Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (15)

13.

Тя ме беше помолила да я целуна.

Вървях по Четиридесет и втора улица. Затворените очи и разтворените устни на Нора Актън не ми излизаха от ума. Ръцете ми още пазеха спомена за меката й шия. Чувах как прошепва онези две думи.

Писмото на ректора Хол с обезпокояващите новини се намираше в джоба на жилетката ми. Трябваше да мисля само за едно: как да предотвратя евентуалния провал не само на конференцията в „Кларк“ следващата седмица, но и на репутацията на д-р Фройд в Америка. Само че не можех да спра да мисля за онези устни и онези очи.

Не се заблуждавах. Сигурен бях какво изпитва към мене. Бях го виждал и преди, и то неведнъж. Една от пациентките ми в Уорчестър, момиче на име Рейчъл, настояваше да се съблича гола до кръста на всеки психоаналитичен сеанс. И всеки път се аргументираше по различен начин: неравномерен пулс, счупено ребро, пулсираща болка в основата на гърба. А Рейчъл беше една от многото. Никога не се бях изкушавал. Напротив, желанието на пациентките ми да пробват върху мене уменията си да съблазняват ми се струваше противно.

Ако пациентките ми бяха по-привлекателни, съмнявам се, че поведението им щеше да предизвиква у мене това усещане. Не съм особено праведен. Но тези жени не бяха привлекателни. Повечето бяха на възрастта на майка ми. Желанията им ме отвращаваха. Рейчъл все пак беше по-различна. Хващаше окото — дълги крака, тъмни очи, малко събрани, ако трябва да съм честен, и тяло, което минаваше за хубаво, даже за повече от хубаво. Но беше агресивно невротична, което никога не ми бе харесало.

Мечтаех си да лекувам по-хубави момичета. Фантазирах си неописуеми, но не и невъзможни събития в кабинета си. И с течение на времето първото нещо, което преценявах в една нова пациентка, беше нейната красота. В резултат на това започнах да изпитвам отвращение към себе си до степен да се чудя дали трябва да продължавам да се занимавам с психоанализа. Не бях поемал нов пациент през цялото лято, докато не се появи г-ца Актън.

И сега тя ме бе помолила да я целуна. Нямаше как да избягам от себе си и от това, което исках да правя с нея. Никога не бях завладяван от такова силно желание да властвам и притежавам. Силно се съмнявах, че съм попаднал в капана на контратрансфера. Ако трябваше да бъда откровен, изпитах същия копнеж още щом зърнах за първи път г-ца Актън. Но при нея случаят беше напълно различен. Тя не само се съвземаше от травмата след нападението. Тя страдаше и от най-тежка форма на трансфер.

Бе показала много ясно, че не ме харесва, до мига, в който усети, че потиснатите й спомени започват да изплуват, освободени от моето докосване до шията й. Тогава за нея аз се превърнах в неин господар. Допреди това най-меката дума, описваща отношението й към мене, беше неприязън. Тя ме мразеше, сама го каза. А след онзи повратен миг искаше да ми се отдаде… Или поне така си мислеше. Защото колкото и да ми бе мъчно да си го призная, беше ясно като бял ден, че любовта, която изпитваше, ако изобщо беше любов, беше фиктивна, измислена, фантазия, породила се от интензивността на терапевтичното общуване.

Не помнех как съм прекосил Пето или Шесто авеню, но изведнъж се озовах насред „Таймс скуейър“. Качих се до градината на покрива на „Хамерстейнс Виктория“, където трябваше да обядвам с Фройд и останалите. Мястото приличаше на театър, имаше издигната сцена, балкони, ложи и покрив на петнайсет метра над главите ни. Когато пристигнах, номерът с ходенето по въже още не бе приключил. Изпълняваше го французойка с боне, облечена в светлосиня рокля и сини чорапи. Всеки път, когато размахваше чадърчето си, за да запази равновесие, добре облечените жени от публиката пищяха в един глас. Не разбирах защо зрителите реагират по този начин: въжеиграчите само се преструваха, че ги грози опасност.

