Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на старците (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ghost Brigades, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Призрачните бригади

ИК „Бард“, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 978–954–585–915–1

История

  1. — Добавяне

13.

Ботин се оказа прав. Болката на Иаред премина.

— Миличко — рече Ботин на Зоя. — Искам да те запозная с един мой приятел. Това е Иаред. Кажи му здравей.

— Здравейте, господин Иаред — каза Зоя с тънък неуверен гласец.

— Здрасти — отвърна Иаред, но не посмя да каже нищо повече, защото имаше чувството, че ще се разплаче. Опита да се стегне. — Здравей, Зоя. Радвам се да те видя.

— Зоя, едва ли помниш Иаред — заговори Ботин. — Но той те помни добре. Още от времето, когато бяхме на Феникс.

— А познава ли мама?

— Струва ми се, че я познава. Както и всички останали.

— Защо е в тази кутия?

— Защото помага на татко в едни изследвания.

— Когато свършите, ще може ли да дойде да си играем?

— Ще видим — отвърна Ботин. — А сега му кажи довиждане, миличко. Татко и господин Иаред имат работа.

— Довиждане, господин Иаред — каза Зоя и излезе от лабораторията. Иаред я изпрати с поглед, заслушан в отдалечаващите се стъпки. Ботин затвори вратата и каза:

— Нали си даваш сметка, че няма да можеш да си играеш с нея? Зоя е толкова самотна тук. Накарах обините да изведат един малък ретранслатор на орбита и й записвам развлекателни програми и образователни предавания от Колониалния съюз. Проблемът е, че няма с кого да си играе. Взех й един обин за детегледачка, но задачата му в повечето случаи е да я пази да не се удари. Само двамата сме тук.

— Но… — почна Иаред. — Как е възможно да е жива? Нали обините са избили всички на Ковел.

— Обините я спасиха — рече Ботин. — Рреите нападнаха Ковел и Омага, не обините. Направиха го, за да отмъстят на Колониалния съюз за поражението на Корал. Въобще нямат претенции към Омага. Просто избраха най-лесната цел. Обините научили за плановете им и се появили там непосредствено след първата атака. Прогонили рреите, претършували станцията и открили цивилни служители в едно от помещенията. Рреите ги били затворили там, след като избили военния персонал и учените, защото телата им са модифицирани и не стават за ядене. Ако обините не се бяха появили навреме, нещастниците са щели да бъдат излапани до един.

— Къде са останалите цивилни?

— Е, обините естествено ги избили. Нали знаеш, че не вземат пленници.

— Но защо са оставили Зоя?

Ботин се усмихна.

— Докато тършували из станцията, проверили и изследователските лаборатории да видят дали няма нещо ценно. Те са добри учени, но не са много изобретателни. Умеят да прилагат идеи и открития, които са взели от други, но не ги бива да създават сами разни неща. Научната станция била една от главните причини да проявят интерес към Омага. Натъкнали се на моите разработки върху природата на съзнанието и те, изглежда, ги заинтригували. Разбрали, че не съм на станцията, но че Зоя е още там. И тъй, решили да я задържат и да ме потърсят.

— Използвали са я, за да те шантажират.

— Не — поклати глава Ботин. — По-скоро като жест на добра воля. Аз бях този, който поиска да направят разни неща.

— Държали са Зоя, а ти си искал разни неща от тях?

— Именно — потвърди Ботин.

— Като какво например?

— Като тази война — заяви Ботин.

 

 

Джейн Сейгън внимателно пристъпи към осмата и последна оръдейна машина. Подобно на останалите, тя първо я проследи с дулото, после издаде предупредителен сигнал. На три метра оръдието откри огън. Сейгън вдигна един камък и го запрати по машината. Камъкът се удари в металната обшивка и се пръсна на парчета. Машината дори не му обърна внимание. Очевидно правеше разлика между камък и човек. „Доста добре са я настроили“ — помисли си мрачно Сейгън.

Взе по-голям камък, пристъпи до ръба на безопасната зона и го метна вдясно от оръдието. Дулото се извъртя и проследи траекторията му, а машината отдясно веднага я пое със своето оръдие. Несъмнено машините обменяха помежду си информация за целите, тоест нямаше никакъв начин да прекоси охраняемия периметър, като се опита да им отвлече вниманието.

Долчинката, в която ги бяха натикали, не беше особено дълбока и докъдето им стигаше погледът, не се виждаше и следа от обини. Или се бяха скрили, или смятаха, че машините могат да си вършат работата и сами.

— Джейн!

Сейгън се обърна и видя Даниъл Харви. В ръцете му се гърчеше нещо.

— Виж какво имаме за вечеря — подвикна той.

— Какво е това?

— Проклет да съм, ако знам. Подаде се от една дупка и аз го сграбчих, преди да се скрие. Наложи се да го стисна за вратлето, защото се опитваше да ме ухапе. Предполагам, че става за ядене.

Сиборг докуцука до тях и заяви:

— Няма да ям това нещо.

