Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (21)

19

Карл Юнг се изправи в целия си ръст в стаята на Фройд. Беше облечен строго официално. Нищо в поведението му не издаваше, че е току-що си е играл с клонки и камъчета на пода в хотелската стая.

Фройд бе по жилетка и риза. Покани госта си да се настани удобно. Инстинктът му, подсказваше, че този разговор ще е решаващ. Юнг със сигурност не изглеждаше добре. Фройд не вярваше на обвиненията на Брил, но започна да се убеждава, че Юнг май се откъсва от фройдистката орбита.

Фройд знаеше, че Юнг е по-интелигентен и креативен от всичките му останали последователи, първият с потенциал да покори нови висоти. Но без съмнение имаше комплекс от бащата. В едно по-ранно писмо бе поискал от Фройд негова снимка, която твърдеше, че ще скъпи особено. Фройд бе поласкан. Но когато бе помолен да разглежда Юнг не като равен на себе си, а като син, Фройд се притесни. Тогава си каза, че трябва да му отдели специално внимание.

Сети се, че, доколкото му бе известно, Юнг няма други приятели. Заобикаляше се с жени, много жени, даже прекалено много. Това беше другият проблем. Предвид съобщението на Хол, Фройд повече не можеше да отлага разговора с Юнг за момичето, което се бе обявило за негова пациентка, но и любовница. Фройд бе видял безскрупулното писмо, което Юнг бе пратил на майката на момичето. На всичкото отгоре бе научил от Ференци какво става в хотелската му стая.

Единственото нещо, за което не се тревожеше, беше вярата на Юнг в постулатите на психоанализата.

В частната им кореспонденция и часовете разговори насаме Фройд го бе проверил, провокирал и му се бе доверил напълно. Нямаше съмнение, че Юнг вярваше изцяло в сексуалната етиология. И бе стигнал до това си убеждение по възможно най-добрия начин — преодолявайки собствения си скептицизъм, след като бе потвърдил многократно хипотезата на Фройд в клиничната си практика.

— Винаги сме били откровени един с друг — каза Фройд. — Така ли е все още?

— Нищо не бих искал повече от това — отвърна Юнг. — Особено сега, след като се освободих от бащинския ти авторитет.

Фройд се опита да не издаде изненадата си.

— Добре, добре. Кафе?

— Не, благодаря. Това се случи вчера, когато предпочете да скриеш истината за съня си с граф Тун, за да запазиш авторитета си. Сигурно виждаш парадокса. Страхуваш се да не изгубиш авторитета си, в резултат на което го губиш. Интересуваше те повече авторитетът ти, отколкото истината. За мене обаче няма друг авторитет освен истината. Но така е по-добре. Твоята кауза може да просперира само чрез моята независимост. И тя наистина вече просперира. Разплетох проблема с инцеста!

От целия този поток от думи Фройд се спря на две.

— Моята кауза?

— Какво?

— Каза „твоята кауза“ — повтори Фройд.

— Не съм.

— Напротив.

— Е, тя си е твоя, нали? Както и моя. Сега ще стане неимоверно по-силна. Не ме ли чуваш? Разплетох проблема с инцеста.

— Какво значи „разплетох“? — попита Фройд. — Какъв проблем?

— Знаем, че порасналият син всъщност не копнее за сексуалността на майка си, за разширените й вени и увиснали гърди. Това е очевидно за всички. Нито пък малкият син, който няма средство за проникване, храни такива желания. Защо тогава неврозите при възрастните се въртят толкова често около едиповия комплекс, както показват моите и твоите случаи? Отговорът ми дойде снощи насън. Конфликтът при възрастните реактивира инфантилния материал. Потиснатото либидо на невротика се вкарва насила в инфантилните канали — точно както винаги си го обяснявал! — където намира майката, която някога е била от специално значение. Либидото се фиксира върху нея, без всъщност тя да е обект на желанието.

Тези думи предизвикаха любопитна физическа реакция у Зигмунд Фройд. Във вените на мозъчната му кора нахлу кръв, в резултат на което той почувства напрежение в черепа. Преглътна и каза:

— Отричаш едиповия комплекс?

— Не изцяло. Как бих могъл? Аз измислих термина.

— Терминът „комплекс“ е твой — съгласи се Фройд. — Запазваш комплекса, но отричаш едиповия му характер.

— Не! — извика Юнг. — Запазвам фундаменталното прозрение. Невротиците наистина имат едипов комплекс. Техните неврози ги карат да вярват, че желаят сексуално майките си.

— Искаш да кажеш, че всъщност няма истински инцестни желания. Не и сред здравите.

