Джеймс Хадли Чейс
Не питай! (4)

4

Стоях до бюрото и гледах Лорета Мерил Фергюсън. Бяхме сами.

След избухването ми, Дюран с пурпурночервено лице започна да бълва змии и гущери, но с едно махване на ръката Лорета Мерил Фергюсън го накара да млъкне.

— Вървете си!

Гласът й изплющя като камшик. Дюран и Мацо излязоха от стаята и затвориха вратата сякаш беше от яйчени черупки. Така че останахме сами.

Тя ме изгледа продължително, след това отиде до едно от канапетата и седна.

— Свали тази маска. Искам да видя истинското ти лице.

Отидох в банята и внимателно свалих веждите, мустаците и маската. Измих потната си физиономия и се върнах във всекидневната.

Застанах отново до бюрото, а тя ме погледна така, както касапин гледа телешко филе. Само че аз бях свикнал да ме оглеждат всякакви импресарии, кинорежисьори и оператори, така че не се смутих ни най-малко. Чаках и я гледах право в очите, а нетрепващият ми поглед изглежда я обърка, защото не издържа и очите й се отместиха — малка победа за мен.

— Седни! — Гласът й отново изплющя като камшик.

Аз нарочно отидох до прозореца и погледнах навън към обширната, безупречно окосена английска ливада. Гърбът ми беше полуобърнат към нея.

— Казах да седнеш! — озъби се тя пак.

— Колко хубаво е тук, мисис Фергюсън… Не, не е толкова хубаво, колкото сте хубава вие — казах аз, извадих пакета „Честърфийлд“, измъкнах цигара и запалих. Не се обърнах, а продължих да гледам градината навън, големия плувен басейн и тримата китайци градинари, които работеха в цветните лехи.

— Когато ти кажа да направиш нещо, ще го направиш! Седни!

Обърнах се и й се усмихнах. Мацо ме беше предупредил да внимавам с тази жена. Бях твърдо решил да не я оставя да ми се качи на главата.

— Плащат ми по хиляда долара на ден, за да се превърна в двойник на мъжа ви, мисис Фергюсън. За тези пари аз се съгласих да ви сътруднича колкото мога, но не мога да приема да ме командва човек, дори и красива жена като вас, който няма нужното възпитание и не казва думичката „моля“.

Тя се втренчи в мен продължително, след това изведнъж се отпусна и се превърна в най-обикновена жена. Промяната беше изумителна. Надменното й арогантно лице омекна, в очите й се появи блясък, устните й се разтеглиха в усмивка.

— Най-накрая един истински мъж — каза тя сякаш сама на себе си и посочи канапето. — Моля те, ела и седни до мен.

Макар и да бях само безработен второстепенен актьор, тази внезапна промяна не ме заблуди. Доста време се бях занимавал с кучки, които в един момент могат да те изкарат от кожата, а след това стават по-сладки от мед.

По снимачните площадки бях виждал множество разглезени, с нищо неотличаващи се от обикновените курви кинозвезди, да си придават важност и да бавят снимките, докато режисьорът се мъчи всячески да им угоди и да ги успокои. В такива случаи аз пък изпитвах желание да ги ритна по задника. Твърде богатите и твърде красивите жени които се държат като уличници — ето това олицетворяваше в представите ми истинската досада.

Отидох до един стол срещу Лорета Фергюсън и седнах — ясно й показах, че не желая да седя до нея.

— На ваше разположение съм, мисис Фергюсън.

— Така е по-добре, Стивънс. Много по-добре — каза тя все още усмихната. — Иначе бих могла да кажа на онази маймуна отвън да префасонира хубавото ти лице.

Аз също й се усмихнах — така обикновено се усмихвам на разглезените деца.

— Идете и го повикайте. С него вече успяхме да уточним кой е мъжът и кой хлапето. Проснах го на пода.

Тя се облегна назад и се разсмя така, че гърдите й да изхвръкнат напред съблазнително. Беше чудесен, звънтящ и заразителен смях, така че се разсмях и аз. Посмяхме се заедно, след което тя каза:

— Ти си чудесен! Каква находка!

Поредната промяна на настроението? Понякога ми се щеше да не познавах жените така добре. Колко пъти ме бяха разочаровали! Ако една жена не постигне своето по един начин, неизбежно ще опита по друг, ако трябва и по трети.

— Мисис Фергюсън — казах аз, — ако желаете да ми дадете някакви инструкции, моля направете го.

Усмивката изчезна и неприязънта отново се върна в погледа й.