— Ами хубаво. — Харви сви рамене. — Пукни от глад. Двамата с лейтенанта ще си хапнем.

— Не можем да го ядем — каза Сейгън. — Тукашните животни не отговарят на изискванията на човешкия организъм. Със същия успех можеш да ядеш камъни.

Харви я погледна така, сякаш го бе халосала с бухалка по главата.

— Ами добре — рече и понечи да пусне животинчето.

— Почакай — спря го тя. — Искам да го хвърлиш.

— Какво?!

— Хвърли го към оръдието — поясни Сейгън. — Искам да видя какво могат да направят на живо същество.

— Не е ли малко жестоко?

— Преди минута бе готов да го изядеш — обади се Сиборг. — А сега се безпокоиш да не проявяваме жестокост към животните?

— Я млъквай — сряза го Харви и вдигна животинчето да го хвърли.

— Стой! — викна Сейгън. — Не го хвърляй право по оръдието.

Харви си даде сметка, че траекторията на изстрелите води право към неговото тяло.

— Уф! Не прецених.

— Метни го нагоре — каза Сейгън.

Харви кимна и запокити животинчето високо нагоре и надалеч. То се запремята във въздуха. Оръдието го проследи дотам, докъдето можеше да се повдигне — приблизително на петдесет градуса. После, докато животинчето падаше, го простреля с дъжд от малки игли. За секунда във въздуха не остана нищо освен мъгла и малки късчета, които нападаха по земята.

— Страхотно — рече Харви. — Сега поне знаем, че с тия машини шега не бива. Аз продължавам да съм гладен обаче.

— Много интересно — рече замислено Сейгън.

— Кое? Че съм гладен?

— Не, Харви — отвърна раздразнено Сейгън. — В момента не давам пукната пара за стомашните ти неволи. Интересното е, че оръдието може да се извърта нагоре само до определен ъгъл. Значи те са за наземна охрана.

— И какво? — попита Харви. — Ние сме на земята.

— Сиборг, ти какво смяташ? — попита Сейгън.

— По време на едно учение с Дирак успяхме да надвием противника, като се промъкнахме по клоните на дърветата — отвърна той. — А те очакваха да ги нападнем долу. Въобще не им хрумна да погледнат нагоре, докато не се озовахме съвсем близо до тях. Забелязаха ни едва когато за малко да падна от дървото. Но номерът щеше да свърши работа.

Тримата вдигнаха глави към дърветата във вътрешността на охраняемия периметър. Всъщност не бяха истински дървета, по-скоро техният артисиански еквивалент — високи вретеновидни растения.

— Кажете ми, че всички имаме една и съща налудна идея — рече Харви. — Не ми се ще да смятам, че само аз съм се побъркал.

— Не си — успокои го Сейгън. — Да видим какво можем да направим по въпроса.

 

 

— Това е безумие — рече Иаред. — Обините няма да започнат война само защото си ги помолил.

— Така ли? — Ботин се засмя ехидно. — И го казваш, уповавайки се на огромните си познания от общуването с тях? Дългите години, през които си ги изучавал? Може би дори си написал докторат за тях?

— Нито една раса не би подхванала война само защото ти си я помолил — заяви Иаред. — А и обините не биха направили нищо за никого.

— Но не и в този случай. Защото войната е с определена цел. Те имат нужда от това, което мога да им предложа.

— И какво е то? — попита Иаред.

— Мога да ги даря с души.

— Не разбирам.

— Така е, защото не познаваш обините. Те са изкуствено създадена раса — консу са ги направили само за да видят какво ще се случи. Но въпреки твърденията в обратна посока консу също не са съвършени. Те допускат грешки. А със създаването на обините са допуснали огромна грешка. Дарили са ги с разум, но това, което не са могли да направят — за което не са имали възможности, — е да им дадат съзнание.

— Обините имат съзнание — възрази Иаред. — Те имат свое общество. Общуват помежду си. Могат да помнят. Да мислят.

— Е, и какво? Термитите също имат свое общество. Всички видове общуват помежду си. Не е необходимо да си разумен, за да помниш — просто имаш компютър в главата и той помни всичко, което си правил, макар по същество да не е по-разумен от камък. А що се отнася до мисленето, защо смяташ, че е толкова необходимо? За да се осъзнаваш като индивид? Едва ли. Можеш да създадеш космическа раса от самоосъзнати протозои и обините са живо доказателство за това. Обините имат колективното съзнание, че съществуват. Но нито един индивид от тях не притежава нещо, което дори отдалеч да наподобява личност. Нито его. Или собствено аз.

— В това няма никакъв смисъл — рече Иаред.

