Джеймс Хадли Чейс
Не питай! (5)

5

Лежахме един до друг на голямото легло. Часовникът на нощното шкафче показваше 3,15. Нощната лампа над леглото хвърляше чудати сенки. Виждах голото й тяло — едва ли би могло да бъде по-добре изваяно.

Беше дошла в стаята ми тихо около половин час преди това. Любихме се бурно, но това не беше любов — беше си чиста похот. На Лорета наистина не можеше да се устои, но мисълта, че няма как да й имам доверие не ме напускаше нито за миг.

Продължавахме да лежим. Часовникът тиктакаше. Постепенно дишането ни се успокои. Посегнах, за да взема цигара.

— Искаш ли?

— Да.

Запалих две цигари и й подадох едната. Зачудих се кога смята да си върви. След това бурно преживяване ми се спеше.

— Ти си прекрасен любовник, Джери.

— Ти също.

Трябваше ли този банален разговор да продължава още дълго?

Тя остана мълчалива известно време и накрая подхвана:

— Дюран е много доволен от теб. Каза, че с телефонния разговор си се справил фантастично.

— Затова ми се плаща — отговорих аз и затворих очи. Защо ли не си тръгва?

— Джон е много, много по-зле — продължи Лорета. — Днес го видях. Дори не можа да ме познае.

— Това наистина е ужасно.

— Да. Ужасно е. — Последва още една пауза и след това: — Трябва да знаеш истината за майка му. Огънчето на цигарата й светеше в тъмнината. Наострих уши.

— За майка му?

— Ти си я видял. Тя организира отвличането ти. Знаеш, че е безмилостна и опасна.

Знаех ли наистина? Е, може би. Спомних си приказките й за моя талант, за това, как успя да ме заблуди и упои.

— Бива си я — казах аз.

— Тя мисли само за пари, Джери. Изобщо не се интересува какво става със сина й. Интересуват я единствено парите му. Живее в Сан Франциско и никога не идва тук, за да го види. Не ще и да знае дали състоянието му се подобрява или влошава. Иска само да знае кога ще умре. Когато това стане, тя ще оглави корпорацията и ще наследи цялото му богатство. Нейният бог са парите, Джери. Очаква смъртта на сина си с нетърпение.

Наострих уши още повече.

— Ти си негова жена — отбелязах аз. — Майка му ще получи само това, което той й е оставил в завещанието си. Не може да завещае всичко на нея. Като негова жена, ти си защитена от закона.

Тя се обърна, за да угаси цигарата. Имаше дълъг, красив гръб. Аз не пропуснах да забележа това чувствено движение и още повече наострих уши.

Лорета отново легна по гръб и каза:

— Има два големи проблема. Първият е, че Джон не е направил завещание.

Замислих се над последното. Трудно можеше да се повярва, че човек като Джон Мерил Фергюсън не се е сетил да напише завещанието си, но пък от друга страна, на този свят има достатъчно хора, които си мислят, че никога няма да умрат.

— Като негова жена ти си защитена от закона — настоях аз. — Вероятно ще има някои затруднения от правно естество, но адвокатите ти ще се справят. Както и да е, нима е станало твърде късно? Не можеш ли да го убедиш да напише завещанието си сега?

— Безнадеждно е. Той дори не може да ме разпознае. По цял ден седи и гледа с блуждаещ поглед.

— А какъв е вторият проблем? Тя закри гърдите си с ръце и затвори очи.

— Мога ли да ти вярвам, Джери? Ние сме любовници. Любовниците трябва да си имат доверие.

Къде бях чувал тази плява? Може би в някакъв скапан филм, в който съм участвал?

— Ако това, което искаш да ми кажеш трябва да остане между нас, ще остане — казах аз внимателно.

— Благодаря ти, Джери. Ти си единственият, на когото мога да кажа това и единственият, на когото мога да се доверя.

— Добре, какъв е вторият проблем?

— Аз не съм негова жена.

Това наистина ме накара да подскоча.

— Какви ги дрънкаш?

Аз изпълзях от леглото и облякох късия си халат. Запалих една от лампите. Втренчих се в нея, както лежеше на кревата, сякаш беше снимка от корицата на „Плейбой“.

— Не си негова жена?

— Не съм негова жена. Ела и седни тук, Джери. Остави ме да ти разкажа.

