Стивън Ериксън
Спомени от лед (24)

19.

Тъмни изненади донесе този ден.

„Годината на Събирането“

Коралб

— Преследват ни.

Силвърфокс се обърна в седлото, примижа и въздъхна.

— Двете ми малазански гледачки. — Поколеба се и добави: — Съмнявам се, че ще можем да ги разубедим.

Круппе се усмихна.

— Явно твоето свръхестествено невидимо напускане на лагера далеч не е било така перфектно в чародейската си ефикасност. Значи още свидетели на предстоящото злокобно събитие. От публиката ли те е срам, девойче мило? Ужасен недостатък, ако е тъй…

— Не, Круппе, не ме е срам.

— Да ги изчакаме ли тогаз?

— Нещо ми подсказва, че предпочитат да си остане така — от разстояние. Продължаваме, дару. Почти стигнахме.

Круппе огледа ниските, обрасли с трева хълмове. Слънчевата светлина на утрото беше рязка, изгребваше последните сенки в широките плитки падини. Като се изключеха двете малазанки на хиляда крачки зад тях, бяха съвсем сами.

— Скромна е армията май — отбеляза той. — В земята се е окопала.

— Техният дар и проклятие — отвърна Силвърфокс. — Пръст и нищо друго са Т’лан Имасс.

Още докато го изричаше — конете ги носеха напред в бавен тръс — по склоновете се появиха силуети. Мършави вълци, бягащи в пълна тишина. Т’лан Ай. Отначало — само по двайсетина от всяка страна, после — стотици.

Мулето на Круппе зарева, дръпна уши и замята глава.

— Успокой се, звяр такъв! — извика той и още повече го стресна.

Силвърфокс се приближи и го укроти, като го погали по врата.

Приближиха един хълм с плоско било между две стари, отдавна пресъхнали речни корита с подронени брегове. Силвърфокс спря и слезе. Круппе я последва припряно.

Т’лан Ай останаха на разстояние. Вече хиляди и хиляди, вълците изглеждаха някак призрачни сред прахта, вдигана от неуморното им кръжене.

Без да обръщат внимание на Т’лан Ай, двете морски пехотинки зад жената риви и дару подкараха конете си нагоре по склона.

— Горещичко ще е — подхвърли едната.

— Доста горещо — съгласи се другата.

— Добре че пропуснахме тоя боклук.

— Да. Не ми е интересно да се бия с тенесковри. Една гладуваща армия е жалка гледка. Ходещи скелети…

— Интересен образ — промърмори Круппе. — Предвид обстоятелствата.

Двете замълчаха и го изгледаха.

— Извинете, че прекъсвам беседата — сухо каза Силвърфокс. — Ако обичате, заемете позиция зад мен. А, не, малко по-далече. Да речем, пет крачки поне ще е добре. И моля, в това, което следва, не бих искала да ме прекъсват.

Погледът на Круппе, както и на двете жени, се беше зареял покрай нея към низините, обкръжаващи хълма, където сред море от блещукаща прах се надигаха ниски, облечени в животинска кожи съсухрени воини. Като в мрачно, злокобно безмълвно заклинание.

„Пръст и нищо друго.“

Ала пръстта бе намерила форма.

Неравни редици, матова лъскавина на кремъчни оръжия — вълни от сиво, черно и ръждивокафяво сред зеленикавите оттенъци на сбръчкана лъскава кожа. Шлемове от черепи, някои увенчани с рога, покриваха всеки склон и всяка падина с килим от кости, като зацапани, безразборно подредени камъни на някакъв огромен площад. Нямаше вятър, който да развее дългите коси, провиснали под черепите-шлемове, а слънчевите лъчи не можеха да разсеят погълналата очните кухини под изпъкналите чела сянка. Но тежките погледи до един се бяха приковали в Силвърфокс.

Само за няколко дъха равнината във всички посоки беше изчезнала. На нейно място сега стояха, безмълвни и неподвижни, десетки и десетки хиляди Т’лан Имасс.

Т’лан Ай вече не се виждаха — бяха зад струпаните легиони. На стража. На своите близки. Заклети и те в Гуглата.

Силвърфокс огледа Т’лан Имасс.

Тишина.

Круппе потръпна. Въздухът се бе изпълнил с лютия мирис на не-смърт, с мразовития дъх на лед, изпълнен беше с тъга.

Отчаяние. А може би след цялата тази привидна вечност — само с пепел.

„Във всичко това несъмнено се съдържа древно знание. Но, чуди се Круппе, дали има спомени? Истински спомени? За жива плът, за милувката на вятъра, за детски смях? Спомени за обич?“

„Замръзнало между живота и смъртта, в мразовитото «помежду», кое смъртно чувство би могло да се съхрани? Нито ехо дори. Само спомени за лед, за лед и нищо повече. Богове подземни… такава скръб…“

По склона пред Силвърфокс се заизкачваха фигури. Без оръжия, загърнати в кожи на древни, отдавна изчезнали зверове. Очите на Круппе се спряха на един от тях — едър плещест Хвърляч на кости, чийто костен шлем бе увенчан с еленови рога. Кожата, с която се беше загърнал, бе от полярна лисица. Стъписан, даруджистанецът си спомни, че познава това привидение.

„Ех, отново се срещнахме, Пран Чоул. Прости ми, но сърцето ми се къса, като виждам в какво си се превърнал.“

Рогатият Хвърляч на кости се обърна пръв към Силвърфокс.

— Дойдохме. На Второто събиране.

— Дойдохте. В отговор на моя призив — отвърна Силвърфокс.

Гадателят на кости бавно килна глава.

— Това, което си, бе сътворено много отдавна, насочено от ръката на Древен бог. Ала Имасс е в ядрото. Всичко, което следва от това, е потекло в кръвта ти от мига на твоето раждане. Очакването бе дълго, Призовнице. Аз съм Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Аз, с помощта на К’рул, се погрижих за твоето рождение.

Усмивката на Силвърфокс беше горчива.

— Ти ли си моят баща тогава, Пран Чоул? Ако е така, то срещата ни много закъсня. И за двама ни.

Отчаяние изпълни Круппе. Стар беше този гняв, дълго стаяван, и направи въздуха леденостуден. Ужасни слова поставиха началото на този Втори сбор.

Пран Чоул сякаш повехна от чутото. Съсухреното му лице помръкна все едно, че Гадателят на кости беше смазан от срам.

„Не, Силвърфокс. Как можа да го сториш?“

— Там, където замина тогава, дъще — прошепна Пран Чоул, — не можех да те последвам.

— Вярно — отвърна тя с горчивина. — В края на краищата теб те чакаше клетва. Ритуал. Ритуалът, онзи, който превърна сърцата ви в пепел. И всичко — заради една война. Но нали точно това е войната? Напускане. Напускане на родната стряха. На обичните ти същества, на самата способност да обичаш. Предпочете да оставиш всичко това. Ти изостави всичко! Изостави… — Думите й изведнъж секнаха.

Круппе затвори за миг очи, за да ги довърши наум. „Изостави… мен.“

Главата на Пран Чоул беше все така наведена. След малко той попита:

— Призовнице, какво ще поискаш от нас?