— И защо да няма? — попита Ботин. — Кое му е предимството на собственото аз? Кажи ми! Притежават ли го обините? Не. Те нямат изкуство, Дирак. Нямат музика, нито литература, живопис. Те схващат идеята за изкуство интелектуално, но няма никакъв начин да го възприемат. Единственият способ да общуват е като си съобщават факти: къде отиват, какво има отвъд хълма, колко души трябва да убият. Те дори не могат да лъжат. Нямат морални задръжки срещу това, всъщност нямат никакви морални задръжки. За тях да формулират лъжа е равносилно за нас да левитираме или да придвижим обект с помощта на телекинеза. Нашите мозъци не са устроени за това, техните пък — за друго. Всеки лъже. Всеки, който притежава съзнание, който има представа за собствено аз. Но не и те. Те са съвършени.

— Съвършени? Разумни животни, които дори не съзнават, че съществуват?

— Те наистина са съвършени — упорстваше Ботин. — Те не лъжат. Сътрудничат си перфектно, в йерархията на своето общество. Справят се с еднаква лекота с всякакви предизвикателства, нямат разногласия. Може дори да се каже, че са морални, тъй като представата им за морал е абсолютна и непоклатима. Не са суетни, нито амбициозни. Те всички са хермафродити и обменят генетична информация помежду си така, както ние се здрависваме. Освен това не познават страха.

— Няма същество, което да не се страхува — възрази Иаред. — Дори лишените от съзнание.

— Не — рече Ботин. — Всяко същество притежава инстинкт за самосъхранение. Прилича на страх, но не е същото. Страхът не е желание да се избегне смъртта или болката. Страхът се корени в знанието, че съществува опасност да изчезне това, което познаваш като собствено аз. Страхът е екзистенциален. А обините си нямат и представа от екзистенциалност. Точно затова никога не се предават. Затова не вземат пленници. И затова Колониалният съюз се бои от тях. Защото никой не може да ги накара да се страхуват. Какво невероятно преимущество! Ако някога ми поставят за задача да създам нов тип човешки воини, ще предложа да бъдат лишени от съзнание.

Иаред потрепери. Ботин не пропусна да го забележи.

— Стегни се, Дирак. Нима ще вземеш да твърдиш, че съзнанието ти е донесло щастие? Още повече като се има предвид с каква цел си бил създаден. Да приемеш спомени от един чужд живот. Да стреляш по хора и чуждоземни същества, които Колониалният съюз определи за цели. Ти не си нищо повече от оръжие с его. Ще си по-добър без егото.

— Глупости — ядоса се Иаред.

Ботин се усмихна.

— Какво пък, напълно те разбирам. Честно казано, аз също не бих се лишил доброволно от собственото си аз. И тъй като двамата с теб имаме много сходни черти, нищо чудно, че мислим по един и същи начин.

— Щом обините са съвършени, не разбирам защо имат нужда от теб.

— Защото естествено те не се смятат за съвършени. Те знаят, че са лишени от съзнание, и докато в индивидуален план не го намират за особено важно, като за вид за тях това е от огромно значение. Те са се запознали с разработките ми върху съзнанието — и най-вече с изследванията за прехвърляне на съзнание, но също и с ранните ми проучвания за неговия запис и съхраняване. И искат от мен това, което смятат, че мога да им дам. Много го искат.

— И ти дари ли ги със съзнание?

— Още не. — Ботин поклати глава. — Но съм близо до успеха. Достатъчно близо, за да го искат още повече.

— „Да го искат“ — повтори Иаред. — Силно чувство за същества, които са лишени от разум.

— Знаеш ли какво означава думата „обин“? На езика на обините, когато не става въпрос за тях, като същества?

— Не.

— Означава „лишени“ — каза Ботин и наклони глава. — Не го ли намираш за интересно? При повечето разумни раси, ако се разровиш достатъчно назад в произхода на собственото им название, ще откриеш, че означава „хора“. Защото всяка разумна раса, която започва съществуванието си на своя малък свят, е дълбоко убедена, че е в центъра на вселената. Не и обините обаче. Те са знаели от самото начало какво представляват и думата, която са избрали, за да ги описва, подсказва, че са разбирали, че им липсва нещо, което останалите разумни същества притежават. Те са били лишени от съзнание. Това е може би единственото описателно съществително, което имат. Освен може би Обинур, което се превежда като „домът на лишените“. Всичко останало е само суха фактология. Като Арист, което пък значи „трета луна“. Но да се върнем на „обин“. Представи си същества, които са се нарекли на своя най-голям недостатък. Все едно ние да се кръстим „арогантност“.

— Но защо отдават такова голямо значение на липсата на съзнание?

— Защо Ева е отдавала такова голямо значение на забраната да яде от дървото? — отвърна с въпрос Ботин. — Не би трябвало да има, но е имало, нали? Забраната е изкушение, нещо, което — ако вярваме във всемогъществото на Господ Бог — означава, че е било заложено от самия Него в душата й. Доста гаден номер, ако питаш мен. Няма никаква причина обините да заслужават разума, с който са били дарени. Той не им е донесъл нищо добро. Но въпреки това те копнеят за съзнание. Може би, подобно на Всевишния, консу са ги създали по този начин, а сетне са заложили това желание в тях. Копнеж по единственото нещо, което нямат.

— Но защо?

