Стивън Ериксън
Спомени от лед (20)

15.

Изправям се насън лице в лице

пред милиарди отражения на себе си,

все непознати ми са те и много чужди.

Говорят непрестанно

на неведоми за мен езици

и ходят със приятели,

които не познавам, по места,

където не съм стъпвал никога.

 

Насън вървя през светове,

където газя из гори дълбоки

и половината небе е леден вал.

Текат през тях стада като кафява глина,

на бивни и рога пороите не секват,

те порят равнини безкрайни,

ето! Спомените мои те са

от странстването на душата.

„Във времето преди нощта“

Д’араянс от племето риви

Уискиджак се приближи до края на платото и спря на самия ръб.

Осеяният с едри скали склон водеше към широко сухо речно корито. Долу седяха на конете си двама съгледвачи от Втора армия, с гръб към него. Пред тях десетина риви се придвижваха пешком през нещо като поле от кости.

Огромни кости.

Уискиджак цъкна на коня и го подкара бавно по каменния сипей. Очите му се задържаха на пръснатите кости. Сред тях проблясваха масивни железни мечове, потрошени брони и шлемове със странна форма. Успя да зърне дълги зейнали челюсти като на влечуго и проядени зъби. По някои от пръснатите скелети все още се виждаше полепнала сива кожа.

След като се спусна долу, подкара към най-близкия съгледвач.

Мъжът отдаде чест.

— Сър. Ривите са притеснени нещо — не мога да разбера за какво си говорят. Изглежда, са били десетина от демоните. Онова, дето ги е разкъсало така, е било много зло. Ривите може да са разбрали и нещо повече, вижте ги как ситнят между труповете.

Уискиджак кимна, слезе от седлото и нареди:

— Наблюдавайте. — Знаеше много добре, че правят точно това, но просто изпита нужда да каже нещо. От бойното поле лъхтеше на ужас, стар и в същото време нов, и — още по-обезпокоителното — във въздуха имаше някаква особена напрегнатост, характерна обикновено за първия миг след битката. „Сгъстена тишина, надигнала се, но сякаш все още неулегнала след жестокия грохот и крясъци, сякаш някак все още тръпне…“

Приближи се до ривите и пръснатите кости.

Племенните съгледвачи наистина изглеждаха уплашени и объркани.

— Мъртви вълци…

— Две следи, дирите тежки и леки в същото време, по-широки от педята ми. Големи.

— Големи мъртви вълци.

— Но без кръв, нали. Вони на гробна могила.

— Прах от черен камък. Щипе.

— Лъщи под мишниците — кожата…

— Парчета черно стъкло.

— Обсидиан. Далече от юг…

— Югозапад. Или далече от север, отвъд платото Ледерон.

— Не, не. Не виждам червено или кафяво. Ледеронският обсидиан има жилки с цвят като дърво. Този е от Морн.

— Ако изобщо е от този свят…

— Демоните са тука, нали? От тоя свят. В този свят.

— Мирише на гробница.

— Но и на лед мирише във въздуха, като вятър от тундра. На замръзнал торф мирише.

— Тая вълча диря, убийците…

— Съгледвачи риви, при мен, ако обичате.

Вдигнаха глави и извърнаха лица. Мълчание.

— Искам да чуя доклад. Веднага. Кой от вас командва отделението?

Спогледаха се, после единият сви рамене.

— Аз говоря дару, дето използваш. По-добре от други. Тъй че за това, дето искаш — аз.

— Добре. Продължи.

Младият риви отметна плитките на мазната си коса и махна широко към костите.

— Немрящи демони. В броня, с мечове вместо ръце. Дошли са от югоизток, повече изток, отколкото юг. — Намръщи се малко попресилено. — Пострадали. Подгонени. Бяга. Подкарани като бедерин, насам-натам, тича, тихи преследвачи четирикраки, и търпеливи…

— Големи немрящи вълци.

— Два пъти по-големи от местни вълци в тази равнина. Да. — Лицето му се проясни, все едно че го осени нещо. — Те като призрачни бегачи в наши легенди. Когато най-стари шамани и шаманки сънуват най-далечните си сънища, виждат вълците. Винаги отдалече, винаги бяга, всички призрачни, освен водач, който изглежда от плът и с живот в очите. Да ги видиш — голямо щастие, добра поличба, щото в бягането им има радост.

— Само дето вече бягат само в сънищата на вещиците и вещерите ви — каза Уискиджак. — А това бягане тук е доста по-смъртоносно.

— На лов са били. Казах, че тия вълци приличат на ония в сънищата. Не казах, че са ония от сънищата. — Лицето му стана сурово, очите — очи на хладнокръвен убиец. — Лов. Подкарали са плячката дотук, до техния капан. После ги унищожили. Битка на немрящи. Демоните са от могили далече на юг. Вълците са от прахта на северните ветрове на зимата.

— Благодаря.

Ривският начин на разказване — драматично и изразително — му беше разкрил много добре какво се бе разиграло наскоро в тази долина.

От главната колона се приближиха нови ездачи и той се обърна.

Трима. Корлат, Силвърфокс и даруджистанецът, Круппе — последният подскачаше и се клатушкаше на мулето си, а то напираше сковано на късите си крака да догони яздещите на коне две жени. Тревожните му викове отекнаха в тясната долина.

— Да.

Командирът се обърна рязко и изгледа с присвити очи водача на ривските съгледвачи, който беше зяпнал към идващите ездачи.

— Моля?

Риви сви безизразно рамене и не отвърна нищо.

Скалният сипей принуди новодошлите да забавят, освен Круппе, който се заклати напред-назад, щом мулето полетя надолу по склона. Животното успя някак да се задържи на крака, профуча покрай слисаната Корлат и смеещата се Силвърфокс, а като стигна на равното, забави бесния си галоп и затича в тръс към Уискиджак, гордо вдигнало глава и с щръкнали уши.

Круппе, от своя страна, беше прегърнал шията на животното, стиснал очи, със зачервено и плувнало в пот лице.

— Терор! — изстена той. — Битка на воли. Круппе си намери майстора с тоя безмозъчен звяр! Да, победен е той! О, спестете ми…

Мулето спря.

— Можеш вече да слезеш — каза Уискиджак.

Круппе отвори очи, огледа се и бавно се изправи. Разтреперан, извади от единия си ръкав кърпа.

— Естествено, след като се погрижихме за главата на тази твар, Круппе сега ще предложи същата услуга на себе си. — Замълча, докато изтрие челото си, после се изниза от седлото и стъпи долу с тежка въздишка. — А, ето ги двете мързеливки, дето ядат праха на Круппе. Радвам се, че можахте да се справите, мили дами! Чудесен ден за малко тръсче, а?

Силвърфокс беше престанала да се смее, навъсените й очи оглеждаха пръснатите кости.

„Гуглата да ме вземе дано, тази козина наистина се превръща в част от нея.“ Уискиджак тръсна глава, извърна очи и срещна твърдия, леко ироничен поглед на Корлат. „Но, о, бледнее тя пред тази Тайст Андий. Проклятие, старче, не мисли за предните нощи. Не прегръщай това чудо толкова силно, да не изтръгнеш живота от него.“

— Съгледвачите — обясни той на двете жени — са се натъкнали на бойно поле.

— К’Чаин Че’Малле — каза Корлат и заоглежда костите. — Ловците на К’елл, за щастие немрящи, вместо с оживяла плът. Явно не са толкова бързи като някога. Все пак, да ги разкъсат така…

— Т’лан Ай — промълви Силвърфокс. — Заради тях съм дошла.

Уискиджак я изгледа.

— Какво значи това?

Тя сви рамене.

— Да се погрижа за себе си, командире. Всички се приближаваме. Вие към вашия обсаден град, аз — към съдбата, заради която се родих. Сливането. Тази напаст за света. Все пак — добави тя, след като се смъкна от седлото и закрачи между костите, — има и нещо добро. Най-хубавият от всички дарове… Т’лан Ай. — Замълча и вятърът разроши сребристата лисича козина на раменете й. После отново прошепна: — Т’лан Ай.

— Круппе тръпне, когато ги нарече така, ах… боговете дано благословят тази дива красота сред този пуст и мрачен пейзаж, от който звездни сънища тъй смътни са от време натежали, че са като реки дъга в небето! — Замълча и примига към другите. — Сладък сън, в който се таи скрита поезия, потокът на несвързаното, тъй гладък, че изглежда свързано. Нали?

— Круппе, не съм точно човекът, който си пада по твоите абстракции, уви — изръмжа Уискиджак.

— Разбира се, груб и безцеремонен войнико, както кажеш! Но чакай, дали не съзира Круппе в очите ти известен… устрем? Въздухът буквално пращи от угроза — нима ще ме уверявате, че ви липсва чувствителност за това, малазанецо? Не, не казвайте нищо, истината се таи в твърдия ви поглед и в тази ръка в метална ръкавица, чиито пръсти леко се свиват около дръжката на меча ви.

Уискиджак не можеше да отрече, че бе настръхнал. Озърна се, увери се, че ривите също така са застанали нащрек, както и двамата малазански съгледвачи, които оглеждаха билата на околните хълмове.

— Какво идва? — прошепна Корлат.

— Дарът — отвърна Круппе с блажена усмивка и очите му се спряха на Силвърфокс.

Уискиджак проследи погледа му.

И я видя — така подобна на Татърсейл, застанала с гръб към тях и вдигнала високо ръце.

Т’лан Ай се появиха — в сухото корито, по склоновете и билата на околните хълмове.

„Хиляди…“

Пепелявосиво, сплъстена козина, черни рамене, гърла с цвета на дъждовни облаци, дебели опашки, на черни и сребристи шарки; други бяха кафяви, с цвета на изгнило, ронещо се дърво, избеляло по гърлото и корема. Вълци — високи, мършави, с очи като забулени в сенки дълбоки ями. Огромните дълги муцуни до една се бяха извърнали към Силвърфокс.

Тя погледна през рамо и премрежените й очи се спряха на Уискиджак. Усмихна се.

— Моят ескорт.

