Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

5.

Надига се безкръвен от прахта

с очи мъртвешки като ями —

два разлива на вечна болка.

 

Той стожер е

на клана призован,

пробуден и от сънища разкъсан.

 

Плющи изгнила кожа — пряпорец,

от бели кости тронът изкован е

и призрак — кралят,

от тъмните поля на битки.

 

А рогът стене под сивия

саван на утрото,

зове разпръснатото воинство.

 

На бран, на бран,

в свирепа ярост

с неканените Спомени от лед.

„Балада за Първия меч“

Айриг Танн Делуза (р. 1091)

Два дни и седем левги черни, ниско надвиснали облаци пепел, а по телабата на лейди Енви нямаше и едно петънце. Ток-младши изръмжа, смъкна подгизналата кърпа от лицето си и бавно сложи на земята тежката кожена торба. Не беше и помислял, че душата му ще благослови гледката с просналата се пред тях безлика тревиста равнина, но след вулканичната пепел вълнистият пейзаж на север мамеше като рай.

— Това хълмче подходящо ли е за бивак? — попита лейди Енви. — Струва ми се ужасно открито. А ако в тази равнина има мародери?

— Вярно, мародерите обикновено не са много умни — отвърна Ток — но и най-глупавият разбойник ще се поколебае, преди да се изправи срещу трима сегюле. Вятърът, който усещате тук горе, ще ни пази от насекомите през нощта, лейди. Не бих ви препоръчал ниското.

— Прекланям се пред мъдростта ви, съгледвачо.

Той се прокашля и огледа околността.

— Не мога да видя четириногите ви приятели.

— Нито кокалестия ви спътник. — Тя вдигна лице. — Смятате ли, че са се заблудили по пътя?

Той я погледна с насмешка и не отвърна нищо.

Тя вдигна вежда и се усмихна.

Ток побърза да обърне внимание на багажа.

— Ще взема да разпъна шатрите.

— Както ви уверих снощи, Ток, слугите ми са напълно способни да се справят с тези досадни дейности. Много повече бих предпочела да приемете за себе си по-висок ранг от простия труженик, докато трае това наше велико приключение.

— Искате от мен да правя геройски пози на фона на слънчевия залез ли, лейди Енви?

— Точно така!

— Не си бях давал сметка, че съществувам за ваше забавление.

— О, ето, че пак се сърдим. — Тя пристъпи към него и отпусна леката си като лястовичка длан на рамото му. — Моля ви, не се карайте с мен. Едва ли бих могла да водя интересни разговори със слугите си, нали? Вашият приятел Туул също не е самото цвете на светското общение, блеснало с живителната си свежест. И макар двете ми паленца да са почти съвършените спътници с това, че винаги слушат и никога не прекъсват, човек все пак жадува за тръпката на остроумната беседа. Двамата с вас, Ток, разполагаме единствено със себе си за това пътешествие, тъй че нека укрепим връзките на приятелството.

Ток-младши заби очи в стегнатите на вързопи шатри и въздъхна.

— Хич не ме бива за остроумни беседи, лейди, уви. Аз съм прост войник. — „Нещо повече, войник с белези — кой няма да потръпне, като ме види?“

— Това не е скромност, а чиста заблуда, Ток.

Той трепна от резкия й тон.

— Ти си образован много повече от обичайното за един професионален войник. А и предостатъчно от резките ти реплики с Т’лан Имасс чух, за да оценя остроумието ти. Какъв е този внезапен свян? Откъде това усилващо се неудобство?

Ръката й не беше помръднала от рамото му.

— Вие сте магьосница, лейди Енви. А магиите ме изнервят.

Ръката се отдръпна.

— Разбирам. Или по-точно — не. Вашият Т’лан Имасс е изкован от ритуал с такава мощ, каквато този свят не е виждал от дълго време, Ток-младши. Само в каменния му меч е вложена страховита сила — не може да бъде счупен, нито късче не може да се откърши от него, и ще пререже всякакви прегради без усилие. Никой лабиринт не може да предложи защита срещу него. Не бих заложила на никое оръжие срещу него, когато е в ръцете на Туул. А и самият той… Той е нещо като герой, нали? Сред Т’лан Имасс Туул е нещо неповторимо. Представа си нямаш за силата — силата, която притежава. Е, Туул изнервя ли те, войнико? Не съм забелязала никакъв знак за това.

— Добре де — сопна се Ток, — той е една сбръчкана торба кокали, нали? И не се забърсва в мен при всяка възможност. Не ми хвърля усмивки като копия в сърцето, нали? Не ми се подиграва за това, че някога си имах лице, което не караше хората да се извръщат, нали?

Тя се ококори и промълви:

— Не съм се подигравала на белезите ти.

Ток ядосано погледна към тримата неподвижни сегюле. „О, Гуглата да ме вземе дано, пак оплесках всичко. Какво, смеете ли ми се зад маските си, а?“

— Моля за извинение, лейди. Съжалявам за думите си…

— Няма нищо, ще се съобразя с тях. Е, в такъв случай, изглежда, ще трябва да приема предизвикателството.

Той я изгледа неразбиращо.

— Предизвикателство?

Тя се усмихна.

— Точно така. Явно си мислиш, че обичта ми към теб е неискрена. Трябва да се постарая да докажа обратното.

— Лейди…

— А в усилията си да ме отблъснеш скоро ще разбереш, че не мога да бъда отблъсната лесно.

— Но защо, лейди Енви? — „Цялата ми защита се разби за… да се позабавляваш?“

Очите й блеснаха и Ток разбра колко основателни са опасенията му. Болката го прониза като хладно желязо. Отиде да разпъне първата шатра.

Гарат и Баалджаг дойдоха и закръжиха около лейди Енви. След малко от червената като охра трева на няколко крачки от Ток се надигна вихрушка прах. Появи се Туул, понесъл на раменете си рогата антилопа — хвърли я на земята. Ток не забеляза нито една рана по антилопата. „Сигурно я е уплашил до смърт.“

— О, чудесно! — извика лейди Енви. — Тази нощ ще вечеряме като благородници! — Обърна се рязко към слугите си. — Хайде, Сену, почвай да дереш.

„Няма да му е за първи път.“

— А вие, двамата, м-м, за вас какво да измисля? Не мога да ви оставя без работа. Мок, ти да сглобиш коженото ми корито. Сложи го ей там, горе на склона. За вода и благовония не се безпокой — аз ще се погрижа за тях. Турули, извади ми гребена и робата, момчето ми.

Ток погледна Туул и се усмихна кисело. Т’лан Имасс се приближи.

— Можем да почнем с правенето на стрелите, войнико.

— Да опъна шатрите първо.

— Добре. Ще прегледам нещата, дето ги събрахме по пътя. Трябва да си направим и сечива.

Ток беше вдигал достатъчно шатри през дългата си войнишка служба, тъй че можеше да следи подготовката на Туул, докато си вършеше работата. Т’лан Имасс клекна до трупа на антилопата и без видимо усилие прекърши двата рога близо до корена. После седна, развърза кожената си торба и я изсипа на земята — шепата обсидианови парчета, взети, докато минаваха през стария поток от лава, и най-различни други, събрани покрай морския бряг оттатък кулата на Джагът, също и няколко втвърдени като камък стръка тръстика; и двете чайки.

Истинско чудо беше — чак смайващо — да се гледа колко ловко действат съсухрените, почти безплътни ръце на немрящия воин. „Ръце на майстор.“ Т’лан Имасс избра едно от парчетата обсидиан, взе един по-голям камък и с три бързи удара откърти от вулканичното стъкло три дълги тънки остриета. Още няколко отсечени удара и се сдоби с шепа остри късчета с различна големина и дебелина.

Застанала до Ток, лейди Енви въздъхна.

— Каква необикновена ловкост. Мислиш ли, че преди да започнем да обработваме метал, всички сме притежавали такива способности?

Съгледвачът сви рамене.

— Вероятно. Според някои малазански учени откриването на желязото е станало само преди петстотин години — поне за народите на континента Кюон Тали. Преди това всички са използвали бронз. А преди бронза сме използвали чиста мед и калай. Преди тях — защо не камък.

— Ах, знаех, че си образован, Ток-младши. Човешките учени, уви, са склонни да мислят само в границите на човешките постижения. Сред древните раси коването на метали е доста сложна процедура. Известни са им били средства за подобряване на метала. Мечът на баща ми например.

Той изсумтя.

— Магьосничество. Влагане на сила. Замества технологичния напредък — и често потиска прогреса на обикновеното познание.

— Ама вие, войнико, имате доста странни представи за магьосничеството. Впрочем, дали не долових нещо наизустено в думите ви? Кой ли злобен схолар — провалил се чародей, несъмнено — ви е внушил подобни възгледи?

Ток се ухили неволно.

— Е, добре. Всъщност не беше схолар, а Върховен жрец.

— Мда. Е, култовете гледат на всеки напредък — все едно дали в магия, или в светско познание — като на потенциална заплаха. Трябва да се отърсите от източниците си, Ток-младши, иначе само ще повтаряте предразсъдъците на други.

— Говорите точно като баща ми.

— Жалко, че не си се вслушал в неговата мъдрост.

„А трябваше. Но така и не го направих. Напусни Империята, ми казваше той. Намери си някое място далече от прегръдката на двора, далече от командирите и от Нокътя. Дръж главата си наведена, синко…“

След като приключи и с третата шатра, Ток отиде при Туул. На стотина крачки от тях, на склона на хълма, Мок беше сглобил корито от дървена рамка и кожа. Лейди Енви, с крачещия до нея Турули, със сгънатата роба и бански принадлежности, се запъти натам. Вълкът и кучето клечаха до Сену, който се оправяше с антилопата. От време на време сегюле им хвърляше по някой къс месо.

Туул беше приготвил четири малки каменни сечива — нож с дебел край за хващане, стъргало с големината на нокът, резец с форма на полумесец, чийто вътрешен ръб беше тънко наострен, и нещо като свредел или шило. Тъкмо се залавяше с три големи късчета обсидиан.

Ток се наведе и мълчаливо огледа работата дотук, след което промърмори:

— Май почвам да разбирам. Тия са за правенето на дръжката и за перата, нали?

Туул кимна.

— Антилопата ще ни осигури суровини. Трябват ни черва за връзване. И кожа за колчана и връзките му.

— А това, дето е с форма на полумесец?

— Трябва да огладим тръстиката.

— Аха. Разбрах. Няма ли да ни трябва лепило, или катран?

— По принцип — да. Но след като сме в равнина без дървета, ще трябва да се примирим с каквото ни е подръка. Перата ще се вържат с черво.

— Като те гледа човек, правенето на остриетата е лесна работа, Туул. Но нещо ми подсказва, че не е.

— Някои камъни са пясък, други — вода. Острите сечива може да се направят от камък, който е вода. Чупещите се — от камък, който е пясък, но само най-твърдият.

— А аз цял живот съм си мислил, че камъкът си е камък.

— В нашия език имаме много имена за камък. Имена, които ти казват каква му е природата, имена, които описват за какво може да служи, имена за онова, което става с него или което ще стане, имена за духа, който го обитава, имена за…

— Добре, добре! Разбрах. Защо не поговорим за нещо друго?

— Например?

Ток погледна към склона. Над рамката на коритото се виждаха само главата и коленете на лейди Енви. Зад нея западът беше лумнал в червено-жълтите пламъци на залеза. Двамата сегюле, Мок и Турули, стояха на стража от двете страни, с гръб към господарката си.

— За нея.

— За лейди Енви не знам много повече от това, което вече ти казах.

— Била е… спътничка на Аномандър Рейк?

Туул продължи да дялка тънки люспи от бляскавото острие.

— Отначало е имало други трима, дълго са скитали заедно по света. Аномандър Рейк, Каладън Бруд и една магьосница, която след време се възвисила и станала Кралицата на сънищата. След това събитие последвали драми — така разправят поне. Синът на Тъмнината тръгнал с лейди Енви и соултейкъна Озрик. Поредните трима, събрали се да скитат заедно. След време Каладън Бруд решил да продължи сам и дълги столетия не го виждали по белия свят. Когато най-сетне се върнал — някъде преди хиляда години, — носел чука, който още носи на гърба си: оръжие на Спящата богиня.

— А Рейк, Енви и този Озрик… те какви са ги намислили?

Т’лан Имасс сви рамене.

— За това могат да ти кажат само те. Имало е раздяла. Озрик заминал — къде, никой не знае. Аномандър Рейк и лейди Енви останали спътници. Разправят, че се разделили — след свада — по времето преди асцендентите да се съберат, за да оковат Падналия. Рейк им помогнал. Дамата — не. Само това знам за нея, войнико.

— Тя е магьосница.

— Отговорът на това е пред очите ти.

— Горещата вода за къпане, дето се появи отникъде, нали?

Туул остави на земята довършения връх за стрела и взе следващото парче.

— Имам предвид сегюле, Ток-младши.

Съгледвачът изсумтя.

— Омагьосани… принудени да й служат! В името на Гуглата, та тя ги е превърнала в роби!

Т’лан Имасс го изгледа.

— Притеснява ли те това? В Малазанската империя няма ли роби?

— Мда. Длъжници, дребни престъпници, военна плячка. Но, Туул, това все пак са сегюле! Най-страховитите воини на този континент. Особено как нападат без най-малкото предупреждение, по поводи, които само те си знаят…

— Общуването им е безсловесно. Налагат надмощието си с поза, с най-дребните жестове, със стойката и кимването с глава.

Ток примигна.

— Нима? О! В такъв случай, с тъпото ми невежество, защо не са ме съсекли още отдавна?

— Безпокойството ти от присъствието им излъчва покорство — отвърна му Т’лан Имасс.

— Страхливец по рождение съм, сиреч. Доколкото схващам, ти не излъчваш… безпокойство.

— Не се огъвам пред никого, Ток-младши.

Малазанецът помълча, замислен над думите на Туул. После рече:

— Най-старият от братята — Мок — на маската му има само два белега. Мисля, че знам какво означава това, и ако съм прав… — Поклати умислено глава.

Немрящият воин вдигна глава и тъмният му поглед се спря, нетрепващ, върху лицето на съгледвача.

— Младият, който ме предизвика — Сену — беше… добър. Ако не го бях усетил, ако не му бях попречил да извади до края мечовете си, дуелът ни щеше да продължи доста дълго.

Ток се навъси.

— Как можеш да разбереш колко е добър, след като той не можа дори да си извади мечовете?

— Все пак парира атаките ми с тях.

Здравото око на Ток се опули.

— Парирал е с полуизвадени мечове?

— Първите две атаки — да, но не и третата. Стига ми само да видя движенията на най-стария, леките му стъпки по земята — изяществото му, — за да усетя умението му в пълна мяра. Сену и Турули го признават за свой господар. Явно си убеден, заради маската му, че е с много висок ранг сред расата си.

— Трети, според мен. Трети по ранг. Съществува уж някакъв легендарен сегюле с маска без белези. Бял порцелан. Не че го е виждал някой, освен самите сегюле, предполагам. Воинска каста са те. Герой властва над тях. — Ток бавно се извърна към двамата воини, после погледна през рамо към Сену, все още коленичил над антилопата на десетина крачки от тях. — Какво ли ги е довело на континента?

— Можеш да попиташ най-младия, Ток.

Съгледвачът се ухили.

— Значи и ти си любопитен като мен. Е, боя се, че не мога да ти свърша черната работа, щото рангът ми е под него. Той може да реши да говори с мен, но аз не мога да започна. Ако търсиш отговор, можеш сам да си зададеш въпроса.

Туул остави на земята рогата и стъргалото и се надигна — чу се тихо пращене на кости. Закрачи към Сену. Ток тръгна след него.

— Воин — рече Т’лан Имасс.

Сегюле спря да реже месото и леко наведе глава.

— Какво ви накара да напуснете родината си? Какво доведе теб и братята ти тук?

Сену отговори на диалект на дару, леко архаичен за ухото на Ток.