— Защо консу постъпват по един или друг начин? Когато си най-развитата раса в региона, не е необходимо да обясняваш подобни неща на примитивни същества като нас. От наша гледна точка те почти се равняват на божества. А обините са нещастните безразсъдни Адам и Ева.

— А ти си змията.

Ботин се засмя на тази забележка.

— Може би. Може би като им дам онова, което толкова много искат, ще ги прокудя от тяхната лишена от собствено аз райска градина. Мисля, че ще се справят с това. А междувременно ще получа от тях това, което искам. В замяна ще получа моята война и края на Колониалния съюз.

 

 

„Дървото“, което оглеждаха, бе с диаметър около метър и височина десет. Стъблото бе покрито с пукнатини, които при дъжд вероятно насочваха стичащите се струйки във вътрешността. На всеки три метра от по-големи цепнатини се подаваха клони, които нагоре ставаха все по-тънки и крехки. Сейгън, Сиборг и Харви ги гледаха как се поклащат на вятъра.

— Ами ако е кухо? — попита Сиборг. — Като дърветата на Феникс? Когато с Дирак се катерехме, трябваше да внимаваме кои дървета избираме. Някои от по-малките не можеха да издържат тежестта ни.

Сейгън кимна, пристъпи към дървото и натисна с пръсти долния край на една цепнатина. Ръбът издържа известно време, после се откърши. Тя отново замислено огледа дървото.

— Ще се качваме ли, лейтенант? — попита Харви.

Без да отговори, Сейгън се улови за следващата цепнатина и бавно запълзя нагоре, стараеше се да разпределя тежестта си равномерно. Когато стигна на две трети от височината, усети, че дървото започва да се накланя. Тежестта й караше стеблото да се огъва. На три четвърти от височината дървото вече бе доста наведено. Сейгън се ослушваше за пукот от основата, но не чуваше нищо освен свистенето на вятъра в клонките. Дървото беше необичайно гъвкаво, може би заради силните ветрове тук: огромният океан на Арист сигурно пораждаше мощни урагани.

— Харви — извика тя, след като се спусна малко по-надолу. — Кажи ми, ако ти се стори, че има опасност дървото да се счупи.

— Долната част изглежда съвсем здрава — отвърна той.

Сейгън извърна очи към най-близката машина.

— Какво е разстоянието до оръдието?

— Не е достатъчно далече, за да направиш каквото си намислила, лейтенант.

Сейгън вече не беше толкова сигурна в успеха на начинанието.

— Харви — провикна се. — Донеси Уигнър.

— Какво? — Харви се ококори.

— Донеси Уигнър — повтори Сейгън. — Искам да опитам нещо.

Харви я изгледа объркано, но все пак тръгна към трупа на Уигнър. Сейгън погледна Сиборг и го попита:

— Как си?

— Кракът ме боли — отвърна Сиборг. — И главата. Все ми се струва, че ми липсва нещо.

— Да — интеграцията. Трудно е да се съсредоточиш без нея.

— Нямам проблеми със съсредоточаването — възрази Сиборг. — Само дето непрестанно се съсредоточавам върху това, че ми липсва нещо.

— Ще го преодолееш — успокои го Сейгън.

Сиборг изсумтя.

Харви се върна с Уигнър на рамо.

— Нека позная — рече задъхано той. — Искаш да ти го подам горе.

— Да, ако обичаш — отвърна Сейгън.

— Разбира се, защо не? — отвърна Харви. — Няма нищо по-лесно от това да се катериш по дърво с труп на рамо.

— Ще се справиш — изсумтя Сиборг.

— Стига да не ми пречите — изръмжа Харви, намести Уигнър и започна да се катери. Този път стъблото се наклони така, че Харви едва не падна. Когато стигна Сейгън, дървото се бе наклонило почти на деветдесет градуса.

— Сега какво? — попита той.

— Можеш ли да го нагласиш между двама ни? — попита Сейгън.

Харви внимателно повдигна тялото на Уигнър и го подпря на стъблото.

— Държа само да отбележа, че не разбирам защо не оставим на мира този нещастник.

— Той ни помага — обясни Сейгън. — Сега скачаме долу. На три. И когато произнесе „три“, и двамата скочиха от височина около пет метра.

Освободено от тежестта им, дървото се изправи рязко и хвърли трупа на Уигнър право към машините. Не се получи достатъчно добре — трупът описа къса дъга и тупна пред най-близкото оръдие, което веднага откри огън. На земята остана само купчина окървавено месо и вътрешности.

— Божичко! — рече Сиборг.

Сейгън се обърна към него.

— Ще можеш ли да се покатериш с ранения крак?

— Мога — отвърна той. — Но нямам желание да ме постигне същото.

— Не се безпокой. Аз ще скоча.

— Нали видя какво стана с Уигнър? — каза Харви.

— Видях — потвърди Сейгън. — Но той беше труп и не можеше да контролира полета си. Аз съм по-лека, а и вие двамата имате по-голяма маса. Май ще успея да прескоча оръдието.

— Ако грешиш, ще станеш на пихтия — рече Харви.

