Джеймс Хадли Чейс
Не питай! (7)

7

Прекарах безсънна нощ. Макар и да бях твърдо решен да избягам на следващата сутрин, колкото повече се замислях, толкова повече се убеждавах, че няма да успея.

Бях уверен, че ще мога да се справя с Мацо, но оставаше и японецът. Той ме безпокоеше — беше неизвестен фактор. Оставаше и проблемът с ключовете от колата. Дали шофьорът ги оставяше в ключалката на стартера? Това ми се струваше малко вероятно, но пък от друга страна наоколо имаше силна охрана и може би той смяташе, че няма кой да открадне колата точно тук.

Замислих се и за високата желязна порта на изхода. Дали пък нямаше да устои на удара с ролс-ройса?

Какво щях да правя, ако се окажеше достатъчно здрава? Въпреки тези съмнения, бях решен да опитам.

Тъкмо се бръснех, когато чух, че Мацо докарва закуската. Избръснах се, сложих си одеколон и отидох във всекидневната.

— Добро утро, Мацо — поздравих го аз. — Хайде да се поразходим тази сутрин. Ще ми се да потичам малко.

Планът ми беше да излезем да бягаме из имението и накрая да стигнем до гаража. Щях да му кажа, че никога не съм виждал двигателя на ролс-ройс и че искам да му хвърля едно око. След като влезем вътре, възнамерявах да го просна на земята, да се кача в колата, да заключа вратите отвътре и ако ключът е на мястото си, да подкарам.

— Тази сутрин ще ходиш в корпорацията — изръмжа Мацо в отговор.

Аз го изгледах изумено.

— Върнал ли се е мистър Дюран?

— Заповед на мисис Хариет. Изяж си закуската. Изведнъж гладът ми мина. Какво ми готвеха? Ако Дюран се беше върнал с последните документи за подпис, значи не ми бе останало никакво време.

Изпих кафето, хапнах една препечена филийка и оставих недокоснати пържените яйца с шунка.

Мацо влезе в спалнята. Последвах го и видях как вади от гардероба един костюм. Това беше моят костюм! Обзе ме паника.

— Няма да слагаш маската — каза Мацо. — Ще отидеш в офиса като Джери Стивънс, ясно ли е?

— Каква е тази работа?

— Задаваш твърде много въпроси. Плаща ти се, за да правиш каквото ти се каже. Обличай се. Тръгваме след половин час — и си излезе.

Останах неподвижен в продължение на няколко минути. Сърцето ми биеше до пръсване.

Ще отидеш в офиса като Джери Стивънс!

Това можеше да означава само едно нещо — Дюран се е върнал с последните документи, които трябваше да ме накара да подпиша, и след това щеше да ми каже, че мога да си вървя. Може би щеше да нареди на Мацо да ме придружи до летището в Маями и да ме качи на първия самолет за Лос Анджелис.

И по пътя за летището щеше да има бодване с игла и щях да престана да съществувам. Наистина загубих ума и дума от страх!

Отидох до барчето и си налях огромен скоч. Изпих го сякаш беше вода и зачаках да ми подейства. Размекнатият ми гръбначен стълб малко се втвърди.

„Хайде, Джери! — казах си. — Още не си умрял!“

Реших, когато пристигна в офиса, да откажа да подписвам. Това щеше да осуети плановете им. Какво ли щяха да предприемат в такъв случай? Е, поне щях да спечеля малко време.

Почувствах известно облекчение и си сложих собствените дрехи и обувки. След като толкова време бях носил суперкостюмите на Джон Мерил Фергюсън, моят ми се стори ужасен, когато се погледнах в огледалото. Бях забравил какъв опърпан вид имах съвсем до скоро. Не беше чудно, че Лу Пренц беше престанал да ме кани на обяд. Напълно приличах на това, което бях в действителност — безработен, беден второстепенен актьор. След това си спомних седемте хиляди долара в банката. Ако можех да се измъкна от тази каша, щях да подновя гардероба си и да тормозя Лу, докато не ми намери някоя работа. Но най-напред трябваше да се измъкна от кашата!

— Ще вземеш комплекта за гримиране — каза Мацо. Беше влязъл, без да го чуя.

— Какво е всичко това? — попитах аз настоятелно и го погледнах.

— Чу какво ти казах! Вземай го!

„Спокойно! — казах си, когато влязох в банята. — Ти имаш последната дума. Няма да подписваш нищо.“

Прибрах маската, мустаците и веждите в кутията, а Мацо я взе от мен. На леглото имаше куфар, в който видях един от костюмите на Джон Мерил Фергюсън, които бях носил преди. Мацо сложи вътре кутията с маската, затвори капака и щракна закопчалките.