— Дори не и сред невротиците! Прекрасно е. Невротиците развиват комплекс към майка си, защото либидото им е вкарано в инфантилните канали. Така невротикът си създава измислена причина да се самобичува. Чувства се виновен за желание, което никога не е имал.

— Разбирам. И тогава какво причинява неврозата? — попита Фройд.

— Настоящият му конфликт. Това желание, което невротикът не признава. Житейската задача, която не може да се застави да посрещне лице в лице.

— А, значи настоящият му конфликт — каза Фройд. В главата му вече нямаше напрежение. На негово място се бе настанила странна лекота. — Значи нямаме причини да се ровим в сексуалното минало на пациента. И направо не бива да пипаме детството му.

— Точно така — потвърди Юнг. — Никога не съм вярвал в тази работа с детството. От чисто клинична гледна точка трябва да се работи и да се рови по настоящия конфликт. Може да се изкопае и реактивираният сексуален материал от детството, но той е измамен, истински капан. Това е опитът на пациента да избяга от неврозата. В момента описвам всичко. Ще видиш колко много нови последователи ще спечели психоанализата, като намалим ролята на сексуалността.

— О, ами тогава направо да я елиминираме и да станем дори още по-популярни — каза Фройд. — Мога ли да те питам нещо? Щом инцестът не е действително желан, тогава защо е табу?

— Табу?

— Да — каза Фройд. — Защо ще има забрана за инцест във всички човешки общества, щом никой не го желае?

— Защото… защото… много неща, които не са действително желани от хората, са табу.

— Посочи ми едно.

— Ами много са. Списъкът е дълъг — каза Юнг.

— Посочи ми едно.

— Ами… например праисторическите култове към животните, тотемите, те… аа… — Юнг не успя да завърши изречението си.

— Може ли да те попитам още нещо? — каза Фройд.

— Каза, че си стигнал до това прозрение чрез тълкуване на сън. Чудя се какъв е бил този сън. Може би е възможно и друго тълкуване?

— Не казах, че е станало с тълкуване на сън — защити се Юнг, — а казах, че е станало насън. Всъщност бях полузаспал.

— Не разбирам.

— Нали знаеш, че нощем човек чува гласове малко преди да заспи. Научил съм се да ги управлявам. Един от тях ми предава древната мъдрост. Виждал съм го. Старец, египтянин, гностик — всъщност явява се като видение, — казва се Филемон. Точно той ми откри тайната.

Фройд не отговори.

— Не се плаша от твоите демонстрации на недоверие — каза Юнг. — Има много повече неща на небето и земята, хер професоре, отколкото вашата психология може да си представи.

— Сигурно. Но, Юнг, да слушаш някакъв глас?

— Може би оставям у тебе погрешно впечатление — отвърна Юнг. — Не приемам думите на Филемон безрезервно. Той изложи хипотезата си посредством тълкуване на примитивните култове към майката. Уверявам те, че отначало не му повярвах. Имах няколко възражения, всяко от които той успя да опровергае.

— Ти си говориш с него?

— Очевидно не си доволен от моите научни открития.

— Притеснен съм от източника им — каза Фройд.

— Не. Ти си притеснен за собствените си теории, за сексуалните си теории — каза Юнг и у него видимо се надигна възмущение. — Затова смени темата и се опита да ме примамиш да си говорим за свръхестественото. Няма да захапя куката. Имам обективни аргументи.

— Чути от едно видение?

— Само защото никога не си преживявал такова нещо, не можеш да твърдиш, че то не съществува.

— Съгласявам се — каза Фройд, — но ти трябват доказателства, Юнг.

— Видях го, казвам ти! — извика Юнг. — Това не е ли доказателство? Той плака, като ми разказваше как фараоните триели имената на бащите си от паметниците им — факт, който дори не знаех, но който по-късно се потвърди. Кой си ти да определяш кое е доказателство и кое не? Ти приемаш своето твърдение за даденост: Филемон не съществува, затова видяното и чутото от мене не се брои за доказателство.

— Чутото от тебе! Когато го е чул само един човек, то не може да бъде доказателство, Карл.

Откъм дивана, на който седеше Фройд, се разнесе странен звук — нещо като скърцане или стенание, сякаш зад стената имаше нещо, което се опитваше да излезе.

— Какво е това? — попита Фройд.

— Не знам — каза Юнг.

Скърцането се усили и накрая изпълни стаята. Когато стигна до кулминацията си, престана и се чу звук, приличен на чупене, тропане или гръмотевица.

— Какво по дяволите става? — попита Фройд.

— Познавам този звук — каза Юнг. Очите му светнаха триумфално. — Чувал съм го и преди. Ето ти твоето доказателство! Това е каталитична екстериоризация.