Не можах да открия останалите. Очевидно бях закъснял прекалено много и те си бяха тръгнали. Затова се върнах до жилището на Брил на „Сентрал парк уест“, където знаех, че ще отидат после. Никой не отговори на позвъняването ми. Пресякох улицата и седнах на една пейка съвсем сам. „Сентрал парк“ остана зад гърба ми. Извадих писмото на Хол. Препрочетох го поне пет пъти, прибрах го и извадих друго четиво, няма нужда да уточнявам какво.

 

 

— Готови ли са? — попита патоанатомът Хугел шефа на фотографите Луи Ривиер в мазето на полицейската централа късно същата вечер.

— Довършвам ги — извика Ривиер, застанал над мивката в тъмната стаичка.

— Оставих ти плаките тази сутрин — запротестира Хугел. — Трябваше да са готови.

— По-спокойно, ако обичаш — каза Ривиер и светна лампата. — Влез. Можеш да ги видиш.

Хугел влезе в тъмната стаичка и се надвеси над мокрите снимки нервен и развълнуван. Прегледа ги набързо една по една, като отместваше тези, които не го интересуваха. След това се спря и се взря в един едър план на шията на момичето, на която се виждаше много ясно кръгъл белег.

— Какво е това на гърлото на момичето? — попита.

— Не е ли синина? — отвърна Ривиер.

— Обикновена синина не може да бъде толкова идеално кръгла — каза патоанатомът, свали си очилата и приближи снимката на сантиметри до носа си. Зърнестото кръгло петънце се открояваше ясно на фона на бялата шия. — Луи, къде ти е лупата?

Ривиер извади нещо, което приличаше на обърната чашка за твърд алкохол. Патоанатомът го грабна от ръцете му, постави го върху тъмното петънце на снимката и приближи око към него.

— Пипнах го! — извика. — Пипнах го!

В тъмната стаичка долетя гласът на детектив Литълмор.

— Какво има, г-н Хугел?

— Литълмор, ти си тук — каза Хугел. — Отлично.

— Вие ме повикахте, г-н Хугел.

— Да, и сега ще видиш защо — отвърна патоанатомът и даде знак на Литълмор да погледне през лупата на Ривиер.

Детективът се подчини. След увеличението зърнистите линии в черното кръгче приеха по ясна форма.

— Струва ми се, че това са букви — каза Литълмор.

— Така е — отвърна триумфално патоанатомът. — Две букви.

— Има нещо необичайно в тях — продължи Литълмор. — Не ми изглеждат наред. Втората би могла да е J. А първата… не знам.

— Не изглеждат наред, защото са обърнати, г-н Литълмор — каза патоанатомът. — Луи, обясни на детектива защо буквите са обърнати.

Ривиер погледна през лупата.

— Виждам ги — две преплетени букви. Ако са обърнати, то тогава тази вдясно, която мосю Литълмор определи като J, не е J, а G.

— Точно така — потвърди патоанатомът.

— Но защо ще му е на някой да пише наобратно? — попита Ривиер.

— Защото, господа, това е отпечатък, оставен върху шията на момичето от иглата за вратовръзка на убиеца. — Хугел направи пауза за по-драматичен ефект. — Спомнете си, че убиецът е използвал собствената си копринена вратовръзка, за да удуши момичето. Бил е достатъчно хитър, за да прибере вратовръзката от местопрестъплението. Но е допуснал една грешка. Докато е извършвал грозното си деяние, иглата му е останала върху вратовръзката, а на тази игла са собствените му инициали. По една случайност иглата е била в директен допир с меката и чувствителна кожа на шията на момичето. След силното и продължително притискане монограмът се е отпечатал на шията й също както стегнат пръстен се отбелязва върху пръста. Този отпечатък, господа, съдържа инициалите на убиеца и то толкова категорично, колкото, ако ни бе оставил визитната си картичка. Буквата вдясно е обърнато G и това е първият инициал на мъжа, убил Елизабет Ривърфорд. Буквата вляво е обърнато В, защото този мъж е Джордж Бануел. Сега вече знаем защо му се е наложило да краде трупа от моргата. Видял е издайническия отпечатък на шията и е осъзнал, че аз рано или късно ще го разшифровам. Но това, което не е успял да предвиди, е че кражбата на трупа е безполезна, защото имам снимки!