— Да вървим.

Слязохме по стълбите и излязохме през отворената входна врата. Отвън чакаше едно очукано такси. На волана седеше Марко — нощният пазач. От сенките във вестибюла изникна един мъж, който пое куфара от Мацо.

— Това е Педро — представи ми го Мацо. — Той ще се грижи за теб. Прави каквото ти каже… Чаткаш ли?

Имах време да го огледам — нисък, набит, широкоплещест, с лек светлосин костюм и тъмнокафява панамена шапка.

Докато се снимах в киното, бях попадал на всякакви бандити й главорези, но този надминаваше всички тях. Мина ми през ум, че той може да е палачът ми. Приличаше точно на палач. Може би тъкмо той беше убил Лари Едуардс и Чарлс Дювайн.

— Ти няма ли да дойдеш? — попитах аз Мацо.

Той се ухили подигравателно:

— Днес имам друга работа. Върви с Педро. Той ще се погрижи за теб.

Педро ми махна да се качвам в таксито. Изпитах импулсивно желание да побягна, но видях двама души от охраната, застанали недалеч на слънце, да ни наблюдават. Облян в пот аз слязох по стълбите и се качих в таксито. Педро седна до мен на изтърбушената седалка. Колата потегли.

— Спокойно, мистър Стивънс — каза Педро тихо. — Вие си гледайте вашата работа, аз ще гледам моята. Съгласен?

Неговата работа? Да ме убие? Не казах нищо.

Когато стигнахме голямата желязна порта, аз се наведох напред и я огледах. Един човек отвори. Сега вече бях сигурен, че ако имах възможност, бих могъл да я разбия с ролс-ройса, но дали изобщо щях да имам тази възможност? Не беше ли прекалено късно?

Отпуснах се на седалката и таксито се понесе към центъра на града. Дали пък да не побягна, когато сляза от таксито пред входа на „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“. Там, щеше да има журналисти. Педро не би посмял да извади пистолет на улицата пред тях. Реших, да хукна веднага щом пристигнем. По пълната с хора улица Педро и останалите горили не можеха да ме преследват.

Тогава изведнъж таксито се отклони от главния булевард и тръгна по една пряка.

Погледнах Педро стреснат.

— Пътят не е оттук — казах с пресъхнала уста. Той се ухили.

— Ще минем през задния вход, мистър Стивънс — отговори той. — Така няма да се притесняваме заради нахалните журналисти.

Сякаш беше прочел мислите ми. Отново ме обзе страх. Помислих си дори дали да не скоча от колата в движение. Погледнах вратата и видях, че дръжката за отваряне е свалена.

Тежката ръка на Педро улови моята.

— Спокойно, мистър Стивънс.

Таксито намали скорост и зави вдясно към някакъв подземен гараж. Бариерата се вдигна и влязохме.

От сенките изпълзяха трима души — бяха от охраната на Фергюсън. Те застанаха около колата — смълчани, бдителни, зловещи.

Педро слезе с куфара в ръка.

— Да тръгваме, мистър Стивънс.

Слязох от таксито и се огледах. Сякаш по даден знак, тримата се приближиха до мен, така че нямаше как да не тръгна с Педро към асансьора. Той натисна бутона. Влязохме в кабината и горилите се отдръпнаха.

Слязохме от асансьора и Педро ме поведе по дълъг коридор, след това отвори една врата и се отдръпна, за да мина.

— Спокойно, мистър Стивънс. Стойте и чакайте, става ли?

Влязох в луксозно обзаведена приемна, в която имаше двадесетина удобни кресла и маси, с разпръснати по тях списания.

— Седнете — каза Педро, след това се настани в едно от креслата и взе от масата списание „Плейбой“.

Отидох до големия прозорец и погледнах надолу към булевард „Парадайз“. Бяхме на двадесет и четвъртия етаж. Хората се виждаха като мравки, а колите — като миниатюрни играчки. Оттатък бяха плажът, палмите и морето.

Изведнъж Педро подсвирна с уста.

— Тази кукла дори не си е кръстосала краката! — измърмори той. — С удоволствие бих си поиграл с нея!

Не му обърнах внимание. Умът ми работеше трескаво. Досега всичките ми планове за бягство бяха осуетени. Ами ако сега се втурна към вратата и се развикам за помощ? Ако…

В този момент вратата се отвори и на прага застана Соня Малкълм.

