Джеймс Хадли Чейс
Не питай! (3)

3

Цялата следваща сутрин се упражнявах с подписа на Джон Мерил Фергюсън. Вече се справях доста добре и не си мислех, че е над възможностите ми.

И още веднъж върху количката със закуска, открих разписка за хиляда долара.

Докато се упражнявах след закуска, си спомних думите на Дюран, че днес ще изляза оттук и ще започна истинската работа. Колкото по-скоро започнеше тя, толкова по-скоро щях да съм свободен.

След обяд се появи Дюран с някакъв документ, който имаше съвсем официален вид, и го сложи на масата.

— Подпиши се тук с молив — каза той кратко. Взех молива и подписах Фергюсън със замах. Дюран погледна резултата и кимна.

— Повтори го с мастило.

Повторих подписа с писалката Паркър. Той отново погледна резултата, след това се втренчи с ледените си тъмни очи в мен и каза:

— Премина теста, Стивънс.

Седна на стола срещу мен и продължи:

— Ще влезеш в ролята на мистър Фергюсън тази вечер. Ще заминеш за резиденцията му в Парадайз сити, където ще се срещнеш с жена му. Тя е в течение на всичко. Няма защо да се притесняваш. Ще имаш свой собствен апартамент и няма да влизаш в контакт с персонала. Мистър Фергюсън от известно време също не е контактувал с него, така че никой няма да се изненада. За нещата, от които имаш нужда, ще се грижи Мацо. Когато се наложи, ще се появяваш в имението маскиран. Мацо ще бъде с теб. Три пъти седмично ще те закарват в главния офис на корпорацията. Там също ще те придружава Мацо и някои други. Никой от служителите няма да се доближава до теб. Единственото, което ще трябва да правиш, е да подписваш писма и документи. Всичко ще ръководя аз. Погрижил съм се личната секретарка на мистър Фергюсън да излезе в отпуск и съм я заменил с жена, която никога не го е виждала. Тя също няма да представлява проблем. — Той замълча и се втренчи в мен. — Ще правиш точно това, което ти кажа. Ще подписваш всички документи, които ти дам, без да задаваш въпроси. — Той отново млъкна и се втренчи в мен. — Ясно ли е всичко това?

— Да — отговорих аз.

— Както виждаш, Стивънс, платен си твърде добре за такова малко усилие.

Наистина, ако всичко щеше да е толкова просто, не можех да не се съглася с него. Но така ли щеше да е в действителност?

Дюран се изправи.

— Тръгваме тази вечер в седем. Ще бъдеш с маската. Мацо ще ти помага. Винаги, когато мистър Фергюсън пътува някъде, наоколо е пълно с журналисти и любопитни. Прави точно каквото ти каже Мацо няма да има никакви проблеми.

Той взе документа, който подписах и излезе.

Парадайз сити! Често бях чел за това фантастично място, където си играйкаха мултимилионерите и дори си бях мечтал да отида там на почивка. Значи ето къде живееше Фергюсън. И като капак на всичко, щях да се запозная с жена му!

„Човече! — казах си аз. — Започна да се изкачваш по социалната стълба.“ Обещах си, когато всичко това приключи, да взема някоя прекрасна кукличка и наистина да отида до Парадайз сити, за да похарча част от тридесетте хиляди долара от „Чейс Нашънъл Банк“.

С тези приятни мисли следобедът мина неусетно. Мацо дойде с един куфар в шест часа.

— Тръгваме, Джери — каза ми той. — Облечи тези дрехи.

Той извади сивкав ленен костюм, светлосиня копринена риза, тъмночервена широка вратовръзка и чифт жълто-кафяви обувки.

Облякох се.

— Готини дрехи, а? — Мацо пусна дрезгавия си смях. След това извади латексовата маска и ми я подаде.

— Можеш ли да си я сложиш сам?

— Разбира се.

Отидох с куцукане до банята. Не бяха забравили да променят тока и на тази обувка.

Поставянето на маската ми отне доста време. Боях се да не я повредя, но най-накрая се справих. След това залепих веждите и мустаците.

Мацо стоеше на вратата и ме наблюдаваше.

— Голяма работа е това — отбеляза той. — Не бих те различил от шефа.

— Това е целта — отговорих.

— Ето ти шапката и тъмните очила.

Мацо ми подаде широкопола бяла шапка, която си сложих и чифт слънчеви очила. Отново се вгледа в мен.

— Ще повикам мистър Дюран. Иска да те види, преди да тръгнем. Застани до леглото и чакай.

Когато Мацо излезе, аз се огледах в дългото стенно огледало.

