още не беше умрял, макар че гърдите му бяха оцапани с кръв. Ако се съдеше по шума отзад, Тротс отстъпваше заднешком надолу.

Резкият вик на Дет го накара да се обърне. Един сиърдомин тъкмо замахваше свирепо с брадвата си право към главата й.

Тя я посрещна с лявата си страна. Брънките на ризницата изпращяха, рукна кръв. Острието на брадвата се измъкна — и отнесе половината й рамо.

Дет залитна, после се изправи, обляна цялата в кръв, и скочи срещу двамата останали сиърдомини.

По-близкият хвърли едната си брадва.

Напанката я отби и замахна отдолу към него. Той едва успя да блокира. Деторан пристъпи напред, пусна меча и заби пръсти в забралото му. Инерцията я повлече настрани и той извъртя глава след ръката й.

Малът чу как изпращя гръбнакът му. Най-после бе успял да зареди арбалета си. Вдигна го…

Брадвите на последния сиърдомин изсвистяха.

Дясната ръка на Дет, изпъната, с пръстите, забити в отворите на забралото, беше посечена между рамото и лакътя.

Втората брадва се заби дълбоко между плешките й, отхвърли я напред и лицето й се натресе в стената.

Сиърдоминът пристъпи напред, за да си вземе брадвата.

Стрелата на Малът го прониза под мишницата. Мъжът залитна и рухна.

Лечителят, вече заредил нова стрела в жлеба, се дотътри до Дет. Тя стоеше права, с лице към каменната стена. Кръвта от раните й вече се съсирваше.

Дори не беше нужно да я докосва, за да разбере, че е мъртва.

По стъпалата изтропаха ботуши, лечителят се обърна и видя Спиндъл — залиташе надолу по стълбището. Беше получил по шлема удар, отпрал на една страна челния предпазител с нитовете. Лицето му беше в кръв. Очите му гледаха дивашки.

— Двайсет души са горе, Малът! Тротс ги задържа…

— Проклет идиот! — Малът зареди арбалета и се закатери по стъпалата, като спря за миг да погледне Анци. — Намери си нов шлем, Спин, и след мен!

— Анци как е?

— Ще издържи още малко. Побързай, проклет да си!

Стълбището беше затрупано с трупове чак до горната площадка.

Малко преди да стигне до нея, стремглаво спускане го повлече надолу — сиърдомини и сред тях озъбеният Тротс. Нечий меч — на баргаста? — прониза Малът в рамото, после всички западаха по каменните стъпала. Брадви, ками, ръкавици, шлемове и броня, всичко се омеси в човешка лавина.

Тротс се измъкна пръв — мушкаше с късия меч, риташе и тъпчеше с ботуши. Малът изпълзя встрани от побеснелия баргаст. Огънят в рамото го жегна.

След няколко мига само двамата дишаха задъхано на стълбището.

Лечителят бавно се надигна и изгледа ядосано Тротс.

— Намушка ме, копеле такова!

Още докато го казваше, думите му заглъхнаха и той огледа баргаста. Грамадният воин беше понесъл повече рани, отколкото беше възможно. Беше буквално нарязан на късове. Но дори не трепна и се ухили.

— Намушках те, а? Добре.

— Схванах ти намека, синьозъбо псе такова. Защо само на тебе да ти е гот?

— Ми да. Къде са Анци, Дет и Спин?

— Една площадка надолу. Дет умря. Анци ще трябва да го носим. Спин май още си търси шлем.

— Много са големи — изръмжа Тротс. — Трябва да намерим кухнята — жаден съм.

Малът се дръпна от стената.

— И аз. Да тръгваме.

— Аз съм отпред обаче — готвачите са опасни типове.

Облян в кръв, баргастът заслиза надолу.

— Тротс.

Баргастът спря.

— Какво?

— Спин каза, че били двайсет.

— Е?

— И всички са мъртви?

— Половината може би. Другите избягаха.

— Ти си ги уплашил?

— Власеницата на Спин според мен. Хайде, лечителю.

 

 

Главата на Ток се полюшваше и гледката се издигаше и смъкваше, докато Т’лан Имасс го носеше по осветения от факли коридор. От време на време Туул прегазваше по някой труп.

„Свой брат. Така ме нарече.“

„Нямам брат.“

„Само майка.“

„И бог. Пророче, къде си? Няма ли да дойдеш за мен? Вълкът умира. Ти спечели. Освободи ме, Боже на всичко. Освободи ме, за да премина през Портата на Гуглата.“

Стигнаха до някаква извита врата. Дървото, стегнато в бронзов обков, изпращя под нозете на Туул. Пред тях се разкри просторна камера, пълна доскоро с някакви странни механизми — уреди за изтезания? — но всичко това сега се въргаляше потрошено.

„Жертви на гняв… Туул ли е направил това? Това немрящо безчувствено… нещо?“

Два меча издрънчаха откъм сводестия портал в другия край.

Т’лан Имасс спря.

— Ще трябва да те оставя.

„Да ме оставиш. Да. Време е.“

Туул внимателно го положи на каменния под. Ток изви глава. На прага в отсрещния край на камерата се беше изправила фигура. С маска. Бяла и лъскава, с два белега. С мечове в ръцете. „О, познаваме се с теб, нали?“

Мъжът мълчеше и просто изчакваше Туул да се отдръпне от Ток. Т’лан Имасс извади кремъчния си меч и каза високо:

— Мок, Трети сред сегюле, когато свършиш с мен, би ли отнесъл Ток-младши от това място?

Маскираният воин кимна. „Мок, проклети глупако. Каниш се да убиеш моя приятел… моя брат.“

Двамата воини влязоха в схватка с такава мълниеносна бързина, че окото му не можа да ги проследи. Желязото запя в камъка. Искри се пръснаха в сумрака и огряха потрошените инструменти за изтезание с бесни мълнии — светлини и сенки, затанцували сред хаоса от дърво и метал, и сякаш всичката побрана болка в тези сечива изведнъж изригна на воля.

Освободена от искрите.

От двамата воини… и всичко, което засланяше душите им.

Освободена, гърчеща се, танцуваща — обезумяла, трескава.

Някъде вътре в него — докато битката продължаваше и маскираният воин изтласкваше Т’лан Имасс все по-назад и по-назад — вълкът се размърда.

„Пленен. В този пречупен, но не и счупен механизъм за изтезание, в тази клетка от кости…“ Видя много близо до себе си потрошена рамка от… нещо. Дебела греда, единият й край обкован в черен бронз. С полепени по него късове — плът, изсъхнала плът и коса.

„Клетка.“

Ток-младши сви осакатените си крака, опря премазания си изкривен лакът в каменния под, усети как плътта му се разкъса, докато се извиваше, превъртя се, повлече краката си и коленичи, след това ръцете, вкочанени в юмруци, натиснаха камъка и той се надигна.

Треперещ, плувнал в пот под мръсната дрипава риза, Ток се изправи. Главата му се замая, мракът поиска да го погълне, но той удържа.

 

 

Круппе изпъшка, надигна я и задърпа ръката й.

— Трябва да пипнеш, момиче. Този свят беше направен за теб — разбираш ли? Дар. Има неща, които трябва да бъдат освободени.

Освобождение.

Да, тя разбираше този свят. Копнееше за него, боготвореше го, коленичеше, свела глава пред неговия олтар. Освободени. Да, имаше смисъл в това.

Като спомените от лед, валящи, валящи над всички.

Освободени… за да нахранят земята…

… освобождение — от смисъл, от чувство, дарът на историята; земята отдолу, пластовете, толкова пластове…

Да нахранят земята.

Кое е това място?

— Посегни, прескъпа мхаби, моли те Круппе! Докосни…

Тя вдигна треперещата си ръка…

 

 

Нагоре.

За да види Туул — как залита под безжалостните удари, как кремъчният му меч е все по-бавен с всеки блясък на стоманата, връхлитаща срещу него.

Нагоре. Стъпка.

„Една стъпка. Ще стигне.“

„Клетката, вълкът, който се раздвижва, вълкът, който се мъчи да вдиша — и не може…“

Залитна към гредата и стърчащия й, обкован с бронз остър връх.

Една стъпка. И рухна.

Напред, вдигнал високо ръце — върхът на гредата сякаш се надигна, за да го посрещне. Да посрещне гърдите му — ребрата. Костите се пръснаха с взрив от болка…

 

 

Да докосна…

 

 

Клетката!

Строшена!

Свободен!

 

 

Вълкът си пое дъх.

И зави.

 

 

Чукът се извиси в ръцете на Бруд. Желязото потръпваше…

И тогава воят на един бог раздра въздуха, извиси се, като зов…

На който отвърнаха.

От мъртвата полоса се надигнаха Т’лан Ай, като мълнии се понесоха в безмълвна сива вълна, която помете К’Чаин Че’Малле — събаряха и разкъсваха немрящите влечуги — гигантските, бронирани влечуги, които се огънаха пред щурма.

Други Ловци на К’елл вече се обръщаха и тичаха презглава към портата — подгонени от вълците.

Далече горе кондорите бягаха от смъртния си танц с два черни дракона и летяха стремглаво назад към цитаделата. Корлат и Орфантал — а зад тях десетки хиляди Велики гарвани…

А над цитаделата ставаше нещо…

 

 

Притиснал в прегръдката си изпадналата в несвяст мхаби, Круппе залитна, когато Тогг се изтръгна на свобода от потрошената клетка и въздухът настръхна от божия вой.

Градушката секна. Изведнъж. Небето потъмня.

Натиск. Сила, древна и чудовищна.

Тогг, огромен, едноок, бял, с посребрена козина — и виеше…

Вълкът-бог, изригнал със силата на срутваща се скала. Викът му обходи небесата.

Вик, на който се отзоваха.

Отвсякъде.

 

 

Паран се сниши още повече. Внезапно спусналият се мрак беше студен и смазващо тежък.

Бързия Бен изсъска:

— Е, това е, приятел. Куралд Галайн. Това мога да го използвам — да ни прехвърля пред тая стена — обаче трябва да видим…

„Какво да видим? Богове, смазан съм!“

Натискът изведнъж отслабна. Две ръце го стиснаха за ремъците, повлякоха го, металът заскърца по камъните, кожената сбруя задра нагоре и през ниската стена и капитанът тупна от другата страна.

Неестествената тъмнина продължаваше да се спуска, замъгляваше слънцето в сивкав, накъсан потръпващ диск.

Писък на кондори…

… и неподправен ужас в този писък…

Паран се изви и погледна покрай парапета. На трийсет крачки от него, на другия край, стоеше присвита фигура и капитанът инстинктивно разбра, че е Пророкът. Човешката плът и кожа се беше смъкнала и отдолу се виждаше Джагът, гол и обкръжен от мъгливи облаци ледени кристали. Стиснато здраво в ръцете му — яйце, голямо колкото проклетия. До него — огромно и уродливо К’Чаин Че’Малле… „Не. Матроната.“ Онова, което изтичаше от нея, го ужаси и изпълни с жал. Беше обезумяла, душата й беше оголена, пълна с болка, за която Паран знаеше, че не може дори да изпита.

Двама тежко въоръжени Ловци на К’елл бяха пазили своята майка, но сега запристъпваха напред, надигнали оръжията си, защото от шахтата на стълбището, на петнайсет крачки от Паран, се появиха два силуета. Маскирани, оцапани в кръв от главата до петите, с по два меча в ръцете, се измъкнаха от шахтата, осеяна с телата на урдомани и сиърдомини.

— Гуглата да ни вземе дано! — изруга Бързия Бен. — Тия са сегюле!

Но вниманието на Паран вече беше отвлечено от битката, която всеки миг щеше да се разрази между Ловците на К’елл и двамата сегюле. Буреносният облак, който се бе извисил над главите им, продължаваше да се катери нагоре, пръскаше се на късове и се губеше в мрака. Нещо идваше — и мисълта за това го смрази.

— Капитане! След мен!

Бързия Бен заситни приведен до ниската стена към страната откъм пристанището.

Паран запълзя след него. Спряха, щом пристанището и заливът се откроиха пред очите им.

Далече отвъд залива ледовете на хоризонта избухваха на взривове и вдигаха бели пенести облаци.

Водите на залива бяха станали гладки като стъкло под тъмния неподвижен въздух. Паяжината от въжета, която го загръщаше — с вяло полюшващите се по тях сгърчени трупове — изведнъж потрепери.

— В името на Гуглата, как…

— Шшт! О, Бездна! Виж!

И той видя.

Гладките като стъкло води на залива… потръпнаха… издуха се… изпънаха се нагоре.

И се плиснаха на всички страни.

Черно и огромно… нещо… се надигна от дълбините.

Грохот на вълни — и кръг от пяна се понесе напред. Внезапен леден порив на вятъра блъсна парапета и зидът се разклати и се разтресе.

Скала, раздрана и надраскана с жлебове — „Цяла проклета от Гуглата планина!“ — се заиздига от залива, понесла нагоре със себе си огромната мрежа.

Ставаше все по-голяма, невъзможно огромна, издигаше се все по-високо и мракът потече от нея, вълна след вълна.

— Те са разбулили Куралд Галайн! — изрева срещу грохота на вятъра Бързия Бен.

Паран зяпна.

„Лунният къс…“

Все по-високо.

„Рейк го е скрил…“

„О, Бездна, скрил го е!“

Издигаше се и водата се стичаше по разбитите му стени на гигантски водопади, и се стелеше в непроницаема мъгла под извисяващата се нагоре летяща крепост.

„Процепът. Ортналския пролив — тази бездънна яма…“

— Виж! — изсъска Бързия Бен. — Онези пукнатини там…

И той видя цената на хода на Рейк. Огромни пукнатини бяха прорязали повърхността на Лунния къс, цепнатини, от които водата продължаваше да се лее неудържимо.

Вече две трети от Лунния къс се бяха изтръгнали от кипналото море.

От едната страна се открои широка скална издатина.

На която стоеше самотна фигура.

 

 

Спомените… няма ги. А с тях — десетки хиляди души. Смълчани.

— При мен. Ще взема болката ви.

Ти си смъртен.

— Смъртен съм.

Не можеш да носиш нашата болка.

— Мога.

Не можеш да я отнесеш…

— Ще го сторя.

Итковиан…

— Вашата болка, Т’лан Имасс. Сега.

Тя се надигна пред него. Вълна. Неизмеримо висока вълна. И го заля.

Видяха, от първия до последния.

Видяха усмивката, с която я посрещна Итковиан.

 

 

Лунният къс се надигаше, загърнат в мрак. Каладън Бруд се взираше. Леещи се на водопади облаци от мъгла, вода, сипеща се и чезнеща в мрака. Дракони се понесоха напред, черни, един пурпурен, Куралд Галайн изригна на вълни и овъгли демоничните кондори.

Лунният къс се наклони — грамада от черен камък — на една страна и разтърси сградите. Наклони се и се плъзна напред, към цитаделата…

Долу на мъртвата полоса разпилените войници — малазанци, баргасти, Сиви мечове, Грънтъл и малцината останали от неговия легион — всички до един бяха преминали каменния мост и се стичаха вътре през разбитата северна порта. Без никой да ги спре. Стената на изток от портата беше пуста, оголена от магове и всичко.

Пламъци огряха града зад стената. Небето се изпълваше с Черни моранти и Велики гарвани — Куралд Галайн се стичаше надолу, върху Корал…

„Истинското разбулване. Всички Тайст Андий, слели се в ритуала на страховитата магия. Светът не е виждал това през всичките хилядолетия от тяхната поява. Никога не го е познавал. Кълна се в сърцето на Бърн, какво ли ще последва от това разбулване?“

Продължи да се взира, налегнат от огромна, вцепеняваща душата безпомощност.

 

 

Силата се вливаше в Корлат. Очите й грейнаха, щом двамата с брат й се понесоха над студените, познати течения на Куралд Галайн към Лунния къс.

О, той умираше — тя го виждаше. Умираше, ала все още не беше изпълнил страховитата си, смъртоносна задача.

Видя как се понесе към парапета на цитаделата — натам, където стоеше Пророкът — джагътът, стиснал в ръцете си Финнеста на Матроната, замръзнал, зяпнал нагоре към неумолимо приближаващата се черна извисяваща се планина.

Ела на този свят, Тъма. Тук, над този град.

Тъма, която никога не ще се разсипеш.

Корал. Черен, черен Корал…

 

 

Само няколко мига бяха нужни, докато лейди Енви осъзнае — докато гледаше как се огъват Подпалвачите на мостове под урдоманската атака, — че е разбрала погрешно последните думи на Пикър. Не увереност, нито поза дори. По-скоро черен хумор, изпълнен с фатализъм, явно типичен за тези войници, ала съвсем нов за лейди Енви.

И щом го осъзна, тя се задейства. Небрежен жест с ръка.

Достатъчен, за да разкъса плътта на урдоманските воини.

Рухнаха вкупом.

Но щетите вече бяха нанесени.

На крака бяха останали само двама Мостоваци. И двамата — с тежки рани.

Видя как започнаха да оглеждат падналите си другари, накрая се струпаха при един и го изтеглиха. Само един от падналите все още дишаше значи.

Тежки ботуши по коридора. Някой бързо се приближаваше.

Лейди Енви се навъси, вдигна отново ръката си…

— Стой! — изкрещя Пикър. — Това е Малът! Спин! Насам, кучи синове!

Зад първите двама, които се появиха — явно Малът и Спин, — залитаха още двама войници. Всички бяха ужасно ранени — особено баргастът, от чиято броня бяха останали жалки късове и чието тяло бе цялото в рани и зейнали дупки. Пред очите й той се олюля, смъкна се на колене и оголи зъби в кървава усмивка.