Това беше нещо, което трябваше да знам, така че седнах до нея и я оставих да вземе ръката ми в своята.

— Да не би да искаш да кажеш, че той не е женен?

— Не, не е женен.

Пръстите й се плъзнаха нагоре по ръката ми. Защо си помислих за паешки крака?

— Срещнахме се преди две години. Джон беше в Лас Вегас заради някаква сделка. Имаше нужда от жена. Мацо дойде при мен и ме нае. Тогава бях в шоубизнеса. Та кой би се отказал от леглото на най-богатия човек в света? Джон не беше така добър като теб, Джери, но си допаднахме. Предложи ми да се оженим. Беше искрен, но имаше толкова много работа, че не остана време, за да организираме пищната церемония, която искаше той. След това се появиха симптомите на тази ужасна болест. Непрекъснато казваше, че веднага щом приключи със сделката, ще се оженим и ще заминем на околосветско пътешествие. Доведе ме тук и каза на всички — на Дюран, на майка си, на персонала, че съм негова жена и че сме сключили брак тайно. Приеха ме и още ме приемат като негова жена, но в действителност не съм. Не престанах да го карам, дори да го моля да узаконим връзката си, но вече болестта беше твърде напреднала и той само обещаваше без да предприеме нищо. — Лорета ме погледна. — Ето това е, Джери. Ако той умре, животът, който водя сега, ще приключи. Майка му ме ненавижда. Подозира, че не сме женени. Тя е една алчна, порочна стара жена и когато Джон умре, за нея няма да е никакъв проблем да докаже, че никога не сме били женени. — Тя се втренчи в тавана. — Целият този лукс, всичките тези цари ще ми бъдат отнети. Не зная какво ще стане с мен в такъв случай. Това е всичко, Джери. И те моля за помощ.

Аз станах и се заразхождах из голямата спалня. Исках да съм настрана от галещите й пръсти.

В главата ми засвяткаха червени светлини. Спомних си Лари Едуардс. Дали Лорета му беше казала това, което каза на мен? Дали той беше отказал да й помогне? Дали самата тя не беше отговорна за смъртта му? Усетих, че ме облива студена пот. Бях затворник в този перверзен дом! И вече бях имал възможността да видя горилите, които охраняваха имението.

— Да ти помогна? — Опитвах се да говоря спокойно. — Как бих могъл да ти помогна? Слушай, наеха ме, за да бъда двойник на твоя… на Фергюсън. И го правя. Плащат ми само за това.

Тя стана от леглото и отиде до пеньоара си. Облече го бавно.

— Ние правим любов, Джери? Това нищо ли не означава за теб? — попита тя и ме погледна в очите. Лицето й сякаш беше изваяно от мрамор.

Почувствах страх. Мислех за Лари Едуардс и за Чарлс Дювайн. „Ако изиграеш погрешна карта — казах си аз, — можеш да завършиш в гробищата.“

Знаех, че ако откажа да им се подчинявам, ще ме ликвидират, без въобще да мога да им попреча, така че реших да печеля време.

— Ако мога — казах й, — ще ти помогна.

По погледа й разбрах, че знае колко ме е страх. На лицето й се появи сардонична усмивка.

— Предполагах, че ще кажеш това. — Тя отиде до едно кресло и седна. — Знаех, че мога да разчитам на теб. Ще се ожениш за мен.

Това беше толкова неочаквано, че зяпнах от изумление.

— Това е единственото разрешение на проблема. — Пак сардоничната усмивка. — О, седни, моля те! Сега, след като обеща да ми помогнеш, ще ти обясня всичко.

Аз се отпуснах уморено на стола срещу нея.

— Би ли искал да притежаваш два милиона долара, Джери?

Нямах думи. Само продължавах да я гледам.

— Джери, би ли искал да спечелиш два милиона долара?

Успях да се овладея.

— Това са доста пари — отговорих с дрезгав глас. — Да, разбира се. Кой не би искал?

— Ти ще се ожениш за мен, маскиран като Джон, а в замяна аз ще ти дам два милиона долара.

Трябва да се е побъркала! Посегнах за цигара и запалих, а тя ме наблюдаваше.