Тогава напред пристъпи друг Хвърляч на кости. Прогнилата кожа от огромен кафяв глиган покриваше раменете му и сякаш звярът се криеше зад засенчените му очи.

— Аз съм Окрал Лом — заговори той с глас като далечен тътен. — Всички Хвърлячи на кости на Крон Т’лан Имасс стоят пред теб. Анкор Чуум. Бендал Хоум, Ранаг Ълм и Бролд Чууд. Крон, също така, беше избран за Боен водач на Първия сбор. За разлика от Пран Чоул, твоят гняв не ни засяга. При все това, склонна си към самозаблуждение, Призовнице. Той стои тук и приема бремето на твоя гняв, защото е това, което е. Ако толкова държиш да наречеш някого свой баща, ако толкова ти е нужно лице, върху което да съсредоточиш яростта си, то ще трябва да потърпиш, защото той не е сред нас.

Кръвта бавно се отцеди от лицето на Силвърфокс — тя сякаш не бе подготвена за жестокото обвинение, хвърлено от този Хвърляч на кости.

— Н… не е сред вас?

— Вашите души бяха изковани в Лабиринта на Телланн, но не в далечното минало — миналото, в което живя Пран Чоул — не и в началото поне. Призовнице, разбуленият лабиринт, за който говоря, е на Първия меч, Онос Т’уулан. Вече без клан, той се скита сам и тази самота е покварила властта му над Телланн…

— Покварила? Как?

— С това, което търси, с това, което е в ядрото на желанията му.

Силвърфокс клатеше глава, сякаш искаше да отрече казаното от Окрал Лом.

— И какво търси той?

Гадателят на кости сви рамене.

— Призовнице, много скоро ще го разбереш, защото Онос Т’уулан е чул твоя призив за Втория сбор. Но много ще закъснее, уви.

Круппе видя как погледът на Силвърфокс се върна на Пран Чоул.

„Като пое отговорността за нейното създаване, този Хвърляч на кости й предложи дар — фокус на нейния гняв, жертва, срещу която да бъде развихрен. Помня те, Пран Чоул, там, в света на сънищата ми. Лицето ти, състраданието в очите ти. Дали ще намеря куража да попитам: вие, Имасс, наистина ли сте били някога всичко това?“

От редиците излязоха други двама. В тишината, настъпила след думите на Окрал Лом, първият заговори.

— Аз съм Ай Естос, от Логрос Т’лан Имасс. — Беше покрит с кожи на арктически вълци и беше по-висок и строен от другите.

Силвърфокс отвърна почти разсеяно:

— Поздравявам те, Ай Естос. Разрешавам ти да говориш.

Т’лан Имасс се поклони признателно и продължи:

— Логрос можаха да изпратят само двама Хвърлячи на кости на това Събиране. По причина, която ще ви кажа сега. — Замълча и след като Силвърфокс не отговори нищо, продължи: — Логрос Т’лан Имасс преследват ренегати — от расата ни. Които са нарушили Клетвата. Бяха извършени престъпления, Призовнице, на които трябва да се отвърне. Аз дойдох от името на клановете на Логрос.

Силвърфокс тръсна глава и насила откъсна погледа си от Пран Чоул. Вдиша дълбоко и изправи гръб.

— Ти каза, че тук има още един Хвърляч на кости от Логрос.

Облеченият с вълчи кожи Т’лан Имасс отстъпи встрани. Жената, стояща зад него, беше с едри кости, черепът под тънката й сбръчкана кожа бе като на звяр. Носеше дълго люспесто наметало, провиснало чак до земята. Нямаше шлем. По широкия й плосък череп бяха останали само няколко парчета кожа, от които висяха дълги бели косми.

— Олар Етил — представи я Ай Естос. — Първа сред Хвърлячите на кости. Елейнт, Първият соултейкън. Тя не пътува с мен, защото Логрос й бяха поставили друга задача, която я отведе надалече от клановете. До този ден Логрос не бяхме виждали Олар Етил много години. Елейнт, ще говориш ли за успеха или провала на своето издирване?

Първият Хвърляч на кости килна глава и се обърна към Силвърфокс.

— Призовнице. Докато наближавах това място, ти властваше над сънищата ми.

— Да, макар и да не знаех коя си. Това можем да го обсъдим друг път. Кажи ми за задачата, поставена ти от Логрос.

— Логрос ме изпратиха да търся останалите армии на Т’лан Имасс, каквито ги знаем от Първия сбор. Айфайлите, керлумите, бентрактите и оршаните.

— И намери ли ги?

— Четирите останали клана на Бентракт Т’лан Имасс са на Джакуруку, според мен затворени в Лабиринта на Хаос. Търсих ги там, Призовнице, но без успех. От оршаните, айфайлите и керлумите, докладвам за своя пълен провал — не намерих никаква следа. От което следва да се заключи, че те вече не съществуват.

Силвърфокс явно беше потресена от думите на Олар Етил.

— Толкова много… изгубени — прошепна тя. Круппе видя как се вкочани. — Олар Етил, какво вдъхнови Логрос да те изпратят да намериш останалите армии?

— Призовнице, Първият трон си намери достоен владетел. Владетелят заповяда това на Логрос.

— Владетел ли? Кой?

— Смъртен, носещ името Келанвед. Императорът на Малаз.

Силвърфокс помълча, после каза:

— Разбира се. Но той вече не го владее, нали?

— Не го владее, Призовнице, но и не го е предал.

— Какво означава това? А, защото императорът не е умрял, нали?

Олар Етил кимна.

— Келанвед не умря. Той се възвиси и зае Трона на Сянка. Ако беше умрял наистина, Първият трон отново щеше да остане незает. Той не умря, значи тронът също. Ние сме в безизходица.

— И когато се случи това… събитие… резултатът беше, че престанахте да служите на Малазанската империя и оставихте Ласийн да се справя сама в първите, най-критични години на управлението й.

— Времената бяха несигурни, Призовнице. Самият Логрос се беше раздвоил. Откриването на оцелели Джагът в Джаг Одан дойде навременно, макар да се оказа краткотрайно отвличане. След това някои наши кланове се върнаха на служба на Малазанската империя.

— И тази ли схизма беше виновна за ренегатите, които преследвате сега?

„А, върна й се умът, остро наточен. Зловеща информация, спор няма. Ренегати сред Т’лан Имасс…“

— Не, Призовнице. Ренегатите са си намерили друг път, който все още остава скрит за нас. В бягството си понякога използват Лабиринта на Хаос.

„Хаос ли? Чудно, на кого ли се кланят сега тия ренегати Т’лан Имасс? Не, не разсъждавай над това. Все още далечна е заплахата, подозира Круппе. Всяко нещо, като му дойде времето…“

— Каква форма на соултейкън приемаш, Олар Етил? — попита Силвърфокс.

— Когато се превъплъщавам, съм немрящата близначка на Тиам, която роди всички дракони.

Настъпи мълчание. Хилядите Т’лан Имасс стояха вкочанени и безмълвни. Сърцето в гърдите на Круппе ритмично отмерваше изтичащото време. Най-сетне той се покашля и пристъпи към Силвърфокс.

— Изглежда, мило дете, че те очакват твоята заповед — каквато и да е там. Едно разумно реше…

Силвърфокс се извърна рязко към него и процеди през зъби:

— Никакви съвети, моля. Това е моят Сбор, Круппе. Остави го на мен.