Командирът я зяпна стъписано. „Толкова много прилича на Татърсейл. Тя е, и не е. Ескорт, казва, но виждам в това нещо много повече — и погледът й ми подсказва, че го знае… вече го съзнава напълно.“

„Ескорт… и лична охрана. Силвърфокс може би вече няма нужда от нас. И след като вече няма нужда да я пазим, свободна е да прави… каквото пожелае…“

Леден вятър сякаш повя в ума на Уискиджак. „Богове, ами ако Каллор е бил прав през цялото време? Ако сме пропуснали шанса си?“ Изсумтя тихо и тръсна глава да прогони лошите мисли. „Не, ние вече й показахме верността си — когато беше най-важно, когато беше най-слаба. Татърсейл не би забравила това…“

„Толкова е тя, и не е. Найтчил, разкъсана с измяна. Тайсхрен ли мрази още отломката от душата й? Или империята на Малазан и всеки син и дъщеря от нейната кръв? Или оногова, с когото бе призована да влезе в бой: Аномандър Рейк и следователно — Каладън Бруд? Ривите, баргастите — дали не иска да им отмъсти?“

Круппе се окашля.

— И при това чудесен ескорт, миличка. Стряскащ, за твоите врагове, вдъхващ кураж на верните ти приятели! Очаровани сме, като виждаме колко ти е добре, колко дълбоко си очарована от тези мълчаливи, неподвижни Т’лан Ай. Толкова добре възпитани паленца, Круппе е впечатлен неизразимо, думи няма той, нито жестове, направо не знае как да реагира подобаващо!

— Стига само случаят да е такъв — промърмори Корлат, после се обърна към Уискиджак хладно и професионално. — Командире, отивам да докладвам на пълководците ни…

— Корлат — прекъсна я Силвърфокс, — прости ми, че не те попитах по-рано, но кога за последен път видя майка ми?

— Тази сутрин — отвърна Тайст Андий. — Вече не може да върви и такова е състоянието й вече почти от седмица. Изнемощява от ден на ден, Силвърфокс. Може би ако дойдеш да я видиш…

— Не е необходимо — отвърна загърнатата с лисича кожа жена. — Кой се грижи в момента за нея?

— Съветник Кол и онзи даруджистанец, Мурильо.

— Най-верните приятели на Круппе, Круппе ви уверява всички. Тя е в пълна безопасност с тях.

— Положението — заяви мрачно Силвърфокс — скоро ще стане… напрегнато.

„А досега какво беше, жено? Каллор дебне сянката ти като лешояд — изненадан съм, че този път те е оставил да се отдалечиш… освен ако не се е скрил от другата страна на най-близкия хълм…“

— Искаш ли нещо от мен, Силвърфокс? — попита Корлат.

Тя видимо се стегна.

— Да. Някой от твоите, да пазят майка ми.

Тайст Андий се намръщи.

— Човек би помислил, че при толкова много пазачи ще можеш да заделиш няколко…

— Боя се, че няма да позволи да се приближат до нея. Тя има… кошмари. Съжалявам, но трябва да се постарая Т’лан Ай да стоят настрана от нея и сетивата й. Може да изглежда крехка и безсилна, но точно това у нея е в състояние да отблъсне Т’лан Ай. Ще направиш ли каквото те помолих?

— Разбира се, Силвърфокс.

След като Корлат обърна коня си и пое нагоре по склона, Силвърфокс се обърна към Круппе.

— Е, даруджистанецо, доволен ли си дотук?

— Да, прескъпа. — Не го каза с обичайния си тон, а глухо и сдържано.

„Доволен. От какво?“

— Ще издържи ли според теб?

Круппе сви рамене.

— Ще видим, нали? Круппе й вярва.

— Достатъчно и за двама ни?

Дебелакът се усмихна.

— Естествено.

Силвърфокс въздъхна.

— Хубаво. За това нещо се осланям изцяло на теб, знаеш ли.

— Краката на Круппе са като каменни стълбове. Допирът ти е тъй лек, че ще мине незабелязано за предостойната ми особа. Скъпа, шумът на нови приближаващи се конници те тласка към спешно решение — какво ще позволиш да бъде видяно от тези, които идат насам?

— Нищо засега — отвърна жената. И вдигна отново ръце.

Т’лан Ай се върнаха в пръстта, от която се бяха вдигнали.

Уискиджак изпъшка тихо. Твърде много бяха загадките, мътещи се в двете армии, тайни, които сякаш таяха закана за някакво разтърсващо откровение. „И сигурно доста ярко при това.“ Чувстваше се притеснен. „Бързия Бен да беше тука поне… Гуглата ми е свидетел, да знаех поне какво става с него, и с Паран, и с Подпалвачите на мостове. Дали са успели? Дали всички не са мъртви вече, с набучени черепи по коловете около баргастките станове?“

Авангардът на походната колона излезе на билото и спря в раздърпан строй.

Уискиджак се метна на седлото и подкара към войниците.

Каллор, яхнал мършав сив кон, съзнателно се беше дръпнал встрани от другите. Избелялото му сиво наметало беше загърнато плътно около широките му, покрити с броня рамене. Сенките правеха бръчките по древното му лице още по-дълбоки, вятърът развяваше сплъстените кичури на сивата му коса.

Погледът на Уискиджак се задържа за миг върху него, преценяващо, после той подкара към другите. Бруд и Дужек бяха един до друг. Вдясно от бойния главатар стоеше командирът на конната охрана Хърлочъл; вляво от малазанеца беше знаменосецът Артантос. Там беше и Харадас от Търговска гилдия Тригали, и естествено Корлат.

Никой не говореше. После Дужек кимна и изръмжа:

— Корлат ни описа какво са намерили съгледвачите. Имаш ли да добавиш нещо?

Уискиджак погледна към жената Тайст Андий, но лицето й беше непроницаемо. Той поклати глава.

— Не, Върховен юмрук. Корлат и родствениците й знаят за тези К’Чаин Че’Малле повече от всички нас — долу има цяла камара пръснати кости, разни оръжия и броня. Лично аз не можах да ги идентифицирам. Ривите са убедени, че са немрящи…

— За щастие на всички ни — намеси се Каллор. — Не съм чак толкова несведущ за тези същества, колкото останалите от вас, като изключим Корлат. Освен това се чувствам необичайно… словоохотлив. Така. Останки от цивилизацията на К’Чаин Че’Малле може да се намерят буквално на всеки континент на този свят. Всъщност в старата ми империя Джакуруку техните странни механизми запълваха ями и дупки в земята — колчем копнеха поданиците ми под повърхността, все намираха такива конструкти. Намерени бяха и гробни могили. Учени проведоха грижливо изследване на техните съдържания. Желаете ли да чуете описание на техните заключения, или може би ви отегчавам?

— Продължавай — провлече Каладън.

— Великолепно. Тук може би има повече разум, отколкото съм допускал преди. Зверовете, изглежда, са от рода на влечугите, способни са да предават на своите потомци специфични таланти. Онези, които Тайст Андий нарече Ловци на К’елл, например, са били родени за воини. В долината долу има техни немрящи версии, нали? Нямат длани, а мечове на тяхно място, неизвестно как запоени за самите кости на ръцете под лактите. К’Чаин Че’Малле са били матриархални, матрилинейни. Както една пчелна популация има своята кралица, така е било и при тези зверове. Тя е родилката, майката на всяко дете. А в тази Кралица-майка се съдържа магическият капацитет на цялото семейство. Мощ, пред която днешните богове бледнеят. Мощ, която е спирала Древните богове да стъпват на този свят, и ако не е било самоунищожението на К’Чаин Че’Малле, те щяха да са неоспоримите му владетели до ден-днешен.

— Самоунищожение — повтори Корлат и изгледа Каллор с присвити очи. — Интересен детайл. Бихте ли обяснили?

— Разбира се. Сред намерените хроники, след като бе дешифриран езикът — този подвиг сам по себе си е достоен за дълъг монолог, но като виждам как помръдвате в седлата си като нетърпеливи деца, ще ви спестя разказа. Та значи от тези хроники се разбра, че тези Матрони, всяка от които властвала над популация с размерите на днешен град, се събрали, за да уредят различните си амбиции. Какво точно са търсели, освен неизмеримата сила, която бездруго притежавали, не е съвсем ясно. Но пък нужни ли са някакви разумни причини, когато властва амбицията? Достатъчно е да се каже, че те са… възкресили древна порода, върната от забвението от Кралиците-майки; по-примитивна версия на самите К’Чаин Че’Малле. По липса на по-добро име моите учени навремето ги нарекоха „Късоопашатковци.“

Уискиджак не откъсваше очи от Корлат и само той забеляза как тя се вкочани. Чу зад себе си Силвърфокс и Круппе — изкачваха се по склона.

— По единствената причина — продължи сухо и монотонно Каллор, — че физически те се различавали от К’Чаин Че’Малле по това, че имали къси дебели опашки, вместо нормалните дълги и тънки. Това ги правело не толкова бързи — по-скоро изправени, пригодени за света и цивилизацията, към която принадлежали първоначално. Уви, тези нови деца се оказали не толкова послушни, колкото Майките били свикнали да очакват от своето потомство — по-точно, Късоопашатковците не били склонни да отстъпват и да сливат магическите си таланти с майчетата си. Резултатът бил гражданска война и магиите, които се развихрили, били апокалиптични. За да оценим степента на отчаянието, обзело Матроните, е достатъчно да попътува човек на юг от този континент, до мястото, наречено Морн.

— Разривът — промълви Корлат и кимна.

Усмивката на Каллор беше смразяваща.

— Тя се опитала да обуздае силата на самия портал, но не на портал на най-обикновен лабиринт. О, не, решила да отвори портала, водещ към самото селение на Хаоса. Каква надменност, да си помисли, че може да контролира — ред да наложи — над такова нещо. — Замълча, сякаш премисляше собствените си думи, след което се изсмя. — О, има един-два горчиви урока в този разказ, не мислите ли?

— Я по-добре да се върнем на настоящето — изпръхтя Каладън Бруд. — Значи в долината имаме немрящи Ловци на К’елл. Въпросът, който следва да задам, е: какво търсят тук?

— Използвани са.

Очите на всички се приковаха в Силвърфокс, която стоеше пред коня си, стиснала юздите.

— Не ми звучи добре — изръмжа Дужек.

— Използвани са — повтори Силвърфокс. — От Пророка на Панион.

— Невъзможно — отсече Каллор. — Само Матрона на К’Чаин Че’Малле би могла да командва Ловци на К’елл — дори да са немрящи.

— В такъв случай, изглежда, че имаме повече от един враг — каза Корлат.