— Какво?

— Приток на енергия в психиката, която се проявява във външния свят — обясни Юнг. — Аз предизвиках този звук!

— О, я стига, Юнг — каза Фройд. — Според мене беше изстрел.

— Грешиш. И за да ти го докажа, ще го причиня отново — ето сега!

В мига, в който Юнг произнесе тези забележителни думи, скърцането започна отново, издигна се до непоносими висоти и след това избухна в силен гръм.

— Е, какво ще кажеш сега? — попита Юнг.

Фройд мълчеше. Беше припаднал и се свличаше от дивана.

 

 

Докато се измъкваше от доковете на „Канал стрийт“, детектив Литълмор успя да си подреди всичко в главата. Това беше първото убийство, което някога бе разкривал. Г-н Хугел щеше да се зарадва много.

Изобщо не беше Хари Тоу, а Джордж Бануел, от началото до края. Бануел е убил госпожица Ривърфорд и е откраднал тялото й от моргата. Литълмор си го представи как отива с колата до речния бряг, измъква мъртвото момиче през кея и слиза с асансьора в кесона. Сигурно има ключ за асансьора. Кесонът е идеално място за изхвърляне на труп.

Но Бануел погрешно е мислел, че е сам в кесона. Колко ли се е стреснал, когато е налетял на Мали. Как да му обясни появата си посреднощ, влачейки след себе си труп? Не е имало как, затова го е убил.

Блокажът в Пети прозорец и внезапното добросърдечие на Бануел към работниците бетонираха доказателствата. Не е искал никой да разбере какво е заседнало в прозореца.

Детективът видя всичко съвсем ясно, докато бягаше, останал без дъх, по „Канал стрийт“ — всичко освен голямата кола „Стенли Стиймър“ в черно и червено, която го следваше бавно на петдесетина метра отзад. Докато пресичаше улицата, вече си представяше как го повишават в лейтенант, как лично кметът го награждава. Видя във фантазиите си и Бети, която се възхищава на новата му униформа. Но не видя как стиймърът внезапно набира скорост и леко кривва, за да го удари смъртоносно, и разбира се, нямаше как да види собственото си салто във въздуха, след като краката му бяха захванати от скарата на автомобила.

Колата профуча по Второ авеню, а тялото остана да лежи проснато на „Канал стрийт“. Някои от ужасените свидетели на инцидента крещяха след бягащата кола. Някой нарече шофьора убиец. На ъгъла случайно се появи патрулиращ полицай. Той се спусна към падналия Литълмор, който едвам успя да прошепне нещо в ухото му. Полицаят се намръщи, след това кимна. След десет минути теглената от коне линейка най-накрая се появи. Не си направиха труда да ходят до болницата, откараха трупа на детектива направо в моргата.

 

 

Юнг подхвана Фройд под мишниците и го положи на дивана. Изведнъж му се стори внезапно остарял и слаб, страховитата му проницателност беше оклюмала като безпомощно люлеещите се ръце и крака. Фройд се свести след секунди.

— Колко ли е хубаво — каза той — да умреш.

— Болен ли си? — попита Юнг.

— Как го направи? Този шум?

Юнг сви рамене.

— Ще преразгледам отношението си към парапсихологията, имаш думата ми — каза Фройд. — Вината е на Брил. Наистина съжалявам. Той не говори от мое име.

— Знам.

— През последната година прекалено силно те притисках да ме държиш в течение на всичките си дела — каза Фройд. — Осъзнавам го. Ще оттегля тезата за доминирането на либидото, обещавам ти. Но се тревожа, Карл. Ференци е видял твоето… селце.

— Да, намерих нов начин да събуждам спомените от детството си. Чрез игра. Като момче строях градове.

— Разбирам.

Фройд се изправи до седнало положение с носна кърпа на челото. Прие чаша вода от Юнг.

— Нека те анализирам — каза Юнг. — Мога да ти помогна.

— Ти да ме анализираш? А, заради припадъка. Според тебе е на нервна почва, така ли?

— Разбира се.

— Съгласен съм — каза Фройд. — Но вече знам причината.

— Амбицията ти. Тя те е заслепила ужасно много. Също като мене някога.

Фройд пое дълбоко дъх.

— Имаш предвид, че съм заслепен от страха си да не бъда детрониран, от завистта си към твоя успех и от безкрайните си усилия да те държа по-долу от себе си?

Юнг се стресна.

— Значи си знаел?

