Джеймс Хадли Чейс
Не питай! (2)

2

Седях на креслото и чаках.

Бях се обвързал. Бях казал на Дюран, че може да разполага с безусловната ми преданост. В портфейла ми имаше разписка за хиляда долара. Според него, утре щях да имам още една такава, за още хиляда долара.

Трябваше да се направя на някой от големите босове в бизнеса, докато той отиде да уреди сделка, която конкуренцията му или искаше да осуети, или да проучи с подробности. В замяна на този театър след тридесет дни в „Чейс Нашънъл Банк“ на мое име щеше да има тридесет хиляди долара.

Когато повторих, че съм съгласен, Дюран кимна, стана и отиде до вратата. Там спря, обърна се към мен, погледна ме с нетрепващите си черни очи и каза:

— Чакайте тук, мистър Стивънс.

След това излезе, следван от маймуната, и вратата се плъзна обратно на мястото си.

Така че аз запалих цигара и започнах да чакам.

Далеч не се чувствах спокоен. Нещо у Дюран и маймуната ме плашеше, но пък ми трябваха и парите. Увериха ме, че няма нищо опасно, няма да нарушавам закона и ми се струваше, че би трябвало да отида на психиатър, ако отклоня такова предложение.

Продължих да чакам притеснен още тридесет минути и тогава вратата се отвори. Влезе дребната старица, заедно с пудела си. Изглежда тази врата се управляваше от фотоклетка, защото се плъзна на мястото си почти веднага след нея. Дамата беше с жълто-кафяво поло от кашмир и черни панталони, а на врата й висеше огърлица с перли, чийто блясък подсказваше, че са истински.

Тя спря и ми се усмихна приятелски. Пуделът започна да скимти и да иска да скочи от ръцете й, сякаш бързаше да ме оближе.

— Мистър Стивънс — каза тя. — Може ли да вляза? Аз я изгледах кисело и станах.

— Но вие вече сте вътре, нали?

Тя направи още няколко крачки напред и без да престава да се усмихва, седна на стола, на който преди това беше седял Дюран.

— Дойдох, за да ви се извиня, мистър Стивънс. Напълно разбирам какво чувствате. Всичко това, предполагам, ви се струва толкова странно…

Аз останах прав и казах:

— Мистър Дюран ми обясни.

— Разбира се, но не искам да останете с никакви лоши чувства, мистър Стивънс. Моля ви седнете. Струва ми се, че трябва да ви обясня още някои неща.

Аз седнах.

— Колко сте добър — каза тя, втренчила в мен тъмносините си студени очи. — Кажете ми, мистър Стивънс, жива ли е майка ви?

— Почина преди пет години — отговорих аз троснато.

— Колко тъжно. Мистър Стивънс, сигурна съм, че ако беше жива, щеше да постъпи като мен. Този, за когото искаме да се представите, е мой син.

Замислих се за майка си — мила, блага женица, без грам мозък в главата си… но имаше чиста съвест и изпитваше страх от Бога.

— Майка ми не би упоила човек, за да го отвлече — казах аз ледено. — Да я оставим настрана от всичко това.

Старицата започна да си играе с ухото на пудела.

— Човек никога не знае какво може да направи една майка — каза тя, все още усмихната. — Ако изпадне в беда, може да постъпи съвсем непредвидимо.

Това започваше да ме отегчава. Свих рамене и не казах нищо.

— Искам да ми повярвате, мистър Стивънс, че наистина се възхищавам от работата и таланта ви. Много съм щастлива, че се съгласихте да ни сътрудничите. Помощта ви ще бъде оценена повече от високо.

— Плащат ми добре — казах аз дървено.

— Да. Както разбрах, парите са нещо важно за вас.

— А не са ли важни за повечето хора?

— Боя се, че все още сте враждебно настроен, мистър Стивънс. Искрено ви моля да забравите огорчението си. Ще свършите нещо много важно, а след това ще разполагате с доста голяма сума пари. — Тя се усмихна. — Правя всичко това заради сина си. Моля ви да ме разберете.

Само че аз не можех да забравя случилото се. Нещо у тази старица ме плашеше, така както ме плашеше и Дюран, но все пак направих усилие. Заставих се да се усмихна.

Тя кимна.

— Така е по-добре. — Потупа пудела по гърба. — Винаги, когато съм гледала филмите ви, съм си мислила каква хубава усмивка имате, мистър Стивънс!

— Благодаря.

— А сега, да се залавяме за работа, както обича да се изразява синът ми. Вие бяхте така любезен, да ни обещаете безусловната си преданост. — За миг усмивката й сякаш застина и стоманата в тъмносиния й поглед пролича съвсем ясно. — Така ли е?