Значи така изглеждаше Джон Мерил Фергюсън — един от най-богатите хора на планетата.

Почувствах някаква особена възбуда. От огледалото ме гледаше Джон Мерил Фергюсън! Вдигнах дясната си ръка и Джон Мерил Фергюсън вдигна дясната си ръка. Направих две крачки назад, Джон Мерил Фергюсън също направи две крачки назад. Усмихнах му се — той също ми се усмихна.

След това ми дойде една мисъл. Какво имаше този човек, което аз нямам? Да оставим богатството и властта му. Разбира се, че не разполагах нито с едното, нито с другото, но имах неговото лице, неговите дрехи, умеех да фалшифицирам подписа му.

Тази мисъл започна да зрее в главата ми — засега беше само мъничко семенце, но семенцата покълват. Забравих за тази мисъл семенце, защото чух приближаването на Дюран.

Излязох с куцукане от банята, след това отидох до леглото, обърнах се и го погледнах в очите.

Почувствах удовлетворение, защото долових първоначалното стъписване в погледа му.

Той ме огледа хубаво и каза:

— Много добре.

След това се обърна към Мацо и подхвърли кратко:

— Тръгваме — и излезе от стаята.

— Казах ти, Джери! — ухили се Мацо. — Страхотно е!

Останах на мястото си и го погледнах право в очите.

— Искам да ти предложа нещо, Мацо — казах аз тихо. — Струва ми се, че ще е по-безопасно, ако отсега нататък ме наричаш „мистър Фергюсън“ вместо „Джери“.

Той се втренчи в мен.

— К’во те прихваща? Слушай, приятел, ти не си шефът, ясно ли е? Няма да ти викам мистър Фергюсън. Ще правиш каквото ти кажа и това е.

— Добре, викай ми Джери или „приятел“, Мацо — отговорих аз. — Само че някой може да те чуе и тогава всичко отива по дяволите. Аз трябва да мина за мистър Фергюсън. Ще правя каквото ми кажеш, но е по-добре да ме наричаш така.

Той започна да разтрива бръснатата си глава с длан, докато размисли. Почти чувах как скърца мозъкът му. Най-накрая се съгласи:

— Аха. Прав си — и се ухили. — О’кей, мистър Фергюсън, сър, да тръгваме.

Когато излизахме от стаята, все още не бях разбрал, че малкото семенце е започнало да покълва.

Последвах Мацо по широкото стълбище в ярко осветения вестибюл.

Хариет Фергюсън, прегърнала малкия пудел, стоеше на прага на голямата всекидневна.

Дюран, с дипломатическо куфарче в ръка, стоеше на изхода.

Мацо се дръпна настрана.

— Продължавайте, мистър Фергюсън.

Минах покрай него по стълбите, видях, че старицата ме гледа, и спрях на най-долното стъпало. Погледнах я право в очите.

Чух как дъхът й секва. Усмихнах й се. Усмивката ми беше вдървена заради маската, но все пак беше усмивка.

— Фантастично! — възкликна тя и погледна към Дюран.

— Да — съгласи се той. — Сега трябва да вървим. Мацо ме побутна отзад. Аз закуцуках нататък и спрях пред мисис Хариет.

— Мадам — казах й, — надявам се, че сте удовлетворена от резултата.

— Толкова приличаш на сина ми! — отговори тя и видях, че очите й се насълзяват.

— За мен това би било привилегия — пуснах четката аз, взех ръката й и я докоснах с устни — като във филм от 1935-а.

Обърнах се и тръгнах към Дюран, който ме наблюдаваше с киселата физиономия, която придобиваха режисьорите, когато се мъчех да открадна някоя сцена от главния герой на филма.

Навън в сгъстяващия се здрач чакаше ролс-ройсът. Японецът държеше вратата отворена.

Дюран се качи, аз се качих след него. Мацо седна отпред до шофьора.

Потеглихме и Дюран каза:

— Стивънс, когато стигнем на летището, там ще има журналисти. Те няма да могат да се доближат до теб, но все едно ще бъдат там. Ще летим със самолет на корпорацията. Ще правиш точно каквото ти каже Мацо и няма да има проблеми. Не бързай. Помни, че си Джон Мерил Фергюсън. Ще бъдеш добре охраняван. Когато се изкачиш по стълбата на самолета, можеш да се обърнеш и да махнеш с ръка. Разбираш ли?

— Да, мистър Дюран — отговорих аз.

— След като влезеш в самолета — продължи той, — ще кимнеш на стюардесата и ще седнеш. Никой няма да те безпокои, докато не пристигнем. За пристигането ще те инструктирам допълнително.