Видът й донякъде ме успокои. Откакто попаднах в този кошмар тя беше единственото нормално човешко същество, което бях срещнал, но знаех, че не мога да забъркам и нея. Не бих могъл да й обясня в каква помия съм се потопил. Едва ли щеше да ми се отдаде такава възможност, но дори и да ми се отдадеше, тя сигурно щеше да си помисли, че съм побъркан.

— Мистър Стивънс? — каза Соня Малкълм и ме погледна. — Моля последвайте ме.

Видях как приятните й сериозни очи оглеждат критично протрития ми костюм и старите ми обувки. Изглежда беше свикнала с безупречно облечените богати бизнесмени, които идваха в офиса, но изражението на лицето й не се промени.

Погледнах я в очите, но по нищо не пролича, дали ме е познала. А и защо да ме познае? Сега не бях скрит зад фасадата на Джон Мерил Фергюсън. Пред нея стоеше само Джери Стивънс — безработният, второстепенен актьор.

Последвах я в коридора. Педро стана, хвърли списанието с мърморене, взе куфара и тръгна след нас. Завихме по коридора и след малко видях вратата на кабинета на Джон Мерил Фергюсън.

„Зад тази врата — помислих си аз — ме чака Джо Дюран с последните документи за подпис.“ Опитах се да се овладея.

Соня отвори вратата и застана встрани.

— Мистър Стивънс, сър.

Тя ме покани с ръка да вляза.

Прекрачих прага на познатия ми кабинет, където очаквах да видя Дюран. Замръзнах на мястото си, докато Соня затваряше вратата зад мен.

Вместо Дюран, зад бюрото, на което преди два дни бях седял аз самият, сега видях този, чийто двойник бях — Джон Мерил Фергюсън!

* * *

Мислите се движат със скоростта на светлината.

Докато седях и гледах мъжа, седнал зад бюрото, в главата ми се върна една случка. Веднъж един пиян известен актьор ме беше хванал за слушател и ми разказваше колко страшно нещо му се случило.

— Бях заспал, Джери — спомних си, че ми каза той тогава. — Изведнъж се събудих и се намерих застанал прав край леглото. Сякаш бях излязъл от тялото си и го гледах… Беше истинско, от плът и кръв, не отражение в огледалото. Самият аз! Това е най-страшното и мистериозно нещо, което съм преживявал! Аз… извън собственото си тяло!

Знаех, че са пиянски брътвежи, но запомних думите му.

Сега сякаш аз бях излязъл от тялото си. Дни наред се бях виждал маскиран като Джон Мерил Фергюсън и си бях казвал, че бих могъл да съм Джон Мерил Фергюсън.

И сега напълно разбрах онзи пиян актьор — преживявах същото, което ми беше разказал той — нещо ужасяващо и в същото време мистериозно.

Джон Мерил Фергюсън стана, заобиколи бюрото и тръгна към мен с широка приветлива усмивка.

— Мистър Стивънс! — възкликна той, когато стигна до мен. — Не очаквахте да ме видите, нали? — Джон Мерил Фергюсън стисна ръката ми сърдечно. — Предполагам, че сте озадачен. Елате, трябва да поговорим.

Без да пуска ръката ми, той ме заведе до един стол.

— Не се притеснявайте толкова! Трябва да ви благодаря за много неща. — Приятелският му тон ме успокояваше. — Седнете. Хайде да пийнем нещо.

Седнах, а той отиде до барчето. Погледна ме през рамо и се ухили:

— Може би е малко рано, но никога не е прекалено рано за чаша шампанско.

Аз останах като вцепенен и се опитах да възвърна равновесието си, а той отвори бутилката, напълни чашите, подаде ми моята и седна срещу мен.

— Свършихте чудесна работа, мистър Стивънс — каза Фергюсън и вдигна чашата си. — Пия за ваше здраве.

Всичко това беше толкова неочаквано, че не можех да кажа и дума, но все пак успях да се овладея, колкото да вдигна чашата с трепереща ръка и да отпия.

— И през ум не ми е минавало, че някой би могъл толкова сполучливо да се преобрази в моята особа… — Той остави чашата. — Видях ваши снимки. На тенис корта, тук, седнал зад това бюро, когато влизате в сградата. Бях изумен. Имах чувството, че са снимали мен самия! Чух и записа на телефонния ви разговор с Уолтър Бърн. Гласът ви не се различава от моя!

Говореше толкова приятелски и възторжено, че подобно на повечето актьори, не можех да не реагирам на похвалите му. Започнах да се отпускам.