— Господарю Каменен меч, ние сме наказателната армия на сегюле.

Ако го беше го казал някой друг, а не сегюле, Ток щеше да се изсмее с цяло гърло. Но сега само стисна челюсти.

Туул изглеждаше също толкова сащисан, защото дълго не можа да проговори. Накрая рече:

— Наказателна. И кого искат да накажат сегюле?

— Нашественици на острова ни. Избиваме всички, които дойдат, ама те не спират. Възложиха задачата на нашите Черни маски — Първото ниво посветени в боравенето с оръжие, — защото врагът идва без оръжие и не е достоен за дуел. Такова клане само разваля дисциплината, омърсява ума и вреди на здравия ред. Реши се да идем в отечеството на тези нашественици и да убием тоя, дето праща хората си на острова ни. Дадох ви отговора си, господарю Каменен меч.

— Знаеш ли името на тези хора? Как се наричат?

— Жреци на Панион. Идват, за да ни наложат вярата си. Нас не ни интересува. Ама те не чуват. А сега заплашват, че ще пратят на острова ни армия. За да покажем с какво нетърпение ги чакаме, им пратихме много дарове. Те решиха да приемат поканата ни за война като обида. Признаваме, че не ги разбираме, и ни омръзна да си говорим с тия панионци. Оттук насетне мечовете ще говорят от името на сегюле.

— Но лейди Енви ви впримчи с чаровете си.

Ток затаи дъх.

Сегюле отново сведе глава и не отвърна нищо.

— За щастие — продължи Туул със сухия си безстрастен глас, — сега сме тръгнали тъкмо към Панион Домин.

— Решението ви ни радва — изхриптя сегюле.

— Преди колко години си роден, Сену? — попита Т’лан Имасс.

— Преди четиринайсет, господарю Каменен меч. Аз съм единадесета степен Посветен.

 

 

На шишовете цвърчаха тлъсти парчета месо. Лейди Енви се появи от сумрака с антуража си. Беше облечена в дебела синя роба, провиснала до покритите с роса треви. Косата й бе прибрана на дълга плитка.

— Възхитителен аромат. Умирам от глад!

Ток засече небрежното обръщане на Турули и вдигащите се нагоре длани в метални ръкавици. Измъкването на двата меча от ножниците бе по-бързо от острото око на съгледвача, а също и вихрената атака, която последва. Бляскавата стомана удари в кремъка и замята искри. Туул беше изтласкан на пет-шест крачки назад от неспирните удари, заваляли върху заигралото му като мълния оръжие. Двамата воини се скриха в тъмното зад злокобния блясък на пламъците.

Вълчицата и кучето хукнаха натам.

— Това ще ме вбеси! — отсече лейди Енви.

На десетина крачки от тях лумнаха искри, но светлината не беше достатъчна, та Ток да различи нещо повече от смътното въртене на ръце и рамене. Погледна към Мок и Сену. Сену си клечеше до огъня и кротко въртеше шишовете. Най-старият с двете шарки стоеше неподвижно и гледаше дуела — макар че едва ли виждаше повече от Ток. „Сигурно не му и трябва…“

Още искри заваляха в нощта.

Лейди Енви потисна кикота си с шепа.

— Доколкото схващам, можете да виждате в тъмното, мадам — измърмори Ток.

— О, да. Дуелът е необикновен — никога не бях… не, по-сложно е. Стар спомен, утаил се, когато за първи път разбереш, че тези са сегюле. Аномандър Рейк веднъж кръстоса меч с двайсетина сегюле, един след друг. Посетил неканен острова им и не знаел нищо за тях. Приел човешка форма, направил си маска и тръгнал по главната улица на града. Нали си е нагъл по нрав, не проявил уважение към никой, който му се изпречвал на пътя…

Нов трясък и искри осветиха нощта, последвани от пъшкане. Мечовете отново се сблъскаха.

— Две камбани. Толкова продължило гостуването на Рейк на острова. Описа ми колко свирепо е минал този къс срок и отчаянието и умората, принудили го да се оттегли в лабиринта си, макар и само за да укроти разтуптяното си сърце.

— Черния меч — изхриптя студен глас.

Обърнаха се и видяха, че Мок ги гледа.

— Това беше преди столетия — каза лейди Енви.

— Споменът за достойните противници не заглъхва при сегюле, господарке.

— Рейк каза, че последният мечоносец, с когото се сразил, носел маска със седем символа.

Мок кимна и каза:

— Маската още го чака. Черния меч държи Седма позиция. Господарке, можете да му предадете да си я поиска.

Тя се усмихна.

— Може би скоро ще имаш възможност да му предадеш поканата лично.

— Това не е покана, господарке. Настояване е.

Смехът й бе сърдечен и мил.

— Скъпи мой, на този свят не съществува никой, когото Господарят на Мрака да не срещне, без да му трепне окото. Приеми го като предупреждение.

— Тогава мечовете ни ще се кръстосат, господарке. Той е Седма. Аз съм Трета.

Тя го изгледа, скръстила ръце.

— О, нима? Знаеш ли къде свършиха накрая душите на двайсетимата сегюле, след като той ги уби… включително и на Седмия? Оковани в меча Драгнипур, там свършиха. За вечни времена. Наистина ли държиш да отидеш при тях, Мок?

В тъмното оттатък огъня се чу силно изтупване, след което настъпи тишина.

— Сегюле, които умират, се провалят — отвърна Мок. — Ние не мислим за пораженците между нас.

— Това включва ли и брат ти? — кротко попита Ток.

Туул се беше появил, с кремъчния меч в лявата си ръка — а с дясната влачеше за яката тялото на Турули, с увиснала глава. Вълчицата и псето се тътреха зад него, подвили опашки.

— Да не си убил слугата ми, Т’лан Имасс? — попита лейди Енви.

— Не — отвърна Туул. — Счупена китка, счупени ребра, няколко удара по главата. Мисля, че ще се оправи. Рано или късно.

— Е, да, но това не ме устройва, боя се. Донеси го тук, моля те. При мен.

— Няма да бъде церен с магии — отсече Мок.

И тогава нервите на дамата не издържаха. От нея изригна яростна вълна, която помете Мок — отхвърли го във въздуха. Той тупна тежко на земята и блесналият гняв в очите й угасна.

— Слугите не могат да ми казват какво да правя! Напомням ти къде ти е мястото, Мок. Вярвам, че веднъж стига. — Насочи отново вниманието си към Турули. — Ще го изцеря, разбира се. В края на краищата — продължи с по-кротък тон, — както знае всяка изискана дама, трима слуги са абсолютният минимум. — И опря длан на гърдите на сегюле.

Турули изстена.

Ток се обърна към Туул и възкликна:

— Дъх на Гуглата, ти си го накълцал!

— Отдавна не бях срещал толкова достоен противник — отвърна Туул. — Още по-предизвикателното беше, че използвах тъпото на меча си.

Мок, който тъкмо се изправяше, се вцепени и изгледа немрящия воин.

„Проклет да съм, Туул, успя да сащисаш и Третия.“

— Никакви дуели повече тази нощ — заяви строго лейди Енви. — Следващия път няма да сдържам гнева си.

Мок изобщо не реагира.

Лейди Енви се надигна с въздишка.

— Турули е изцерен. Колко се уморих! Сену, миличък, извади чиниите и приборите. И червения илайн. Заслужили сме си една хубава, кротка вечеря, според мен. — И се усмихна мило на Ток. — Придружена от остроумна беседа, нали?

Този път беше негов ред да изстене.

 

 

Тримата конници спряха на върха на ниския хълм. Уискиджак обърна коня си към Пейл и се загледа в далечината, стиснал зъби.

Бързия Бен мълчеше; гледаше сивобрадия командир, стария си приятел, с най-пълно разбиране. „На този хълм дойдохме, за да приберем Хеърлок. Сред камарите празни доспехи — богове, още са там, гният в тревата — и магьосницата Татърсейл, последната останала жива от кадъра. Тъкмо бяхме изпълзели от срутилите се тунели, като бяхме оставили след себе си заровени стотици братя и сестри. Изгаряхме от гняв… изгаряхме от ясното съзнание, че сме предадени.“

„Тук… на този опустошен от магии хълм, бяхме готови да извършим убийство. Със студени, много студени ръце…“

Магьосникът погледна Малът. Очичките на лечителя се бяха присвили към Уискиджак и Бързия Бен разбра, че и той е съживил горчивите спомени.

„Не можем да заровим историята на живота си. Жълти нокти и костеливи пръсти изпълзяват от земята към нозете ни и ни държат здраво.“

— Накратко — изръмжа Уискиджак, вперил сивите си очи в пустото небе над града.

Малът се изкашля и попита:

— Кой да започне?

Командирът му кимна.

— Добре. Паран и неговото… страдание. Смъртната му плът е опетнена от кръв на асцендент… и места на асцендент… но както ще те увери Бързака, нито едно от двете не може да се прояви като болест. Не, тази кръв и тези места по-скоро са като тласъци по коридор.

— А той пълзи назад — добави Бързия Бен. — Опитва се да се измъкне. И колкото повече се опитва…

— Толкова по-зле му става — довърши Малът.

Уискиджак сгърчи лице в кисела гримаса.

— Последния път, когато стоях на този хълм, трябваше да слушам как Бързака и Калам си довършват изреченията. Изглежда, нещата не са се променили толкова, колкото мислех. Самият капитан асцендент ли е?

— Почти — отрони магът. „Излишно е да казвам колко е тревожно това. Но още по-обезпокоително щеше да е, ако Паран… го искаше. Но пък кой знае що за амбиции се крият под тази упорстваща външност?“

— Какво мислите двамата за историята му с Хрътките и меча на Рейк?

— Обезпокоително — отвърна Малът.

— Меко казано — добави Бързия Бен. — Адски плашещо.

Уискиджак го изгледа навъсено.

— Защо?

— Драгнипур не е меч на Рейк — не той го е изковал. Колко знае за него кучият му син? Колко би трябвало да знае? И къде, в името на Гуглата, са се дянали ония Хрътки? Където и да са, Паран е свързан кръвно с едната от тях…

— И това го прави… непредсказуем — намеси се Малът.

— Какво има в края на коридора, за който спомена?

— Не знам.

— Аз също — добави със съжаление Бен. — Но мисля, че и ние трябва да подбутнем малко. Поне за да спасим Паран от самия него.

— И как предлагаш да го направим?

Магьосникът се ухили.

— То вече започна, командире. Като го свързахме със Силвърфокс. Тя го чете, както Татърсейл четеше Драконова колода, и щом очите й се спрат на лицето му, вижда все повече.

— Може да са само спомените на Татърсейл… как го разсъблича — подхвърли Малът.

— Много смешно — изсумтя Уискиджак. — Значи Силвърфокс бърка в душата му… няма гаранция, че ще споделя разкритията си с нас, нали?

— Ако се наложат личностите на Татърсейл и Найтчил…

— Магьосницата — добре, но Найтчил… — Уискиджак поклати глава.

— Гадна си беше — съгласи се Бързия Бен. — Мистерия някаква имаше там. Все пак беше малазанка…

— За която не знаем почти нищо — изръмжа командирът. — Далечна. Студена.

— Какъв й беше лабиринтът? — попита Малът.

— Рашан, доколкото мога да съдя — отвърна кисело Бързия Бен. — Мрак.

— Значи Силвърфокс може да извлече знание за това — каза лечителят.

— Може би инстинктивно, на късчета — от Найтчил не е останало много, доколкото схващам.

— Сигурен ли си в това? — попита Уискиджак.

— Не. — „За Найтчил в нищо не мога да съм сигурен. Мога само да предполагам. Имало е и други ледени като нея… много преди Малазанската империя. Първият век на Войните за Натилог. Освобождението на Каракаранг на Седемте града, преди девет столетия. Сетите и тяхното прогонване от Фенн, на Кюон Тали, преди близо две хиляди години. Една жена, магьосница, с името Найтчил, отново и отново. Ако е същата…“

Командирът се наведе от седлото и се изплю в тревата.

— Това не ми харесва.

Магьосникът и лечителят си замълчаха.

„Ще ми се да му кажа за Бърн… Но щом това не му харесва, как ли ще реагира на вестта за предстоящата гибел на света? Не, с това ще трябва да се оправиш сам, Бързак, и да си готов да скочиш, щом му дойде времето… Сакатият бог е обявил война на боговете, на лабиринтите, на всичко и всички. Страхотно, о, Паднали боже, но това значи, че ще трябва да ме надхитриш. Занимавай се с боговете и тъпите им игри, но скоро ще те накарам да ми пълзиш…“

Минутите течаха. Конете стояха неподвижно, само полюшваха опашки и помръдваха уши да отпъдят хапещите мухи.

— Паран ще го насочваме — заяви най-сетне Уискиджак. — Бързак, разбери каквото можеш за Найтчил — с всички възможни средства. Малът, обясни на Спиндъл за Паран — искам тримата да стоите толкова близо до капитана, че да му броите космите в носа. — Дръпна юздите и обърна коня си. — Частите на Даруджистан ще пристигнат в лагера на Бруд всеки момент. Да се връщаме.

Поеха в тръс надолу по склона. Мухите зад тях безцелно закръжиха над билото.

 

 

Уискиджак дръпна юздите пред шатрата на Дужек Едноръкия. Конят му се беше задъхал от дългата езда през лагера на Мостоваците, където бе оставил Бързия Бен и Малът, а после — и през огромния стан на Бруд. Смъкна се от седлото и примижа от болката, жегнала крака му.

Появи се знаменосецът Артантос.

— Дайте юздите, командире — каза младежът. — Животното трябва да се изтърка и…

— Не само то — измърмори Уискиджак. — Едноръкия вътре ли е?

— Да. Чака ви.

Уискиджак влезе вътре без повече приказки.

— Крайно време беше — изръмжа от нара си Дужек и се надигна с пъшкане. — Я налей пиво, там е, на масата. Намери си стол. Гладен ли си?

— Не.

— И аз. Да пием.

Уискиджак мълчаливо размести мебелите и напълни халбите. Тишината се проточи, докато изпият първите и командирът налее още по едно.

— Лунният къс — рече Дужек, след като отри уста с ръка и посегна отново за халбата. — Ако имаме късмет, ще го видим пак, но чак при Корал, ако не и по-късно. Аномандър Рейк се е съгласил да тръгне срещу този Панион Домин. Причини? Неизвестни. Може би просто му харесва боят.

Уискиджак се намръщи.

— При Пейл останах с впечатлението, че не си пада много по боя, Дужек.

— Само защото неговите Тайст Андий бяха заети на друго място. И толкова по-добре, иначе щеше да ни изпари.

— Може и да си прав. Като че ли трупаме ужасно много, само за да се справим с някаква жалка империйка на фанатици, Дужек. Знам, Домин замириса лошо още от самото начало и нещо се надига там. Но все пак…

— Мда. — Дужек помълча, после сви рамене. — Ще разберем, каквото ще разберем. Говори ли с Туист?

Уискиджак кимна.

— Съгласен е, че полетите му трябва да останат невидими — никакво снабдяване на силите ни по време на похода, доколкото е възможно. Пратил е съгледвачи да потърсят стратегическо място за укрепване близо до границата на Панион — скрито, но достатъчно близо за удар, като му дойде времето.

— Добре. А армията ни готова ли е да напусне Пейл?

— По-готова от всякога. Въпросът със снабдяването в движение остава открит.

— Това ще го решим, като дойдат пратениците от Даруджистан. Сега другото. Силвърфокс…

— Труден въпрос, Дужек. Това събиране на Т’лан Имасс е обезпокоително, особено след като твърди, че ще ни трябват тези немрящи воини, когато ударим Панион Домин. Върховен юмрук, почти нищо не знаем за противника си…

— Това ще се промени. Каза ли на Бързия Бен да установи контакт с онзи наемнически отряд в Капустан?

— Уредил е нещо. Ще видим дали ще захапят стръвта.

