Джон Скалзи
Призрачните бригади (9)

9.

Полковник Джеймс Робинс вдигна глава към увисналата в небето планета Феникс и си помисли:

„Ето ме пак тук“.

Генерал Сцилард не пропусна да забележи смущението му.

— Не ти харесва генералската столова, нали, полковник? — попита и си отряза късче от пържолата.

— Мразя я — призна Робинс, преди да е осъзнал какво казва. — Сър — добави припряно.

— Не мога да кажа, че те виня за това. — Сцилард поклати глава. — Идеята да се забранява на офицерите да ядат тук е най-малкото глупава. Как ти е водата, между другото?

Робинс погледна запотената чаша на масата.

— Приятно освежаваща, сър.

Сцилард описа с вилицата кръг, обхващащ цялата столова.

— За това сме виновни ние, ако не ти е известно. Имам предвид Специалните части.

— В смисъл?

— Ами, генералите от Специалните части водеха тук когото им падне — не само офицери, но и войници. Защото извън бойните ситуации никой в Специалните части не дава пукната пара за субординацията. Ето защо можеше да видиш всякакви типове тук, да мляскат бифтеци и да зяпат Феникс. А това хич не се харесваше на останалите генерали. Говоря ти за онези времена, в началото, когато живородените направо изтръпваха при мисълта, че край тях се навъртат войници, които не са навършили и годинка.

— И все още изтръпват — каза Робинс. — От време на време.

— Да бе, зная — успокои го Сцилард. — Само че се научихте да го прикривате. Както и да е, по някое време генералите надигнаха вой, че това си е само тяхна територия. Затуй сега такива като теб не могат да се надяват на повече от чаша студена вода. Така че, полковник, поднасям извиненията си от името на Специалните части.

— Благодаря, генерале. И без това не съм гладен.

— Е, поне да не те мисля — рече Сцилард и продължи да се храни с апетит.

Полковник Робинс плъзна поглед из столовата. Всъщност беше гладен. Реши следващия път, когато го повикат тук, първо да се нахрани.

Сцилард приключи с пържолата, погледна го и каза:

— Полковник, да си чувал за системата Есто? Не се блещи такъв, само ми кажи да или не.

— Нищо не ми говори — отвърна Робинс.

— Ами Крана? Мауна Кеа? Шефилд?

— Мауна Кеа е изгаснал вулкан на Земята. Но едва ли говорим за него.

— Не говорим — потвърди Сцилард, вдигна вилицата и посочи източния край на Феникс. — Системата Мауна Кеа е натам, малко отвъд мигнодвигателния хоризонт на Феникс. Съвсем нова колония.

— Хавайци? — попита Робинс.

— Разбира се, че не. Повечето са тамили, доколкото съм информиран. Те не са дали име на системата, само живеят в нея.

— И какво толкова интересно има в тази система? — попита Робинс.

— Нищо, освен това, че преди три дни там изчезна крайцер на Специалните части.

— Бил е нападнат? Разрушен?

— Не — отвърна Сцилард. — Просто изчезна. Изгубихме връзка в момента, в който пристигна в системата.

— Свързвал ли се е с колонията?

— Не би трябвало — заяви Сцилард с глас, който подсказваше, че Робинс не бива да разпитва повече. Робинс схвана намека.

— Може да се е случило нещо с кораба при навлизането му в реалния космос.

— Пратихме мигносонда. Няма следа от кораба. Няма черна кутия. Никакви останки по протежение на предполагаемия маршрут. Абсолютно нищо. Сякаш се е изпарил.

— Това е странно.

— Не — поправи го Сцилард. — По-странното е, че е четвъртият изчезнал кораб на Специалните части за последния месец.

Робинс се ококори.

— Изгубили сте четири крайцера? Но как?

— Ако знаехме отговора, полковник, вече щяхме да стискаме когото трябва за шията. Фактът, че си седя тук и ям пържола в твоята компания, идва да покаже, че сме в пълно неведение.

— Но мислите, че някой стои зад това, нали? — попита Робинс. — Не става въпрос за проблем с двигателите или самите кораби.

— Разбира се, че мислим така. Изчезването на един кораб може да е случайност. Но четири за един месец си е обезпокояваща тенденция. Не може да се говори само за технически проблеми.

— И кой според вас може да е виновен?

Сцилард изведнъж стана раздразнителен и неспокоен.

— За Бога, Робинс! Да не смяташ, че разговарям с теб, защото си нямам приятели!

Робинс се усмихна иронично.

— Обините са, нали?

— Обините — повтори Сцилард. — Да. Същите, които скриха някъде Чарлз Ботин. Всички системи, в които изчезнаха кораби, или са близо до космоса на обините, или до планети, към които те предявяват претенции. Нишката е тънка, но е единствената, с която разполагаме. Това, което не знаем, е как и защо и затова се надявах ти да хвърлиш малко светлина по въпроса.

— Искате да разберете докъде стигнахме с редник Дирак?

— Стига да не възразяваш — отвърна Сцилард.

— Засега напредваме доста бавно — призна Робинс. — Смятаме, че пробивът в паметта е станал под влияние на стрес и някои външни дразнители. Не можем да го поставим под същия стрес като при бойни условия, но се опитахме да го запознаем на порции с живота на Ботин.

— Откъде черпите информация?