— Поне ще е бързо.

— Да де — съгласи се Харви. — Помисли си все пак.

— Виж, ще имаш достатъчно време да ме критикуваш, след като умра — заяви Сейгън. — За момента всичко, което искам от вас двамата, е да се покатерите на дървото.

Само след няколко минути Сиборг и Харви се бяха закрепили от двете страни на Сейгън, която бе приклекнала върху извитото стебло.

— Някакви прощални слова? — попита Харви.

— Харви, винаги съм те смятала за голям досадник — отвърна Сейгън.

Харви се усмихна.

— И аз те обичам, лейтенант. — После кимна на Сиборг. — Сега! — Двамата скочиха.

Дървото се люшна нагоре и Сейгън изхвърча на невероятна височина, или поне така й се струваше, и с лекота прехвърли обсега на оръдията, които я проследиха, но не откриха огън. Докато прелиташе над тях и падаше към поляната отвъд, Сейгън успя да си помисли: „Сега ще ме заболи“. Унитардът й се втвърди и погълна част от удара, но май все пак имаше поне едно пукнато ребро от сблъсъка със земята. Изтърколи се по-далече, отколкото предполагаше.

Сейгън и Харви викаха нещо, но тя не можеше да ги чуе заради ниското бръмчене от противоположната посока, което постепенно се усилваше. Сейгън се сви във високата трева и погледна нагоре.

И видя малък брониран глайдер, яхнат от двама обини. Носеше се право към нея.

 

 

— Първото, което трябва да разбереш, е, че Колониалният съюз е зъл — каза Ботин.

Иаред усети, че главоболието му се усилва. Освен това ужасно искаше да види отново Зоя.

— Не разбирам защо — рече той.

— Какво пък, не съм изненадан — подметна Ботин. — Ти си още бебе. През целия си живот си правил само каквото ти наредят.

— Тази лекция вече съм я чувал. — Иаред си спомни за Кайнен.

— От някой от Специалните части? — попита изненадано Ботин.

— От един ррейски пленник. Кайнен. Каза, че сте се срещали.

Ботин смръщи вежди.

— Не си спомням. Но в последно време се срещах с доста рреи и енешанци. Не е лесно да ги запомниш всичките. И все пак не съм изненадан, че един ррей ще каже подобно нещо. За тях самото съществуване на Специалните части е абсолютно аморално.

— Да, зная. Той ми каза, че съм роб.

— Ти наистина си роб! — Ботин развълнувано размаха ръце. — По-точно безволев слуга, обвързан да служи, без право на глас и мнение. Да, карат те да се успокояваш с мисълта, че си роден специално за да спасяваш човечеството и те обвързват чрез интегриране с бойните ти другари. Което съвсем не означава, че това са само начини да те контролират изцяло. Ти си на година, най-много на две. Какво всъщност знаеш за вселената? Не повече от това, което са ти казали — че е враждебно място, където непрестанно ни нападат. Но какво би отговорил, ако ти кажа, че всичко, на което те учи Колониалният съюз, не отговаря на истината?

— Защо да не отговаря? Вселената наистина е враждебна. Участвал съм в достатъчно сражения, за да го зная от личен опит.

— Да, виждал си само сражения. Никога не си бил на места, където Колониалният съюз да не ти нарежда да убиваш. И е самата истина, че вселената е враждебна към Колониалния съюз. Причината за това е, че Колониалният съюз е враждебен към вселената. През цялото време, откакто човечеството кръстосва вселената, то непрестанно е във война с едни или други разумни раси. Воювало е с почти всички, с които се е срещало. Единици са онези, които Колониалният съюз предпочита да приеме за съюзници или търговски партньори — толкова са малко, че броят им е пренебрежим. Дирак, познаваме общо шестстотин и три разумни раси, които се намират в пределите на нашия Мигнодвигателен хоризонт. Имаш ли представа колко от тях Съюзът класифицира като заплаха, което означава, че Колониалните сили могат да започнат изпреварваща атака по всяко време? Петстотин седемдесет и седем. Когато имаш активно враждебно отношение към деветдесет и шест процента от разумните раси, които познаваш, това не е глупост. Това е расово самоубийство.

— Други раси също воюват помежду си — посочи Иаред. — Не само Колониалният съюз води войни.

— Така е. Всяка раса има свои съперници, с които мери сили. Но останалите раси не се опитват да водят война с всеки срещнат. Рреите и енешанците са отколешни противници, отпреди да се съюзим с тях, и кой знае, може би ще се счепкат отново. Но нито една от тези раси не смята другата за постоянна заплаха. Никой не го прави — само Колониалният съюз. Чувал ли си за Конклава, Дирак?

— Не.

— Конклавът е събрание на стотици раси от тази част на галактиката — продължи Ботин. — Последната сбирка е била преди двайсетина години, в опит да се създаде действащ ръководен орган за целия регион. Крайната цел била да се прекрати боричкането за незавладяни територии и да се въведе принцип за разпределянето им, който да измести досегашната луда надпревара. Това включвало създаване на междурасови военни сили и командване, които ще нападат всеки, опитал се да завземе колония по насилствен начин. Не всички раси одобряват Конклава, но само две са отказали да пратят свои представители. Едната е консу, защото не им е нужно. Другата сме ние.

