Джон Скалзи
Призрачните бригади (12)

12.

Успяха да се изплъзват на обините за около половин час, след което ги притиснаха.

Щеше да е по-добре, ако се бяха разделили, за да накарат преследващия ги противник да поеме в няколко различни посоки, което щеше да открие възможност за някои от тях да пробият кордона. Но те останаха заедно: компенсираха липсата на интеграция с пряка видимост помежду си. В началото Иаред водеше групата, а Сейгън бе най-отзад, влачеше Уигнър. По някое време обаче двамата си смениха ролите и Сейгън ги поведе на север, встрани от преследващите ги обини.

В далечината се чу слабо бръмчене, бързо се усилваше. Иаред погледна нагоре и видя над дърветата непознат летателен апарат, който ги подмина и продължи на север. Сейгън смени рязко посоката и поведе на изток. След няколко минути се появи и втори летателен апарат, който също подмина отряда и се снижи на десетина метра над короните на дърветата. Изведнъж гората се разтърси от трясък и върху тях се посипаха натрошени клони — обините бяха открили огън. Сейгън се закова на място, после го поведе на север. Летателният апарат описа кръг и ги последва, като откриваше спорадична стрелба, когато се опитваха да се отклонят на изток или на запад. Въздушният кораб не ги преследваше, само ги насочваше в правилната посока, където обаче със сигурност ги дебнеше неизвестна заплаха.

Заплахата стана известна само след десетина минути, когато излязоха на друга поляна, където ги очакваха обините от първия летателен апарат. Зад тях вторият вече се готвеше за кацане, а от посоката, от която идваха, се чуваха гласовете на още преследвачи.

Уигнър, който още не се бе съвзел от психотравмата на дезинтегрирането, вдигна оръжието си — очевидно не искаше да се предаде без бой — и дръпна спусъка. Нищо не последва. За да не може пушката да се използва от противника срещу войниците от КОС, оръжието се управляваше само чрез МозКом. А в момента връзката с него бе преустановена. Уигнър изръмжа. В следващия миг горната част на главата му изчезна, отнесена от един-единствен изстрел, и той рухна на земята.

Иаред, Сейгън, Харви и Сиборг опряха гърбове и извадиха бойните си ножове. Ножовете не бяха нищо повече от безполезен жест — обините спокойно можеха да ги застрелят отдалече; мисълта обаче, че поне ще загинат близо един до друг, бе утешителна. Бяха лишени от интеграция, а това бе най-близкото до нея, на което можеха да се надяват.

Междувременно кацна и вторият летателен апарат и от него слязоха шестима обини — трима с оръжия, двама с някаква апаратура и един с празни ръце. Последният се приближи към тях с типичната клатушкаща се походка на обините и спря. Множеството му премигващи очички се втренчиха в Сейгън, която бе най-близо до него.

— Предайте се — каза той на съскащ, но разбираем английски.

Сейгън се ококори от изненада.

— Моля? — Доколкото й бе известно, обините не вземаха пленници.

— Предайте се — повтори съществото. — Иначе ще умрете.

— Ако се предадем, ще ни оставите да живеем, така ли? — попита Сейгън.

— Да — отвърна обинът.

Иаред погледна Сейгън. Тя очевидно обмисляше предложението. Иаред смяташе, че ще е най-разумно да се съгласи — обините може би щяха да ги убият, ако се предадат, но със сигурност щяха да го направят, ако откажат. Не смееше обаче да я посъветва, защото знаеше, че Сейгън не му вярва.

— Хвърлете оръжията — нареди най-сетне тя. Иаред пусна ножа, свали пушката от ремъка и я остави на земята. Останалите последваха примера му. Обините ги накараха да смъкнат раниците и останалото си снаряжение, без унитардовите костюми.

След като ги обезоръжиха, ги накараха да се подредят на известно разстояние един от друг и после двамата с непознатата апаратура ги сканираха за скрити оръжия. Когато дойде ред на Иаред, неочаквано спряха и заговориха нещо на своя език. Онзи, който ги бе заговорил в началото, отново се приближи, следван от охраната, и нареди:

— Ти идваш с нас.

Иаред погледна Сейгън с надеждата да му подскаже какво трябва да прави, но тя мълчеше.