Семенцето продължаваше да покълва.

— Има една подробност и тя може да се окаже съществена — казах аз. — Това е само предложение, мистър Дюран. Струва ми се, че ще е по-добре, ако престанете да ме наричате Стивънс. Не зная как се обръщате към мистър Фергюсън, но мисля, че ще е по-разумно ако се обръщате към мен по същия начин. Една грешка на езика пред хората би могла да провали цялата операция и не искам за това да бъда обвинен аз.

Не го погледнах, а се втренчих в тила на японеца шофьор.

След дълга пауза Дюран каза:

— Да, имате право, мистър Фергюсън. Демонстрирате добра интелигентност.

— Ако се провалим, мистър Дюран, не бих искал аз да съм виновният. Това е всичко.

— Да, съгласен съм. — Той дишаше тежко. — Тогава е по-добре да ме наричаш Джо.

Интонацията му ми подсказа, че това никак не му харесва.

— О’кей, Джо!

Докато стигнахме до летището не говорихме повече. Там Дюран ми напомни:

— Не прави нищо, не говори нищо. Остави това на Мацо.

Не можах да устоя на победата си:

— Разбрах, Джо.

Очевидно ролс-ройсът беше очакван.

Двамата униформени полицаи отвориха широкия портал и отдадоха чест. Аз се почувствах като кралска особа и вдигнах ръка в отговор на поздрава им.

— Не прави нищо! — изръмжа Дюран.

Колата мина по края на пистата. Напред се виждаха ослепителни прожектори и голяма тълпа. Зад нея имаше осветен самолет.

Дявол да го вземе, започвах да изпитвам удоволствие от всичко това. Минахме през една бариера, която веднага след нас се спусна. В подножието на стълбата към самолета стояха петнадесетина души. Напълно приличаха на това, което бяха — брутални бодигардове професионалисти.

Мацо се измъкна от колата. Дюран ме побутна, аз слязох, той слезе след мен.

— Тръгвай — изхриптя гласът му.

Тръгнах към стълбата, осветена от прожекторите. Тълпата зашумя.

„Мистър Фергюсън! Погледнете насам!“

„Мистър Фергюсън! Само две думи!“

„Мистър Фергюсън! Само за момент!“

Журналистите се надвикваха, за да привлекат вниманието ми. Засвяткаха фотосветкавици. Чувах жуженето на телевизионните камери. Това беше най-вълнуващият миг в живота ми! Точно за това си бях мечтал, когато се надявах, че един ден ще стана известна кинозвезда, а фотографите и журналистите ще се бият, за да се доберат до мен.

Заизкачвах се нагоре по стълбата, а Дюран ме следваше по петите. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Мистър Фергюсън!

Това име се повтаряше непрекъснато. Шумът на тълпата кънтеше в ушите ми.

Наистина се чувствах страхотно!

На върха на стълбата спрях, обърнах се и погледнах към морето от физиономии, телевизионни камери, бодигардове и боричкащи се фотографи. Чувствах се като президента на Съединените щати. Вдигнах ръка за поздрав в царствен жест, но Дюран буквално ме натъпка в самолета и шоуто приключи.

* * *

Често бях чел за частните самолети на големите баровци, но този наистина ме накара да зяпна, когато минах покрай двете усмихнати момичета с тъмнозелени униформи и кафяви високи шапки.

Вместо обикновените седалки за пътници тук имаше няколко малки кожени кресла, бюро за секретарка с висок черен стол, голям бар с напитки, съвещателна маса с десет места, а подът от стена до стена беше покрит с дебел тъмночервен килим.

В единия край имаше кожено кресло с поставка за краката, което изглеждаше достатъчно комфортно, за да можеш да спиш в него.

Дюран го посочи и каза:

— Седни там.

Отпуснах тялото си в мекия стол, свалих си шапката и я пуснах на пода. Веднага дойде Мацо, вдигна я и я прибра. Дюран отиде някъде напред и се скри от погледа ми. Чух как вратата на самолета се затваря.

През спуснатите перденца на илюминаторите се виждаше блясъка на прожекторите навън и ръката ме засърбя да дръпна най-близкото и да погледна тълпата още веднъж, но реших, че моментът не е подходящ.

След няколко минути реактивните двигатели се съживиха и не много след това потеглихме. Дюран се върна и седна зад бюрото. Извади от куфарчето някакви книжа и започна да ги преглежда.