И издъхна.

— Малът!

Едрият мъж се обърна, залитна напред — и лейди Енви видя, че е прободен с меч малко под дясното рамо. Мъжът закрета назад към баргаста.

— Боя се, че за него е много късно — подвикна лейди Енви. — А ти, лечителю — Малът, — силата ти е свършила и го знаеш. Хайде, всички тук при мен, и ще се отплатя. Колкото до теб, Пикър, един по-честен отговор на въпроса ми щеше да доведе до не чак толкова ужасен епизод.

Пикър изтри кръвта от очите си и я изгледа.

— Е — въздъхна лейди Енви, — може би е по-добре, че нямаш спомен за сардоничната си шегичка. Хайде всички при мен…

Изведнъж се олюля, щом магията — Куралд Галайн — се спусна със смазваща сила.

— Надолу! — извика тя. — Трябва да се махнем от това! Бързо!

Четирима, повлекли петия, Подпалвачите на мостове поеха след лейди Енви.

 

 

В стената се пръснаха натрошени кости. Туул се олюля, блъсна се в камъка, мечът падна от ръцете му и изтрака на пода.

Мок надигна оръжията си…

… и полетя на една страна във въздуха, превъртя се, оръжията изпаднаха от ръцете му — натресе се в отсрещната стена и рухна върху купчината натрошено дърво и метал.

Туул вдигна глава.

Огромна черна пантера, озъбена в безмълвно ръмжене, пристъпваше безшумно към припадналия сегюле.

— Не, сестро.

Соултейкън се поколеба, после го погледна през рамо.

— Не. Остави го.

Пантерата се завъртя в кръг и се преобрази.

Ала гневът в очите на Килава остана.

— Ти беше победен! Ти! Първият меч?

Туул бавно се наведе да си прибере нащърбения меч.

— Да.

— Той е смъртен!

— Върви в Бездната, Килава. — Той се надигна и отново опря гръб на стената.

— Остави ме да го убия. Сега. Така отново няма да имаш достоен противник.

— О, сестро — въздъхна Туул. — Нима не разбираш? Нашето време отмина. Трябва да освободим мястото си в този свят. Мок — този, когото така небрежно удари изотзад — е Третият. Вторият и Първият са по-добри майстори на меча от него. Разбираш ли ме, Килава? Остави го… остави ги всички.

Обърна се бавно и очите му се спряха на Ток-младши.

Тялото, пронизано като копие от острата греда, не помръдваше.

— Древният бог-вълк е на свобода — каза Килава, след като проследи погледа му. — Можеш ли да го чуеш?

— Не. Не мога.

— Онзи вой вече изпълва друго селение, звукът на раждането. Свят… сътворен от Призовницата. Виж, онова, което сега му вдъхва живот, е нещо друго, нещо съвсем друго.

Нещо изскърца откъм входа и двамата извърнаха глави.

Под арката бе застанала Т’лан Имасс. Пронизана с мечове. Острите й кучешки зъби бяха обковани с мед.

— Къде е тя?

Туул килна глава.

— Кого търсиш, сестро?

— Ти си Онос Т’уулан. — Очите й се спряха на Килава. — А ти си неговата сестра, Онази, която отрече…

Килава презрително изкриви устни.

— И още съм си това.

— Онос Т’уулан, Първи мечо, къде е Призовницата?

— Не знам. Ти коя си?

— Ланас Тог. Трябва да намеря Призовницата.

Туул се отдръпна от стената.

— Тогава ще я търсим заедно, Ланас Тог.

— Глупаци — сопна се Килава.

Стъпки на ноктести лапи зад Ланас Тог — тя се обърна рязко и се дръпна.

Баалджаг изкуцука в залата. Не погледна никой от тях, приближи се до вкочаненото тяло на Ток-младши и заскимтя.

— Той е свободен — каза й Туул. — Твоят самец.

— Да не е глуха за оня вой? — измърмори Килава. — Тогг е навлязъл в лабиринта на Телланн. Оттам… към едно място отвъд. Братко, хвани по този път, щом си решил да намериш Призовницата. Те се събират там, всички.

— Ела с нас.

Килава му обърна гръб.

— Не.

— Сестро. Ела с нас.

Тя се извърна, лицето й беше помръкнало.

— Не! Дошла съм за Пророка. Разбираш ли ме? Дойдох, за да…

Очите на Туул се спряха на тялото на Ток.

— За изкупление. Да. Разбирам. Намери го тогава.

— И ще го сторя! След като те спасих, свободна съм да правя каквото поискам.

Туул кимна.

— А след като приключиш, сестро, потърси ме.

— Защо да го правя?

— Килава. Кръвна сестро. Потърси ме.

Тя помълча дълго, после кимна отсечено.

Ланас Тог пристъпи към Туул.

— Хайде води ме, Първи мечо.

Двамата Т’лан Имасс се разпаднаха на прах и след миг и той изчезна.

Килава беше сама в залата.

Освен припадналия сегюле.

И един ай, легнал до един труп.

Тя се поколеба, направи стъпка към неподвижната фигура на Мок, после въздъхна, обърна се и приближи Баалджаг.

— Скърбиш за този смъртен — зашепна тя и отпусна ръка върху наведената глава на звяра. — Заради него сдържаш онова, за което копнееш — да се събереш отново със своя самец. Този човек наистина ли беше достоен за такава вярност? Не, не отговаряй — вижда се съвсем ясно в очите ти.

— И тъй, ще ти кажа нещо, Баалджаг, нещо, което явно не си разбрала — продължи тя. — Душата на този смъртен сега е яхнала Тогг и твоят самец ще я отнесе, но не при Портата на Гуглата. Хайде, тръгни по този път. Ето, ще ти го отворя.

Изправи се и махна с ръка.

Лабиринтът на Телланн се разтвори. Прашният въздух в залата беше пометен. Сладък мирис на влажна тундра, мъх и мек лишей потече, понесен от топлия лъх.

Баалджаг скочи през портала и Килава го затвори след нея.

После излезе от залата.

 

 

Миг след това Бленд пристъпи от сенките. Приближи се до лежащия сред купищата строшено дърво и огънат метал Мок и се вгледа в неподвижното му тяло. „О, тази маска. Толкова… изкусителна…“

Чу викове откъм коридора, тежки стъпки и люти ругатни.

— … проклета пантера!

— Килава — отвърна лейди Енви. — Пътищата ни вече са се пресичали. Доста грубичко, наистина, да ни разхвърля по толкова презрителен начин.

Бойците влязоха и Бленд се обърна.

Лейди Енви спря, премрежените й очи пробягаха от Мок към Ток-младши и тя прошепна:

— О, миличкото ми момче… Защо не си остана в нашата компания?

Пикър. Малът. Спиндъл. Анци. Блупърл.

Бленд затвори очи.

— Е, работата е ясна — продължи лейди Енви. — Връщаме се на покрива на цитаделата, преди Килава да ми е отнела възмездието над Пророка.

— Ти ако искаш, се връщай на покрива — изръмжа Пикър. — Ние се махаме.

„Махаме се, любов моя…“

Лейди Енви скръсти ръце.

— Аз се изтощих с твоите неблагодарни войници, а ти с това ли ми отговаряш? Искам си компания!

Малът и Спиндъл пристъпиха да вдигнат тялото на Ток.

Пикър изгледа лейди Енви със зачервени очи.

— Нашите благодарности за изцеряването. Но трябва да се върнем при Воинството на Едноръкия.

— А ако навън още дебнат панионски войници?

— Тогава ще се присъединим към своите загинали братя и сестри. Какво от това?

— О, всички сте едни и същи!

С тези думи лейди Енви изхвърча побесняла от залата сред вихър от бяла коприна.

Бленд се приближи до Пикър и промълви:

— От онази врата… лъха на чист въздух.

Пикър кимна и каза:

— Води.

 

 

Килнат на една страна, загърнат в черна мъгла, с издран базалт, който стенеше като живо същество, Лунният къс се приближаваше към парапета на цитаделата.

Обзет от лудост, Пророкът се беше присвил под огромната, смазваща тежест на Куралд Галайн, извил назад глава и вторачен в летящата планина, стиснал отчаяно в ръцете си Финнеста. До него Матроната сякаш се опитваше да задраска с нокти по каменните плочи и да се отскубне. Натискът беше неумолим.

Двамата сегюле не бяха стигнали до покрива съвсем невредими — Ловците на К’елл се оказаха повече от достойни противници. Двамата воини с маските отстъпваха към стената на ръба на покрива. Но все пак Паран не беше виждал досега такова невероятно умение. Мечовете в ръцете им бяха като мъгла, като че ли навсякъде едновременно, и сечаха на трески настъпващите Ловци на К’елл. Капитанът бе помислил дали да не окаже помощ на двамата непознати, но стигна до извода, че по-скоро само ще им се пречка.

Хвърли поглед към небето на север.

Дракони се снишаваха над града и сипеха вълни от черна мощ — и тя тътнеше над улиците и загръщаше сградите в непрогледен мрак.

Велики гарвани кръжаха високо с победоносен грак.

— Уф, това няма да се разкара…

Странната фраза на Бързия Бен накара капитана да се намръщи. „Да се разкара? Кое?…“ Рязко извърна глава към Лунния къс.

Основата на летящата планина беше точно срещу тях и се плъзгаше все по-ниско. Запълнила цялото небе.

— Мислех си, че Рейк поне ще слезе лично за това — продължи магьосникът. — Явно е решил да стане по-грубичко.

„Например да помете цялата цитадела с всички в нея.“

— Бързак…

— Аха. Май трябва да се пораздвижим.

От стълбището изхвърча огромна черна пантера, спря, огнените й очи обхванаха цялата сцена на покрива и накрая се приковаха в Пророка.

Бързия Бен изведнъж скочи на крака и извика на звяра:

— Не! Почакай!

Огромната глава на пантерата се извърна към магьосника, очите й блеснаха и тя се озъби.

— Май не иска да чака.

Пантерата плесна с опашка и запристъпва към свилия се от страх Пророк — който беше с гръб към тях…

— Проклятие! — изсъска Бързия Бен. — Сега е моментът, Таламандас!

„Кой?“

Лунният къс се удари в парапета на покрива с оглушително стържене. Непоклатимата каменна стена се килна…

Матроната изпищя…

Мокрият димящ базалт прикова К’Чаин Че’Малле там, където лежеше, и след това сякаш я пое в себе си. Плисна кръв и изпращяха кости, ръбът на Лунния къс се понесе над покрива, като сипеше след себе си изкъртени плочи, парчета месо и кръв.

Пророкът изпищя и заотстъпва — точно към пантерата, която изведнъж се присви, готова за скок…

Лунният къс изведнъж хлътна надолу и заора в покрива.

Плочите под ботушите на Паран се разкъртиха, захвърчаха тухли, светът се олюля.

Бързия Бен удари. Магията изригна и се стовари в хълбока на звяра — отпрати го нагоре и острите нокти задращиха във въздуха.

— След мен! — изкрещя магьосникът и се втурна напред.

Паран се вкопчи в пелерината на магьосника и го последва. „Значи сега ще е… ще ги измамим всички. Боговете дано ни простят.“

Пророкът се извърна рязко към тях…

— Какво?

— Таламандас! — изрева Бързия Бен и се хвърли върху джагъта…

Около тях се отвори лабиринт…

… и вече ги нямаше.

Затварящ се портал… трепна за миг, щом пантерата се гмурна през цепнатината да ги догони.

Лунният къс продължи напред и парапетът се пръсна, захвърчаха камъни. Двамата сегюле хукнаха назад, прескочиха ниската стена, зад която се бяха крили Паран и Бързия Бен, и побягнаха към другия край на покрива. Зад тях, там, където се беше присвил доскоро Пророкът, от ръба на летящата крепост се откърти базалтова канара сред порой от солена вода, понесе се с трясък надолу и погреба двамата Ловци на К’елл в дълбините на цитаделата.

 

 

Грънтъл се олюля, удари рамо в стената, като остави по камъка кърваво петно, и бавно се смъкна надолу. Пред него, превити на две от умора и болка, коленичили или прави, с изопнати пепеляви лица, имаше осем капънски жени. Три от тях бяха почти деца, другите две — със сиви кичури в сплъстените разрошени коси, оръжията им висяха от треперещите ръце. Всичко, което му беше останало.

Лестарският му помощник беше загинал — онова, което бе останало от тялото му, лежеше някъде отвъд стената.

Грънтъл смъкна двете си саби, отпусна глава на студения камък и затвори очи.

Чуваше грохота на боя от запад. Сивите мечове бяха препуснали натам, за да потърсят Дужек. Черните моранти се бяха върнали в небето над западната част на града, гмуркаха се на малки групи над улиците в един малък участък, сякаш взимаха участие в отчаяна отбрана. Отекваше трясък на шрапнели.

Малко по-близо, точно срещу Грънтъл и жалките останки от легиона му, една „проклетия“ беше поразила голяма жилищна сграда. Зданието всеки момент щеше да рухне и пламъците щяха да го погълнат. Сред отломките по улицата се търкаляха тела на панионски войници.

Лунният къс бавно се спускаше и от него кървеше.

Два ботуша изритаха през срутената зидария и единият сръга Грънтъл в бедрото.

— Мързелива свиня!

Смъртният меч въздъхна.

— Стони…

— Битката не е свършила.

Той отвори очи и зяпна.

— Свърши. Корал падна — ха, не е паднал, пада. Не е ли сладка победата. Ти къде беше?

Плувналата в пот жена сви рамене и погледна рапирата в ръката си.

— Тук-там. Направих каквото можах, макар че не беше много. Нередовните на Мот са тук, знаеш ли? Как, в името на Гуглата, са успели? Проклета да съм, ако не бяха отсам портата, когато дойдох със Сивите мечове — а мислехме, че ще сме първи.

— Стони…

Свръхестественият мрак изведнъж се усили.

Лунният къс се беше изтръгнал от цитаделата. Все така наклонен, със сипеща се от него на порой вода и ронещи се буци откъртена скала, се носеше още по-близо, само на няколко човешки боя над зданията, изпълвайки небето — вече почти над тях.

На скалната издатина високо горе не се виждаше никой. Велики гарвани прелетяха от двете страни на летящата крепост, после свърнаха надалече с шумни, отекващи писъци.

— Бездната да ни вземе дано — прошепна Стони. — Това нещо сякаш ще падне всеки момент. Просто ще се изсипе. Право надолу — или на парчета. Свършило е, Грънтъл. Свършило е.

Той не можеше да не се съгласи. Лунният къс сякаш всеки момент щеше да се разпадне.

Соленият дъжд обля извърнатото му нагоре лице, мъгла от планината, надвиснала точно над главите им. Изведнъж бе станало тъмно като нощ и ако не бяха отраженията от пожарите, осеяли града, Лунният къс щеше да е буквално невидим. „Богове, де да беше.“

Шумът от битката на запад изведнъж странно заглъхна.

Чуха тропот на конски копита по камъните. Миг по-късно видяха препускащата сред блясъците на горящите сгради дестраянт на Сивите мечове.

Тя също ги видя, забави, обърна едрия си боен кон към тях и спря.

— Намерихме Върховния юмрук. Жив е, както и най-малко осемстотин от войниците му. Градът е превзет. Сега се връщам оттатък мъртвата полоса. Ще ме придружите ли? Ще има сбор…

„На оцелелите.“ Той отново се огледа. Т’лан Ай бяха изчезнали. Без немрящите вълци К’Чаин Че’Малле щяха да са избили до крак всички извън града. „Може би те също се събират около онзи хълм. А Итковиан? Проклет глупак. Още ли седи коленичил пред Т’лан Имасс? Още ли е жив?“ Грънтъл въздъхна и бавно се надигна. Погледът му отново се спря на осемте останали живи от хората му. „Всичко това само за да влезем петдесет крачки навътре от портата.“

— Да, дестраянт. Ще дойдем с вас.

 

 

Разперила широко криле, понесена из заредения със сила въздух, Корлат бавно зави покрай своя дом. По ноктите й все още бяха полепнали окървавени пера и късове плът. Последните демони-кондори бяха измрели без никаква съпротива — достатъчно доказателство, че Пророкът или е избягал, или е убит. Навярно Господарят й се беше спуснал и беше извадил Драгнипур, за да вземе душата на джагъта. Скоро щеше да разбере истината.

Тя изви глава и погледна към брат си, който летеше до нея. Орфантал беше понесъл рани, но не се беше поколебал, силата и волята му все още бяха страховити оръжия, в случай че на пътя им се появеше нова изненада.

Нямаше такава.

Пътят им ги отведе към морето, на изток от Корал и с изглед към безбрежния океан. Късното следобедно слънце все още огряваше далечините.

И тя видя, на половин левга от града, плаващите към сушата четири бойни кораба, развели знамената на Малазанския имперски флот и порещи през топящите се ледени късове.

„Артантос — Тайсхрен… О, планове, скрити под други, игри на коварство и заблуда…“

„Нашата история, изгубена моя любов. Тя унищожи всички ни.“

Зави отново и се озова над Корал, надалече от бавно понеслата се на север черна планина. Разбитата порта отдолу. Човешки фигури, запалени факли.

Очите й различиха Каладън Бруд, войници от Сивите мечове, баргасти и други.

Орфантал заговори в ума й.