— Пророкът на Панион си има съюзник? — Дужек се наведе от седлото и се изплю. — За такова нещо и намек нямаше…

— И все пак — прекъсна го Силвърфокс — доказателството е пред нас, долу в долината.

— Една Матрона не може да ражда потомство без семето на живи мъжкари — заяви Каллор. — Следователно, след като са унищожени всички Ловци на К’елл, остава ни един враг по-малко.

Бруд се обърна и го изгледа с присвити като цепки очи.

— Лесно е за преглъщане това разкритие.

Каллор сви рамене.

— Но пред нас стои и друга истина — продължи бойният главатар. — За унищожението на Ловците на К’елл. Явно някой го прави вместо нас.

Мълчание. После, бавно, очите на всички отново се приковаха в Силвърфокс. Тя се усмихна.

— Казах ви преди известно време, че на всички ви ще ви трябва помощ.

— Т’лан Имасс! — изръмжа Каллор. — В такъв случай обясни ни, кучко, защо ще се занимават с К’Чаин Че’Малле? Не са ли джагътите заклетите им врагове? Защо ще се възлага нов на немрящите ти следовници? Защо ти и твоите Т’лан Имасс се включихте в тази война, жено?

— В нищо не сме се включили — отвърна тя с полупритворени очи под тежките клепачи, застанала, както щеше да застане Татърсейл, с ръце, отпуснати на корема, със здраво и в същото време — закръглено и меко тяло под ризата от еленова кожа.

„Ах, как ми е познато това лице. Леката ръка. Внимавай…“

— Отричаш ли тогава — заговори бавно Бруд, — че твоите Т’лан Имасс са унищожили тези Ловци на К’елл?

— Никой ли от вас не се е замислял — каза Силвърфокс и ги изгледа един по един — защо Т’лан Имасс воюваха с Джагът?

— Може би едно обяснение — каза Дужек — ще помогне да разберем.

Силвърфокс кимна отсечено.

— Когато се появиха първите Имасс, бяха принудени да живеят в сянката на Джагът. Търпени, пренебрегвани, но само в малки, управляеми групи. Изтласквани в най-бедните земи. След това сред Джагът се появили Тирани, които изпитвали удоволствие да ги заробват, да им налагат кошмарно съществуване — иго, в което следващите поколения се раждали, без да познават друг живот, без нищо да знаят за свободата.

— Урокът бил тежък, нелесен за преглъщане, защото истината била следната: в този свят имало разумни същества, които използвали добродетелите на други, тяхното състрадание, любовта им, верността им към ближните — продължи тя. — Тези качества били използвани и с тях се гаврели. Племената на Имасс най-сетне осъзнали, че боговете им всъщност са Джагътски тирани. Скрити зад приятелски маски. Тирани, които ги манипулирали с оръжието на вярата… Въстанието беше неизбежно и се оказа опустошително за Имасс. По-слаби, несигурни дори в онова, към което се стремим, нито в това какво ще ни донесе свободата в случай, че я постигнем… Но нямаше да отстъпим. Не можехме.

— Сред Джагът никога не е имало повече от шепа Тирани, жено — изръмжа Каллор.

— Дори шепа е твърде много, и да, намерихме си съюзници сред Джагът — онези, за които действията на Тираните бяха осъдителни. Но вече носехме белези по себе си. Белези, нанесени от измяна и неверие. Можехме да се уповаваме само на ближните си. В името на бъдещите ни поколения всички джагъти трябваше да измрат. Никой не можеше да бъде оставен, за да не създаде още деца, да не позволи сред тези деца да се въздигнат нови Тирани.

— И как се отнася всичко това към К’Чаин Че’Малле? — попита Корлат.

— Преди над този свят да властват Джагът, властвали са К’Чаин Че’Малле. Първите джагъти са били спрямо К’Чаин Че’Малле това, което първите Имасс са били за Джагът. — Замълча и тежкият й поглед ги обходи един по един. — У всеки вид е посято семето на господството. Нашите войни с Джагът ни унищожиха — като жив народ, като гъвкава, развиваща се култура. Това бе цената, която ние платихме, за да осигурим свободата, която вие притежавате сега. Нашето вечно жертвоприношение. — Помълча отново, след което продължи с по-твърд тон: — Тъй че сега ви питам — всички вас, които се нагърбихте със задачата да поведете война срещу една тиранична, всепоглъщаща империя, вероятно да пожертвате живота си в полза на хора, които не знаят нищо за вас, на земи, на които кракът ви никога не стъпвал и няма да стъпи — питам ви, има ли все още нещо за Т’лан Имасс, което да не разбирате? Унищожете Панион Домин. Това трябва да стане. За мен, за моите Т’лан Имасс, остава задачата да унищожим заплахата, която се крие зад Пророка на Панион, заплахата, която е К’Чаин Че’Малле.

Бавно изгледа лицата им, едно по едно.

— Останала е една жива Майка. От плът и кръв. Ако тя намери мъжко същество от своя вид, от плът и кръв… тиранията на Джагът ще бъде нищо в сравнение с тази на К’Чаин Че’Малле. Това ще бъде нашето жертвоприношение.

Само дъхът на вятъра изпълваше тишината, последвала думите й.

Каладън Бруд се обърна към Каллор.

— И ти намираш тази жена за ненавистно същество?

— Тя лъже — изхриптя той в отговор. — Цялата тази война е безсмислена. Нищо повече от лъжлива маневра.

— Маневра? — повтори с неверие Дужек. — Чия?

Каллор стисна устни и не отговори.

— В това може и да има някаква истина. Не че Силвърфокс лъже — убеден съм, че тя говори истината, поне за нещата, които пожела да ни сподели. Не, имам предвид маневрата. Помислете за заразата на лабиринтите. Вярно, ядрото й като че ли е съсредоточено в Панион Домин, и вярно е също така, че покварата на отровата е на Лабиринта на Хаос. При все това човек трябва да си зададе въпроса: защо една Матрона на К’Чаин Че’Малле, която е хранилището на необятен извор на чародейство, ще се стреми да унищожи самите проводници на своята сила? Ако е присъствала на унищожаването на Морн — когато е станал Разривът, — защо ще се опитва отново да обуздае хаоса? Амбициозна — добре, но чак да е глупава? Това е трудно за възприемане.

Докато важността на думите й бавно улягаше в ума на Уискиджак, той осъзна нещо друго. „Наистина съществува друг враг, и ако се съди по физиономиите на повечето тук — с изключение на Дужек и моя милост, несъмнено — разкритието не е толкова изненадващо, колкото би трябвало да е. Вярно, уловихме намека, но не успяхме да направим връзката. Бруд, Корлат, Каллор — богове, даже Круппе и Артантос! Да не забравя да не сядам с някой от тях на игра на кокалчета!“ Извърна отново очите си към Силвърфокс и го срещна същият леко сънлив, мъдър поглед.

„Не, това втори път няма да мине.“

— Силвърфокс — изръмжа той. — Разказа ни история, която изтръгва съчувствие от сърцата ни, но усилието ти като че ли тръгна в невярна посока и накрая подрони всичко, което искаше да постигнеш. В случай, че съществува някаква по-дълбока заплаха, някаква трета ръка, която ловко манипулира и нас, и Пророка на Панион… тогава ти и твоите Т’лан Имасс ще съсредоточите ли вниманието си върху тази ръка?

— Не.

— Защо?

Изненада се от това как твърдият й поглед се поколеба, след което се сведе към земята. Гласът й излезе на шепот.

— Защото, Уискиджак, искаш твърде много от нас.

Никой не проговори.

Ужас прониза Уискиджак. Той се обърна рязко, срещна очите на Дужек и видя на лицето на стареца същия този смъртен страх. „Богове долни, тръгнали сме към собствената си гибел. Невидим враг, за когото още дълго няма да знаем нищо, враг, за който знаем, че идва, рано или късно, враг, от който — в името на Бездната — дори Т’лан Имасс се свиват от страх…“

— Такова осезаемо обезумление! — извика Круппе. — Обезумление? Има ли такава дума? Ако не, тогава към безчетните таланти на Круппе следва да добавим лингвистична инвенция! Приятели мои! Наострете слух! Чуйте! Слушайте! Възрадвайте се всички и окуражете се със знанието, че Круппе е изправил дебелото си и неустрашимо тяло и здраво е застанал на пътя на казания — но все още неупоменат — страховит враг на цялото съществувание! Спете нощем спокойно с това знание. Нанкайте като бебенца в майчина прегръдка, както всеки от вас е правил някога — дори Каллор, макар че образът шокира и отчайва…

— Проклятие — изрева Каладън Бруд, — за какво, в името на Гуглата, говориш, дребосъко? Твърдиш, че си застанал на пътя на Сакатия бог? Кълна се в Бездната, ти си луд! Ако не дадеш — продължи той с глух тон, докато се смъкваше от коня — моментално доказателство за своята ефикасност… — закрачи към Круппе и едната му ръка посегна към увитата дръжка на чука му, — гневът ми ще е непредсказуем.

— На твое място не бих го правила, Бруд — промълви Силвърфокс.

Бойният главатар се обърна рязко към нея и се озъби.

— Сега простираш закрилата си и над тази арогантна тлъста жаба?

Тя изгледа даруджистанеца с широко отворени очи.

— Круппе, ти искаш ли я?

— Абсурд! Не желая да те обидя, скъпа, с този елегантен отказ, най-сърдечно уверява Круппе!

Уискиджак зяпна изумен, когато кръглият дребен мъж в оплесканите с храна и пиене дрехи се стегна, изправи гръб и малките му лъскави очички се приковаха в Каладън Бруд.

— Ще заплашваш Круппе от Даруджистан, така ли? Обяснение искаш, а? Опипваш си чукчето, тъй ли? Оголваш ми тия зъ…

— Млък! — ревна вбесен бойният главатар.

„Богове долни, какви ги върши Круппе?“

— Круппе не отстъпва на никакви заплахи! Круппе се смее с презрение на всяка демонстрация, която би опитал някой настръхнал боен главатар…

Чукът изведнъж се озова в ръцете на Бруд, изсвистя като черна мъгла във въздуха, изви се в стръмна дъга и се стовари на земята почти в краката на Круппе.