— Знаех какво ще кажеш — отвърна Фройд. — С какво предизвиках тези обвинения? Нима не съм те подкрепял на всеки етап от развитието ти, не съм ти пращал собствените си пациенти, не съм те цитирал и не съм те хвалил? Нима не съм направил всичко по силите си, дори с риск да нараня стари приятели, за да укрепя твоите позиции, като можех да правя всичко това за себе си?

— Но ти подценяваш най-важното — моите открития. Аз разплетох проблема с инцеста. Това е революция, а ти я омаловажаваш.

Фройд си потърка очите.

— Уверявам те, нищо такова не правя. Оценявам значимостта на откритието ти. Разказа ни сън, който си сънувал на борда на „Джордж Вашингтон“ — помниш ли, че се намираш затворен в пещера или мазе много дълбоко под земята. Виждаш скелет. Казваш, че тези кости са на съпругата ти Емма и на сестра й.

— Предполагам, че така беше — отвърна Юнг. — Защо?

— Предполагаш?

— Да, точно така. И какво от това?

— Чии бяха тези кости всъщност?

— Какво искаш да кажеш? — попита Юнг.

— Ти ни излъга.

Юнг не отговори.

— Хайде — каза Фройд, — мислиш ли, че след като двайсет години слушам пациентите да увъртат, няма да мога да позная?

Юнг продължаваше да мълчи.

— Това е бил моят скелет, нали? — попита Фройд.

— И какво ако е било така? — проговори най-сетне Юнг. — Сънят ми означава, че те задминавам. Исках да пощадя чувствата ти.

— Искаш да съм мъртъв, Карл. Ти се ме превърнал в свой баща и сега желаеш смъртта ми.

— Разбирам — каза Юнг. — Ясно ми е накъде биеш. Моят теоретичен принос е опит да те сваля от трона. Нали все това повтаряш. Ако някой не се съгласява с тебе, то причината може да бъде само невротичен симптом — съпротива, едипово желание, отцеубийство — всичко друго, но не и обективна истина. Прости ми, но може би съм искал поне веднъж да бъда разбран на ниво интелект, не диагностициран, а просто разбран. Но вероятно при психоанализата това не е възможно. Може би истинската функция на психоанализата е да наранява и осакатява другите чрез фино внушаване на комплекси — сякаш те обясняват всичко. Каква невежа теория!

— Чуй се какви ги говориш, Карл. Моля те само да обмислиш една възможност, просто една възможност, че се е задействал твоят комплекс от бащата — а това е твой термин. Ще бъде ужасно жалко да обявяваш публично свои възгледи, чиито грешки ще осъзнаеш по-късно.

— Попита ме дали мога да говоря откровено с тебе — каза Юнг. — Точно такова намерение имам. Ти си ми ясен. Знам играта ти. Непрекъснато човъркаш чуждите симптоми, ловиш всяка грешка на езика и се целиш в слабите места на хората, принизяваш ги до деца, а ти си оставаш през това време на върха, за да се наслаждаваш на авторитета си на патриарх. Никой не смее да гъкне пред учителя. Е, аз изобщо не съм невротичен. Не аз припаднах. Не аз не мога да се сдържам. Днес каза една истина: припадъкът ти беше невротичен. Да, страдал съм от невроза — но от твоята, не от моята. Според мене ти мразиш невротиците и смятам, че психоанализата е начин да се спасиш от своята невроза. Превръщаш всички ни в свои синове и ни дебнеш и за най-малките прояви на агресивност спрямо тебе, като се грижиш да се появят такива, и след това скачаш и размахваш едиповия комплекс или влечението към смъртта. Е, на мене не ми пука за твоите диагнози.

В стаята настъпи пълна тишина.

— Надявам се, че ще приемеш всичко това като критика — каза Юнг и в гласа му се прокрадна някаква загриженост.

Фройд извади пура.

— За твое добро е — каза Юнг. — Не за мое.

Фройд допи чашата вода. Без да пали цигарата, той се изправи и отиде до вратата на хотелската стая.

— Ние, психоаналитиците, сме се споразумели помежду си — каза той — никой да не се чувства неудобно заради собствените си неврози. Но ако някой се кълне, че е образец за психично здраве, докато се държи ненормално, показва пълна липса на преценка относно собствените си болести. Радвай се на свободата си. Спести ми приятелството си. Сбогом.

Фройд отвори вратата пред Юнг. Докато излизаше, Юнг направи една последна забележка:

— Ще видиш какво ще ти струва това. Останалото е мълчание.

 

 

Грамърси парк беше необичайно хладен и спокоен. Дълго време след както Нора избяга, аз останах на пейката и се взирах в дома й, после в старата къща на моя чичо Фиш на ъгъла, където гостувах като момче. Чичо Фиш никога не ни даваше да ползваме ключа му за парка. Отначало ми хрумна, че Нора се е прибрала с ключа и аз няма да мога да изляза. После си помислих, че ключът би трябвало да служи за влизане, а не за излизане.