— Честно казано — отговорих аз, — тази фраза започна да ми омръзва. Казах на мистър Дюран, че съм съгласен с условията му. Трябва ли пак да повтаряме всичко това от начало?

Тя се засмя весело.

— Трябва да прощавате на възрастните дами, мистър Стивънс. Те са склонни да повтарят едно и също. А, между другото, наричайте ме Хариет. Да си говорим на „ти“. Мога ли да ви наричам Джери?

— Естествено.

— Ще започнем днес следобед, Джери. Имам много добър гримьор, който ще те преобрази така, че да приличаш колкото се може повече на сина ми. Моля те да бъдеш търпелив с него. Той е перфекционист, и трябва да призная, малко досаден с това си качество. Искаме да сме сигурни, че ще приличаш на сина ми толкова много, че никой, който те гледа от разстояние, да не забележи разликата. Разбираш ме, нали?

— Не възразявам, мадам.

— Моля те, наричай ме Хариет.

— О’кей, Хариет.

Тя вдигна едното ухо на пудела, потри го между пръстите си и кучето заскимтя от удоволствие.

— След това ще има и други занимания. Ще трябва да научиш и някои други неща, но съм сигурна, че ще се справиш бързо. Повечето актьори умеят това — усмихна ми се тя.

— Ще се постарая максимално — отговорих аз.

— Да, разбира се. Няма да представлява никаква трудност за теб, но е много важно. — Старицата замълча за миг и попита: — Женен ли си, Джери?

Този неочакван въпрос ме изненада.

— Разведен съм — отвърнах троснато.

— Толкова много хора от света на киното се развеждат… Къде е жена ти?

— Има ли някакво значение?

Тя поклати глава и се усмихна игриво.

— Моля те, Джери, бъди отзивчив. Ако не ме интересуваше, нямаше да те попитам.

— В Ню Йорк е. Омъжи се пак.

— Не се ли виждате с нея?

— Не съм я виждал от пет години.

— Имате ли деца?

— Не.

— Каза, че майка ти е починала. А баща ти?

— Той също.

— Имаш ли близки? Братя, сестри?

По гърба ми започнаха да пропълзяват тръпки.

— Щом се налага да знаете, ще ви кажа направо. Нямам никакви роднини.

— Колко тъжно! — Тя не изглеждаше никак тъжна. — Значи си съвсем сам?

— Така е.

Тя кимна.

— Един привлекателен мъж като теб би трябвало да има приятелка. Разкажи ми за нея.

— Актьор с долар и тридесет цента в джоба не може да има приятелка.

Тя отново кимна.

— Да, разбира се. Но, Джери, много скоро, с тридесет хиляди долара в банката, ти ще имаш много приятелки. Всичко е въпрос на време.

Тук беше много права. Когато печелех добре, можех да имам всичките приятелки, от които имах нужда. С тридесет хиляди в банката, щеше да е достатъчно да подсвирна.

— Сега, след като ни увери в безусловната си преданост, Джери — продължи тя след малко, — искам да ти кажа някои неща за Мацо. — Тя отново направи пауза, за да погали пудела. — Наистина не зная какво бих правила без него. Външният му вид малко заблуждава, но едва ли има нещо, което не би направил за мен… би направил всичко.

Аз я погледнах с празен поглед.

— Ти вече го видя. Мацо е моят предан и честен прислужник, този, който ти донесе вкусната закуска, която поръчах специално за теб.

Аз зяпнах.

— Искаш да кажеш този… тази маймуна? Тя потупа пудела.

— Не бива да се изразяваш грубо за външния вид на Мацо. Никой не може да бъде хубав като теб, Джери. Мацо ще бъде твой постоянен спътник. Ще ти помага в много неща. Без него едва ли ще успееш да изпълниш ролята си както трябва. От много години Мацо е бодигард на сина ми. Когато ви виждат заедно, впечатлението, че ти си синът ми, ще се засилва още повече.

Мисълта, че тази маймуна ще бъде навсякъде с мен ме накара да настръхна като оскубана кокошка. Понечих да възразя, но тя ме прекъсна:

— Да сменим темата, Джери. Познаваш ли Лари Едуардс?

— Да, разбира се! — отговорих аз изненадан от въпроса й. — Какво общо има той?

Естествено, че познавах Лари Едуардс. Беше като мен — безработен второстепенен актьор. Често се срещахме в офиса на Лу Пренц, и двамата закъсали за работа. Помежду си нямахме много допирни точки, тъй като често възникваше въпросът кой ще получи ролята, за която се надявахме и двамата, но все пак от време на време пиехме по някоя бира заедно и се оплаквахме един на друг от тежките времена.