— Ама разбира се, миличко. Най-покорно се извинявам. Моля, продължавай да си се колебаеш.

Тя се нацупи.

— Нагъл кучи син.

Круппе се усмихна.

Силвърфокс отново се обърна към чакащите Т’лан Имасс.

— Пран Чоул, моля, простете ми за предишните думи.

Той вдигна глава.

— Призовнице, аз съм този, който трябва да моли за прошка.

— Не. Окрал Лом с право осъди моя гняв. Чувствам, че съм чакала тази среща хиляда живота — очакването, напрежението…

Круппе се покашля.

— Хиляда живота ли, Силвърфокс? Я погледни хубавичко тия, дето стоят пред теб…

— Благодаря, но престани, Круппе. Повярвай ми, мога достатъчно добре да се коря и без твоята помощ.

— Разбира се — промърмори той.

Погледът на Силвърфокс отново се спря на Пран Чоул.

— Бих искала да задам на теб и на твоя род един въпрос.

— Очакваме го, Призовнице.

— Има ли останали Джагът?

— С чиста кръв знаем само за един, останал в това селение. Един, който не се крие зад службата на някой бог или в служба на Домовете на Азат.

— И той ще бъде намерен в сърцето на Панион Домин, нали?

— Да.

— С немрящите К’Чаин Че’Малле. Как е възможно това?

Круппе долови колебанието в гласа на Пран Чоул, когато Гадателят на кости отвърна:

— Не знаем, Призовнице.

— И когато той бъде унищожен, тогава какво?

Въпросът сякаш стъписа Хвърляча на кости.

— Призовнице, това е твоят Сбор. Ти си плътта и кръвта — нашата преродена плът и кръв. Когато последният Джагът бъде убит…

— Един момент, ако обичате! — каза Круппе и пристъпи още крачка напред. Силвърфокс му изсъска вбесена, но даруджистанецът продължи: — Пран Чоул, спомняте ли си предостойния Круппе?

— Да.

— Предостойния умен Круппе, нали? Вие казахте, че знаете само за един Джагът. Безспорно точен отговор. Все пак, да се каже това не е същото като да се каже, че е останал един, нали? Следователно не сте сигурни, нали?

Отговори Олар Етил:

— Смъртни, останали са и други. Изолирани. Скрити — научили са се да се крият много добре. Убедени сме, че съществуват, но не можем да ги намерим.

През гъстите немрящи редици сякаш пробяга вълна.

Силвърфокс се извърна към него.

— Как го разбра, проклет да си?

Круппе сви рамене.

— Ненадмината и неописуема скръб. Те наистина желаят да се превърнат в пръст. Ако имаха очи, Круппе щеше да види в тях тази истина ясно изписана. Т’лан Имасс желаят забвение.

— Което бих им дала, стига всички джагъти на този свят да бяха престанали да съществуват — рече Силвърфокс. — Защото това е наложеното ми бреме. Моята съзнателна цел. Да се премахне заплахата от тирания, окончателно, веднъж и завинаги. Едва тогава бих могла да дам на Т’лан Имасс забвението, което търсят — така изисква Ритуалът от мен, защото тази връзка е ненакърнима.

— Трябва да изречеш Оглашението, Призовнице — каза Окрал Лом.

— Да — отвърна тя, без да откъсва гневния си поглед от Круппе.

— Словата ти — добави Пран Чоул — могат да разтърсят оковите на Ритуала.

Тя се обърна рязко.

— Толкова лесно? Все пак… — Отново погледна даруджистанеца и се намръщи. — Круппе, ти измъкна на бял свят една неприятна истина…

— Да, Силвърфокс, но не същата истина, която ти, изглежда, виждаш. Не, друга истина разбули Круппе, по-дълбока и далеч по-горчива…

Тя скръсти ръце.

— И коя е тя?

Круппе огледа морето от немрящи воини, въздъхна и въздишката му бе наситена с чувство.

— Ах, миличко, погледни отново, моля те. Било е жалка измама, не заслужаваща осъждане. Опитай се да разбереш самото начало. Първия сбор. Тогава е имало само един враг. Един народ, от който са се издигали тирани. Но времето тече, нали? И вече властниците и тираните около нас са в изобилие — но Джагът ли са? Не са. Те са хора в по-голямата си част, нали?

— Истината, във всичките й пластове? — продължи той. — Много добре. Силвърфокс, Т’лан Имасс са спечелили своята война. Ако между малцината скрити Джагът се появи нов тиран, той няма да завари света толкова лесен за завладяване, колкото е бил някога. Има богове, които да се противопоставят; не, има дори само асценденти! Мъже като Аномандър Рейк, жени като Корлат — да не би да забрави какво сполетя последния Джагътски тиран?

— Минало е времето, Силвърфокс. За джагътите, а следователно — и за Т’лан Имасс. — Круппе отпусна ръка на рамото й и я погледна в очите. — Призовнице, тази несломими воини са… уморени. Неописуемо уморени. Съществували са стотици хиляди години заради една-единствена кауза. И тази кауза вече е… фарс. Безсмислена. Неуместна. Те искат тя да свърши, Силвърфокс. Опитаха се да го уредят с Келанвед и Първия трон, но усилието им се провали. Затова сътвориха теб, оформиха те в това, в което се превърна. Само за тази задача… Избави ги. Моля те.

Пран Чоул заговори:

— Призовнице, ще унищожим джагъта, който се крие в този Панион Домин. И след това те молим за край. Точно така е, както каза Круппе. Нямаме причина да съществуваме и затова съществуваме без чест, а това ни унищожава. Търсенето на ренегатите Логрос Т’лан Имасс е само началото. Ще губим още от своите родственици, или поне от това се боим.

Круппе забеляза, че Силвърфокс трепери, но думите й, когато се обърна към увенчания с рога шаман, бяха железни.

— Вие ме създадохте като първия Хвърляч на кости от плът и кръв преди близо триста хиляди години. Първия, и както изглежда — последния.

— Направи каквото те молим, Призовнице, и остатъкът от живота ти си е твой.

— Какъв живот? Не съм нито риви, нито малазанка. Та аз дори не съм истински човек. Нима никой от вас не го разбира! — Широкият жест обхвана всички и ръката й се спря, сочейки Круппе и двете пехотинки. — Никой от вас! Дори Паран, който си мисли, че… не, за това какво си мисли той, ще се разправяме отделно, не е за всички. Т’лан Имасс! Аз съм ваша, проклети да сте! Вашето първо дете от триста хиляди години! И ще бъда изоставена отново?

Круппе отстъпи назад, стъписан. „Отново? О, богове подземни…“

— Силвърфокс…

— Тишина!

Но тишина не последва. Вместо нея във въздуха се разнесе тихо скрибуцане и шумолене и Силвърфокс и Круппе се обърнаха на юг.

И видяха десетки хиляди Т’лан Имасс, паднали на колене и с наведени глави.

Само Олар Етил беше останала права.

— Призовнице, молим те, избави ни. — И тя също коленичи на земята.

Сцената се заби като нож в душата на Круппе. Онемял и едва способен да диша, той само гледаше вторачен и с усилващ се ужас унилото множество. А когато Силвърфокс даде отговора си, сърцето му щеше да се пръсне.