„Слез долу, сестро. Аз ще пазя небето. С нашия брат соултейкън и Силанна. Виж, Старата се спуска. Иди с нея.“

„Бих искала да те пазя, братко…“

„Врагът е унищожен, Корлат. Това, което би опазила, ако останеш с мен, е сърцето ти. Искаш да го опазиш от болката. От скръбта. Той заслужава повече, сестро. Хайде, слез. Скръбта е дарът на живите — дар, който нашият род забрави така отдавна. Не отстъпвай. Слез, Корлат, в света на смъртните.“

Корлат сви криле и се спусна на спирала към земята. „Благодаря ти, братко.“

Преобрази се, щом кацна на малкото площадче зад разтворената северна порта. Появата й накара няколко войници да се разпръснат, но само временно. Отново в облика на Тайст Андий и изведнъж отново изтощена от раната, която Бруд бе успял да изцери само повърхностно, тя леко залитна, преди да тръгне към бойния главатар, спрял отсам портата. Старата му бе съобщила нещо и сега отново отлиташе.

Никога не беше виждала Бруд толкова… съкрушен. Мисълта за победата сякаш изглеждаше нищожна за него пред лицето на такава лична загуба. „За всички ни.“

Докато се приближаваше, към главатаря пристъпи някакъв мъж. Мършав, изгърбен, дългата му светла коса бе разрошена и странно щръкнала.

Корлат видя как мъжът отдаде чест и чу думите му:

— Висш маршал Стъмп, сър. Нередовните на Мот. За оная заповед…

— Каква заповед? — сопна се Бруд.

Усмивката на мъжа оголи две редици дълги бели зъби.

— Все едно. Бяхме ей там, нали…

— Къде?

— Ъъъ, отсам стената, източно от портата, сър, а горе имаше едни магове. На братята Боул не им хареса тая работа, тъй че ги посритаха малко. Нито един не диша вече. Все едно, сега какво искате да правим?

Каладън Бруд го изгледа безизразно, след което поклати глава.

— Нищо не се сещам, Висш маршал Стъмп.

Мъжът от Мот кимна.

— Ми, добре. Може да угасим някой и друг пожар.

— Действайте.

— Да, сър.

Висшият маршал се отдалечи. Бруд гледаше след него зяпнал.

— Главатарю? — обади се Корлат.

— А аз си мислех, че сме ги оставили назад — измърмори той. — А те… били в града. Били са от другата страна на К’Чаин Че’Малле — през портата или през стената, и са избили маговете. Добре де, как са…

— Главатарю, идват малазански кораби.

Бруд кимна.

— Артантос ме уведоми, преди да прескочи по лабиринта до палубата на командния кораб. На борда има имперска делегация — посланик, легат, губернатор…

— Цели трима?

— Не, само един. С повечко титли, зависи какви преговори ще тръгнат.

Корлат вдиша дълбоко. „Затаи болката и скръбта в себе си. Още малко.“

— След като Воинството на Едноръкия… пострада… толкова тежко, малазанците няма да се пазарят от позиция на силата.

Очите на Бруд се присвиха.

— Корлат. Мен ако питаш, малазанците си заслужиха всичко, което могат да поискат. Ако го искат, Корал е техен.

Корлат въздъхна.

— Бойни главатарю, разбулването на Куралд Галайн не беше… временна проява. Градът вече е толкова в лабиринта на Тайст Андий, колкото и в този свят.

— Аха. Което означава, че преговорите е редно да се водят между Рейк и малазанците. Без мен. Кажи ми, твоят Господар държи ли на Корал? Лунният къс…

Нямаше нужда да продължава. Градът, всечен в летящата планина, все още държеше в себе си затворени в многобройните, дълбоко погребани в недрата му зали огромни количества вода, тежест, която нямаше да може да издържи дълго. Лунният къс загиваше. Тя знаеше, че трябва да бъде изоставен. „Родният ни дом, от толкова време. Дали ще скърбя? Не знам.“

— Не съм говорила с Аномандър Рейк, главатарю. Не мога да предполагам намеренията му. — Обърна се и тръгна към портата.

Бруд извика след нея.

„Още не.“

Тя продължи напред, под арката, очите й се спряха на билото на хълма отвъд разкъсаните тела, осеяли мъртвата зона. „Там ще го намеря. Всичко, което е останало. Лицето му, дар от спомени, вече изстинало. Видях как животът излетя от очите му. Онзи миг на смъртта. Животът, който се отдръпва от тези очи, назад и назад. И ме оставя.“

Стъпките й се забавиха. Скръбта заплашваше да я смаже.

„Мила майчице Тъма, гледаш ли ме отгоре сега? Виждаш ли ме, твоето дете? Усмихваш ли се, като ме виждаш съкрушена? Аз, в края на краищата, повторих твоите грешки. Отдадох сърцето си, огънах се пред глупавия блян — танца на Светлината. Ти копнееше за него, нали?“

„И беше предадена.“

„Ти ни остави, Майчице… на вечното безмълвие.“

„Все пак…“

„Майко Тъма, с това разбулване те чувствам близо. Скръбта ли бе това, което те прогони, отпрати те толкова далече от твоите деца? Когато в своя гибелен път — в своята ужасна безчувственост — те проклехме. Добавихме още към болката ти.“

„Тези стъпки… ти ги измина някога.“

„Как би могла да не се усмихнеш?“

Дъждът се плисна в челото й, защипа отворения срез на раната. Тя спря, погледна нагоре и видя точно над себе си Лунния къс — плачеше над нея…

… и над полето от трупове наоколо й, и по-нататък, вдясно, над хилядите паднали на колене Т’лан Имасс. Мъртвите, изоставените, разсипани ярки цветове, и дъждът, тъй нежно наситен, сякаш ги правеше по-плътни и истински. Не бяха вече размътено платно пред погледа на една Тайст Андий. „Стичащ се живот, за да изостри всеки детайл, да усили всеки цвят, да превърне всеки миг в страдание.“

Не можеше да се сдържа. „Уискиджак, моя любов.“

Сълзите й се сляха със солената вода, потекла по лицето й.

 

 

В сумрака на портата Каладън Бруд се взря навън, отвъд каменния мост, над покрусената равнина, сред която стоеше Корлат, обкръжена от трупове и разкъсани К’Чаин Че’Малле. Видя как отметна назад глава, как вдигна лице към сивия покров на дъжда. Черната планина, с широко разтварящите се пукнатини, със стоновете на загиващата крепост, сякаш се беше спряла точно над нея. Сърце от камък доскоро, отново станало смъртно.

Този образ — това, което виждаше сега — нямаше да се заличи никога.

 

 

Силвърфокс се беше скитала сякаш цяла вечност, без посока, безчувствена към всичко наоколо, докато някакво далечно движение не привлече погледа й. Стоеше сред голата тундра под плътното бяло облачно небе и гледаше приближаващите се духове риви.

Малка окаяна група, по-малко от четиридесет, едва различими в далечината и почти погълнати от неизмеримия пейзаж, от небето и влажния въздух с неумолимия му мраз, който се вливаше в костите й като кръвта на поражение.

Бяха се случили събития. Другаде в този новороден свят. Усещаше го — пороя, градушката от спомени, родена незнайно къде. Бяха я поразили със същата стихийна безразборност, с която поразяваха земята във всички посоки; съвсем смътно бе доловила какво съдържат.

Беше дар. Много горчив.

„Ако е проклятие, то тогава и самият живот е проклятие. Защото живот имаше в този замръзнал дъжд. Целият живот на десетки хиляди души, хвърлен, за да порази плътта на този свят, да се изсипе, да натори пръстта.“

„Но нищо общо няма с мен.“

„Не с мен.“

„Всичко, което исках да съградя… унищожено. Този свят на сънища сам по себе си е спомен. Призрачен свят на Телланн, възпоминание за собствения ми свят от толкова, толкова отдавна. Спомени, взети от един Хвърляч на кости, който беше там при моето пресътворение, взети от духовете на риви, от първия клан, взети от К’рул, от Круппе. Взети от самата дремеща земя — от плътта на самата Бърн.“

„Аз самата… не притежавах нищо. Аз просто откраднах.“

„За да сътворя свят за своята майка, свят, където ще може отново да бъде млада, където би могла да изживее нормален живот, да доживее до обичайните старини.“

„Исках да върна всичко, което й отнех.“

Изпълни я горчивина. Беше започнала с онази първа могила, край Пейл. Тази вяра в праведността, в полезността на кражбата. Оправдана с възможно най-благородната цел.

Ала лишеното от чест притежание се беше оказало лъжа. Всичко, което бе събрала и съхранила, на свой ред се бе оказало лишено от стойност. Спомени, блянове, живот.

„Станаха на прах.“

Окаяната група духове се приближаваше с боязън, колебливо.

„Да. Разбирам. Какво мога да поискам тепърва от вас? Какви още празни обещания ще изрека? Имах за вас цял народ, народ, който отдавна е изгубил своите богове, своите духове, на които някога бяха обрекли своята преданост, стига да не бяха се превърнали в жалка прах. Народ.“

„За вас.“

„Изгубен.“

„Какъв урок за четирите обвързани в мен духа. Не сме сватовникът, ние четиримата.“

Не знаеше какво да им каже — на тези скромни, боязливи духове.

— Хвърлячко на кости. Поздравяваме те.

Силвърфокс примигна да махне сълзите от очите си.

— Древни, аз…

— Видя ли?

И тя видя нещо като почуда, изписана на лицата им. И се намръщи.

— Хвърлячко на кости — продължи водачът им, — ние намерихме нещо. Недалече оттук — разбираш ли за какво говорим?

Тя поклати глава.

— Там има тронове, Хвърлячко на кости. Два трона. В една дълга колиба, съградена от кости и кожа.

„Тронове?“

— Как… защо? Защо трябва да има тронове в този свят? Кой…

Древният сви рамене и се усмихна.

— Те чакат, Хвърлячко на кости. Истина е, и ние я усещаме. Скоро, много скоро ще дойдат истинските господари на това селение.

— Истинските господари! — Гняв лумна в очите на Силвърфокс. — Този свят беше за вас! Кой смее да си го присво…

— Не. — Тихо изреченото отрицание я сряза, отне дъха от дробовете й. — Не е за нас. Хвърлячко на кости, ние не сме достатъчно силни, за да властваме над свят като този. Той е необятен, лабиринтът му притежава огромна мощ. Не се бой — не искаме да го напуснем и ще се спогодим с новите му господари. Навярно ще се радваме, ако можем да им служим.

— Не!

„Не, не трябваше да стане така!“

— Хвърлячко на кости, не бива да изпитваш такива силни чувства. Пресътворението продължава. Все още е възможно да се изпълнят желанията ти — навярно не по начина, по който бяха замислени в началото…

Вече не го слушаше. Душата й се разкъсваше от отчаяние. „Както аз отнех… така бе отнето от мене. Тук няма справедливост, нито престъпление. Приеми истината.“

„Силната воля на Найтчил.“

„Състраданието на Татърсейл.“

„Верността на Белурдан.“

„Копнежът на детето риви.“

„Нито едно от тях не бе достатъчно. Нито едно поотделно — или заедно — не можа да оправдае стореното, направения избор, отричането.“

„Остави ги. Остави ги с всичко това, с всичко, което предстои.“

Силвърфокс им обърна гръб.

— Намерете я тогава. Вървете.

— Няма ли да тръгнеш с нас? Твоят дар за нея…

— Вървете.

„Моят дар за нея. Моят дар за вас. Всичко е едно. Пораженията, паденията, причинени от слабостите в самата мен. Няма да стана свидетел на собствения си позор — не мога. Нямам куража за това.“

„Съжалявам.“

И си тръгна.

„Краткотраен цвят. Семе, стрък и гибелен цвят, всичко в един ден. Изгаряща отрова, унищожила всичко около себе си.“

„Изчадие.“

 

 

Духовете риви — малка група мъже, жени, деца и старци, облечени в груби кожи, с кръгли лица, загрубели от слънце и вятър — се взираха след напускащата ги Силвърфокс. Старият, който беше говорил с нея, не помръдна, докато тя не се скри отвъд сипея на морския бряг, после прокара четирите си разтворени пръста пред очите си в жест на скръбна раздяла и промълви:

— Напалете огън. Пригответе раменна плешка на ранаг. Достатъчно обикаляхме по тази земя, за да видим картата й.

— Отново — въздъхна до него старицата.

Старецът сви рамене.

— Гадателката на кости заповяда да намерим майка й.

— Тя просто ще избяга отново от нас. Както избяга от ай. Като заек…

— Гадателката на кости заповяда. Ще поставим плешката над пламъците. Ще видим картата.

— И защо този път трябва да е вярна?

Старецът бавно се приведе и погали с ръка мекия мъх.

— Защо ли? Разтвори сетивата си, съмняваща се. Тази земя вече живее.

 

 

Тичаше.

На свобода.

Яхнал душата на бог, в мускулите на свиреп древен звяр. Яздеше душа…

… изведнъж запя, изпълнен с радост. Мъхове и лишеи под лапите му, плиснала се вода от стар дъжд, опръскала козината по краката му. Мирис на обилен, плодороден живот — свят…

Тичаше. Болката вече се бе превърнала в глъхнещ спомен, в смътно възпоминание за една клетка от кости, за натиск, за неспособност да си поеме дъх.

Вдигна глава и от гърлото му изригна гръмовен вой, от който небето потрепери.

Отвърнаха му, някъде далече.

Все по-близо.

Фигури, сиви, кафяви и черни мълнии през тундрата, извираха по хребетите, спускаха се стремглаво в плитките долини, покрай грамадните морени. Ай. Събратята. Децата на Баалджаг — на Фандърей, — призрачни спомени от нявгашните души на Т’лан Ай. Баалджаг не беше ги пускала, беше се вкопчила в тях, вътре в себе си, в сънищата си — в един безвременен свят, в който един Древен бог беше вдишвал своя безсмъртен живот.

Ай.

Техният бог бе предизвикал небесата със зверския си вой и сега те се стичаха към него.

И… още някой.

Тогг забави, вдигна глава — всички ай вече тичаха с него, клан след клан, дългокраките вълци на тундрата, като вихър…

Тя беше тук. Беше дошла.

Беше я намерил.

Тичаше. Вече близо. Рамо до рамо с Баалджаг, с ай, които бяха носили толкова дълго ранените си, изстрадали души. Баалджаг, която бе дошла да се събере отново с децата си — децата на сънищата й.

Чувства. Неизмерими…

И Фандърей закрачи до него.

Зверските им умове се докоснаха. За миг. Само това. Нищо повече не беше нужно.

Заедно. Рамо до рамо…

Два древни вълка. Бог и богиня.

Гледаше ги, без да знае кой самият е той; нито дори къде би могъл да се намира, за да види това събиране. Гледаше, изпълнен с радост за двамата.

Тичаше.

Напред ги очакваха троновете.

 

 

Мхаби вдигна рязко глава, тялото й се вкочани и се загърчи в усилието си да се измъкне от ръцете му. Беше малка и силата му я надви.

— Вълци, момиче. Няма защо да се боим.

„Няма защо да се боим. Лъжи. Те ме гонеха. Всеки път. Преследваха ме из тая пуста земя. А сега чуй, идат отново. А този дару, който ме влачи, той дори нож няма.“

— Има нещо напред — изпъшка Круппе, намести я в тромавата си прегръдка и се олюля под тежестта й. — По-лека беше, да ти кажа! Сега само да намериш повечко воля, и ще ме събориш. О, не! Би могла да ме понесеш!

„Воля. Само воля ли трябва да намеря? Да се отскубна от ръцете му? Да избягам? Къде?“

— Момиче, чуй думите на Круппе! Той те моли! Това — този свят — вече не е сънят на Круппе! Разбираш ли? Трябва да се прехвърли от мен. Трябва да се предаде!

Залитаха по някакъв полегат склон.

Вълците виеха зад тях и се приближаваха бързо.

„Пусни ме.“

— Прескъпа мхаби, тъй уместно наречена! Сега ти си наистина съсъдът! В теб… вземи от мен този сън. Позволи му да изпълни духа ти. Круппе трябва да ти го предаде — разбираш ли?

„Воля.“

Изведнъж тя се изви и заби лакът в корема на Круппе. Той изохка и се преви на две. Изтръгна се от прегръдката му, докато падаше, скочи…

Зад тях — десетки хиляди вълци. Тичаха към нея. А пред тях — два гигантски звяра, излъчващи ослепителна сила.

Мхаби извика, обърна се.

Пред нея имаше плитка падина. И дълга ниска колиба от извити кости, кожа, овързана с повясмо, входът — зейнал широко отворен.

А пред колибата стоеше малка групичка риви.

Мхаби се затътри към тях.

Вълците изведнъж се появиха от всички страни, закръжиха около колибата. Без да поглеждат към ривите. Нито към нея.

С много пъшкане и усилия Круппе се изправи. Олюля се и тръгна към нея. Тя го погледна неразбиращо.

Той извади мръсна кърпа от широкия си ръкав и отри потта от челото си.

— Малко по-надолу с този лакът, скъпа, и…

— Какво? Какво става?

Круппе се спря и се огледа.

— Е, влезли са значи.

— Кои?

— Как кои? Тогг и Фандърей, разбира се. Дошли са да си вземат Трона на звяра. Или троновете, в случая. Не че ако влезем в колибата, ще видим вълци, чучнали се на два големи стола, естествено. Самото присъствие утвърждава владеенето, несъмнено. Въображението на Круппе е изкушено от други, да ги наречем по-прозаични образи, но по-добре е да ги избегнем, нали? А сега, момиче скъпо, позволи на Круппе да се отдръпне. Ония, които идат към теб — ами, това е прехвърляне на сън, от един на друг, а благородният Круппе трябва вече да се отдръпне на по-заден план.

Тя се обърна рязко.

Срещу нея стоеше старейшина риви, с набръчкано от тъжна усмивка лице.

— Помолихме я да дойде с нас.

Мхаби се намръщи.

— Кого сте помолили?