— Г-н Хугел? — намеси се детектив Литълмор.

Патоанатомът въздъхна дълбоко.

— Пак ли да ти го обяснявам, детектив?

— Не го е направил Бануел, г-н Хугел — каза Литълмор. — Има алиби.

— Невъзможно — запротестира Хугел. — Апартаментът му е на същия етаж в същата сграда. Убийството е станало между полунощ и два през нощта в неделя. Какъвто и ангажимент да е имал Бануел, той се е прибрал преди това.

— Има алиби — повтори Литълмор. — И то какво. Бил е извън града с кмета цялата неделна вечер чак до понеделник сутринта.

— Какво? — попита патоанатомът.

— Има още един пропуск в аргументацията ви — намеси се и Ривиер. — Не познавате така добре фотографията като мен. Фотографският образ се различава от реалния. Лявото тук е дясно, а дясното — ляво.

— Какво? — повтори Хугел.

— Обърнато изображение. Ако отпечатъкът на шията на момичето е обърнато отражение на истинския монограм, на снимката трябва да е обратно на обратното изображение.

— Двойно обръщане? — попита Литълмор.

— Двойно отрицание — каза Ривиер. — А двойното отрицание прави положително твърдение. Което значи, че тази снимка показва монограма какъвто е в действителност, а не обърнат.

— Невъзможно! — извика Хугел по-скоро наранен, отколкото невярващ, сякаш Литълмор и Ривиер нарочно се опитваха да го ограбят.

— Но без съмнение е така, мосю Хугел — каза Ривиер.

— Значи това наистина е J — предположи пак детектив Литълмор. — Името на човека може да е Джонсън или нещо такова. Коя е първата буква?

Ривиер доближи отново окото си до лупата.

— Не прилича изобщо на буква. Но е възможно да е Е или не, може би С.

— Чарлз Джонсън — каза детективът.

Патоанатомът стоеше на мястото си, без да помръдва, и само повтаряше:

— Невъзможно!

 

 

Най-накрая пред дома на Брил спря такси и от него слязоха четирима мъже — Фройд, Брил, Ференци и Джоунс. Извиках им. Оказа се, че след обяда отишли на кино — някакъв филм за ченгета и обирджии с диви преследвания по улиците. Ференци не можеше да спре да говори за него. Брил ми каза, че направо изскочил от седалката си, когато един парен локомотив се спуснал от екрана към публиката. За пръв път гледал кино.

Фройд ме попита дали не искам да се поразходим за около час в парка, за да му разкажа за г-ца Актън. Казах му, че няма друго, което да искам повече в момента, но е изскочило нещо по-важно — неприятни новини по пощата.

— Не си единствен — каза Брил. — Джоунс получи телеграма тази сутрин от Мортън Принс от Бостън. Вчера е бил арестуван.

— Д-р Принс? — бях шокиран.

— По обвинение в непристойно поведение — продължи Брил. — Става въпрос за две статии, които се канел да публикува и които описвали лечение на хистерия по метода на психоанализата.

— Не бих се тревожил за Принс — каза Джоунс. — Нали знаете, че преди време е бил кмет на Бостън? Ще се оправи.

Мортън Принс никога не е бил кмет на Бостън, баща му беше. Но Джоунс беше толкова уверен, че не исках да го злепоставям. Вместо това попитах:

— Откъде полицията е разбрала какво планира да публикува Принс?

— Точно това се чудехме и ние — каза Ференци.

— Никога не съм имал доверие на Сидис — добави Брил. Имаше предвид един лекар от редколегията на списанието на Принс. — Но да не забравяме, че става въпрос за Бостън. Биха арестували и сандвич с пилешки гърди, ако не е прилично прикрит. Арестували са и онова австрийско момиче Керелман, плувкинята, защото банският й костюм не покривал коленете.