— Очевидно си враждебно настроен — каза тя. — И това е напълно разбираемо. Свекърва ми си въобразява, че може да се държи като някакъв диктатор. Мога да те уверя, че отвличането ти не беше моя идея.

Почувствах, че печеля още една малка победа. Тя се отбраняваше.

— Отвличането е федерално престъпление, но няма значение — отговорих аз. — Плаща ми се много добре. Не мога да се оплача. Съгласих се да стана двойник на мъжа ви. Удовлетворява ли ви гримът ми?

— Чудесен е, но не и гласът. Може да се наложи да разговаряш с някои хора по телефона. Ще можеш ли да имитираш гласа на мъжа ми?

— Не мога да съм сигурен, преди да го чуя — отговорих аз. — Предполагам, че няма да е трудно. Неотдавна имах ангажимент в един нощен бар, където имитирах гласовете на някои знаменитости.

И й демонстрирах как говорят Лий Марвин, Ричард Никсън и самият Уинстън Чърчил. Тя ме изгледа с изненада.

— Ти си чудесен! — Каза го с тон, от който разбрах, че наистина мисли това. — Ще ти донеса магнетофонна ролка с гласа на мъжа ми и ще го чуеш. — Тя стана и ми се усмихна. — Когато решиш, че можеш да го имитираш достатъчно добре, ще се видим отново, мистър Стивънс.

— Искам да ви предложа нещо — казах аз и също станах. — Не знам как наричате мъжа си, но мисля, че ще е по-безопасно, ако се обръщате към мен така, както към него.

Тя се вгледа в мен и теменужените й очи изведнъж станаха замислени.

— Наричам го Джон, а той мен — Ета.

— Добре, Ета. Ще чакам записа.

От дългите си и нерядко разочароващи връзки с жени, се бях научил да познавам възбудата у тях. Познавах много добре омекването на изражението, лекото изчервяване, подканящия поглед. Всички тези признаци сега бяха налице и знаех, че ако прекося пространството, което ни дели и я прегърна, тя ще се предаде. Изкушението беше силно, но подходящото време все още не беше дошло.

Вместо това й се усмихнах и отидох до прозореца.

Загледах се в градината в продължение на няколко минути и след това се обърнах назад.

Беше си отишла.

Почувствах нужда от нещо за пиене. Отидох до барчето и си налях чист скоч. Взех чашата и седнах. Бях уверен, че с Лорета Мерил Фергюсън няма да имам проблеми.

Половин час по-късно, когато все още седях и размишлявах, влезе Мацо.

— Добре се справяш, мистър Фергюсън — каза той и се ухили. — Струва ми се, че мадам те е харесала доста. — Той отиде до бюрото, свали капака на магнетофона и промуши лентата. — Каза ми, че си искал това… Запис на един от деловите разговори на шефа. Какво искаш за обяд? Готвачът прави панирани миди. Имаш ли нещо против?

— Не, нищо — отговорих аз, станах и отидох до бюрото.

— Знаеш ли как се пуска това нещо? Само натискаш това копче и готово.

— Знам — отговорих.

Седнах зад бюрото, пуснах магнетофона и се вслушах в гласа на човека, чийто двойник бях. Говореше ясно с властна нотка. Очевидно диктуваше нещо на борсовия си агент. Не си направих труда да се вслушам в думите. Повече ме интересуваха интонацията, характерните паузи и тембърът на гласа. Бях уверен, че ще успея да го имитирам добре. Прослушах ролката четири пъти. Тъй като накрая имаше още свободна лента, аз включих на запис и започнах да давам нареждания за продажби и покупки на акции, както самия Фергюсън преди това. Накрая пренавих ролката и пуснах магнетофона. Моят запис се отличаваше само по имената на компаниите, които бях измислил. Когато изключих магнетофона, Мацо докара количката с обяда.

— Това нещо е много ароматно, Мацо — казах аз с гласа на Фергюсън. — Надявам се и на вкус да е така добро.

Той тъкмо подреждаше масата и стреснато изпусна приборите. Обърна се рязко към мен.

— Боже! — възкликна той. — Стресна ме! Бих се заклел, че чувам гласа на…

— Побързай, Мацо — продължих аз с гласа на Фергюсън. — Гладен съм.

Челюстта му увисна.

— Говориш точно като шефа! — каза той.

— Това е целта.

Седнах на масата. До чинията ми имаше нова разписка за хиляда долара. Прибрах я в портфейла си и казах със собствения си глас:

— Хайде, Мацо! Не стой като втрещено теле. Гладен съм.