— Не и от архивите. Във всеки случай не от докладите и файловете за Ботин, съставени от други. Няма смисъл от странична гледна точка. Кайнен и лейтенант Уилсън работят с първични източници — собствените записки и бележки на Ботин — и с неговите вещи.

— С вещите на Ботин? — Сцилард повдигна вежди.

— Да, нещата които е притежавал и харесвал — спомняте ли си онези желирани бонбони? Освен това го отведохме на местата, където Ботин е израсъл и живял. Нали знаете, че той е от Феникс? Съвсем кратко пътуване със совалката.

— Хубаво е, че го разхождате насам-натам. Но не виждам да има напредък.

— Мисля, че успяхме да измъкнем туй-онуй от спомените на Ботин. Само че това даде отражение главно в характера. Четох психологическия профил на Дирак — там го описват като пасивен тип. Като човек, който предпочита да го движат събитията, вместо той тях. И през първата седмица наистина бе такъв. Но от три седмици забелязахме промяна — сега той е много по-самоуверен и настойчив. Което го сближава с профила на Ботин.

— Значи заприличва на Ботин, а? Ами хубаво. Но поне спомня ли си нещо?

— Там е проблемът. Нищо, поне засега. Малкото, което възстановихме, е свързано със семейния живот, но не и с работата. Пускаме му записи на гласа на Ботин и той ги прослушва внимателно. Показваме му снимки на дъщеричката и той става неспокоен и дори ни разказва подробности около снимката. Но нищо повече. Направо сме отчаяни.

Сцилард се замисли. Робинс използва паузата, за да отпие от водата. Не беше толкова освежаваща, колкото я бе описал.

— Спомените за дъщеря му не водят ли до други, по-важни неща?

— Понякога — отвърна Робинс. — Една снимка на Ботин и дъщеря му в изследователска база го накара да си припомни над какво е работил там. Някакви ранни разработки върху буферното съзнание, преди да се върне на станция Феникс и да се заеме с изследванията, при които използваше техниката, с която се сдобихме от консу. Но не си спомня нищо полезно за това защо Ботин е решил да стане предател.

— Ами покажете му други снимки на дъщерята на Ботин.

— Показахме му всичките. Не са чак толкова много. И вещите от нея също — нямаме играчки, нито рисунки.

— Защо? — попита Сцилард.

Робинс сви рамене.

— Тя е умряла, преди Ботин да се върне на станция Феникс. Предполагам, че не е пожелал да вземе нещата й със себе си.

— Виж, това е интересно. — Сцилард сякаш се бе загледал в далечината, признак, че чете нещо в своя МозКом.

— Какво? — попита Робинс.

— Докато говореше, дръпнах досието на Ботин — отвърна Сцилард. — Ботин е колонист, но работата му за Колониалния съюз е изисквала да бъде прехвърлен в Отдела за научни разработки. Последното място, където е работил, преди да дойде тук, е изследователска станция Ковел. Чувал ли си за нея?

— Звучи ми познато. Но не мога да се сетя къде беше.

— Това е безтегловна изследователска станция — каза Сцилард. — Там правят биомедицински изследвания, заради които са преместили и Ботин, но освен това разработват оръжейни и навигационни системи. И нещо интересно: станцията е разположена директно над планетарна пръстенова система. Само на километър над плоскостта на пръстена. Използвали са отломки от него за изпитания на навигационните системи за близка ориентация.

Робинс започна да схваща накъде бие Сцилард. Скалистите планети с пръстени бяха рядкост, още повече тези, на които имаше човешки колонии. Никой не искаше да живее на планета, където метеоритните дъждове са нещо обичайно. Но скалиста планета с пръстен и военноизследователска станция — това вече беше нещо уникално.

— Омага — сети се Робинс.

— Омага — потвърди Сцилард. — Която вече не е наша. Никога няма да можем да докажем дали обините са нападнали колонията и станцията. Възможно е първи да са били рреите, а сетне от бъркотията да са се възползвали обините. По-важното е, че някак доста бързо решиха да обявят тази система за своя — преди да успеем да съберем достатъчно сили, за да си я върнем.

— И дъщерята на Ботин е била в колонията — добави Робинс.

— Била е на станцията, според архивите — уточни Сцилард и прати списъка на Робинс. — Доста голяма станция. Навярно е имало и семейни квартири.

— Божичко!

— Знаеш ли — замислено каза Сцилард, — станция Ковел не е била разрушена докрай при атаката. Нещо повече, разполагаме с достоверни сведения, че в по-голямата си част е почти непокътната. Включително жилищният отсек.

— Ясно — кимна Робинс. — Вече виждам накъде води това. Само че никак не ми харесва.

— Одеве каза, че спомените на Дирак се пробуждат при стрес и дразнения — рече Сцилард. — Предполагам, че ако го отведем на мястото, където е умряла дъщеря му, където най-вероятно все още има нейни вещи, това може да предизвика доста силно дразнене.

— Има един малък проблем — тази система в момента е на обините — посочи Робинс.

Сцилард сви рамене.

— Значи ще имаме и поводи за стрес. — И сложи вилицата и ножа в чинията си така, че да подскаже, че е приключил с яденето.

— Генерал Матсън изтегли Дирак при себе си, защото се боеше да не загине в някоя битка — каза Робинс. — Да го пратим в системата Омага ми се струва доста опасно начинание.

— Да, но това беше преди да изчезнат четири от корабите ми в разстояние само на три дена. Дирак е боец от Специалните части и мога да си го взема по всяко време.