— Няма да излезе нищо от това — позволих си да изразя съмнение. — Това е безумна идея. Ако има разследване, а такова неминуемо ще има, всичко ще излезе наяве и този брак ще бъде обявен за невалиден. На брачното свидетелство трябва да има дата. Мисис Хариет знае, че Джон вече не е в състояние да сключи брак и двамата с теб ще загазим много сериозно. Не, нищо няма да излезе от това.

— Ще излезе, ще видиш! — гласът й отново изплющя като камшик и накара сърцето ми да подскочи.

— Как си го представяш?

— Ти изобщо не знаеш какво могат да направят големите пари. С пари може да се постигне всичко. Когато Дюран ми каза, че можеш да имитираш подписа на Джон до съвършенство, аз видях изхода. Направих някои проучвания в Лас Вегас. Там има един стар свещеник, който се пенсионира преди две години, горе-долу по времето, когато се срещнахме с Джон. Той държи брачен регистър. Вчера отлетях дотам и поговорих с него. Има нужда от пари. Жена му е болна от рак. Синът му е наркоман. Успяхме да се споразумеем. — Тя пак се усмихна сардонично. — Вдругиден Дюран заминава за Вашингтон. Тогава този свещеник ще дойде тук и ще ми донесе брачно свидетелство, издадено преди две години, но времето, когато срещнах Джон. Ти ще подпишеш регистъра от негово име и готово — сключила съм законен брак. Замислих се и попитах:

— Наистина ли си уредила всичко това? Трябва да има и свидетели.

Тя направи нетърпелив жест с ръка. Очите й бяха като гранит.

— Джери! Всичко е подготвено. Този брак е бил таен. Свидетелите са били взети направо от улицата. Намерих двама бедни негри, които се подписаха в регистъра срещу няколко долара. Сега остава само да се подпишеш ти и всичко е наред.

Виждах опасността.

— Чакай малко — казах й. — Даваш ли си сметка, че можеш да станеш обект на шантаж? Този свещеник и двамата негри един ден могат да дойдат при теб и да започнат да те изнудват.

Тя се усмихна. Дотогава не бях виждал такава ледена и зла усмивка.

— Никой не може да изнудва един Фергюсън, Джери.

Отново си припомних Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Изведнъж ме обзе зловещата увереност, че свещеникът и двамата бедни негри също ще претърпят някоя злополука.

— И след това остава още едно важно нещо, което трябва да направиш — продължи тя. — Завещанието. Само един подпис.

— Завещанието?

— Разбира се. Когато Джон се ожени за мен преди две години, реши да ми остави цялото си състояние.

— Но нали каза, че не е направил завещание?

— Той не, но аз съм направила. Имам напълно законно, неоспоримо завещание. Трябва само да му сложиш един подпис. — Отново злата усмивка. — Фалшивият подпис, Джери.

Опитах се да се уловя за сламка.

— Завещанието се оформя в присъствието на свидетели.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Когато преди две години се оженихме с Джон, двамата бедни негри станаха свидетели и на завещанието му. Разполагам с подписите им. Погрижила съм се за всичко.

Аз продължих да я гледам изумено.

— За съдействието ти и за мълчанието ти в бъдеще, съм готова да ти платя два милиона долара. Какво ще кажеш?

— Ти нямаш толкова пари — отвърнах аз пресипнало.

Тя отново се усмихна зло.

— Но ще имам. Ще трябва да почакаме, докато Джон умре, но не се безпокой. Струва си да се почака за два милиона, нали? Той може да умре след месец. Казах ти, че състоянието му се влошава с дни.

А нима в сметките й влизаше да убие Джон Мерил Фергюсън? Като гледах злата й усмивка, бях сигурен, че е така. Освен това, бях сигурен, че никога няма да ми даде два милиона долара. Веднъж щом се сдобиеше с фалшивите подписи, аз щях да престана да съществувам. Трябваше да печеля време.

— Ами Дюран? Той знае ли какво си намислила?

— Не се безпокой за Дюран. Той трябва да се грижи за собственото си бъдеще. Ще отиде натам, накъдето задуха вятърът.

— Ами майката на Фергюсън?

— След като веднъж докажа, че съм жена на Джон, тя няма да може да направи каквото и да било. Не се притеснявай за това. Питам те, готов ли си да ми помогнеш срещу два милиона долара? — Гласът й беше като стомана.