* * *

Почти целия следобед играх тенис с Мацо. Бях с маската.

Зад къщата имаше четири тенис корта, скрити от погледите с висок жив плет. Мацо беше много добър и бях доволен, че успях да му взема два гейма в три сета. Когато вдигах една изпусната топка, погледнах нагоре и видях Лорета, застанала на един балкон. Наблюдаваше ме. Махнах й с ръка, но тя не реагира. Когато след малко погледнах отново, тя си беше отишла.

Свършихме играта и с Мацо тръгнахме към къщата.

— Ако случайно срещнем иконома — каза той, — недей да спираш. Името му е Джонас. Той е късоглед и достатъчно стар, за да е умрял.

Когато влязохме в обширния вестибюл, видях един висок достолепен негър със снежнобяла коса, да отива към главната всекидневна.

— Добър ден, мистър Фергюсън — поздрави той и спря. — Позволете да кажа, че се радвам да ви видя отново.

Аз му махнах и тръгнах по стълбите.

— Радвам се, че съм си у дома, Джонас — казах през рамо с гласа на Фергюсън.

Когато се изкачихме най-горе, Мацо забеляза:

— Справяш се много добре. Просто невероятно. Остави ме в апартамента ми, а аз свалих маската и взех душ. След това облякох късата хавлия и се изтегнах върху леглото. Замислих се, за да убия времето.

В седем часа бях задремал. Събуди ме звънец. Чуваше се от всекидневната. Станах от леглото и видях, че на интеркома на бюрото мига червена светлина. Натиснах копчето и попитах с гласа на Фергюсън:

— Какво има?

След това ми мина през ум, че може да е Лорета и добавих:

— Ти ли си, Ета? Очаквах да ми се обадиш. Чух как дъхът й секва.

— Фантастично! — възкликна тя. — Тази вечер ще вечеряме с Дюран в девет часа в трапезарията. Бъди с маската. Мацо ми каза, че Джонас е повярвал напълно. Това беше голямата проверка… Джон. — Тя затвори.

Във връзка с добрата новина се налагаше да изпия едно голямо сухо мартини. Отидох до барчето, но не намерих никакъв лед. Поколебах се за миг, после отидох до бюрото и намерих копчето на интеркома, на което пишеше „иконом“ и го натиснах. След миг Джонас се обади.

— Нямам лед, Джонас — казах му аз.

— Най-долу е, сър. В барчето. Идвам веднага. Наругах се за глупостта си.

— Не, няма нужда да идваш. Зает съм. Всичко е наред.

И прекъснах линията.

„Ето какво става, когато си прекалено самоуверен“ — казах си аз и отворих най-долната вратичка на барчето, под редиците бутилки. Оказа се, че това е добре зареден хладилник.

Какво щеше да си помисли Джонас? Започнах да се притеснявам.

Докато приготвях напитката, на вратата се почука. Веднага отидох до прозореца и с разтреперани ръце извиках:

— Влез!

— Сър, позволете да направя напитката ви. — Беше Джонас.

Все още с гръб към него, защото бях без маската, поклатих глава.

— Всичко е наред. Благодаря ти, Джонас. А сега си върви, защото съм зает.

— Да, мистър Фергюсън — отговори той и чух вратата да се затваря.

Изпих три четвърти от мартинито, оставих чашата и изтрих лицето си с носната си кърпа. След това изпразних чашата и си приготвих нова. Състоянието ми се нормализира след третото изпито мартини, а Мацо се появи няколко минути след осем часа.

— Голяма работа си, дявол да го вземе — каза той ухилен. Отиде до един гардероб и извади официален вечерен костюм. — Ще трябва да се облечеш. — После намери бяла риза с жабо и черна папионка. — Сложи си маската.

Влязох в банята и я сложих. Вече го правех с вещина. След като бях готов, се погледнах в огледалото и видът на Джон Мерил Фергюсън отново ми вдъхна предишната самоувереност.

Върнах се в спалнята и облякох костюма. Когато си слагах папионката, Мацо каза:

— Вечерята ще сервира Джонас. Ще има и две жени, за да му помагат. Не се притеснявай заради тях. Те са пълни крави, а Джонас е полусляп. Но трябва да запомниш две неща. Шефът никога не яде много. Не се тъпчи като прасе. Другото нещо е, че шефът никак не обича да приказва. Ще трябва да зарежеш приказките, чаткаш ли?