— Просто се питах дали го познаваш. Той доста приличаше на теб външно, висок, чернокос… — каза Хариет и се усмихна. — Разбира се, далеч нямаше твоя характер. Разглеждахме кандидатурата му за работата, която прие да свършиш ти. Всъщност, доведохме го тук и обсъдихме възможностите с него, но той реши да не приеме предложението ни. Създаде множество проблеми. Толкова се радвам, че не смяташ да създаваш проблеми, Джери… Толкова се радвам…

Аз се вгледах в нея и ме полазиха студени тръпки.

— Говорите за него в минало време — отбелязах.

— Да… Колко тъжно. — Тя се изправи. — Ще помоля Мацо да ти донесе нещо за четене. Моля те кажи му какво би искал за обяд. — Тя тръгна към вратата.

— Какво се е случило с Лари? — попитах аз и усетих, че ръцете ми треперят.

— О, нима не знаеш? Претърпя злополука. Нещо не е било в ред със спирачките на колата му, доколкото разбрах. — Тъмносините й очи се заковаха в мен. — Мъртъв е.

Плъзгащата се врата се отвори и тя излезе.

* * *

Един час по-късно вратата отново се отвори и влезе Мацо с един наръч евтини романчета. Остави ги на масата.

— Искаш ли нещо за четене?

Чувах гласа му за първи път и звукът ме стресна. Беше тих и хриптящ, а бях очаквал мечешки рев.

— Благодаря — отговорих.

Той отиде до стола, на който седеше Хариет и се настани. Ухили ми се и ми показа два реда малки бели зъби, на които би завидял и плъх.

— Ще живеем заедно, приятел, така че по-добре да се опознаем, какво ще кажеш?

— Защо не?

Той кимна с бръснатата си глава.

— Няма нищо страшно, приятел. Само прави това, което ти казвам. Много лесно е да изкараш тези пари, само не започвай да задаваш въпроси. Като ти кажа да си изсекнеш носа, ще го изсекнеш. Чаткаш ли? Като ти кажа да погледнеш наляво, гледаш наляво. Чаткаш ли? Казвам ти да гледаш надясно, гледаш надясно. Чаткаш ли. Казвам ти да бягаш бързо, бягаш бързо. Чаткаш ли?

— Аха. Разбрах какво искаш да ми кажеш. Той сбърчи чело.

— Наистина ли чаткаш к’вото ти казах?

— Наистина.

— О’кей. Онзи другият глупак не го чатна. — Усмивката на Мацо изчезна и той отново заприлича на тигър, оглеждащ закуската си. — Много лошо за него.

Устата ми пресъхна.

— Чух, че претърпял злополука.

— Аха. Леваците като него често имат злополуки. — Усмихна ми се пак. — Ти си готин, приятел. Ти няма да имаш злополука.

Не казах нищо. Намекът беше повече от ясен — Лари Едуардс не беше пожелал да им върви по свирката и затова го бяха ликвидирали. Не можех да приема такова нещо, но намека си беше намек.

— Започваме работа още днес следобед, приятел. Ти само се дръж на ниво, нали?

Аз кимнах.

— Ще дойде един смотаняк, за да поработи над теб. Ти само ще стоиш кротко и ще го оставиш да прави каквото иска, чаткаш ли?

Кимнах отново.

Той се усмихна.

— Знаеш ли, приятел, имам чувството, че с теб ще се сработим хубаво. Гледах онзи филм, в който играеше. „Шерифът от ранчо Хикс“. Стори ми се помия.

— И на мен — казах аз пресипнало. Усмивката му стана още по-широка.

— Виждаш ли, че съм прав? Ще се сработим много хубаво.

— Мисис Хариет каза, че го е харесала.

— Ще й хареса… жени! Харесва им всичко, което мърда. — Мацо стана. — К’во искаш да ядеш на обяд, приятел? К’вото кажеш, имаш го.

Стомахът ми още ме болеше. Мисълта за храна ме накара да потреперя.

— Закусих много добре. Благодаря, не искам нищо. Мацо се засмя леко. Звучеше сякаш някой е настъпил ковашки мях.

— Ей, успокой се, приятел. Няма от к’во да се стряскаш. Ще накарам да ти направят нещо леко, а?

Той придвижи едрото си тяло до вратата, обърна се, усмихна се като плъх и излезе. Дали Лари наистина беше убит? Седях и се потях.

„Нещо не е било наред със спирачките…“

Не, не можех да повярвам. Прогоних тази страховита мисъл от главата си. И продължих да седя неподвижно. Дори не станах, за да хвърля едно око на романчетата. Мисълта, че съм се ангажирал, че трябваше да правя всичко, което тези хора ми кажат, защото съм приел парите им, ме плашеше.

„Претърпя злополука. Нещо не е било в ред със спирачките на колата му. Мъртъв е.“

Спомних си усмивката на Мацо. Като на плъх.