Въпреки че съзнанието ми се съпротивляваше по всички възможни начини, се налагаше да приема едиповата теория на Фройд. Толкова дълго се бях опъвал. Все пак няколко от пациентите ми бяха правили признания, на които бих могъл да дам едипови тълкувания. Но никога досега пациент не ми бе признавал направо, без да го облича в символи, че има инцестни желания.

Нора бе признала своите. Мисля, че й се възхитих, задето толкова добре се познаваше. Но въпреки това бях безвъзвратно отвратен.

„Върви в манастир!“ Спомних си думите, които казва Хамлет на Офелия точно след монолога „Да бъдеш или да не бъдеш?“. Праща я в манастир. Защо да ражда грешници я пита той. „… и чиста като сняг — но ти няма да избегнеш клеветата“. Дали да си гримира лицето? „Бог ви е дал едно лице, а вий си правите друго“.

Мисля, че емоционалната ми аргументация беше следната: знаех, че вече не можех и да си помисля да докосна Нора. Дори мисълта за нея вече ми бе непоносима след всичко, което каза. Но проклет да съм, ако можех да понеса и мисълта да я докосва някой друг мъж.

Разбирам колко ирационална беше реакцията ми. Нора не бе виновна за това, което изпитва. Инцестните й желания не са се появили, защото така е решила. Знаех го, но това не променяше нищо.

Станах от пейката и прокарах ръце през косата си. Заповядах си да се съсредоточа върху медицинските аспекти на случая. Все още бях лекар. От клинична гледна точка признанието на Нора, че е наблюдавала снощното нападение отвисоко, беше много по-важно от споделянето на едиповите й желания. Бях й казал, че подобни усещания са присъщи на сънуването, но в съчетание със съвсем реалните изгаряния нейната версия звучеше близо до психозата. Вероятно имаше нужда от нещо повече от психоанализа. Твърде беше възможно да се наложи да бъде хоспитализирана. Върви в санаториум!

Въпреки това не можех да се заставя да повярвам, че сама си е нанесла жестоките наранявания, които се бяха появили по тялото й в понеделник. Нито бях готов да призная, че снощното нападение е било халюцинация. Студентски спомени от учебниците ми по медицина нахлуваха в съзнанието ми и пак изчезваха.

Нюйоркският университет беше само на няколко пресечки. Оказа се, че вратата на Грамърси парк все пак е заключена и не мога да изляза. Наложи се да прескоча оградата и без причина се почувствах като престъпник.

Минах през „Уошингтън скуейър“, после през арката на Станфорд Уайт и се замислих над фаталната сила на любовта. Какво ли друго щеше да построи този велик архитект, ако не беше застрелян от ревнив съпруг, същия, когото Джелиф се опитваше да измъкне от лудницата? В края на улицата се намираше богатата библиотека на Нюйоркския университет.

Започнах с трудовете на проф. Джеймс за азотния окис, които познавах добре от „Харвард“, но там не открих нищо, което да отговаря на описанието на Нора. Учебниците по обща анестезиология бяха до един безполезни. Затова се обърнах към психиатричната литература. В каталога имаше вписано заглавие „Астрална проекция“, но това се оказа някакъв теософски брътвеж. После се натъкнах на десетина тома със сигнатура „билокация“. Сред тях, след около два часа ровене, стигнах до това, което ми трябваше.

Имах късмет: Дървил бе дал няколко заглавия в библиографията на току-що публикуваната си книга за привиденията. Бозано бе докладвал за много показателен случай, а Ости разказваше един още по-недвусмислен в броя от май-юни на „Журнал по метафизика“. Но казусът, който открих у Батърсби, разсея всичките ми съмнения. Той цитираше следното.

Борех се толкова отчаяно, че двете сестри и докторът не успяха да ме удържат… Следващото нещо, което си спомням, е някакво пронизително пищене, а аз съм във въздуха и гледам отвисоко леглото, над което са се навели сестрите и лекарят. Наясно бях, че се опитват напразно да спрат крясъка. Направо ги чух да казват: „Г-це Б., г-це Б., не викайте така. Плашите останалите пациенти.“ В същото време осъзнавах много добре, че съм отделена от тялото си и не мога да направя нищо, за да спра да викам.

Нямах телефона на детектив Литълмор, но знаех, че кабинетът му е в новата полицейска централа в центъра. Ако не успеех да го намеря там лично, поне можех да му оставя съобщение.