— Разбира се — отговорих аз.

— А, и още нещо. Шефът нито пуши, нито пие, така че внимавай.

— Трябва да е страхотен тип — казах аз. — А какво прави през свободното си време?

Мацо ме изгледа тарикатски.

— Ами… нали има съпруга.

Да, той имаше Лорета. Представих си я и ме обля топлина — това беше най-убийствено сексапилната жена, която някога съм виждал.

Малко преди девет часа Мацо ме придружи надолу по стълбите и ме въведе в трапезарията, която беше достатъчно голяма, за да побере сто души, без да се блъскат.

Лорета, седнала на един стол, изглеждаше фантастично в алената си рокля с ниско деколте. На шията и гърдите й блестяха диаманти. Дюран, също с официален вечерен костюм, седеше прав до празната камина и пушеше пура. Джонас се суетеше насам-натам.

В средата на помещението имаше голяма маса, подредена за вечеря.

Веднага щом ме видя, Лорета стана, дойде до мен и ми предостави бузата си. Докоснах я с устни и вдъхнах дискретния й парфюм.

— Надявам се тази вечер да имаш апетит, Джон. Готвачът е приготвил нещо ново.

Спомних си какво ми каза Мацо и свих рамене с безразличие.

— Трябва да се опиташ да хапнеш — настоя Лорета и ми се усмихна. Дадох си сметка, че всичко това се говори заради Джонас и отново свих рамене.

Седнахме на масата и пред мен поставиха порция специално приготвени омари. Стомашните ми сокове започнаха да се обаждат. След това чух тихото кашляне на Мацо, който стоеше зад мен.

— Не мога да ям това — казах аз неохотно, вперил копнеещ поглед в чинията.

Сякаш беше очаквал да чуе това, Джонас веднага прибра порцията и я замени със салата. Започнах да ровя в чинията, докато наблюдавах със завист как Лорета и Дюран поглъщат омарите.

Лорета не спираше да бърбори неща, които не изискваха моята намеса. От време на време Дюран правеше забележки за бизнеса, а аз кимах, колкото да покажа, че слушам.

След това пред мен поставиха ново блюдо, от което се разнасяше божествен аромат. Погледнах надолу — беше пиле с трюфели и фантастичен сметанов сос.

— Хапнете поне малко, мистър Фергюсън, сър! — примоли ми се Джонас, сякаш увещаваше злоядо дете.

„Поне малко!“

Дяволите да го вземат! Можех да изям цялата тенджера на готвача!

— Не изглежда зле — отбелязах аз и отново чух кашлянето на Мацо. „Да върви по дяволите“ — казах си. — Мисля, че ще хапна малко от това.

Джонас постави парченце пилешки гърдички в чинията ми.

— Още малко, Джонас — подканих го аз. — Да не бъдем стиснати.

Забелязах как Лорета и Дюран са се втренчили в мен, докато Мацо кашляше като избягал от туберкулозна клиника.

Джонас се усмихна широко и добави още малко пиле в чинията ми.

— Благодаря, Джонас. Достатъчно.

След това икономът обслужи Лорета и Дюран. И двамата мълчаха като вкаменени.

Докато дъвчех, реших да им предложа изход от неловкото положение.

— Тези нови хапчета — забелязах аз — изглежда наистина подобряват апетита ми.

— Радвам се — отговори Лорета с вдървена усмивка.

— Благодарности на готвача, Джонас — казах аз, след като се натъпках както трябва, и се обърнах към Дюран: — Тези съвременни лекарства правят чудеса.

— Успях да се убедя — озъби се той в отговор. Беше ми все едно. Довърших последните остатъци в чинията си и се облегнах. Лорета и Дюран бяха оставили приборите си. Приближи се Джонас и попита:

— Желаете ли още малко, мистър Фергюсън, сър?

— Защо не? — отговорих аз. — Превъзходно е. Най-накрая, след като изядох и две порции ябълков пай, който Дюран, вперил зверски поглед в мен, и Лорета, полуусмихната, отказаха, ние станахме от масата.

Дюран влезе във всекидневната.

Много добре нахранен и в добро настроение, аз придружих Лорета до вратата на всекидневната и видях, че Дюран нали пура и се настанява в едно кресло. Нямах намерение да прекарвам остатъка от вечерта с него и казах:

— Мисля, че ще отида да си легна. Лорета се усмихна.

— Справи се много добре, Джон. Лека нощ. — И тя влезе във всекидневната при Дюран.