„Човече Божи! — помислих си аз. — В каква каша се забърка!“ Нима наистина беше възможно да ми видят сметката, ако не правя каквото ми кажат? Продължих да стоя неподвижно и да се отдавам на страха си. Мацо докара количката в 13,00.

— Хапни нещо, приятел. Следобедът няма да ти е никак лек. — Той се вгледа в мен. — Добре ли си?

— Добре съм, но не искам нищо.

— Хапни нещо, чаткаш ли? — в тихия му глас изведнъж се появи ръмжене. — Чака те работа.

И си излезе.

Така че започнах да ям супата от омари, защото се страхувах. Беше толкова хубава, че я изядох всичката, след което седнах на креслото и започнах да се боря с желанието да повърна.

След това започна действието. Дойде Мацо, видя празната купичка, усмихна се и изкара количката навън. След това дойде Хариет, този път без пудела, заедно с някакъв нисък, дебел мъж, облечен с бяла престилка с къси ръкави, който носеше нещо подобно на скъпа тоалетна чантичка.

Този човек беше гледка, която си заслужаваше да се види. Косата му, дълга и гъста, беше боядисана в кайсиев цвят. Клепачите му бяха оцветени в светлосиньо, а устните — в чисто розово. Той спря, след като вратата се затвори и ми се усмихна полуковарно, полубезцеремонно.

— Джери, скъпи — каза Хариет. — Това е Чарлс. Той знае какво трябва да направи. Много те моля, остави го да работи. Искам да съм напълно сигурна, че ще заприличаш на сина ми. — Тя се обърна към ниския дебелак и добави: — Запознай се с Джери Стивънс.

— Какво мило момче! — изригна Чарлс и подскочи напред. — Не мога да ви кажа колко се вълнувам, че ви виждам! Гледах толкова много от прекрасните ви филми! Какъв талант! „Шерифът от ранчо Хикс“! О, бях очарован! — Той сграбчи ръката ми и я раздруса. — Удоволствието ми е безкрайно, безкрайно!

— Благодаря — отговорих аз, без да вярвам и на дума от това излияние.

— Чарлс! — Строгата нотка в гласа на Хариет го накара да замръзне. — Губиш времето ми!

— Да, да разбира се. — Той й се усмихна сгърчено. — Не бива да губим никакво време!

Видях по челото му да избиват капчици пот.

— Тогава се залавяй за работа. — Тя отиде до вратата. Позвъни ми, когато свършиш.

Двамата с Чарлс я проследихме с поглед докато излезе и след като вратата се плъзна на мястото си, аз го попитах:

— Какво искаш да направя?

— Седнете, моля, мистър Стивънс.

Чарлс отиде до кутията, отвори я и се оказа, че вътре има пълен гримьорски комплект. От него той извади един шублер, тефтерче и молив за писане.

— Трябва да измеря лицето ви, мистър Стивънс. Извинете ме за неудобството, което ще ви причиня.

Задържах главата си неподвижно, докато той вземе мерките, които записваше в тефтера.

Докато мереше разстоянието между очите ми, долови, че шепне нещо. Заедно с останалия порой от думи, чух нещо такова:

— Прекрасни очи, толкова изразителни! Отвлякоха ме! Кои са тези хора! Мистър Стивънс! Чертите ви са толкова правилни! Тази ужасна жена ме плаши! Държи ме тук повече от два месеца! А сега, позволете ми да измеря ушите ви. Обърнете глава леко вдясно… Коя е тя? Моля ви, кажете ми! Много добре. А сега, позволете, лявото ухо.

Дадох си сметка, че това застаряващо педи е в същото положение в каквото бях и аз. Бяха го отвлекли, за да ме превърне в сина на Хариет.

— Не знам — прошепнах му аз в отговор. — Трябва да се направя на сина й. И мен ме отвлякоха.

След това погледнах покрай него, докато измерваше лявото ми ухо, и видях, че Мацо е влязъл без да го чуя. Само видът му, така, както се беше втренчил в мен, беше достатъчен, за да ме вцепени от страх.

Чарлс видя как се променя изражението на лицето ми и погледна назад през рамо. Усетих как дебелото му туловище започва да трепери.

— А, Мацо! — възкликна той с тънък, писклив глас. — Вече свърших. Всичко ще стане отлично!

Мацо влезе по-навътре в стаята. Върху ръката му бяха метнати някакви дрехи. Той хвърли на Чарлс познатия ми поглед на гладен тигър, след което ми се усмихна като плъх.

— Облечи ги, приятел — подкани ме той и хвърли костюма на стола.

— Разбира се — каза Чарлс. — Дрехите.

Не преставах да се потя. Съблякох се и облякох дрехите, които донесе Мацо.