— Дъщеря ти. Този свят — той е за тебе. Всъщност той съществува в теб. С този свят дъщеря ти те моли за прошка.

— Тя… тя е направила това?

— Имаше много участници, всеки от тях подтикнат от неправдата, която те сполетя. Имаше… отчаяние в деня, в който твоята дъщеря бе… сътворена. Онзи, когото знаят под името Круппе. Древният бог, К’рул. Пран Чоул. И ти самата. А когато тя ни побра в себе си — и ние, също така. Силвърфокс пожела да се отзове и на още нещо — трагедията на Т’лан Имасс и на Т’лан Ай. Може би — добави със скръбен жест той — онова, което искаше в сърцето си, се оказа непосилно голямо…

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми?

Старейшината поклати глава.

— Обзе я отчаяние. Замина. Далече.

Мхаби се смълча. „Гонеха ме. Вие ме гонехте. И ай.“ Погледна надолу, вдигна бавно към очите си младите си ръце. „Истина ли е това?“ Обърна се и се вгледа в очите на Круппе.

Той се усмихна.

— Ще се събудя ли?

Круппе поклати глава.

— Онази жена сега спи вечен сън, момиче. И над нея бдят. Твоята дъщеря говори с Гуглата. Стигнаха до споразумение, нали? Тя вярваше, че след като загуби Т’лан Имасс, го е нарушила. Но човек не може да не помисли, че това… разрешение… има и други страни. Круппе е убеден.

„Споразумение. Освобождение за Т’лан Имасс. Край. Душите им… предадени на Гуглата.“

„Духове подземни — тя ги е изгубила? Изгубила е Т’лан Имасс?“

— Гуглата няма да се примири…

— Тъй ли? Че защо пък да не се примири, скъпа? Ако Господарят на Смърт е лишен от търпение, то Круппе може да танцува по ръбестата глава на Кол! За което той най-убедено те уверява, че не може. Ти няма повече да се върнеш в онова състарено тяло.

Мхаби погледна към духовете риви.

— Тук ли ще остарея? Тук ли един ден…

Старият сви рамене.

— Не знам, но подозирам, че не. Ти си съсъдът. Мхаби.

„Мхаби… О, Силвърфокс. Дъще. Защо не си тук? Защо не мога да погледна в очите ти? Молбата за прошка е двупосочна.“ Вдиша дълбоко и вкуси сладкия мирис на живот, изпълнил прохладния въздух. „Колко лесно било. Да поема в себе си този свят.“ Свали първата медна гривна и я подаде на риви.

— Мисля, че това е ваше.

Той се усмихна.

— Силата му послужи ли ти добре?

Тя кимна.

— Неизмеримо…

Незримо присъствие изпълни ума й.

— Мхаби.

„Тогг. Тътнещата мощ, волята на самата зима.“

— Ние обитаваме това селение. Царството на Двата трона на зверовете. Но ти си неговата господарка. С мен има един. Смъртен дух. Скъп и обичен дух. Искам да го освободя. Искаме да го освободим. От този свят. Даваш ли ни…

„Да. Освободете го.“

 

 

Благослов. Останал без бог, не можеше да го даде. Не и в истинската му форма.

Ала не бе съзнавал необятността на смъртната си душа, да може да побере в себе си страданието на десетки хиляди, на множеството, което бе живяло със скръбта и болката почти триста хиляди години.

Виждаше лица. Безчет лица. Съсухрени, с тъмни ями вместо очи. Суха разкъсана кожа. Виждаше костта, лъснала под пластовете сплетени като коренища жили и мускули. Виждаше ръце — нацепени, прекършени, празни — и все пак в тях все още се таяха призраците на мечове.

Беше на колене и гледаше плътните им редици, и валеше, валеше пороен дъжд, придружен от стонове и пукот, изпълнил мрака отгоре.

Те стояха неподвижни, свели глави.

И все пак можеше да види лицата им. Всяко лице. Всички.

„Имам вашата болка.“

Главите бавно се вдигнаха.

И той ги усети. Усети внезапното облекчение, просмукало се в тях.

 

 

Направих всичко, на което съм способен. Ала не е достатъчно. Знам. Все още. Взех страданието ви…

— Ти взе страданието ни, смъртни.

В себе си…

— Не разбираме… защо.

Заради всичко, което плътта ми не може да обхване…

— Не можем да отвърнем на дара, който ни даде.

Ще го отнеса с мен.

— Молим те, смъртни…

Все някак.

— Причината. Молим те. Да ни благословиш така…

Аз съм…

— Смъртен?

Извинете ме. Искате да знаете за мен. Аз съм… смъртен, както казвате. Човек, роден преди три десетилетия в град Ерин. Фамилното ми име, преди да се отрека от него пред Откровението на Финир, беше Отанталаян. Баща ми беше корав мъж. Майка ми се усмихна само веднъж през всичките години, откакто я знам. В мига преди да си тръгна. Все пак помня тази усмивка. Сега си мисля, че баща ми я е прегръщал, за да я притежава. Че тя е била пленница. Мисля си сега, че усмивката й е била в отговор на бягството ми. Мисля си, че със заминаването си съм взел нещо от нея. Нещо достойно да бъде на свобода.

Откровението на Финир. В Откровението… чудя се дали просто не съм си намерил нов затвор?

— Тя е свободна вътре в теб, смъртни.

Това би било… хубаво.

— Не бихме те лъгали, Итковиан Отанталаян. Тя е свободна. И все така се усмихва. Ти ни каза кой си. Но все още не разбираме твоята… щедрост. Състраданието ти. И затова те питаме отново. Защо направи това за нас?

Говорите за състрадание. Вече разбирам нещо от състрадание. Искате ли да чуете?

— Говори, смъртни.

Ние, хората, не разбираме състраданието. Всеки миг в своя живот му изменяме. Да, знаем, че то е нещо достойно, ала с това, че знаем, му приписваме цена, пазим се да го отдаваме, вярваме, че трябва да се заслужи. Т’лан Имасс. Състраданието е безценно в най-истинския смисъл на тази дума. То трябва да се дава свободно. В изобилие.

— Не разбираме, но дълго ще мислим над думите ти.

Винаги като че ли остава още да се свърши.

— Не отговори на въпроса ни…

Не.

— Защо?

 

 

Под дъжда, в сгъстяващия се мрак, Итковиан се затвори около всичко, което бе побрал в себе си, затвори се и бавно се смъкна назад.

Назад.

 

 

Защото… бях Щит-наковалня. Но сега…

Свърших.

И умря, под поройния дъжд на Луната.

 

 

Сред необятната преродена тундра със сладкия пролетен дъх Силвърфокс вдигна глава.

Пред нея стояха двама Т’лан Имасс. Единият — жена — бе пронизан с три меча. Другият беше толкова пребит, че едва стоеше на краката си.

Зад тях, смълчани и замръзнали — Т’лан Ай.

Силвърфокс понечи да се обърне.

— Не. Ще останеш тук.

Тя изгледа с гняв пребития воин, който й бе проговорил.

— Смееш да ме изтезаваш?

Силата на страстта й сякаш го разтърси, но той се овладя и не трепна.

— Аз съм Онос Т’уулан, Първият меч. Ти си Призовницата. Ще ме изслушаш.

Силвърфокс помълча, после кимна.

— Добре. Говори.

— Освободи Т’лан Ай.

— Те ми отказаха…

— Сега са пред теб. Дойдоха. Духовете им ги очакват. Искат отново да бъдат смъртни, в този свят, който ти сътвори. Смъртни, а не изгубени в сънища, Призовнице. Смъртни. Дари ги. Сега.

„Да ги даря…“

— И те искат това?

— Да. Посегни към тях и ще разбереш, че е истина.

„Не. Не искам повече болка. — Вдигна ръце, привлече от силата на Телланн и затвори очи. — Колко дълго са били оковани! Колко дълго търпях на плещите си бремето на верността тези същества…“

И ги освободи от Ритуала. Усилие, изискващо толкова малко от самата нея, че се изуми. „Толкова лесно. Да ги направиш отново свободни.“

Отвори очи. Немрящите вълци ги нямаше.

Но не бяха в забвение. Знаеше, че душите им отново са се събрали с плътта и костите. Съживени отново. И не тук, в това селение на вълчи богове. Тя беше Хвърлячка на кости в края на краищата. Такива дарове се падаха на нея. „Не, не са дарове. Те са това, заради което бях създадена. Предназначението ми. Единственото.“

Костите на Онос Т’уулан изпукаха, щом се обърна и огледа пустите вече хълмове наоколо. Раменете му се отпуснаха.

— Призовнице, благодаря ти. Древната неправда беше поправена.

Силвърфокс го изгледа.

— Какво друго искате от мен?

— Тази, която стои до мен, е Ланас Тог. Тя ще те върне при Т’лан Имасс. Трябва да поговорите.

— Добре.

Онос Т’уулан не помръдна.

Силвърфокс се намръщи.

— Е, какво повече чакаме?

Той постоя още миг замръзнал, след това бавно извади кремъчния си меч.

— За мен — изхриптя и вдигна меча…

… и го пусна на земята в нозете си.

Тя погледна намръщено оръжието, зачудена над смисъла на жеста — от воина, наречен Първия меч.

После бавно го осъзна и очите й се разшириха.

„Това, за което бях създадена, в края на краищата…“

 

 

— Времето дойде.

Кол се сепна. Беше задрямал.

— Какво? Какво време?

Мурильо притича към мхаби.

Рицарят на Смърт продължи:

— Тя е готова за полагането. Моят Господар се закле да я пази вечно.

Древният бог, К’рул, гледаше с любопитство немрящия воин.

— Оставам озадачен. Не — смаян. Откога Гуглата е станал толкова щедър бог?

Рицарят бавно се обърна към К’рул.

— Моят Господар винаги е бил щедър.

— Тя все още е жива — заяви Мурильо и застана между мхаби и Рицаря на Смърт. — Времето не е дошло.

— Това не е погребение — отвърна му Рицарят. — Сега мхаби спи и ще спи вечно. Спи, за да сънува. А в съня й, Мурильо, живее цял един свят.

— Като Бърн ли? — попита Кол.

Древният бог се усмихна в отговор.

— Чакайте малко! — сопна се Мурильо. — Колко точно спящи старици имаме напоследък?

— Трябва да бъде положена в мир — заяви Рицарят на Смърт.

Кол пристъпи и отпусна ръка на рамото на Мурильо.

— Хайде, да й постелем долу, да й е по-удобно — кожи, одеяла…

Мурильо потръпна под ръката му.

— След всичко това? — Изтри очите си. — Просто така… да я оставим? Тук, в тази гробница?

— Помогни ми да й постелем, приятелю — промълви Кол.

— Няма нужда — каза Рицарят. — Тя няма да усеща нищо.

— Работата не е в това — въздъхна Кол. Канеше се да добави още нещо, но видя, че Рат-Фандърей и Рат-Тогг са си смъкнали маските. Бледи сбръчкани лица, затворени очи, от които се стичаха сълзи. — Какво им става на тия?

— Боговете им най-после се събраха, Кол. В света на мхаби, вече дом на Троновете на зверовете. Ти не виждаш скръб, а радост.

— Да се залавяме за работа, Мурильо — изсумтя Кол. — След което можем да се прибираме вкъщи.

— Все пак искам да знам за тези старици, дето сънуват така разни светове!

 

 

Лабиринтът изригна и трите фигури изхвърчаха от него и се изтърколиха върху прашната сива земя, оплели ръце и крака.

Паран се превъртя настрани от Бързия Бен и Пророка, които продължаваха да се боричкат. Докато вадеше меча, чу как джагът изкрещя. Изсвистяха черни паяжини и стегнаха тресящия се на земята Пророк.

Бързия Бен се надигна с пъшкане, стиснал Финнеста.

На гърдите на джагъта беше клекнала малка фигурка от клонки и суха трева — и се кикотеше ликуващо.

— Кой, в името на Гуглата…

От все още зейналия портал със съскане изригна огромно черно туловище. Паран извика, извъртя се и замахна отчаяно с меча. Острието се вряза в месо и кост.

Нещо… лапа… го удари с все сила в гърдите и го събори.

— Спри… проклета котка!

Паническият вик на Бързия Бен бе накъсан от магически взрив и пантерата изскимтя от болка.

— Ставай, Паран! — изпъшка чародеят. — Ставай, че сили не ми останаха.

„Да ставам? Богове, чувствам се разбит на парчета, а той иска да му ставам.“ Успя някак да се надигне и се дръпна, като видя отново звяра пред себе си.

Беше се присвил на шест крачки от него, плющеше с опашка и жарките му като въглени очи се бяха приковали в неговите. Оголи острите си зъби в беззвучно ръмжене.

Някъде от недрата му изригна друго ръмжене. По-дълбоко, отколкото беше възможно за човешко гърло. Брутална сила потече в тялото му, отне му всичкия усет за собственото му тяло — освен че вече беше, както осъзна, на едно ниво с гигантската пантера.

Чу зад себе си накъсания шепот на Бързия Бен:

— Велика Бездна!

Котката, дръпнала уши, явно се беше разколебала.

„Какво в името на Гуглата вижда тя?“

— Гадателко на кости! — изрева Бързия Бен. — Усмири се. Огледай се — виж къде сме! Не сме твои врагове — търсим същото като теб. Тук. Сега.

Пантерата направи още една стъпка назад и Паран видя, че се готви да скочи.

— Мъстта не е достатъчна! — извика магьосникът.

Котката трепна. След миг Паран видя как мускулите й се отпуснаха, след това звярът се замъгли, започна да променя облика си — и пред него застана дребна тъмнокожа кокалеста жена. На дясното й рамо имаше дълбока рана от меч, кръвта се лееше от нея и цапаше ръката й, капеше от пръстите й по прашната земя. Две черни и изключително красиви очи се взряха в него.

Паран бавно въздъхна, усети как вътре в него нещо се утаи — и вече отново чувстваше тялото си, разтрепераните си крайници и меча, хлъзгав в ръката му.

— Кои сте вие? — попита тя.

Капитанът сви рамене.

Погледът й се плъзна над него и тя промълви:

— Морн.

Паран бавно се обърна.

Усети процепа като удар в сърцето си. Издутина във въздуха, почти на ръка разстояние от разядения покрив на изоставена кула. Рана, от която кървеше болка… „Каква болка… цяла вечност… богове подземни, в нея е побрана душа. Душа на дете. Затворена. Запечатана в раната. Помня това дете — детето на сънищата ми…“

Бързия Бен се изправи и погледна окования от магия Пророк и стикснера, клекнал на гърдите му.

Джагът го зяпаше с нечовешките си, изпълнени с ужас очи.

Магьосникът се усмихна.

— Двамата с теб, Пророче, ще се споразумеем. — Вдигна бавно Финнеста. — Мощта на Матроната… е побрана в това яйце. Нали? Сила неспособна да се самоосъзнае, ала жива все пак. Откъсната от тялото, което доскоро я бе приютило, и неизпитваща никаква болка. Тя просто съществува тук, в този Финнест, за всеки, който би могъл да я използва. За всеки.

— Не — изхриптя джагът с разширени от ужас очи. — Финнестът е свързан с мен. Само с мен. Глупав…

— Стига обиди. Искаш ли да чуеш предложението ми? Или двамата с Паран просто да се отдръпнем и да те оставим на нежните нокти на тази Гадателка на кости?

Тъмнокосата жена пристъпи към тях.

— Какво си намислил, магьоснико?

Бързия Бен я погледна през рамо.

— Споразумение, Хвърлячко на кости. В което всички печелят.

Тя изръмжа.

— Никой не печели. Никога. Оставете го на мен.

— Толкова важна ли е за теб клетвата на Т’лан? Не мисля. Ти си от плът и кръв — не си участвала в онзи ритуал.

— Не съм обвързана с никаква клетва — отвърна тя. — Действам от името на моя брат.

— Твоя брат? — попита Паран и прибра меча в ножницата.

— Онос Т’уулан. Който познаваше един смъртен. Наричаше го брат.

— Допускам, че подобна чест е… рядкост — призна Паран, — но какво общо има това с Пророка?

Тя погледна вързания на земята джагът.

— За да отмъстя за смъртта на Ток-младши, брата на Онос Т’уулан, трябва да те убия, Пророче.

В отговор джагът оголи долните си бивни и рече:

— Трябваше да ни убиеш още първия път. Да, помня те. Твоите лъжи.

— Ток-младши ли? — попита Бързия Бен. — От Воинството на Едноръкия? Но…

— Беше се изгубил — каза Паран. — Хвърлен в един хаотичен лабиринт от Хеърлок.

Магьосникът се намръщи.

— За да падне в скута на Пророка? Не ми изглежда много…

— Появи се там — прекъсна го жената. — При Морн. Пророкът прекъсна пътуването му на север, за да се върне при хората си, пътуване, в което известно време беше с Онос Т’уулан. Пророкът изтерза смъртния, унищожи го.

— Ток е мъртъв? — попита зашеметен Паран.

— Видях трупа му, да. А сега ще върна на този джаг болката, която си е заслужил.

— Не го ли направи вече? — изсъска джагътът.

Лицето на Гадателката на кости се изопна.

— Почакайте — каза Бързия Бен. — Чуйте ме. Моля ви. — Очите му шареха между нея и Паран. — Аз също познавах Ток и скърбя за тази загуба. Но тя не променя нищо, не и тук, не и сега. — Обърна се отново към Пророка. — Знаеш, че тя още е там.

Джагът потръпна и ококори очи.

— Не го ли разбра? Матроната можеше да вземе само един. Теб.