Тръгнах към апартамента си, а Мацо заприпка по петите ми.

— Слушай, приятел! — започна той веднага, щом като затвори вратата. — Казах ти да не…

— С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш? — озъбих му се аз в отговор и се приближих към него.

— Млъквай и се разкарай оттук!

Влязох в спалнята и затръшнах вратата.

Изчаках, за да видя дали ще ме последва, за да създава неприятности, но не го направи. След още малко влязох в банята, взех душ и после си легнах. Отпуснах се в удобното легло и се замислих за събитията през деня.

Реших, че всичко е минало добре. Бях успял да заблудя Джонас, а това беше много важно. Вече имах четири хиляди долара. Държах Мацо в ръцете си, дори бях настъпил Дюран. Да, наистина денят беше минал много добре.

Затворих очи и се замислих за Лорета. Когато се унесох в сън, все още мислех за нея. Спах няколко часа и се събудих.

Стаята беше тъмна.

Усетих топлината на голо тяло, притиснало се в мен. Усетих как нечии пръсти ме галят.

Все още полузаспал, аз се протегнах към нея, обърнах се и се оставих в ръцете й.

* * *

— Не, не мърдай! Стой така!

Тя шепнеше, опряла лице в моето. Стискаше ме здраво в прегръдките си. Аз се надигнах на лакти, за да не й тежа.

— Не, не прави това! — възпротиви се Лорета. — Искам да ме смачкаш!

Шепотът й ме накара отново да се отпусна. Чувствах се изсмукан и скоро се унесох в приятен сън.

По-късно, много по-късно, когато през прозорците нахлуваше първата светлина на зората, аз се събудих. Сега бях до нея и в полуздрача видях, че също е будна и че ме гледа усмихната, сякаш ме приветстваше за завръщането ми от здравия сън.

— Добро утро, Джери — поздрави ме тя. Прегърнах я и я притеглих към себе си. Любихме се отново — бавно и фантастично, след което пак заспах.

Когато отново отворих очи слънцето вече беше високо и светеше през прозорците.

Лорета разговаряше с Джонас, който беше дошъл с количката за сервиране. Беше облякла тюркоазен пеньоар и прическата й беше безупречна.

Гледах я полускрит под завивките и си мислех, че това е най-прекрасната жена на света.

Без да ме погледне, Джонас наля кафето и си отиде.

Аз станах от леглото.

Лорета седеше до количката с чаша кафе в ръка и ми се усмихна.

— Добре ли спа, Джери?

Седнах, отпих глътка кафе и запалих цигара.

— Изключителна нощ и изключителна жена — отговорих аз.

Тя се засмя.

— Джон никога не би казал нещо подобно. У него няма капка романтика.

Погледнах я в очите.

— Къде е мъжът ти? — попитах.

— Да, мисля, че е време да ти кажа. Дай ми една цигара.

Запалих още една цигара и й я подадох. След дълга пауза, тя заговори:

— Джери, положението е много сложно и объркано. Няма нужда да ти казвам кой е мъжът ми и какво положение заема в обществото.

— Наистина няма нужда — отговорих аз.

— Това, което ще ти кажа сега, трябва да си остане между нас — добави тя и ме погледна в очите. — Разбираш ли ме?

— Да.

— Джон страда от някаква немного ясна и неизлечима болест. Разболя се преди около две години. Започна със загуба на паметта, разсеяност, нежелание да работи. Болестта му се развива бавно. Когато се запознах с него, той вече беше болен и първите симптоми бяха налице, но тогава си мислех, че всичко това се дължи на преумората от работата му. Вечер бях склонна да търпя безкрайното му мълчание, което отдавах на тревогите му за бизнеса. Преди шест месеца обаче състоянието му започна да се влошава много рязко. Дълго преди мен майка му вече подозираше, че е болен. Във Виена има един специалист, на чиято дискретност можем да разчитаме. Той го прегледа и каза, че само след няколко месеца ще се превърне в жив труп и че не може да има никакво спасение.

— Това е ужасно — казах аз. — Чак ми е трудно да повярвам!

— Да, така е. Но има и усложнения. Налага се да пазим заболяването му в пълна тайна. Ето затова те наехме като негов двойник… За да имаме време да преустроим империята „Фергюсън“. Това е една фантастична империя, създадена от Джон. Дюран беше и продължава да е негова дясна ръка, но дори и той не беше в течение на някои големи секретни сделки, които движеше лично мъжът ми. Сега, след като Джон повече не може да се занимава с това, Дюран се мъчи да възстанови нещата, да събере липсващите елементи от ребуса, да задържи империята цяла. Защото е съвсем ясно, че без Джон, без подписа му върху някои документи, тя ще се разпадне на съставните си части.