Аз се отпуснах, затворих очи и се замислих за изпращането, което ми бяха устроили. Какво нещо е да имаш милиарди долари! Спомних си всичките тези тягостни години, през които се бях мъчил да пробия като филмова звезда. А сега изведнъж бяха започнали да се отнасят към мен като към един от най-богатите и влиятелни мъже на света. Ей Богу, хареса ми!

През следващите двадесет минути се задоволих да остана полулегнал на креслото, отдаден на мислите си, но след това ми хрумна, че съм Джон Мерил Фергюсън и че трябва да ми се обърне малко внимание.

Дюран все още беше погълнат от документите пред себе си. Огледах се и видях, че Мацо дреме на един стол зад мен.

— Мацо! — повиках го рязко.

Двамата с Дюран ме погледнаха. Мацо се поколеба за миг, после стана и дойде до мен.

— Двоен скоч с лед и нещо за ядене.

Мацо премигна, погледна въпросително Дюран, който ме изгледа кръвнишки, поколеба се и кимна.

— Разбира се, мистър Фергюсън — отзова се Мацо и се отдалечи.

Дюран остана втренчен в мен още известно време и пак се зачете в документите.

Една от стюардесите ми донесе уискито. Кимнах й в знак на благодарност. Докато изпразних чашата, докараха количка с вечеря — отличен ордьовър, чудесно печено филе с винен сос и специално подбрани сирена.

Обслужваха ме двете стюардеси. Предположих, че Дюран е проявил достатъчно разсъдък, за да вземе момичета, които никога не са виждали истинския Фергюсън. Реакциите им бяха точно такива — като на момичета, обслужващи един от най-богатите и влиятелни хора на света. Едното от тях непрекъснато ми пускаше сладка секси усмивка. Бях сигурен, че ако мушнех ръка под късата й поличка, изобщо нямаше да изпищи.

Последваха пури и бренди.

„Боже мой! Ето така трябва да се живее!“ — помислих си аз.

— Желаете ли нещо за четене, мистър Фергюсън? — попита секси мацето.

Спомних си, че съм бил изолиран от света в продължение на цели три дни.

— Донесете ми вестник, моля.

Момичето излетя като стрела и се върна с „Калифорния Таймс“.

Облегнах се и започнах да чета.

Във вестника нямаше нищо ново — колко тежка била рецесията, оптимистичните обещания на президента и ръмженето на руснаците. Разгърнах на новините от Холивуд. На филмовия свят вестникът отделяше две страници — кой кого смята да съди, кои в кого се е влюбил, кой би могъл да получи Оскар… Все интересни за мен неща.

На втората страница имаше снимка на Чарлс, който беше направил маската ми.

Втренчих се в снимката и след това прочетох заглавието:

 

ЧАРЛС ДЮВАЙН, ВИДЕН ХУДОЖНИК ГРИМЬОР, СЕ САМОУБИВА.

Сърцето ми замря, когато зачетох нататък.

Чарлс Дювайн, пишеше в репортажа, бил заминал за два месеца в неизвестна посока, вероятно на почивка на остров Мартиника. Прибрал се в луксозния си апартамент в Санта Барбара преди два дни. Портиерът твърдял, че мистър Дювайн бил потиснат и нервен. На сутринта, при обичайната си обиколка, открил тялото му на тротоара край сградата. Било очевидно, че мистър Дювайн в състояние на депресия се е хвърлил от терасата на апартамента си, намиращ се на последния етаж. Според полицията, без съмнение ставало дума за самоубийство.

Затворих очи и оставих вестника да падне от треперещите ми пръсти.

Лари Едуардс би могъл да се разприказва — умрял при автомобилна злополука, заради неизправни спирачки. Чарлс Дювайн, който ме превърна в Джон Мерил Фергюсън, и който също можеше да се разприказва — решил да се самоубие.

Обхвана ме леден, вцепеняващ страх.

След това истината за моята съдба ме удари по главата като парен чук — след като изпълня мисията си, аз също трябваше да умра!

Веднъж приключили с тайнствената си сделка, Фергюсън и Дюран нямаше да ме оставят жив, защото и аз бих могъл да се разприказвам. Щяха да ми видят сметката така, както бяха видели сметката на Лари Едуардс и Чарлс Дювайн!

Толкова се уплаших, че едва не повърнах. Усетих по гърба ми да се стича студена пот. Усетих студена пот да избива и по лицето ми, под маската.

— Още малко уиски, мистър Фергюсън?

Каза го секси стюардесата, която се беше надвесила над мен.

Заради маската тя не можеше да види колко уплашен съм всъщност.

Уиски? Наистина имах нужда от уиски.