Понеже знаех, че се намирам в капан, от който не виждах никакъв изход и не си правех илюзии, че ако откажа, ще оцелея, отговорих:

— Можеш да разчиташ на мен.

Тя ме погледна изпитателно, теменужените й очи заблестяха, усмихна се, стана и излезе.

* * *

Четири часа по-късно, когато Мацо докара количката със закуската, аз все още седях на стола.

— Добре ли спа? — попита ме той, наля ми кафе и се усмихна лукаво.

Не си направих труда да му отговоря. Погледнах купчината пържени яйца със салам. Стомахът ми се сви.

— Не искам да ям — казах аз и посегнах към чашата с кафе.

На подноса лежеше шестата разписка за хиляда долара.

— Забогатяваш — отбеляза Мацо. — Хубава купчинка се трупа на твое име в банката.

Дали не долових в гласа му подигравателна нотка? Взех разписката и я мушнах в джоба си.

— Пак ни чака тежък ден, мистър Фергюсън — каза Мацо. — И днес ще ходим в офиса. Веднага след закуска.

Отиде си.

През четирите часа преди зазоряване мислих много. Обещанието на Лорета да ми даде два милиона долара не ми направи никакво впечатление. Бях сигурен, така както бях сигурен, че съм затворник в тази къща, че никога няма да видя подобна сума. Застанах до прозореца и погледнах навън към градината. Забелязах да се движат две тъмни фигури. След това отидох до прозореца в спалнята и погледнах към плувния басейн. До него стояха още две тъмни фигури.

Охраняваха ме доста старателно. Върнах се във всекидневната и напразно започнах да търся начин да избягам.

Сега, докато отпивах кафето, в главата ми се зароди една друга смущаваща мисъл, може би събудена от леката подигравателна нотка в гласа на Мацо.

Откъде бях толкова сигурен, че на мое име в банката наистина постъпват тези пари? Извадих разписката и я погледнах.

Пишеше, че сумата от хиляда долара, внесена по сметка номер 445990, следва да се изплати на мистър Джери Стивънс.

Спомних си, че и друг път в миналото бях получавал подобни разписки. Те имаха подпис и печат от банката. На тази нямаше печат, но имаше подпис.

Може би се притеснявах без нужда, но все пак трябваше да съм сигурен. Ако тези шест разписки бяха фалшиви, значи наистина не ми оставаше да живея много.

Трябваше да разбера.

Днес щях да ходя в офиса. Спомних си за Соня Малкълм. Тя би могла да стане спасителната ми връзка със света.

Станах, отидох до бюрото, взех лист хартия и написах:

 

Строго поверително!

Моля, попитайте в „Чейс Нашънъл Банк“ дали съществува сметка номер 445990, на името на Джери Стивънс. Ако има, само кимнете. Ако няма, поклатете глава, но не казвайте нищо.

 

Подписах се отдолу като Джон Мерил Фергюсън, след това сгънах листчето няколко пъти и го мушнах под каишката на часовника си.

Чудех се.

Как би реагирала Соня? Мацо щеше да е наблизо. Когато й подам листчето, щеше ли тя да запази самообладание? Реших, че да. Нещо у тази жена ми вдъхваше увереност. Тя беше много повече от обикновена празноглава секретарка.

Влязох в банята и си сложих маската.

С Мацо и Дюран потеглихме към „Фергюсън Електрик & Ойл Корпорейшън“ и всичко протече така, както и предния ден. Репортерите пак се опитваха да се доберат до мен. Блеснаха няколко фотосветкавици, но охраната държеше всички настрана. Дюран имаше кисел вид и докато пътувахме, не каза нищо. Преглеждаше документи. Аз също нямах какво да му кажа.

Когато влязохме в големия кабинет, той ми махна да седна зад бюрото.

— Ще ти донеса документи за подпис — каза той. — Чакай.

Мацо седна настрана, кръстоса крака и ми се ухили.

— Не мога да разбера какво правят тези типове с всичките тези хартии — каза той.

— Без тях ще умрат от глад — отговорих аз.

— Аха. Сигурно си прав.

Влезе Соня Малкълм и отново носеше купчина папки.

— Добро утро, мистър Фергюсън.

Проследих я с поглед докато пресичаше стаята. Сравних я с Лорета. Каква разлика! Колко различни могат да бъдат жените!

Когато остави папките пред мен, аз извадих листчето.