— Да се върнем на Силвърфокс, Уискиджак. Татърсейл беше стабилен съюзник — приятел…

— Тя е там, в онова дете. Двамата с Паран си… поговориха. — Помълча за миг, после въздъхна и заби поглед в халбата в ръцете си. — Нещата все още не са се развили, тъй че ще трябва да почакаме и да видим.

— Същество, което поглъща така родителката си…

— Да. Но пък кога Т’лан Имасс са проявявали и капка състрадание? Те са немрящи, бездушни и нека си го кажем открито, макар доскоро да ни бяха съюзници, са адски ужасни. Бяха се вързали на каишката на императора, но на никой друг. Воюването ни редом с тях в Седемте града изобщо не беше приятно преживяване — и двамата го знаем, Дужек.

— Ползата винаги върви ръка за ръка с неудобствата — промърмори Върховният юмрук. — Сега се връщат, само че този път на каишката на едно дете…

— Любопитно наблюдение, но разбирам какво имаш предвид — изсумтя Уискиджак. — Келанвед проявяваше… сдържаност с Т’лан Имасс, ако не броим оная бъркотия при Ейрън. Докато едно дете, родено от две опустошени души в лабиринта на Телланн и придобило такава власт…

— Колко деца познаваш, способни да проявят сдържаност? Благоразумието на Татърсейл трябва да излезе на преден план, и колкото се може по-скоро.

— Ще направим всичко, което можем, Дужек.

Старецът въздъхна и попита:

— Е, какво мислиш за новите ни съюзници?

— Изтеглянето на Пурпурната гвардия е загуба — каза Уискиджак. — Сбирщината съмнителни наемници и безделници означава падане на качеството. Извънредните на Мот са най-добрите от цялата тая сган, но това не означава много. Ривите и баргастите са достатъчно стабилни, а Тайст Андий нямат равни на себе си. Все пак Бруд има нужда от нас. Отчаяна.

— Може би повече, отколкото ние имаме нужда от него и силите му. В смисъл, при нормална война.

— Рейк и Лунният къс са същинските козове на Бруд. Върховен юмрук, след като и Т’лан Имасс се присъединят към нас, не виждам коя сила на този континент или на който и да било друг ще може да ни се противопостави. Боговете са ми свидетели, можем да анексираме половината континент…

— Така ли? — изсумтя кисело Дужек. — Тази мисъл я скатай много дълбоко, приятелю, скатай я толкова дълбоко, че никога повече да не види бял свят. Нас ни чака поход и целувка с меча с един Тиран — какво ще стане след това е тема, която трябва да поизчака. Засега и двамата стоим на ръба на пропаст…

— Да, така е. Каллор.

— Каллор.

— Ще се опита да убие детето.

— Няма. Ако се опита, Бруд ще се разправя с него. — Едноръкият се наведе с халбата и Уискиджак му я напълни. Юмрукът изгледа мълчаливо командира. — Каладън Бруд е истинският ашик в дупката тука, приятелю. Чел съм за времето, когато се е подвизавал при Ледерон, в Историите за Натилог. Дъх на Гуглата, лошо е да го дразни човек — дали си съюзник, или враг няма никакво значение за Бруд, когато се развихри гневът му. При Аномандър Рейк силата поне е хладна, сдържана. Не и при пълководеца обаче. Тоя негов чук… казват, че това било единственото нещо, което можело да събуди Бърн. Забуха ли го по земята достатъчно силно, и богинята ще отвори очи. И истината е, че ако Бруд нямаше сила да го направи, нямаше да го носи на гърба си.

Уискиджак помисли малко и рече:

— Трябва да се надяваме, че Бруд ще продължи да закриля детето.

— Каллор ще се помъчи да склони пълководеца на своя страна — заяви Дужек. — Но с аргументи, не с меч. Може да потърси и подкрепата на Рейк…

Командирът изгледа накриво Върховния юмрук.

— Каллор ти гостува.

— Да, и е убедителен, кучият му син. Дотолкова, че разсея враждебността си към теб — не е бил удрян физически от столетия, поне така казва. Каза също, че си го е заслужил.

— Какво великодушие — изръмжа Уискиджак. „Щом има политическа изгода.“ — Няма да стоя настрана при убийството на едно дете — хладно добави командирът. — Все едно каква сила или потенциал се крие в детето.

Дужек го погледна.

— В нарушение на заповедта ми, ако дам такава?

— Познаваме се от доста време, Дужек.

— Е, да. Упорит си.

— Когато е важно.

Мълчаха дълго. Накрая Върховният юмрук въздъхна.

— Май пак трябва да те понижа в сержант.

Уискиджак се засмя.

— Налей ми още една — изръмжа Дужек. — Чакаме пратеника от Даруджистан — трябва да си оправя настроението, като пристигне.

 

 

— А ако Каллор се окаже прав?

Очите на мхаби се присвиха.

— Тогава, пълководецо, ще трябва да му позволите да посече и мен, когато убие дъщеря ми.

Каладън Бруд я изгледа намръщено.

— Помня те, знаеш ли. Сред племената, когато воювахме на север. Млада, пламенна, красива. Като те гледам сега — като виждам какво ти е причинило това дете — ме заболява, жено.

— Моята болка е още по-голяма, уверявам ви, пълководецо, но въпреки това го приемам…

— Но дъщеря ти те убива — защо?

Мхаби хвърли поглед към Корлат. Тайст Андий ги гледаше смутена. В шатрата беше задушно, въздухът бе влажен и спарен. След миг очите на състарената жена се върнаха на Каладън Бруд.

— Силвърфокс е от Телланн, от Т’лан Имасс, пълководецо. Няма жизнена сила, която да й дадат. Родственици са й, но не могат да й предложат храна, защото са немрящи, докато новото им дете е от плът и кръв. Татърсейл също е мъртва. И Найтчил. Родството е по-важно, отколкото може би допускате. Животът на кръвните родственици е мрежата, която държи всички нас, от бебето до детето, после от детето — до възрастния. Без тези жизнени сили човек вехне и умира. Да си сам значи да линееш, пълководецо, и не само душевно, а и физически. Аз съм мрежата на детето си и съм само аз…

Бруд поклати глава.

— Думите ти не обясняват нейното… нетърпение, мхаби. Тя твърди, че ще властва над Т’лан Имасс. Твърди, че те са чули призивите й. Това на свой ред не означава ли, че немрящите армии вече са я приели?

— Пълководецо, вие сте убеден, че Силвърфокс се стреми да ускори израстването си, за да затвърди своята власт, когато се срещне с Т’лан Имасс? — намеси се Корлат. — Иначе немрящите армии ще отхвърлят зова на едно дете? Това ли е убеждението ви?

— Искам да разбера защо прави всичко това на майка си, Корлат — отвърна с досада Бруд.

— Може и да сте прав, пълководецо — рече мхаби. — Силата, която може да побере плътта и кръвта, винаги е ограничена. За същества като вас и Аномандър Рейк — ти също, Корлат… вие разполагате със столетия живот, опитът от който ви помага да удържите онова, което притежавате. Силвърфокс не разполага с толкова, или по-скоро спомените й казват, че има този опит, но детското й тяло ги отхвърля. Очаква я огромна мощ и за да може да я овладее, тя трябва да стане зряла жена, а и тогава…

— Възвисяването се ражда от опита — каза Корлат. — Интересен възглед, мхаби.

— А опитът… калява.

— От това значи идва страхът на Каллор — избоботи Бруд и се надигна от стола с тежка въздишка. — Незакалената сила.

— Може би — рече тихо Корлат — самият Каллор е причината за нетърпението на детето. И то бърза да стане жена, за да облекчи страховете му.

— Съмнявам се, че той ще оцени иронията — промърмори пълководецът. — Да ги облекчи, казваш? Като помисли човек, по-вероятно е тя да знае, че рано или късно ще й се наложи да се защити от него…

— Между тях е надвиснала тайна — промълви Корлат.

Последва тишина. И тримата знаеха, че е истина. И тази истина тревожеше всички. Една от душите, вселили се в Силвърфокс, някога се бе изпречвала на пътя на Каллор. Татърсейл, Белурдан или Найтчил.

— Жизнен опит… но детето го притежава, нали, мхаби? — каза накрая Бруд. — Тримата малазански магове…

Мхаби се усмихна уморено.

— Един теломенец, две жени и самата аз — един баща и три неволни майки на едно и също дете. Присъствието на бащата изглежда толкова смътно, че започвам да подозирам, че съществува само в паметта на Найтчил. Колкото до двете жени, мъча се да разбера кои са били и това, което съм разбрала дотук — за Татърсейл — ме успокоява.

— А Найтчил? — попита Корлат.

Бруд се намеси:

— Рейк не я ли уби при Пейл?

— Не. Найтчил попадна в засада — с предателство. Уби я Върховният маг Тайсхрен — отвърна Тайст Андий. — Уведомиха ни — сухо добави тя, — че веднага след това Тайсхрен избягал при императрицата. — Корлат отново се обърна към мхаби. — Ти какво научи за нея?

— Забелязвала съм искри на ярост у Силвърфокс — с неохота отвърна тя. — Склонна съм да го припиша на Найтчил. Къкрещ гняв, жажда за мъст, вероятно срещу Тайсхрен. Все някога, може би скоро, ще последва сблъсък между Татърсейл и Найтчил. Тази, която победи в него, ще се наложи в характера на дъщеря ми.

Бруд помълча няколко мига, после попита:

— Какво можем да направим, за да помогнем на тази Татърсейл?

— Малазанците се стремят да направят същото, пълководецо. До голяма степен зависи от техните усилия. Трябва да им имаме вяра. На Уискиджак и на капитан Паран — той е бил любовник на Татърсейл.

— Говорих с Уискиджак — каза Корлат. — Той е несломимо почтен, пълководецо. Мъж на честта.

— Усещам, че го казваш от сърце — отбеляза Бруд.

Корлат сви рамене.

— Значи нямаш причина да се съмняваш в думите ми, Каладън. В случаи като този съм изключително внимателна.

— Не бих и посмял — изсумтя пълководецът. — Мхаби, не се откъсвай от дъщеря си. Започнеш ли да забелязваш, че духът на Найтчил взима надмощие над този на Татърсейл, ще ме уведомиш веднага.

„А ако стане така и ти го кажа, ще заповядаш да убият детето ми.“

— Не е това, от което се опасяваш — продължи Бруд, без да откъсва очи от нея. — По-скоро такова развитие ще ме накара да подкрепя по-пряко усилията на малазанците в полза на Татърсейл.

Мхаби учудено вдигна вежди.

— И как точно, пълководецо?

— Имай ми вяра — отвърна Бруд.

Тя въздъхна и кимна.

— Добре. Ще ви уведомя.

Влезе Хърлочъл, знаменосецът на Бруд.

— Пълководецо, пратениците на Даруджистан приближават лагера ни.

— Да идем да ги посрещнем тогава.

 

 

Коларят като че ли беше заспал дълбоко на капрата. Двойните врати на огромното, пищно украсено возило се разтвориха отвътре и се показа крак, обут в царствено син чехъл. Представителите на двете съюзени армии се бяха подредили в полукръг пред каляската и впряга й от шест коня със сбруи, отрупани със скъпоценни камъни: Дужек, Уискиджак, Туист и капитан Паран вляво, а Каладън Бруд, Каллор, Корлат, Силвърфокс и мхаби — вдясно.

Майката риви се беше изтощила от събитията предната нощ, а срещата й с Бруд беше добавила още пластове умора — скриването на отговора на толкова тежките въпроси от пълководеца се бе оказало трудно, но необходимо. Срещата на дъщеря й с Паран бе преминала по-напрегнато и колебливо, отколкото мхаби бе признала пред Бруд. А и няколкото часа след това не бяха направили положението по-малко неловко. По-лошото бе, че срещата като че ли бе отключила нещо у Силвърфокс — оттогава детето се беше впило още по-стръвно в мхаби, изсмукваше година след година гаснещия живот на майка си. „Дали Татърсейл стои зад тази трескава жажда за жизнения ми дух? Или Найтчил?“

„Това скоро ще свърши. Копнея за облекчаващата прегръдка на Гуглата. Силвърфокс вече си има съюзници. Те ще направят каквото трябва, сигурна съм в това — о, духове на Риви, помогнете ми да съм сигурна. Времето ми вече е изтекло, но всички продължават да искат от мен. Не, не мога да продължа…“

Кракът с чехъла се спусна изящно надолу и заопипва във въздуха, преди да докосне земята. Последва го доста пълничък прасец, коляно и бедро. Ниският закръглен мъж, който се появи след крака, бе облечен в коприни с всевъзможни цветове, от които направо можеше да ти призлее. Пухкавата ръчица, стиснала пурпурна кърпа, се вдигна да изтрие лъсналото от пот чело. След като и двата крака най-после стъпиха на земята, даруджистанецът шумно въздъхна.

— Кълна се в огненото сърце на Бърн, голяма жега е!

Каладън Бруд пристъпи напред и каза високо:

— Добре дошъл, представителю на Даруджистан, при армиите освободителки. Аз съм Каладън Бруд, това е Дужек Едноръкия…

Ниският въздебеличък мъж примижа късогледо, изтри пак челото си и кръглото му лице грейна в лъчезарна усмивка.

— Представителю на Даруджистан? Как не! Не може и да бъде по-добре, казва Круппе, макар и да е най-скромен, смирено любопитен гражданин, дошъл да хвърли благия си поглед на това тържествено събитие! Круппе съответно се чувства удостоен с висока чест от вашето формално, не, свръхпочетно посрещане — каква ли пищна гледка, чуди се Круппе, ще ни разкрият тези страховити воини, когато поздравят официалните представители на Съвета на Даруджистан? Самата неизбежна ескалация на чувства кара сърцето на Круппе да тръпне в сладостно очакване! Та погледнете само на юг — каляската на съветниците вече приближава!

Кикот на Велик гарван разсипа тишината, възцарила се след последното изявление.

Въпреки загрижеността и отчаянието си мхаби се усмихна. „О, да, разбира се. Познавам този човек.“ Пристъпи напред, неспособна да устои, и каза:

— Била съм във вашите сънища, сър.

Очите на Круппе се спряха на нея и се ококориха тревожно. Той попи отново избилата пот.

— Божичко, макар че всичко е възможно…

Старата изграчи отново.

— По-млада бях тогава — добави мхаби. — И с дете в утробата си. Бяхме в компанията на Хвърляч на кости… и един Древен бог.

Кръглото му зачервено лице светна от спомена и миг след това той зяпна стъписано. Като че ли беше загубил дар слово. Очите му се задържаха на нейните още миг, после се плъзнаха надолу към детето до нея. Тя забеляза как присви очи. „Усеща какво става между нас. Веднага го усети. Как? И защо съм толкова убедена в това? Колко дълбока е тази връзка?“

Каладън Бруд се покашля.

— Добре дошъл, о, гражданино Круппе. Вече знаем за събитията около раждането на детето, Силвърфокс. Вие значи сте замесеният смъртен. Идентичността на този Древен бог обаче, уви, остава неизвестна за нас. Кой е той? Напълно е възможно отговорът на този въпрос да предопредели нашето… отношение към момичето.

Круппе примига и попи с копринената си кърпа меката плът под брадичката си.

— Круппе разбира. Наистина, разбира. Внезапно напрежение се просмуква в тази престижна среща, нали? Въпросният бог. Мда. Хъм. Двойственост, несигурност, всичко това е анатема за Круппе от Даруджистан… вероятно, а може би не. — Хвърли поглед през рамо към приближаващия се впряг с официалното пратеничество и попи челото си. — Бързите отговори могат да подведат, не, могат да създадат изцяло погрешно впечатление. Олеле, какво да правя?

— Проклет да си! — Викът дойде от водача на другата каляска, щом спря до тях. — Круппе! Какво търсиш тук, в името на Гуглата?