— И смяташ, че ще ти повярвам просто ей така?

— Нищо не смятам. Логично е да не си чувал за това. Подобни сведения не са за обикновените войници. Нито за колонистите. Колониалният съюз държи под контрол всички космически кораби, мигнокапсули и комуникационни сателити. В негови ръце е търговията и дипломацията. Колониалният съюз е стеснението, през което преминава целият информационен поток, и той решава какво да достига до колониите и какво не. И не само до колониите, но и до Земята. По дяволите, Земята е в най-незавидно положение.

— Защо?

— Защото вече двеста години се държи в пълна социална изолация. Дирак, Колониалният съюз отглежда хора там. Използва богатите страни за добив на новобранци. Използва бедните за разплод на колониите. Дори си позволява да се меси в естественото развитие на обществото. Те не искат никаква промяна. Това ще попречи на производството на колонисти и войници. Ето защо са изолирали Земята от останалото човечество — за да попречат на нещастниците там да осъзнаят, че ги държат в застой. Дори създадоха болест — нарекоха я Яловата болест и разпространиха мълвата, че е чуждоземна зараза. Използваха я като оправдание, за да наложат карантина на планетата. Заразиха цяло поколение, та всичко да изглежда достоверно.

— Срещал съм се с хора от Земята — каза Иаред, спомнил си за лейтенант Клауд. — Те не са глупави. Би трябвало да се досетят, ако някой наистина ги държи в изолация и застой.

— О, Колониалният съюз им подхвърля от време на време по някое нововъведение, колкото да поддържа илюзията, че се развиват, но никога нещо полезно. Нов тип компютър. Музикална система. Техника за трансплантация на органи. Понякога разбунват малки локални войни, за да направят живота интересен. Никой не забелязва, че вече двеста години на Земята има едни и същи политически и социални структури. И да му обръщат внимание, смятат, че е защото са достигнали точка на абсолютно равновесие. И продължават да умират от старост на седемдесет и пет! Това е направо нелепо. Колониалният съюз манипулира Земята толкова добре, че никой там не се досеща за това. Всички колонии се държат в невежество. Никой не знае нищо.

— Никой освен теб — поправи го Иаред.

— Аз конструирах войници, Дирак. Трябваше да знам какво става. Разполагах с достъп до строго поверителна информация до последния момент, преди да застрелям моя клонинг. Ето откъде знаех за Конклава. Както и че ако Колониалният съюз не бъде унищожен, същата участ ще сполети цялото човечество.

— Изглежда досега сме се справяли доста добре обаче.

— Да, защото Колониалният съюз се възползваше от хаоса. Когато Конклавът ратифицира съглашението — а това ще стане до една-две години, — Колониалният съюз няма да може да открива нови колонии. Силите на Конклава ще го отблъскват от всяка планета, която се опитва да превземе. Няма да може да отнема и чужди колонии. Човечеството ще бъде изолирано и кой ще попречи на другите раси, ако решат да вземат наши светове? Конклавът няма да защитава раси, които не участват в съглашението. Бавно и неумолимо ще бъдем изтикани обратно до едничката планета, с която сме започнали. Ако ни оставят и нея.

— Освен ако не започнем война — каза Иаред, без изобщо да прави опит да прикрива скептицизма си.

— Точно така. Проблемът не е в човечеството. Проблемът е в Колониалния съюз. Трябва да се отървем от Съюза, да го заменим с управление, което наистина се грижи за хората, вместо да ги отглежда и да ги държи в невежество, за да осъществява гнусните си планове, и да се присъединим към Конклава, за да можем да получим своя дял от новите колонизирани светове.

— И вероятно ти ще ръководиш всичко това.

— Да, докато нещата не се организират.

— И ще загубим световете, които твоите съюзници в това начинание — енешанците и рреите — ще вземат за себе си.

— Не си очаквал да ми помагат безкористно, нали?

— А обините ще вземат Земята.

— Това е заради мен. Моя лична молба.

— Колко мило — подметна Иаред.

— Все още не разбираш колко силно желаят да имат съзнание.

— Повече ми харесваше, когато смятах, че искаш да си отмъстиш заради Зоя.

Ботин се отдръпна рязко, сякаш го бяха зашлевили. После отново се наведе.

— Ти знаеш колко тежко ми беше, когато изгубих Зоя. Ти най-добре го знаеш. Но нека ти кажа нещо, което очевидно не ти е известно. След като си върнахме Корал от рреите, Военното разузнаване на КОС излезе с доклад, че рреите ще предприемат контраатака, и добави списък на петте най-вероятни цели. Омага и станция Ковел бяха начело на списъка. И знаеш ли какво направиха Колониалните сили?

— Не — отвърна Иаред.