— Матсън едва ли ще е доволен.

— Аз също — рече Сцилард. — С него се разбираме доста добре въпреки презрителното му отношение към Специалните части.

— Не сте само вие — оплака се Робинс. — Така се отнася с всички.

— Да, понякога е голям задник — съгласи се Сцилард. — И го знае, което означава, че няма нищо против. Но колкото и да не ми се ще да ставам лош, просто се налага. Надявам се все пак да не стигнем до разпра.

Един келнер дойде да прибере чинията на Сцилард и генералът си поръча десерт.

— Защо да се налага? — попита Робинс.

— Какво ще кажеш, ако те осведомя, че вече разполагаме с наши части в системата Омага? — отвърна с въпрос Сцилард.

— Не ми се вярва. Подобни действия могат лесно да бъдат засечени, а обините са доказали, че реагират безкомпромисно. Няма да позволят да им се мотаем из територията.

— Прав си — потвърди Сцилард. — И същевременно грешиш. В Омага има Специални части от около година. Дори са влизали в станция Ковел. Мисля, че можем да откараме редник Дирак там, без някой да ни забележи.

— Но как?

— Като внимаваме. И използваме някои нови играчки.

Келнерът се върна с десерта на генерала — две щръкнали курабии с гръмкото название „Камбанария“. Робинс не можеше да откъсне поглед от чинията. Обожаваше курабийки.

— Давате ли си сметка, че ако грешите и не успеете да прокарате Дирак покрай обините, те ще го убият, планът ви за освобождаване на станцията ще бъде разкрит и Дирак, заедно с Ботин в него, ще бъде изгубен завинаги?

Сцилард посегна към първата курабийка.

— Рискове винаги има. Ако се провалим, наистина здравата ще загазим. Но ако не опитаме, може би никога няма да си върнем спомените на Дирак и тогава ще сме уязвими за бъдещите планове на обините. Което означава, че пак ще загазим — при това много по-сериозно. Така че, полковник, предпочитам, да загазя по мое желание, а не когато го решават други.

— Не мога да не се съглася с вас, генерале.

— Благодаря, полковник. Радвам се, че се разбрахме. — И побутна чинията с втората курабийка към Робинс. — Яж. Видях как я гледаш.

Робинс втренчи поглед в курабийката, после тръсна глава.

— Не мога да я взема.

— Разбира се, че можеш — настоя Сцилард.

— Не ми е позволено да се храня тук.

— И какво от това? Майната им. Това е тъпа традиция и ти го знаеш. Наруши я. Вземи я тая курабийка.

Робинс взе курабийката и я загледа мрачно.

— О, за Бога! — въздъхна Сцилард. — Трябва ли да ти заповядам да я изядеш?

— Може би ще се наложи.

— Добре — отсече Сцилард. — Полковник, това е заповед! Изяж проклетата курабийка!

Робинс я изяде. Келнерите бяха възмутени.

— Погледни — рече Хари Уилсън на Иаред, когато влязоха в товарния отсек на „Шикра“. — Това е твоята колесница.

Споменатата „колесница“ се състоеше от плетена седалка от карбонови нишки, два изключително малки йонни двигателя с ограничена мощност и маневреност, по един от всяка страна на седалката, и правоъгълен предмет с размери на хотелски минибар, монтиран отзад.

— Ама че грозна колесница — захили се Иаред.

Уилсън също се засмя. През последните седмици чувството за хумор на Иаред се бе подобрило значително — и по-точно, бе придобило отличителни черти, които се нравеха на Уилсън. Някак си му напомняше за саркастичния Чарлз Ботин. Всичко това караше Уилсън да изпитва едновременно гордост и тревога — гордост от добре свършената работа; тревога, защото в края на краищата Ботин беше предател на човечеството. Уилсън харесваше Иаред твърде много, за да му пожелава подобна участ.

— Може да е грозна, но е последна дума на техниката — заяви Уилсън, заобиколи „колесницата“ и шляпна с длан „минибара“. — Това е най-миниатюрният мигнодвиг на света. Още топъл, направо от поточната линия. Не само е малогабаритен, но и е пример за първия истински напредък, осъществяван в мигнодвигателната технология през последното десетилетие.

— Нека позная — рече Иаред. — При конструирането му са използвани консуански принципи и методи, които откраднахме от рреите.

— От твоите уста звучи, сякаш е престъпление.

— Е, знаеш, че участвам в тази игра тъкмо заради проклетата консуанска технология. Нека кажем, че не съм неутрален по въпроса.

— Сега вече доказа тезата си — отвърна Уилсън. — Но все пак признай, че количката е много сладка. Един мой приятел я направи, ще ти разкажа за него. Повечето мигнодвигатели изискват да излезеш в плоско пространство-време, преди да ги използваш. Трябва да си далече от планетите. Този не е толкова придирчив — може да използва точката на Лагранж.

Достатъчно е да разполагаме с планета с относително голяма луна, която да ни осигури до пет точки в околното пространство, където гравитацията е „плоска“, та този двигател да може да се задейства. Знаеш ли, ако учените поработят още малко върху това откритие, космическите пътешествия ще преживеят истинска революция.

— „Ако поработят още малко“? — Иаред го погледна. — Значи ще използвам нещо, което още не е изпробвано? Какви са рисковете?