Мъжът в копринените одежди се завъртя и понечи да направи поклон, който въпреки скромния успех изглеждаше почти елегантен.

— Скъпи мой друже Мурильо! Света ли изкатери с тази нова професия, или може би се промъкна странично? Круппе не си беше давал сметка за явния ти талант в карането на мулета…

Коларят се намръщи.

— Избраният от съвета конски впряг май изчезна необяснимо само няколко мига преди да тръгнем. Коне, определено подобни на тези, с които ти и Мийзи сте се сдобили, бих могъл да добавя.

— Необикновено съвпадение, друже Мурильо.

Вратите на каретата се отвориха и оттам излезе плешив мъж с широки рамене. Грубото му лице бе потъмняло от гняв. Мъжът закрачи към Круппе и въздебеличкият гражданин разпери широко ръце и отстъпи назад.

— Прескъпи приятелю и мой вечен спътнико. Добре дошъл, съветнико Кол. А кой е онзи зад тебе? О, та това не е кой да е, а самият съветник Истрайсиън Д’Арл! По този начин всички наистина най-важни представители на дивния Даруджистан са се събрали следователно при нас!

— С изключение на теб — изръмжа Кол и продължи да настъпва към Круппе, който вече ситнеше назад към каретата си.

— Невярно, друже Кол! Аз съм представител на майстор Барук…

Кол спря и скръсти косматите си ръце на гърдите си.

— О, нима? Алхимикът те е изпратил от свое име, така ли?

— Е, не с толкова много думи, разбира се. Двамата с Барук сме си толкова близки, че често думите не са необходими…

— Стига, Круппе. — Кол се обърна към Каладън Бруд. — Приемете най-дълбоките ми извинения, пълководецо. Аз съм Кол, а този благороден господин до мен е Истрайсиън Д’Арл. Тук сме от името на Управляващия съвет на Даруджистан. Присъствието на този… този Круппе… е случайно и всъщност — нежелано. Ако ми отделите минутка, ще го отпратя.

— Уви, изглежда, ще имаме нужда от него — отговори Бруд. — Бъдете сигурен, ще обясня. Засега обаче може би първо да се съберем в командната ми шатра.

Кол изгледа ядосано Круппе.

— Що за нагли лъжи си изтърсил този път?

Закръгленият мъж го погледна обидено.

— Круппе и истината са партньори за цял живот, друже Кол! Всъщност имаме брачен благослов — точно вчера отпразнувахме четиридесетата си годишнина, господарката на правдата и аз. Круппе съвсем определено е необходим — във всички неща, всякога и навсякъде! Този дълг Круппе трябва да приеме, с цялото си покорство и…

Кол изръмжа и понечи да го зашлеви.

Истрайсиън Д’Арл пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Успокой се — промърмори съветникът. — Изглежда, за всички тук е очевидно, че Круппе говори от името на Круппе и на никой друг. Не отговаряме за него. Ако наистина се окаже полезен, задачата да ни впечатли се пада на него и само на него.

— О, ще ви впечатля, и още как! — извика Круппе и лицето му отново засия.

Старата кацна на земята и заподскача към Круппе.

— Вие, сър, трябва да сте били Велик гарван!

— А ти — куче! — викна й той.

Старата спря, заклати се на място с полуразперени криле, килна глава и прошепна:

— Куче?!

— Само за да съм можел да те почеша между ушенцата, миличко!

— Да ме почешеш? Да ме почешеш!?

— Добре де, не куче. Папагал.

— Папагал?!

— Папагал.

— Престанете! — изрева Бруд. — Хайде, последвайте ме — всички! — Обърна се рязко и закрачи към стана на Тайст Андий.

Мхаби видя как се разсмя Уискиджак. След миг — й Дужек, и останалите.

Силвърфокс стисна ръката й и каза тихо:

— Круппе вече показа цената си. Не мислиш ли?

— Да, детето ми. Хайде да побързаме да догоним пълководеца.

 

 

След като всички се събраха в командната шатра и се започна със свалянето на наметала и оръжия, Паран се приближи до съветник Кол и го заговори.

— Радвам се, че се виждаме отново. Макар че, както ми се струва, носехте войнишките доспехи с повече лекота, отколкото този халат.

Кол отвърна с гримаса:

— За това сте напълно прав. Знаете ли, понякога си спомням за онази нощ на лагер в хълмовете на Джадроуби с известна носталгия. Тогава поне бяхме само себе си. — Погледна Паран в очите и леко трепна от онова, което видя. Стиснаха си ръцете. — За по-простите времена…

— Невероятен тост. — Обърнаха се. Уискиджак се приближаваше към тях с глинена кана в ръка. — Зад вас има халби, съветник, на онова, което минава за маса. Бруд не разполага със слуги, тъй че поех тази достойна задача лично.

Паран взе три халби и изгледа намръщено масата.

— Та това е долницата на фургон — сламата още си стои.

— Което обяснява също защо тук мирише на конюшня — добави командирът и напълни халбите с пенлив гредфалански ейл. — От снощи масата за карти на Бруд я е хванала липсата.

Кол повдигна вежди.

— Някой е откраднал маса?

— Не някой — отвърна Уискиджак и погледна накриво Паран. — Вашите Подпалвачи на мостове, капитане.

— Но защо, в името на Гуглата?

— Това ще трябва да разберете вие. За щастие, пълководецът се оплаква единствено от създаденото неудобство.

— Ако всички са си намерили места за сядане, можем да се заемем с въпроса за снабдяването с провизии и материал — избоботи Каладън Бруд.

Круппе пръв се тръшна на един от столовете — в челото на импровизираната маса. Държеше пълна халба и шепа ривски сладкиши.

— Каква непринудена среда! — въздъхна той. Лицето му бе зачервено от удоволствие. — И традиционните сладкишчета от равнината, да изкусят небцето. А и това пиво е превъзходно, съвършено охладено…

— Млъкни, проклет да си — изръмжа Кол. — И какво правиш на тоя стол?

— Ами, седя си, друже Кол. Общият ни приятел, алхимикът…

— Ще те одере жив, ако разбере, че си тук и твърдиш, че го представляваш.

Круппе едва не се задави с шепата курабийки, закашля се и запръска трохи. Изпи набързо халбата и се оригна.

— Кълна се в Бездната, каква противна мисъл. И изцяло погрешна, Круппе ви уверява всички. Барук има най-силен интерес това престижно събиране на легендарни личности да мине гладко. Успехът на предстоящото начинание е най-голямата му грижа и той се врича да направи всичко, което е в неговите — и на слугата му Круппе — забележителни способности.

— Вашият господар има ли конкретни предложения? — попита Бруд.

— Безброй предложения от специфичен характер, сър пълководец. Толкова много, че в съчетанието си могат да бъдат видени и разбрани само в най-общи термини! — След което сниши глас. — Смътните и привидно празни обобщения са доказателство за всеобхватните стремежи на майстор Барук, изтъква мъдро Круппе. — Усмихна се на всички с широка, оклепана с трохи усмивка. — Но моля, нека започнем, защото инак тази среща ще се проточи и ще се наложи да ни поднесат обилна вечеря, придружена с най-сухи вина да изострят апетита и с такава селекция сладкишчета, че Круппе ще застане в най-пълно удоволствие!

— Боговете да не дават — измърмори Кол.

Истрайсиън Д’Арл се изкашля и каза:

— Изправени сме пред някои незначителни трудности в поддържането на обоза до обединените ви армии. Най-неотложната от които е свързана с разрушения мост западно от Даруджистан. Удобните бродове през река Катлин са твърде малко, а разрушаването на този каменен мост от Джагътския тиран създаде чрезмерно много затруднения…

— Ах — прекъсна го Круппе и вдигна дебелия си пръст, — но мостовете не са ли нищо друго освен средство за преминаването от единия бряг на една река до другия? Не предполага ли това известни предварителни мерки досежно проектираните планове за придвижване, указани от командващите съответните армии? Круппе се чуди… — И посегна за още сладкиши.

— Като всички нас — довърши Д’Арл.

Дужек изгледа Круппе с присвити очи и изсумтя:

— Е, колкото и да ми е неприятно да го призная, той е прав. — Погледът му се насочи към Истрайсиън. — Река Катлин представлява проблем само ако решим да използваме южните маршрути. А тях бихме избрали само ако армиите поискат да се прехвърлят в началото на похода.

Двамата съветници се намръщиха.

— Намерението ни — обясни Бруд — е да останем на север от реката и да продължим право към Капустан. Маршрутът ще ни отведе на север от Салтоан… много на север. После продължаваме в югоизточна посока.

Кол взе думата.

— Описвате пряк маршрут до Капустан, сър, за вашите сили. Такъв маршрут обаче ще затрудни усилията ни със снабдяването. Няма да можем да правим доставки през реката. Керван с такава големина ще постави възможностите ни пред сериозно изпитание.

— Трябва да се разбере — добави Истрайсиън Д’Арл, — че Съветът по необходимост трябва да се пазари с частни предприятия, за да изпълни нуждите ви по снабдяването.

— Каква деликатност! — извика Круппе. — Проблемите, мои бойни другари, тук са следните. Съветът на Даруджистан се състои от различни благороднически домове, от които буквално всички до един имат интереси в търговските начинания. Като оставим настрана потенциално смущаващата реалност на огромните заеми, които Съветът осигурява на армиите ви и с които на свой ред вие ще купувате от Съвета, то особеното естество на преразпределението на вишеупоменатото богатство е от жизнено значение за определени членове на Съвета. Съперничеството, сделките и заговорите в тъмни стаички… е! Човек трудно би могъл да си представи този кошмарен възел от мерки, теглилки, нишки и мрежи, смее да твърди Круппе! Указанията, дадени на тези двама достойни представители, несъмнено се показаха наяве, да не говорим за наистина заплетеното кълбо от противоречиви заповеди. По този начин съветниците тук, пред вас, са ограничени от възел, който дори боговете не биха могли да развържат! Тъй че се пада на Круппе, низшия, но достоен гражданин на прелестния Даруджистан, да ви предложи решението на своя господар Барук.

Кол се наведе напред.

— Добре, да го чуем, Круппе.

— Нужен е, разбира се, безпристрастен и изключително компетентен уредник на вишеупоменатото снабдяване. Не от Съвета, и по този начин лишен от вътрешните напрежения, влияещи тъй дълбоко на почитаемите му членове. Опитен, също тъй, в търговските дела. С огромен организационен капацитет. С две думи, превъзходен…

Кол тупна с юмрук по масата и стресна всички. После викна:

— Ако си представяш себе си в подобна роля, ти, дребно укривателче на жалки джебчии и обирачи на складове…

Но дребният дебел човечец вдигна ръце и се отдръпна.

— Скъпи ми друже Кол! Ласкаеш ме с такова предложение! Горкичкият Круппе обаче е твърде зает с дребничките си делца, за да се заема с подобно начинание. Не, след задушевна беседа с верния си и мъдър слуга Круппе майстор Барук предлага съвсем друг агент…

— Какви ги дрънкаш! — изсъска застрашително Кол. — Барук дори не знае, че си тук!

— Дребно прекъсване на комуникацията, нищо повече. Желанието на алхимика стана ясно за Круппе и той ви уверява всички до един! И макар Круппе да е в правото си с известно удовлетворение да заяви авторството си на предстоящото предложение, уви, длъжен е да се преклони пред истинността и следователно да признае дребния — но все пак съществен — принос на господин Барук. Та той едва вчера говореше за особените таланти на въпросния агент и дори това да не е било намек досежно желанията му, скъпи ми Кол, може и да е било, нали?

— Хайде, казвай го най-после, Круппе — изръмжа Истрайсиън Д’Арл.

— Круппе ще го стори с преголямо удоволствие, друже съветнико… А между другото, как е вашата дъщеря, Чалис? Наистина ли е влязла в свят брачен съюз с онзи герой от празненството? Круппе толкова съжалява, че е пропуснал това несъмнено великолепно събитие…

— Което тепърва предстои — сопна се Д’Арл. — Тя е добре. Търпението ми към теб обаче вече започва да отслабва, Круппе…

— Ех, отслабване. Мога само да мечтая за него. Добре, добре. Въпросният агент не е кой да е, а наскоро появилото се меркантилно предприятие, известно с името Търговска гилдия Тригали. — И се отпусна назад ухилен, сплел пръсти на дебелия си корем.

Бруд се обърна към Кол.

— За пръв път чувам за такова предприятие…

Съветникът се мръщеше.

— Както каза Круппе, наскоро появило се в Даруджистан. От юг — Елингарт, струва ми се. Използвали сме ги само веднъж, за една изключително трудна доставка на средства за Дужек Едноръкия. — Погледна Истрайсиън, който сви рамене и заговори:

— Не са правили никакви оферти за договори по снабдяването на обединените армии. Всъщност те не изпратиха дори свои представители на срещите ни — онази единствена услуга, за която спомена Кол, според мен е била под изпълнителски договор. — Изгледа намръщено Круппе. — При очевидната им липса на интерес, откъде си убеден ти, или по-точно майстор Барук, че Търговска гилдия Тригали е склонна да участва, още повече като уредник?

Круппе си напълни отново халбата, отпи и млясна одобрително.

— Търговска гилдия Тригали не прави оферти, тъй като всяка друга фирма ще оферира много по-ниско от тях дори без да си прави усилие. С други думи, не са евтини. По-точно, услугите им обикновено струват много пари. В едно нещо обаче можете да сте сигурни и то е, че ще изпълнят точно това, за което са наети, независимо от… ъъъ… кошмарната им логистика.

— Инвестирал си в тях, нали, Круппе? — Лицето на Кол потъмня от яд. — Нищо не струва независимият ти съвет — а Барук няма нищо общо с присъствието ти тук. Действаш от името на тази Търговска гилдия Тригали, нали?

— Круппе уверява, че конфликтът на интереси е само въпрос на привидност, Кол, друже! Истината по-точно е съчетание. Нуждите са очевидни за всички тук, както и средствата, с които да бъдат удовлетворени! Щастливо съвпадение! Е, Круппе сега е склонен да се подкрепи с още малко от тези превъзходни сладкишчета, докато вие обсъдите достойнствата на вишеизложеното предложение и несъмнено стигнете до благосклонното неизбежно заключение.

 

 

Старата надушваше магия във въздуха. „И е ничия. Не, не е Тайст Андий, нито духовете на Риви са се пробудили…“ Кръжеше над лагера и търсеше, напрегнала всичките си сетива. Следобедът премина в здрач, после — в нощ, а заседанието в командната шатра на Каладън Бруд се точеше и точеше. Великият гарван скоро се отегчи от безкрайните дискусии за керванджийски маршрути и колко тона от това и от онова са нужни седмично, за да бъдат двете армии нахранени и доволни по време на похода. Вярно, онова противно същество Круппе беше доста забавно, доколкото някой смахнат плъх, опитващ се да мине по въже над вода, си заслужаваше да се изкискаш веднъж-дваж. Тя знаеше много добре, че зад мазните гротескни преструвки се крие добре наточен ум, а способността му да си намери място точно в челото на масата и да обърка с това смотаните съветници на Даруджистан беше наистина забавна проява на ловкост… но после Старата усети раздвижването на магия някъде в лагера.

„Ето там, онази голяма шатра… знам я. В нея ривите подготвят мъртвите Тайст Андий.“ Сви криле и се спусна надолу.

Кацна на няколко крачки от входа. Входът беше здраво завързан, но кожените каишки и възлите им бяха жалки препятствия за острия й клюн. Само след няколко мига тя се озова вътре, заподскача безшумно и невидимо под огромната маса — маса, която позна и се изкиска безмълвно — и между няколкото разхвърляни безразборно нара.

Четири фигури бяха насядали на масата над нея, шепнеха и мърмореха. Приглушеното тракане на дървени карти отекна до слуха й и тя килна глава.

— Ето пак — гробовно изхриптя женски глас. — Сигурен ли си, че ги разбърка добре, Спин?