Детонацията събори конете, Уискиджак и останалите се разхвърчаха във всички посоки. Гръмовен трясък разцепи въздуха. Земята сякаш подскочи нагоре да срещне малазанския командир, сблъсъкът го удари в гърдите като юмрук, той се преобърна и се затъркаля надолу по осеяния с камъни склон.

Каменният сипей под Уискиджак се раздвижи, потече, плъзна се към долината все по-бързо, съпроводен от усилващ се рев. Камъните удряха по бронята му, блъскаха се в шлема му и го зашеметиха. За кратък миг успя да зърне през облака прах редицата хълмове от другата страна на долината. Невероятно: те се надигаха бързо, скалната основа цепеше тревистата си козина, изригваше валма прах, парчета скала и пушек. Прашната вихрушка погълна света. Едри камънаци отскачаха покрай него и се търкаляха надолу. Други го удряха болезнено и той пъшкаше и кашляше задавен, докато се търкаляше надолу.

А земята продължаваше да се надига под забързалия сипей. Далечни взривове разтърсваха въздуха и отекваха в костите му.

Най-сетне се спря, полузаровен в чакъл и камъни. Примига, с пламнали очи, и видя как съгледвачите риви пред него прибягват ловко, отскачат от пътя на каменната река като в някаква странна смъртоносна игра. Зад тях бавно се надигаше черна, димяща скална твърд, гръбнакът на нова планинска верига — не спираше да расте, да се издига нагоре, да накланя дъното на долината. Небето зад нея бе помръкнало и посивяло като стомана от дим и пара.

„Гуглата да ме вземе дано… горкият Круппе…“ Уискиджак изпъшка. Беше целият покрит с драскотини, усещаше първите жегвания на големите отоци под очуканата и разкъсана броня, но удивително, кокалите му бяха непокътнати. Напрегна насълзените си очи към билото на хълма.

Сипея вече го нямаше. На негово място имаше надвиснала стръмна скала. По-голямата част от платото вече просто не съществуваше, заличена напълно, останало беше само едно малко плоско островче… на което Уискиджак видя фигури, които вече се раздвижваха, надигаха се. Коне залитаха и се изправяха. Чу се и отчаяният рев на муле.

На север, прорязала диря по хълбока на някаква далечна долина и след това през хълмовете, се виждаше тясна димяща цепнатина, димяща и сякаш бездънна.

Уискиджак се измъкна с мъка от камъните и се изправи.

Видя Каладън Бруд, с провисналия в ръцете му чук, скован и неподвижен… а пред бойния главатар, насред малкото островче земя, стоеше Круппе. И изтупваше прахта от дрехите си. Цепнатината бе тръгнала от там, където чукът се беше ударил в земята, беше се раздвоила около ниския дебел даруджистанец и се съединяваше отново зад него.

Уискиджак с усилие сдържа смеха си — съзнаваше колко отчаяно и дразнещо щеше да прозвучи. „Е, видяхме го гнева на Бруд. А Круппе, този нагъл дребосък, му е устоял. Ако изобщо беше нужно доказателство, че този дару не е това, което изглежда…“ И се намръщи. „Демонстрация, как не… но чудно, към кого беше насочена?“

Отчаян вик го откъсна от мислите му.

Корлат. Беше се присвила и се взираше на север.

Цепнатината, чак сега забеляза Уискиджак — и вътрешният му смях секна — се изпълваше с кръв.

„Гноясала, гниеща кръв. Беру да ни пази, Спящата богиня… Бърн спи предсмъртния си сън, отровения.“ И това, осъзна той, беше най-ужасното разкритие. „Отровена… скритата ръка на Сакатия бог…“

 

 

Очите на мхаби се отвориха рязко. Фургонът подскачаше по коловоза. Тътен разтърсваше земята. Виковете на ривите ехтяха отвсякъде, жален хор, изпълнен с тревога и ужас. Костите и мускулите й проплакаха, подмятани от труса, но да заплаче не можеше. Искаше само да се скрие.

Тътенът заглъхна, остана само далечното мучене на бедерини и — по-наблизо — тихите стъпки на ближните й, притичващи покрай фургона. Стадото беше на ръба на паниката и слепият му устрем в бягство изглеждаше неизбежен.

В сънищата си беше отново млада, но тези сънища не носеха радост. Странници вървяха из тундрата, в която неизменно се озоваваше. Приближаваха се. Тя бягаше. Втурваше се като снежен заек. Бягаше, все бягаше.

Странници. Не знаеше какво искат от нея, ала я търсеха — това поне беше ясно. Следяха дирята й като ловци своята плячка. Да спи означаваше да се буди изнемощяла, с треперещи крайници, с повдигаща се за болезнено вдишване гръд.

Бяха я спасили от Бездната, от онези безчетни разкъсани души, изгубени в своя вечен и отчаян глад. Спасена от дракон. „И за какво? За да ме остави някъде, където ме дебнат и гонят неспирно?“

Времето течеше, накъсано от подвикванията на пастирите към наплашените бедерини. Панически бяг нямаше да има. Земята все още тътнеше, но трусовете отслабваха и ставаха все по-редки.

Мхаби простена тихо, когато фургонът подскочи отново, и отвори очи. Бяха дошли двамата дару, Кол и Мурильо.

— Събудила си се — отбеляза съветникът. — Не се изненадвам.

— Оставете ме на мира — промълви тя и придърпа кожите около разтрепераното си тяло, настрана от двамата мъже. „Толкова е студено…“

— Някаква представа какво е станало там напред? — попита Мурильо.

— Бруд май си изтърва нервите.

— Богове! С кого? Каллор? Тоя кучи син заслужава…

— Не е Каллор, приятел — изръмжа Кол. — Да чуем друго предположение — няма да ти е трудно.

Мурильо простена.

— Круппе.

— Гуглата ми е свидетел, късал ни е нервите на всички сегиз-тогиз, само че никой от нас не е в състояние да разцепи заради това половината свят и да вдигне нови планини.

— Да не са го убили наглия изтърсак? Не мога да повярвам…

— А, не, останал е непокътнат. Типично. Мрънкал само, че се е напрашил. Никой друг също не е пострадал, само дето самия боен главатар го ритнало в главата едно ядосано муле.

— Мулето на Круппе? Онова, дето спи, докато върви?

— Да бе, същото.

„Спи. И сънува, че е кон, несъмнено. Величествен, висок, буен…“

— Странно е това животно наистина. Не бях виждал досега муле, което да е толкова… наблюдателно. За всичко. Кралице на сънищата, това е най-странната планинска верига, която съм виждал!

— Да, Мурильо. Тя наистина изглежда по-голяма, отколкото е всъщност. Изкривява погледа. Прекършен гръбнак, като нещо, което можеш да видиш на ръба на самия хоризонт, само че ето ти я, на половин левга от нас. Мъчително е да мисли човек за нея, ако ме питаш…

„Мъчително е да се мисли за каквото и да е. За планини, за мулета, за гнева на Бруд. Души са се стълпили при дъщеря ми — там, в самата нея. Две жени и един теломен, наречен Трошача на черепи. Две жени и един мъж, които никога не съм срещала… но аз износих това дете в себе си. Аз, риви, млада, в разцвета на своя живот, въвлечена в сън, който се превърна в реалност. Но къде съм самата аз в моята дъщеря? Къде е кръвта, сърцето на риви?“

„Тя няма нищо от мен, нищичко. Нищо друго наистина, освен съсъд — само това бях аз, — съсъд, който да побере и да роди една странница.“

„Тя няма причина да ме вижда, да идва при мен, да хваща ръката ми и да ми предлага утеха. Моята задача е изпълнена, свършена. И сега лежа тук, като изхвърлена вещ. Забравена. Мхаби.“

Една ръка се отпусна леко на рамото й.

— Мисля, че пак заспа — промълви Мурильо.

— Толкова по-добре — отвърна Кол.

— Спомням си младостта — продължи тихо и някак на себе си първият.

— И аз я помня, Мурильо.

— Дива и безразсъдна…

— И по някоя нова вдовица всяка нощ, доколкото си спомням.

— Наистина, като магнит бях, и знаеш ли, без никакви усилия…

— Забелязали сме го.

Мъжът въздъхна.

— Но свърши това. Остарях, платих си цената за младите си дни…

— Нощи, искаш да кажеш.

— Все едно. Нови съперници се появиха. Млада кръв. Марак от Паксто, висок и гъвкав, като тръгне само по улиците, главите на всички се обръщат. Самодоволно копеле. После оня Перил от М’некри…

— О, Мурильо, я ми го спести всичко това.

— Въпросът е, че всичко това беше за няколко години. Пълни години. Сладки. И колкото и да съм в заника си вече, поне мога да погледна назад и да си спомня моите дни — добре де, нощи — на слава. Но тук, с тази окаяна жена…

— Да, разбрах. Да си забелязвал случайно тези медни украшения по нея — ето, можеш да видиш две на китката й. Подаръци на Круппе, от Даруджистан.

— Е, и какво?

— Точно както си мислех. Не си забелязвал, нали? Странна работа. Когато тя спи, стават някак по-светли, блестят.

— Нима?

— Бих се зарекъл срещу цял куп пари върху кърпичката на Круппе.

— Странно.

— Сега са помръкнали обаче…

Двамата мъже, надвесени над нея, замълчаха. След дълга пауза ръката, отпусната на рамото й, леко я стисна.

— Ех, скъпа. Да можех да си върна думите обратно — прошепна Мурильо.

„Защо? Те бяха истина. Думи, дошли от сърцето ти, и колко великодушни, въпреки безотговорната ти младост. Ти само огласи проклятието ми. Трябва ли да бъда съжалявана? Само когато спя, изглежда. В лицето ми не казвате нищо и смятате мълчанието си за доброта. Но то е подигравка, защото стига до мен като безразличие.“

„А това мое мълчание? Към тези двама добри мъже, които сега ме гледат? Коя от безбройните ми слабости разкрива то?“

„Съжалението ви е несравнимо с моето.“

И тогава мислите й се отнесоха. Появи се пустата степ с цвета на охра, от света на сънищата й. И тя беше там.

Затича.

 

 

Щом влезе, Дужек запокити металните си ръкавици в стената на шатрата. Лицето му беше потъмняло от гняв.

Уискиджак отпуши стомната с ейл и напълни двете халби на масичката. Лицата им бяха прашни и потни.

— Що за лудост е това? — изръмжа Върховният юмрук, грабна едната халба и закрачи напред-назад.