— Рисковете ли? Проблемът е, че двигателят е ужасно чувствителен за масата на обекта, към който е прикачен — обясни Уилсън. — Прекалено много маса ще доведе до твърде голямо изкривяване на локалното пространство-време. И тогава мигнодвигът започва да прави странни неща.

— Като например?

— Като например да експлодира.

— Ако мислиш, че с това ме окуражаваш…

— Всъщност „експлозия“ не е най-точната дума — поправи се Уилсън. — Явлението е много по-странно и все още не подлежи на обяснение с нашите познания по физика.

— Я по-добре спри дотук — сряза го Иаред.

— Но ти няма от какво да се безпокоиш — продължи невъзмутимо Уилсън. — Нужни са поне пет тона маса, преди двигателят да започне да се държи непредсказуемо. Тъкмо по тази причина това нещо тук прилича на пустинно бъги. Сега е много под долната граница на критичната маса, тъй че ще се справиш.

— На теория — упорстваше Иаред.

— О, престани да се държиш като дете.

— Че аз дори нямам и годинка. Мога да се вдетинявам колкото си искам. Хайде, помогни ми да се напъхам вътре.

Иаред се настани на тясната седалка. Уилсън пристегна коланите, прибра пушката в багажното отделение отстрани и каза:

— Да направим проверка на системите.

Иаред активира своя МозКом и се свърза с „колесницата“, след това провери работните режими на мигнодвига и йонните двигатели. Показателите бяха в норма. Колесницата нямаше директни уреди за управление, контролираше се само чрез МозКома на Иаред.

— Всичко е наред — докладва той.

— Как е унитардът? — попита Уилсън.

— Ами добре. — Колесницата беше с открита кабина, унитардовият костюм на Иаред бе форматиран за вакуум, включително прозрачна качулка, която се спускаше отпред и закриваше лицето херметично. Импрегнираната с наноботи умна тъкан беше фоточувствителна и прехвърляше визуална и друга електромагнитна информация право в МозКома. Благодарение на това Иаред щеше да „вижда“ дори по-добре, когато очите му бъдеха закрити от качулката. На пояса му имаше рециклираща система, която при необходимост можеше да му осигури въздух за една седмица.

— В такъв случай можеш да потегляш — заяви Уилсън. — Координатите на полета са заложени предварително, също и тези за обратния. Достатъчно е да ги въведеш — останалото ще го свърши колесницата. Сцилард каза, че от другата страна ще те чака спасителен екип от Специалните части. Връзката ти е капитан Мартин. Той разполага с потвърждаваща парола, която да го идентифицира. Сцилард каза оттам нататък да изпълняваш каквото ти нареди. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Иаред.

— Хубаво. Аз изчезвам. Започваме изпомпването на въздуха. Щом люкът се отвори, включи навигационната програма и тя поема работата.

— Разбрано — повтори Иаред.

— Успех, Иаред. — Уилсън го тупна по рамото. — Надявам се да откриеш нещо полезно. — Отдалечи се бавно, под звука на помпите, всмукващи въздуха в хангара. Иаред активира качулката и изчака визуалния сигнал от унитарда.

Свистенето на напускащия хангара въздух утихна — Иаред бе заобиколен от вакуум. Усети вибрациите на отварящия се люк, предавани през металната рамка на колесницата. Включи навигационната програма и колесницата се издигна над пода и излезе през люка. Във визуалното му поле с ярки черти бе обозначено трасето на предстоящия маршрут и крайната цел на няколко хиляди километра — позиция L4 между Феникс и нейната луна Бену, където в момента нямаше никакво материално тяло. Включиха се йонните двигатели и Иаред почувства нарастваща тежест, породена от ускорението.

Мигнодвигът се активира веднага щом колесницата прекоси точка L4. Всичко стана светкавично. Пред погледа на Иаред внезапно изникна огромна разклонена система от пръстени, само на километър над мястото, където се намираше — обрамчваха синя, подобна на Земята планета. Колесницата, която допреди миг се бе движила с невъобразима скорост, сякаш висеше неподвижно в пространството. Йонните двигатели се бяха изключили малко преди преминаване към мигнодвиг, а при прехода инерциалната енергия се губеше. Всъщност Иаред се радваше, че е така. Изпитваше съмнения в способността на немощните йонни двигатели да спрат малката летателна машина, преди да се озове сред пръстените и да се разбие в някоя назъбена скала.

::Редник Дирак:: — чу в мига, когато неговият МозКом установи контакт и прие верифициращия код.

::Да?::

::Говори капитан Мартин. Добре дошъл на Омага. Изчакай, идваме за теб.::

::Ако ми пратите координати, мога аз да дойда при вас.::

::Предпочитаме да не го правиш:: — рече Мартин. — ::Напоследък обините непрестанно сканират този участък. Най-добре да не привличаме вниманието им. Стой мирно.::

След около минута Иаред забеляза, че към него се приближават три скални отломъка.

::Виждам някакви скали да идват насам:: — съобщи той на Мартин. — ::Ще маневрирам, за да се отклоня от траекторията им.::

::Не го прави:: — предупреди го Мартин.

::Защо?::

::Защото мразя да гоня дивото:: — отвърна Мартин.