— Тези са за подпис, мистър Фергюсън. Погледнах крадешком към Мацо, който се прозяваше.

— Благодаря, мис Малкълм — казах аз, изправих се, заобиколих бюрото и с гръб към Мацо мушнах листчето в ръката й. Погледнах я право в кафявите очи.

Пръстите й се свиха около листчето и то изчезна в дланта й. Никаква реакция. Никакво недоумение по лицето. Едва ли можех да се надявам на по-добро изпълнение.

Изпитах такова облекчение, че ми идеше да извикам. Бях заложил на нея и не се бях излъгал.

Мацо дойде до бюрото, взе стол, взе лист хартия и каза:

— О’кей, мистър Фергюсън. Да започваме.

След това отвори първата папка, закри съдържанието на писмото с листа и каза:

— Подпишете тук.

Трябваше да положа усилие, за да се съсредоточа. Какво щеше да си помисли Соня, след като прочете бележката ми? Ами ако Дюран е при нея и види, че я чете? Ами ако тя отиде при него, за да му я покаже?

— Ей! Заспа ли? — изръмжа Мацо. — Подписвай! Усетих, че съм се втренчил пред себе си, а писалката е увиснала във въздуха. Заставих се да продължа да подписвам. Това продължи около час. След това не можах да издържа повече. Пуснах писалката и дръпнах стола назад.

— Схванах се! — обясних на Мацо. — Дай да пийнем нещо.

Той се ухили, стана и отиде до барчето.

— Какво да бъде, мистър Фергюсън?

— Изпий една бира с мен, Мацо.

— О’кей.

Той отвори хладилника, извади две кутии и докато наливаше в чашите каза:

— Утре ще е лесно. Мистър Дюран заминава за Вашингтон. Два дни няма да правим нищо. Какво ще кажеш да поиграем малко тенис следобед?

Поех чашата си и отговорих:

— Разбира се. Чукнахме се и отпихме.

— Виждал ли си шефа напоследък? — попитах с небрежен тон. — Мисис Фергюсън ми каза, че бил много зле.

— На всички им се ще да е зле, само че… — Мацо млъкна внезапно и се вгледа в мен. Лицето му отново доби израз на гладен тигър.

— Не задавай въпроси! — сряза ме той, допи бирата си и отиде до бюрото. — На работа. Беше се изпуснал.

Дали щеше да каже: „Само че не е зле“?

Отнесох чашата си до прозореца и се загледах към океана и плажа, към безгрижните хора, които се забавляваха там. Как ми се щеше да съм сред тях!

— Хайде, на работа! — просъска Мацо. — Дюран иска да свършим колкото се може по-бързо.

Върнах се зад бюрото, седнах и продължих да подписвам документите.

Някъде към обяд подписах и последния. Отдръпнах се назад и видях Мацо да натиска бутона на интеркома.

Сърцето ми наистина се разтуптя. Дали Соня Малкълм щеше да ми каже това, което трябваше да науча на всяка цена? Ако ми дадеше знак „да“, може би животът ми щеше да бъде запазен. Не ми се вярваше, че тези хора са способни да внесат шест хиляди долара на мое име в банката и след това да ме убият. Те явно не бяха от тези, които имат склонност да хвърлят пари на вятъра. Ако отговореше отрицателно, щях да съм почти напълно сигурен, че когато повече не съм им от полза, ще се постараят да се отърват от мен.

Стремях се да изглеждам спокоен. Под омразната маска на лицето ми се стичаше пот. Седях на стола си и гледах как Мацо събира папките. Това беше един от най-напрегнатите моменти, които някога съм изживявал.

Вратата се отвори и влезе Соня. Тя дойде до бюрото и взе папките, а Мацо се отдалечи. Спогледахме се.

— Това ли е всичко, мистър Фергюсън? — попита тя, стиснала папките пред себе си.

След това бавно, без да отделя поглед от мен, поклати глава. Отрицателният знак. Ако не бях с маската, щеше да забележи колко съм уплашен.

— Това е всичко, сладурче — каза Мацо и застана между нас.

Соня Малкълм се обърна и излезе.

— Хубаво парче — отбеляза Мацо. — Не бих имал нищо против да я пояздя малко.

Не казах нищо. Не бях в състояние.