— Сър — отговорих аз. — Бях нает, за да свърша тази работа и се радвам, че сте доволен.

— Доволен! Това е меко казано! — Усмивката му се разшири. — Мистър Стивънс, вие ми спестихте много пари. Мистър Стивънс… По дяволите тази официалност, хайде да си говорим на „ти“. Става ли?

Аз го гледах с увиснала челюст.

Един от най-богатите и влиятелни мъже в целия свят предлагаше на мен — второстепенния, безработен актьор, да си говорим на „ти“!

А как се отрази това на самолюбието ми!

— Нямам нищо против — отговорих. Той се засмя.

— О’кей, Джери. Ще ти дам време, за да си починеш. Ти свърши работата си фантастично. Чак не е за вярване. Успя да заблудиш пресата! Успя да заблудиш дори стария ми иконом! Без твоя помощ нямаше да мога да отида до Пекин и да уредя една много сериозна сделка. А всички лешояди, включително и тези от ЦРУ, си мислеха, че съм си у дома! — Лицето му изведнъж стана замислено. — Нашият разговор е поверителен, Джери. Това, което казвам, не бива да излиза извън този кабинет, разбираш, нали?

— Да, мистър Фергюсън.

— Имам едно предложение за теб, но най-напред искам да чуя какво мислиш за бъдещето си като актьор. Желаеш ли да се върнеш към нелекия актьорски живот или не? Бъди откровен с мен. Ако той те влече и желаеш да продължиш, кажи ми и аз ще те разбера, но ако си готов да се откажеш, за теб имам едно много добро предложение, което ще ти осигури голяма заплата и ще премахне всичките ти финансови проблеми от сега нататък.

В ума ми се мярна Лу Пренц. Спомних си безкрайните тягостни дни, в които не правех нищо, освен да чакам да позвъни телефонът. Помислих си как ще се върна в Холивуд, ще наема някой малък апартамент и ще продължа да чакам и да се надявам. Потреперих от тази мисъл.

— Искам да сложа картите на масата, Джери — продължи Фергюсън, след като видя колебанието ми. — Това, което ще ти кажа, също е строго поверително. Начинът, по който се справи със задачата си, ми подсказа някои идеи. Предлагам ти да станеш мой постоянен сътрудник. Когато се наложи да изчезна незабелязано, ще заемаш мястото ми. Официално ще бъдеш мой личен секретар. Ще разполагаш със собствено бюро. Ще ти намеря някоя обикновена работа, с която ще оправдаем присъствието ти. Ще имаш много свободно време. Истинската ти работа ще бъде да ме заместваш, когато не желая да се шуми около пътуванията ми. Ще подписваш само маловажни документи. — Той замълча и се усмихна. — Просто не можех да повярвам, че подписите, които си сложил ти, са фалшиви! Ето това е предложението ми. А сега за условията. Ако приемеш, съм готов да ти плащам по сто хиляди долара годишно, отделно ще ти осигуря жилище и кола. Ще подпишем първоначален договор за седем години. Заплатата ти ще се увеличава с десет хиляди долара на всеки три години и ще можеш да го прекратиш по всяко време с шестмесечно предизвестие. — Той се усмихна. — Истината, Джери, е, че си твърде ценен, за да мога да си позволя да те изгубя. В замяна на това, което ти предлагам, ти ще ме освободиш от много проблеми и неприятности. Какво ще кажеш?

Гледах го зяпнал.

— Естествено, ти трябва да помислиш върху всичко това. Няма да те карам да бързаш. Преди да вземеш решение, искам да видиш новия си кабинет, колата и жилището, които ти предлагам. Ако приемеш условията ми, ще станеш член на персонала ми. Няма да имаш никаква сериозна работа докато съм тук, но когато се наложи да замина, ще заемаш мястото ми. Когато не ме заместваш, ще бъдеш свободен да правиш каквото си пожелаеш в този град. Ако някой от приятелите ти те попита какво работиш, ще казваш, че си мой личен секретар и че никой от корпорацията не говори за това, с което се занимава. Всичките ми хора са лоялни, ще очаквам лоялност и от теб.

Той стана, отиде до бюрото и натисна едно копче на интеркома.

— Мис Малкълм, може ли да дойдете за малко? — На мен каза: — Мис Малкълм също е моя секретарка и ще се погрижи за теб. Тя е в течение на всичко. Само Дюран, мис Малкълм и Мацо знаят какво всъщност стана. Можеш напълно да разчиташ на нея.

Соня влезе.

— Ще поверя мистър Стивънс на грижите ви, мис Малкълм — каза Фергюсън и й се усмихна. — Вие знаете какво да правите, нали?