— Не…

— Сестра ти още е там. Душата й е запечатана в онази рана. Така лабиринтите се изцеряват сами, за да не се просмучат един в друг. Първия път беше Матроната — К’Чаин Че’Малле. Дошло е времето да я върнем, Пророче. Гуглата знае какво ще направи Финнест — след като го освободим, след като го отпратим в онази рана…

Джагът се усмихна грозно.

— Да освободите сестра ми? За какво? Глупак. Сляп, тъп глупак. Попитай Гадателката на кости колко ще оцелеем в този свят? Т’лан Имасс вече ще ни подгонят не на шега. Освобождавам сестра си, и за какво? Кратък живот, изпълнен с бягство — помня, смъртни. Помня! Бягството. Без сън. Майка ни, която ни носеше, как се хлъзгаше в калта… — Извърна леко глава. — О, и как помня и теб, Хвърлячко на кости! Ти ни изпрати в онази рана — ти…

— Сгреших — отвърна жената. — Мислех — вярвах, — че е портал към Омтоуз Феллак.

— Лъжкиня! Може да си от плът и кръв, но омразата ти към Джагът не е по-различна от тази на немрящия ти род. Не, ти беше намерила по-ужасна орис за нас.

— Не. Вярвах, че ви спасявам.

— И така и не си разбрала истината? Не си я разбрала?

Паран видя как се изопна лицето й.

— Не можех да променя стореното.

— Страхливка! — изкрещя джагът.

— Хайде стига! — прекъсна го Бързия Бен. — Сега можем да го оправим. Върни Матроната в раната, Пророче. Освободи сестра си.

— Защо? Защо да го правя? За да видя как Т’лан Имасс ще посекат и двама ни?

— Той е прав — заяви жената. — И все пак, джаг, по-добре това, отколкото цяла вечност в болка, каквато изпитва сега твоята сестра.

— Трябва само да почакам. Някой ден все някой глупак ще дойде тук, ще порови, ще посегне към портала…

— И ще направи размяната? Ще освободи сестра ти?

— Да! Без да го разберат Т’лан Имасс. Без да…

— Едно малко дете — промълви Бързия Бен. — Само. В една пустош. Имам по-добра идея.

Джагът оголи зъби и изръмжа.

Магьосникът бавно се наведе над Пророка.

— Омтоуз Феллак. Вашият лабиринт е подложен на щурм, нали? Т’лан Имасс са извършили пробив в него преди много време. И сега всеки път, щом той се разтвори, те го разбират. Знаят къде и идват…

Джагът го гледаше с гняв.

Бързия Бен въздъхна.

— Работата, Пророче, е в това, че съм намерил място за него. Място, където да остане… скрит. Извън възможностите на Т’лан Имасс да го засекат. Омтоуз Феллак може да оцелее, Пророче, в цялата си мощ. Да оцелее и да се изцери.

— Лъжи.

Стикснерът на гърдите му проговори:

— Вслушай се в магьосника, джаг. Предлага ти милост, каквато не заслужаваш.

Паран се покашля.

— Пророче. Знаеш, че си бил използван. Твоята сила… не е била Омтоуз Феллак, нали?

— Използвах каквото можех — изхриптя джагът.

— Лабиринта на Хаос, да. В който е затворен един ранен бог. Окования, същество с неизмерима мощ, същество, обладано от болка, чиято единствена цел е да унищожи този свят, всички лабиринти — включително Омтоуз Феллак. Той е безразличен към желанията ти, Пророче, и те използваше. Нещо повече, злъчта в душата му, той… говореше чрез теб. Укрепваше, нанасяйки болка и страдание… чрез теб. Откога Джагът се интересуват единствено от разрушението? Дори Тираните не са властвали с такава жестокост като теб. Кажи ми, Пророче, още ли се чувстваш извратен отвътре? Още ли те радва мисълта как нанасяш болка?

Джагът се смълча.

„Богове, Бързак, дано да си прав. Дано лудостта на този Пророк да не е негова. Да си е отишла — да се е откъснала…“

— Чувствам се… празен — изхриптя джагът. — И все пак защо трябва да ви вярвам?

Паран го изгледа и промълви:

— Освободи го, Бързак.

— Чакай малко…

— Пусни го, ти казах. Не можеш да преговаряш с пленник и да очакваш, че ще повярва и на една твоя дума. Пророче, мястото, което Бързия Бен си е наумил — никой, никой няма да може да ви манипулира там. А може би по-важното е, че ще имате възможност да накарате Окования да плати за своята наглост. И най-сетне, ще получиш сестра си — все още дете, — което ще трябва да се изцери. Пророче, тя ще има нужда от теб.

— Твърде много залагате на това, че все още е останала троха чест, достойнство и състрадание у този джаг — заяви Гадателката на кости. — След всичко, което е направил, все едно дали по своя воля, или не, той ще изврати това дете, както е извратил себе си.

Паран сви рамене.

— Значи толкова по-добре за детето и за брат му, че няма да са съвсем сами.

Пророкът присви очи.

— Няма да сме сами?

— Освободи го, Бързак.

Магьосникът въздъхна и се обърна към стикснера, клечащ на гърдите на джага.

— Пусни го, Таламандас.

— Най-много да съжалим — отвърна съществото и се смъкна на земята. Магическата паяжина примига и изчезна.

Пророкът се надигна с мъка. Поколеба се, спрял очи на Финнеста в ръцете на Бързия Бен, след което се обърна към Паран и прошепна:

— Това друго място… далече ли е?

 

 

Джагътското дете, няколкогодишно момиченце, пристъпи объркано от ранения лабиринт, свило ръце в скута си по начин, който сигурно беше научило от отдавна мъртвата си майка. Най-обикновен жест, но изпълнен с такова достойнство, че предизвика сълзи в очите на Паран.

— Какво ще си спомня? — прошепна Килава.

— Нищо, надявам се — отвърна Бързия Бен. — Двамата с Таламандас ще, ъъъ, поработим над това.

Пророкът изхлипа. Стоеше разтреперан, нечовешките му очи се бяха приковали в пристъпващото към тях дете. Беше ги видяло, но явно търсеше още някого, стъпките му се забавиха.

— Иди при нея — подкани го Паран.

— Тя помни… брат…

— Нищо. Сега ще намери чичо.

Джагът се поколеба.

— Ние… не сме известни със състрадание към близките си…

Паран се намръщи.

— А ние, човеците, да не би да сме? Не си единственият, за когото такова нещо означава усилие. Много неща има да оправяш, панионецо, като започнеш със самия себе си, с това, което си сторил. В това остави детето — твоята сестра — да ти бъде водач. Върви, проклет да си — двамата имате нужда един от друг.

Джагът пристъпи, но отново се поколеба, обърна се и погледна Паран в очите.

— Човеко… Онова, което причиних на твоя приятел, Ток-младши… съжалявам. — Погледът му се отмести към Килава. — Каза, че имаш близък, Гадателко на кости. Брат.

Тя поклати глава, сякаш очакваше въпроса.

— Той е Т’лан Имасс. От Ритуала.

— Значи и ти като мен имаш да извървиш голямо разстояние.

— Да извървя?

— Пътя към изкуплението, Гадателко на кости. Знай, че не мога да ти простя. Все още не.

— И аз на теб.

Той кимна.

— И двамата имаме да се учим.

И се обърна и тръгна към сестра си.

Тя знаеше кои са й близки и все още не беше изгубила любовта си, потребността си от тях. И преди Пророкът да вдигне ръце към нея, беше разтворила своите за прегръдка.

 

 

Огромната пещера се разтърси и от кривите стени потече рядка кал. Паран зяпна най-близкия, отрупан с диаманти гигант: масивните му ръце, вдигнати към тавана. Сякаш се разпадаше пред очите му. Заразата в плътта на Бърн се усещаше съвсем осезаемо, някъде почти над тях.

Гигантът не беше сам — по цялата дължина на пещерата, във всички посоки се виждаха огромните, наподобяващи деца слуги. И да бяха забелязали появата им, не го показваха с нищо.

— Тя спи — промълви Килава. — За да сънува.

Бързия Бен я погледна рязко, но не отвори уста. Сякаш очакваше нещо.

Паран се озърна към дребничкия Таламандас.

— Баргаст си бил преди, нали?

— Още съм, Господарю на Колодата. Моите новородени богове са с мен.

„Всъщност у теб има повече от силата на Гуглата, отколкото в твоите баргастки богове.“ Но капитанът само кимна.

— Заради теб Бързия Бен може да използва лабиринтите.

— Да. Но аз съм нещо много повече.

— Несъмнено.

— Ето, че идва някой — обяви с облекчение Бързия Бен.

Паран се обърна и видя приближаващия се по дългия криволичещ тунел силует. Старица, облечена в дрипи — подпираше се на две тояги.

— Добре си дошла — извика Бързия Бен. — Не бях сигурен…

— На младите им липсва вяра и ти, Пустинна змийо, не си изключение! — Тя се подпря на едната тояга, порови из гънките на наметалото си и извади едно гладко камъче. — Ти ми остави това, нали? Призивът ти беше чут, магьоснико. Е, къде са тези ужасни джагъти? А, и Гледачката на кости, соултейкън, също. Каква необичайна компания — колко ли странна ще да е тази история — да ви събере всички заедно! Не, не ми я разправяйте, не съм чак толкова любопитна. — Спря се пред Пророка и огледа за миг детето в прегръдката му, преди да вдигне към него пронизващия си поглед. — Стара съм! — изсъска му. — Избрана от Спящата богиня, за да ти помогна да се погрижиш за сестра си. Но първом трябва да разбулиш своя лабиринт. Със студ ще надвиеш тази зараза. Със студ ще забавиш разпадането, ще вкочаниш легиона на слугите й. Омтоуз Феллак, джаг. Освободи го. Тук. Сега Бърн ще те прегърне.

Паран направи гримаса.

— Колко лош избор на думи.

Старата вещица се изсмя.

— Но думи, които ще разбере, нали?

— Едва ли. Освен ако не искаш да го убиеш.

— Не бъди толкова педантичен, войниче. Джаг, лабиринтът ти.

Пророкът кимна и разбули Омтоуз Феллак.

Въздухът изведнъж стана смразяващо студен, слана и скреж замъглиха въздуха.

Бързия Бен се беше ухилил.

— Достатъчно студеничко ли е за теб, вещице?

Тя се изкиска отново.

— Знаех, че не си глупак, Пустинна змийо.

— Честно казано, трябва да благодаря на Пикър, че ми даде идеята. В нощта, в която със Сакатия бог ни се кръстосаха пътищата. Както и на твоите намеци за студеното.

Вещицата се извърна и погледна строго Килава.

— Хвърлячко на кости. Вслушай се добре в думите ми — този лабиринт няма да бъде нападан от твоя род. На никого няма да казваш за тази сетна проява на Омтоуз Феллак.

— Разбрах те, вещице. Оттук, изглежда, започва моят път към изкуплението. Достатъчно пъти съм се отричала от своя род, за да изтърпя още малко угризения. — Обърна се към Бързия Бен. — А сега, магьоснико, бих искала да си тръгна. Ще ни изведеш ли оттук?

— Не, по-добре да ни изведе Господарят на Колодата — така няма да останат следи.

Паран примига.

— Аз ли?

— Нарисувай карта, капитане. В ума си.

— Карта ли? На какво?

Магьосникът сви рамене.

— Измисли нещо.

 

 

Войниците бяха преместили встрани трите тела, покрити с пелерини заради дъжда. Грънтъл видя, че Корлат стои до тях, с гръб към него.

Даруджистанецът бе застанал близо до търговския път, отвъд който лежеше Итковиан. Вкочанен и самотен в тъмното.

Т’лан Имасс бяха изчезнали.

Оцелелите Сиви мечове бавно се приближаваха към него, всички пеша, освен едноокия Анастер, който беше като че ли безразличен към всичко, дори към огромната летяща планина, извисила се над северния хребет и хвърляща дълбок покров над гората.

На билото на хълма, срещу смрачения град, стоеше Каладън Бруд, с Хъмбръл Тор от дясната му страна и Хетан и Корлат — отляво.

Грънтъл виждаше и раздърпаната колона на оцелялата войска на Дужек, бавно точеща се от северната порта. Толкова малко бяха останали. Ривски фургони вече навлизаха в Корлат, опразнени за труповете, които щяха да изнесат. До вечерта оставаше по-малко от камбана. Нощта щеше да е дълга.

Неколцина малазански офицери, водени от Дужек, бяха стигнали до подножието на хълма. Сред тях имаше и един сиърдомин, представляващ вече предалите се сили на Панион.

Грънтъл тръгна към Бруд и тримата баргасти.

Върховният юмрук беше чул вестта — виждаше го ясно по смъкнатите му рамене, по начина, по който прокарваше широката си длан по състареното си лице; личеше, че духът му е напълно сломен.

Вдясно от Бруд се разтвори портал. От него пристъпиха няколко малазанци, водени от Артантос. Ярки, чисти и непокътнати униформи под мрачните лица.

— Смъртни мечо?

Грънтъл се обърна към гласа. До него беше застанала една от по-старите жени от легиона.

— Да?

— Искаме да вдигнем Детското знаме, Смъртни мечо.

— Не тук.

— Сър?

Грънтъл посочи мъртвата полоса.

— Там. Между падналите.

— Сър, там ще остане в тъмното.

Той кимна.

— Да. Вдигнете го там.

— Слушам, сър.

— И никакви почетни титли и звания повече. Казвам се Грънтъл. Капитан на охрана, в момента без работа.

— Вие сте Смъртният меч на Трейк, сър.

Той я изгледа с присвити очи.

Тя се обърна и се загледа към мъртвата полоса.

— Титла, спечелена в кръв, сър.

Грънтъл потръпна, извърна очи, помълча, после каза:

— Добре. Но не съм войник. Мразя войната. Мразя убийствата. — „И никога повече не искам да видя бойно поле.“

Тя само сви рамене и тръгна към жалкото си отделение.

Вниманието на Грънтъл отново се върна към събралите се важни особи.

Артантос — Тайсхрен — се беше заел с представянията. Посланик Араган — висок, нашарен с белези от битки мъж, който като че ли страдаше от главоболие — дошъл тук да преговаря от името на императрица Ласийн за бъдещото управление на Корал. Неколцина души антураж.

Бруд каза, че официалните преговори ще трябва да изчакат до пристигането на Аномандър Рейк — очаквали го всеки момент.

Погледът на Грънтъл се върна към Дужек, току-що пристигнал с офицерите си. Очите на Върховния юмрук се бяха спрели на Корлат в другия край и на едно от трите покрити тела, положени върху тревата. Дъждът все още валеше, миризмата на изгоряло бе надвиснала тежко във въздуха. Вечерният здрач се спускаше.

„Да, този ден свършва в пепелища и дъжд.“

„В пепелища и дъжд.“

 

 

Тичаше. Ехо на спомен за слава и радост. Яхнал чувството. Бягството от болката, от затвора на костите, от огромните влажни люспести ръце, от място без вятър, без светлина, без топлина.

От студена плът. Бяла, сварена. Черна, овъглена. От изтръпнали пръсти, които тъпчат късовете в уста, която, докато дъвчеше, се изпълваше със собствената му кръв. От коравия студен камък с патината на човешка мръсотия.

Мръсна плът, воня на размазани екскременти…

Тичаше…

Взрив от болка, вляла се във внезапен порив. Кръв в жилите. Хрипливо поет дъх — ала дълбоко, дълбоко в здрави дробове.

Единственото му око се отвори.

Ток се огледа. Седеше на кон. Облечени в сиво войници го бяха заобиколили и го гледаха изпод очуканите си в битки шлемове.

„Аз… аз съм цял.“

„Здрав.“

„Аз…“

Облечена в броня жена пристъпи към него.

— Сега ще се откажете ли от своя бог, сър?

„Моят бог? Облеченото в мъртва плът. Коравата джагътска душа — не, не е бог. Пророкът. Скован от страх. Наранен от предателства.“

„Моят бог?“

„Тичащ. Освободен. Звярът.“

„Вълкът. Тогг.“

„Моят съименник…“

— Той ви доведе тук, сър, но вие не сте пожелали нищо. Знаем, че душата ви е тичала с боговете-вълци. Но вие отново сте в света на смъртните. Тялото, в което се озовахте сега, е благословено. То вече е мъртво. Все пак, сър, трябва да изберете. Ще се откажете ли от своите богове?

Ток погледна дланите си, мускулите на бедрата си. Ръце с дълги пръсти. Вдигна ги и опипа лицето си. Прясна рана, отнела същото око. Все едно. Свикнал беше с това. Младо тяло — по-младо от онова, което беше оставил.

Погледна отгоре жената, после — войниците.

— Не.

Войниците се смъкнаха на коляно, навели глави. Жената се усмихна.

— Вашият отряд ви приветства, Смъртни мечо на Тогг и Фандърей.

„Смъртен меч.“

„Значи ще тичам отново…“

 

 

В Лабиринта на Телланн Ланас Тог отведе Силвърфокс до ръба на широка долина. Беше пълна от бряг до бряг с клановете на Т’лан Имасс. Неподвижни, мълчаливи…

„И все пак различни.“

„Необременени?“

Изпълни я болка и жал. „Забравих ви всички. Оставих ви. Измених ви.“

Пран Чоул пристъпи напред и й кимна за поздрав.

— Призовнице.

Силвърфокс усети, че трепери.

— Можете ли да ми простите, Пран Чоул?

— Да ти простим? Няма какво да се прощава, Призовнице.

— Не исках да отхвърлям задълго желанието ви — само докато… докато…

— Разбираме. Не бива да плачеш. Нито за нас, нито за себе си.

— Аз… сега ще ви освободя, както направих с Т’лан Ай — ще сложа край на Клетвата ви, Пран Чоул, ще ви освободя… през Портата на Гуглата, както пожелахте.