— Къде ще ме водите? — попита той.

Водачът на обините се обърна и каза нещо на единия от охраната. Той вдигна оръжието си и простреля Стивън Сиборг в крака. Стив падна на земята и закрещя от болка.

Водачът отново се обърна към Иаред и повтори безизразно:

— Ти идваш с нас.

— За Бога, Дирак! — изкрещя Сиборг. — Тръгвай с тоя шибан обин!

Сейгън не сваляше очи от Иаред и за миг дори се изкуши да му строши врата и да лиши обините и Ботин от тяхната плячка и самия Дирак от възможността да направи някоя глупост. Но подходящият момент отмина, а и вероятно нищо нямаше да се получи. И без това скоро всички щяха да са мъртви.

Водачът на обините отново се изправи пред нея — изглежда, се досещаше за ранга й.

— Ти оставаш — каза и се отдалечи, преди Сейгън да успее да каже нещо. Тя понечи да го последва, да го заговори, но тримата охранители вдигнаха рязко оръжията си. Сейгън разпери ръце и понечи да се върне в редицата, но обините й показаха с жестове, че трябва да ги последват.

Сейгън се наведе над Сиборг.

— Как ти е кракът?

— Унитардът пое по-голямата част от удара — отвърна той; говореше за способността на униформата да се втвърдява и да абсорбира донякъде ударната сила на куршума. — Не е чак толкова страшно. Ще оживея.

— Можеш ли да вървиш?

— Стига да не очакват да е с маршова стъпка.

— Ставай тогава. — Тя му протегна ръка. — Харви, вземи Уигнър.

Даниъл Харви се наведе, подхвана мъртвия войник и го метна на рамо.

Подкараха ги към една долчинка встрани от поляната, където невисоки шубраци подсказваха наличието на скрито поточе. Докато се спускаха надолу, Сейгън чу боботенето на първия летателен апарат, който се издигна в небето. Скоро след това се чу бумтежът на друг, който обаче се спускаше. Беше по-голям. Кацна близо до долчинката и от търбуха му заслизаха някакви машини.

— Какви са пък тия, за Бога? — възкликна Харви и пусна трупа на Уигнър на земята. Сейгън не отговори: не сваляше очи от машините, които се разположиха на равни разстояния около долчинката. Бяха осем. Обините отидоха до тях, вдигнаха горните им капаци и отвътре се показаха дула, които веднага започнаха да се въртят насам-натам.

— Пазачите ни — каза Сейгън. Пристъпи пробно към една от машините и оръдието й мигом се извъртя към нея. Сейгън направи още една крачка и машината издаде висок пронизителен звук, който вероятно служеше за предупреждение. Сейгън реши да не експериментира. Докато отстъпваше, сирената поутихна, но дулото продължи да я следи.

— Много мило посрещане, няма що — рече Харви. — Как мислите, какви са ни шансовете срещу тези машинки?

— Почти никакви — отвърна Сейгън.

— Какво искаш да кажеш?

— Наблизо има само научна станция. А там такива неща не са нужни. Значи са ги докарали тук предварително. Специално за нас. Използвали са ги и преди, за да охраняват хора.

— Възможно е да си права. Но кога? И срещу кого?

— Нали не си забравил, че досега изчезнаха цели шест кораба на Специалните части — припомни му Сейгън. — Екипажите им все трябва да са прибрани някъде. Може да са ги докарали тук.

— Въпросът е защо?

Сейгън сви рамене. Нямаше отговор на този въпрос.

Корабът излетя. Шумът от двигателите му бързо утихна в далечината и скоро се чуваха само звуците на гората.

— Страхотно — изпъшка Харви и хвърли камъче по една от машините. Тя го проследи, но не стреля. — Нямаме нито вода, нито храна, нито подслон. Как мислиш, дали обините ще се върнат?

— Защо иначе ни оставиха живи?

— Значи ти си моето второ аз — бяха думите, с които Чарлз Ботин посрещна Иаред. — Странно, нали? Мислех, че съм по-висок.