Ама пък какъв костюм! Тъмносив плат, който изглежда струваше цяло състояние. Стана ми, сякаш беше шит за мен.

Чарлс с уплашен поглед се засуети наоколо, потупа костюма и се отдръпна назад.

— Дрехите няма да са никакъв проблем — каза той. Мацо ми се усмихна.

— Имаш късмет. На онзи левак не му станаха.

Аз съблякох костюма и отново си сложих моите дрехи, докато те ме наблюдаваха.

Мислите ми се замятаха като обезумели в някаква болезнена паника. „Боже! В какво се забърках!“ — питах се аз. Погледнах треперещия, обилно изпотен Чарлс, който се усмихваше на Мацо с поглед на куче, очакващо да го набият.

— Косата — каза Чарлс. — И за нея трябва да се погрижим. Моля ви седнете, мистър Стивънс.

Той отиде до банята и се върна с една кърпа, която уви около раменете ми.

От кутията извади гребен и ножица. Започна да ме подстригва, докато Мацо крачеше напред-назад из стаята.

Между щраканията с ножицата, когато Мацо беше далеч от нас, той се навеждаше и шепнеше, като устните му почти докосваха ухото ми:

— Плащат ми толкова много! Страх ме е! Какво е станало с другия? С часове работих над него!

След това Мацо дойде и застана до нас, така че този страховит еднопосочен разговор трябваше да спре.

Най-накрая Чарлс отстъпи назад и ме огледа — очите му с боядисаните клепачи приличаха на езера от страх.

— Да, отлично — възкликна той. — А сега куцането. Мистър Стивънс, моля ви дайте ми дясната си обувка.

Свалих дясната си обувка и му я подадох. Той отиде до масата и седна. Извади от кутията някаква отвертка и с нея откърти част от тока. След това измъкна парче гьон и го завинти на мястото на откъртеното.

През това време аз седях и наблюдавах Мацо, а той гледаше ту Чарлс, ту мен.

— Я да видим — каза Чарлс, когато свърши. — Обуйте я, мистър Стивънс. Идете до прозореца и се върнете.

Обух обувката, станах и отидох до прозореца. Дебелото парче гьон, което беше завинтил на тока, леко нарушаваше равновесието ми. Ходех като човек с наранен крак. Докуцуках обратно и зачаках.

— Отлично — каза Чарлс. В този момент вратата се отвори и влезе мисис Хариет с пудела.

— Е, Чарлс?

— Косата. Моля ви кажете ми мнението си. Тъмносините очи ме огледаха продължително, след това тя кимна.

— Отлично. Чарлс, ти си истински художник. Той започна да се хили мазно и хиленето му се превърна в гримаса. Разбирах страховете му. Той беше отвлечен така, както и аз.

— А походката? — попита Хариет.

— Погрижихме се и за това. — Чарлс ми хвърли умолителен поглед. — Мистър Стивънс, мога ли да ви помоля да отидете до прозореца и да се върнете както преди малко?

Отидох до прозореца и се върнах.

— Моля те още веднъж, Джери — каза Хариет. Направих го още веднъж.

— Да, ще свърши работа — одобри тя. — Напредваме. Мацо, заведи Чарлс до стаята му. Чарлс! Не бива да губим и минута време! Започвай да работиш върху маската!

— Разбира се! — Той тръгна пред Мацо и излезе от стаята.

Хариет седна.

— Джери, трябва да заслужиш парите, които ти плащаме. Дотук всичко е както трябва, но те чака една доста по-трудна задача. Трябва да се научиш да се подписваш като сина ми.

Тогава влезе Дюран с черно куфарче в ръка. Той отиде до масата, седна, отвори куфарчето и извади от него пачка паус, писалка Паркър и купчина листа, които постави отгоре.

Хариет се изправи.

— Ще те оставя с мистър Дюран. Той ще ти обясни какво се иска от теб.

Тя си тръгна, а Дюран ме изгледа.

— Ела тук и седни, Стивънс — каза той. Отидох там и седнах на масата срещу него. Забелязах, че вече не съм „мистър“.

— Всичко е въпрос на упражняване, Стивънс — каза ми той. Ето това е подписът, който трябва да се научиш да имитираш. В началото ще го копираш върху пауса, докато свикнеш да го правиш съвсем свободно.

Той бутна към мен лист хартия, на който имаше някакъв подпис и постави отгоре парче паус.

— Прекопирай го и не преставай да се упражняваш, докато не свикнеш да го правиш сякаш е твой. Разбира се, това ще ти отнеме няколко дни. Започвай да работиш, Стивънс. Никой не получава по хиляда долара на ден, без да вложи труд.

Той стана, отиде до автоматичната врата и изчезна зад нея.

Погледнах надраскания с мастило подпис — Джон Мерил Фергюсън.