— Да, сър.

Аз се изправих като в някакъв сън.

— Помисли за всичко това, Джери — каза Фергюсън и стисна ръката ми. — Ще ме уведомиш ли за решението си в шест часа тази вечер?

— Да, сър — отговорих аз и последвах Соня навън от кабинета.

Мислите ми се завъртяха в някаква вихрушка. Какво предложение само! Сто хиляди долара на година, плюс квартира и кола! И почти без работа! Щях да имам достатъчно време, за да опозная този прекрасен град.

И повече никакъв Мацо, никакъв Педро, никакви опасения, че могат да ме убият!

Просто не можех да повярвам!

Соня спря пред една врата и я отвори.

— Ще работим в един кабинет, мистър Стивънс — каза тя и ме въведе в голяма слънчева стая с две бюра, телефони, пишещи машини и интерком. Изгледът към морето беше фантастичен.

— Мистър Фергюсън е чудесен, нали? — каза Соня и се усмихна. — Той е като някакъв бог. Може да промени живота ти с едно махване на ръка. Все още не мога да повярвам, че се спря на мен.

— Е, и аз имам късмет.

— Гледала съм ви по телевизията. Трябва да е чудесно да си кинозвезда.

— Не вярвайте, ако някой ви каже подобно нещо — отговорих аз. Соня ми харесваше. — С радост ще се махна от този занаят.

Тя се засмя.

— О, не! Искам да ми разкажете за него някой път. Но да вървим. Имате прекрасен дом и отлична кола…

Тя ме поведе по коридора до асансьорите и се спуснахме в подземния гараж.

— Ето я — каза Соня и посочи един двуместен бледосин Мерцедес с подвижен покрив. — Не е ли прекрасна?

Винаги си бях мечтал за Мерцедес. Обиколих колата, потупах ламарината и се усмихнах.

— Фантастична е!

Тя отвори вратата и се качи. — Трябва да бързаме, мистър Стивънс. Днес имам ужасно много работа.

Седнах зад волана и усетих върху себе си погледите на две от горилите. Подкарах към бариерата и тя се вдигна.

Боже! Сякаш се возех върху някакъв облак!

— Завийте вдясно и карайте по булеварда — упъти ме Соня. — Ще ви кажа къде да отбиете.

Сякаш бях в някакъв цветен сън — прекрасна кола, красива жена…

В края на булеварда ми каза да завия вляво към морето. Подкарах покрай препълнения с хора плаж и след като го отминахме трябваше да свия вдясно. Излязохме на тясна пясъчна алея.

— Оттук се стига до частния плаж на мистър Фергюсън — обясни Соня.

След малко спряхме пред желязна порта. Пазачът поздрави и отвори. Подкарах нататък по алеята и скоро стигнахме до някакъв висок жив плет и палми. Видях едно бунгало.

Спрях.

— Това ли е?

— Да. Това е едно от тях.

— Едно от тях?

— Има общо четири, но са напълно отделени едно от друго. Мистър Фергюсън вече не ги използва.

Слязох от колата и заедно със Соня приближихме към бунгалото. Бунгало?

Беше направено от дебели борови трупи, имаше голяма веранда с маса, столове и малък бар. Просто лъхаше на разкош.

Соня изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и ми махна да я последвам.

Влязох в уютна, луксозно обзаведена всекидневна. Имаше всичко — телевизор, стереоуредба, бар, кресла, бюро с два телефона… Полираните чамови дъски на пода бяха покрити с голям персийски килим, а по стените имаше картини.

Новият ми дом!

Просто не можех да повярвам.

— Има две спални, две бани и напълно обзаведена кухня — продължи Соня. — Имате късмет, мистър Стивънс. Това е истински рай!

Заведе ме в голямата спалня — огромно легло, шкафове, телевизор… Другата спалня беше по-малка, но също толкова луксозно обзаведена.

— За бунгалата се грижи мисис Суонсън — каза Соня. — В момента тук не живее никой друг. Тя ще ви приготвя закуска и ще ви готви. Трябва само да наберете 22 на зеления телефон и да й кажете какво желаете. Разбрах, че умее да готви много добре. Ще се грижи и за прането ви.

— Невероятно!

— Хладилникът е добре зареден, но ако все пак имате нужда от нещо, можете да го поискате.

Тя погледна лицето ми и се засмя.

— Какво значи да работиш за мистър Фергюсън! Чудесно е, нали?

— Не питай! — промърморих аз.