— Ти ще… Разбира се, ефрейтор. Престани да ме питаш. Виж вече четири пъти, всеки път различно подреждане, и е просто. Обелиск доминира — в центъра е долменът на времето. Активен е, ясно е като бял ден — за първи път от десетилетия…

— Не е ли възможно да е някакво неприятно объркване? — намеси се друг глас. — Спин, на теб все пак не ти иде отръки като на Фид…

— Престани, Хедж — отсече ефрейторката. — Спиндъл е гледал достатъчно, за да свърши работата както трябва, вярвай ми.

— Нали току-що каза…

— Млъкни.

— Освен това — измърмори Спиндъл, — вече ви казах, новата карта е с постоянно влияние — тя е лепилото, което държи всичко заедно, и след като го разбереш, всичко се намества.

— Лепилото, викаш — проговори замислено четвъртият, последен глас — също на жена. — Свързана ли е с нов асцендент според теб?

— Затруднен съм, Бленд — въздъхна Спиндъл. — Казах постоянно влияние, но не съм казал, че знам вида на това влияние. Не го знам, и не защото не съм достатъчно добър. Все едно че… още не се е събудило. Пасивно присъствие, засега. Нищо повече. Но събуди ли се… предполагам, че ще стане доста напечено.

— Та какво виждаме сега тука, маг? — попита ефрейторката.

— Същото като преди. Войник от Върховен дом Смърт, вдясно на Обелиск. Маг на Сянка тук — при това за пръв път, — голяма измама според мен. У Капитана на Върховен дом Светлина има някаква надежда, но е засенчен от Херолд на Гугла — макар и не пряко, дистанцирано е, според мен. Убиецът на Върховен дом Сянка сякаш е придобил ново лице, намеква ми нещо за… адски ми е познато това лице.

Тъй нареченият Хедж изсумтя.

— Май трябва да въведем Бързия Бен в това…

— Точно така! — изсъска Спиндъл. — Лицето на убиеца — това е Калам!

— Кучият му син! — изръмжа Хедж. — Подозирах го — него и Фид, как се измъкнаха — знаете какво означава това, нали…

— Можем да предположим — промърмори недоволно ефрейторката. — Но другото е ясно, Спин, нали?

— Мда. Седемте града скоро ще се вдигнат — може и да е станало вече. Вихърът… Гуглата в този момент сигурно се хили. Доста свирепо.

— Имам няколко въпроса за Бързия Бен — каза Хедж. — Не само аз.

— Трябва да го помолите да види и новата карта — рече Спиндъл. — Ако няма нещо против, да се пъхне долу и да погледне.

— Да…

„Нова карта от Драконовата колода?“ Старата врана килна отново глава и се замисли. Новите карти значеха неприятност, особено силните. Домът на Сянка беше достатъчно доказателство за това… Очите й — първо едното, после, след като килна още повече глава — и другото, бавно се фокусираха, умът й се измъкна от абстрактното си селение и накрая се спря на долницата на масата.

И тя видя две човешки очи, с боята, блеснала като жива, вторачени в нея.

 

 

Мхаби излезе от шатрата със замъглен от умора ум. Силвърфокс беше заспала в стола си при едно от многословните описания на Круппе за поредната особеност в Договорните правила на Търговска гилдия Тригали и мхаби реши да не я буди.

Всъщност тя от доста време копнееше да се отдели от дъщеря си. Натискът около Силвърфокс се усилваше, онази несекваща нужда, която изпиваше все повече жизнения й дух. Този жалък опит за спасение беше, разбира се, безсмислен. Нуждата беше безгранична и никакво мислимо разстояние не можеше да доведе до промяна. Бягството й от шатрата и от дъщеря й беше само символично.

Тъпа и непрестанна болка пронизваше костите й, спадаше и връхлиташе наново, и можеше временно да я избегне само в най-дълбокия сън — сън, какъвто вече започваше да й убягва.

Паран се приближи до нея и каза:

— Искам да ви попитам нещо, мхаби, и ще ви оставя на мира.

„Ех, бедни ми освирепели войнико. Какво ли ще поискаш да ти отговоря?“

— Какво искате да научите, капитане?

Паран зарея поглед към заспалия лагер.

— Ако някой поиска да скрие една маса…

Тя примигна и се усмихна.

— Ще ги намерите в шатрата на Плащаниците — в момента е празна. Елате, ще ви заведа.

— Само ми покажете посоката…

— Ходенето облекчава болките, капитане. Насам. — Тя тръгна между първата редица шатри. — Вие разбудихте Татърсейл — заяви след малко. — Като доминираща личност в дъщеря ми. Мисля, че съм доволна от този развой.

— Радвам се, мхаби.

— Що за човек беше магьосницата, капитане?

— Щедра… може би прекалено. Високо уважаван кадрови маг. Всъщност всички я харесваха.

„О, сър, толкова много таите в себе си, оковано и в мрак. Сдържаността е слабост, а не добродетел — не го ли разбирате?“

Той продължи:

— От гледна точка на ривите, сигурно възприемате малазанските сили на този континент като някакво жестоко, неумолимо чудовище, което поглъща град след град. Но изобщо не е така. Зле снабдена, често пъти срещу по-многоброен противник, на непознати територии — общо взето армията на Едноръкия беше сдъвкана на късове. Идването на Бруд, на Тайст Андий и Пурпурната гвардия спря кампанията. Кадровите магове често се оказваха единственото, стоящо между Воинството и унищожението.

— Все пак разполагаха с морантите…

— Е, да, макар че те не са толкова благонадеждни, колкото си мислите. Все пак техните алхимични муниции промениха характера на войната, да не говорим за подвижността на техните кворли. Воинството започна да разчита много и на двете.

— Аха, виждам смътен блясък на фенер от Плащаницата — ето там, право напред. Имаше слухове, че с морантите не всичко е наред…

Паран я погледна и сви рамене.

— Стана разкол, предизвикаха го няколкото тежки поражения, понесени от елитните им части, Златните. В момента на наша страна са Черните, макар че и Сините се приближават по море към Седемте града.

Залитащият Велик гарван, показал се от входа на траурната шатра, ги сепна. Старата се олюля като пияна и тупна по гърди на три крачки от мхаби и малазанеца. Главата й се изви нагоре и едното й око се закова в Паран.

— Ти! — изсъска тя, разпери огромните си криле и подскочи във въздуха. Тежките, свирепи плясъци на крилете й я издигнаха в тъмното. След миг изчезна.

Мхаби изгледа капитана. Беше се намръщил.

— Предния път Старата не показа признаци, че се страхува от вас.

Паран сви рамене.

Откъм Плащаницата отекнаха гласове и миг след това оттам се изсипаха хора, първият — жена — носеше фенер.

— Спри — изръмжа капитанът.

Жената трепна и щом го позна, се тупна по гърдите във войнишки поздрав.

— Сър. Току-що направихме откритие — в тази шатра, сър. Крадената маса беше намерена.

— Нима? — ехидно попита Паран. — Браво, ефрейтор. Вие и отделението ви сте проявили удивително усърдие.

— Благодаря, сър.

Капитанът закрачи към шатрата.

— Вътре е, казваш?

— Да, сър.

— Е, военното приличие налага веднага да я върнем на пълководеца, не сте ли съгласна, Пикър?

— Абсолютно, сър.

Паран спря и огледа войниците.

— Хедж, Спиндъл, Бленд. Всичко четирима. Вярвам, че ще се справите.

Ефрейтор Пикър примига.

— Сър?

— Да пренесете масата, разбира се.

— Ъъъ, разрешете да доложа. Може ли да намерим още няколко души?

— Не мисля. Тръгваме утре рано и искам цялата рота да отпочине добре, тъй че да не смущаваме съня им. На вас четиримата едва ли ще ви отнеме повече от час, с което ще ви остане и време да си стегнете снаряжението. Е, нямате много време, ефрейтор.

— Слушам, сър. — Пикър изгледа мрачно войниците. — Плюйте си на ръцете, че работа ни чака. Спиндъл, проблем ли имаш?

Спиндъл гледаше Паран, зяпнал.

— Спиндъл?

— Идиот — прошепна магът.

— Войник! — викна Пикър.

— Как можах да го пропусна? Та това е той! Ясно е като…

Пикър пристъпи към него и го зашлеви през лицето.

— Казвай, проклет да си!

Спиндъл я изгледа навъсено.

— Да не си ме ударила повече, че ще съжалиш за цял живот.

Ефрейторката не трепна.

— Следващия път така ще те ударя, че няма да можеш да станеш. И следващата ти закана ще е последната, ясна ли съм?

Магът се съвзе и отново се втренчи в Паран.

— Всичко ще се промени. Все още може да не се случи. Трябва да помисля. Бързия Бен…

— Спиндъл!

Той трепна, после рязко кимна на ефрейторката.

— Да вдигаме масата. Да. Веднага. Хайде — Хедж, Бленд.

Мхаби изчака, докато четиримата отново влязат в Плащаницата, и се обърна към Паран.

— Какво означаваше всичко това, капитане?

— Представа нямам.

— За оная маса трябват повече от четирима души.

— И аз така мисля.

— Но няма да ги осигурите?

Той я изгледа.

— Не. Гуглата да ги вземе дано, та те я откраднаха в края на краищата.

 

 

До съмване оставаше една камбана. След като остави Пикър и отделението й да си изпълнят задачата и се раздели с мхаби, Паран тръгна към бивака на Мостоваците, разположен в най-южния край на лагера на Бруд. Неколцината уморени войници на пост му отдадоха вяло чест.

Изненада се, като завари Уискиджак при централното огнище. Командирът оседлаваше висок кафяв кон.

— Съвещанието приключи ли, сър? — попита Паран.

Уискиджак го погледна кисело.

— Започвам да подозирам, че никога няма да приключи, ако оставят тоя Круппе.

— Значи тази негова търговска гилдия не се приема добре?

— Напротив, всичко е уговорено, макар че наистина ще струва на Съвета ужасно много. Но вече имаме гаранции за редовно снабдяване. Точно както искахме.

— Тогава защо продължава съвещанието?

— Ами, изглежда, някои посланици ще трябва да съпровождат армията ни.

— Само не и Круппе…

— Точно той, безценният Круппе. И Кол — подозирам, че няма търпение да махне прелестния си халат и отново да облече бронята.

— Да, сигурно.

Уискиджак стегна каиша на подпруга и се обърна към Паран. Като че ли се канеше да каже нещо друго, но се поколеба и рече:

— Черните моранти ще ви пренесат до подножието на Баргасткия масив.

Капитанът се ококори.

— Доста дълго пътуване. И като стигнем там?

— Като стигнете там, Тротс се отделя от командата ви. Трябва да установи контакт с Белоликите баргасти, с каквито средства намери за добре. Ротата ти трябва да му осигури ескорт, но няма да се намесвате в преговорите. Белоликите са ни необходими — целият клан.

— И Тротс ще преговаря? Беру да не дава дано!

— Способен е да те изненада, капитане.

— Разбирам. И в случай, че успее, продължаваме на юг?

Уискиджак кимна.

— За облекчение на Капустан, да. — Пъхна ботуш в стремето, примижа от болка и се покатери на седлото. Хвана юздите и погледна капитана. — Някакви въпроси?

Паран замислено огледа заспалия стан и поклати глава.

— Бих могъл да ти пожелая късмета на Опонн…

— Не, сър. Благодаря.

Уискиджак кимна.

Изведнъж конят на командира се дръпна рязко настрани и изцвили уплашено. Внезапен полъх помете лагера и шатрите се разлюляха. Развикаха се тревожни гласове. Паран погледна нагоре и видя черното петно, понесло се право към лагера на Тайст Андий. Смътна аура очертаваше драконската фигура — сребристобяла и трепкаща. Стомахът на Паран се стегна от пареща болка, силна, но кратка, за щастие.

— Дъх на Гуглата! — изруга Уискиджак, докато се мъчеше да успокои коня и се оглеждаше. — Какво беше това?

„Не е могъл да го види като мен. Няма я кръвта за това.“

— Току-що пристигна Аномандър Рейк, сър. Спуска се при своите Тайст Андий. — Огледа разбунения бивак и въздъхна. — Е, малко подрани, но защо пък не. — И се развика: — Ставай! Разваляй лагера! Сержант Анци, вдигай готвачите!

— Слушам, сър! Какво беше това?

— Вихрушка, сержант. Действай.

— Слушам, сър!

— Капитане.

Паран се обърна към Уискиджак.

— Сър?

— Май ще си имате доста работа. Аз се връщам в шатрата на Бруд — искате ли да ви изпратя Силвърфокс да се сбогувате?

Капитанът се поколеба, после поклати глава.

— Не, благодаря, сър.

„Разстоянието вече не е преграда за нас. Лична връзка, твърде отчаяна, за да я разкрия пред други. Присъствието й в главата ми е достатъчно мъчение.“

— Сбогом, командире.

Уискиджак го изгледа за миг, кимна, обърна коня и го пришпори.

 

 

Тайст Андий се бяха струпали в безмълвен кръг на поляната в средата на лагера в очакване на своя повелител.

Черният дракон със сивата грива се появи от небесния мрак като къс от нощта, понесе се надолу и кацна с тихото стържене на нокти в каменистата земя. Огромният ужасен звяр се замъгли още с кацането, с топлия полъх на наситения с дъх на билки въздух, завихрил се във всички посоки, докато драконовите черти се свиваха навътре. След миг пред очите им се изправи Синът на тъмнината, загърнат в черно наметало; леко дръпнатите му очи проблеснаха с цвета на бронз и огледаха всички.

Мхаби гледаше. Корлат пристъпи напред да поздрави своя господар. Мхаби беше виждала и преди Аномандър Рейк, веднъж на юг от Леса на Черното псе и втори път — отдалече, докато Синът на тъмнината говореше с Каладън Бруд. Помнеше Лунния къс, изпълнил небето над равнината Риви. Рейк тъкмо се канеше да се издигне към тази летяща крепост. Беше сключил договор с магьосниците на Пейл, градът очакваше обсадата на Воинството на Едноръкия. Стоеше точно като сега: висок, неумолим, с меча, излъчващ чист ужас, провиснал на гърба му, дългата му сребриста коса бе развята от лекия полъх.

Той посрещна пристъпващата към него Корлат с леко извръщане на главата.

Вдясно от тях се появиха Каладън Бруд, Каллор, Дужек и останалите.

Въздухът бе настръхнал от напрежение, каквото мхаби бе усетила на онази последна среща преди години. Аномандър Рейк беше асцендент, толкова различен от Каладън Бруд, че двамата сякаш бяха противоположните страни на огромното многообразие на силата. Рейк беше атмосфера, разтуптяващо сърцето и вдъхващо ужас присъствие, което никой не можеше да пренебрегне, камо ли да избегне. Неудържима и древна жестокост, мрачен патос и още по-мрачен ужас — Синът на тъмнината бе като леден вихър в потока на безсмъртието и мхаби усещаше как всички духове на Риви се пробуждат в отчаяние.

„Мечът. Но и нещо повече от меча. Драгнипур в ръцете на хладно правосъдие, нечовешки хладно. Аномандър Рейк, единственият, от чиято поява лумват искри на страх в очите на Каллор… единственият… освен, изглежда, Силвърфокс — моята дъщеря. От какво би могъл най-много да се страхува Каллор освен от съюза между Сина на тъмнината и Силвърфокс?“

При тази мисъл всички следи от умора се изцедиха от душата й и мхаби пристъпи напред.

Гласът на Каллор прогърмя.

— Аномандър Рейк! Призовавам ясния ти взор — призовавам правосъдието на твоя меч — не позволявай никому да те изкуси с чувство, включително Корлат, която тъкмо се кани да зашепне настоятелно в ухото ти!

Синът на тъмнината, вдигнал едната си вежда, бавно се извърна и изгледа Върховния крал.

— Какво друго, Каллор — заговори той с тих и спокоен глас, — сдържа моя меч от черното ти сърце… освен чувството?