Дълго време останах втренчен в него, без да вярвам на очите си. Джон Мерил Фергюсън.

Ако подписът беше на Хауърд Хюз, едва ли щях да бъда по-изненадан. Хауърд Хюз беше умрял, но Джон Мерил Фергюсън според пресата беше жив и здрав. Докато чаках вкъщи да позвъни телефонът, четях доста вестници. Носеше ми ги съседът. В тях непрекъснато се споменаваше това име. Според тях, този човек беше поел жезъла от Хауърд Хюз. Наричаха го „тайнственият милиардер, държащ в ръцете си конци, които могат да накарат политиците да затанцуват“. Това беше човекът, който с едно мръдване на пръста си можеше да накара цените на световните борси да играят както му харесва и чиято финансова ръка контролираше всички по-едри сделки.

Стоях неподвижно и гледах подписа. Постепенно осъзнах страховития факт, че ме готвеха за двойник именно на този човек!

Аз! Аз, неуспелият, второстепенен актьор да играя ролята на един от най-богатите и могъщи хора в целия свят!

Сега осъзнах отговора на загадката, която ме измъчваше. Дребната старица с ролс-ройса й, Дюран, „вонящ“ на пари, Мацо, по всяка вероятност убиец, стаята в която се намирах с автоматичната врата и луксозното обзавеждане. И уплашеният Чарлс, отвлечен като мен.

Човек като Джон Мерил Фергюсън беше достатъчно само да каже — и това, което се случи на мен и на Чарлс просто се случваше и толкова.

Замислих се за Лари Едуардс.

„Леваците като него често имат злополуки. Ти си готин, приятел, ти няма да имаш злополука.“

Сега вече нямаше никакво съмнение, че Лари беше убит, защото е отказал да им се подчинява. Вече знаех с кого си имам работа, подозирах, че се крои някаква голяма сделка и че е нужна абсолютна дискретност. Те не биха го оставили да се разхожда и да приказва наляво и надясно какво е видял. И ето ти нещастен случай.

Но това нямаше да се случи с мен! Щях да правя каквото искат! Боже! И още как!

С потна, трепереща ръка аз придърпах към себе си листа паус и оригиналния подпис, и започнах да се опитвам отчаяно не само да заслужа хилядата долара на ден, но и да запазя живота си.

* * *

Два часа по-късно захвърлих химикалката и се вгледах в последния си опит: Подът около мен беше обсипан със смачкан паус. Последният ми опит да фалшифицирам подписа на Джон Мерил Фергюсън беше по-лош от първия.

Ръката ме болеше, пръстите ми бяха вдървени, а сърцето ми биеше като полудяло — от страх.

Бутнах стола назад и станах. Започнах да крача из стаята. Ами ако не успеех да се науча? Можеше ли Дюран да потърси някой друг? Щеше ли това да доведе до боцване с игла и нов добре организиран нещастен случай?

Трябваше да успея на всяка цена!

Раздвижих пръстите си, влязох в банята и пуснах топлата вода, докато не стана съвсем гореща. Натопих ръката си. След това изпразних мивката и я напълних с ледена вода. След малко китката ми се отпусна. Върнах се на масата и започнах да се опитвам отново.

Един час след това, все още се мъчех, когато влязоха Мацо и Дюран.

Дюран видя купчината смачкан паус на пода и дойде до масата. Взе последния ми опит и го проучи внимателно.

Аз го гледах с примряло сърце.

Най-накрая той проговори:

— Не е лошо. Както виждам, Стивънс, ти си решил да се справиш с работата си. Като начало това е много добре.

Аз се отпуснах на стола си с облекчение.

— Достатъчно за днес. Утре ще продължиш. — Той ме огледа със стоманените си безмилостни очи. — Имаш три дни, за да усъвършенстваш подписа. — И се обърна към Мацо: — Разчисти този боклук и виж от какво има нужда Стивънс.

След това си тръгна.

Мацо намери едно кошче и започна да събира смачкания паус. Аз му помогнах. Когато свършихме, той ми се усмихна.

— Приятелче, имам чувството, че ще оцелееш. Всеки, който може да се хареса на този кучи син, е умен.

Аз не казах нищо, но мислено отбелязах факта, че Мацо не се церемони с Дюран.

— Е, приятел, какво ще кажеш за малко разтоварване в салона, а? Човек като теб не може да си седи на задника по цял ден: Хайде да отидем да изпуснем парата.

Бях доволен, че мога да изляза от затвора си, да мина по дългия коридор и да вляза в асансьора. Спуснахме се надолу и когато пристигнахме, вратата се отвори и Мацо ме въведе в голям, напълно обзаведен салон за тренировки.