Иаред нареди на унитарда си да се фокусира върху приближаващите се скали и да даде максимално увеличение. Едва сега забеляза, че скалите имат крайници и че едната от тях тегли нещо, което прилича на буксирно въже. Скоро трите обекта доближиха колесницата и се разположиха в пространството около нея. Единият от тях застана непосредствено пред Иаред, докато другите два закачиха въжетата. Скалният отломък имаше приблизително човешки размери и полусферична форма и отблизо наподобяваше черупка на костенурка без отвор за главата. Четирите крайника, абсолютно симетрични, разполагаха с по две ставни съчленения и завършваха с плоски разширения със срещуположни израстъци. Долната част на скалата бе равна и покрита с петна, през средата й преминаваше черна линия, която подсказваше, че може да се отваря. Линия от петна имаше и в горния край и Иаред предположи, че това са фоточувствителни сензори.

::Не е каквото очакваше, нали, редник?:: — заговори скалата с гласа на Мартин.

::Съвсем не, сър:: — отвърна Иаред и направи кратък преглед на информационната база данни, касаеща разумните същества, които бяха настроени приятелски (или поне не проявяваха открита враждебност) спрямо хората, но не откри нищо, което дори отдалече да напомня за това същество. — ::Очаквах да ме посрещнат хора.::

::Ние сме хора, редник:: — възрази скалата и придружи думите си с весел импулс. — ::Доколкото си и ти.::

::Не ми приличате на хора:: — рече Иаред и веднага съжали за думите си.

::Разбира се, че не приличаме:: — съгласи се Мартин. — ::Защото не живеем в типична човешка среда. Ние сме адаптирани към средата, която обитаваме.::

::Къде живеете?:: — попита Иаред.

Мартин размаха един от крайниците си и отвърна:

::Тук. Пригодени сме за живот в космоса. Издръжливи на вакуум тела. Фоточувствително покритие за осигуряване на енергия.:: — Мартин посочи долния си край. — ::А тук имаме един орган, помещаващ модифицирани водорасли, които доставят кислорода и органичните вещества, от които се нуждаем. Можем да изкараме на открито седмици, да шпионираме и саботираме обините и те дори няма да се досетят, че сме тук. Непрестанно търсят кораби на Колониалните сили. Бас държа, че са страшно объркани.::

::И има защо.::

::Добре, Строс ми съобщи, че можем да потегляме. Готови сме да те изтеглим на буксир. Дръж се.:: — Иаред почувства рязко дръпване и после леки вибрации: кабелът се бе развил докрай и вече теглеше колесницата към пръстена. Трите скали се държаха на равни разстояния от него, маневрираха с миниатюрните реактивни двигатели в крайниците си.

::Така ли сте били родени?:: — попита Иаред.

::Не и аз:: — отвърна Мартин. — ::Този тип тела са създадени само преди три години. Всичко е ново. Трябваха им доброволци, за да ги изпитат. Разликите са твърде големи, за да преминат веднага към прехвърляне на съзнанието. Необходимо беше първо да се уверим, че хората могат да се адаптират към подобен начин на живот, без да си изгубят разсъдъка. Това тяло е почти напълно затворена система. Получавам кислород, хранителни вещества и влага от водораслите, които се хранят от отходните ми продукти. Не ям, нито пия нищо, което приемат хората. Не пикая като вас. Не знаеш колко е странно да не правиш неща, с които си свикнал. Като например пикаенето — нямаш представа колко дълбоко е загнездено в мозъците ни. В началото непрестанно мислиш за това. Но е просто един от проблемите, които трябваше да преодолеят, преди да преминат към серийно производство.::

Мартин посочи другите два скални отломъка и продължи:

::Със Строс и Пол е различно, те са родени в тези тела. Чувстват се съвсем нормално в тях. Когато им разказвам какво е да хапнеш вкусен хамбургер или да се изсереш, ме гледат, сякаш ми хлопа дъската. А да им говоря за човешки секс ще е чиста загуба на време.::

::Че те правят ли секс?:: — ококори се Иаред.

::С нагона шега не бива, редник:: — отвърна Мартин. — ::Действа зле на всички разумни същества. Ами да, правим секс непрестанно. :: — Той посочи долната си страна. — ::Ето тук се отваря. Краищата на покривалото се слепват с тези на някой друг. Е, броят на позите, които можем да използваме, е малко ограничен спрямо тези при хората. Вашите тела са много по-гъвкави. Но от друга страна, можем да се чукаме в абсолютния вакуум. Което е страшно готино.::

::Хъм, обзалагам се, че сте прав:: — рече Иаред. Имаше чувството, че неусетно са навлезли в забранената за разговори територия.

::Но ние сме различен вид, няма никакво съмнение:: — продължаваше Мартин. — ::Дори наименованията ни са различни от тези в Специалните части. Носим имената на някогашни писатели фантасти, а не на учени. Така че, когато ме прехвърлиха в това тяло, се наложи да си сменя и името.::

::Смятате ли да се връщате?:: — попита Иаред. — ::В нормалното тяло.::

::Не:: — заяви Мартин. — ::Бях готов да го направя в началото. Но с времето свикнах. Сега за мен това е нормалното тяло. Това е моето бъдеще. Колониалните отбранителни сили ни създадоха по този начин, за да използват преимуществата ни срещу противника. Също както някога са създали Специалните части. И се получи. Ние сме тъмна материя. Можем да се промъкваме близо до корабите, а врагът ни смята за отломъци чак докато не залепим върху обшивката водородна мина. След това вече е късно да направят каквото и да било. Всъщност ние сме много повече. Първите хора, органично адаптирани за живот в космоса. Всички наши телесни системи са на органична основа, дори МозКомът — да, така е, ние притежаваме първия напълно органичен МозКом. Едно подобрение, което ще залегне в производството на следващото поколение спецвойници. Всичко, което представляваме, е заложено в нашите ДНК. Ако успеят да открият начин да се размножаваме по естествен път, ще станем съвсем нова раса: Homo astrum, способна да живее между звездите. И тогава няма да се налага да водим война за нови територии. Което ще означава, че човечеството е победило.::

::Стига да искате да приличате на костенурки:: — рече Иаред.