— Боя се, че моите новини са дори по-лоши, господа — казах. — И се отнасят за д-р Фройд. Лекциите му следващата седмица са поставени под съмнение. Д-р Фройд е атакуван лично, искам да кажа, репутацията му е атакувана, в Урочестър. Не мога да ви опиша колко ми е неприятно, че съм приносителят на тази вест.

Преразказах накратко писмото на ректора Хол, без да споменавам в подробности грозните обвинения срещу д-р Фройд. Представител на изключително богато нюйоркско семейство се срещнал предния ден с Хол и предложил дарение на университета „Кларк“, което Хол описваше като „изключително щедро“. Семейството било готово да финансира болница за душевни и нервни болести с петдесет легла, като щяло да плати за нова сграда, модерно оборудване, медицински сестри, персонал и да осигури заплати, способни да привлекат най-добрите невролози от Ню Йорк и Бостън.

— Това би струвало половин милион долара — отбеляза Брил.

— Значително повече — поясних. — Но с един удар би ни направило водеща психиатрична институция в страната. Ще надминем „Маклийн“.

— Кое е това семейство?

— Хол не казва — отвърнах на Брил.

— Но това позволено ли е? — попита Ференци. — Частни дарители да плащат на държавен университет?

— Нарича се филантропия — отвърна Брил. — Затова американските университети са толкова богати. И затова скоро ще надминат най-големите университети в Европа.

— Глупости — изстреля Джоунс. — Това никога няма да стане.

— Продължи, Янгър — подкани ме Фройд. — Дотук не виждам нищо лошо.

— Семейството е поставило две условия — продължих аз. — Очевидно негов член е добре познат лекар с определени виждания за психологията. Първото условие е да не се практикува психоанализа в новата болница, нито да се преподава където й да било в „Кларк“. Второто е лекциите на д-р Фройд следващата седмица да бъдат отменени. Иначе дарението ще отиде за друга болница в Ню Йорк.

Последваха възклицания на възмущение и омерзение. Само Фройд стоически не показваше никаква емоция.

— И какво смята да направи Хол? — попита той.

— Боя се, че това не е всичко — допълних. — И дори не е най-лошото. Ректорът е получил досие на д-р Фройд.

— Продължавай, за бога! — скастри ме Брил. — Не си играй на криеница с нас.

Обясних, че това досие съдържа уж документални доказателства за непристойно, направо престъпно поведение на Фройд. На Хол било съобщено, че осъдителните деяния на Фройд скоро щели да бъдат описани в нюйоркската преса. Семейството било сигурно, че след като се запознае със съдържанието на досието, Хол ще се съгласи, че изявата на Фройд в „Кларк“ трябва да бъде отменена за доброто на университета.

— Хол не е изпратил досието — казах, — но е описал накратко обвиненията. Може ли да ви дам писмото, д-р Фройд? Ректорът Хол ме помоли изрично да ви кажа, че според него имате право да бъдете информиран за всичко, в което ви обвиняват.

— Колко почтено от негова страна — отбеляза Брил.

Не знам защо — сигурно защото бях приносителят на писмото, — но се почувствах отговорен за сполетялата ни беда. Сякаш лично бях поканил Фройд в „Кларк“ само за да го унищожа. Не се тревожех само заради Фройд. Имах и егоистични причини да не искам да видя съсипан човека, на чийто авторитет се крепеше толкова голяма част от моите собствени вярвания, направо голяма част от целия ми живот. Никой не е светец, но през годините някак си бях успял да повярвам, че Фройд е по-различен от другите хора. Представях си, че той (за разлика от мене) има психологическа проницателност, която го издига над ниските изкушения. Надявах се с цялата си душа, че обвиненията в писмото на Хол са фалшиви, но те бяха отправени с толкова подкрепящи ги подробности, че приличаха на истински.