— Не, Призовнице.

Тя се стъписа.

— Изслушахме Ланас Тог, жената воин до теб. Имаме близки, Призовнице. Съсипва ги война на един континент, далече на юг. Не могат да избягат от тази война. Искаме да отидем там. Искаме да спасим своите братя и сестри. А след като изпълним тази задача, ще се върнем при теб. За да потърсим забравата, която ни очаква.

— Пран Чоул… — Гласът й се прекърши. — Искате да останете в своето терзание…

— Трябва да спасим близките си, Призовнице, стига да можем. С Клетвата силата си остава. Ще ни е нужна.

Тя бавно се съвзе, усмири скръбта си и трепета си.

— Тогава ще тръгна с вас, Пран Чоул. Всички ние. Найтчил, Татърсейл, Белурдан и Силвърфокс.

Гадателят на кости дълго мълча.

— Честта ще е висока за нас, Призовнице.

Силвърфокс се поколеба.

— Вие сте… променени. Какво направи Итковиан?

Морето от увенчани с черепи глави се сведе при споменаването на това име и гледката отне дъха й. „Кълна се в Бездната, какво е направил този човек?“

Пран Чоул дълго мълча, преди да отвърне:

— Огледай се, Призовнице. Виж живота в този свят. Посегни и почувствай силата, тук, в тази земя.

Тя се намръщи.

— Не разбирам. Това селение сега е дом на Троновете на зверовете. Тук има духове на риви… два вълка-богове…

Пран Чоул кимна.

— И не само това. Ти, може би неволно, създаде свят, в който се разнищва Клетвата на Телланн. Т’лан Ай… вече отново смъртни — този жест беше по-лесен, отколкото очакваше, нали? Призовнице, Итковиан освободи душите ни и намери, в този свят, който ти създаде, място. За нас.

— Били сте… избавени?

— Избавени? Не, Призовнице. Само ти си способна да сториш това. Т’лан Имасс бяха пробудени. Спомените ни — те отново са живи, в земята под нозете ни. И те са онова, в което ще се върнем в деня, в който ще ни освободиш. Гадателко на кости, ние очаквахме само забрава от това избавление. Не можехме да си представим, че е възможна алтернатива.

— А сега? — прошепна тя.

Пран Чоул килна глава.

— Онова, което така драговолно прегърна един смъртен… е по-голямо от нас. — Обърна се да тръгна надолу към редиците, но спря и я погледна през рамо. — Призовнице.

— Да?

— Очаква ни една задача… преди да започнем дългия си път…

 

 

Пикър седеше на един от опушените камъни и гледаше с мътни от умора очи ривите, които се движеха из развалините и търсеха още трупове. Мяркаха се и панионски войници, невъоръжени — единствените граждани, останали в Корал, като че ли бяха или измрели, или оглозгани до кокал.

Подпалвачите на мостове, загинали в цитаделата, вече бяха откарани на един фургон — Пикър и жалкото й отделение бяха извадили повечето на улицата още докато зданието се срутваше около тях. С помощта на магия бяха намерени и извадени още няколко трупа, от Тайст Андий, неколцина от които все още се мотаеха наоколо, сякаш очакваха нещо или някого. Единствените, които все още не бяха намерени, бяха Бързия Бен и Паран и Пикър подозираше, че е така просто защото не са тук.

Запалените наоколо факли едва смогваха да надвият сгъстяващия се нощен мрак. Въздухът миришеше на пушек и прах от зидария. От време на време като призрачни спомени проехтяваха далечни болезнени викове.

„Бяхме крехки. Унищожени още преди няколко месеца, край Пейл, просто ни беше нужно това време, на малцината, които останахме. Хедж, Тротс, Деторан. Трупове, които все още отдават чест…“

— Казах на ривите нашият фургон да изчака отсам северната порта — обади се Бленд до нея.

„Нашият фургон. Фургонът, каращ мъртвите Мостоваци.“

„Първи вътре.“

„Последни навън.“

„За кой ли път.“

Откъм руините на цитаделата блесна светлина. Отворен лабиринт, от който се появиха няколко фигури. Покрита с рани хрътка — пастирско псе по-скоро, — след него лейди Енви и двама сегюле, влачещи трети маскиран воин.

— Е, тва вече ще си такова таковата? — измърмори Бленд.

Пикър не разбра какво точно има предвид, но и не си направи труда да попита.

Лейди Енви ги забеляза.

— Милата ми лейтенантка! Колко се радвам, че те виждам жива и здрава. Едва ли ще повярваш какво безочие прояви оня белокос, въоръжен до зъби…

— За мен ли се отнасяше това? — попита гърлен глас зад нея.

Аномандър Рейк излезе от сумрака.

— Ако знаех, че си в цитаделата, лейди Енви, щях да спусна Лунния къс чак до долу.

— Ах, какви ужасни думи!

— Какво търсиш тук? — изръмжа Синът на Тъмата.

— Ами, това-онова, любими. Дали не ми изглеждаш доста войнствено настроен този следобед — все още е следобед, нали? Трудно е да се разбере тука.

— Има някаква историйка между тия двамата — прошепна Бленд.

— Тъй ли? — провлече Пикър. — По какво пък разбра?

„Проклетницата — едно петънце няма по телабата й. Това му се вика друг свят. Но ето че стоим тук, една до друга, в този коридор.“

Аномандър Рейк гледаше накриво застаналата пред него жена.

— Какво искаш, Енви?

— Ами, половин континент пропътувах, неблагодарник такъв, за да ти съобщя съдбоносна новина.

— Да я чуем.

Лейди Енви примига и се огледа.

— Тук ли, скъпи? Няма ли да е по-добре някъде по-насаме?

— Не. Чакат ме други неща. Хайде, казвай.

Тя скръсти ръце.

— Добре, обаче само боговете знаят защо си правя труда да пазя все още това щедро настроение…

— Енви…

— Добре, добре. Е, чуй ме тогава, Владелецо на Драгнипур. Скъпият ми баща Драконъс замисля да се изтръгне от оковите в меча. Откъде го знам ли? Кръвта шепне, Аномандър.

— Изненадан съм, че му беше нужно толкова време — изсумтя Господарят на Лунния къс. — Е, и какво от това?

Очите на лейди Енви се разшириха.

— Това перчене лудост ли е? Ако случайно си забравил, двамата адски се постарахме да го заколим първия път!

Пикър се обърна към Бленд и я видя как гледа зяпнала Рейк и Енви.

— Не помня да си направила кой знае какво — отвърна Аномандър Рейк. — Само стоеше отстрани и гледаше битката…

— Точно така! И какво смяташ, че си мисли баща ми за това?

Господарят на Лунния къс сви рамене.

— Той знаеше достатъчно, за да не потърси помощта ти, Енви. Все едно, вслушвам се в предупреждението ти, но не мога да направя почти нищо, поне докато Драконъс наистина не се освободи.

Тъмните очи на жената се присвиха.

— Я ми кажи, скъпи, какво знаеш за Господаря на Колодата — ако изобщо знаеш нещо?

Рейк повдигна вежда.

— Гъноуз Паран ли? Смъртният, който влезе в Драгнипур? Онзи, който прати двете Хрътки на Сянка през портата на Куралд Галайн?

Енви тропна с краче.

— Непоносим си!

Господарят на Тайст Андий й обърна гръб.

— Казахме си достатъчно, Енви.

— Те ще търсят начин да счупят меча!

— Да, биха могли.

— Животът ти зависи от прищявката на някакъв смъртен мъж, така ли?!

Аномандър Рейк я погледна през рамо и каза:

— Е, значи трябва да внимавам. — И продължи към рехавата група Тайст Андий.

Енви изсъска вбесено и затича след него.

Бленд бавно се извърна към Пикър.

— Гъноуз Паран? Капитанът?

— Ще го мислим някой друг път — отвърна Пикър. — Все едно, нас не ни засяга. — Стана от камъка. — Събери ги, Бленд. При северната порта.

— Слушам. Няма да отнеме много време.

— Чакам ви при арката.

— Лейтенант.

— Какво?

— Ти направи каквото можа.

— Не беше достатъчно, нали?

Пикър тръгна, без да дочака отговора й. Тайст Андий й направиха път. Тя се приближи до почернелия свод на портата.

— Един момент.

Обърна се и видя забързалия се към нея Рейк. Извърна неволно очи от твърдия, нечовешки поглед на Тайст Андий.

— Искам да повървя с вас.

Притеснена от неочакваното му внимание, тя хвърли поглед през рамо към лейди Енви, която оглеждаше изпадналия в безсъзнание сегюле. „Храбра жена сте, лейди — даже не трепнахте.“

Синът на Тъмата сигурно беше проследил погледа й, защото въздъхна.

— Точно този разговор не бих искал да го подновявам, лейтенант. А ако тя реши да събуди онзи сегюле — а при сегашното й настроение като нищо може да го направи, — не бих искал и да подновявам онзи стар спор. Предполагам, че вие се каните да се върнете на командната позиция на север от града.

„Така ли? Не бях помисляла за това.“ Кимна.

— Мога ли в такъв случай да ви придружа?

„Богове подземни!“ Пикър вдиша дълбоко и отвърна:

— Боя се, че в момента не сме много приятна компания.

— Така е. Но сте достойна компания.

Погледна го учудена. Той й отвърна с гримаса.

— Съжалявам, че закъснях. А и не допусках, че в цитаделата има малазански войници.

— Не че щеше да има някакво значение, сър. — Тя сви рамене. — Доколкото разбрах, ротите на Дужек не са били пощадени от това, че не бяха в цитаделата.

Аномандър Рейк извърна поглед.

— Тъжен край за този съюз.

Останалите Мостоваци се бяха струпали около тях и слушаха мълчаливо. Пикър изведнъж си даде сметка за тях, за думите, които бяха чули от краткия разговор дотук, за нещата, които бяха останали неизречени.

— Този съюз — каза тя — беше здрав, доколкото зависеше от нас. — „От нас. Тези, които стоят тук, пред вас.“

Рейк сигурно я разбра.

— Тогава нека още веднъж повървя със съюзниците си, лейтенант.

— За нас ще е чест, сър.

— До командната позиция на север от града.

— Да, сър.

Господарят на Тайст Андий въздъхна.

— Там има един паднал войник, на който бих искал… да отдам почитта си…

„Да. Най-тъжната вест, която чухме днес.“

— Като всички нас, сър.

Рейк тръгна до нея, петимата оцелели бойци тръгнаха след тях.

 

 

Тя стоеше до него на билото и също като него гледаше събиращите се.

— Знаеш ли какво ми се иска?

Грънтъл поклати глава.

— Не, Стони. Какво ти се иска?

— Харло да беше тук.

— Да.

— Бих се примирила поне тялото му да беше тук. Мястото му е тук, сред падналите. А не под някаква купчина камъни незнайно къде.

„Харло. Ти ли беше първата смърт в тази война? Нашият ли дрипав отряд беше първият съюзник в нейната кауза?“

— Помниш ли моста? — попита Стони. — Целият порутен, а Харло ловеше риба на един от прекатурените камъни. Тогава видяхме Лунния къс, нали? На южния хоризонт, носеше се на изток. А сега ето ни тук, в сянката на това проклето нещо.

Каладън Бруд и Дужек се приближаваха към Корлат, застанала над трите покрити тела. На две стъпки зад тях — Тайсхрен. Магическата патина на младост се беше махнала от лицето му.

Нощният въздух се беше стаил и гласовете им стигаха до ушите му.

Дужек пристъпи до Корлат и коленичи пред тримата паднали малазанци.

— Кой беше тук? — Обърса челото си. — Кой видя как стана всичко?

— Аз. Лично — отвърна, без да мисли, Корлат. — И Тайсхрен. В мига, в който Силвърфокс се появи, Каллор нападна първо нас двете. Мисля, че не очакваше, че Уискиджак и двете морски пехотинки ще му се опълчат. Забавиха го достатъчно, докато Тайсхрен успее да се съвземе. Каллор беше принуден да избяга при новия си господар — Сакатия бог.

— Уискиджак е кръстосал меч с Каллор? — Дужек дръпна наметалото и мълчаливо се вгледа в лицето на приятеля си. — Строшеният му крак… заради него ли…

Грънтъл забеляза как Корлат се поколеба.

— Не, Върховен юмрук. Той се счупи след смъртоносния удар.

След дълга пауза Дужек поклати глава.

— Все му казвахме да намери време да го изцери. „По-късно“, отвръщаше той. Все „по-късно“. Сигурна ли си, Корлат? Че се е счупил след това?

— Да, Върховен юмрук.

Дужек се намръщи, без да откъсва очи от мъртвеца пред себе си.

— Уискиджак беше превъзходен боец с меча… тренираше с Дасем Ълтър и на Дасем му трябваше доста време, докато пробие гарда му. — Погледна през рамо към Корлат, след това — към Тайсхрен. — И с двете пехотинки на фланговете… колко време ви отне, докато се съвземете, Върховен маг?

Тайсхрен се смръщи, погледна бързо към Корлат и отвърна:

— Само няколко мига, Дужек. Няколко мига и… закъснях.

— Върховен юмрук — каза Корлат. — Умението на Каллор с меча… той е изключителен воин.

Грънтъл забеляза как лицето на Дужек помръкна още повече. Стони до него промълви:

— Тук нещо не е наред. Този крак май е поддал, преди да…

Той я стисна за ръката и поклати глава. „Не. Корлат сигурно има някаква причина за това. За тази… измама.“

Стони присви очи, но замълча.

Дужек въздъхна и се изправи.

— Изгубих приятел.

Двете толкова простичко изречени думи се забиха в сърцето на Грънтъл. Болката и скръбта го жегнаха.

„Харло… моят приятел.“

„Итковиан…“

Обърна се и изтри очи с опакото на ръката си.

Аномандър Рейк беше дошъл, Старата, Великият гарван, изпърха с крила на пътя му. До Сина на Тъмата — Пикър. Зад тях Грънтъл видя другите останали живи Мостоваци: Бленд, Малът, Анци, Спиндъл, Блупърл. С очукани брони, покрити от глава до пети със засъхнала кръв; животът сякаш се бе изцедил от очите им.

По склоновете вече се бяха струпали всички оцелели от Воинството на Едноръкия. Бяха по-малко от хиляда души. Зад тях — баргасти и риви, Тайст Андий и останалите от армията на Бруд. Стояха безмълвно, в почит към падналите.

Лечителят Малът пристъпи към тялото на Уискиджак. Грънтъл видя как огледа раните, видя как истината се утаи в ума му. Едрият мъж залитна назад, готов сякаш да рухне. Дужек пристъпи да го подкрепи и му помогна да седне на тревата.

„Някои рани не заздравяват никога, а този човек току-що получи най-тежката. Да беше оставил поне Уискиджак покрит с наметалото…“

Аномандър Рейк бе застанал до Корлат. Помълча дълго, след което извърна очи.

— Корлат, как ще отвърнеш на това?

— Орфантал се подготвя, Господарю — отвърна безстрастно тя. — Двамата с брат ми ще издирим Каллор.

Рейк кимна.

— Щом го намерите, оставете ми го жив. Спечелил си е Драгнипур.

— Да, Господарю.

Синът на Тъмата се обърна към останалите:

— Върховен юмрук Дужек. Върховен маг Тайсхрен. Лунният къс загива и затова моят народ го изоставя. Ще го изпратим на изток, над океана — силата в него угасва и той скоро ще се потопи под вълните. Моля ви тези трима паднали малазанци — убити от предател, доведен тук от мен самия и от Каладън Бруд — тези трима малазанци да бъдат погребани в Лунния къс. Вярвам, че това ще е достоен за тях саркофаг.

Всички мълчаха.

Рейк се обърна към Пикър.

— И моля загиналите от Подпалвачите на мостове също да бъдат погребани там.

— Ще има ли място за всички? — попита Пикър.

— Уви, не. Повечето камери са наводнени.

Пикър вдиша дълбоко и се обърна към Дужек.

Върховният юмрук като че ли не можеше да вземе решение.

— Някой да е виждал капитан Паран?

Никой не отговори.

— Добре. Колкото до полагането на падналите Подпалвачи на мостове, решението е ваше, лейтенант Пикър.

— Те винаги са били любопитни какво има в Лунния къс — с кисела усмивка каза тя. — Мисля, че това би ги зарадвало.

 

 

В лагера на обоза, струпан безразборно в гористия парк на север от мъртвата полоса, седемстотин двадесет и двамата Нередовни на Мот бавно се събираха, всеки понесъл на гърба си голям конопен чувал, натъпкан с плячка от града.

На едно дърво беше подпряна тежка маса, обърната с изрисуваното долнище нагоре. Краката й бяха откършени преди доста време, но това само я правеше по-лесна за превоз.

Нарисуваният образ беше сиял доста време, преди някой да забележи, и пред масата вече се беше струпала сериозна тълпа, зяпнала в сиянието, когато лабиринтът в образа се отвори и през него излязоха Паран и Бързия Бен, следвани от мускулеста жена с черна коса.

И тримата бяха покрити със скреж, който започна да се топи още щом лабиринтът се затвори след тях.

Един от Нередовните на Мот пристъпи напред.

— Поздрави. Аз съм Висш маршал Джиб Боул и тука нещо ме смущава.

Паран, разтреперан от жестоко студения въздух на Омтоуз Феллак, го изгледа за миг, след което сви рамене.

— И какво е то, Висши маршале?

Джиб Боул се почеса по главата.

— Ами, това е маса все пак, не е врата…

 

 

Малко по-късно, докато Паран и Бързия Бен крачеха в тъмното към мъртвото поле, магьосникът тихо се засмя.

Капитанът го погледна накриво.