— Гледал съм те по телевизията, приятел. Голям бияч си — каза той и ми се усмихна като плъх. — Хайде да сложим за малко ръкавиците, а?

Аз наистина се смятах за добър. Когато играех лошите типове в уестърните, се гордеех с факта, че не използвам дубльор. Само че като погледнах този човек планина, усетих колебание.

— Трябва да пазя ръцете си, Мацо — отговорих аз. — Имам още да пиша.

Отново познатата усмивка.

— Така е, наистина. Но нищо няма да ти стане. Нали ще сме с ръкавици. Лек спаринг, само толкова.

Той отиде до едно шкафче и извади два чифта боксьорски ръкавици. Видях, че няма какво да правя и махнах сакото и ризата си. Той също. Само видът на тази огромна маса мускули беше, достатъчен, за да ме разтревожи. Сложих си ръкавиците, изчаках го и той да сложи неговите и застанахме един срещу друг.

Заподскачах около него и забелязах, че е бавен в краката — с неговото тегло това и трябваше да се очаква. Той посегна с лявата ръка, аз се отдръпнах и го ударих здраво по носа. Мацо отскочи и в малките му очички видях изненада. Изстреля още една левачка. Посрещнах я с дясната ръкавица, но ударът му беше толкова силен, че отлетях назад. Знаех, че ако един от тези юмруци ме улучи, направо ще се просна възнак. Блъскаше като парен чук.

Заподскачахме учтиво един около друг. Удрях го по главата, когато се приближеше прекалено, а той пръхтеше. Продължихме така известно време и тогава забелязах как на устата му заигра зла усмивка. Инстинктивно почувствах, че се готви да ме смаже. Не му оставих време да се нагласи. Скочих към него и с левачката го ударих по лицето. Той загуби равновесие, а аз пуснах в действие дясната си ръка, заедно с цялата си тежест. Юмрукът ми го улучи по челюстта и той се свлече на тепиха сякаш костите на краката му изведнъж се бяха превърнали в желе. Раменете му тупнаха тежко и очите му се обърнаха назад — временно напусна този свят.

Махнах веднага ръкавиците и коленичих край него. Вдигнах бръснатата му глава и започнах да му удрям шамари.

Изкарах си акъла да не би като се свести да ме направи на пихтия.

Трябваха му повече от десет секунди, за да изплува на повърхността. Когато видях, че в очите му проблясва живот, аз го изправих в седнало положение и се отдръпнах назад както човек би се отдръпнал от упоен тигър, който се изправя на крака.

Мацо се втренчи в мен и се усмихна — този път не като плъх, а с широка, приятелска усмивка.

— Това се казва кроше, приятел! — похвали ме той и поклати глава. — Бива си те!

Протегна ми ръка и аз го изтеглих да стане. Разтри челюстта си и изведнъж се разсмя:

— А аз бях толкова глупав, че да те взема за леке! Въздъхнах с облекчение.

— Извинявай, Мацо. Изплаши ме. Ако ме беше докачил с твоя юмрук, изобщо нямаше да мога да работя за мистър Дюран. Наложи се да пусна в действие най-доброто, което знам.

Той свали ръкавиците, разтри челюстта си отново и кимна с бръснатата си глава.

— Прав си, приятел. Слушай, не казвай за това на онзи кучи син. Ще ми откъсне топките. Става ли?

— Защо не. И стига с това „приятел“. Викай ми Джери.

Той се вгледа в мен и кимна.

— Добре. Е, Джери, хайде да поспортуваме. Макар и да бях почти напълно сигурен, че е убиец и се страхувах от него, вече имах чувството, че може би ще застане на моя страна. Поупражнявахме се с една футболна топка и на шведската стена, докато се изпотихме. Нещо ми подсказваше, че съм направил голяма крачка напред.

След като взехме душ и се облякохме, той ме качи в стаята ми.

Вече бях гладен.

— Не си казал, не си получил — заяви Мацо, когато му напомних, че е станало време за вечеря.

Поисках пиле „Мериленд“. Той ме потупа по рамото.

— Значи го обичаш. И аз. — Мацо разтри челюстта си и се усмихна по-широко. — Ти ще се отървеш жив.

Той потупа широките си гърди и добави:

— Аз ти го казвам. След това излезе.

* * *

Следващия ден беше досущ като предния.

Мацо докара количката със закуска и на нея имаше още една разписка за хиляда долара. Доста окуражаващо.

Закусих и седнах на масата, за да се упражнявам с подписа на Джон Мерил Фергюсън. Чувствах се по-спокойно и дори уверено.

След около час махнах пауса и започнах да се упражнявам направо върху обикновена хартия. След още един час все още продължавах да правя това, когато вратата се отвори и влезе Дюран. Застана зад мен и разгледа множеството ми опити.