— Не.

В далечината, отвсякъде, немрящите вълци започнаха да вият.

— Дъх на Гуглата! — изруга едната пехотинка.

„Да, в гласа им има толкова безпределна скръб, че разкъсва ума на смъртния. О, К’рул, какво ще правим с теб сега?“

 

 

— Някой би допуснал липса на сложност у хора, които живеят толкова кратко.

Уискиджак се усмихна кисело.

— Ако това беше замислено като извинение, Корлат, трябва да се потрудиш повечко.

Жената Тайст Андий въздъхна и прокара длан през дългата си черна коса със съвсем човешки жест.

— Но пък от друга страна — продължи малазанецът, — от теб, жено, и едно изсумтяване върши работа.

Очите й светнаха.

— О? И как трябва да го приема това?

— Пробвай точно с това, което значи, мила. Последните няколко дни не ми бяха много приятни и бих предпочел да си я започнем постарому, за да си взема каквото мога. Това е, по-просто не мога да го кажа.

Тя се наведе от седлото и опря ръка на облеченото му в ризница рамо.

— Благодаря ти. Май аз съм тази, на която й липсва простота.

— Виж, за това си мълча.

— Защото си умен, Уискиджак.

 

 

Равнината пред тях, на две хиляди крачки и все по-близо, гъмжеше от тенесковри. Никакъв ред нямаше в строя им, освен самотния ездач пред тях, мършав младеж, яхнал дръглив кон. Точно зад него — Уискиджак реши, че той трябва да е Анастер — се бяха разгънали във ветрило десетина жени. Бяха чорлави, крещяха, излъчваха сякаш аура на мрачно безумие.

— Жени на мъртвото семе, предполага се — каза Корлат, забелязала втренчения му поглед. — Магическа сила има у тях. Те са истинската охрана на Първото чедо, поне според мен.

Уискиджак се извърна в седлото да огледа малазанските легиони, строени на петдесет крачки зад тях.

— Къде е Аномандър Рейк? Тази сган може да нападне всеки момент.

— Няма — увери го Корлат. — Тези вещици усещат близостта на господаря ми. Това ги прави неспокойни и викат предупредително на избраното си дете.

— Но той ще ги послуша ли?

— По-добре да…

Грохот разкъса думите й.

Тенесковрите нападаха — кипнал прилив от неустрашимо отчаяние. Вълната на сила от Жените на мъртвото семе удари Уискиджак и сърцето му заби в лудешка паника.

— Овладей сраха си, любими! — изсъска до него Корлат.

Озъбен, Уискиджак извади меча и обърна коня си срещу бойците. Магическата атака бе стигнала до тях и удряше по първите редици. Те се огъваха, но нито един войник не отстъпи и крачка.

— Пази се! — извика Корлат. — Моят Господар иде в пълната си мощ!

Въздухът сякаш се сниши отвсякъде, застенал под неимоверна тежест. Небето потръпна в боязън.

Конят на Уискиджак залитна — краката му се огънаха за миг — и изцвили.

Хапливо студен вятър изсвистя бясно и покоси тревата пред командира и Корлат, след което удари връхлитащата маса на тенесковрите.

Жените на мъртвото семе бяха запокитени назад, олюляваха се, падаха и се гърчеха. Първите в тълпата зад тях се опитаха да спрат и бяха стъпкани. За миг първите редици се сринаха в хаос, кипящата човешка маса напираше и газеше през труповете.

Черният дракон със сребристата грива профуча ниско над главата на Уискиджак и се понесе напред, яхнал ледената вихрушка.

Анастер седеше на пъстрия дръглив кон, без да трепне, и го чакаше. Фронтът на тенесковрите зад Първото чедо се бе превърнал в сриваща се стена от човешки тела.

Аномандър Рейк се спусна над младия мъж.

Анастер се изправи в седлото и вдигна ръце нагоре.

Огромните нокти се спуснаха. Затвориха се около Първото чедо и го изтръгнаха от коня.

Драконът се извиси нагоре с плячката си.

И сякаш се олюля във въздуха.

— Богове! Той е отрова! — изкрещя Корлат.

Кракът на дракона изрита встрани и изхвърли Анастер. Младият мъж се завъртя във въздуха като парцалена кукла, падна в кипналата тълпа на тенесковрите и изчезна.

Аномандър Рейк изпляска с криле, сниши клинообразната си глава и се спусна над селяшката орда. Зъбатата уста се разтвори.

Бесен Куралд Галайн изригна от тази паст. Вихър от мрак, какъвто Уискиджак вече бе виждал, много отдавна, под стените на Пейл. Но тогава той беше под здрав контрол. И по-наскоро, когато Корлат го преведе през самия лабиринт; отново успокоен. Ала сега Древният лабиринт беше побеснял и див.

„Значи има и друг път в Лабиринта Куралд Галайн — през гърлото на дракона.“

В тълпата тенесковри зейна широка ивица. Хората се разпадаха и оставяха след себе си само дрипи. Полетът на дракона беше неумолим, прорязваше унищожителна пътека, която раздели армията на две кипящи, свиващи се назад и настрани половини.

След първото преминаване Аномандър Рейк се извиси в небесата и зави назад за второ.

Не беше нужно. Тенесковрите бяха разбити и се пръскаха във всички посоки. Драконът се плъзна отново над гърчещите се тълпи, но този път не изригна лабиринта си.

И тогава Уискиджак видя как Аномандър Рейк извърна глава.

Драконът се сниши, пред него се разчисти широко пространство от бягащите тенесковри и по него останаха само няколко фигури, проснати по очи. Вече се раздвижваха, опитваха се да се изправят.

Жените на мъртвото семе.

Драконът, който вече летеше на един човешки ръст над земята, се замъгли, докато се приближаваше към вещиците, и отново се преобрази в Господаря на Лунния къс. И закрачи към стариците, като посегна да извади меча си.

— Корлат…

— Съжалявам, Уискиджак.

— Но той ще…

— Знам.

Уискиджак зяпна в ужас, когато Аномандър Рейк се приближи към първата жена — мършава изгърбена вещица, висока само до гърдите му, и я посече с Драгнипур.

Главата й се изтърколи в краката й със струя кръв. Тялото застъпва на една страна като в зловещ танц и рухна.

Аномандър Рейк тръгна към следващата.

— Не… това не бива…

— Моля те…

Без да послуша молбата й, Уискиджак пришпори коня си в галоп надолу по склона и стигна на равното.

Докато стигне, беше посечена още една жена, след нея — трета. Той дръпна юздите и конят се закова точно на пътя на Рейк.

Господарят на Лунния къс се принуди да спре. Вдигна глава изненадано и се намръщи.

— Престани! — изръмжа Уискиджак. Осъзна, че е извадил меча си, и видя как небрежно го погледнаха нечовешките очи на Рейк, преди Тайст Андий да му отвърне:

— Отдръпни се, приятелю. Това, което правя, е милост…

— Не, това е съд, Аномандър Рейк. И присъда — добави той, без да откъсва очи от черното острие на Драгнипур.

Усмивката на Рейк бе някак странно тъжна.

— Да бъде както казваш, Уискиджак. Все пак държа на правото си да осъдя тези същества.