Уискиджак седна и столът под него изскърца. Отпи дълбоко от ейла, въздъхна и каза:

— Коя лудост по-точно имаш предвид, Дужек?

— Да де, списъкът взе да става адски дълъг. Сакатият бог! Най-гадните легенди са за това пребито от бой копеле…

— Поемата на Фишър Кел Тат за Оковаването…

— Не съм от тия, дето четат поезия, но Гуглата ми е свидетел, слушал съм разни парчета от нея, разказвани в таверни от бардове. Кълна се в топките на Финир, не тази война се подписах да водя.

Уискиджак присви очи към Върховния юмрук.

— Ами не я води тогава.

Дужек спря и изгледа помощника си.

— Продължавай.

— Бруд вече знаеше — отвърна той и сви рамене, което го накара да потръпне. „Както и Корлат.“ — Покрай него спокойно можеш да включиш Аномандър Рейк. И Каллор — въпреки че алчният блясък в окото му никак не ми харесва. Тъй че двама асценденти и един кандидат-асцендент. Сакатият бог е твърде могъщ, за да се занимават с него хора като мен и теб, Върховен юмрук. Остави го на тях и на боговете. Рейк и Бруд са били на Оковаването му, в края на краищата.

— В смисъл, те са забъркали тая каша.

— Грубо казано — да.

— Заради което плащаме всички ние и като нищо може скоро да платим окончателната цена. Няма да позволя моята армия да бъде използвана за фураж точно в тая игра, Уискиджак. Бяхме тръгнали да съкрушим Панион Домин, смъртна империя — доколкото можехме да определим.

— Манипулацията, изглежда, върви и в двете посоки, Дужек.

— И това трябва да ме успокои? — Върховният юмрук го изгледа свирепо, изгълта ейла и тръшна празната халба на масата.

Уискиджак я напълни отново.

— Точно ние едва ли трябва да се оплакваме от манипулации — избоботи той. — Нали, приятел?

Дужек го изгледа мълчаливо и изсумтя.

„Точно така. Успокой се, Върховен юмрук. Постарай се да мислиш ясно.“

— Освен това — продължи Уискиджак — имам вяра.

— В кое? — сопна се командирът. — В кого? Хайде, кажи ми де!

— В един определен нисък, доста обемист, чудат дребосък…

— Круппе!? Да не си си изгубил ума?

Уискиджак се усмихна.

— Стари приятелю, погледни се само — ще се пръснеш от гняв. Гняв от усещането, че те манипулират. Използват. Заблуждават, може би. А сега помисли как би се почувствал един асцендент като Каладън Бруд, когато разбере, че него го манипулират? Толкова, че да изтърве нервите си? Толкова, че да свали оня чук и да се опита да смаже едно самодоволно, помпозно кукловодче.

Дужек дълго остана замръзнал на място, после устните му се изкривиха в усмивка.

— С други думи, той е взел Круппе на сериозно…

— Даруджистан — каза Уискиджак. — Нашият голям провал. През цялото време там имах чувството, че някой, някъде дърпа конците на цялото проклето нещо. Не Аномандър Рейк. Нито Кабалът. Нито Воркан с нейните платени убийци. Някой друг. Някой толкова хитро прикрит, толкова смайващо… способен, че ние се оказахме безсилни, напълно безсилни. И после, по време на преговорите, всички откриваме кой е виновникът за прераждането на Татърсейл като Силвърфокс — дете на жена риви. Семето е посадено и раждането е уредено в неизвестен лабиринт. Събирането на нишки — Найтчил, Белурдан, самата Татърсейл. И, както изглежда, връщането на един Древен бог в селението на смъртните. И тъй, Татърсейл, Найтчил и Белурдан — всички от Малазанската империя — преродени в жена риви, от армията на Бруд… в навечерието на преговори, с потенциал за мощен съюз… Колко уместно е тъкмо едно дете да свърже лагерите…

— Изключваме Каллор — подчерта Дужек.

Уискиджак кимна замислено.

— А на Каллор току-що му беше напомнено за силата на Бруд — надявам се достатъчно, за да го държи под юзда.

— За това ли било всичко?

— Може би. Той поиска демонстрация, нали? Това, което Круппе манипулира, са обстоятелствата. Не знам как. Но нямам чувството, че сме обречени да играем по волята му. Зад този даруджистанец стои Древен бог, но при все това смятам, че е по-скоро съюз на… взаимната изгода, почти между равни. Партньорство, ако щеш. Виж, признавам ти, всичко това са спекулации от моя страна, но ще ти кажа следното: бил съм манипулиран и преди, както и ти. Но този път чувството е различно. Не толкова враждебно. Дужек, този път долавям съпричастие.

— Съюз между равни — промърмори Върховният юмрук и поклати глава. — Какво тогава представлява все пак този Круппе? Някакъв предрешен бог? Велик чародей? Архимаг?

Уискиджак сви рамене.

— Най-добрата ми хипотеза е, че Круппе е простосмъртен човек. Но надарен с изключителна, необикновена интелигентност и кураж. И това го твърдя съвсем буквално. Изключителна, Дужек. Ако някой Древен бог изведнъж е кацнал в този свят, няма ли да потърси за свой първи помощник най-великия ум?

На лицето на Дужек се изписа удивление.

— Но, Уискиджак… Круппе?!

— Да, Круппе. Който ни осигури Търговска гилдия Тригали, единствените търговци, способни да ни снабдяват по маршрута, който си избрахме за похода. Круппе, който донесе на мхаби съхранените вещи на първите риви, да ги носи и да намалят болката, която изпитва, и силата на тези накити, подозирам, тепърва ще избуи. Круппе, единственият, с когото желае да говори Силвърфокс, след като Паран замина. И най-сетне — Круппе, който е застанал на пътя на Сакатия бог.

— Е щом е простосмъртен, как оцеля пред гнева на Бруд?

— Ами, допускам, че неговият съюзник, Древният бог, не е искал да види своя дару мъртъв. Следователно предполагам, че е имало намеса. Какво друго може да е?

Дужек пресуши халбата и въздъхна.

— Проклятие. Добре. Засега оставяме, доколкото може, Сакатия бог настрана. Съсредоточаваме се върху Панион Домин. Все пак, приятелю, не ми харесва тая работа. Изнервя ме, че не сме включени активно в преценката на този нов враг…

— Не мисля, че не сме, Върховен юмрук.

Дужек го изгледа рязко, питащо, после лицето му се изкриви.

— Бързия Бен.

Уискиджак кимна замислено.

— Така мисля. Не съм сигурен… Гуглата да ме вземе, дори не знам дали още е жив, но като го познавам Бързака, трябва да е жив. Съвсем жив. И като се сетя колко беше възбуден, когато го видях последния път, той не храни илюзии и е всичко друго, но не и в неведение.

— И това ли е всичко, с което разполагаме? За да надхитрим Сакатия бог?

— Върховен юмрук, ако Круппе е най-големият гений на света, то Бързия Бен е само на стъпка след него. Много къса стъпка.

Чуха викове извън шатрата, след тях — тропот на ботуши. Миг след това знаменосец Артантос дръпна платнището на входа и влезе.

— Господа, забелязан е самотен морант. Лети насам от североизток. Туист е.

Уискиджак се надигна и изпъшка от болежките в цялото си тяло.

— Кралице на сънищата, най-сетне ще получим новини.

— Дано да са добри — изръмжа Дужек. — Някоя радостна вест няма да ми дойде зле.

 

 

Притискаше лице в обраслите с лишеи камъни, сълзите и потта смекчаваха коравата им милувка. С разтуптяно сърце и задъхана лежеше и плачеше, твърде уморена, за да продължи да бяга, твърде уморена, за да може дори да вдигне глава.

Тундрата на сънищата й беше разкрила нови врагове. Този път не я преследваха странниците.

Този път я бяха намерили вълци. Огромни мършави същества, по-големи от всичко, което бе виждала в будния си живот. Бяха се появили на един хребет, очертал хоризонта на север. Осем дългокраки изгърбени звяра, козината им се сливаше с приглушеното сиво-кафяво на околността. Водачът им се беше обърнал, сякаш уловил миризмата й в сухия студен вятър.

И гонитбата започна.

Отначало мхаби разчиташе на бързината на младите си жилави крака. Пъргава като антилопа, по-бърза от всичко, което можеше да постигне едно смъртно човешко същество, тя тичаше през голата равнина.

Вълците не изоставаха, неуморни, глутницата напираше от едната или от другата й страна, някой се засилваше напред, втурваше се към нея отсам или оттам, принуждаваше я да се обърне.

Отново и отново, всеки път, когато решеше да остане между хълмовете в ниското, съществата успяваха някак да я подкарат нагоре по склона. И тя започна да се уморява.

Натискът беше неумолим. В мислите й, наред с острата болка в краката й, паренето в гърдите и болезнената сухота в гърлото, нахлу с ужасна яснота осъзнаването, че изходът е невъзможен. Че скоро ще умре. Свалена на земята като всяко друго животно, обречено да стане жертва на вълчия глад.

За тях, знаеше тя, морето на нейния ум, кипнало под бурята на паника и отчаяние, не значеше нищо. Те бяха ловци и онова, което се таеше в душата на плячката им, не значеше нищо. Както с антилопата, с малкия бедерин, с ранага — изящество и почуда, надежда, възможности — всичко щеше да се сведе до сочна кървава плът.

Последният урок на живота, единственият верен, погребан под обърканите пластове на заблудите.

Рано или късно, вече разбираше тя, всички ние не сме нищо повече от храна. За вълци или за червеи, с внезапния или проточил се край, все едно.

Хлипаше полузаслепена и се тътреше с мъка нагоре по поредния склон. Бяха вече по-близо. Чуваше как лапите им стържат по изсушения от вятъра лишей и мъх. Вдясно от нея, после — вляво, приближаваха, стъпка по стъпка.

Мхаби извика, залитна и падна по лице на каменистото било. Затвори очи и зачака първия взрив на болката, когато зъбите се впият в плътта й.

Вълците закръжиха. Вслуша се в стъпките им. Закръжиха в спирала, все по-близо и по-близо.

Горещ дъх лъхна в тила й.

Мхаби изпищя.