Иаред не отговори. Веднага след като го докараха в станцията, го поставиха в кувьоз, завързаха го вътре и после го откараха по коридор с високи стени и сводест таван в нещо, което вероятно изпълняваше ролята на лаборатория, ако се съдеше по непознатата му апаратура. Оставиха го сам няколко часа, а накрая се появи и самият Ботин и го огледа внимателно, сякаш Иаред бе някакво рядко насекомо. Иаред се молеше Ботин да се наведе достатъчно, за да може да го прасне с глава. Но тази възможност така и не му се удаде.

— Това беше шега — подметна Ботин.

— Зная — отвърна Иаред. — Само че не ми е смешно.

— Е, сигурно защото съм изгубил тренинг — оплака се Ботин. — Не зная дали си забелязал, но обините не са много приказливи.

— Забелязах. — През цялото пътуване обините бяха мълчали. Единствените думи, които чу от тях, бяха „излизай“, когато пристигнаха, и „лягай“, след като го отведоха при кувьоза.

— Ако ще виниш някого за това, пиши го на сметката на консу — обясни Ботин. — Предполагам, че когато са ги замесвали, са забравили да капнат в разтвора капчица чувство за хумор. Много други неща, изглежда, също са забравили.

— Значи е вярно? — попита Иаред. — Че консу са вразумили обините?

— Наречи го така, щом искаш. Въпреки че думата „вразумявам“ предполага добри намерения от страна на „вразумяващия“, какъвто едва ли е случаят тук. Доколкото успях да разбера от обините, един ден консу се зачудили какво ли би се случило, ако се опитат да вдъхнат разум на някой вид. И значи дошли на Обинур, избрали едно всеядно по средата на хранителната верига и го дарили с разум. Разбираш ли, само за да видят какво ще последва.

— И какво е последвало?

— Продължителна и стремително нарастваща серия от непреднамерени последствия, ето какво, приятелю — рече Ботин. — Които, след доста време, днес довеждат до нашата малка среща в тази лаборатория. Понеже тя също е в пряка последователност от онзи момент.

— Не разбирам — рече Иаред.

— Естествено е да не разбираш. Не разполагаш с необходимата информация. Аз също не разполагах, преди да пристигна тук, тъй че ти знаеш само това, което ми е било известно тогава. Всъщност каква част от моето съзнание се е пробудила?

Иаред мълчеше.

— Достатъчно, предполагам — засмя се Ботин. — Виждам, че имаш същите интереси като моите. Забелязах как настръхна, когато заговорих за консу. Но може би е редно да започнем с по-простички неща. Като например: как се казваш? Малко е объркващо да разговарям с клонинг, към когото не зная как да се обърна.

— Иаред Дирак.

— Ах — въздъхна Ботин. — Колко типично за Специалните части. Случайно избрано малко име и фамилия на известен учен. Навремето правех някои научни разработки по поръчка на Специалните части — косвено, разбира се, защото твоите хора не обичат да работят с така наречените „живородени“. Нали така ги наричате?

— Да.

— Тъй. Та значи никак не обичате да се мешате с живородените. Този обичай с имената винаги ми се е струвал ужасно забавен. Списъкът с фамилиите всъщност е доста ограничен: няколкостотин имена, повечето на европейски класически учени. Да не говорим за малките имена! Иаред. Брад. Синтия. Джон. Джейн. — Той се изсмя презрително. — Все западноевропейски имена и нищо чудно, като се има предвид откъде се набират войниците в КОС и съответно и в Специалните части. И какво значение, питам? Защо да не се казваш например Юсуф ал Бируни — нали пак ще си ти? Не, списъкът с имена подсказва какви са били възгледите и представите за света на онези нещастници, които някога са го съставяли. Същите, които после са създали и теб. Не смяташ ли?

— Харесвам името си, Чарлз — каза Иаред.

— Туш — засмя се Ботин. — Само че моето име идва от семейна традиция, докато твоето е извадено от торбата с късметчетата. Не че има нещо лошо в това да се казваш „Дирак“. Кръстен, без никакво съмнение, на Пол Дирак. Някога чувал ли си за Океан на Дирак?

— Не — призна Иаред.

— Дирак предположил, че вакуумът всъщност представлява огромен океан от негативна енергия — продължи Ботин. — Невероятно красива идея. Всъщност някои от колегите му я оспорили, смятали я за нещо като поетична хипотеза. Може да е поетична, но едва ли са схванали смисъла й. Но такива са физиците. За тях поезията е тера инкогнита. Обините са отлични физици, но разбират от поезия колкото бройлерите. Със сигурност не биха възприели идеята на Дирак за океан от енергия. Как се чувстваш?