— Абсолютно нищо — каза с отвращение Ботин. — Причината за това бе, че след Корал Колониалните сили бяха разхвърляни на огромна площ. Някой от генералите решил, че ще е по-добре, ако нападнат един колониален свят, Робу. С други думи, сметнали са за по-важно да завладяват нови светове, вместо да защитават това, което вече имаме. Те са знаели, че предстои атака, и не са предприели нищо. Преди обините да ме потърсят, не подозирах, че причината за смъртта на Зоя е нежеланието на КОС да направят онова, заради което са били създадени: да защитават живота на хората. Да пазят дъщеря ми. Повярвай ми, Дирак. Всичко това има съвсем конкретно отношение към Зоя.

— Ами ако войната не се развие по начина, по който очакваш? — попита тихо Иаред. — Обините ще продължават да искат от теб да ги дариш със съзнание, но няма да има какво да ти предложат в замяна.

Ботин се засмя.

— Имаш предвид, че вече сме изгубили рреите и енешанците като съюзници ли? — Иаред се опита да скрие изненадата си, но не успя. — Да, разбира се, че знам. И трябва да призная, че този въпрос ме безпокои силно. Но сега, струва ми се, разполагам с нещо, което ни връща шансовете за успех и би позволило на обините сами да се справят с Колониалния съюз.

— Предполагам, че няма да искаш да го споделиш с мен, нали?

— Напротив, ще ти го съобщя с радост. Това си ти.

Сейгън заопипва земята, търсеше нещо, което да използва за оръжие. Пръстите й стиснаха само някаква буца пръст.

„По дяволите“ — изруга Сейгън и скочи тъкмо когато глайдерът преминаваше покрай нея. Хвърли буцата и тя удари обина, който седеше отзад, по главата. Той се килна на една страна, падна от седалката и се затъркаля по земята.

Сейгън скочи към него. Той се опита да вдигне оръжието си, но тя го изтръгна от ръцете му и го удари с него по главата. Обинът изпищя и притихна.

Глайдерът вече завиваше и се връщаше. Сейгън погледна оръжието. Не знаеше как функционира. Реши, че няма време да мисли за това, и го захвърли. Наведе се над падналия обин и го удари в шията, после го запретърсва за по-примитивни оръжия. На колана му имаше нещо, което наподобяваше нож, но с различна форма и баланс, очевидно пригодено за обинска ръка. Взе го, защото нямаше нищо друго, на което да разчита.

Глайдерът вече се приближаваше. Стърчащото дуло я търсеше сред треволяците. Сейгън се наведе, вдигна възтежкото тяло на обина и го нагласи на пътя на приближаващия се глайдер миг преди дулото да изригне смъртоносен огън. Съществото в ръцете й заподскача под ударите на куршумите. Прикрита от трупа, Сейгън изчака глайдерът да се приближи максимално, после вдигна ръка и извъртя ножа на пътя на приближаващия се водач. Последва рязък удар, ножът изхвърча от ръката й, а тя полетя на земята.

Изправи се и се огледа. Глайдерът бе спрял на стотина метра от нея. Водачът все още бе на седалката, но главата му бе увиснала на една страна, задържана само от тънка ивица кожа. Сейгън изтича до глайдера, смъкна убития обин на земята и го претърси за оръжия и снаряжение. След това избърса кръвта от седалката и набързо се запозна с управлението. Накрая се намести на седалката, обърна машината и я насочи към охраняемия периметър. Глайдерът с лекота прескочи обсега на оръдията и Сейгън го приземи непосредствено до Харви и Сиборг.

— Изглеждаш ужасно — каза Харви.

— Чувствам се ужасно — отвърна Сейгън. — Ще си приказваме ли, или ще се качвате?

— Зависи — подсмихна се Харви. — Къде отиваме?

— Имаме бойна задача — отвърна Сейгън. — Отиваме да я изпълним.

— Да бе — рече Харви. — Трима души без оръжия срещу куп въоръжени обини и цяла станция.

Сейгън извади оръжието на убития водач и му го подаде.

— Вече имаш оръжие. Достатъчно е да се научиш да го използваш.

— Отврат! — изруга Харви, докато оглеждаше оръжието.

— След колко време обините ще забележат, че глайдерът липсва? — попита Сиборг.

— Няма да е много — отвърна Сейгън. — Хайде. Време е да потегляме.

 

 

— Изглежда, записът е готов — каза Ботин.

Иаред вече го знаеше, защото светлинните сигнали върху дисплея бяха замръзнали.

— Какво искаше да кажеш с думите, че аз съм онова нещо, което ще позволи да бъде победен Колониалният съюз? — попита той. — Защото нямам никакво намерение да ти помагам.

— Защо? Не искаш ли да спасиш човешката раса от бавно задушаване?

— Да кажем, че твоята малка лекция не ме е убедила напълно.

Ботин сви рамене.

— Така значи. Надявах се, че след като в теб има немалка част и от мен, ще ти е по-лесно да приемеш моята гледна точка. Но в края на краищата, независимо от спомените, които са ти натъпкали в главата, ти си оставаш друг човек, нали? Поне засега.