— Не възразявам, Аномандър Рейк.

— А, значи е в… присъдата?

— Да.

Господарят прибра меча си.

— Тогава трябва да е от твоята ръка, приятелю. И побързай, защото възвръщат силата си.

Уискиджак потръпна в седлото.

— Аз не съм екзекутор.

— Или трябва да станеш, или се отдръпни. Веднага.

Уискиджак обърна коня. Седемте все още живи жени наистина се съвземаха. Той видя удивлението и неразбирането в старите прежълтели очи на най-близката.

„Гуглата да ме вземе дано…“

Срита коня в хълбоците, замахна с меча и прониза гърдите на най-близката.

Сухата кожа се разцепи без усилие. Костите изпукаха като сухи клони. Жертвата му залитна назад и падна.

Той подкара напред, изтръска кръвта от меча и щом стигна до следващата жена, замахна и разпра гърлото й.

Стегна мислите си в желязна хватка и съсредоточи волята си върху това да се превърне в механичен изпълнител. Никакви грешки. Никаква жал към жертвите. Точни, хладнокръвни екзекуции, една след друга — повеждаше инстинктивно коня, местеше тежестта си, надигаше меча и забиваше или посичаше, както падне.

Една, още една, и още една.

Докато не завъртя коня в кръг и не се увери, че е приключил. Беше свършило.

Конят продължаваше да тъпче на място. Уискиджак се загледа нагоре.

И видя Воинството на Едноръкия, подредено на хребета вляво от него — пространството помежду им бе осеяно със стъпкани човешки тела, но иначе — открито. Видимо.

Войниците му.

Подредени на хребета. Безмълвни.

„Да видят това… Вече наистина съм прокълнат. Връщане от това няма. Каквито и да са обясненията и оправданията. Каквито и да са престъпленията, извършени от моите жертви. Аз убих. Не войници, не въоръжени противници, а същества, обзети от лудост, лишени от сетива и несъзнаващи.“

Обърна се и се взря в Аномандър Рейк.

Господарят на Лунния къс отвърна на погледа му с безизразно лице.

„Това бреме… ти си го поемал преди, приел си го на плещите си отдавна, нали? Това бреме, което сега тежи на моята душа, с него живееш ти — живял си с него от столетия. Цената за меча на твоя гръб…“

— Трябваше да го оставиш на мен, приятелю — промълви Тайст Андий. — Можеше да настоявам, но не можех да кръстосам меч с теб. — Усмихна се тъжно. — Отварянето на сърцето ми отново се оказва проклятие. За онези, на които държа, и то заради същото чувство. Жалко, че не можах да науча този урок отдавна, нали?

— Още едно нещо, което ще споделим — промълви Уискиджак.

Аномандър Рейк присви очи.

— На твое място не бих си го пожелал.

— Знам. — Едва се сдържаше. — Съжалявам, че не ти дадох избор.

Гледаха се мълчаливо.

— Вярвам, че приближените на Корлат са заловили този Анастер — каза след малко Аномандър Рейк. — Би ли дошъл с мен да се погрижим за него?

Уискиджак трепна.

— Не, приятелю — увери го Рейк. — Него няма да съдя. Нека да го оставим на другите, нали?

„По военния закон. Онзи суров механизъм, който толкова лесно те освобождава от лична отговорност. Разбира се. Имаме време за това, нали?“

— Съгласен съм, милорд. Водете, моля.

С последна, тъжна усмивка Аномандър Рейк закрачи покрай него. Уискиджак прибра окървавения меч в ножницата и го последва с коня си.

Вгледа се в широкия гръб на Тайст Андий и оръжието, висящо на гърба му. „Аномандър Рейк, как можеш да носиш това бреме? Това бреме, което така дълбоко пронизва сърцето ти?“

„Но не, не това ме разкъсва сега.“

„Господарю на Лунния къс, ти ме помоли да се отдръпна и нарече това милост. Не те разбрах. Милост, но не за Жените на мъртвото семе. А за мен. Затова беше тъжната ти усмивка, когато ти отказах.“

„Ех, приятелю, аз видях само твоята жестокост — и това те нарани.“

„По-добре щеше да е и за двама ни, ако беше кръстосал меча си с моя.“

„За двама ни.“

„А аз — аз не заслужавам такива приятели. Глупавите жестове убиват душата ти, старче. Сложи му края. Направи така, че тази война да е последната ти.“

„Последната.“

 

 

Корлат го чакаше със своите Тайст Андий, заобиколили мършавата фигура на Анастер, Първото чедо на мъртвото семе там, където бе паднал, когато го хвърли Аномандър Рейк.

Уискиджак видя сълзи в очите на любимата си и тази гледка го жегна болезнено. С усилие извърна очи. Макар да имаше нужда от нея, а навярно и тя на свой ред се нуждаеше от него, за да сподели всичко, което явно беше видяла и разбрала, трябваше да почака. Реши да вземе пример от Аномандър Рейк, за когото сдържаността бе едновременно броня и — ако обстоятелствата го наложеха — оръжие.

От малазанската позиция, както и от тази на Бруд, се приближаваха конници. Щеше да има свидетели на това, което предстоеше. „И фактът, че проклинам тази истина, най-добре разкрива колко ниско съм паднал. Кога досега съм се боял от свидетели на това, което правя или казвам? Прости ми, Кралице на сънищата. Озовах се в оживял кошмар и чудовището, което ме дебне, съм самият аз.“

След като спря коня си при струпалите се в кръг Тайст Андий, Уискиджак за първи път успя да огледа Анастер отблизо.

Без оръжие, покрит със синини и кръв, с извърнато на една страна лице, изглеждаше жалък, слаб и дребен.

„Но така става винаги с прекършените водачи. Все едно дали са крале, или пълководци, поражението ги смачква…“

И тогава видя лицето на младежа. Нещо беше изболо едното му око и кухината беше запълнена със съсирена тъмночервена кръв. Здравото око се извъртя и се спря на него. Напрегнато и същевременно — ужасяващо безжизнено; студен и същевременно нехаен поглед, любопитен и в същото време — дълбоко, неописуемо безразличен.

— Убиецът на майка ми — каза с безгрижен, весел едва ли не глас Анастер, килна глава и продължи да гледа малазанеца.

— Съжалявам за това, Първо чедо — отвърна хрипливо Уискиджак.

— Аз не. Тя беше луда. Пленница на самата себе си, обсебена от своите демони. Не беше сама в това проклятие, трябва да се признае.

— Вече не.

— Като чума е, нали? Все се разпространява. Поглъща живот. Точно затова най-накрая ще се провалите. Всички. Превръщате се в това, което унищожавате.

Тонът на Аномандър Рейк прозвуча стъписващо грубо.

— По-подходящи думи едва ли могат да излязат от устата на канибал. Как мислиш, какво трябва да направим с теб, Анастер? Хайде, бъди честен.

Младежът извърна едноокия си поглед към Господаря на Лунния къс. Последните остатъци на самообладание изведнъж се стопиха, той вдигна разтрепераната си ръка да покрие кървавата кухина на изваденото си око и лицето му стана още по-бяло.

— Убийте ме!

Рейк се намръщи.

— Корлат?

— Да, изгуби всякакъв контрол. В страха му виждам лице. Някой, когото не съм виждала досега…

Анастер се извърна рязко към нея.