— Завързан — рече Иаред. — Пикае ми се.

— Ами пикай — отвърна Ботин. — Не се притеснявай. Кувьозът е снабден със система за почистване. Сигурен съм, че унитардовият ти костюм пропуска урина.

— Не и без да получи команда от моя МозКом — отвърна Иаред. Лишени от връзка с притежателя на костюма, осъществявана чрез МозКома, наноботите поддържаха само базови функции, като защита от удар, в случай че притежателят е изгубил съзнание или е в тежко състояние. Вторични способности, като тази да се изхвърля урина или пот, не се смятаха за толкова съществени.

— Уф — сети се Ботин, — ясно. Чакай, ще ти помогна. — Приближи се до някакъв непознат апарат върху една от лабораторните масички и натисна едно копче. И изведнъж непрогледната мъгла в главата на Иаред изчезна — неговият МозКом отново функционираше. Иаред забрави желанието си да се облекчи и направи отчаян опит да се свърже с Джейн Сейгън.

— Няма да се получи — подхвърли Ботин насмешливо. — Тук има излъчвател с достатъчно мощен сигнал, за да заглушава всичко на десет метра наоколо. Стига за пределите на лабораторията. Твоите приятели все още са с блокирани МозКоми. Не можеш да се свържеш с тях. С никого не можеш да се свържеш.

— МозКомът не може да се блокира — възрази Иаред. МозКомът предаваше чрез серия от множествени, повтарящи се и закодирани емисионни потоци, всеки от които действаше на постоянно меняща се честота, като следваше предварително създадена схема, уникална за връзката с останалите МозКоми. Практически невъзможно бе да се заглуши дори един от тези потоци, да се заглушат всичките пък бе направо нечувано.

Ботин се върна при антената и отново натисна копчето — и мъглата в ума на Иаред се върна.

— Та какво казваше? — попита Ботин. Иаред едва потисна желанието си да закрещи. Ботин изчака минута, после отново изключи антената и каза: — По принцип си прав. Зная го, защото съм отлично запознат с последните промени в комуникационната система на МозКома. Всъщност аз участвах в създаването им. Така е, не можеш да блокираш комуникационните потоци, освен ако не използваш достатъчно мощен източник, който обаче ще заглуши всички възможни емисии, включително и твоята. Но аз не заглушавам МозКома по този начин. Познат ли ти е идиомът „задна вратичка“? Това е възможност за лесен достъп, която всеки програмист или конструктор си оставя в сложна програма или конструкция, за да може лесно да прониква във вътрешността на онова, върху което работи, без да се налага да преминава по дългия път. Аз имах задна вратичка за МозКом, която се отваряше само по мой специален сигнал. Целта й бе да ми осигури възможност за проследяване на различни функции на МозКома във връзка с последните подобрения. Една от възможностите бе да изключвам комуникационната схема. Няма го в плановете и никой друг не знае, че може да бъде направено.

Ботин спря да говори и се наведе над него.

— Но ти трябваше да знаеш, че има задна вратичка. Може би нямаше да се сетиш, че би могла да се използва като оръжие — аз се сетих едва когато пристигнах тук. Ако обаче съзнанието ми наистина надделява над твоето, рано или късно щеше да ти хрумне подобна идея. Какво всъщност знаеш за мен?

— А ти откъде разбра за мен? — отвърна с въпрос Иаред, решил да премине в атака. — Откъде знаеше, че спомените ти ще изплуват в съзнанието ми?

— А, това е една доста интересна история. — Ботин поклати глава, май захапваше примамката. — Когато решихме да превърнем задната вратичка в средство за атака, направих така, че кодът за употребата на оръжие да е същият като този за задната врата, защото това бе най-простото решение. По такъв начин получихме възможност да извършваме функционална проверка на всеки засечен МозКом.

Изключително полезно нещо по най-различни причини и не на последно място, тъй като можехме да определим с какъв брой войници си имаме работа в даден определен момент. Освен това получавахме нещо като моментна снимка на съзнанието на всеки отделен войник. Което също имаше своите предимства. Ето ти например. Наскоро си бил на станция Ковел, нали? — Иаред не отговори. — О, я стига! — Ботин го погледна раздразнено. — Зная, че си бил там. Престани да се държиш, сякаш ти измъквам държавни тайни.