— Какво значи това?

— Ще стигнем и до този момент — успокои го Ботин. — Нека първо да ти разкажа една история. Тя ще помогне да ти се изяснят нещата. Преди много години обините и една друга раса, алаите, се сбили за една планета. На пръв поглед силите им били равни, но армията на алаите се състояла от клонинги. Това означавало, че те са податливи на определен тип генетично оръжие, вирус, който обините създали и който останал латентен за известен период — достатъчно дълго, за да се разпространи, — след което буквално разял плътта на нещастните алаи. Армията им била напълно унищожена — и заедно с нея и алайската раса.

— Много интересна история.

— Почакай, защото нататък става още по-интересно. Преди известно време ми хрумна да направя нещо подобно с Колониалните отбранителни сили. Но задачата се оказа много по-сложна, отколкото си мислех. Първо, защото телата, които притежават войниците от КОС, са имунни към почти всички познати болести — тяхната УмнаКръв е в състояние да унищожи всякакви патогенни организми. И второ, телата на войниците в КОС и Специалните части не са клонирани, така че дори да ги заразим, няма да реагират по този начин. И тогава се досетих, че има едно нещо, което е същото при всички войници. Нещо, което при това познавам отлично.

— МозКомът — сети се Иаред.

— МозКомът — потвърди Ботин. — За него мога да създам специален, задействащ се след време вирус — такъв, който ще се настани в МозКома, ще се копира всеки път, когато един войник комуникира с друг, но ще остане в латентно състояние, до ден и час, които ще избера аз. След което ще предизвика хаос във всички системи, командвани и регулирани от МозКома. Войниците, които притежават МозКом, ще са неутрализирани в миг и човечеството ще остане беззащитно пред всеки, който пожелае да го завладее. Бързо, лесно и безболезнено. Но имаше един проблем. Не знаех как да заложа вируса. Моята задна вратичка бе предназначена само за диагностика. Бих могъл да прониквам и да изключвам някои системи, но не и да прехвърлям кодове. За качването на вируса ми трябваше някой, който да го приеме и да послужи за преносител. И тогава поисках от обините да ми потърсят доброволци.

— Изчезналите кораби на Специалните части — досети се Иаред.

— Предположихме, че спецвойниците ще са по-уязвими към изключването на техния МозКом. В началото естествено ги помолихме да ни услужат, но те отказаха. После ги помолихме по-настойчиво. Никой не се пречупи. Това се нарича дисциплина.

— Къде са те сега?

— Мъртви са — отвърна Ботин. — Обините могат да са доста настойчиви, когато е наложително. Някои от тях все пак оцеляха и сега ги използвам в разработките си над съзнанието. Живи са, доколкото може да се нарече жив мозък в стъкленица.

— Чудовище! — Иаред почувства, че му призлява.

— Трябваше да се съгласят — отвърна Ботин.

— Радвам се, че ще те разочаровам — рече Иаред. — Но и аз смятам да постъпя като тях.

— Позволи ми да се усъмня. Разликата при теб, Дирак, е, че ти притежаваш моя мозък и моето съзнание.

— Но не съм Чарлз Ботин. Ти сам го каза.

— Казах, че за момента си някой друг. Не съм очаквал да предположиш, че това може да се промени веднага щом прехвърля съзнанието, което е тук — Ботин се чукна по слепоочието, — в твоята глава.

Иаред си спомни разговора с Кайнен и Хари Уилсън, когато бяха предложили да насложат записаното съзнание на Ботин върху неговото, и изведнъж по гърба му пробягаха тръпки.

— Това ще изтрие съзнанието, което вече е там.

— Да.

— Тоест ще ме убиеш.

— Ами да — рече Ботин. — Но току-що записах твоето съзнание, което ще ми е нужно за фина настройка при прехвърлянето. Това си ти, допреди пет минути. Така че няма да си съвсем мъртъв.

— Негодник!

— И когато прехвърля съзнанието си в твоето тяло, ще стана желаният преносител на вируса. На мен естествено той няма да ми стори нищо. Но всички останали ще го изпитат в цялата му сила. После ще накарам да разстрелят оцелелите от твоя отряд и двамата със Зоя ще се приберем в пределите на Колониалния съюз с пленническата капсула, която бяхте така любезни да осигурите. Ще им кажа, че Чарлз Ботин е мъртъв, а обините ще чакат, докато вирусът се активира. Тогава удрят с пълна сила и Колониалният съюз се предава. Ние с теб ставаме спасители на човечеството — като детска игра, нали?

— Не ме забърквай в това — изръмжа Иаред. — Аз нямам нищо общо.

— Нямаш ли? — засмя се Ботин. — Слушай, Дирак. Не аз ще съм палачът на Колониалния съюз, защото официално вече ще съм мъртъв. Ти ще си. Така че, искаш или не, приятелю, ти ще си част от това. Нямаш никакъв избор.