— Млъкни! Не си видяла нищо!

— Мрак има в теб — отвърна спокойно тя. — Отровният братовчед на Куралд Галайн. Мракът на душата. Когато потръпнеш, дете, виждаме какво се крие в него.

— Лъжкиня! — изсъска той.

— Лице на войник — каза Аномандър Рейк. И бавно се обърна на запад. — От града. От Капустан. — Извърна се отново към Анастер. — Все още е там, нали? Изглежда, си се сдобил със своя личен отмъстител, смъртни. Някой, който обещава нещо повече от смърт, нещо много по-ужасно. Интересно.

— Вие не разбирате! Той е Итковиан! Щит-наковалня! Иска душата ми! Моля ви, убийте ме!

От съюзените редици бяха дошли Дужек и Каладън Бруд, а с тях — Каллор и Артантос. Седяха на конете си и слушаха мълчаливо.

— Може и да го направим — отвърна след малко Господарят на Лунния къс. — След време. Но засега ще те отведем с нас в Капустан.

— Не! Моля ви! Убийте ме сега!!!

— Точно в твоята лудост не виждам повод за оправдание, дете — каза Аномандър Рейк. — Никаква причина за милост. Все още не. Може би, след като се срещнем с този… Итковиан… който толкова те ужасява, ще отсъдим друго и ще ти отсъдим бърз край. Ти си наш пленник и това е наше право. — Обърна се към Бруд и другите. — Приема ли се?

— Да — изръмжа Дужек, с очи, вперени в Уискиджак.

— Съгласен — отвърна Бруд.

Анастер направи отчаян опит да измъкне камата на стоящия до него Тайст Андий, но беше спрян без никакво усилие. Тогава младежът рухна на колене, заплака и крехкото му тяло се разтърси от хлиповете.

— Отведете го — каза Аномандър Рейк. — Това не е представление.

Беше ясно за всички.

Уискиджак смуши коня и отиде при Дужек.

Старецът кимна за поздрав и промърмори:

— Адски жалко беше.

— Да.

— Отдалече изглеждаше…

— Изглеждаше зле, Върховен юмрук. Защото си беше зле.

— Разбери ме, Уискиджак. Разбирам твоята… твоята проява на милост. Мечът на Рейк… Но по дяволите, не можеше ли да се изчака?

Обяснения, солидни оправдания загъмжаха в главата на Уискиджак, но той отвърна само с:

— Не.

— Екзекуциите изискват процедури…

— Тогава ме разжалвайте, сър.

Дужек извърна очи и въздъхна.

— Не това имах предвид, Уискиджак. Знам много добре смисъла на тези процедури — истинската причина да съществуват, преди всичко. Споделянето на необходими, но брутални действия…

— Смалява личната цена, да — отвърна тихо Уискиджак. — Аномандър Рейк лесно можеше да добави тези няколко души към легендарния си списък. Но аз му ги отнех. Смалих личната му цена. Жалко усилие, вярно. Усилие, за което той не ме помоли. Но все едно. Свършено е. Случаят е приключил.

— Съвсем не е приключил — процеди през зъби Дужек. — Аз съм ти приятел…

— Не. — „Не сме изправени пред риска да кръстосаме мечове, тъй че тук отговорността ще остане несподелена.“ — Не. — „Този път — не.“

Чу как Дужек изскърца със зъби.

Корлат се присъедини към тях.

— Странен е този младеж — Анастер.

Двамата малазанци я изгледаха.

— Това изненадва ли те? — попита Дужек.

Тя сви рамене.

— Много неща се таят в мрака на душата му, Върховен юмрук. Много повече от лицето на онзи боец. Той не е могъл да понесе водачеството на армията си. Не е могъл да понесе глада и отчаянието. И се е решил да я поведе на смърт, към пълното й унищожение. Като акт на милост. Да облекчи страданието.

— Извършил е престъпления, на които може да се отвърне само със смърт. Екзекуция от ръцете на оцелелите от собствените му жертви. Но не обикновена смърт — той търси нещо повече. Търси да бъде прокълнат. Прокълнат за вечността. Не мога да си въобразя такава самоомраза.

„Аз мога. Защото имам чувството, че самият аз пристъпвам по ръба на същия този стръмен склон. Една погрешна стъпка и…“ Уискиджак извърна очи към малазанските легиони, струпани на хълма. Слънцето, блеснало от бронята и оръжията, бе ослепително и очите му се насълзиха.

Дужек подкара напред към Артантос, Бруд и Каллор. И го остави сам с Корлат.

Тя го докосна по ръката. Не можеше все още да срещне погледа й, затова продължи да се взира към неподвижните войнишки редици.

— Обич моя — промълви тя. — Тези жени… те не бяха беззащитни. Силата, която извличаха, идваше от Лабиринта на Хаос. Първата атака на моя Господар целеше да ги унищожи. Но те само останаха зашеметени. Съвземаха се. И ако силата им се беше върнала, щяха да нанесат опустошение. Безумие и смърт за вашата армия. Този ден щеше да стане свидетел на пълно поражение.

— Не отстъпвам пред необходимостта — отвърна той с гримаса.

— Точно това правиш сега.

— Войната си има своите неизбежности, Корлат, разбирал съм го винаги. Винаги съм знаел цената. Но този ден, от собствената си ръка, разбрах още нещо. Войната не е естествено състояние. Тя е нещо наложено, и адски нездравословно. С нейните правила ние съзнателно предаваме своята човечност. Не ми говори за каузи и за благородни цели. Ние отнемаме живот. Слуги на Гуглата сме, всички до един.

— Жените на мъртвото семе щяха да убият стотици, навярно хиляди, Уискиджак…

— И аз съм давал заповеди за същото, Корлат. Къде е разликата тогава между тях и мен?

— Ти не се боиш от въпросите, идващи след подобни действия. От въпросите, които сам си задаваш. Може би гледаш на това като на самоунищожителна жестокост, но за мен това е кураж — необикновен кураж. Някой не толкова храбър човек щеше да остави сам Господаря ми с това невъобразимо бреме.

— Безсмислени думи, Корлат. Армията, която стои ей там, видя как нейният командир извърши убийство…

Отговорът й го стъписа:

— Не смей да ги подценяваш!

— Да подце…

— Вече познавам много от войниците ти, Уискиджак. Те не са глупави. Навярно мнозина от тях — ако не и повечето — са неспособни да изразят напълно разбирането си, но те все пак разбират. Не си ли помислял, че те — всеки по свой начин — са се изправяли пред избора, пред който ти се изправи тази сутрин? Този остър като нож обрат в живота им? И всеки от тях още носи незарасналата рана в себе си.

— Не виждам много…

— Уискиджак, чуй ме. Те бяха свидетели. Те видяха, с пълното разбиране. Проклет да си, знам го, защото и аз изпитах същото. Болеше ги за теб. С всеки жесток удар те чувстваха своите рани — как резонират в душите им със съчувствие. Твоят срам, командире, е оскърбление за тях. Премахни го, иначе ще нанесеш на войниците си най-дълбоката рана.

Той се взря мълчаливо в нея.

— Ние живеем кратко. Липсва ни такава сложност.

— Кучи син. Напомняш ми никога повече да не ти се извинявам.