Слушах внимателно и я наблюдавах.

— А защо по-точно ще се разпадне?

— Джон разшири бизнеса прекалено много. Вземал е огромни заеми от банки и застрахователни дружества. Той има блестяща репутация, името му се цени като чисто злато… Но ако се разбере, че е заболял, кредиторите ще се обезпокоят и веднага ще поискат обратно парите си. Има няколко големи сделки, които ще бъдат приключени след месец. От основна важност е документите по тях да са подписани лично от Джон. След като стане това, вече ще можем да разкрием заболяването му и след време, в подходящ момент, че той вече не е в състояние да управлява капиталите си. Дотогава Дюран трябва да създаде нов съвет на директорите, който да оглави сам, и така да поеме управлението на империята в свои ръце. Не бива да позволим тя да се разруши.

— Добре за него — казах аз, без да преставам да мисля.

— Да — съгласи се Лорета и ме погледна. — Ти си чудесен любовник, Джери.

— Ти също — отговорих аз, стреснат от неочакваната смяна на темата.

— Наблюдавах те. Играеш ролята на милиардер прекрасно. На моменти имам чувството, че наистина се смяташ за Джон Мерил Фергюсън.

Ухилих й се тарикатски.

— Ние актьорите, понякога се вживяваме истински в ролите си.

Тя ме погледна изпитателно.

— Маската е отлична… И гласът… Би могъл да си Джон.

— Но не съм.

— Казах, че би могъл.

Погледнах я. Последва дълга пауза. Изведнъж почувствах някаква възбуда.

— Да, може би си нрава.

Пак се погледнахме в очите и аз продължих:

— Има едно нещо, което трябва да знам. Къде все пак е мъжът ти?

— В лявото крило на къщата. Има апартамент, отделен изцяло за него. Поверили сме го на специален болногледач. Платен е много добре и му имаме пълно доверие.

Замислих се за Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Зачудих се дали когато дойдеше времето да се обяви на света за болестта на Фергюсън, отново няма да има нещастен случай. Този път с болногледача.

Красивата, чувствена жена, която седеше пред мен и ми разкриваше тайните си, не ми вдъхваше никакво доверие. Инстинктивно усещах, че когато свърша това, което искаха от мен, също ще бъда премахнат.

Лорета погледна стенния часовник над камината.

— Трябва да тръгвам. Тази сутрин ще отидеш до корпорацията с Дюран.

Тя стана, усмихна ми се, заобиколи количката за сервиране и застана до мен. Аз станах и я прегърнах.

— Да дойда ли довечера пак? — Целувката й беше мека и подканяща.

— Разбира се. Знае ли Мацо какво правим с теб?

— Не се тревожи за него. — Тя се отдръпна назад. — Не забравяй, Джери, ти би могъл да бъдеш Джон.

Лорета се обърна и излезе.

Аз поех дълбоко въздух. Какво искаше да каже тя с това: „Би могъл да бъдеш Джон“? Стори ми се, че имаше някаква скрита цел, но каква? Аз имах време. Трябваше да я накарам да ми каже колкото може повече. Бях сигурен, че стъпвам по опънато над бездна въже. Вече знаех, че Фергюсън е в другото крило на огромната къща, че за него се грижи болногледач и че бързо се превръща във вегетиращ жив труп. Вече знаех, че огромната му империя се крепи на взети заеми, и че дори само слух за неизлечимо заболяване, би могъл да я срути безвъзвратно.

В този момент влезе Мацо.

— За днес е предвидена работа в офиса, мистър Фергюсън — съобщи той на висок глас. — Слагайте маската.

След двадесет минути бях с тъмен костюм, с маската, с тъмните очила и шапката, и крачех след Мацо надолу по стълбите към чакащия ролс-ройс.

Дюран вече беше в колата и четеше някакви документи. Седнах до него. Мацо се намести до японеца шофьор.

Дюран прибра книжата в куфарчето си и каза:

— Пред сградата винаги се навъртат журналисти. Ще излезеш от колата и ще тръгнеш с Мацо. Охраната ще държи журналистите настрана. Днес ще трябва да подпишеш някои документи. Новата секретарка се казва Соня Малкълм и никога не е виждала мистър Фергюсън, така че няма да има проблеми. Няма да се срещаш с никого от останалия персонал.