— Да, благодаря.

Тя постави голяма, наполовина пълна чаша на масичката до мен.

— Ако желаете да си починете, сър — каза след това тя, — спалнята ви е готова. Остават ни пет часа до приземяването.

— Да, ще отида там — отговорих аз и станах. Маската започваше да ме влудява. Трябваше да я махна поне за малко.

Стюардесата взе чашата, мина покрай бюрото на Дюран и тръгна към вратата.

— Ще подремна малко, Джо — обясних аз с пресипнал глас, когато Дюран вдигна поглед въпросително.

Видях, че Мацо става, но Дюран поклати глава и го накара да седне отново.

Последвах стюардесата до едно помещение с легло и стенен шкаф. През една врата се влизаше в малка баня.

Стюардесата сложи чашата с уиски на нощното шкафче и ми се усмихна.

— Желаете ли още нещо, мистър Фергюсън? През следващите два часа съм свободна. — Тя повдигна веждите си подканящо.

Ако не бях толкова уплашен и ако не горях от желание час по скоро да сваля маската, може би щях да се поддам на изкушението.

— Не, нищо. Благодаря.

— Наричайте ме Фиби, мистър Фергюсън. Аз съм изцяло на ваше разположение.

Тя се поколеба за миг, после ми се усмихна пак, излезе и затвори вратата.

Аз се заключих, отидох в банята и внимателно свалих маската. Оставих я на тоалетката и се вгледах в огледалото.

Колко съсипан вид имах! Пред мен беше Джери Стивънс — обруленият от живота второстепенен актьор, умрял от страх, с капчици пот по челото, с треперещи устни. Твърде далеч от последния път когато се бях виждал, твърде далеч от самоуверения, властен Джон Мерил Фергюсън, за когото се питах с какво е повече от мен.

Измих ръцете и лицето си и се върнах в спалнята. Изпих почти всичкото уиски, седнах на леглото и се помъчих да овладея треперещите си ръце. Не успях, допих уискито и оставих чашата, за да не я изпусна.

След няколко минути питието започна да казва своето и пулсът ми се върна към нормалното. Запалих цигара.

Замислих се за Чарлс Дювайн. Може би двама главорези, може би дори самият Мацо, са чакали горкият Чарлс на терасата… Бодване с игла и навън през парапета.

Потреперих.

Това може да се случи и на теб. Това непременно ще се случи и на теб, когато Дюран повече няма да се нуждае от услугите ти. Е, поне знаеш какво да очакваш…

Дюран ми беше казал, че ще се правя на Фергюсън месец, може би повече. Това означаваше, че ще съм в безопасност най-малко още тридесет дни и през това време трябваше да намеря изход от този кошмар.

Започнах да овладявам страха си.

Тридесет дни!

Много неща могат да се случат за тридесет дни.

Бях предупреден. Не можеше да не настъпи удобен момент, когато да избягам. Можех да отида в полицията. Ченгетата щяха да ме защитят. Имах предостатъчно доказателства. Ще им покажа маската. Ще ги накарам да проверят сметката ми в „Чейс Нашънъл Банк“. Ще накарам Лу Пренц да им каже, как ме е наел Дюран.

Започнах да се успокоявам. Може би двете големи уискита ми вдъхваха увереност.

След това чух лек шум, който накара сърцето ми да затупти отново. Погледнах към вратата и видях, че някой се мъчи да отвори. Не успя, защото беше заключено.

Пак започнах да се потя.

— Всичко наред ли е, мистър Фергюсън? — чух хриптящия глас на Мацо оттатък.

Уискито ми даде кураж да извикам:

— Разкарай се! Мъча се да поспя!

— О’кей, мистър Фергюсън.

Седях като вкаменен и гледах дръжката на вратата. Тя помръдна нагоре-надолу още веднъж и увисна неподвижна.

Така, както седях на леглото с поглед вперен във вратата, разбрах какво чувства уловен в капан заек.

* * *

Събуди ме тихо чукане.

— Мистър Фергюсън, моля да ме извините. Ще се приземим след час.

— Благодаря — отговорих аз и погледнах часовника си. Беше 23,30.

Не помня кога съм заспал. Помня, че преди това лежах на леглото и се борех със страха си. Уискито изглежда притежаваше голяма сила.

Съблякох се, взех душ и се избръснах, гледайки пребледнялата си физиономия в огледалото. След това си сложих маската, веждите и мустаците, което ми отне доста време.

Направих крачка назад и отново се погледнах. Пред мен стоеше Джон Мерил Фергюсън и при вида му страховете ми започнаха да се изпаряват.