Той отново погледна малазанските легиони и промълви:

— Все пак, боя се да се приближа до тях.

— Разстоянието между теб и тях вече е премахнато, Уискиджак. Армията ти ще те последва и в Бездната, ако заповядаш.

— Най-ужасната мисъл, изречена този ден.

Тя замълча.

„Да, войната е налагане — на крайности. Груби, и прости същевременно. В нея няма място за човечност. Никаква.“

— Дужек беше недоволен.

— Дужек иска да запази армията си жива.

Той извърна рязко глава.

Очите й го гледаха хладно и преценяващо.

— Нямам интерес да узурпирам властта му…

— Ти току-що го направи, Уискиджак. По дяволите да върви страхът на Ласийн от теб, естественият ред се възстанови. Тя можеше да се справи с Дужек. За това те е свалила и е поставила Дужек начело. Богове, понякога си ужасно задръстен!

Той се навъси.

— Щом съм такава заплаха за нея, защо тя не… — Млъкна и затвори уста. „О, Гуглата да ме вземе дано. Пейл. Даруджистан. Не Подпалвачите на мостове искаше да унищожи тя. А мен.“

— Бъди предпазлив с верността си, обич моя — каза Корлат. — Твоята вяра в честта може да бъде използвана срещу самия теб.

Той усети как се смрази отвътре.

 

 

Кол бавно заслиза по полегатия склон към фургона на мхаби. На трийсет крачки вдясно стояха струпани последните екипажи на Търговска гилдия Тригали, а до тях върху парче зебло хвърляха ашици група акционери — пазачи. В далечината препускаха вестоносци, идващи или връщащи се от главните позиции на армията на около левга на югозапад.

Мурильо седеше, отпуснал гръб на едно от големите дървени колелета на фургона, притворил очи. Щом съветникът се приближи, очите му се отвориха.

— Как е тя? — попита Кол и приседна до него.

— Изтощително е — отвърна Мурильо. — Да я гледаш как преживява тези кошмари. Нямат край. Кажи ми новините.

— Ами, Круппе и Силвърфокс никой не ги е виждал от вчера; също и двете морски пехотинки, дето Уискиджак им нареди да пазят дъщерята на мхаби. Колкото до битката… — Кол се обърна и се загледа примижал на югозапад. — Била е кратка. Аномандър Рейк се преобразил във формата си на соултейкън. Само с едно преминаване разпръснал тенесковрите. Пленили са Анастер, а магьосниците на служба при него били… екзекутирани.

— Неприятно звучи — отбеляза Мурильо.

— Според всички сведения, да. Все едно, селяците бягат към Капустан, но се съмнявам, че ще ги приемат радушно. Тъжна съдба ги чака, горките кучи синове.

— Нея я забравиха, нали?

Нямаше нужда да уточнява.

— Трудно е да се преглътне, но да, така изглежда.

— Живя, колкото беше полезна, и я разкараха.

— Склонен съм да мисля, че тази история още не е свършила, Мурильо.

— Ние сме свидетели. Тук сме, за да видим края. За нищо друго, Кол. Уверенията на Круппе са вятър и мъгла. И двамата с теб сме пленници на това неприятно обстоятелство — колкото и самата тя, колкото и онази жена с размътен ум, дето идва да я реши.

Кол бавно се обърна и изгледа приятеля си.

— Какво предлагаш да направим?

Мурильо сви рамене и изръмжа:

— Какво правят повечето пленници рано или късно?

— Опитват се да избягат.

— Да.

Кол помълча дълго, после въздъхна.

— И как предлагаш да го направим? Просто да я оставим ей така? Сама, без никой да се грижи…

— Не, разбира се. Взимаме я с нас.

— Къде?

— Не знам! Където и да е! Стига да е далече.

— И колко далече трябва да отиде, за да се отърве от тези кошмари?

— Трябва просто да намерим някой, който да е готов да й помогне, Кол. Някой, който не съди за живота по неговата целесъобразност и полезност.

— Планът ти е тъп, Мурильо.

— Знам.

— Докато в Капустан…

По-младият мъж присви очи.

— Там едва ли е останало нещо повече от развалини.

— Има оцелели. В това число и жреци.

— Жреци! Самонадеяни, обслужващи само себе си, измамници на лековерните, лъжци на…

— Мурильо, има и изключения…

— Още не съм виждал изключение.

— Може би този път ще видиш. Имам предвид, че ако искаме да се измъкнем от това — с нея, — имаме по-голям шанс да намерим помощ в Капустан, отколкото тук, в тази пустош.

— Салтоан…

— Е на повече от седмица път, а с фургона — и по-дълго. Освен това градът е въплътеният проклет пъп на Гуглата. Не бих отвел и въртящата брадвата майка на Ралик Ном в Салтоан.

Мурильо въздъхна.

— Да, Ралик Ном.

— Какво имаш предвид?

— Жалко, че не е тук.

— Защо?

— Можеше да убие някой. Който и да е. Много го бива в опростяването на нещата.

Кол се изсмя.

— „В опростяването на нещата.“ Само да го видя и ще му го кажа. Ей, Ралик, никакъв убиец не си ти, само човек, който опростява.

— Все едно, вече е спорно, след като изчезна.

— Не е умрял.

— Откъде знаеш?

— Просто го знам. Е, Мурильо, да изчакаме до Капустан, а?

— Съгласен. Но стигнем ли там, взимаме пример от Круппе и Силвърфокс. Измъкваме се. Изчезваме. Гуглата ми е свидетел, съмнявам се, че някой ще забележи, нито пък ще го интересува.

Кол се поколеба.

— Мурильо, ако намерим някой — някой, който може да направи нещо за мхаби — ами, може да излезе скъпо.

Мурильо сви рамене.

— Затъвал съм в дългове и преди.

— Аз също. Стига да сме наясно, че това може да ни съсипе финансово и че може да постигне само по-милостив край на живота й.

— Е, значи ще е добра замяна.

Кол не потърси повече потвърждения за решимостта на приятеля си. Познаваше го достатъчно добре. „Да, не е само в парите, нали? Колкото и да са, една честна замяна, да облекчи страданието на тази стара жена. По един или друг начин. Защото ние поне ще сме се погрижили — дори тя никога повече да не се събуди и да не го разбере. Всъщност така може би ще е по-добре. По-чисто. По-просто…“

 

 

Воят отекваше като от огромна пещера. Отекваше и се свиваше в себе си, докато скръбният зов не се превърна в хор. Гласовете на безброй зверове, гласове, които разкъсваха самия усет за времето, които превръщаха вечността в едно слято „сега“.

Гласовете на зимата.

И все пак идваха от юг, оттам, където тундрата не можеше да продължава; където дърветата вече не бяха на височината на глезените й, а се издигаха, криви и обрулени от вятъра, над главата й, тъй че можеше да върви през тях невидима — без да изпъква над голата околност.

Родственици се отзоваха на воя. Преследващите я зверове, които не изпускаха дирята й, но все пак я изгубваха, когато се промъкваше между черните смърчове; мочурливата земя жадно засмукваше босите й стъпала, мътно черната вода се вихреше гъста и лепкава, докато газеше през ледените локви. Връхлитаха я едри комари, два пъти по-големи от онези в равнината Риви. В косата й пълзяха черни мухи и я хапеха. Тлъсти пиявици — като черни петна — се впиваха в нозете й.