И се събуди. Над нея, високо в гаснещото синьо небе прелиташе ястреб. Прашната мъгла от стадото се слягаше. Във въздуха се чуваха далечни гласове, а много по-близо — собственото й хрипливо дишане.

Фургонът беше спрял. Армията устройваше нощния си стан.

Тя лежеше присвита и неподвижна под дебелите кожи. Наблизо тихо мърмореха два мъжки гласа. До ноздрите й стигна миризмата от пушека на горяща в походното огнище тор, миризма на супа от месо — козешко — с много билки. Появи се и трети глас, първите два го поздравиха — всичко това някак странно размито, извън способността й да го различи. „А и не си струва усилията. Моите пазачи. Моите тъмничари.“

Фургонът изскърца. Някой приседна до нея.

— Спането не би трябвало да те изморява.

— Не, Корлат. Хайде, моля те, остави ме сама да сложа край на това…

— Не. Вземи, Кол е сготвил супа.

— Нямам зъби за дъвчене.

— Само късчета месо. Лесно се гълтат. Повечето е вода.

— Не съм гладна.

— Все пак хапни. Да ти помогна ли да седнеш?

— Гуглата да те вземе, Корлат. Теб и всички останали. Всички.

— Хайде, ще ти помогна.

— Добрите ви намерения ме убиват. Не, не убиват. Точно това е, нали… — Изпъшка и безсилно се помъчи да се издърпа от ръцете на Корлат, докато Тайст Андий я повдигаше да седне. — Изтезава ме. Вашата милост. Която ми е най-малко нужна от всичко. Не, не гледай лицето ми, Корлат. — Придърпа качулката над главата си. — Да не стана лакома за жалостта в очите ти. Къде е паницата? Ще ям. Остави ме.

— Ще седя с теб, мхаби — отвърна Корлат. — Паниците са две, в края на краищата.

Жената риви заби поглед в сбръчканите си пъпчиви и костеливи ръце, после в паницата, която стискаха, във воднистата супа с късчета червеникаво месо.

— Виждаш ли това? Колачът на козата. Касапинът. Дали се е спрял пред отчаяния рев на животното? Вгледал ли се е в изпълнените му с молба за милост очи? Трепнал ли е ножът в ръцете му? В сънищата ми аз съм тази коза. В това ме прокълнахте.

— Този, който закла козела, беше риви — отвърна след пауза Корлат. — Двете с теб знаем ритуала, мхаби. Изкупителната жертва, поднесена с милост. Призоваването на милостивия дух, чиято прегръдка е нужна. Двете с теб знаем как този дух снизхожда над жертвения козел или над което и да е същество, което трябва да нахрани твоите ближни, чиято кожа ще облече някого от тях. И затова животното не плаче, нито се моли. Виждала съм го… и съм се чудила, защото наистина е забележително. Уникално е за ривите, не с намерението, а с очевидната си ефикасност. Все едно че идващият в ритуала дух показва на животното едно по-добро бъдеще — нещо много по-хубаво от всичко, което животът му е поднасял досега…

— Лъжи — промълви мхаби. — Духът лъже горкото същество. За да улесни клането.

Корлат не каза нищо.

Мхаби надигна купата към устните си.

— Но дори и да е така — подхвана отново Тайст Андий, — тази заблуда е проява на… милост.

— Няма такова нещо — сряза я мхаби. — Думи, които трябва да утешат убиеца и неговите ближни, нищо повече. Мъртвият си е мъртъв, както често казват Подпалвачите на мостове. Тези войници знаят истината. Децата на Малазанската империя не хранят илюзии. Не можеш да ги заблудиш.

— Изглежда, познаваш много от тях.

— Две морски пехотинки ме навестяват от време на време. Захванали са се да пазят дъщеря ми. И да ми говорят за нея, след като никой друг не иска, и аз съм им благодарна за това.

— Не го знаех…

— Безпокои ли те? Да не би да ми бъдат разкрити някакви ужасни тайни? Няма ли да престанеш с това?

Ръката на Корлат се отпусна на рамото й.

— Да беше поне ме погледнала в лицето, мхаби. Не, няма да престана. Нито знам за някакви страшни тайни, които да се крият от теб. Всъщност мисля да ги потърся тези жени и да им благодаря.

— Остави, Корлат. Те не търсят благодарности. Те са просто войници. Две жени на Империята. От тях знам, че Круппе редовно посещава Силвърфокс. Поел е ролята на грижовен чичо, може би. Много странен човек. Мил, въпреки ужасното проклятие, което ми наложи.

— Проклятие? О, мхаби, от това, което съм видяла досега у Круппе, мога да ти кажа едно — той не би могъл да прокълне никого. Не вярвам дори да си е представял какво може да означава за теб прераждането на Татърсейл.

— Това го разбирам добре. Бил е призован от Древния бог — който или тогава е решил да го замеси, или вече го е бил привлякъл за свой помощник. Направено беше нещо отвратително, гадост, както го нарече Каллор, и наистина беше гадост. Изсъхналият труп на Найтчил, душата на Татърсейл, затворена в него, призракът, изтъкан от магията на Т’лан Имасс. Кошмарно създание. Древният бог е поискал да го спаси по някакъв начин, в някаква форма, и за това, изглежда, му е бил необходим Круппе. Да. Даруджистанецът е направил каквото е могъл, вярвайки, че е проява на милост. Ала не се заблуждавай, Корлат. Круппе и неговият Древен бог са решили да използват детето, което са създали. Преднамерено или не в началото? Има ли значение? И ето, сега Круппе съпровожда Силвърфокс. Заговорничат ли нещо двамата? Сляпа съм…

— Да заговорничат? С каква цел, мхаби?

— Ти ли не знаеш? Трудно ми е да го повярвам.

— Ти явно си решила, че всички заговорничим… срещу теб.

— А не е ли така? — Събра цялата си сила и запокити паницата, чу как се плисна, отскочи от нещо, чу изненадания вик на Мурильо, който, изглежда, бе имал нещастието да се озове в траекторията на полета й. — Пазете ме! Хранете ме! Наблюдавайте ме, да не би да сложа край на живота си! И това не е ли заговор? А дъщеря ми — собствената ми дъщеря — тя идва ли да ме навести? Не! Кога за последен път видях лицето й? Кога? Вече не помня!

Ръката стисна рамото й. Гласът на Корлат беше тих, но напрегнат.

— Разбирам те, приятелко. Това ще го изровя до самото дъно. Ще открия истината и ще ти я кажа. Обещавам ти, мхаби.

— Кажи ми тогава, какво се случи? Преди няколко часа. Усетих… нещо. Някакво събитие. Кол и Мурильо говореха за някаква караница между Круппе и Бруд. Кажи ми къде беше Силвърфокс през това време?

— Там беше — отвърна Корлат. — С мен и Уискиджак. Ще бъда честна, мхаби. Наистина се случи нещо преди сблъсъка между Бруд и Круппе. Твоята дъщеря си намери… закрилници, но не желае да простре тази закрила и над теб. По някаква причина е убедена, че си в опасност. Не знам, уви, кой е източникът на тази убеденост.

„Но аз знам. О, Корлат, колко те е заслепило приятелството ти към мен. Аз наистина съм застрашена. От самата себе си.“

— Закрилници? Кои? Какво?

Корлат си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Силвърфокс ме помоли да не ти казвам нищо за тях. Не разбрах защо, но се подчиних. Сега разбирам, че съм сбъркала. Сгрешила съм спрямо теб, мхаби. Заговор е, и отказвам да участвам в това. Закрилниците на твоята дъщеря се оказаха вълци. Древни гигантски зверове…

Ужас прониза мхаби. Тя изръмжа, ръката й се впи в лицето на Корлат, усети как ноктите й раздраха кожата.

— Ловците! — изкрещя тя. Тайст Андий се дръпна назад, стъписана. — Те искат да ме убият! Моята дъщеря… — „Моята дъщеря! Терзае сънищата ми! Духове подземни, тя иска да ме убие!“

Кол и Мурильо бяха скочили отново във фургона, викаха уплашено, а Корлат им съскаше да ги усмири, но мхаби вече не ги чуваше, беше престанала да вижда света около себе си. Мяташе се и пръстите й дращеха във въздуха, измяната разкъсваше гърдите й, изпепеляваше сърцето й. „Моята дъщеря! Моята дъщеря!“

„И моят глас. Плаче.“

„Очите ми. Те се молят за милост.“

„И този нож в ръцете й. И погледът й, в който няма нищо. Освен хладна решимост.“

 

 

Полуусмивката на Уискиджак се стопи, когато видя очите на Корлат, нажежени до бяло като желязо, като видя, докато тя влизаше в шатрата, четирите успоредни резки на дясната й буза, плувнали в кръв, която се стичаше към брадичката и капеше по чергите на пода.

Малазанецът едва се сдържа да не заотстъпва, когато Тайст Андий закрачи право към него.

— Какво се е случило, Корлат?

— Чуй ме, любовнико — ледено изскърца гласът й. — Каквито и тайни да си крил от мен — за преродената Татърсейл, за онези проклети Т’лан Ай, за указанията, които си дал на двете морски пехотинки да пазят детето да не каже на мхаби — ще ми ги кажеш. Веднага.

Той усети как изстина, как трепнаха мускулите на лицето му от удара на гнева й.

— Указания? Никакви указания не съм им давал. Дори не съм им заповядвал да пазят Силвърфокс. Това, което правят, е по тяхно собствено решение. Ако са казали нещо, което е довело до това… добре, ще поема отговорността, защото съм техният командир. И уверявам те, ако е необходимо наказание…

— Спри. За миг, моля те. — Нещо се беше утаило в нея и сега трепереше тя.

Уискиджак помисли дали да не я прегърне, но се сдържа. Чувстваше, че има нужда от утеха, но инстинктите му подсказваха, че все още не е готова да я приеме. Огледа се, видя един сравнително чист парцал, топна го в легена с вода и й го подаде.

Тя го изгледа мълчаливо, присвила сивите си очи, но не посегна да го вземе.

Уискиджак бавно отпусна ръка.

— Защо — попита Корлат — Силвърфокс държи майка й да не научи за Т’лан Ай?

— Представа нямам, Корлат, освен обяснението, което тя самата даде. Тогава помислих, че ти знаеш.

— Помислил си, че знам.

Той кимна.

— Помислил си, че крия от теб… тайна. Нещо свързано със Силвърфокс и майка й…

Уискиджак сви рамене.