Когато се върнахме обратно във всекидневната, отвън се чу клаксон на кола.

— Това е за мен, мистър Стивънс. Трябва да бързам. Ще се справите и без моя помощ, нали?

Тя ми се усмихна ослепително.

— Добре. Довиждане… Джери!

И тя хукна към чакащата я кола. На волана седеше Педро и чистеше зъбите си с клечка кибрит.

При вида му отново ме обхвана безпокойство. Наистина приличаше на убиец. Излязох на верандата, колата потегли и Соня ми махна.

Седнах на един шезлонг и се загледах към пясъка и морето.

Трябваше ми малко време, за да се адаптирам към новата ситуация. Всичко това беше като сън. Предната нощ се бях страхувал за живота си, а сега всичко това…

Ти си твърде ценен, за да те загубя.

Като се замислих над думите на Фергюсън, реших, че те не са лишени от смисъл. Фергюсън, който беше под непрекъснатото наблюдение на конкуренцията, на когото всячески пречеха да предприема нужните стъпки в бизнеса, беше открил идеалния си двойник — човек, който не само приличаше на него, но умееше да фалшифицира подписа му и дори да имитира гласа му. Срещу това той беше готов да подпише с мен договор за срок от седем години и да ми плаща по сто хиляди на година! На пръв поглед сумата ми изглеждаше прекалено голяма за такова нещо, но като се замислих за огромната империя на Фергюсън, за несметните му богатства, си дадох сметка, че тя за него е дреболия.

Трябваше да съм луд, за да не приема подобно предложение!

След като взех решението си, си спомних, че минава обяд и че съм гладен. Отидох в кухнята и отворих хладилника. Както каза Соня, той беше добре зареден. Напълних една чиния с пушено пиле, салам и салата, занесох я на верандата и седнах на една от масите.

„Човече — помислих си, когато започнах да ям, — ето това е животът!“

* * *

В 17,30 отидох с колата до „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ и влязох през задния вход. Човекът на бариерата ме позна, кимна за поздрав и я вдигна. Взех бързия асансьор за най-горния етаж.

Бях прекарал чудесен следобед, кроейки планове за бъдещето. Трябваха ми нови дрехи. Не можех да се въртя наоколо с протрития си костюм. Трябваха ми пари и си спомних, че в „Чейс Нашънъл Банк“ на мое име има седем хиляди долара. Обадих се по телефона и помолих да ги изпратят в клона в Парадайз сити. Обещаха да ги изпратят телеграфно веднага. След това поплувах. На дългия около миля плаж нямаше жив човек, така че влязох в морето гол. После отидох с колата до банката, подписах нужните формуляри, извадих си чекова книжка и изтеглих хиляда долара в брой.

Реших на следващия ден да се отдам на пазаруване.

Когато почуках на вратата на новия си кабинет и влязох, се чувствах като стокилограмов човек.

Соня пишеше нещо на машина. Тя вдигна глава и ми се усмихна.

— Всичко наред ли е?

— Не може да бъде по-добре — отговорих аз. — Мистър Фергюсън искаше да му се обадя в шест.

— В момента е свободен — каза тя и натисна копчето на интеркома.

Последва кратка пауза, след което се чу гласът на Фергюсън, гласът, който можех да имитирам така добре:

— Да, мис Малкълм?

— Мистър Стивънс е тук, сър.

— Добре. Нека дойде при мен.

Тя изключи линията и ми се усмихна.

— Хайде, Джери.

— Ако нямаш какво да правиш — казах аз, — защо не вечеряме заедно тази вечер?

Усмивката й стана по-широка.

— С удоволствие, но най-напред виж какво иска мистър Фергюсън.

— Ще се върна веднага и ще измислим нещо. Преминах по коридора до вратата на Фергюсън, почуках и влязох.

Той беше зад бюрото си. На едно от креслата седеше Джо Дюран. Когато го видях, се сепнах. Изгледа ме със студен, стоманен поглед.

Фергюсън се изправи.

— Влизай, Джери — каза той със сърдечна усмивка, но забелязах, че в погледа му има напрежение. — Какво е решението ти?

Влязох и затворих вратата.

— За мен ще е удоволствие да работя за вас, сър. Напрежението в очите му изчезна.

— Седни — посочи ми той един стол недалеч от Дюран. — Това е добра вест. Доволен ли си от кабинета, колата и жилището?

— Разбира се, сър.

— Добре. Договорът е у Джо. За седем години, нали така?

— Да, сър.