— Няма нужда да чета писмото насаме — каза Фройд. — Кажи ни какво говорят срещу мене. Нямам тайни от никого тук.

Започнах да чета най-меките обвинения.

— Твърди се, че не сте женен за жената, с която живеете, въпреки че я представяте пред света за своя съпруга.

— Не става въпрос за Фройд — извика Брил. — А за Джоунс.

— Моля? — попита възмутено Джоунс.

— О, я стига Джоунс — отвърна му Брил. — Всички знаят, че не си женен за Лое.

— Фройд да не е женен — каза Джоунс, поглеждайки през лявото си рамо. — Какъв абсурд.

— Какво друго?

— Че сте уволнен от уважавана болница — продължих аз неловко, — защото непрекъснато сте обсъждали сексуални фантазии с дванайсет-тринайсетгодишни момиченца, лекуващи се от чисто физически, а не психически страдания.

— Но те говорят за Джоунс! — възкликна Брил.

Джоунс изведнъж се оказа силно заинтригуван от архитектурата на зданието, в което живееше Брил.

— Че сте съден от съпруга на една от пациентките си и прострелян от съпруга на друга — продължих.

— Отново Джоунс! — извика Брил.

— Че в момента имате сексуална връзка с икономката си, която няма двайсет години.

Брил премести последователно поглед от Фройд върху мене, Ференци и Джоунс, който вече бе вдигнал очи към небето и оглеждаше ятата на мигриращите над Манхатън птици.

— Ърнест? — каза Брил. — Вярно ли е? Кажи, че не е вярно!

От гърлото на Джоунс излезе цяла рапсодия от покашляния, но нито една свързана дума.

— Отвратителен си — каза Брил. — Наистина отвратителен.

— Това ли е всичко, Янгър? — попита Фройд.

— Не, господине — отвърнах. Последното обвинение беше най-тежко. — Има още нещо: че в момента имате и друга сексуална връзка, с ваша пациентка, деветнайсетгодишна студентка по медицина. Твърди се, че аферата ви е станала толкова печално известна, че майката на момичето е била принудена да ви пише с молба да не съсипвате живота на дъщеря й. Авторите на досието твърдят, че разполагат с копие на писмото, с което сте отговорили на майката и сте поискали пари от нея, за да… се въздържате от по-нататъшни сексуални отношения с дъщеря й.

След като свърших, всички мълчаха дълго време. Най-накрая Ференци избухна:

— Но тук става въпрос за Юнг, по дяволите!

— Шандор! — скастри го Фройд.

— Юнг е писал такова нещо? — попита Брил. — На майката на пациентка?

Ференци запуши устата си с длан.

— Опа! — извика той. — Фройд, не можеш да ги оставиш да си мислят, че става въпрос за тебе. Ще го съобщят на вестниците. Вече си представям заглавията.

Аз също си ги представих: „Фройд оневинен по всички обвинения“.

— Е — каза мрачно и замислено Брил, — атакуват ни от Бостън, Уорчестър и Ню Йорк едновременно. Не може да е съвпадение.

— Каква е атаката в Ню Йорк? — попита Ференци.

— Онази работа с Еремия и Содом и Гомор — отвърна раздразнено Брил. — Двете послания, за които знаете, не са единствените. Има още много.

Всички бяхме изненадани и помолихме Брил да ни обясни.

— Случи се веднага след като започнах да превеждам книгата на Фройд за хистерията — каза той. — Как са разбрали, за мене е мистерия. Но в седмицата, в която започнах превода, получих първата бележка, а оттогава става все по-зле. Появяват се, когато най-малко ги очаквам. Заплашват ме, сигурен съм. Всеки път ми пращат някакъв апокалиптичен библейски цитат — винаги е нещо за евреи, похот и огън. Кара ме да си мисля, че ми готвят погром.