По пътя към резиденцията на Фергюсън, Мацо, който седеше на седалката до мен, изведнъж попита:

— Да не би нещо да те тормози?

Тази дума, разбира се, беше твърде слаба за това, което чувствах в действителност. Бях изпаднал в паника. В главата ми се въртеше една-единствена мисъл: Още колко време ми остава да живея? Дали тази маймуна, седнала до мен в колата, нямаше да бъде моят палач? Помнех присмехулния му тон, когато ми каза, че забогатявам. Бях сигурен, че му е известно как ме мами Дюран.

Направих усилие да се овладея.

— Мацо, помъчи се да се поставиш на мое място — отговорих му. — Цялата тази работа започва да ми писва.

Той се изкиска.

— Помисли си за паричките, които събираш. Бих направил всичко, ако ми плащаха както на теб.

— Още колко време ще продължава това?

— Малко остана. Мистър Дюран скоро ще приключи сделката. Утре заминава за Вашингтон, след това ще подпишеш още няколко документа и това е всичко.

— Две седмици? — попитах аз с отчаяние в гласа.

— Може би. Може би по-малко. Зависи как мистър Дюран ще се споразумее с големите акули от Вашингтон.

— Импресариото ми беше обещал една работа за телевизията в края на месеца — излъгах аз. — Мислиш ли, че ще успея до тогава?

Мацо ме изгледа. Очите му бяха безумни и алчни.

— Защо ти е да се потиш? Дотогава ще имаш достатъчно мангизи. Защо ти е някаква си скапана работа в телевизията, след като ще се търкаляш в пари?

Тогава разбрах със сигурност, че смятат да ме ликвидират. Овладях се.

— Да, прав си — отговорих му.

Ролс ройсът спря пред резиденцията. Японецът слезе, отвори задната врата, свали шапката си и се поклони.

Двамата с Мацо излязохме и се изкачихме по стъпалата.

— Искаш ли да поиграем тенис днес следобед? — попита той.

Дадох си сметка, че ако имам намерение да оцелея, Мацо изобщо не трябва да се досети, че знам какво ми готвят. Трябваше да си придам спокойния вид на човек, който си гледа работата.

— Разбира се — отговорих аз. — Какво има за обяд?

— Ще отида да поговоря с готвача. Вече знаеш как да стигнеш горе.

— Няма да имам нищо против две крехки агнешки пържолки и малко салата. Ако ще играем тенис не искам нищо тежко.

Тръгнах нагоре по широката стълба и се спрях в горния й край, но Мацо беше изчезнал. Поколебах се за момент. Почувствах изкушението да се втурна надолу по стълбите, през вратата и след това през портала. След това чух слаб звук и се огледах. Един от охраната седеше в тъмния ъгъл и ме наблюдаваше. Когато го погледнах, той докосна шапката си с ръка за поздрав. Без да му обръщам внимание, аз тръгнах по коридора, влязох във всекидневната си и отидох до барчето с напитките. Направих си едно голямо мартини, отидох до бюрото и седнах на стола. Погледнах трите телефона. Вдигнах слушалката на единия от тях — прекъснат. Опитах и останалите два — също бяха прекъснати.

Запалих цигара и се замислих за това, което ме очакваше. На пръв поглед нещата не изглеждаха никак розови. Бях сигурен, че щом приключат със сделката си, ще ме последва участта на Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Продължих да мисля и да отпивам от мартинито. Страхът ми понамаля и започнах да разсъждавам по-трезво. Хрумна ми, че те ме държат в капан, но пък и аз ги държа в капан. Без моя подпис, голямата, най-съществената сделка щеше да се провали!

„Замисли се за това, Джери — казах си аз. — Прецени положението много внимателно.“

Те бяха отишли толкова далеч, че вече не биха могли да постигнат каквото и да било без мен! Ами ако бяха толкова глупави, за да се отърват от мен както се бяха отървали от Лари Едуардс? Какво би станало тогава? Ще трябва да започнат всичко отначало. Да намерят друг актьор, който външно напомня Фергюсън, да го накарат да се научи да фалшифицира подписа му, да имитира гласа му, а това вече щеше да е истински проблем. Дюран вече беше пробвал с един, който не се бе справил. След това беше намерил мен. С мен късметът му беше проработил. Бях се научил не само да се подписвам като Фергюсън, но и да имитирам гласа му достатъчно добре. За да ми намери подходящ заместник, биха му били необходими месеци, независимо колко пари е готов да хвърли.