— Ще получиш аванс. Осем хиляди триста тридесет и три долара — една месечна заплата. Мис Малкълм ще се погрижи да получиш чек и ще пресметне данъчните отчисления.

Седнах, а Дюран извади лист хартия и ми го подаде. Договорът беше най-обикновен, но го прочетох много внимателно. В него се излагаха условията — трябваше да стана личен секретар на Джон Мерил Фергюсън. Трябваше да получавам по сто хиляди долара на година с повишение от десет хиляди на всеки три години. Договорът можеше да бъде прекратен и от двете страни след шест месечно предизвестие.

Дюран ми подаде писалка и аз подписах. След това ми подаде копие, подписано от Джоузеф Дюран, вицепрезидент.

— Сега си част от нашия персонал — каза Фергюсън. — Не трябва да забравяш, че служителите ми не говорят за работата си. Ако журналистите те питат, ще казваш, че си мой личен секретар и нищо повече. Нали?

— Да, сър.

— А сега за теб има малко работа. Съжалявам, че започвам толкова бързо, но се налага. Заминавам след час. Искам да избегна пресата и всички останали. — Той махна с ръка към банята. — Дрехите и маската ти са там. Искам да се преоблечеш да излезеш през главния вход с Мацо. Ще отидете в моята резиденция и ще останеш там, докато се върна. Вероятно ще отсъствам само ден-два. Веднага след това ще бъдеш свободен да правиш каквото си пожелаеш в продължение на може би две седмици.

Прониза ме разочарование. Вече се бях подготвил да изляза със Соня, за да вечеряме. След това си спомних, че вече съм личен секретар на Фергюсън срещу сумата от сто хиляди долара годишно.

— Да, сър.

Отидох в банята, където намерих куфара, донесен от Мацо.

След петнадесет минути вече бях преоблечен и си бях сложил маската. Докуцуках до вратата на банята и отворих.

Фергюсън стоеше до прозореца. Дюран го нямаше.

При отварянето на вратата Фергюсън се обърна и ме погледна. За миг остана като закован, втренчен в мен, след това вдигна ръка към лицето си. Аз също вдигнах ръка към лицето си. Той направи крачка назад. Аз направих крачка напред.

— Боже мой! — възкликна Фергюсън. — Чувствам се странно.

— Боже мой! — казах аз, имитирайки гласа му. — Чувствам се странно.

След това добавих със своя собствен глас:

— Радвам се, че одобрявате, сър.

Фергюсън се разсмя.

— Джери, ти си чудесен! Дявол да го вземе! Имам чувството, че се гледам в огледалото!

Той се приближи и се вгледа в мен.

— Това е забележителна маска! — потупа ме по рамото и се засмя. — Не бих повярвал, че е възможно. А и гласът… — След това погледна часовника си. — Имам само още няколко минути. — Отиде до интеркома, натисна бутона и каза: — Мацо, готов съм за теб.

Вратата се отвори и влезе Мацо.

— Заведи Джери у дома, Мацо — нареди му Фергюсън и се обърна към мен. — Моля те, прави каквото ти каже Мацо. Ти си дяволски добър артист.

И се усмихна.

— Да тръгваме! — каза Мацо.

Последвах го по коридора към асансьорите. Когато минах покрай вратата на новия си кабинет се поколебах. Щеше ми се да се отбия, за да се извиня на Соня за вечерта, но Мацо ме дръпна да продължавам.

Журналистите отново бяха пред вратата, но охраната ме качи в ролс-ройса без проблеми. Имах чувството, че гледам стар филм за втори път.

Колата потегли и чух припрените викове на репортерите: Мистър Фергюсън! Само за момент, мистър Фергюсън!

— Тези нахални копелета никога не се отказват — изръмжа Мацо.

Само преди няколко часа кроях планове как да открадна ролс-ройса, за да избягам, а сега бях член на екипа на Фергюсън и получавах заплата, за която не бих и мечтал.

Отпуснах се и се замислих за Соня. Тя беше мой тип жена. След няколко дни щях да я поканя отново на вечеря. Исках да задълбоча познанството си с нея — много го исках.

В апартамента на Фергюсън свалих маската и се върнах във всекидневната, където ме чакаше Мацо.

— Имам нови инструкции — каза той. — Според тях ти трябва да останеш в къщата, а аз няма нужда да се тревожа за теб. Можеш да ходиш където си искаш без маска, но не трябва да се доближаваш до портата, защото някой може да те види. Чаткаш ли?

— Искаш да кажеш, че не е задължително да стоя в тази стая, така ли? И мога да ходя навсякъде в имението?