 

 

Този път, когато Литълмор се изкачи по стълбите на сградата на Осмо авеню № 782, никой не се опита да му попречи. Беше късно, време за вечеря в ресторанта, откъдето долитаха писъци на кантонски диалект, примесени с цвърченето на пилешки мръвки в нагорещено олио. Литълмор не бе ял от сутринта и не би имал нищо против малко свинско „чоп сю“. Усещаше, че го гледат на всяка стълбищна площадка, но не видя никого. Чу някой да тича по коридора над него, както и шепот. В апартамент 4С почукването му даде същия резултат като преди: нищо, само звук на бързи стъпки по аварийното стълбище.

Литълмор си погледна часовника. Запали цигара, за да отпъди миризмите в коридора и с надеждата, че ще успее да се добере до дома на Бети навреме, за да я покани на вечеря. След няколко минути полицай Джон Риърдън се заизкачва по стълбите, влачейки след себе си уплашен и примирен китаец.

— Точно както казахте, детектив — каза Риърдън. — Изскочи през задната врата сякаш са му пламнали гащите.

Чонг Синг беше доста по-нисък от Литълмор и Риърдън. Беше набит, с широк сплескан нос и сипаничава кожа. Ръкомахаше безпомощно в опит да покаже, че не говори английски.

— Отвори — нареди Литълмор и почука по заключената врата.

Китаецът извади ключ и отвори. Едностайният му апартамент беше образец на ред и чистота. Нямаше и прашинка и всичко си беше на мястото. Два ниски нара с прости матраци очевидно вършеха тройна работа — като легла, дивани и маси. Стените бяха голи. В единия ъгъл горяха няколко ароматни пръчици и добавяха тръпчива нотка към горещия и неподвижен въздух.

— Изчистил е специално заради нас — каза Литълмор, докато се оглеждаше. — Много предвидливо. Все пак е пропуснал нещо. — Литълмор вдигна рязко брадичка и даде знак на останалите да погледнат нагоре. Чонг Синг и полицай Риърдън вдигнаха очи. На ниския таван имаше черно петно, почти метър дълго, простиращо се над двете легла.

— Какво е това? — попита полицаят.

— Петно от дим — отвърна Литълмор. — Опиум. Джак, да забелязваш нещо необичайно с прозореца?

Риърдън погледна към малкия прозорец на стаята.

— Не. Какво? — попита той.

— Затворен е — отвърна Литълмор. — Тук е сто градуса, а прозорецът е затворен. Виж какво има отвън.

Риърдън отвори прозореца и се наведе през тесния отвор. Върна се с цял куп предмети, които бе намерил под перваза: стъклена маслена лампа, пет-шест дълги лули, купа и игла. Чонг Синг изглеждаше напълно объркан, клатеше глава и местеше поглед от детектива към полицая и обратно към детектива.

— Значи имаш пушалня за опиум, така ли, г-н Чонг? — попита го детективът. — Да си ходил до апартамента на г-ца Ривърфорд в „Балморал“?

— Ха? — каза Чонг Синг и сви безпомощно рамене.

— Откъде е червената глина по обувките ти? — не се отказваше детективът.

— Ха?

— Джак — каза Литълмор, — заведи г-н Чонг в ареста на Четиридесет и седма. Кажи на капитан Поуст, че е наркодилър.

Когато полицай Риърдън го сграбчи за ръката, Чонг най-накрая проговори.

— Чакайте. Ще ви кажа. Живея тук само през деня. Не знам за никакъв опиум. Никога не съм виждал опиум.

— Сигурно — каза Литълмор. — Разкарай го оттук, Джак.

— Добре, добре — каза Чонг. — Ще ви кажа кой продава опиум, става ли?

— Разкарай го оттук — повтори детективът.

При вида на белезниците в ръцете на Риърдън Чонг извика:

— Чакайте! Ще ви кажа нещо друго. Ще ви покажа нещо. Последвайте ме. Ще ви покажа това, което търсите.

Гласът на Чонг се бе променил. Вече звучеше наистина уплашено. Литълмор даде знак на Риърдън да го пусне напред по тъмния тесен коридор. Надолу по стълбището все още се чуваше трополенето от ресторанта и заедно с него до ушите на Литълмор долетяха и писукащите дисонатни тонове на китайска музика. Миризмата на месо бе станала по-силна. Всяка врата по коридора се открехна малко, за да могат обитателите зад нея да видят какво се случва. С изключение на една. Самотната затворена врата се намираше в най-отдалечения край на коридора. Чонг спря пред нея.