— Както кажеш, Джо! — отговорих аз. Той се обърна към мен.

— Искам да ти кажа, че когато сме сами, предпочитам да не ме наричаш „Джо“ — озъби се Дюран.

Зад прикритието на маската чувствах увереност и затова му се усмихнах нагло:

— Не ми говори така, Джо. Аз съм шефът… Не забравяй това!

Дюран придоби вид на човек, който всеки момент може да получи инфаркт и просъска сякаш някой го душеше:

— Слушай, проклет долнопробен актьор… Срязах го с гласа на Фергюсън:

— Затваряй си голямата уста! Ти ще ме слушаш! Там има журналисти. Достатъчно е да сваля маската и ще потънеш в купчина лайна. Така че престани да се заяждаш с мен, за да не се захвана аз с теб!

Той ме изгледа така, както Франкенщайн трябва да е гледал създаденото от него чудовище. Устата му се отвори и пак се затвори, но оттам не излезе и звук. Изгледахме се свирепо в очите, после той извърна глава и се вторачи навън през прозореца на колата.

Боже! Колко бях доволен от себе си!

„Не забравяй, Джери. Ти би могъл да бъдеш Джон.“

Е, поне бях длъжен да опитам.

* * *

Ама каква сутрин беше онази! Играех ролята на милиардер и трябва да призная, че много ми допадна.

Най-напред, пред входа на „Фергюсън Електроник & Ойл Корпорейшън“ висяха четирима фоторепортери, но петима здравеняци от охраната ги дръпнаха настрана и аз влязох необезпокояван в голямото фоайе на сградата. Дюран, който имаше демонски вид, аз и Мацо полетяхме нагоре с луксозния асансьор към двадесет и четвъртия етаж.

Кабинетът на Джон Мерил Фергюсън сякаш беше декор за филм — огромен, свръхлуксозен, с панорамни прозорци, гледащи към пристанището и плажа, с голямо бюро и всичко останало.

От асансьора се влизаше направо в него. Дюран отиде до бюрото.

— Седни тук — каза той. — Ще трябва да подпишеш много документи.

Вече се мъчеше да владее нервите си.

— По-добре първо се поупражнявай малко с подписа. Тези документи са много важни.

Подадох шапката си на Мацо и седнах зад бюрото. Беше достатъчно голямо, за да играеш на него билярд.

Дюран ме огледа както кинорежисьорите оглеждат актьорите преди да подберат подходящия ракурс за снимки.

— Спусни щорите — нареди той на Мацо. Когато кабинетът остана полутъмен, Дюран кимна и излезе.

Доста време драсках подписа на Фергюсън в един бележник и когато най-накрая бях удовлетворен, откъснах изхабените листа, хвърлих ги в кошчето за боклук и си взех цигара от една златна табакера.

— Шефът не пуши — направи ми забележка Мацо.

— Новата секретарка не знае това. Не можеш ли най-после да млъкнеш, Мацо?

На вратата се почука и влезе млада жена с купчина папки в ръка.

— Добро утро, мистър Фергюсън — поздрави тя и се приближи към бюрото. — Тези са за подпис, ако обичате.

Аз се облегнах на стола и я огледах. Биваше си я — висока, добре сложена, с кестенява прибрана на тила коса, с привлекателни черти, но без да е зашеметяващо красива, с големи зелени очи.

Беше със светлосиня рокля, с бели маншети и бяла яка.

— Вие трябва да сте мис Малкълм — казах аз.

— Да, мистър Фергюсън. — Тя ме погледна право в очите.

— Надявам се, да ви хареса при нас, мис Малкълм.

— Благодаря.

Тя сложи папките на бюрото. Влезе Дюран.

— Благодаря, мис Малкълм — каза той навъсено. — А сега идете да подготвите онзи договор.

— Да, сър.

Проследих я с поглед, докато излезе от стаята. Харесаха ми стройните й бедра, елегантната походка, изправения гръб. Когато се скри зад вратата, Дюран каза:

— Покажи ми подписа.

Аз се подписах като Фергюсън и бутнах листа към него. Той го погледна и кимна.

— Подпиши всички тези писма и документи — посочи той купчината папки и се обърна към Мацо: — Ще седиш до него. Не трябва да чете нищо. Само да подписва. Ясно ли е?

— Разбира се, мистър Дюран — отговори Мацо и придърпа един стол. Седна до мен.

— Внимавай с подписа — продължи Дюран. — Не бързай и не прави грешки.