Никой не можеше да ликвидира Джон Мерил Фергюсън! Той беше достатъчно силен, за да премахне хора като Лари Едуардс и Чарлс Дювайн, но никой не беше достатъчно силен, за да премахне него самия.

Тези детински разсъждения ми помогнаха донякъде да възвърна увереността си. Докато се обличах, продължих да се самоубеждавам, че стига да се намирам под закрилата на маската на Джон Мерил Фергюсън, непременно ще успея да се справя с кашата, в която се бях забъркал.

Отворих вратата и влязох в главната кабина. Дюран все още седеше зад бюрото и четеше документи. Мацо пиеше кафе.

— Още ли се занимаваш с това, Джо? — попитах аз съчувствено и го тупнах по рамото. — Работиш твърде много.

Без да погледна, за да видя как ще реагира, отидох до удобния стол и седнах. Забелязах, че Мацо се е втренчил в мен.

Дойде Фиби и попита:

— Кафе, мистър Фергюсън?

— Да, разбира се — отговорих аз. — Благодаря. Когато допих кафето и изпуших цигарата си, самолетът вече кръжеше над летището в Маями.

При мен дойде Дюран.

— Оттук до резиденцията ще прелетим с хеликоптер — обясни той. — Отново ще има журналисти, но няма да могат да се приближат до теб. Ще имаш охрана. — Той замълча, за да ме погледне заплашително. — И не искам да разиграваш никакъв театър, ясно ли е?

— О’кей, Джо — отговорих аз. — Както кажеш, така ще бъде.

По червенината, която пропълзя на лицето му, разбрах, че никак не му харесва да го наричам „Джо“, но нямаше как иначе и той го знаеше.

Фиби, без униформената си шапка, надникна в кабината и ни предупреди да затегнем предпазните колани, защото сме започвали да се приземяваме.

След още пет минути самолетът кацна и спря в един страничен ъгъл на летището.

Наложи се да почакаме. Погледнах през близкия илюминатор и видях, че петнадесетината бодигардове вече са слезли и са се подредили заплашително в кръг около основата на стълбата. В далечината, добре осветени, зад една бариера се тълпяха журналисти и телевизионни оператори. Отново изпитах същата огромна възбуда — тези хора искаха да видят мен, опитваха се да поговорят с мен — Джон Мерил Фергюсън.

И отново чух същите викове. В ушите ми те звучаха като музика от Вагнер.

Петнадесетте горили затвориха кръга около мен и ме отведоха към един хеликоптер. Изкуших се да спра и да махна на онези хора, но ме водеха бързо и нямах никаква възможност да го направя. Буквално ме вдигнаха и ме напъхаха в хеликоптера. Дюран ме последва. Вратата се затвори с трясък.

Пилотът се обърна назад.

— Здравейте, мистър Фергюсън! — поздрави той с широка, пълна с уважение усмивка.

Мацо, който седеше зад мен, прошепна:

— Лейси.

— Здравей, Лейси — отвърнах аз сякаш беше стар приятел, когото не съм срещал отдавна. — Радвам се да те видя.

Очевидно не това трябваше да кажа, защото очите на Лейси се опулиха от изненада, но ми беше все едно. Отново се намирах в облаците сред безсмъртните.

Витлото се завъртя и хеликоптерът се издигна.

— Затваряй си устата — изръмжа Дюран под носа си.

— О’кей, Джо. Както кажеш.

Гледах надолу към тълпата журналисти, фоторепортери и телевизионни оператори, очертана в светлината на прожекторите. Гледах тези хора, докато се изгубиха от погледа ми.

Минаха около двадесет минути, преди да зърна Парадайз сити за първи път. И какъв град беше това! В ярката бяла светлина на луната видях плажовете — в полунощ те все още бяха пълни с хора, които се къпеха в морето, видях палмите, широките булеварди, претъпкани с автомобили, луксозните къщи, построени сред декари райски градини по хълмовете — всичко говореше за баснословните богатства на жителите им.

Хеликоптерът прелетя над широк залив, пълен с моторници и яхти и се насочи към парче земя, което ми заприлича на остров. По-късно научих, че това е Парадайз Ларго — мястото, където живеят най-богатите. Преминахме над някаква горичка и пред погледа ми се откри резиденцията на Джон Мерил Фергюсън — аристократична постройка от тези, които могат да се видят във филмите от 1959-а — голяма, внушителна конструкция, заобиколена от английски ливади и лехи, потънали в цветя.

Хеликоптерът се приземи на ливадата доста далеч от къщата.