— Вземи чист лист и се подпиши — каза той. Направих каквото ми каза, а той взе листа и го огледа внимателно.

— Да. Справяш се добре, Стивънс. Продължавай. Искам да се научиш да се подписваш с този подпис сякаш е твой.

Той се отдръпна от масата и добави:

— Погрижих се за някои неща. Платих наема ти, дрехите и личните ти вещи са опаковани и са пренесени тук. Срещнах се с импресариото ти, Пренц, и му платих комисионата, която искаше. Казах му, че си в Европа и че работиш за мен. Към него вече нямаш никакви ангажименти. Нито дългове. — Дюран замълча и ме погледна. — Сега си изцяло на мое разположение.

Хвана ме страх. Нещо във втренчения му поглед караше в мозъка ми да мига червена светлина.

— Продължавай с подписа. Утре, ако резултатът ме удовлетворява, ще бъдеш преместен оттук и ще започнеш същинската работа.

— Къде ще отида? — попитах аз пресипнало.

— Ще научиш по-късно. Сега-засега, Стивънс, съм доволен от теб. И не забравяй. Не бива да задаваш въпроси — отговори той рязко и излезе.

Мина известно време, преди да мога отново да се заловя с досадните упражнения. Бях хлътнал дълбоко. Поне засега бяха доволни от мен и печелех пари.

Стана време за обяд. Мацо докара количката. Имаше огромна салата от скариди, гарнирана с парченца омар.

— Добре ли е? — попита ме той. — Хапни хубаво, Джери. Днес следобед те чака сериозна работа.

Два часа по-късно аз все още се упражнявах с подписа. Вратата се отвори и влязоха Мацо и Чарлс. Чарлс носеше кутията си. На едната ръка на Мацо висеше костюм, а в другата му имаше чифт обувки.

— Мистър Стивънс! — възкликна гримьорът задъхано. — Трябва да се залавяме за работа!

Очите му шареха наоколо, изпълнени със страх, а по челото му пак имаше капчици пот. Той сложи кутията на масата и от нея извади нещо подобно на голяма гумена ръкавица.

— Облечи това, Джери — каза Мацо.

Беше костюмът, който пробвах предния ден. Облякох го.

— А сега обувките. Сложих, и тях.

— Моля ви седнете, мистър Стивънс — каза Чарлс. Той разгъна внимателно парчето гума и се оказа, че то е лицева маска. Сложи я върху лицето ми.

— Това е най-фин латекс, мистър Стивънс — обясни той. — Няма да ви причинява никакво неудобство. Работил съм с него доста.

Той сложи гумената маска върху лицето ми. Тя не покриваше очите ми, така че можех да виждам спокойно.

— А сега веждите и мустаците — залепи ги и се отдръпна. — Не е трудно, мистър Стивънс. Ще имате на разположение достатъчно вежди и мустаци. Приготвил съм и три маски, ако се случи нещо непредвидено. Ще можете да си ги слагате и сам, без никакъв проблем.

Чарлс извади една снимка, разгледа я, след това разгледа мен.

— Отлично! Моля ви, идете пред огледалото. Убедете се сам.

Станах и закуцуках към стенното огледало, за да се видя. Полазиха ме студени тръпки. Та това не бях аз! Човекът в огледалото беше напълно непознат — хубаво, мургаво лице с тънък нос, стиснати устни и агресивна челюст. Тънките вежди и мустачките правеха лицето още по-характерно. Останах известно време втренчен в отражението и едва когато помръднах, се убедих, че съм аз, а не някой друг.

Хариет и Дюран бяха влезли в стаята.

Обърнах се.

— Ходи! — нареди Дюран.

Аз закуцуках до другия край на стаята и се върнах обратно.

— Превъзходно — възкликна Хариет. — Никой не би могъл да ги различи! Чарлс, талантът ти отговаря напълно на репутацията ти.

Чарлс проскимтя.

— Благодаря! Маската трябва да се поставя много внимателно. Мистър Стивънс е свикнал да се гримира, така че няма да има проблеми.

Той се усмихна неловко и добави:

— Сега, след като свърших работата си, бих искал да се прибера у дома. Имам много, много ангажименти.

— Разбира се — отговори Хариет и махна на Мацо. — Погрижи се Чарлс да се прибере у дома си.

— Благодаря ви, благодаря ви! — Лицето на гримьора светна от радост. — Можете напълно да разчитате на дискретността ми. Радвам се, че всичко е както трябва.

Той отиде до вратата и се обърна, за да ми се усмихне свенливо. — Радвам се, че се запознахме, мистър Стивънс. Довиждане.

— Довиждане — отговорих аз. Завиждах му, че се измъква от цялата, тази каша, но пък откъде можех тогава да знам, че няма да се видим повече?