— Да — отвърна Иаред. — Бях на Ковел.

— Благодаря — засмя се Ботин. — Ние знаем, че на Омага има колониални войници, които от време на време се промъкват на станцията — монтирали сме специални устройства, които сканират за задната вратичка. Но те никога не се задействат. Каквото и да представляват тези ваши пратеници там, МозКомите им притежават различна конструкция от обичайната. — Ботин го наблюдаваше внимателно, за да проследи реакцията му, но Иаред запази спокойствие. Ботин продължи: — Ти обаче задейства алармата, защото МозКомът ти е от вида, над който съм работил. По-късно поисках да ми пратят моментната снимка на съзнанието ти и както можеш да предположиш, бях удивен. Разглеждал съм доста подобни снимки на своето съзнание, често съм го използвал за различни експерименти. Казах на обините, че се интересувам от теб. И без това от известно време събираме войници от Специалните части, така че не беше никак трудно да те открият. Всъщност трябваше да те приберат още на Ковел.

— Те се опитаха да ме убият там.

— Съжалявам. Дори обините понякога се поддават на емоциите си. След онзи случай ги предупредих първо да сканират, а след това да стрелят.

— Благодаря — рече Иаред. — Голямо успокоение за моя боен другар, когото застреляха днес в главата.

— Сарказъм! — Ботин повдигна вежди. — Ето нещо, което си наследил от мен. Както ти казах, понякога се поддават на вълнението. Бях ги предупредил да са нащрек, особено след като един от войниците носи моето съзнание. Въпрос на време бе да се ориентираш по-бързо от останалите в обстановката. Мога да си представя на какви неща са те учили в Специалните части. И тъй, очаквахме, че ще се появите на повърхността и то по възможно най-незабележим начин. Ние също имаме свои способи за проследяване. Веднага щом първата група, заедно с теб, се приземи, ви изключихме МозКомите.

Иаред си спомни за онези, които нямаха късмет и изпопадаха на земята.

— Можеше да оставиш поне да се приземят всички, мръснико! А не да ги оставиш абсолютно беззащитни, след като си им блокирал мозъците!

— Не чак толкова беззащитни — възрази Ботин. — Вярно, че не можеха да използват оръжията си, но имаха ножове и бойни умения. Блокирането на МозКома кара повечето от вас да изпаднат в шок, но малка част все пак са способни да действат. Ти например, макар че по очевидни причини си по-подготвен от останалите. Щом притежаваш спомените ми, значи знаеш какво е да не си свързан с останалите непрекъснато. Както и да е, шестима на повърхността ми бяха напълно достатъчни. Всъщност се интересувах единствено от теб.

— И защо?

— Всяко нещо с времето си — успокои го Чарлз Ботин.

— Щом съм ти нужен само аз, какво смяташ да правиш с останалите?

— Бих могъл да ти кажа, но ще си помислиш, че си успял да отвлечеш разговора встрани от главния въпрос. — Ботин му се усмихна. — Искам да знам какво знаеш за мен, за моето аз и за моите планове.

— След като съм тук, вече знаеш, че ние знаем за теб — отвърна Иаред. — Тайната ти е разкрита.

— И нека само добавя, че съм ужасно впечатлен от постиженията ви. Смятах, че съм успял да прикрия следите си. Яд ме е само, че не форматирах онова запаметяващо устройство, където съхраних копието от съзнанието. Но разбираш ли, тогава бързах да изчезна. Което не е достатъчно извинение. Глупаво от моя страна.

— Не и от моята гледна точка.

— О, сигурен съм в това. Защото в противен случай сега нямаше да си тук. Удивен съм, че са успели да прехвърлят съзнанието обратно в мозък-носител. Дори аз не бях готов за подобно нещо, преди да замина. Кой се справи накрая?

— Хари Уилсън.