Когато тръгнах след Мацо, не можах да се въздържа и казах на пилота:

— Благодаря за полета, Лейси.

— За мен е удоволствие, мистър Фергюсън — отговори той сякаш не вярваше на ушите си.

Очакваше ни електрическа количка, като тези, които се използват при игра на голф. Дюран, който изглеждаше като самия Божи гняв, ми махна да се кача на предната седалка и сам се качи отзад. Мацо се мушна зад кормилото и потеглихме към къщата.

Ама пък какво удоволствие изпитвах от всичко това!

— Слушай, Стивънс! — каза Дюран като се наведе напред и ме потупа по рамото. — Казах ти да си държиш устата затворена! Мистър Фергюсън никога не разговаря с персонала си!

— Съжалявам, Джо. Ще знам за следващия път. Ще бъде както искаш.

Спряхме пред входа на къщата. Всички лампи на терасата бяха запалени. Двойните врати бяха отворени. Слязохме и тръгнах след Мацо нагоре по двадесетте мраморни стъпала към терасата, където спрях, за да се огледам — на нея имаше маси, шезлонги и саксии с разцъфнали бегонии.

Влязохме в голям вестибюл и тръгнахме по дълъг, широк коридор. По стените висяха множество картини на съвременни художници. Стигнахме до асансьора.

— Заведи го в апартамента му — просъска Дюран на Мацо. — Мисис Фергюсън ще се види с него утре сутринта.

И си тръгна.

Мацо ми се ухили и отвори вратата на асансьора.

— Нали чу какво каза шефът, мистър Фергюсън? — и ми махна да влизам вътре.

Докато се изкачвахме казах:

— Бас хващам, че като малък майка му го е мразела.

— Ако не е, трябва да е била луда — отговори Мацо и се засмя като ковашки мях.

Асансьорът спря и излязохме в един коридор. Пред нас имаше две врати.

— Ето тук, мистър Фергюсън — каза Мацо и отвори едната от тях.

Той запали лампата и видях една толкова луксозно обзаведена стая, че се стъписах и спрях на прага.

Вътре имаше всичко, което би могъл да пожелае един милиардер — огромно бюро с телефони и магнетофон, няколко удобни кресла, две големи канапета, телевизор, добре зареден бар, огромна камина и дебел жълто-кафяв килим, който покриваше целия под. И тук на стените висяха картини от съвременни художници. Познах четири платна на самия Пикасо. Имаше поне десетметров панорамен прозорец и стъклени врати, през които се излизаше на широка украсена с цветя тераса.

— Ето това е спалнята, мистър Фергюсън — каза Мацо и отвори още една врата. Хилеше се на увисналата ми от изумление челюст.

Влязохме в друга огромна стая — същия жълто-кафяв килим, вградени шкафове, още един телевизор и широко легло, в което преспокойно можеха да спят шестима. И тук по стените висяха картини.

— Хубаво, а? — попита Мацо.

Аз продължавах да стоя с провиснала челюст. За мен това беше върхът на лукса.

— Е, хайде да поспим — каза Мацо. — Утре ще имаш доста работа. Банята е ето там.

Той отиде до един от шкафовете и извади копринена пижама и чифт чехли. Хвърли пижамата върху леглото и каза:

— Ще се видим утре — и си тръгна.

Известно време се оглеждах без да помръдна, след това чух тихо щракване. Мацо ме заключи.

* * *

Сънувах еротичен сън, в който гонех Фиби — съвсем гола, ако не се брои униформената й шапка. Тъкмо я настигах, когато усетих тежка ръка на рамото си. Отворих очи и видях Мацо, надвесен над мен.

— Непременно ли трябваше да ме будиш? — озъбих му се аз и седнах. — Тъкмо щях да спипам една мадама…

Той се засмя пресипнало и каза:

— Време е за закуска, мистър Фергюсън. След това, на работа.

Отиде до един от шкафовете и извади копринен халат.

— По-бързо.

Измъкнах се от леглото с пъшкане и влязох в банята. Взех душ, избръснах се, сложих си халата и се върнах в спалнята, където вече ме очакваше Мацо със сервирана закуска. Седнах, а той ми наля кафе и ме подкани да опитам панираните бъбреци.

След като закусих ми каза:

— Тук има всякакви дрехи, мистър Фергюсън. — Отвори шкафовете и добави: — Всичко необходимо.

Аз отидох и надзърнах. Веднъж бях поканен в къщата на един голям фукльо — преуспяла кинозвезда. Той садистично ми показа гардероба си и аз се поболях от завист. Но онова беше нищо в сравнение с гардероба на Джон Мерил Фергюсън. Трябва да имаше около двеста костюма, цели рафтове с ризи, цели рафтове с обувки и така нататък.