::И това е вярно:: — съгласи се все така жизнерадостно Мартин. — ::Знаеш ли, помежду си се наричаме гамеранци^[1].::

Иаред се обърка за миг, преди да си спомни вечерите в лагера Карсън, когато се бе забавлявал да гледа стари фантастични филми с десетократно ускорение.

::Като онова японско чудовище?:: — попита той.

::Позна.::

::И вие ли бълвате огън?::

::Питай обините.::

Колесницата навлезе сред пръстените.

 

 

Иаред видя мъртвеца още щом се промушиха през отвора в стената на станция Ковел.

Гамеранците бяха информирали Специалните части, че станция Ковел е запазена в по-голямата си част, но „запазена“ очевидно имаше друго значение за войници, пригодени да обитават в открития космос. Станция Ковел бе лишена от въздух, живот и гравитация, макар че някои електрически системи продължаваха да функционират благодарение на слънчевите колектори. Гамеранците познаваха станцията отлично, бяха идвали често тук, за да прехвърлят файлове и документи и да събират предмети, които не бяха унищожени или заграбени от обините. Единственото, което не докосваха, бяха мъртъвците — обините все още прескачаха до станцията от време на време и можеха да забележат, ако труповете изчезнат. Ето защо мъртъвците рееха вкочанените си тела из потъналата в мрак вътрешност.

Мъртвецът, когото видя Иаред, бе заклещен от хидравличната врата на коридора. Иаред предполагаше, че не е бил там, когато е била пробита дупката в стената, през която се промушиха: експлозивното разхерметизиране би трябвало да го изхвърли в космоса. Въпреки това попита и Мартин.

::Нов е:: — потвърди Мартин. — ::Поне за тази секция. Мъртъвците се местят доста често из станцията, заедно с всичко останало, разбира се. Този ли точно търсиш?::

Иаред се приближи до мъртвеца. Тялото му бе изсъхнало и смалено — влагата отдавна го бе напуснала. Беше изменен до неузнаваемост и Ботин едва ли би могъл да го познае, дори ако го бе виждал преди. Мъжът бе облечен с лабораторен комбинезон, Иаред погледна табелката на гърдите: „Уптал Чатърджи“. Типично име за колонист, вероятно с корени в Западната земна цивилизация.

::Не го познавам:: — рече Иаред.

::Да вървим нататък тогава:: — подкани го Мартин, улови се за перилата с двата си леви израстъка и се понесе по коридора. Иаред го последва, като спираше само за да заобикаля труповете. Зачуди се дали в някой тъмен ъгъл на станцията няма да се натъкне на Зоя Ботин.

„Едва ли — помисли си. — Така и не са открили тялото й. Както и телата на повечето колонисти, впрочем“.

::Стоп:: — нареди на Мартин.

::Какво има?:: — попита Мартин.

::Мъча се да си спомня нещо:: — отвърна Иаред, беше затворил очи. Когато вдигна клепачи, почувства, че съзнанието му се е избистрило и е по-съсредоточено. Освен това знаеше точно къде иска да отиде.

::Последвай ме:: — рече той.

Бяха проникнали в станцията през оръжейното крило. По-навътре бяха разположени лабораториите за навигационни и биомедицински изследвания, а в средата беше безтегловният изпитателен център. Иаред поведе Мартин навътре и по посока на часовниковата стрелка, спираше само когато се налагаше Мартин да отвори някоя блокирала хидравлична врата със специално пригоден за целта крик. Захранваните от слънчевите колектори коридорни лампи изпускаха бледо сияние, но и това бе повече от достатъчно за подсиленото зрение на Иаред.

::Насам:: — рече той. — ::Ето я моята лаборатория.::

Лабораторията бе изпълнена с мазилка и дупки от куршуми. Който и да бе нахлул тук, очевидно не бе имал никакво намерение да запази онова, на което се бе натъкнал, а само да избие всичко живо. Върху масите и пода се виждаха тъмни петна от засъхнала кръв. Нямаше и следа от убитите.

„Джеръм Кос — припомни си Иаред. — Така се казваше асистентът ми. Роден в Гватемала, емигрирал в Щатите още като малък. Той реши проблема с буферното претоварване…“

::По дяволите!:: — изруга Иаред. Споменът за Джери Кос се рееше в главата му като птица, диреща суша, на която да кацне. Иаред оглеждаше стаята за компютри или системи за съхраняване на информация, но не откри нищо. — ::Вие ли отнесохте компютрите оттук?:: — обърна се към Мартин.

::Не и от това помещение. Компютрите и апаратурата в някои лаборатории бяха демонтирани, преди да пристигнем. Предполагам, че са ги взели обините.::

Иаред се приближи към бюрото на Ботин. Каквото и да бе имало върху него, отдавна бе отлетяло нанякъде. В чекмеджетата откри различни канцеларски принадлежности, папки и други не особено полезни неща. Докато затваряше чекмеджето с папките, забеляза, че в една от тях има листове. Отвори я и намери вътре рисунка, притежаваща повече ентусиазъм, отколкото прецизност и подписана „Зоя Ботин“.