— Хари! — възкликна Ботин. — Чудесно момче. Не знаех, че е толкова умен. Разбира се, тогава аз вършех по-голямата част от работата. Но да се върнем на това, че Колониалните сили знаят за присъствието ми тук. Да, признавам, за мен е нежелан обрат. Освен това и интересна възможност, от която бих могъл да се възползвам, по един или друг начин. Но да не се отклоняваме от темата. Нека само ти припомня, че от отговорите ти ще зависи дали твоите другари от отряда ще живеят, или ще умрат. Ясен ли съм?

— Напълно — потвърди Иаред.

— Идеално. Сега да чуем какво знаеш за мен. Какво ти е известно например за моята работа?

— Запознат съм само в най-общи черти — отвърна Иаред. — Подробностите са ми смътни. Нямам достатъчно опит и познания, за да могат тези спомени да се разгърнат.

— Да, опитът и познанията са важни — потвърди Ботин. — Интересно. Това обяснява защо не си се сетил за задната вратичка. А как стои въпросът с политическите ми възгледи? Какво е мнението ми за Колониалния съюз и КОС?

— Предполагам, че не са ти особено мили.

— Да, доста точно предположение. Само че не говориш като някой, който ме познава от първа ръка, нито който е надзъртал в мислите ми.

— Така е — призна Иаред.

— Защото нямаш достатъчно опит и познания, нали? В края на краищата ти си само спецвойник. Учат ви да не подлагате на съмнение по-старшите. А как стои въпросът с моите лични преживявания?

— Помня някои неща — отвърна уклончиво Иаред.

— За това имам достатъчно опит.

— Значи знаеш за Зоя.

Сърцето на Иаред се сви.

— Да, зная за нея — рече пресипнало.

Ботин не пропусна да регистрира реакцията му.

— И ти скърбиш за нея, нали? — Наведе се над Иаред.

— Нали? Помниш какво почувствах, когато ми съобщиха за смъртта й.

— Помня.

— О, нещастни човече — прошепна Ботин. — Да изпитваш подобни чувства към дете, което дори не си познавал.

— Познавах я — възрази Иаред. — Чрез теб.

— Да, сигурно. — Ботин се върна при масичката. — Разочарован съм, Иаред. Приличаш достатъчно на мен, за да изгубя интерес към теб.

— Това означава ли, че ще пощадиш другарите ми?

— Поне засега — отвърна Ботин. — Ти се съгласи да ми сътрудничиш, а другарите ти са заобиколени от машини, които ще ги накълцат на котлети, ако посмеят да се доближат на три метра до тях. Така че не виждам причина да ги убием.

— А с мен какво ще стане?

— На теб, приятелю, ти предстои пълно и обстойно мозъчно сканиране. — Ботин шареше с очи по пулта пред себе си. — Нещо повече, възнамерявам да направя запис на съзнанието ти. Искам да го огледам възможно най-добре. Да видя до каква степен приличаш на мен. Изглежда, ти липсват доста подробности, а и да не забравяме, че в Специалните части са ти промили мозъка. Но за най-важните неща сме на едно и също мнение.

— Сещам се за едно нещо, по което се различаваме.

— Така ли? Да чуем.

— Аз не бих предал човешката раса само защото дъщеря ми е загинала.

Ботин го изгледа замислено.

— Наистина ли мислиш, че съм тук само защото Зоя е загинала на Ковел?

— Така мисля. И не смятам, че това е достоен начин да почетеш паметта й.

— Не смяташ значи. — Ботин се обърна и натисна някакво копче. Кувьозът започна лекичко да бръмчи и Иаред почувства нещо като удар в мозъка.

— В момента записвам съзнанието ти — обясни Ботин. — Отпусни се. — Излезе и затвори вратата. Иаред усети, че натискът в главата му нараства. Въобще не можеше да се отпусне. Затвори очи.

След няколко минути чу вратата да се отваря и затваря и отвори очи. Ботин се бе върнал, но стоеше до вратата.

— Как се чувстваш? — попита го.

— Ужасно ме боли главата.

— Това е неприятен страничен ефект. Не зная какво го причинява. Ще трябва да поработя над този проблем.

— Много съм ти благодарен — рече Иаред през стиснати зъби.

Ботин се усмихна.

— Пак този сарказъм. Нося ти обаче нещо за облекчаване на болката.

— Каквото и да е, искам двойна доза.

— Мисля, че една ще е достатъчна — рече Ботин, отвори вратата… и влезе Зоя.