— Преди да се облечеш — каза Мацо, — си сложи маската. Ще те разглеждат.

Влязох отново в банята, преобразих се и се върнах в спалнята.

Някъде около двадесет минути ми бяха необходими, за да се спра на един светлосин костюм на райета, който ми стана, сякаш беше шит за мен. Докато се обличах си спомних, че днес трябваше да се срещна с жената на Фергюсън.

— Що за птица е жена му, Мацо? — попитах аз, докато завързвах тъмносинята вратовръзка от Пиер Карден.

Той подсвирна тихо и продължително.

— Ще разбереш така, както разбрах и аз. Само гледай. И един съвет от мен, не насилвай нещата. — Мацо потри гладко обръснатата си челюст и ме погледна. — Така, както се държиш с Дюран, няма проблеми. Той нищо не може да направи и ще не ще, трябва да го приеме. Но внимавай с мисис Фергюсън. За нея ти си Джери Стивънс. Случвало й се е да мачка и второстепенни актьори. Дори шефът се държи с нея внимателно, а Дюран като че ли го е страх. Мен ме гледа, както се гледа тримесечен червясал труп. Така че, внимавай.

За момент тази информация ме разстрои, но след като погледнах в огледалото и видях Джон Мерил Фергюсън, се успокоих.

— О’кей, Мацо. Ще внимавам.

Във всекидневната иззвъня телефон, Мацо отиде и вдигна слушалката.

— Да, мистър Дюран. Готов е. Аз отидох при него.

— Мисис Фергюсън е тръгнала и скоро ще бъде тук — обясни Мацо. — Досега се справяш отлично. Внимавай. Не обръщай каруцата без време.

Изведнъж се почувствах така, както някога, когато за първи път стъпих на снимачна площадка. Отидох до бюрото и се настаних зад него. За да си намеря някакво занимание, взех подвързания дневник на Джон Мерил Фергюсън и запрелиствах страниците. Всеки половин час от всеки Божи ден в началото на годината беше запълнен със задачи и с непознати за мен имена. Фергюсън наистина беше много зает човек. След това стигнах до месец юни — преди три месеца. Имената започваха да оредяват. За юли бяха отбелязани само три. За август — едно. За септември — нито едно.

Не чух да се отваря вратата. Гледах празните страници за месец септември и чух, че Мацо се прокашля. Вдигнах поглед.

Тя стоеше до вратата и ме гледаше.

Имах чувството, че докато съм жив, ще помня първата си среща с Лорета Мерил Фергюсън. Има жени и жени. В моя занаят бях виждал както най-добрите, така и най-лошите — дебелите и кльощавите, кокетките и красавиците, коравосърдечните и мекосърдечните, големите звезди и малките звездички, държанките, отчаяните, покварените, незадоволените, нимфоманките и… Но защо да продължавам? Бях виждал всякакви, но никога не бях виждал жена като съпругата на Джон Мерил Фергюсън.

При вида й дъхът на всеки мъж би секнал. Едва ли би могло да се опише точно — беше висока, слаба, с пълни гърди, дълги бедра — нещата, които имат повечето кинозвезди… Но най-много ме впечатли лицето й. Очертано от гарвановочерна коса, като на Клеопатра, то имаше цвят на стара слонова кост и чертите му бяха съвършени — малък нос, широки устни и големи теменужени очи.

Беше не само най-красивата жена, която съм виждал, но и най-чувствената.

При вида й устата ми пресъхна, а сърцето ми затуптя като полудяло.

Останах седнал, втренчен в нея.

Влезе Дюран.

— Стани! — извика той.

Аз се изправих, без да отделям поглед от фантастичната жена пред себе си.

— Прекоси стаята!

Аз закуцуках до другия край, обърнах се и зачаках. Тя ме гледаше сякаш бях дресирано куче.

— Според мен, мадам — каза Дюран, — той е приемлив.

— Накарай го да каже нещо. — Имаше нисък, възбуждащ глас. Говореше сякаш не съществувах.

— Кажи нещо! — озъби се Дюран.

Успях да зърна отражението си в стенното огледало. Видях Джон Мерил Фергюсън — един от най-богатите и могъщи мъже в целия свят. Никой не можеше да казва на Джон Мерил Фергюсън какво да прави!

Посочих вратата.

— Разкарай се от тук, Джо! — пролаях. — И ти Мацо! Искам да поговоря с жена си!