— Вътре — каза. — Вътре.

— Кой живее тук? — попита детективът.

— Братовчед ми — отвърна Чонг. — Леон. Преди живееше тук. А сега няма никой.

Вратата беше заключена. Никой не отговори на почукването на Литълмор, но в мига, в който детективът се приближи достатъчно, за да тропне по дървото, разбра, че натрапчивият мирис всъщност не идва от ресторанта. Извади две тънки метални пръчици от джоба си. Беше специалист по заключени врати. Отвори за нула време.

Стаята беше голяма колкото тази на Чонг, но във всичко останало беше нейна пълна противоположност. Крещящи червени орнаменти украсяваха всяка повърхност. Дузина вази във всички размери бяха разхвърляни наоколо, повечето бяха гравирани с дракони и демони. На перваза на прозореца стоеше лакирана червена кутия, а зад нея беше подпряно малко кръгло огледало. На нощното шкафче имаше статуетка на Дева Мария. Почти всеки квадратен сантиметър от стената бе покрит със снимки в рамки. На всичките имаше един и същи китаец, коренно различен от Чонг Синг. Мъжът от фотографиите беше висок и поразително красив, с орлов нос и гладка безупречна кожа. Носеше американско сако, риза и вратовръзка. На почти всички снимки беше с млади жени — различни млади жени.

Вниманието на всички обаче беше привлечено най-вече от един масивен предмет, поставен точно в центъра на стаята: голям затворен куфар от тези, с които пътуват богатите, с кожени стени и лъскави закопчалки. Размерите му бяха шейсет сантиметра височина, шейсет широчина и метър дължина. Твърдо въже го държеше затворен.

В стаята се носеше тежко зловоние. Литълмор едва си поемаше дъх. Китайската музика нахлуваше от стаята точно над тях. Детективът трудно си събираше мислите. Не вярваше на очите си, но куфарът сякаш помръдваше в душната атмосфера. Литълмор отвори джобното си ножче. Полицай Риърдън извади своето. Без да кажат дума, двамата се приближиха до куфара и започнаха да режат дебелото въже. Около вратата се събра тълпа китайци, повечето от които притискаха носни кърпички към носовете си.

— Остави ножа, Джак — каза Литълмор на полицай Риърдън. — Само дръж под око Чонг.

Детективът продължи да реже въжето. Когато преряза и последното влакно, капакът на куфара рязко се отвори. Риърдън се олюля назад или от изненада, или заради изригването на зловонен газ от вътрешността. Литълмор покри уста с ръкав, но не помръдна от мястото си. В куфара имаше три неща: дамска шапка, украсена с препарирана птица, дебел наръч писма и пликове, завързани с канап, и свито на кълбо тяло на млада жена, силно разложено и само по бельо, сребърен медальон на гърдите и бяла копринена вратовръзка, здраво стегната около шията.

Полицай Риърдън вече не наблюдаваше Чонг Синг. Беше близо до припадък. Като видя това, Чонг се шмугна в тълпата мърморещи китайци и изскочи през отворената врата.

 

 

Минахме в мълчание четирите стълбищни площадки до апартамента на Брил, като според мене всеки от нас се чудеше как да реагира на дошлите от Уорчестър обезсърчителни новини. Имахме два часа до вечерята, на която ни бе поканил издателят на Брил Смит Джелиф. На площадката на петия етаж Ференци отбеляза, че долавя странна миризма на горяща хартия.

— Да не би някой да кремира труп в кухнята си? — предположих услужливо.

Брил отвори вратата на жилището си. Не очакваше да види това, което се изпречи пред очите му.