Замислих се за Лорета. Утре Дюран щеше да замине за Вашингтон. Тя ми каза, че веднага щом той тръгне, при мен ще дойде пенсиониран свещеник с брачно свидетелство, което трябваше да подпиша.

Ако го подпиша заедно със завещанието, щяла да ми плати два милиона долара. Дори и за миг не бях повярвал на тази глупава, покварена лъжкиня. Бях се съгласил единствено защото помнех какво стана с Лари Едуардс и Чарлс Дювайн. Но пък от друга страна както Лорета, така и Дюран зависеха твърде много от мен, за да могат да ме премахнат.

Без мен бяха загубени!

Какъв кураж ми вдъхна тази мисъл!

„Просто трябва да откажеш да подписваш повече каквото и да било. Държиш ги в ръцете си. Това е достатъчно…“

Вратата се отвори и Мацо избута количката в стаята.

— Ето обяда, мистър Фергюсън. Според поръчката.

Той нареди масата, а аз го наблюдавах. Чувствах се добре. Все още имаше много неща, които да премисля, но за първи път от отвличането ми насам, в края на този ужасен тунел виждах светлинка.

— Заповядайте, мистър Фергюсън — каза Мацо и сложи порцията на масата. — Ще отида да похапна и аз, а след това ще поиграем тенис. След час и половина. Става ли?

Нахраних се с апетит. Забравих страховете си напълно. Довечера Лорета щеше да дойде в стаята ми. Щяхме да разкрием картите си за първи път. Очакваше я голяма изненада и не можеше да я избегне по никакъв начин.

Почувствах се много добре и спечелих осем гейма в три сета. Удрях топката с всички сили и виждах изненаданата физиономия на Мацо, когато тя профучаваше покрай него. Накарах го доста да се изпоти.

След като приключихме и се приближихме до мрежата, плувнали в пот, той ми се ухили:

— Страхотен си! Не съм играл така от години!

— Тепърва има да те бия — отговорих аз и отидох да взема дрехата си. Спомних си какво ми каза Лорета — че Джон Мерил Фергюсън е затворен с болногледача си в лявото крило на къщата.

Погледнах натам. На горния етаж на огромната къща имаше три големи прозореца, на които бяха поставени железни решетки. Железни решетки? Затвор? Нима Джон Мерил Фергюсън беше затворник? Спомних си думите на Мацо: „На всички им се ще да е зле, само че…“ Нима се бях добрал до нещо?

— Хайде да вземем душ — прекъсна мислите ми Мацо и понесе тенис ракетите.

Докато се отдалечавахме от корта, умът ми не преставаше да работи. Ами ако Джон Мерил Фергюсън не беше болен? Ако са го затворили в къщата, за да могат Дюран и мисис Хариет да сложат ръка на богатството му?

Може би историята за странното му заболяване, разказана ми от Лорета, беше само поредната лъжа, с която искаха да ми дадат някакво обяснение за наемането ми. Защо да държат един безпомощен човек, жив труп, заключен зад решетки?

Стигнахме до входа на къщата и аз изведнъж се заковах на мястото си.

На най-горното стъпало стоеше малък бял пудел.

* * *

Когато се събличах в спалнята, за да взема душ, Мацо показа глава през вратата и каза:

— По-бързо. Старата дама иска да те види. Видях, че имаше разтревожен вид.

— Мисис Хариет ли?

— Да. Току-що е пристигнала. Побързай. Изкъпах се набързо, а когато излязох. Мацо вече беше извадил чиста риза с отворена яка и ленени панталони.

— Защо е дошла? — попитах аз, докато се обличах.

— Откъде да знам? Дошла е, така че внимавай.

— Да слагам ли маската?

— Не. Ще бъде тук всеки момент. Иди в другата стая и я чакай.

Обух сандалите си и отидох във всекидневната. Разтревоженият, смутен вид на Мацо се оказа заразителен. Аз също започнах да се безпокоя. Защо беше дошла тази старица и какво искаше от мен?

Почаках не повече от няколко минути, след това вратата се отвори и влезе мисис Хариет с пудела в ръце.

— Изненадан ли си, че ме виждаш отново? — попита тя усмихнато и спря на прага.