В този миг светлината на утрото най-сетне се прокрадна в небето и сбръчканото мършаво лице на древния воин стана от бяло по-бяло.

— За едно дете говоря — изсумтя той. — Не се съмнявам, че усещаш силата й, този най-мръсен от всички цветове…

— Силата? Тя тук изобилства, Каллор. Този лагер се е превърнал в магнит. Страхът ти е основателен. — Погледът му се плъзна към мхаби, спряла на няколко крачки от него.

Тя се скова. Погледът му беше свиреп натиск, сила и заплаха, която я накара да изохка. Коленете й омекнаха.

— Силите на природата, майко — рече той, — са безразлични към правосъдието, не сте ли съгласна?

Тя му отговори с усилие.

— Да, Господарю на Лунния къс.

— И нам се пада, на разумните същества, колкото и недостойни да сме, да наложим моралния дебат.

Очите й блеснаха.

— Нима?

— Тя роди проклятие, Рейк — заговори Каллор: закрачи към тях с изкривено от гняв лице и изгледа с омраза мхаби. — Взорът й е опетнен. Да, разбираемо е, но и това не е оправдание.

— Каллор — промълви Синът на тъмнината, без да откъсва очи от мхаби. — Пристъпиш ли още една крачка, ще е на твой риск.

Върховният крал спря.

— Изглежда — невъзмутимо продължи Рейк, — пристигането ми е било очаквано, при това всеобщо желание да отсъдя една очевидно сложна ситуация…

— Привидностите лъжат — заяви Каладън Бруд. Стоеше пред командната си шатра и чак сега мхаби видя, че Силвърфокс е до него. — Каквото и да решиш, Рейк, не ще позволя мечът Драгнипур да излезе от ножницата си в моя стан.

И настъпи най-взривната тишина, която жената риви бе изпитвала. „Кълна се в Бездната, това може да свърши много, много зле…“ Погледна към малазанците. Дужек си беше надянал безизразната войнишка маска, но стегнатата му стойка издаваше тревога. Знаменосецът Артантос беше на стъпка и леко вдясно от Едноръкия, наметнат с червената пелерина на морската пехота, скрил ръцете си. Очите на младия мъж блестяха. „Сила ли е това, което се вихри около него? Не, греша… вече не виждам нищо…“

Аномандър Рейк бавно се извърна към пълководеца.

— Разбирам. Границите са очертани — каза той тихо. — Корлат?

— По този въпрос съм на страната на Каладън Бруд, повелителю.

Рейк изгледа Каллор.

— Изглежда, че си сам.

— Винаги е било така.

„Рязък отговор, о, да.“

Лицето на Аномандър Рейк за миг се изопна.

— Това положение ми е известно, Върховни кралю.

Каллор кимна равнодушно.

Изтътнаха конски копита и Тайст Андий в югоизточната страна на кръга се разделиха. Уискиджак излезе на поляната, забави коня си и спря. Не беше ясно какво е чул командирът, но слезе, закрачи към Силвърфокс и спря точно пред нея. Мечът му плавно се хлъзна от ножницата. Уискиджак се обърна с лице срещу Рейк, Каллор и останалите в центъра на празното пространство и опря острието в земята пред себе си.

Каладън Бруд пристъпи и застана до малазанеца.

— Заради това, което може да ви сполети, Уискиджак, може би ще е по-добре, ако…

— Не мърдам оттук — заяви командирът.

От Аномандър Рейк се изсипа магия, зърнисто сива, затъркаля се на тежка вълна през поляната, подмина без усилие Уискиджак и погълна Силвърфокс в мътната си вихрена прегръдка.

Мхаби извика и се хвърли напред, но ръката на Корлат я стисна за рамото.

— Не бой се. Той иска само да я разбере… да разбере какво е…

Магията изведнъж се разкъса, разсипа се във всички посоки на дрипи. Мхаби изсъска. Достатъчно добре познаваше дъщеря си, за да види, след като тя се появи отново, че е разгневена. Около детето се надигнаха сили, загърчиха се като въжета, стегнаха се на възли и гроздове.

„О, духове подземни, виждам и Найтчил и Татърсейл… общия им гняв. И, кълна се в Бездната, още една несломима воля, на гняв неподвластна… толкова прилича на Бруд… кой? Да не би това да е… о! Това ли е Белурдан? Богове! Още малко и ще се пръснем. Моля ви…“

— Е — бавно каза Рейк, — не помня някога да съм получавал такава плесница. Впечатляваща, макар и гибелна наглост. Какво всъщност не иска да ми разкрие това дете? — И посегна към увитата в кожа дръжка на Драгнипур над лявото си рамо.

Бруд изръмжа дивашка ругатня и смъкна чука.

Уискиджак надигна меча си.

„Богове, не… несправедливо е…“

— Рейк — изхриптя Каллор, — от лявата си страна ли ме искаш, или от дясната?

Коловете на шатрата зад тях изпращяха и стреснаха всички. Чу се отчаян вой, а после нещо масивно и тромаво изригна от входа на шатрата и полетя нагоре. Заподскача, завъртя се безумно във въздуха — и огромната дървена маса, която мхаби бе видяла да изнасят от Плащаницата, се издигна над поляната. На единия й крак висеше Круппе и от джобовете му се сипеха сладкиши. Обутите му в сини чехли крака ритаха във въздуха.

— Помощ! — изскимтя той. — Круппе мрази да лети!

 

 

Мостоваците тъкмо привършваха със стягането на снаряжението си, когато постовете в южния край извикаха, че са видели приближаването на Черните моранти на техните крилати кворли. Капитан Паран, измъчван от нарастващо безпокойство, закрачи към събралите се бойци.

Изтощената Пикър — седеше малко встрани и го гледаше със странна смесица от уплаха и възхищение — бе единствената, която видя как Паран направи поредната крачка и просто изчезна.

Ефрейторката скочи и викна:

— О, в името на топките на Гуглата! Спиндъл! Доведи Бързия Бен!

На няколко крачки от нея, магът с мръсната власеница вдигна глава.

— Защо?

— Някой току-що отмъкна Паран… Намери Бързия Бен, проклет да си!

 

 

Улисаните в работа войници изчезнаха от очите на капитана и след като мина през някакъв мъглив воал, Паран се озова срещу Аномандър Рейк и Каллор — и двамата с извадени оръжия, — а зад тях бяха мхаби и Корлат, и кръг от настръхнали Тайст Андий.

Безброй очи се приковаха в него, после пробягаха над рамото му и отново се вторачиха в него. Никой не помръдваше и Паран разбра, че не само той е стъписаният.

— Помощ!

При този жален вик капитанът се обърна рязко и погледна нагоре. Във въздуха безшумно се въртеше огромна дървена маса, а под нея висеше дебелият, облечен в коприни Круппе. На долната страна на масата, изрисувано с ярки, сияещи цветове се виждаше изображение на мъж. То бавно замига, скри се и отново изпълни полезрението му… и му трябваха няколко мига, докато познае лицето. „Това съм аз…“

Обля го вълна на болка и черният прилив го погълна.

 

 

Мхаби видя как младият капитан се преви и се смъкна на колене, притиснат сякаш от смазваща агония.

Погледът й мигом пробяга към дъщеря й и тя пак видя пълзящите като змии от Силвърфокс, сплетени и стегнати на възли въжета на силата. Плъзнаха се покрай неподвижните фигури на Бруд и Уискиджак и запълзяха нагоре към масата.

Четирите крака изпращяха и се откъснаха. Круппе изпищя, полетя към земята и падна, размахал ръце и крака сред Тайст Андий. Чуха се изненадани викове и болезнени пъшкания. Масата вече летеше с долницата към Рейк и Каллор, а образът на Паран искреше от магия. Пипалата се изпънаха надолу и стегнаха коленичилия капитан в блестящи сребърни вериги.

— Е — каза нечий леко задъхан глас, — това е най-голямата дървена карта от Колодата, която съм виждал.

Магът-мостовак пристъпи напред и вдигна ръце.

— Моля, извинете ме за прекъсването. Всички! Макар да изглежда, че конфронтацията е желана от мнозина тук, позволете да изтъкна липсата на… ъъъ… благоразумие в предизвикването на насилие тук и сега, когато е съвсем ясно, че значението на всичко, което, изглежда, се случва, все още е неясно. Рисковете от прибързани действия точно сега… Е, мисля, че разбирате какво имам предвид.

Аномандър Рейк зяпна мага за миг, после с бегла усмивка прибра меча си в ножницата.

— Предпазливи слова, но разумни. А вие кой ще да сте, сър?

— Просто войник, Сине на тъмнината, дошъл да прибере своя капитан.

 

 

В този момент Круппе се измъкна от мърморещата, несъмнено натъртена тълпа, послужила за омекотяване на падането му, изтупа прахта от коприните си, закрачи сякаш без да знае накъде и спря точно пред коленичилия Паран и Аномандър Рейк. Вдигна глава и примига като бухал.

— Какъв невероятен край на дрямката на Круппе след сладката му закуска! Срещата да не би да приключи?

 

 

Капитан Паран остана безчувствен към силата, струяща в него. Пропадаше и пропадаше в ума си. След това се стовари върху каменни плочи и трясъкът на бронята отекна в главата му. Болката беше изчезнала. Задъхан и неудържимо треперещ, той вдигна глава.

На смътната светлина на отразените фенери видя, че лежи проснат в някакъв нисък тесен коридор. Тежка двойна врата разполовяваше странно неравната стена вдясно. Вляво, срещу вратата, имаше широк вход, с ниши по стените от двете му страни. Камъкът навсякъде като че ли беше груб, недялан, наподобяваше дървесна кора. В отсрещния край, на около осем крачки от него, се виждаше по-тежка врата, обкована с бронз — почерняла и очукана. Пред прага й лежаха две неподвижни тела.

„Къде съм? Какво става?“

Бавно се надигна и се подпря на стената. Погледът му се върна на двете фигури пред бронзовата врата и той се затътри натам.

Отсамният беше мъж, в плътно прилепналите дрехи на наемен убиец; тясното му, гладко обръснато лице бе отпуснато в блажено изражение, дългите му черни плитки бяха все още лъскави от масло. До краката му — старовремски арбалет.

До него лежеше жена — с проснато и омачкано наметало, все едно че мъжът я беше влачил към прага. На челото й блестеше влажна грозна рана, а ако можеше да се съди по петната кръв по каменните плочи, понесла беше и други рани.

„И двамата са дару… чакай, мъжа съм го виждал. На празненството у Симтал… И жената! Тя е Майсторът на Гилдията…“

Ралик Ном и Воркан — бяха изчезнали в онази нощ на злощастното празненство. „Значи съм в Даруджистан. Така трябва да е.“

Думите на Силвърфокс се върнаха в ума му и отекнаха със своята истинност. Паран се намръщи. „Масата… картата, с моя образ, нарисуван на нея. Джен’айсънд Ръл, Необвързаният, новодошлият в Драконовата колода… неведоми сили. Влизал съм в меч. Изглежда, вече мога да влизам… навсякъде.“

„А и това място. Това място… Намирам се в Дома Финнест. Богове, аз съм в Дом на Азата!“

Чу някакво шумолене откъм двойната врата отсреща, бавно се обърна и посегна към меча си.

Вратата се разтвори широко.

Паран изсъска, отстъпи назад и измъкна меча.

Джагът, застанал пред него, беше почти безплътен, с криви щръкнали ребра, окапала на места кожа и провиснали мускули. Мършавото му раздрано лице се сгърчи, щом оголи бивните си.

— Добре дошъл — изръмжа той. — Аз съм Раест. Страж, затворник, прокълнат. Азатът те поздравява, доколкото може да те поздрави потящият се камък. Виждам, че за разлика от двамата спящи на прага, нямаш нужда от врати. Тъй да бъде. — Залитна още крачка напред и килна глава. — А, ти не си тук истински. Само духом.

— Щом казваш. — Мислите му бързо се върнаха към онази последна нощ на празненството. Погромът в градината на имението. Спомени за магия, за взривове и неочакваното му пътуване в селението на Меча, Хрътките и Котильон. „Пътуване също като това…“ Изгледа стоящия пред него джаг. „Гуглата да ме вземе дано, това същество е Джагътският тиран — онзи, дето го освободи Лорн и Т’лан Имасс… или по-точно онова, което е останало от него.“ — Защо съм тук?

Усмивката се разшири.

— Последвай ме.

Раест тръгна по коридора и зави надясно — влачеше босите си стъпала със стържене, все едно че всичките кокали под кожата му бяха натрошени. След седем крачки коридорът свършваше с врата вляво и друга — отпред. Джагът отвори лявата врата и зад нея се разкри кръгла камера, обкръжаваща спирално стълбище от сплетени корени. Нямаше никаква светлина, но Паран установи, че може да вижда съвсем добре.

Заслизаха надолу; стъпалата приличаха на плоски клони около централния ствол. Въздухът стана по-топъл, влажен и сладникав от миризмата на хумус.

— Раест — заговори Паран, — убиецът и Майсторът на Гилдията… каза, че спят… от колко време лежат там?

— Не измервам дните в Дома, смъртни. Азатът ме взе. След това събитие няколко външни се опитаха да проникнат, сондираха с магии, успяха да влязат чак в двора, но Домът ги отхвърли всички. Двамата на прага бяха тук, когато се събудих, и оттогава си лежат така. От което следва, че Домът вече е избрал.

„Както Скръбният дом е избрал Келанвед и Танцьора.“

— Всичко това — добре, но не можеш ли да ги събудиш?

— Не съм опитвал.

— Защо не?

Джагът спря и погледна капитана през рамо.

— Не е имало нужда.

— И те ли са стражи като теб? — попита Паран, след като подновиха спускането си.

— Не пряко. Аз стигам, смъртни. Неволни слуги навярно. Твои слуги.

— Мои ли? Нямам нужда от слуги — не искам слуги. И не ме интересува какво очаква Азатът от мен. Домът е сбъркал в избора си, Раест, и можеш да му го кажеш от мое име. Кажи му да си намери друг… за каквото там се очаква да бъда.

— Ти си Господарят на Колодата. Такива неща не могат да се отменят.

— На какво?! Дъх на Гуглата, Азатът по-добре да намери някакъв начин да отмени този избор, джаг — изръмжа Паран.

— Не може да се отмени, вече ти казах. Нужен е Господар, и ето те теб.

— Не искам!

— Цяла река сълзи ще пролея за горката ти участ, смъртни. А, ето, че пристигнахме.

Стояха на някаква площадка. Паран прецени, че са слезли шест, може би седем нива в земните недра. Каменните стени бяха изчезнали, цареше сумрак, под краката им имаше килим от тръпнещи корени.

— По-нататък не мога да ида, Господарю на Колодата — каза Раест. — Продължи в мрака.

— А ако откажа?

— Тогава ще те убия.

— Неумолимо копеле е тоя Азат — измърмори Паран.

— Ще те убия не заради Азата, а заради напразното усилие. Смъртни, нямаш чувство за хумор.

— А ти си мислиш, че имаш ли? — отвърна му Паран.

— Ако откажеш да продължиш, тогава… нищо. Само дето ще ме подразниш. Азатът е търпелив. Все някога ще направиш това пътуване, макар че привилегията на моя ескорт е налице веднъж, и то сега.

— В смисъл, другия път няма да разчитам на веселата ти компания, така ли? И как ще се справя?

— Зле, ако има справедливост на този свят.

Паран се вгледа в тъмното.

— А има ли?

— Питаш за това един джаг? Е, цяла вечност ли ще стоим тук?

— Добре, добре — въздъхна капитанът. — Някаква посока?

Раест сви рамене.

— За мен всички са едно.

Паран неволно се ухили и закрачи напред.

После спря и се обърна.

— Раест, каза ми, че Азатът имал нужда от Господар на Колодата. Защо? Какво е станало?

Джагът оголи бивни.

— Война е почнала.