— О’кей, Джо, — отговорих аз и посегнах към първата папка.

— Аз ще правя това — каза Мацо. Той извади лист хартия от едно чекмедже, разтвори първата папка и закри с него съдържанието на писмото. — Подпиши тук.

Дюран се повъртя в кабинета още малко, после излезе.

През следващите два часа продължих да подписвам, като правех дълги почивки, за да пуша и за да си почива ръката ми. Предполагам, че подписах най-малко сто писма и около петдесет други документи. Когато свърших, Мацо натисна едно копче на интеркома и каза:

— Елате да вземете писмата. Мис Малкълм влезе и взе папките.

— Желаете ли кафе, мистър Фергюсън? — попита тя леко усмихната.

— Да, с удоволствие — отговорих аз. — Благодаря. Когато тя излезе, Мацо забеляза неодобрително:

— Шефът не пие кафе.

— О, няма ли да млъкнеш? Тя, както и аз, е нова тук!

Мацо сви рамене, седна настрана от бюрото и започна отегчено да чеше бръснатата си глава.

Огледах всички дрънкулки по бюрото и копчетата на интеркома. Нямах представа за какво служат всички те, но бях заинтригуван.

Влезе мис Малкълм с кафето.

— С мляко или без, мистър Фергюсън?

— Без мляко и без захар моля.

Гледах я докато наливаше. Тази жена ми харесваше все повече и повече. Помъчих се да отгатна възрастта й. Може би тридесет, тридесет и пет. Потърсих с поглед венчална халка — нямаше венчална халка.

Тя сложи кафето пред мен.

— Желаете ли още нещо, мистър Фергюсън? Усмихнах й се. С удоволствие бих я повикал да седне до мен, за да ми разкаже за себе си, но моментът явно не беше подходящ заради присъствието на Мацо.

— Не, благодаря. Мис Малкълм излезе.

Изпих кафето и се появи Дюран.

— Искам да се обадиш по телефона — каза той. — Ще кажеш това, което съм написал тук и нищо повече. Разбираш ли? Естествено, ще имитираш гласа на мистър Фергюсън.

— О’кей, Джо.

Той вдигна слушалката и нареди: — Свържете ме с мистър Уолтър Бърн. Изчака известно време, после кимна и ми подаде слушалката, а сам вдигна слушалката на деривата.

— Обажда се Фергюсън. Как си, Уоли? — прочетох аз от листа.

— Джон!? Дявол да го вземе, от няколко дни се мъча да се свържа с теб. — Гласът беше дълбок, нисък, пресипнал. — Слушай, Джон. Моята групировка започва да се безпокои за заема. Непрекъснато ме ядат. Казват, ме не е трябвало да се съгласявам на такава сума. Това са тридесет милиона долара! Боже! Слушай, Джон, съжалявам, но те никак не са доволни!

Прочетох следващата реплика от листа и я произнесох:

— Трябва да говориш с Джо. Той се занимава с кредитите. И слушай, Уоли, няма защо да се притесняваш. Но ако все пак твоята групировка не желае да спечели петнадесет процента върху тридесет милиона, ще се обърна към някой друг. — И съгласно написаното, затворих.

— Много добре — кимна Дюран. — Сега можеш да се прибереш в резиденцията.

И така, с помощта на петимата здравеняци, които държаха репортерите настрана, с Мацо се качихме в ролс-ройса и потеглихме към резиденцията на Фергюсън.

Това беше доста интересна сутрин. Бях се запознал със Соня Малкълм. Докато японецът караше колата по широкия булевард, се замислих за тази жена. За първи път през живота си усетих някаква странна близост с друго човешко същество. За разлика от многото жени, на които бях попадал дотогава, изпитвах нужда да опозная тази по-добре. Нещо у нея ме привличаше. Освен това бях научил, че корпорацията на Фергюсън е взела кредит от тридесет милиона и че кредиторите са неспокойни. Седнал зад бюрото в онзи кабинет, бях почувствал какво е да разполагаш с власт. Успях да покажа на Дюран, че не бива да си играе с мен.

Да, наистина интересна сутрин!

Замислих се и за човека, който скоро щеше да се превърне в жив труп, затворен с болногледача си в лявото крило на голямата къща.

Джери, ти би могъл да си Джон.

„Да — казах си аз, когато ролс-ройсът спря пред входа на резиденцията, — изиграй тази партия както трябва, и наистина би могъл да станеш Джон Мерил Фергюсън.“