— Канил си се да ми се противопоставиш?

— Не.

Тя го изгледа с разширени очи, помълча и после каза:

— В името на Гуглата, почисти раните ми.

Облекчен, той пристъпи към нея и много нежно започна да попива кръвта от резките.

— Кой те подреди така?

— Мхаби. Мисля, че току-що направих ужасна грешка, въпреки всичките ми добри намерения.

— Често става така — каза той. — С добрите намерения.

Погледът й беше пронизващ.

— Прагматични малазанци. С ясен поглед за нещата. Защо все си мислим, че сте просто войници? Бруд, Рейк, Каллор… самата аз, всички ние гледаме на теб, на Дужек и на армията ви като на нещо… спомагателно. Като на меч, който се надяваме да стиснем в ръцете си, когато възникне нуждата. Сега ми се струва, че всички сме глупци. Всъщност никой от нас не е разбрал как стоят вече нещата.

Той се намръщи.

— И как стоят вече?

— Вие се превърнахте в нашия гръбнак. Странно как, оказахте се тези, които ни дават сила, които ни обединяват. О, знам, че имаш тайни, Уискиджак…

Той се усмихна кисело.

— Не толкова, колкото си мислиш. Ще ти кажа най-голямата. Тя е следната. Чувстваме се надхитрени. От вас — от Рейк, от Каладън Бруд, от Каллор. От армията на Тайст Андий, от ривите и баргастите. Гуглата да ме вземе, дори тази тълпа наемници, която е с вас, ни изнервя. Нямаме вашата сила. Ние сме просто една армия. Най-добрият ни магьосник дори е без ранг. Взводен маг, а и в този момент е някъде далече и подозирам, че се чувства като муха в паяжина. Тъй че, дойдат ли битките, знаем, че ще бъдем върхът на копието и това ще ни струва скъпо. Колкото до самия Пророк и каквото там се крие зад него, е, надяваме се, че вие ще се справите с това. Същото се отнася и за Сакатия бог. Права си, Корлат, ние сме просто войници. Уморени при това. Ако ние сме този обединяващ гръбнак, тогава Гуглата да ни е на помощ, този гръбнак е превит и много крехък.

Тя посегна, хвана ръката му и я притисна до бузата си. Очите им се срещнаха.

— Превит и крехък? Не мисля.

Уискиджак поклати глава.

— Не е скромност, Корлат. Говоря истината, макар да се боя, че не си готова да я чуеш.

— Силвърфокс манипулира майка си — каза след пауза Тайст Андий. — По някакъв начин. Може би дори с това, че е виновна за ужасните й кошмари.

— Трудно ми е да го възприема…

— Не е нещо, което би направила Татърсейл, нали? Но тази Найтчил? Или теломенецът? Ти ги познаваш, Уискиджак. Във всеки случай — по-добре от всеки от нас. Възможно ли е някой от тях — или и двамата — да са виновни за това?

Той не отвърна нищо, свърши да почиства раните по бузата й и каза:

— Това ще трябва да го пипне лечител, Корлат, иначе инфекцията…

— Уискиджак.

Той въздъхна и отстъпи.

— Боя се, че е напълно възможно Найтчил да таи чувства заради предателството. Жертвите на отмъщението й може да бъдат избрани безразборно. Същото важи и за Белурдан Трошача на черепи. И двамата бяха предадени, в края на краищата. Ако си права за това, което става с мхаби — че те й правят нещо, — все пак си мисля, че Татърсейл ще им се противопоставя.

— А ако вече е загубила тази борба?

— Не съм забелязал признаци за…

Очите на Корлат блеснаха и тя заби пръст в гърдите му.

— Искаш да кажеш, че пехотинките ти не са ти донесли нищо?

Той се намръщи кисело.

— Все пак те са доброволки, Корлат. При цялото ни обезпокоително невежество по тези въпроси, струва си да сме бдителни. Двете избраха да пазят Силвърфокс, защото виждат у нея Татърсейл. Не просто физически, но в характера й също така. Ако нещо е тръгнало на зле, те щяха да забележат и щяха да дойдат при мен. Веднага.

Корлат отпусна ръката си и въздъхна.

— А аз връхлетях тук, за да ти откъсна главата. Проклет да си, Уискиджак, с какво те заслужих изобщо? И Бездната да ме вземе дано, защо все още си тук? След всичките ми обвинения…

— Преди няколко часа Дужек влезе по същия начин — ухили се той. — Просто денят е такъв, предполагам. Все пак трябва да повикаме лечител…

— След малко. — Изгледа го. — Уискиджак. Ти наистина нямаш представа колко рядък човек си, нали?

— Рядък? — Той се ухили още по-широко. — Разбира се, че знам. Само един съм, благодаря на Гуглата.

— Нямах предвид това.

Той пристъпи и я прегърна през кръста.

— Време е да намерим лечител, мила. Желанията ми са съвсем прости, а губим време.

— Войнишки отговор. Не можеш да ме заблудиш.

Не видя как затвори очи. „Заблудена си, Корлат. Ако знаеше само колко ме е страх… че мога да те загубя…“

 

 

Круппе, Змиорката на Даруджистан, някогашен крадец и укривател на крадени вещи, Предизвикателя на Бойния главатар Каладън Бруд, махаше оживено с ръце и се поклащаше по широката пътека между шатрите към фургоните на обоза. Току-що беше излязъл от кухненската шатра на Нередовните на Мот и носеше два сладкиша, от които капеше гъст сироп. На няколко крачки зад него крачеше мулето му, изпънало гладно врат към въпросните парчета и с щръкнали уши.

Втората камбана след полунощ току-що бе отекнала из становете и бе предизвикала жалното мучене на стадата бедерини, заглъхнало, след като животните отново се унесоха в дрямка. Когато стигна до фургоните, подредени в правоъгълник, Круппе забеляза две малазански пехотинки, загърнати плътно в наметалата си и изгърбени до малък огън от суха волска тор, смени веднага посоката и ги приближи.

— Мили приятелки — подвикна им нежно. — Късен е часът и на хубавици като вас се полага нещо сладичко.

Двете жени вдигнаха глави и го изгледаха.

— Ха — изпръхтя едната. — Оня дебелак дару.

— И мулето му, гърби се там, в сянката.

— Круппе е вездесъщ! Вижте! — И протегна към тях плувналите си в сироп шепи, стиснали двата сладкиша.

— Какво ни предлагаш да ядем, сладкишите или ръцете ти?

Другата извади ножа си.

— Викам да резна два пъти и да си изберем сами, а?

Круппе отстъпи назад.

— Кралице на сънищата! Какви корави създания, и никаква женственост! Пазачките на Силвърфокс, нали? Самата истина. Сърцето на Татърсейл, как ярко блести от това дете, вече жена…

— Да бе, виждали сме те колкото щеш. Да плямпаш с момичето. Тя е магьосницата, да. Всеки от нас, който я познава, е достатъчно да я види само.

— Колко необичаен обрат, в тази наша беседа. Круппе е възхитен…

— Ще ги получим ли тия сладкиши, или не?

— Естествено, макар че блясъкът на това острие все още слепи взора на щедрия Круппе…

— Нямаш чувство за хумор, а? Ела при нас де. Ако смееш.

Даруджистанецът се усмихна и закрачи храбро напред.

— Натска черна торта, драги мои.

— Знаем ги. Нередовните на Мот ни замерваха с тях, когато им свършеха стрелите.

— Джайбар една го плесна право в лицето, спомням си.

— Вярно, пльосна се и когато стана, беше като горска шума с очи.

— Опасна мъзга, смъртоносно оръжие — съгласи се Круппе и отново протегна ръце към пехотинките.

Те най-сетне взеха сладкишите.

— Храбра задача. Да пазите девойчето риви.

— Никаква риви не е тя. Тя е Татърсейл. Тази лисича козина и кожите са само за показ.

— А, значи сте говорили с нея.

— Не много, а и няма нужда. То сладкиш май върви много по-добре без клони и шума, виж ти.

Круппе примига, после кимна замислено.

— Несъмнено. Каква огромна отговорност, да сте очите на командира си досежно упоменатото девойче.

Двете жени спряха да дъвчат. Спогледаха се, после едната преглътна и каза:

— Кой, Дужек ли? Ако ние сме му очите, значи е сляп като къртица.

— А, Круппе говореше за Уискиджак естествено.

— Уискиджак не е сляп и няма нужда от нас, вижда си сам той.

— Все пак той несъмнено е безкрайно доволен от задачката, която сте си възложили сами, от доносчетата и прочие. Да беше Круппе Уискиджак, знае, че щеше да е.

— Да е какво?

— Да е доволен, разбира се.

— Това си го биваше. Ако ти беше Уискиджак. Ха.

— Образно казано…

— Няма такова нещо, дебелако. В ботушите на Уискиджак ли искаш да влезеш? Да гледаш през неговите очи? Ха.

— И аз викам така — съгласи се другата. — Ха.

— Ама го направи — отбеляза Круппе.

— Какво съм направила?

— Съгласи се.

— Адски си прав. Уискиджак трябваше да стане император, след като го очукаха предишния. Не Ласийн. Ама тя знаеше кой й е съперникът, и още как. Затова го разжалва и го смъкна до проклет от Гуглата сержант, и го прати на другия край на света.

— Амбициозен мъж е значи тоя ваш Уискиджак.

— Ни най-малко. И тук е цялата работа. Казах, че от него можеше да излезе добър император. Да знаеш кога да не искаш една работа е най-доброто качество.

— Любопитна констатация, мила.

— Не съм.

— Какво не си?

— Любопитна. Слушай, Малазанската империя щеше да е съвсем друго нещо, ако Уискиджак беше взел трона преди всички тия години. Ако беше направил каквото всички искахме да направи, да спипа Ласийн за врата и да я хвърли през прозореца на кулата.

— А можеше ли да се справи с това забележително стъпало?

Двете се спогледаха сконфузено.

— Ти виждала ли си го Уискиджак със смъкнат ботуш? — попита едната.

Другата поклати глава.

— Ми, не, ама може и да е забележително стъпалото му. Що не?

— Тогаз, с ботуша по задника. Ама все пак викам — за врата.

— Кхъм — окашля се Круппе. — Забележителното стъпало към подвига, милички.

— О.