Паран едва се сдържа да не потръпне.

— Война ли? Включваща Домовете на Азата?

— Никоя същност не ще бъде пощадена, смъртни. Нито Домовете, нито боговете. Нито ти, човеко, нито някой от мимолетните ти жалки другари.

Паран се намръщи.

— Имам си достатъчно войни за водене, Раест.

— Всички са едно.

— Не искам да мисля за такова нещо.

— Тогава недей.

След миг Паран разбра, че няма смисъл да гледа джага така ядосано. Обърна се и тръгна отново. На третата крачка ботушът му се удари в каменна плоча вместо в корен, а тъмнината наоколо се стопи и пред очите му в смътната жълта светлина се появи огромна зала. Краищата й, видими на сто или повече крачки във всички посоки, тънеха в сумрак. От Раест и дървеното стълбище нямаше и следа. Вниманието на Паран бе привлечено от каменните плочи под него.

По бялата им повърхност бяха изваяни карти от Драконовата колода. „Не, много повече от Драконовата колода… тук има непознати за мен карти. Изгубени Домове и безброй забравени Необвързани. Домове и…“ Капитанът се наведе да разгледа едно от изображенията. Щом съсредоточи погледа си върху него, светът наоколо се стопи и той усети как влиза в изваяната сцена.

Леден вятър лъхна лицето му, въздухът замириса на кал и на мокра кожа. Усети земята под нозете си, вледенена и тръпнеща. Някъде в далечината грачеха врани. Странната колиба, която бе видял в изображението, сега се издигаше пред него, дълга и гърбава, огромните кокали и дългите бивни образуваха рамката й, виждаха се през зевовете между парчетата дебела кожа с цвета на кехлибар, която я покриваше. „Домове… и Крепости, първите строителни опити. Някога в такива постройки са обитавали хора, все едно да живееш в гръдния кош на умрял дракон. Богове, колко огромни са тези бивни — звярът, на който са принадлежали тези кости, трябва да е бил исполински…“

„Изглежда, че мога да пътувам със силата на волята си. Във всяка карта, във всяка Колода, съществувала някога.“ С прилива на удивлението и възбудата усети подводното течение на ужаса. В Колодата гъмжеше от пренеприятни места.

„А това тук?“

Пред входа на колибата димеше малко, оградено с камъни огнище. Димът обгръщаше решетката от клони над него, по която висяха късове месо. Поляната, чак сега забеляза Паран, беше обкръжена от изронени от вятър и дъжд черепи, явно от зверовете, чиито кокали оформяха рамката на самата колиба. Черепите бяха с лице навътре и по дългите пожълтели кътници, стърчащи от челюстите им той разбра, че животните са били ядачи на растения, а не на плът.

Паран пристъпи към входа на колибата. От костената рамка на вратата висяха черепи на месоядни същества и трябваше да се наведе, за да влезе.

„Бързо напусната, както изглежда. Сякаш обитателите й са избягали само преди няколко мига…“ В другия край имаше два еднакви трона, груби и тромави, направени само от кости, върху издигнат подиум от зацапани с охра човешки черепи… „Е, поне приличат много на човешки. По-скоро на Т’лан Имасс…“

Изведнъж осъзна. Знаеше името на това място, знаеше го някъде дълбоко в душата си. „Твърдината на зверовете… много преди Първия трон… била е центърът на властта на Т’лан Имасс — духовният им свят, докато все още са били от плът и кръв, докато все още са имали духове, пред които да се прекланят и които да почитат. Много преди да бъде въведен Ритуалът на Телланн… и така да надживеят собствения си пантеон…“

Селение, след това изоставено. Изгубено за създателите му. „Какво тогава е лабиринтът Телланн, който сега използват Т’лан Имасс? А, този лабиринт може да е възникнал от самия Ритуал, физическа изява на тяхната Клетва в безсмъртие, навярно. Несвързан нито с живота, нито дори със смъртта. Свързан с… прах.“

Дълго остана неподвижен; мъчеше се да осмисли привидно бездънните пластове трагедия, превърнали се в бремето на Т’лан Имасс.

„О… те са надживели собствените си богове. Съществуват в свят на прах и истина — волни спомени, вечно съществувание… без край.“ Скръб го обля като дълбока, пронизваща сърцето вълна. „Беру да не дава… о, колко самота. Толкова сами, толкова дълго… но ето, че сега се сбират, идат, за да получат благослова на едно дете… и нещо повече…“

Паран излезе навън… и отново се озова върху каменните плочи. С усилие извърна очи от изваяната Твърдина на зверовете — „Но защо троновете бяха два, а не само един?“ — и вече знаеше името на картата. Друг изваян камък, на десетина крачки вляво, привлече вниманието му. Въздухът точно пред него се беше изпълнил с трепетно пурпурно сияние.

Той пристъпи към него и погледна надолу.

Образът на спяща жена, видяна отгоре, заемаше по-голямата част от плочата. Плътта й сякаш се въртеше вихрено. Паран бавно се смъкна надолу и присви очи. Кожата й беше бездънна, разкриваше все повече подробности, колкото повече се взираха очите му. „Кожа, и не е кожа. Гори, скални грамади, кипящите дъна на морета, пукнатини в плътта на света… Това е Бърн! Това е Спящата богиня.“

И видя пролуката, мръсния, тъмен и гноясал шев. Искаше да повърне, но не можеше да отвърне очи. Там, в самия център на гнойната рана — изгърбена, коленичила, прекършена фигура. Окована. Окована към плътта на самата Бърн. От фигурата, по дължината на веригите, отровата се стичаше в Спящата богиня.

„Усетила е как се приближава болестта, как впива ноктите си в нея. Усетила я е… и е решила да заспи. Потърсила е изход от затвора на собствената си плът, за да се срази с онзи, който убива тази плът. Тя… о, богове небесни и подземни! Тя се е превърнала в оръжие! Целият й дух, цялата и сила, в изковаването само на един… чук, чук, който може да прекърши… да прекърши всичко. И тогава Бърн е намерила мъж, който да го владее…“

„Каладън Бруд.“

Ала прекършването на веригите означаваше да се освободи Сакатият бог. А това означаваше развихрена мъст — толкова, че да помете целия живот от повърхността на този свят. И все пак Бърн, Спящата богиня, беше безразлична към това. Щеше просто да започне отначало.

И той го разбра. Разбра истината. „Той отказва! Кучият син отказва! Да, отказва да се опълчи на Сакатия бог, развихрил гибелната си воля, която ще унищожи всички ни. Каладън Бруд й отказва!“

Задъхан, Паран се отдръпна, изправи се и залитна… и отново се озова до Раест.

Бивните на джага лъщяха в тъмното.

— Дар ли беше за теб познанието, или проклятие?

„Колко далновиден въпрос…“

— И двете, Раест.

— И кое от двете приемаш?

— Не те разбирам.

— Плачеш, смъртни. От радост или от скръб?

Паран сгърчи лице и изтри очите си.

— Искам да си ида, Раест. Искам да се върна…

 

 

Примигна и отвори очи. Беше паднал на колене само на няколко крачки от слисания Син на тъмнината. Осъзна, че са изтекли едва няколко мига след внезапната му поява, но през този интервал напрежението, което бе обзело всички, донякъде се беше облекчило.

Нечия ръка се отпусна на рамото му, Паран вдигна глава и видя Силвърфокс и мхаби, колебливо застанала зад нея. Наблизо стоеше даруджистанецът Круппе — грижливо оправяше копринените си одежди и тихичко си тананикаше. Бързия Бен пристъпи към капитана — но очите му не се откъсваха от Рицаря на Мрак.

Капитанът затвори очи. Умът му кръжеше. Чувстваше се изтръгнат из корен от всичко, което бе открил. „Като се започне със самия мен. Господар на Колодата. Последният набор за война, която нищо не знам. А сега и… това.“

— Какво става тук, в името на Гуглата? — изръмжа Паран.

— Привлякох сила — отвърна Силвърфокс. Очите й блестяха.

Паран вдиша дълбоко. „Сила. О, да, започвам да опознавам това чувство. Джен’айсънд Ръл. Всеки от двама ни е започнал пътуването си и ние с теб, Силвърфокс, сме предопределени да стигнем до едно и също място. Второто събиране. Кой, чудя се, ще седне на онези древни, отдавна забравени тронове? Накъде, мило дете, ще поведеш пълчищата на Т’лан Имасс?“

Аномандър Рейк проговори:

— Не бях очаквал такава… напрегната среща, Каладън…

Паран рязко извърна глава и видя пълководеца. Толкова лек изглеждаше чукът в масивните му ръце. „Вече те познавам, пълководецо. Не че ще разкрия тъмната ти тайна — какъв смисъл би имало? Изборът е твой и само твой. Да убиеш всички ни или богинята, на която служиш. Бруд, не ти завиждам за проклятието на правото да избереш. О, не, окаян кучи сине. Все пак каква е цената на една нарушена клетва?“

Синът на тъмнината продължи:

— Моите извинения на всички. Както този човек — Рейк посочи Бързия Бен, — разумно изтъкна, да действаме сега, знаейки толкова малко за естеството на разкрилите се тук сили, наистина би било прибързано.

— Може вече да е твърде късно — каза Каллор и студените му, престарели очи се спряха на Силвърфокс. — Магията на детето беше Телланн, отдавна не беше се пробуждала така изцяло. Вече всички сме изправени пред риск. С едно общо усилие, предприето незабавно, може да успеем да убием това същество — навярно никога повече не ще получим тази възможност.

— А ако не успеем, Каллор? — попита Аномандър Рейк. — Що за враг ще си създадем тогава? В момента това дете действа само за да се защити, нищо повече. Не беше враждебен акт, нали? Твърде много залагаш в едно хвърляне, Върховни кралю.

— Най-сетне — изсумтя Каладън Бруд, докато премяташе на гърба си страховития чук, прекършващ всичко, — се появи идеята за стратегия. — Гневът още личеше в гласа му, сякаш го беше яд, че се налага да заяви нещо, което е било очевидно за него през цялото време. — Неутралитетът остава най-разумният ход, открит за нас, докато естеството на силата на Силвърфокс не се разкрие само. Бездруго си имаме предостатъчно врагове. Хайде да сложим край на тази драма, моля. Добре си дошъл, Рейк. Не се съмнявам, че имаш да споделиш информация за статута на Лунния къс, наред с други важни подробности. — Обърна се към Паран с внезапно раздразнение. — Капитане, не можете ли да направите нещо с тази проклета летяща маса?

Паран потръпна от погледа му.

— Ами… В момента не ми хрумва нищо определено, пълководецо. А и… не съм маг…

Бруд изпръхтя и му обърна гръб.

— Карай да върви тогава. Ще я считаме за тъп орнамент.

— Аз може би ще успея да уредя нещо, пълководецо — обади се Бързия Бен. — След време…

Каладън се озърна към Дужек, който се ухили и кимна на Бързия Бен, че му разрешава.

— Не си обикновен войник, както разбирам — рече Аномандър Рейк.

Магът от Седемте града сви рамене.

— Обичам предизвикателствата, милорд. Няма гаранция, че ще успея все пак… но, моля, не разпитвайте за мен, Сине на Мрака. Държа на личните си тайни.

— Ваша работа — каза Рейк.

— Някой друг гладен ли е?

Очите на всички се вторачиха в Круппе.

 

 

Щом вниманието на всички бе отвлечено, мхаби запристъпва заднешком от поляната, между двата реда островърхи шатри на Тайст Андий, после се обърна и се опита да побегне. Костите и мускулите й запищяха от болка, жилите й пламнаха в паника и ужас.

Закрета, заслепена от сълзи, дъхът й заизлиза хрипливо, накъсан от тихи ридания. „О… мили духове… погледнете ме. Проявете милост, моля ви. Вижте как се олюлявам и едва вървя… вижте ме! Съжалете ме, духове подземни! Искам го! Вземете душата ми, жестоки мои предци, моля ви!“

Медните гривни на китките и глезените й — племенни амулети срещу болки в костите — бяха студени като лед върху набръчканата й кожа, студени като пръсти на насилник, безразлични към слабостта й, презрителни към изтерзаното й, едва туптящо сърце.

Духовете на Риви й отказваха. Подиграваха се. Надсмиваха се.

Старата жена изплака, олюля се и падна на колене. Сгърчи се и се смъкна на земята, окаляна, дрипава, сама.

— „Плът — промърмори над нея глас, — в която има живот.“ Тия, скъпа приятелко, са словата на раждането, изричани под безчет форми на безброй езици. Те са радост и болка, загуба и приношение, те огласят връзките на майчинството… те са връзките на самия живот.

Мхаби вдигна глава. Сивата й коса беше разчорлена. Старата бе кацнала на един от коловете на шатрите, очите й лъщяха.

— Самата аз не съм пощадена от скръбта, мила моя — не казвай никому, че си ме видяла така съкрушена от любовта. Как бих могла да те утеша?

Мхаби поклати глава.

— Не можеш.

— Ти си в нея повече от другите — повече от Татърсейл и Найтчил, повече от онзи Т’лан Имасс…

— Виждаш ли ме, Стара? Виждаш ли ме добре? — Мхаби се надигна, седна и загледа с яд Древния гарван. — Аз съм само кости и сбръчкана кожа, само пепел съм и нищо друго. Съсухрена и вкочанена — духове подземни, всеки миг от този живот, от това ужасно съществувание пристъпям все по-близо до ръба на… до… — Главата й клюмна. — До омразата. — Хлипът я разтърси.

— И затова искаш да умреш сега — заговори Старата. — Да, разбирам. Една майка не може да се остави да бъде доведена до омраза към детето, което е родила… ала ти искаш твърде много от себе си.

— Тя открадна живота ми! — изпищя мхаби, стиснала юмруци. Взря се в тях, очите й сякаш виждаха ръцете на непознат, сухи като на скелет и мъртви. — О, древна — простена мхаби. — Тя открадна живота ми…

Великият гарван разпери криле, килна глава, после се спусна плавно и тупна на земята до мхаби.

— Трябва да поговориш с нея.

— Не мога!

— Трябва да я накараш да разбере…

— Тя знае, Стара, знае. Какво искаш да ме накараш — да моля дъщеря си да престане да расте? Тази река тече неспирно, неспирно…

— Реките могат да бъдат прокълнати. Реките могат да бъдат… отклонени.

— Не и тази, Стара.

— Не приемам думите ти, обич моя. И ще намеря начин. Заклевам ти се.

— Решение няма — не си губи времето, приятелко. Младостта ми си отиде и не може да се върне, нито с алхимия, нито с магия — Телланн е ненакърним лабиринт. Това, което иска, не може да се отмени. А и да успееш някак да спреш този поток, какво? Ще имаш в мое лице една стара жена още десетилетия? Година след година, затворена в тази клетка? Няма милост в това — не, ще е безкрайно проклятие. Не, остави ме, моля те…

Зад нея се чуха стъпки. След миг Корлат се наведе до мхаби, прегърна я и я притисна нежно до себе си.

— Ела — промълви Тайст Андий. — Ела с мен.

Мхаби се засрами от слабостта си, но всичките й защити бяха рухнали, гордостта й се беше разбила и в душата си не усещаше нищо освен безпомощност. „Бях млада. Каква полза да се гневя, че съм изгубила младостта си? Животът ми се преобърна, свърши се. Животът вътре гасне, а отвън разцъфтява. Тази битка никой смъртен не може да спечели, но къде, скъпи духове, е дарът на смъртта? Защо ми отказвате края?“

Поизправи се в прегръдката на Корлат. „Е, добре. Щом вече сте прокълнали душата ми, ако сама си отнема живота, не би ми причинило по-голяма болка. Добре, скъпи духове, ще ви дам отговора си. Ще се опълча на плановете ви.“

— Заведи ме в шатрата ми.

— Не — отвърна Корлат.

Мхаби се извърна и я изгледа с гняв.