— Да. Приятно — отвърнах й с широката, чаровна усмивка, която използвах във филмите.

— Е — каза тя, взе стол и седна, — чувам какви ли не хубави неща за теб, Джери. Мистър Дюран е много доволен.

Аз се отпуснах малко и също седнах.

— Затова ми се плаща — отговорих.

— Още малко остава — каза мисис Хариет и ме изгледа все още усмихната. — Остава да подпишеш още няколко документа и да се появиш в корпорацията два-три пъти. След това ще можеш да се върнеш в Холивуд и да продължиш талантливата си кариера на актьор.

Реших, че сега е моментът да пусна гаечния ключ в зъбните колела.

— Мисис Хариет — започнах с ослепителна усмивка. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но аз никак не съм доволен от сегашното положение на нещата.

Малките й тъмни очички ме погледнаха ледено.

— Не си доволен? — в гласа й се появи леко хриптене.

— Точно така. И като имам предвид колко добра сте към мен и какво хубаво мнение имате за скромния ми талант, оставам с впечатлението, че не желаете да остана недоволен.

Веждите й се вдигнаха нагоре, гърбът й се изправи.

— Защо си недоволен, Джери?

— Мистър Дюран обеща да ми плаща по хиляда долара на ден, за да стана двойник на сина ви.

Мисис Хариет наклони леко глава, очите й заблестяха като мокри камъни.

— Такава беше уговорката, Джери. Сумата е повече от добра и ти се съгласи. — Тя се втренчи в мен. — Нима искаш повече пари?

— Не — отново й се усмихнах ослепително. — Вие сте интелигентна жена, мисис Хариет. Поставете се на мое място. Непрекъснато съм под наблюдение. Фактически аз съм затворник. А честно казано, нямам никакво доверие на мистър Дюран.

— Затворник? — засмя се тя звънко. — Джери, наистина се налага да те държим в изолация. Добре разбираш защо. Да не би да не си доволен от Мацо? Казала съм му да ти дава най-добрата храна, да ти осигурява развлечения…

— За да възвърна доверието си — прекъснах я аз с усмивка, — искам да съм сигурен, че ми се плащат обещаните хиляда долара на ден, мисис Хариет.

— Драги Джери! Всеки ден получаваш по една разписка. Мистър Дюран се грижи за това. Разбира се, че парите се привеждат по сметката ти.

— Всеки може да вземе празни бланки от „Чейс Нашънъл Банк“. Всеки може да напише, че са за хиляда долара на името на Джери Стивънс и да сложи подпис.

— Усмивката ми изчезна. — Макар и да съм второстепенен актьор, не съм пълен наивник, мисис Хариет. За да съм доволен, искам да телефонирам в „Чейс Нашънъл Банк“ и да попитам дали наистина има сметка на мое име. — Посочих телефоните на бюрото. — Тези са прекъснати. Искам да се обадя по телефона. Когато чуя със собствените си уши, че парите, които са ми обещани и които съм спечелил с усилията си досега, наистина са внесени на мое име, отново ще бъда доволен.

Тя продължи да ме гледа с каменно лице.

— Мистър Дюран не би искал да се обаждаш по телефона, Джери — каза тя накрая. — Бъди разумен.

— Значи, мисис Хариет, да разбирам, че ми отказвате. Няма да питам защо. Искам да ме изслушате. Досега се представям като сина ви успешно. Правил съм това, което сте искали от мен съгласно уговорката. Сега е ваш ред. Трябва да направите каквото аз искам. Ако до десет часа утре не ми бъде позволено да се обадя в банката, ще престана да ви сътруднича.

Тя сведе поглед към пудела и започна да си играе с ушите му. След това вдигна глава, усмихна ми се и кимна.

— Джери, за актьор ти си неочаквано предвидлив.

— Изправи се и добави: — Утре в десет часа сутринта ще можеш да се обадиш в банката.

И тръгна към вратата. Аз я изпреварих и й отворих. Тя спря и сложи ръка на лакътя ми.

— Колко разумен млад човек си ти! Да нямаш доверие никому!

Вгледах се в старите й безизразни очи.

— А вие имате ли доверие на някого, мисис Хариет? Устните й се разтеглиха в едва забележима усмивка.

— Но аз не съм млада, Джери, скъпи. И си отиде.