„Рисуваше ми по една на седмица, в сряда, когато ходеше на уроци — припомни си Иаред. — Поставях новата на стената до бюрото, а старата прибирах в папка. Никога не ги изхвърлях“. Погледна корковата дъска над бюрото — по нея имаше забити карфици, но не и рисунка. Последната вероятно бе отлетяла, издухана от течението. Може би бе още в стаята и той едва се сдържа да не тръгне да я търси. Вместо това се оттласна от бюрото и се измъкна в коридора, преди Мартин да го попита накъде се е запътил. Знаеше, че ще го последва.

Служебните коридори на станция Ковел бяха аскетично мебелирани и стерилно почистени — жилищните отсеци се стараеха да са тяхната противоположност. Подът бе покрит с меки килими, макар и серийно производство. Подтикваха децата от кръжоците по рисуване да украсяват стените и върху тях се мъдреха слънца, котки и хълмове с цветя — напълно лишени от каквато и да било художествена стойност, освен ако не си родител на авторите им. Отломките по пода и нередките тъмни петна по стените потискаха иначе радостната атмосфера.

Като шеф на лаборатория и самотен баща с дете Ботин бе получил по-голяма квартира, което пак означаваше, че е непоносимо тясна, тъй като свободното жизнено пространство е един от основните дефицити на всяка космическа станция. Апартаментът на Ботин се разполагаше в дъното на коридор „К“ („К“ от „котка“ — стените бяха изрисувани с всякакви видове котаци), под номер 10. Вратата беше затворена, но не заключена. Иаред я побутна и пристъпи вътре.

Както навсякъде другаде, из стаята се рееха всякакви предмети. Едни от тях му бяха познати, други — не. Книга, подарък от приятел от колежа. Някаква снимка в рамка. Молив. Килим, който двамата с Черил си бяха купили по време на медения месец.

Черил. Жена му, загинала при падане по време на планинско изкачване. Беше станало тъкмо преди да го пратят на тази станция. Погребението й се бе състояло в деня, преди да отпътува. Спомняше си, че на церемонията държеше Зоя за ръката. Зоя го попита защо мама си е тръгнала, а после го накара да й обещае, че никога няма да я изостави. Ботин, разбира се, й обеща.

Спалнята беше компактна, стаичката на Зоя щеше да е тясна за всеки, прехвърлил петгодишна възраст. Мъничкото легълце бе поставено плътно до стената, така солидно прикрепено, че не бе помръднало при трусовете — дори матракът бе останал. Книжки с рисунки, играчки и плюшени животни се носеха из въздуха. Нещо привлече вниманието на Иаред и той протегна ръка.

Бабар и Слончето. Феникс бе колонизирана, преди Колониалният съюз да преустанови приемането на колонисти от богати страни, и имаше голяма френска популация, от която бе произлязъл и Ботин. Бабар бе популярен детски герой на Феникс, заедно с Астерикс, Тинтин и Глупчо — спомени от детски свят на една планета, толкова отдалечена от Феникс, че никой вече не се сещаше за нея. Зоя никога не бе виждала слон на живо — космическите пътешествия все още бяха голяма рядкост, — но се влюби в Бабар малко след като Черил й подари книжката за четвъртия й рожден ден. След смъртта на Черил Зоя обяви Бабар за свой любимец и си го носеше навсякъде.

Спомни си как Зоя избухна в неудържим плач, когато я остави в апартамента на Хелън Грийн, докато се готвеше да отпътува за Феникс, където го очакваха няколко седмици напрегнати изпитания в завършващия етап на работата. Вече бе изпуснал совалката, но все пак успя да я успокои накрая, като й обеща Селесте за нейния Бабар. Тя го целуна за сбогом и отиде в стаята на Кей Грийн, за да си играят. А той забрави за Бабар и Селесте до деня, в който трябваше да се върне на Омага и Ковел. Още се чудеше какво обяснение да измисли за това, че се прибира с празни ръце, когато някой го дръпна настрани и му съобщи, че станция Ковел е атакувана, че всички на базата и в колонията са избити и че дъщеря му, неговото любимо момиченце, е напуснала този свят изплашена и сама, далече от единствения човек, който някога я е обичал.

Иаред продължи да стиска Бабар… и бариерите между неговото съзнание и спомените на Ботин рухнаха и го заляха вълни от мъка и гняв, сякаш бяха негови собствени. Ето това беше. Това бе събитието, което го бе накарало да поеме пътя на предателството — смъртта на дъщеря му, неговата Зоя-сладост-моя, неговата единствена радост. Безпомощен да се изолира, Иаред бе подложен на стихията от бушуващи чувства, която бликаше от душата на Ботин — от болезнения ужас да бъдеш спохождан отново и отново от видения за последните мигове на твоето мъртво дете, от неутешимата болка да стоиш на мястото, където е стояла тя, от безумното и безсилно желание да направиш нещо повече, отколкото само да скърбиш.