— Казах…

— Чух те, мхаби, по-добре, отколкото искаше да те чуя. Отговорът е не. Ще остана до теб и не съм сама във вярата си, че…

— Вяра? Та ти си Тайст Андий! За глупава ли ме взимаш с твърденията си за вяра?

Лицето на Корлат се изопна и тя отвърна очи.

— Може би си права.

„О, Корлат, съжалявам… бих върнала думите си, заклевам се…“

— Въпреки всичко — продължи Тайст Андий — няма да те оставя сама в отчаянието.

— Знам какво е да си пленничка — каза мхаби, отново изпълнена с гняв. — Но те предупреждавам, Корлат — предупреждавам ви всички: семето на омразата намира богата почва в мен. А със своето състрадание, с всичките си добри намерения ти само го подхранваш. Моля те, остави ме да сложа край на това.

— И ти подценяваш издръжливостта ни, мхаби. Няма да успееш да ни разубедиш.

— Значи наистина ще ме довлечеш до омразата, а цената ще е всичко, което ми е било скъпо в мен, всичко, което досега си ценила.

— Искаш да направиш усилията ни безсмислени?

— Не по свой избор, Корлат, и ще ти кажа едно: изгубила съм всякакво право на избор. Заради дъщеря ми. А сега — и заради теб. Ще ме превърнете в освирепяло от злоба същество и те моля пак — ако изобщо държиш на мен, остави ме да сложа край на този ужасен път.

— Няма да ти позволя да се самоубиеш, мхаби. Ако трябва да те подхранва омразата — така да бъде. Вече си под грижата — под опеката — на Тайст Андий.

Старата риви отпусна рамене, сломена. Потърси думи, за да изрази чувството, което я обзе, и това, което намери, я вледени. „Самосъжаление. Дотам паднах… Добре, Корлат. Засега спечели.“

 

 

— Бърн умира.

Каладън Бруд и Аномандър Рейк стояха сами в шатрата, остатъците от напрежение все още се вихреха около тях. Ако можеше да се съди по звуците, идващи отвън, Бързия Бен, изглежда, бе успял да смъкне тежката дървена карта на земята и сега спореха оживено какво точно да се прави с нея.

Синът на тъмнината свали металните си ръкавици, пусна ги на масата и се обърна към пълководеца.

— Като оставим настрана единственото, което не трябва да правиш, нищо друго ли не можеш да направиш?

Бруд поклати глава.

— Старият избор, приятелю — остава единствената възможност, както винаги. Аз съм Теннес — лабиринтът на самата богиня — и това, което гнети нея, гнети и мен. Да, бих могъл да потроша оня, който я е заразил така…

— Сакатия бог — промълви Рейк. — Цяла вечност е подклаждал злобата си — ще е безмилостен, Бруд. Тази история е стара. Разбрахме се — ти, аз, Кралицата на сънищата, Гуглата — всички се разбрахме…

Широкото лице на пълководеца се сгърчи. После той отърси рамене като мечка и извърна очи.

— Близо хиляда и двеста години това бреме…

— А ако тя умре?

— Не знам. Лабиринтът й умира, разбира се, това най-малкото, и се превръща за Сакатия бог в достъп до всеки друг лабиринт… и после всички те умират.

— А с тях — цялата магия.

Пълководецът кимна, вдиша дълбоко и изправи рамене.

— Впрочем, мислиш ли, че ще е чак толкова лошо?

Рейк изсумтя.

— Допускаш, че разрушението би спряло с това? Изглежда, че какъвто и избор да се направи, Сакатият бог печели.

— Да, така изглежда.

— И след като направиш избора си, подаряваш този свят и всичко на него, с още няколко поколения живеещи…

— Живеещи и умиращи, водещи войни и леещи кръв. Заради мечти, надежди и трагичен край…

— Точно тази насока на мислите ти едва ли е подходяща, Каладън. — Рейк пристъпи към него. — Правил си и продължаваш да правиш всичко, което може да се поиска от теб. Трябваше да споделим бремето ти още тогава, но изглежда, че всеки от нас се е отдръпнал, потънал е в собствените си интереси… изоставил те е…

— Стига, Аномандър. Това доникъде няма да ни доведе. Имаме по-неотложни грижи, с които да запълним тази рядка възможност да поговорим насаме.

По широките устни на Рейк пробяга усмивка.

— Вярно. — Погледна към изхода. — Навън… — Отново се обърна към Бруд. — При тази зараза на Теннес предизвикателството ти блъф ли беше?

Пълководецът оголи острите си зъби.

— Донякъде, но не съвсем. Въпросът е не в способността ми да развихря силата, въпросът е в естеството на тази сила. Пропита с отрова, изпълнена с хаос…

— В смисъл, че може да е по-необуздана от обичайния ти въртоп? Наистина е обезпокоително, Бруд. Каллор знае ли за това?

— Не.

— По-добре да си остане така.

— Да — изръмжа пълководецът. — Тъй че следващия път гледай да си малко по-сдържан, Рейк.

Тайст Андий пристъпи до рафта да си налее вино.

— Странно, бих могъл да се закълна, че току-що направих това.

— Трябва да поговорим за Панион Домин.

— Истинска загадка, Каладън. Много по-коварно, отколкото допускахме. Пластове на сила, единият скрит под другия, отгоре друг. Подозирам, че в дъното лежи Лабиринтът на Хаос. И Великите гарвани са на същото мнение.

— Твърде много се доближава до пътя на Сакатия бог, за да е съвпадение, Рейк. Този хаос е отровата на Окования, в края на краищата.

— Да. — Рейк се усмихна. — Любопитно, нали? Мисля, че не можем да се съмняваме кой кого използва…

— Може би.

— Панион Домин ще ни изправи пред големи предизвикателства.

— Както каза детето, наистина ще ни трябва помощ — намръщи се Бруд.

Синът на тъмнината също се намръщи.

— Обясни, моля те.

— Т’лан Имасс, приятелю. Немрящите им пълчища идат.

Лицето на Тайст Андий помръкна.

— Това принос на Дужек Едноръкия ли е?

— Не, на детето. На Силвърфокс. Тя е Хвърляч на кости от плът и кръв, първият от дълго, дълго време.

— Разкажи ми за нея.

И пълководецът го направи, надълго и широко, и когато свърши, в шатрата се възцари тишина.

 

 

Уискиджак изгледа Паран изпод вежди и закрачи към него. Младият капитан трепереше, обзет сякаш от треска, лицето му беше пребледняло като кост и плувнало в пот. Бързия Бен беше успял някак да смъкне на земята плота на масата; магията продължаваше да се вие на струйки, танцуваща упорита мълния, не искаща да угасне. Чародеят беше приклекнал до нея и по унилото му изражение Уискиджак разбра, че е изпаднал в магически транс. Опипваше, търсеше…

— Глупак! — чу се глас зад него и командирът се обърна.

— И какво от това, Каллор?

Високият сивокос мъж се усмихна студено.

— Ще съжалиш един ден, че се закле да пазиш детето.

Уискиджак сви рамене и отново тръгна.

— Не съм приключил с теб! — изсъска зад него Каллор.

— Аз обаче приключих — отвърна спокойно малазанецът и продължи.

Паран го гледаше. Очите му се бяха ококорили неразбиращо. Зад него Тайст Андий започнаха да се отдръпват, призрачни и сякаш безразлични, след като повелителят им се беше оттеглил в шатрата с Каладън Бруд. Уискиджак потърси с очи Корлат, но не можа да я види; а и мхаби не се виждаше никъде, осъзна той след миг. Детето стоеше на десетина крачки от Паран и то гледаше с очите на Татърсейл.

— Никакви въпроси — изръмжа Паран, когато Уискиджак спря пред него. — Нямам отговори за теб — нито за това, което стана тук, нито за това, в което съм се превърнал. Може би ще е най-добре да поставите някой друг да командва Подпалвачите на мостове…

— Не виждам причина — каза Уискиджак. — Освен това мразя да променям мнението си за каквото и да е, капитане.

Бързия Бен дойде при тях и се ухили.

— За малко ни се размина, а?

— Какво е онова там? — попита Уискиджак и кимна към масата.

— Точно каквото изглежда. Нова Необвързана карта от Драконовата колода. Е, по-точно Най-необвързаната от всички Необвързани. Масата държи цялата Колода, не забравяй. — Чародеят погледна към Паран. — Нашият капитан е на прага на асцендентството, както подозирахме. А това означава, че каквото прави — или не прави, — може да има големи последствия. За всички ни. Драконовата колода, изглежда, се е сдобила с Господар. Джен’айсънд Ръл.

Паран се намръщи: явно не искаше да участва в този разговор.

Уискиджак изгледа свъсено чародея.

— Джен’айсънд Ръл. Мислех, че това име е заради неговите… приключения в едно определено оръжие.

— Така е, но след като името е на картата, изглежда, че двете са свързани… някак. Ако на капитана му е толкова мътно, колкото и на нас, ще трябва здраво да помисля какво точно означава тази връзка. Разбира се — добави той, — възможно е капитанът да знае достатъчно неща, за да ми помогне в това, стига да пожелае.

Паран отвори уста да отговори, но Уискиджак го изпревари.

— Няма той отговори за нас… засега. Доколкото схващам, ще трябва да я мъкнем тъпата маса по време на похода, а?

Бързия Бен кимна замислено.

— Така ще е най-добре, поне за известно време, за да мога да я проуча повечко. Все пак бих предложил да я разтоварим, преди да навлезем в територията на Панион. Търговска гилдия Тригали може да я отнесе на алхимика в Даруджистан на отговорно пазене.

— Картата няма да се отделя от нас — отряза го нов глас.

Тримата се обърнаха и видяха Силвърфокс. Зад нея десетина яки воини риви вдигаха плота на масата.

Бързия Бен изгледа намръщено тъмнокожите жилави мъже и каза:

— Рисковано е да вкарваме предмет с такава мощ в битката, дете.

— Трябва да поемем риска, магьоснико.

Уискиджак изпъшка и попита:

— Защо?

— Защото картата е на Паран и ще му потрябва.

— Можеш ли да обясниш?

— Воюваме срещу повече от един враг, както ще се разбере.

— Не я искам тая карта — сопна се Паран. — Нарисувайте там някое друго лице, защото… В мене тече кръвта на Хрътка на Сянка. Аз съм пречка, кога най-после ще го разберете? Гуглата да ме вземе, ако не съм!

Каллор дойде при тях. Уискиджак го изгледа намръщено и каза:

— Ти не участваш в този разговор.

— Все не участвам, но все съм предмет на…

— Не и този път.

Мътните сиви очи на Върховния крал се спряха на Бързия Бен.

— А ти, магьоснико, ти си склад на души… Аз съм този, който освобождава души — дали да не счупя веригите в теб? Много е лесно да те направя безпомощен.

— Още по-лесно е — отвърна му Бързия Бен — да изровиш дупка в земята.

Каллор пропадна пред очите им — земята се разтвори под него. Издрънча броня, последвана от яростен рев.

Силвърфокс зяпна Бързия Бен. Магьосникът сви рамене.

— Права си — хич не ме интересува кой и какво е Каллор.

Уискиджак пристъпи до ръба на ямата и надникна долу.

— Изкатерва се… а бе не е зле за старец.

— Но тъй като не съм глупав — рече припряно Бързия Бен, — изчезвам веднага. — Махна с ръце, замъгли се и после се изпари.

Обърнал гръб на пъшкащия и сипещ проклятия Каллор, чиито метални ръкавици вече дращеха по ронливия ръб на ямата, Уискиджак каза на Паран:

— Връщай се при Мостоваците, капитане. Ако всичко свърши добре, ще се срещнем при Капустан.

— Слушам, сър. — Паран тръгна някак колебливо.

— Мисля — каза Силвърфокс, без да откъсва очи от мъчещия се да се измъкне от дупката Каллор — че няма да е зле и ние да напуснем точно това място.

— Съгласен съм.

 

 

Отпуснат на седлото, Уискиджак гледаше как колоните на Воинството на Едноръкия се изнизват в походен строй от портата на Пейл. Денят беше горещ и влажен, с предчувствието за предстояща буря. Яхнали кворлите си, Черните моранти кръжаха над двете вдигнали становете си войски, по-малобройни от обичайното — техният Достижител, Туист, беше заминал с капитан Паран и Подпалвачите на мостове преди четири дни, а осем от единадесетте ескадрили предната нощ бяха потеглили към планините Привидение, северозападната граница на Домина.

Командирът беше изтощен. От болката в крака не можеше да спи, а всеки ден бе изпълнен с грижи по снабдяването, с подробности около планираното разгръщане в марш и с несекващия поток от вестоносци, носещи доклади и заповеди и потеглящи обратно с такива. С нетърпение очакваше да започне това пътуване през половин континент, ако не за друго, то поне за да намери отговора на хилядите въпроси за онова, което им предстоеше.

Бързия Бен се беше умълчал. Конят на мага нервно пръхтеше и пристъпваше на място.

— Конят е прихванал настроението ти, Бързак — подхвърли командирът.

— Май да.

— Чудиш се кога ще те пусна да догониш Паран и Мостоваците, а и да се поотдалечиш от Каллор. Също така гориш от желание да си колкото може по-далече от Силвърфокс.

Бързия Бен въздъхна.

— Да, май не съм успял да скрия опасенията си, поне от теб. Това дете порасна с над пет години, откакто пристигнахме, Уискиджак… Тая заран погледнах мхаби. Корлат прави за нея, каквото може, както и баячките на Риви, но Силвърфокс е извлякла от нея почти цялата й жизнена сила — Гуглата знае само какво я крепи жива. Мисълта за събирането на Т’лан Имасс също никак не ме радва. А и Аномандър Рейк… иска да научи всичко за мен…

— Опитвал ли е пак да те сондира?

— Засега не, но защо да го изкушавам?

— Ще ми трябваш още малко — рече Уискиджак. — Карай с антуража ми — ще гледаме да се държим колкото може по-настрана от Сина на тъмнината. Онези търговци от Капустан хванаха ли се на стръвта ти?

— Играят си с нея.

— Е, ще изчакаме още седмица. И да те няма.

— Ясно.

— А сега — Уискиджак изхъмка, — защо не вземеш да ми обясниш с какво друго се занимаваш напоследък, Бързак?

Магът примига невинно.

— Сър?

— Посетил си всеки храм и всяка ясновидка в Пейл, магьоснико. Потрошил си луди пари по гледачи на Колодата. Гуглата да ме вземе, донесоха ми, че призори си принесъл в жертва коза на едва могила — какви, в името на Бездната, си ги намислил?

— Е, добре — промърмори магът. — Признавам, че оная работа с козата намирисва на отчаяние. Увлякох се.

— И какво ти казаха клетите духове на могилата?

— Нищо. Те… няма ги.

Уискиджак присви очи.

— Как така ги няма? Могилата е на риви, нали?

— Да, една от малкото все още останали в околността. Беше… разчистена. Наскоро.

— Разчистена?

— Някой или нещо ги е прибрало, сър. Не бях чувал за такова нещо. Това е най-странното. Ни една душа не е останала в тези могили. Сериозно — къде може да са се дянали?

— Сменяш темата, Бързи Бен.

Магът се намръщи.

— Правя едно разследване. Ще се оправя, а и не засяга никой друг. Освен това вече сме официално в поход, нали? Докато съм вързан така, не мога да предприема нещо кой знае какво. Освен това бях подведен. Онези духове някой ги е свил, и това ми събуди любопитството.

— Като разбереш, ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, сър.

Уискиджак изскърца със зъби. „Отдавна те познавам, Бързи Бен. Спънал си се в нещо и то те кара да тичаш с подвита опашка.“

„Жертвоприношение на коза, дъх на Гуглата!“

Воинството на Едноръкия — близо десет хиляди ветерани от Дженабакъзката кампания — се сливаше с колоните на огромната армия на Каладън Бруд. Походът бе започнал. На война. Срещу враг, който изобщо не бяха виждали и за който не знаеха почти нищо.