— Какво?

— Хуморът на Черния лес, Паран. В приказките на най-ужасните магове, които сме виждали някога с теб.

— Магове?

— Е, името може би е неподходящо за тях. Вещери май ще стои по-добре. Мърморещи под носа си блатни вещери. С парчета кора в косите. Вкарай ги в някоя гора и няма да ги видиш повече, освен ако сами не поискат. Тия братя Боул, те са най-лошите от цялата им пасмина, макар че съм чувал, че между тях имало и една сестра, която изобщо не би поискал да срещнеш, ама изобщо.

Паран поклати глава.

Килава ги беше оставила веднага след пристигането им. Каза им само „благодаря“, макар Паран да долавяше, че това само по себе си означава за нея необичайно сваляне на гарда, след което потъна в мрака на леса.

Капитанът и магьосникът излязоха на търговския път. Лунният къс висеше над главите им и ръсеше ситен мъглив дъждец. Няколко пожара все още озаряваха Корал, но мракът на Куралд Галайн като че ли по някакъв начин ги гасеше.

Паран не можеше да изтласка от ума си случилото се. Не беше свикнал да бъде ръката на… изкуплението. Извличането на джагътското дете от наранения портал на Морн го беше стъписало.

„Толкова време оттогава… от Пейл. Бях я усетил. Бях усетил това дете, затворено във вечната болка, неспособно да разбере какво е направило, за да заслужи онова, което го е сполетяло. Беше си мислила, че ще намери там майка си — така й казала Килава. Беше държала ръката на брат си.“

„И всичко това е било откъснато от нея.“

„Изведнъж сама.“

„Само с болката.“

„Хиляди години.“

Бързия Бен и Таламандас бяха направили нещо на детето, с магията си му бяха отнели цялата памет за онова, което бе преживяло. Паран долавяше в това пряката намеса на Гуглата — само един бог можеше да постигне такова нещо, не просто да се блокират спомени, а абсолютно отнемане, прочистване на утаеното.

Така. Детето беше изгубило брат си. Вместо него си беше намерило чичо.

„Но едва ли най-добрият. Пророкът си носи своите рани, в края на краищата…“

А селението на Бърн вече бе намерило нови обитатели. Беше подслонило в себе си един древен лабиринт.

— Спомени от лед — бе казал Бързия Бен. — Зной има в тази хаотична отрова — зной, достатъчен за да унищожи тези слуги. Трябваше само да измисля как да забавя заразата, да отслабя отровата.

— Бих предупредил Сакатия бог, знаеш ли. Бих му казал, че съм излязъл на пътя му. Сритахме го отзад, знаеш ли.

Паран се усмихна. Егото на боговете изобщо не притесняваше Бързия Бен. Все пак магьосникът си беше заслужил правото да изпитва такова свирепо задоволство, нали? Бяха откраднали Пророка изпод носа на Аномандър Рейк. Бяха поправили една стара злина и за техен късмет беше присъствала Килава, за да участва в изкуплението. Бяха премахнали заплахата от Пророка от този континент. И най-сетне, със съхраняването на Омтоуз Феллак, бяха забавили до жалко пълзене заразата на Сакатия бог.

„И върнахме живота на едно дете.“

— Капитане — каза Бързия Бен и сложи ръка на рамото му.

Отпред, зад последните дървета, склоновете на ниския хълм бяха покрити с хора. Факли проблясваха като звезди.

— Никак не ми харесва това — измърмори магьосникът.

 

 

Телата вече ги нямаше — онези на хълма, както и във фургона, който бяха докарали Пикър и войниците й. Нищо претенциозно нямаше в погребението. Полагането на падналите в недрата на огромната летяща крепост беше оставено на Тайст Андий и на самия Аномандър Рейк.

Грънтъл извърна очи нагоре да огледа Лунния къс. Килнат на една страна, той бавно се носеше към морето и забулваше изгряващите звезди, започнали да шарят небето със среброто си.

Щом Лунният къс повлече след себе си сянката си, на хребета от другата страна на черния път се видя малка група войници, застанали в полукръг около скромен дървен ковчег и купчина камъни.

Едва след миг Грънтъл осъзна какво вижда и дръпна Стони за ръката.

— Ела с мен.

Тя не възрази и той я поведе надолу по склона, през смълчаните призрачни редици, които се разтваряха пред тях, за да минат. През пътя, през плитката канавка и после — нагоре по лекия склон към билото.

Където стотината оцелели Сиви мечове стояха, за да отдадат почит на човека, която беше някога Щитът-наковалня на Финир.

Някой ги следваше от разстояние, но те не се обърнаха да видят кой е.

Спряха до малката група.

Униформите бяха почистени, оръжията — излъскани. Грънтъл видя между бойците — повечето капънски жени и няколко мършави тенесковри — Анастер, яхнал коня си. Котешките очи на Смъртния меч се присвиха към странния едноок младеж. „Не, вече не е онова, което беше. Вече я няма… пустошта в него. В какво се е превърнал, та да се чувства сега като мой… съперник?“

Дестраянтът стоеше най-близо до ковчега и сякаш се взираше в бледото лице на Итковиан. От другата страна на ковчега бе изкопан плитък гроб, пръстта бе струпана на една страна, камъните — на друга. Скромен гроб очакваше Итковиан. Най-сетне капънката отвори уста.

— Отбелязваме смъртта на този човек, чийто дух не пътува към никой бог. Той премина през Портата на Гуглата, и това е всичко. Премина. За да остане сам. Няма да смъкне бремето си, защото и в смъртта си остава този, който беше приживе. Итковиан, Щит-наковалня на Откровението на Финир. Помнете го.

Когато махна с ръка, за да започне полагането, някой пристъпи покрай Грънтъл и Стони и се приближи до дестраянта.

Беше малазански войник. Държеше нещо увито в плат под мишницата си. Заговори на завален дару:

— Моля ви, дестраянт, искам да отдам почит на Итковиан…

— Както желаете.

— Но бих искал да направя и още нещо.

— Какво?

Малазанецът разви плата и показа шлема на Итковиан.

— Аз… не исках да го взема. Но той настоя. Каза, че изгодата от размяната била по-голяма за него. Не беше истина, дестраянт. Можете да видите. Всеки може да види. Вижте шлема, който носи. Беше моят. Искам да си го прибера. Той трябва да носи своя. Този…

Дестраянтът се обърна, погледна мъртвия, дълго помълча и накрая поклати глава.

— Не, сър, Итковиан щеше да откаже молбата ви. Вашият дар го е зарадвал. Все пак, ако сега сте решили, че шлемът, който сте му дали, е с по-голяма стойност, той нямаше да се поколебае да ви го върне… — Обръщаше се, докато говореше, и погледът й се спря на плачещия войник, после — на нещо отвъд всички тях, и думите й заглъхнаха.

Грънтъл видя как очите на младата жена бавно се разшириха.

Щитът-наковалня на Сивите мечове изведнъж се обърна — бронята й тихо издрънча — след миг всички бойци я последваха. С тях — Грънтъл и Стони.

Малазанецът беше само първият. Под сребърната звездна светлина всички оцелели войници от Воинството на Едноръкия на Дужек идваха и се подреждаха в редици в подножието на склона. С Тайст Андий, риви, баргасти и Черни моранти от двете страни — дълга колона застанали в почит, смълчани фигури…

… а когато погледът на Грънтъл се плъзна на изток, към мъртвото поле, и Т’лан Имасс бяха там, и идваха.

Силвърфокс стоеше далече встрани и гледаше.

Сивите мечове, стъписани и смълчани, се раздвоиха, щом първите Т’лан Имасс излязоха на билото.

Водеше ги Хвърляч на кости — държеше в едната си ръка очукана раковина, увиснала на кожена каишка. Немрящият спря и заговори на дестраянта:

— Заради дара, който ни даде този смъртен, всеки от нас ще му поднесе приношение. Събрани вкупом, те ще станат неговата гробна могила и тя ще бъде ненакърнима. Ако ни откажете това, ще се опълчим срещу вас.

Дестраянтът поклати глава и прошепна:

— Не, сър. Отказ няма да има.

Гадателят пристъпи към Итковиан и положи раковината на гърдите му.

Грънтъл въздъхна. „Ех, Итковиан, май си спечели още приятели.“

Тържествената процесия от скромни дарове — понякога не повече от едно лъскаво камъче, полагани грижливо на растящия куп, покриващ тялото — продължи цялата нощ; звездите довършиха големия си кръг в небето и най-сетне погаснаха пред светлината на утрото.

Когато и малазанският войник положи на могилата шлема на Итковиан, тръгна втора вълна — войник след войник се изкачваха по склона, за да оставят дар. Воински знаци, диадеми, пръстени и гривни, ками.

През цялото това време Грънтъл и Стони стояха отстрани и гледаха. Сивите мечове също.

Когато и последните войници слязоха от хълма, Грънтъл се раздвижи. Загледа се в струпаната грамада и очите му доловиха смътното сияние на магията Телланн, която щеше да съхрани могилата недосегаема — всеки предмет на мястото му, непоклатим — после вдигна лявата си ръка. Тихо изщракване и гривните се смъкнаха.

„Съжалявам, Трийч. Учи се да живееш със загубата.“

„Всички го правим.“

 

 

Слънцето бавно се издигаше от морето на изток. Паран стоеше с Бързия Бен. Бяха наблюдавали края на поклонението, но не бяха помръднали от мястото си на хълма. Бяха видели как Дужек се включи в мълчаливата колона на поднасящите дарове — един войник, отдаващ почит на друг.

Капитанът изпитваше срам заради неспособността си да ги последва. Смъртта на Уискиджак го беше съкрушила твърде много, за да може да тръгне. Двамата с Бързия Бен бяха пристигнали твърде късно и не можеха да застанат с останалите в този официален израз на последна почит — Паран не можеше да повярва, че един толкова простичък ритуал притежава за него такава значимост. Присъствал беше на погребения — още като дете в Унта, на тържествените процесии, където ходеше със сестрите си, с майка си и баща си, за да стои пред някоя крипта в гробищата с увитите в саван тленни останки на някой стар магистрат, донесени на ръце от неговите близки. Церемонии, които го бяха изнервяли, без да изпитва никаква скръб към човек, когото изобщо не е познавал. Погребенията му се бяха стрували безсмислени. В края на краищата нали Гуглата вече беше взел душата. Плачът пред някакво празно тяло му се беше струвал празно губене на време.

Майка му и баща му. Не беше присъствал на погребението и на двамата, беше се утешавал с мисълта, че Тавори е осигурила прилична церемония и им е отдала полагащата се почит.

Тук войниците бяха свели церемониалността до минимум. Само заставаха мирно, всеки със своите мисли и чувства. И все пак — свързани помежду си. С обвързаността на споделената скръб.

А двамата с Бързия Бен бяха пропуснали всичко това, бяха закъснели. Тялото на Уискиджак вече го нямаше. И Паран усещаше в себе си пустота, сърцето му се бе превърнало сякаш в запустяла гробница, тъмна и екнеща от чувства, които не искаха и не можеха да излязат наяве.

Смълчани, двамата с магьосника се загледаха към Лунния къс, когато той се понесе още по на изток, над морето, вече на половин левга разстояние. Носеше се ниско във въздуха и много скоро — навярно след не повече от месец — щеше да докосне вълните някъде сред океана и тогава водата отново щеше да нахлуе през пукнатините, да запълни камерите и Лунният къс щеше да потъне в неотзивчивите морски води.

Бяха съвсем сами.

Най-сетне магьосникът се обърна.

— Капитане.

— Кажи, Бързак?

— Лунният къс. Нарисувай го.

Паран се намръщи за миг… после дъхът му секна. Поколеба се, после бавно се наведе и почисти с ръка малък кръг в пръстта. С показалеца си очерта правоъгълник с окръглени ъгли, а в него — груба, но разпознаваема рисунка. Огледа за миг работата си, вдигна очи към Бързия Бен и кимна.

Магьосникът се хвана за наметалото му с една ръка и каза:

— Преведи ни.

„Добре. Само че как да го направя? Вгледай се добре в картата, Паран — не, това само ще ни приземи върху проклетата повърхност, и после кратко, но несъмнено фатално падане във вълните долу. Камера, така каза Пикър. Тронната зала на Рейк. Помисли за тъмнина. Куралд Галайн, неосветено място, безмълвно, място с увити мъртви тела…“

Затворил очи, Паран пристъпи напред и повлече със себе си Бързия Бен.

Ботушите му стъпиха на камък.

Отвори очи и видя само мастилен мрак, но въздухът миришеше някак… различно. Пристъпи още крачка напред и чу въздишката на Бързия Бен зад себе си. Магьосникът промълви нещо и над тях се появи малък глобус треперлива светлина.

Камера с висок таван, навярно двайсет крачки широка и над четиридесет дълга. Бяха се озовали в нещо, приличащо на официално преддверие: зад тях, оттатък сводестия праг, се виждаше коридор. Отпред, в дъното на камерата, се издигаше подиум.

Огромният стол, доскоро издигал се на подиума, беше преместен, двата му предни крака бяха на по-ниското стъпало — тронът беше наклонен като за поклон. В центъра на подиума бяха положени три саркофага от черно дърво.

По дължината на подстъпа към подиума от двете страни бяха подредени още саркофази, опрени на стените, и над тях танцуваше черната паяжина на магията.

Бързия Бен изсъска тихо през зъби.

— Да му мисли плячкаджията, дето ще му хрумне да влезе тук.

Паран се вгледа в смътния танц на черните нишки по строгите, без никаква украса саркофази.

— Прегради?

— И не само това, капитане. Но ние няма от какво да се безпокоим. Подпалвачите на мостове са в тези, от двете страни на подстъпа. О, и един Черен морант. — Посочи един саркофаг, който според Паран по нищо не се различаваше от другите. — Туист. Отровата в ръката му го взе една камбана преди първата вълна на Дужек. — Бързия Бен бавно закрачи към друг саркофаг. — Тук вътре… каквото е останало от Хедж. Не е много. Кучият му син се гръмна с една „проклетия“. — Магьосникът застана пред ковчега. — Пикър го описа точно, Хедж. И ще го кажа на Фидлър. Веднага щом се видим. — Помълча още миг, след което се обърна ухилен към Паран. — Мога да си го представя. Душата му, присвита до основата на Портата на Гуглата, как пъха между камъните някоя трошачка…

Паран се усмихна, ала с усилие. Продължи напред към подиума, магьосникът тръгна след него.

Докато крачеха, Бързия Бен изреждаше тихо имената.

— Шанк… Тууз… Деторан… Еймлес… Рънтър… Мълч… Бъклънд… Стори… Лисс… Дасали… Тротс — уф, щях да помисля, че баргастът… не, предполагам, че не. Той е толкова Мостовак, колкото всички нас. И под този капак, Паран, все още се хили…

Така Бързия Бен изреди името на всеки, покрай когото минаваха. Около тридесет Подпалвачи на мостове. Падналите бойци от командата на Паран.

Стигнаха до подиума.

И повече не можеха да продължат. Магията властваше над цялата платформа, леко искряща паяжина от Куралд Галайн.

— Ръката на самия Рейк — промърмори магьосникът. — Тези… заклинания. Направил ги е сам.

Паран кимна. Беше го чул и от Пикър, но разбираше, че Бързия Бен изпитва нужда да говори, да изпълни камерата с отекващия си глас.

— Да знаеш, само кракът го е подвел. Поддал е в неподходящия момент. Сигурно е било замах… което значи, че е бил сгащил Каллор. Щял е да го убие. Иначе изобщо нямаше да замахне така и да се открие. Проклетият крак. Потроши го в оная градина в Даруджистан. Някаква мраморна колона паднала… а Уискиджак просто се оказал на неподходящото място в неподходящия момент.

„А сега Пикър и останалите наглеждат Малът. Всеки миг някой се мотае до него. Лечителят може да се опита да се намушка с ножа си по всяко време… ако го оставят. Ех, Малът, той все те разкарваше. «Друг път. Много работа имам сега. Само някаква тъпа болежка. Добре, като свърша, ще го оправя и това.» Вината не е твоя, Малът. Войниците умират.“

Видя как Бързия Бен извади едно камъче от кесията си и го постави на пода пред подиума.

— Може да ми се доще да посетя това място отново — промълви той и се усмихна тъжно на Паран. — Двамата с Калам…

„Ех, магьоснико…“

Паран погледна отново трите саркофага. Не знаеше кой къде е положен. А и сякаш не беше толкова важно. Уискиджак и двете момичета. Морските пехотинки. „Били са там, с Тайсхрен до края. Винаги честна сделка, магьоснице.“

— Готов съм вече да ги оставим, капитане.

Паран кимна.

Обърнаха се и бавно закрачиха към входа.

Под арката спряха и Бързия Бен погледна към коридора.

— Оставили са всичко.

— Какво? Кой?

— Рейк. Тайст Андий. Цялото си имущество. Всичко.

— Защо? Редно е да се заселят в Черен Корал, нали? Градът е съвсем опразнен…

Бързия Бен сви рамене.

— Тайст Андий. — Каза го с тон, в който звучеше: „Така и няма да разберем.“

Пред тях се очертаха смътните контури на портал и магьосникът изсумтя.

— Стилът ти в тези неща е доста странен, Паран.

„Да. Стилът на непохватното невежество.“

— Минавай, магьоснико.

Видя как Бързия Бен изчезна през портала. След това се обърна, за да огледа камерата за последен път. Светлото кълбо бързо гаснеше.

„Уискиджак, благодаря ти за всичко, на което ме научи. Бойци от ротата на Подпалвачите на мостове, искаше ми се да съм по-добър командир. Особено в края. Можех поне да загина с вас.“

„Е, добре, сигурно е много късно. Но ви благославям, за всичко.“

Обърна се и прекрачи през портала.