В апартамента валеше сняг — или поне така изглеждаше. Из стаята се носеше фин бял прашец, който въздушният поток, нахлул през отворената врата, развъртя навсякъде. Подът бе покрит със същия прах. Всички книги на Брил, както и масите, первазите на прозорците и столовете, бяха побелели. Навсякъде миришеше на изгоряло. В средата на стаята стоеше Роуз Брил с метла и лопата, покрита цялата в бяло, и метеше с всички сили.

— Току-що се прибрах — изплака тя. — Затворете вратата, за бога! Какво става?

Взех малко от веществото в ръка.

— Това е пепел — казах.

— Да не си забравила нещо на печката? — попита Ференци.

— Не — отвърна Роуз и избърса белите прашинки от очите си.

— Някой го е внесъл тук — каза Брил. Разходи се из стаята като в транс, с протегнати напред ръце. От време на време щипваше по малко от праха и после го изтръскваше. Изведнъж се обърна към Роуз: — Погледнете я.

— Какво има? — попита Фройд.

— Тя е стълб от сол.

 

 

Когато капитан Поуст пристигна с подкрепление от Западния участък на Четиридесет и седма улица, той нареди, въпреки възраженията на детектив Литълмор, да арестуват пет-шест китайци от Осмо авеню № 782, сред които и управителя на ресторанта и двама старци, които за лош късмет надникнаха да видят какво става. Трупът бе откаран в моргата и тогава започна ловът на хора.

Първата мисъл на Литълмор беше, че е намерил изчезналото тяло на Елизабет Ривърфорд, но разлагането беше много напреднало. Литълмор не беше патолог, но се съмняваше, че убитата в неделя вечерта г-ца Ривърфорд може така да се е разложила до сряда. Хугел ще установи това със сигурност, помисли си детективът.

Междувременно прегледа писмата, които намери в куфара. Бяха любовни писма, над трийсет на брой. Всичките започваха със „Скъпи Леон“ и бяха подписани „Елси“. Съседите не бяха единодушни за името на обитателя на стаята. Някои го наричаха Леон Линг, други твърдяха, че се казва Уилям Леон. Бил управител на ресторант в Китайския квартал, но никой не го бе виждал тук от месец. Говорел отличен английски и се обличал като американец.

Литълмор разгледа висящите по стените снимки. Обитателите на сградата потвърдиха, че мъжът на фотографиите е Леон, но не бяха сигурни или не искаха да кажат кои са жените. Литълмор забеляза, че всичките са бели американки. След това видя и друго.

Свали една от снимките. На нея се виждаше усмихнатият Леон между две много привлекателни жени. Отначало детективът си помисли, че се лъже. Но когато се убеди, че не е така, прибра снимката в джоба на жилетката си, уговори се с капитан Поуст да се видят на другия ден и напусна сградата.

Въпреки че беше късна вечер, навън бе все още досадно горещо и душно, но в сравнение със стаята, от която току-що бе излязъл, на Литълмор му се стори, че върви из райската градина. В девет и половина стигна до апартамента на Бети. Тя не си беше вкъщи. Майка й отчаяно се опитваше да накара детектива да разбере къде е „Бенедета“, но тъй като говореше на италиански, и то доста бързо, той не разбра и дума. Накрая едно от братчетата на Бети излезе на вратата и преведе: Бети била арестувана.

Г-жа Лонгобарди знаеше само това, което едно мило еврейско момиче бе дошло да й каже — че имало проблеми във фабриката на Бети. Някои от момичетата били прибрани, сред тях и Бети.

— Прибрана? — попита Литълмор. — Къде?

Майката не знаеше.

Литълмор побягна към станцията на метрото на Петдесет и девета улица. Стоя прав през целия път до центъра, беше прекалено претъпкано, за да си намери място за сядане. В полицейския участък разбра, че една от големите фабрики за дрехи в Гринидж вилидж била нападната от стачници. Въоръжени с метални колове, започнали да разбиват прозорците и полицията арестувала двайсетина души от най-агресивните, за да прекрати инцидента. Всички хулигани били вече в затвора. Мъжете държали в Тумс, а жените — в Джеферсън маркет.