— Аха, схванах. Питаш дали можеше да го направи, ако искаше. И още как. Лоша работа е да ядосаш Уискиджак, а и пипето му сече на всичко отгоре.

— Ами защо тогаз, пита удивен Круппе, не го е направил навремето?

— Защото е войник, идиот такъв. Взимането на трона от Ласийн бездруго си беше гадна работа. Цялата Империя се разтресе. Почнат ли да се мушкат и да скачат един подир друг в един нацапан с кръв трон, и не спира, като домино става понякога, нали? Един след друг, и всичко се разпада. Всички гледахме в него, нали? Чакахме да видим как ще го поеме, Ласийн и всичко. А когато той само отдаде чест и рече: „Слушам, императрице“, нещата се позакротиха.

— Даваше й шанс, разбираш ли.

— Ясно де. А вие двечките сега смятате, че е сбъркал, нали?

Жените свиха рамене.

— Вече е все едно — отвърна едната. — Ние сме тук, и той е тук, и това е.

— Е, добре, тъй да бъде — въздъхна Круппе и се надигна. — Какъв удивителен разговор. Круппе ви е много благодарен и ще си тръгва вече.

— Хубаво. Благодарим за сладкишите.

— Удоволствието е за Круппе. Лека нощ, милички.

И дебелакът се заклатушка обратно към фургоните на обоза.

 

 

След като той се скри в сумрака, двете морски пехотинки дълго мълчаха и облизваха гъстия сироп, оцапал пръстите им. После едната въздъхна, а другата — след нея.

— Е?

— Ами, адски лесно беше.

— Мислиш ли?

— Ами да. Очакваше да завари два мозъка тука, а не намери и един.

— Ама май много се разбъбрихме.

— Присъщо е на малоумниците, скъпа. Иначе щяхме да го направим подозрителен.

— Между другото, за какво според теб си говорят двамата с Татърсейл?

— За старата според мен.

— И аз мисля така.

— Кроят нещо.

— Така подозирам.

— И главната е Татърсейл.

— Така е.

— Мен ме устройва.

— И мен. Знаеш ли, тия черни сладкиши май не са съвсем същите без клонки и листа.

— Странно, и аз си помислих същото…

 

 

Круппе се приближи към друг лагерен огън. Двамата присвили се край него мъже вдигнаха глави, щом спря до тях.

— Какво ти е на ръцете? — попита Мурильо.

— Каквото Круппе пипне, му се лепи.

— Това го знаем от години — избоботи Кол.

— А какво му е на това проклето муле? — запита го Мурильо.

— Това животно наистина не ми дава мира, но все едно. Круппе току-що проведе твърде интересна беседа с две морски пехотинки. И се радва да ви уведоми, че Силвърфокс наистина е в способни ръце.

— Лепкави като твоите ли?

— Вече да, драги Мурильо, вече да.

— Това дето го разправяш, дотук — добре, но каква полза за нас? Бабичката спи ей там във фургона, разбитото й сърце й е най-малката беля, но така се къса, че и най-силния мъж може да съсипе, да не говорим за една изнемощяла старица.

— Круппе има удоволствието да ви увери, че е в ход акт на огромна и милостива благодат. Временните привидности може да се пренебрегнат.

— Що не й го кажеш на нея това? — изръмжа Кол и кимна към фургона с мхаби.

— А, но тя все още не е подготвена да приеме подобни откровения, уви. За пътуване на духа става дума. Сама трябва да го започне тя. Круппе и Силвърфокс сме само дотук, въпреки неоспоримото ни всемогъщество.

— Всемогъщество, викаш? — Кол поклати глава. — Круппе, до вчера щях да се изсмея на такова твърдение. Значи опрял си се на Каладън Бруд? Много ми е интересно как точно си го постигнал, проклета жаба такава.

Круппе повдигна вежди.

— Скъпи ми весели друже Кол! Липсата на вяра у теб съкрушава Круппе до пръстенцата на крачетата му и те се гърчат от болка!

— В името на Гуглата, само не ни ги показвай — спря го Мурильо. — Откакто те познавам, тия чехли не си ги свалял, Круппе. Самата Полиел сигурно ще се шашне от това, дето се въди между тях.

— И още как! Та в отговор на сбитата и изрична реплика на Кол Круппе заявява, че ядът, не, гневът, е безсилен пред такъв като него, за когото светът е като перла, вгнездена в лепкавото лоно на острия му пъргав ум. Ъх, тази алюзия навярно залита към втора мисъл… по-лошо, спъва се в трета. Я пак да пробва Круппе! За който, речено е, светът не е нищо повече освен един пухкав сън, изпълнен с цветове и чудеса невъобразими, където даже самото време губи смисъла си, та като стана дума за времето, вече е късно, нали? Сънят зове, потокът на преосъществяването, на превращението на забвението в ново съвземане и обновление, и това само по себе си е достатъчно голямо чудо, за да сложи край на тази безпокойна и трепетна нощ! — Замаха с ръце и си тръгна. След миг мулето закрачи уморено след него.

Двамата зяпнаха в гърба му.

— Де да можеше тоя чук на Бруд да халоса това мазно теме — изръмжа след малко Кол.

— Най-много да се хлъзне по него.

— Е, прав си.

— Миди, мозък и кълцани копита. Кълна се в Бездната, ще повърна.

 

 

Високо над войнишкия стан Старата присви уморените си, натежали като олово криле и закръжи надолу към шатрата на бойния главатар. Въпреки изтощението я пронизваха тръпки на възбуда и любопитство. От цепнатината на север от лагера все още кървеше мръсната кръв на Бърн. Старата беше усетила взрива още докато кръжеше над планините далече на югозапад, и веднага беше разбрала какво означава това.

Гневът на Каладън Бруд.

Целувка на чука, и с нея естественият свят се беше преобразил взривно. Въпреки непрогледната тъмнина тя виждаше ясно очертания гръбнак на базалтова планинска верига там, където доскоро нямаше никакви планини, в самия център на равнината Катлин. Долавяше и магията, излъчваща се от кръвта на Спящата богиня.

Докосването на Сакатия бог. В жилите на Бърн ставаше преображение. Падналият превръщаше кръвта й в своя. „А този вкус ми е така познат, защото беше майчиното мляко за мен, така отдавна. За мен и за моя род.“

В света долу бяха настъпили промени, а промените бяха пир за Старата. Душата й — и душите на целия й род — беше възбудена. Никога не се беше чувствала толкова жива.

Хлъзна се под топлите течения и започна да се спуска, отскачаше от студените въздушни ями, останали от кипналото в атмосферата вълнение, причинено от гнева на Бруд. Накрая с леко тупване кацна на земята пред шатрата на бойния главатар.

Вътре беше тъмно.

Старата изграчи тихо, подскочи и се шмугна под полуразтвореното платнище.

— Нито дума за изтърваните юзди на гнева ми! — избоботи от тъмното Бруд.

Великият гарван килна глава към нара. Бойният главатар седеше на ръба му, хванал се за главата.

— Както кажеш.

— Да чуя доклада ти.

— Ще го чуеш. Първо, от Аномандър Рейк. Успял е. Лунният къс е преминал незабелязано и сега е… скрит. Децата ми са се пръснали над земите на Пророка на Панион. Главатарю, не само техните очи са свидетели на онова, което е долу. Видях лично…

— Подробностите ми ги спести за по-късно. Значи Лунният къс е на позиция. Добре. Прелетя ли до Капустан, както те помолих?

— Да, мрачни ми главатарю. И видях първия ден и първата нощ на битката.

— Преценката ти?

— Градът няма да издържи. Макар че вината не е в бранителите. Противникът ги превъзхожда стократно.

Бруд изпъшка.

— Може би трябваше да обсъдим още веднъж разположението на Черните моранти на Дужек…

— А, те също са на местата си, точно където ги искаше Едноръкия. — Старата се поколеба, обърна най-напред едното, а после — и другото си око към Каладън Бруд. — А сега трябва да съобщя една необичайна подробност. Ще я чуеш ли?

— Давай.

— Пророкът води война и на юг.

Бруд рязко вдигна глава.

— Да, да — закима Старата. — Чедата ми са видели армиите на Домина, разбити и отстъпващи на север. Към самата Наблюдателница. Пророкът е развихрил страховити магии срещу неизвестния враг. Реки от лед, ледени валове. Мраз, ветрове и бури — отдавна не сме виждали разтварянето на точно този лабиринт.

— Омтоуз Феллак. Лабиринтът на Джагът.

— Май не си изненадан от вестта толкова, колкото очаквах.

— От войната на юг наистина съм изненадан. — Той стана от постелята си, загърна се с кожената завивка и закрачи из шатрата. — От Омтоуз Феллак… не, не съм изненадан.

— Тъй. Пророкът не е това, което изглежда.

— Очевидно. Двамата с Рейк имахме подозрения…

— Да — сопна се Старата, — но ако знаех по-рано, щях да огледам по-внимателно положението около бърлогата му. Вашето своеволие уязвява всички ни.

— Нямахме доказателство. Освен това ценим твърде високо пернатата ти кожа, за да рискуваме да те пратим над укреплението на неизвестен враг. Все едно. Кажи ми, Пророкът все още ли е в Наблюдателницата?

— Близките ми не можаха да разберат със сигурност. Над района има кондори, присъствието ни не им харесва никак.

— Защо ще ви създават проблеми някакви си най-обикновени птици?

— Не са съвсем обикновени. Да, простосмъртните птици не са нищо повече от гущери с пера, но точно тези кондори са всичко друго, само не и гущери.

— Очите на самия Пророк?

— Вероятно.

— Това може да се окаже неприятно.

Старата сви криле.

— Да са ти останали мръвки? Огладнях.

— Има там малко парчета козешко от вечерята, в боклучната яма зад шатрата.

— Какво? Трябва да ям от ямата с боклука?

— Нали все пак си един проклет гарван. Защо не?

— Нагла обида! Но щом само това е останало…

— Това е.

Старата изщрака с клюн да преглътне яда си и защъка към задната стена на шатрата.

— В бъдеще взимай пример от мен — измърмори и пъхна глава под платнището.

— В смисъл? — попита зад нея Бруд.

Тя извади глава изпод платнището, отвори клюна си в тих смях и отвърна:

— Аз изтървах ли си юздите?

Бруд изръмжа и пристъпи към нея.

Тя гракна и бързо се шмугна навън.