— Точно така, приятел. Нали ти казах, че ще оцелееш? — той посочи зеления телефон на бюрото. Ако искаш нещо за ядене, обади се по този телефон. — Той отиде до вратата и се ухили. — Имам среща с една кукличка. Тази вечер смятам да се позабавлявам както трябва. Сега, приятел, можеш да правиш каквото искаш, само стой настрана от портата.

Без да престава да се хили, Мацо излезе от стаята.

Беше пет часът. Отидох до задния прозорец и погледнах плувния басейн. Стори ми се удивително примамлив. Беше ми трудно да повярвам, че вече мога да правя каквото си поискам, стига да не излизам от имението.

Съблякох се, сложих някакви плувки, които намерих в един от шкафовете, взех кърпа от банята и слязох надолу по стълбите към големия вестибюл. Когато минавах по терасата към басейна, видях Мацо да потегля с ягуара. Махнах му с ръка, но той не ме забеляза.

Прекарах край басейна около час. Вечерното слънце беше чудесно. Когато се бършех, дойде Джонас и каза:

— Нещо за пиене, мистър Стивънс?

— Защо не? Искам едно много голямо и много сухо мартини.

— Веднага, мистър Стивънс. — И отиде до бара. „Дявол да го вземе! — помислих си аз. — Ето това е животът!“

Настаних се в един шезлонг и започнах да се наслаждавам на последните слънчеви лъчи. Джонас донесе питието.

— За вечеря мога да ви предложа пилешки гърдички в сос от омари, мистър Стивънс — каза той. — Или салата от скариди. Скаридите са изключително хубави.

— Става — казах аз и устата ми се изпълни със слюнка.

— Ще желаете ли да вечеряте в трапезарията или ще предпочетете апартамента си?

Погледнах го. Старото му, тъмно лице беше абсолютно безизразно.

— А мисис Хариет?

— Ще вечеря в стаята си.

— Мисис Лорета?

— Тя също ще вечеря в стаята си.

— Добре. Тогава и аз ще вечерям в апартамента на мистър Фергюсън.

— Разбира се, мистър Стивънс — отговори Джонас и си отиде.

Останах край басейна. Отпивах от питието си и гледах как слънцето бавно залязва. Все още не можех да повярвам, че всичко това се случва на мен. Вече не се чувствах застрашен. Намирах се в някакъв фантастичен сън. Спомних си дните, когато седях край телефона, без да правя нищо, буквално умрял от глад, и чаках часове наред да ми позвънят. А сега това!

Гледах как слънцето залязва и изгрява луната. Изведнъж си спомних думите на мисис Хариет: „Когато настъпи пълнолунието, ще се наложи да я затворим.“

Луната беше почти пълна. До истинското пълнолуние оставаха още три дни.

Замислих се за Лорета. Сега бях сигурен, че не е с всичкия си. Просто не можеше да е нормална! Само че не можех да приема и приказките на мисис Хариет за пристъпите при пълнолуние.

„Но защо да се тревожа?“ — казах си. Сега бях част от персонала на Фергюсън. Бях свободен. Вече никой не ме наблюдаваше. Джон Мерил Фергюсън — неимоверно богат и могъщ — беше доволен от мен. Какво повече можех да искам?

Станах от шезлонга и се прибрах в апартамента. Взех душ и облякох риза и памучни панталони от гардероба на Фергюсън.

Влязох във всекидневната и Джонас докара количката с вечерята.

Беше удивително вкусно. Джонас ми сервира и си отиде. Съжалявах, че съм сам. Колко по-добре щеше да е, ако бях със Соня! „След ден-два — казах си — и това ще стане. Само че не тук. Ще намерим някой тих ресторант край морето, осветен от луната и с приятна музика.“

Нахраних се, излязох на балкона и седнах на един шезлонг. Чувствах се невероятно. Гледах как луната се издига все повече и повече, наблюдавах хората от охраната, които обикаляха градината долу, но не давах пет пари за тях. Вече не ме засягаха. „Колко неочаквано може да се промени животът — мислех си аз. — До вчера ме беше страх да не ме убият, а сега нямам никакви грижи под слънцето.“

Към 22,50 угасих цигарата, станах от шезлонга и реших да си лягам. Избрах си едно романче от тези, които беше донесъл Мацо. Угасих лампите във всекидневната и влязох в спалнята. Запалих една лампа с прозявка. Доста неща се бяха случили през този ден, а и вечерята беше чудесна. Може би дори нямаше да чета, а веднага щях да заспя.

След това замръзнах на мястото си.

Край прозореца стоеше Лорета.