Потокът спомени продължи да го залива и той изстена. Спомените се преследваха из съзнанието му, твърде бързо, за да ги види в тяхната цялост и завършеност, за да може да ги разбере, едва докосваха мислите му, докато очертаваха пътя, по който бе поел Ботин. Иаред нямаше спомен за първия контакт с обините, само усещането за освобождаване, сякаш вземането на това решение го бе отървало от непрестанното присъствие на болката и гнева — но видя как Ботин сключва сделка с чуждоземците, как обещава срещу безопасно убежище своите познания за МозКом и изследванията в областта на съзнанието.

Все още му убягваха подробностите от научните разработки на Ботин, за да ги разбере, необходимо бе да разполага със знания и подготовка, каквато нямаше. Това, което ги заместваше, бе споменът от емоционалния опит, удоволствието да планира своята мнима смърт и да подготвя бягството си, болката от раздялата със Зоя, желанието да напусне човешкия свят и да започне работата си на друго място, да подготви отмъщението си.

На места в този котел от усещания и емоции, подобно на скъпоценни камъни, проблясваха и солидни спомени — информация, която се повтаряше в необятното поле на паметта, неща, които си припомняше от повече от една случка. Дори тогава някои факти оставаха да се мержелеят отвъд познаваемата част на съзнанието — увереността, че Зоя е ключът към предателството на Ботин, без да знае точно защо се е завъртял този ключ; усещането, че отговорът му се изплъзва всеки път, когато се опита да посегне към него, примамлив и недосегаем.

Опита да се съсредоточи върху онези спомени, които стърчаха непоклатимо, масивни и достижими. Съзнанието му описа кръг около един от тях — непознато място, обитавано от създания, които не говореха човешки езици.

Иаред вече знаеше къде се намира Ботин.

Вратата на апартамента се отмести и влезе Мартин.

::Дирак, трябва да тръгваме. Варли съобщи, че обините идват насам. Вероятно са поставили в станцията сигнални устройства. Глупаво от моя страна да ги пропусна.::

::Дай ми само минутка:: — помоли Иаред.

::Не разполагаме с минута:: — възрази Мартин.

::Добре:: — въздъхна Иаред и тръгна. Взе Бабар обаче.

::Моментът не е най-подходящият да прибираш сувенири:: — укори го Мартин.

::Млъквай. Да побързаме.:: — Той се стрелна по коридора, без да се обръща, за да провери дали Мартин го следва.

Уптал Чатърджи бе там, където го бяха оставили. Новото бе само корпусът на чуждоземния кораб, който бе запречил отвора в стената.

::Има и други изходи:: — подхвърли Иаред на Мартин, докато двамата се спотайваха зад трупа. Корабът продължаваше да стои отвън, но не предприемаше нищо; изглежда, все още не ги бяха забелязали.

::Знам, че има:: — тросна се Мартин. — ::Въпросът е ще можем ли да се доберем до някой от тях, преди да пристигнат още от тези типове. С един от тях бихме могли да се справим. Станат ли повече, ще си имаме ядове.::

::Къде е твоят отряд?::

::Идват насам:: — информира го Мартин. — ::Стараем се да напускаме пръстените колкото се може по-рядко.::

::Чудесна идея, само моментът да беше друг.::

::Този кораб не ми е познат. Прилича на нов тип патрулен катер. Дори не зная дали има оръжия. Ако няма, вероятно бихме могли да го разрушим дори с нашите пушки.::

Иаред обмисли предложението. Изведнъж сграбчи трупа на Чатърджи и го тласна през пробойната в стената.

::Дотук добре:: — рече Мартин, втренчил поглед в отдалечаващия се труп.

Изведнъж корпусът на кораба изригна в огньове и трупът бе разкъсан от няколко откоса. Крайниците му се завъртяха в различни посоки. Проектилите продължаваха да удрят в стената около отвора. Някои проникваха вътре и рикошираха в отсрещния коридор.

Иаред бе споходен от странно усещане, сякаш някой ровичка в ума му. Патрулният кораб промени едва забележимо позицията си.

::Наведи се!:: — извика Иаред на Мартин, но кой знае защо, посланието му не стигна до адресата. Иаред заби пети в пода, сграбчи туловището на Мартин и го тласна настрани в мига, когато от кораба долетя нов залп, който профуча в опасна близост до мястото, където се намираха.

Отвън блесна яркооранжево сияние и изведнъж патрулният кораб се наклони рязко на една страна. Втора ракета озари мрака на космоса, заби се в търбуха на кораба и го разцепи на две. Кой знае защо, Иаред си помисли, че гамеранците наистина бълват огън.

::… настана голяма веселба:: — говореше Мартин. — ::Сега ще трябва да се крием поне седмица или две, докато обините тършуват наоколо за онзи, който им е разрушил кораба. Направи живота ми интересен, редник. Хайде да изчезваме. Момчетата изстреляха насам ново въже. Да се махаме, преди да са цъфнали нови приятелчета.:: — Мартин доближи отвора. Промуши се през него и се насочи към буксирното въже, което се рееше на пет метра от тях. Иаред го последва и се вкопчи във въжето, сякаш от него му зависеше животът. С другата ръка стискаше Бабар…

Минаха три дни, преди обините да се откажат да ги търсят.

 

 

— Добре дошъл — посрещна го Уилсън. — Това Бабар ли е?

— Същият — каза Иаред, настанен в седалката на колесницата и притиснал Бабар към себе си.

— Ще ми кажеш ли защо си го взел.

— Разбира се.

— Има ли нещо общо с Ботин?

— Има всичко общо с Ботин — рече Иаред. — Хари, зная защо е станал предател. Зная всичко.