В безмълвната камера светлината заглъхна — кълбото във въздуха примига и угасна.

Но в камерата се бе появило ново сияние. Смътно, затанцувало сякаш с черната паяжина по саркофазите.

Танц на тайнството.

 

 

Тежкият фургон от кости и кожа трополеше по търговския път. Емансипор пляскаше с поводите по широките гърбове на воловете.

Грънтъл бе застанал по средата на пътя. Чакаше.

Слугата го изгледа намръщено и с неохота спря впряга. Почука с пръст по стената зад гърба си и изпънатата суха кожа на влечугото изкънтя като тъпан.

Вратата се отвори и Бочълайн слезе, последван от Корбал Броуч.

Бочълайн направи няколко крачки и спря срещу Грънтъл, но безизразният му поглед се зарея към смрачения град зад гърба му.

— Великолепно — въздъхна той. — Ето това… това място бих искал да нарека свой дом.

Грънтъл се изсмя грубо.

— Така ли мислиш? Там сега има Тайст Андий. И освен това е част от Малазанската империя. Вярваш ли, че едните или другите ще търпят хобито на приятеля ти?

— Той е прав — жално изхленчи Корбал Броуч. — Няма да ми е никак забавно тук.

Бочълайн се усмихна.

— Виж, Корбал, само си помисли за всички тези още свежи трупове. А и погледни онова поле долу. К’Чаин Че’Малле, вече изрядно разфасовани, на удобни порции, ако щеш. Достатъчно материал да си построим цяло имение, драги колега.

Корбал Броуч изведнъж се усмихна.

„Богове, спестете ми тая гледка — никога повече, моля ви.“

— Е, брадясал капитане — каза Бочълайн, — бъдете така добър да се отстраните от пътя ни. Но преди това, ако обичате, един въпрос.

— Кажи.

— Съвсем наскоро получих бележка. Почеркът беше ужасен, и при това бележката беше надраскана върху дървесна кора. Изглежда, че някой си Джиб Боул и неговите братя желаят да ме навестят. Случайно да се познавате с тези господа? Ако е така, може би някакъв съвет за подходящия етикет, с който да им окажем гостоприемство…

Грънтъл се усмихна.

— Облечете си най-доброто, Бочълайн.

— Аха. Благодаря, капитане. А сега, ако благоволите…

Грънтъл махна с ръка и им даде път.

Сивите мечове се бяха установили на временен лагер на петдесет крачки източно от сияещата могила, вече получила името „Дарът на Итковиан“. От Черен Корал и горите наоколо се бяха появили раздърпани банди тенесковри, измършавели и болнави, и всички се стичаха около лагера. Мълвата за… прераждането на Анастер се беше пръснала, а с нея — и надеждата за спасение.

„Сбор. Тези тенесковри навярно никога вече няма да се върнат към онова, което бяха доскоро. Те също се нуждаят от прераждане. Непознатия, вселил се в Анастер — този нов Смъртен меч на Тогг и Фандърей — го чака доста работа…“

Дошъл беше моментът Грънтъл да прецени що за птица е. „Сигурно ще се окаже по-добър Смъртен меч от мен. Сигурно е някой самодоволен, лицемерно набожен тип на тоя проклет, гаден кон. Да, признавам, готов съм да го намразя кучия му син.“

Грънтъл тръгна към Анастер, който бавно яздеше през шумния стан на тенесковрите. Мършави хора се трупаха от всички страни и посягаха да докоснат с пръсти и него, и коня му. На няколко крачки зад него пристъпваше дестраянтът и Грънтъл усети вихрещата се от нея целебна магия — прегръдката на Вълчето откровение беше започнала.

Най-сетне Анастер излезе от лагера. Здравото му око забеляза Грънтъл и младежът дръпна юздите да го изчака.

Заговори още преди Грънтъл да е успял да си отвори устата.

— Ти си Грънтъл, Смъртният меч на Трейк. Дестраянтът ми разказа за теб. Радвам се, че дойде. — Анастер хвърли поглед през рамо към тенесковрите, които се бяха задържали в стана си, сякаш краят му беше някаква невидима, непреодолима за тях преграда, след това слезе от коня. — Щит-наковалня държи да ме виждат отвсякъде — изсумтя той и разкърши ръце и крака. — Писна ми от тоя кон.

— Каза, че се радваш, че съм дошъл — избоботи Грънтъл. — Защо?

— Ами, ти си Смъртен меч, нали? Мен също ме наричат така. Рекох си, ъъъ… добре де. Какво означава това, между другото?

— Не знаеш?

— Не. А ти?

Грънтъл помълча, след което се ухили.

— Май и аз не знам.

Анастер въздъхна шумно и напрежението сякаш го напусна.

— Слушай. Преди това… ъъъ, преди да се появя в това тяло, бях съгледвач в малазанската армия. И мен ако питат, храмовете са места, където бедните хора плащат, та избите на жреците да са добре заредени. Не искам никакви поклонници и последователи. Оная отзад, дестраянта и Щит-наковалня — богове, какви корави жени! Знаеш ли как ме тормозят? Вече се чувствам точно като Итковиан, не че той чувства нещо, нали. Гуглата да ме вземе дано, само споменаването на името му ми къса сърцето, а дори не го познавах.

— Аз го познавах, Анастер. Отпусни се, момче. Мислиш ли, че аз съм молил да ме правят Смъртния меч на Трейк? Бях си водач на керванска охрана, но си бях доволен…

— Бил си доволен, че си прост водач на охрана?

— Адски добре ми беше.

Анастер изведнъж се усмихна.

— Виж, спънах се наскоро в едно буренце с пиво — в лагера на Сивите мечове е. Да вземем да си направим една разходка, Грънтъл.

— Под дърветата, да. Ще намеря Стони. Една приятелка. Мисля, че ще ти хареса.

— Жена? Смятай, че ми е харесала вече. Взимам буренцето и се срещаме тук.

— Добър план, Анастер. А, и не казвай на дестраянта и на Щит-наковалня…

— Няма, дори да ме изтезават… — Гласът му заглъхна и Грънтъл забеляза как младежът пребледня. После поклати глава. — Е, до скоро, приятелю.

— До скоро. — „Приятелю… Да, така мисля.“

Анастер се метна ловко на коня — предишният мъж, вселил се в тялото му, умееше да язди.

„Не, не предишният. Мъжът, който е сега.“ Грънтъл го погледа как се отдалечава, след което тръгна да намери Стони.

 

 

Пара — или дим — все още се разсейваше от четирите впряга на Търговска гилдия Тригали, спрели в подножието на хълма. Бързия Бен беше отишъл да поговори с водача на кервана — натруфено облечен дебел мъж, чиято дълбока умора личеше дори от петдесет крачки.

Паран, който чакаше с Мостоваците Дужек на билото, видя как чародеят и тригалският маг подхванаха дълъг разговор, резултатът от който като че ли обърка безкрайно Бързия Бен. След това се включи и даруджистанецът Круппе и спорът се поднови още по-разгорещено.

— За какво си говорят? — учуди се Пикър.

Паран поклати глава.

— Представа нямам, лейтенант.

— Сър.

Нещо в тона й го накара да се обърне.

— Да?

— Не биваше да ме назначавате да командвам. Издъних се ужасно, сър.

Видя мъката в очите й, но въпреки желанието си не извърна поглед.

— Не ти, лейтенант. Командата беше моя, в края на краищата. Аз ви изоставих всички.

Тя поклати глава.

— Бързака ни разказа какво сте направили, капитане. Отишли сте там, където е трябвало, сър. Всичко беше изиграно добре. Струваше ни се, че във всичко това няма да видим никаква победа, но вече знаем, че не е така — а това означава много повече, отколкото си давате сметка.

— Лейтенант, вие все пак излязохте от цитаделата с оцелелите. Никой нямаше да се справи по-добре.

— Съгласен съм — изръмжа някой зад гърба му.

Появата на Дужек стъписа двамата и те замълчаха. Беше се състарил сякаш с десет години за един ден и една нощ. Беше се изгърбил и здравата му ръка трепереше.

— Лейтенант, съберете Мостоваците. Искам да говоря пред всички.

Пикър се обърна и махна на петимата да се приближат.

— Така. А сега ме чуйте. На един от онези впрягове на Тригали долу е натоварен половин фургон заплати. Целият остатък от заплатата на ротата, носеща името „Подпалвачите на мостове“. За целия състав. Достатъчно, за да си купи всеки от вас цяло имение и съвсем заслужен живот на пълна идилия. Тригалите ще ви откарат в Даруджистан — не ви препоръчвам да се връщате в Империята. Колкото до мен, Тайсхрен и Юмрук Араган, от цитаделата не е излязъл жив нито един Мостовак. Не, нито една дума не искам да чувам — Уискиджак го пожела за вас. Гуглата да ме вземе дано, той го искаше и за себе си. Уважете го това.

— Освен това имате още една, последна задача и тя ви отвежда всички в Даруджистан — продължи той. — Тригалите са докарали там някого. В момента за него се грижи Висшият алхимик Барук. Човекът не е добре — мисля, че има нужда от вас. От малазанци. Войници. Направете там каквото можете за него, а когато решите, че не можете нищо повече, си тръгвате.

Дужек замълча, огледа ги и кимна.

— Това е всичко, Подпалвачи на мостове. Тригалите ви чакат. Капитане, вие останете за малко — искам да поговорим насаме. А, Пикър, предай, моля те, на Върховен маг Бързия Бен да се яви тук.

Пикър примига.

— Върховен маг?

— Кучият син не може да се крие повече — отвърна с гримаса Дужек. — Тайсхрен настоя.

Малкият отряд тръгна надолу по склона.

Дужек отри чело с треперещата си ръка и се обърна.

— Повървете с мен, Паран.

— Много добре го направихте, сър.

— Не, Гъноуз, не беше добре. Но нищо повече не можех да направя за тях. Не искам последните Подпалвачи на мостове да загинат на някое бойно поле или в някой безименен град, който се бори до сетен дъх за свободата си. Останките от моето Воинство ще отведа в Седемте града, за да подсилим наказателната армия на адюнкта Тавори. Ти си добре дошъл…

— Не, сър. Благодаря.

Дужек кимна, сякаш го беше очаквал.

— И за вас има заплата, при впряговете долу. Вървете си с ротата, с благословията ми. Вече съм ви вписал в списъка на жертвите.

— Благодаря, Върховен юмрук. Не мисля, че изобщо съм скроен за добър войник.

— Да не съм чул повече такива приказки, капитане. Мислете каквото искате за себе си, но ние ще продължаваме да ви виждаме точно такъв, какъвто сте — благороден човек.

— Благороден?

— Не онзи вид благородство, Гъноуз. Говоря за този вид, който се доказва, единствения, който е от значение. Защото в тези дни и в този век е адски рядък.

— Е, сър, при цялото ми уважение, тук няма да се съглася с вас. Ако отнеса със себе си поне едно преживяване от тази кампания, Върховен юмрук, то ще е многократното ми смирение пред благородството на хората около мен.

— Идете при своите приятели Мостоваците, Гъноуз Паран.

— Да, сър. Сбогом, Върховен юмрук.

— Сбогом.

Паран закрачи надолу по склона. Спря за миг, разколебан, след което изправи рамене. „Моите приятели Мостоваците, каза той. Е, краткотраен успех, но все пак…“

„Все пак се справих.“

 

 

Без да обръща внимание на мрачните войнишки лица наоколо, Ток-Анастер дръпна юздите пред малката палатка, която му бяха дали Сивите мечове. „Да, Анастер го помня и това тяло може да е неговото, но нищо повече.“ Смъкна се от седлото и влезе.

Разрови се и намери буренцето, пъхна го в една кожена торба, метна я на рамо и бързо излезе.

Когато отново се качи на седлото, към него се приближи някакъв мъж.

Ток го изгледа намръщено. Не беше тенесковри, нито от Сивите мечове. Приличаше по-скоро на баргаст, с тези опърпани кожи по него.

И целият нашарен с белези — повече белези от битки, отколкото беше виждал по лицето на жив човек. При все това лицето му излъчваше някаква доброта и спокойствие — лице на благороден човек, не повече от двайсетгодишен, скулесто и въпреки белезите чаровно лице, оградено от дълга черна коса, без никакви фетиши и плитки. Очите му, вдигнати към Ток, бяха меко кафяви.

Никога не беше срещал този човек.

— Здравей. Искаш ли нещо от мен? — нетърпеливо попита Ток.

Мъжът поклати глава.

— Исках само да те видя. Да се уверя, че си добре.

„Вярва, че съм Анастер. Някой стар приятел сигурно — но не и от помощниците му — щяха да съм го запомнил. Е, няма да го разочаровам.“

— Благодаря. Добре съм.

— Това ме радва. — Мъжът се усмихна и го потупа по крака. — Сега си тръгвам, братко. Знай, че те пазя в паметта си. — Все така усмихнат, се обърна и закрачи през струпалите се наоколо Сиви мечове, на север към гората.

Ток зяпна след него. „Нещо… нещо в тази походка…“

— Смъртен меч…

Щит-наковалня беше подкарала към него.

Ток хвана юздите и й подвикна:

— Не сега. По-късно.

И обърна коня.

„Е, добре, дърта вещице. Сега ще видим кой от двамата повече го бива в галопа!“ И пришпори коня.

 

 

Сестра му го чакаше в края на гората.

— Приключи ли?

— Да.

Продължиха навътре под дърветата.

— Липсваше ми, братко.

— И ти на мен.

— Нямаш меч.

— Вярно. Мислиш ли, че ще ми потрябва?

— Не повече отпреди, предполагам.

— Може би си права. Трябва да намерим някоя кариера.

— Баргасткия хребет. Кремък с цвета на кръвта — ще вложа в него сила, разбира се, за да не се троши.

— Както вече направи веднъж, сестро.

— Толкова отдавна.

— Да, толкова отдавна.

 

 

Под безстрастните погледи на двамата братя лейди Енви пусна магията, пречеща на Мок да се върне в съзнание. Той бавно се съвзе, очите му под маската бяха замъглени от болка.

— Е, миличкият ми — промърмори тя. — Май доста си изпати напоследък, а?

Мок с усилие се надигна и изгледа навъсено двамата си братя. Лейди Енви стана, погледна одобрително през рамо Сену и Турули и въздъхна.

— Вярно, и тях си ги бива. Поизпатиха си, докато те нямаше, Мок. Макар че и твоята не беше лека — весело подхвърли тя. — Трябва да ти кажа, Мок, маската ти се е понапукала.

Сегюле посегна и плахо опипа тънката колкото косъм пукнатина, разсякла две трети от лявата част на маската му.

— Всъщност — продължи лейди Енви, — признавам с неохота, че нито една фасада не остана… непропукана. Представяш ли си, Аномандър Рейк — Седмия — най-безцеремонно ни изгони от града.

Мок се надигна тромаво и се огледа.

— Да, да — каза лейди Енви. — Озовахме се отново в същата гора, из която се тътрихме няколко дни, докато излезем. Вашето наказателно упражнение приключи, може би задоволително, може би — не. Панион Домин вече не съществува, уви. Дойде часът, скъпи мои трима мрачни слуги, да си тръгваме за вкъщи.

Мок огледа оръжията си и се обърна към нея.

— Не. Ще настояваме за аудиенция със Седмия…

— О, глупчо! Той няма да ви я даде! По-лошото е, че ще трябва да си пробиете пътя през няколкостотин Тайст Андий, за да се доберете до него — и не, няма да кръстосат мечове с вас. Просто ще ви анихилират с магия. Никакво приличие не признават тези Чеда на Майката Тъма. Та значи, решила съм да ви придружа тримата до вкъщи. Не е ли щедро от моя страна?

Мок я изгледа накриво. Тишината се проточи.

Лейди Енви му отвърна със сладка усмивка.

 

 

По дългия път на север Белоликите баргасти се разделиха по кланове, после на семейни групи, разпръснати надалече едни от други, както си бяха свикнали открай време. Хетан вървеше с Кафал — влачеха крака след баща си и малцината останали с него най-близки от клана.

Слънцето грееше, лекият бриз носеше свежия си полъх откъм брега, на около двеста крачки вдясно от тях.

Беше някъде по обед, когато двамата с брат й забелязаха отпред двама пътници. Роднини, прецени Хетан, щом ги наближиха. И двамата не бяха особено високи, по-скоро набити и мускулести, и двамата — с черни коси. Вървяха много бавно един до друг покрай морския бряг.

Приличаха на баргасти, но от племе или клан, непознат нито на нея, нито на Кафал. След малко ги настигнаха.

Очите на Хетан се спряха на мъжа и огледаха необичайните белези, нашарили лицето му.

— Добра среща, странници! — подвикна тя.

Двамата се обърнаха, явно изненадани от неочакваната компания.

Хетан отново се взря в лицето на мъжа. Това, че жената до него му е сестра, беше извън всякакво съмнение.

— Ей, ти! — подвикна тя на мъжа. — Как се казваш?

Усмивката му накара сърцето й да трепне.

— Онос Туулан.

Хетан се приближи, намигна на тъмнокосата жена, очите й отново се спряха на мъжа с името Онос Туулан и тя му каза гърлено:

— Виждам повече, отколкото можеш да си представиш.

Младият воин килна глава на една страна.

— Така ли?

— Аха. И това, което виждам, ми подсказва, че отдавна не си лягал с жена.

Очите на мъжа се разшириха. „Ох, какви прелестни очи, очи на любовник…“

— Вярно е — отвърна й той с широка усмивка.

„О, да, очи на любовник…“