В полузаслепения си бяг се беше натъкнала на криви еленови рога, забити в стволовете на две дървета, на височината на очите й. Един остър връх бе издълбал жлеб в дясната й буза и от него струеше кръв.

„Смъртта ме приближава. Това ми дава сила. Извличам я от този последен миг и те вече не могат да ме догонят.“

„Не могат да ме догонят.“

Пещерата беше точно пред нея. Все още не можеше да я види и нищо наоколо не можеше да й подскаже, че наблизо има пещери, но воят отекваше все по-близо.

„Звярът ме зове. Обещава ми смърт, защото това ми дава сила…“

Мракът я загърна и тя разбра, че е стигнала. Пещерата се очертаваше. Като душа. Като душа, изгубена в самата себе си.

Въздухът беше влажен и студен. Вече не бръмчаха насекоми и не лазеха по кожата й. Камъкът под ходилата й беше сух.

Нищо не можеше да види, а воят беше затихнал.

Когато пристъпи напред, осъзна, че умът й е това, което се движи, умът й, изоставил тялото, умът й, търсещ окования звяр.

— Кой?

Гласът я сепна. Мъжки глас. Приглушен и стегнат от болка.

— Кой иде?

Не знаеше как да отговори и затова изрече първите думи, които дойдоха в главата й.

— Аз съм.

— Аз?

— Аз съм… майка…

Гласът се изсмя хрипливо.

— Поредната игра значи? У теб няма думи, Майко. Никога не ги е имало. У теб има плач и ридание, предупредително ръмжене, у теб има сто хиляди безсловесни звука, описващи всичко, от което се нуждаеш — това е твоят глас и аз го познавам много добре.

— Майка.

— Остави ме. Достатъчно съм изтерзан. Кръжа безспирно около веригата си, тук, в собствения си ум. Това място не е за теб. Навярно с това, че си го намерила, си мислиш, че си надвила последната ми защита. Мислиш си, че вече знаеш всичко за мен. Но тук ти нямаш власт. Знаеш ли, представям си, че виждам собственото си лице, като в огледало… Ала окото е друго — друго е окото, което ме гледа отсреща. И дори не е човешко. Дълго време ми трябваше, за да го разбера, но вече го разбирам… Ти и расата ти си играехте със зимата. Омтоуз Феллак. Но така и не я разбрахте. Не истинската зима, не зимата, която не е магия, а родена от изстиващата земя, от смаляващото се слънце, по-късите дни и по-дългите нощи. Лицето, което виждам пред себе си, е лице на зимата. Вълче. Лице на бог.

— Детето ми познава вълци — каза мхаби.

— Познава ги той, и още как.

— Не е той. Тя е. Дъщеря…

— Объркването на правилата проваля играта…

— Аз не съм това, за което ме мислиш. Аз съм… аз съм една стара жена. От племето на ривите. А дъщеря ми иска да ме види мъртва. Но не просто издъхнала, не и за мен. Не. Тя изпрати вълци подире ми. Да разкъсат душата ми. Те ме гонят в сънищата ми — но аз им избягах. Дойдох тук да потърся спасение.

Мъжът отново се изсмя.

— Пророкът превърна това в мой затвор. И знам, че е така. Ти си съблазънта на лудостта, на странните гласове в главата ми. Отричам те. Да беше знаела за истинската ми майка, навярно щеше да успееш, но опитът ти да насилиш ума ми е жалък. Тук има бог, Пророче, надвесен над тайните ми. С оголени зъби. Дори и ти, скъпа майчице, която тъй здраво си ме прегърнала, не смееш да му се опълчиш. А колкото до Омтоуз Феллак — той трябваше много отдавна да се изправи срещу теб пред портата на лабиринта. Трябваше да ти го откаже, Джагът. Да го откаже на всички ви. Ала се беше изгубил. Изгубил. И знай това, аз му помагам. Аз му помагам да намери себе си. Разумът му се връща, Пророче.

— Не те разбирам — отвърна мхаби. Обземаше я отчаяние. Това не беше мястото, до което бе повярвала, че е стигнала. Беше се озовала в нечий друг затвор, в нечия друга лудост. — Дойдох тук за смърт…

— Не ще я намериш тук, не и в тези корави ръце.

— Бягам от дъщеря си…

— Бягството е илюзия. Дори Майката тук го разбира това. Знае, че аз не съм нейното дете, но не може да се въздържи. Тя дори има спомени, за време, когато е била истинска Матрона, майка на истински, свои рожби. Деца, които са я обичали, и други деца — които са й изменили. И са я оставили да страда във вечността… Не е очаквала никога изход от това. Ала когато най-сетне се оказа на свобода, то беше само за да разбере, че светът й е станал на прах. Децата й отдавна бяха умрели, погребани в своите гробници — без майка те са гаснели и умирали. И тогава тя те погледна, Пророче. Осиновения си син. И ти показа силата ти, за да може да я използва. Да пресътвори своя свят. Възкреси мъртвите си деца. Възложи им да пресъградят града. Ала всичко това беше лъжа, заблудата не можа да я подведе, можа само да я доведе до безумие.

— И тогава — продължи гласът — ти я присвои. Така нейното дете отново я направи пленница. Няма бягство от житейските ни пътища, изглежда. Истина, която не си подготвен да приемеш, Пророче. Все още не.

— Моето дете също ме превърна в пленница — прошепна мхаби. — Това ли е проклятието на всички майки?

— Това е проклятието на любовта.

Воят прокънтя глухо в тъмната пещера.

— Чу ли? — попита мъжът. — Това е моята самка. Тя иде. Толкова дълго я чаках. Толкова дълго. Ето, че идва.

С тези думи гласът бе придобил по-дълбок тембър, сякаш беше престанал да бъде мъжки глас.

— А сега — продължи той, — сега й отвръщам аз.

Воят му я разкъса, отхвърли я. Извън пещерата, отвъд редките дървета, сред голата и пуста равнина на тундрата.

Мхаби изпищя.

Вълците отвърнаха. Победоносно.

Бяха я намерили отново.

Една ръка я докосна по бузата.

— Богове, кръвчицата ми се смрази от това.

Познат глас, но не можеше да го свърже с образ.

Заговори друг мъж:

— Тук става нещо съвсем непонятно, Мурильо. Виж й бузата.

— Издраскала се е сама…

— Тя не може да си вдигне ръката, друже. И виж, ноктите й са чисти. Не си е нанесла тази рана сама.

— Кой тогава? Тук бях през цялото време. Дори и онази старица риви не я е посещавала от последния път, когато я погледнах — а тогава нямаше никаква рана.

— Казах ти, тук има някаква загадка…

— Кол, това не ми харесва. Тези кошмари — възможно ли е да са истински? Онова, което я преследва в сънищата й — възможно ли е да я нарани физически?

— Виждаме доказателството…

— Да, макар че не мога да повярвам на очите си. Кол, това не може да продължава така.

— Прав си, Мурильо. При първа възможност в Капустан…

— При най-първата. Я да преместим фургона най-отпред в колоната — колкото по-скоро стигнем града, толкова по-добре.

— Както кажеш.